Никълъс Спаркс
Винаги двамата (21)

21.
С пълна пара

С Емили излизахме шест пъти, преди да се любим. Първо отидохме на излет в планината, както предложи тя; ходихме и на концерт. Обядвахме и вечеряхме няколко пъти. Вече бях влюбен в нея, но се колебаех какви са чувствата й към мен.

Онзи ден я взех рано сутринта и поехме към Райтсвил Бийч. Обядвахме в малък ресторант с изглед към океана, после се разходихме по брега. Събирахме миди в бейзболната ми шапка и вървяхме бавно към кея. Още помня как когато се навеждаше да вдигне красива раковина, вятърът подемаше сияйни кичури от косата й.

И двамата знаехме какво предстои. Бях резервирал стая в хотел, но вместо да се чувства по-нервна с наближаването на вечерта, тя изглеждаше все по-безметежна и спокойна. Късно следобед отидохме в хотела, Емили си взе дълъг душ, а аз се излегнах и запрехвърлях каналите на телевизора. После, загърната в хавлия, тя излезе от банята, за да си вземе дрехи.

— Какво гледаш?

Теб, трябваше да отговоря. Вместо това казах:

— Нищо. Просто те чакам, за да вляза да се изкъпя.

— Няма да се бавя — обеща тя.

Хрумна ми, че повече от всяка друга жена Емили ме изпълва със спокойствие, защото винаги изглежда спокойна с мен. След няколко минути станах от леглото. Тя вече бе облечена и се гримираше дискретно.

— Какво правиш? — попита ме.

— Просто те гледам.

Срещнах погледа й в огледалото.

— Защо?

— Изглеждаш секси, когато се гримираш.

Емили се обърна към мен и издаде устни. Целунахме се и тя пак се извърна към огледалото.

— Какво беше това?

— Като си сложа червилото, известно време няма да можеш да ме целуваш. Освен ако не искаш и ти да се начервиш.

Наблюдавах я още минута и се върнах на леглото. Проснах се върху него, приятно замаян от целувката й и обещанието за предстоящата вечер.

Вечеряхме в бистро с изглед към залива и се застояхме на масата дълго след залез-слънце. На излизане чухме музика и по следите на звука стигнахме до бар в края на улицата, където свиреше оркестър. Танцувахме, докато затвориха бара, и приятно изморени се върнахме в хотела след полунощ.

Електрически вълни пробягваха помежду ни, докато отключвах вратата. Камериерките бяха сгънали покривката на леглото и осветлението бе приглушено. Прегърнах Емили и я придърпах към себе си. Целунах я; езиците ни се докоснаха, а ръцете ми бавно се плъзнаха по тялото й. Емили си пое дълбоко дъх, когато пръстите ми досегнаха гърдите й под тънката материя на роклята. Продължихме да се целуваме, докато тя разкопчаваше едно по едно копчетата на ризата ми. Запретнах роклята и тя вдигна ръце, за да ми помогне. Свалих я през главата й, а ризата ми се свлече на пода. Кожата й прогаряше като огън моята. Не след дълго бяхме голи в леглото, погълнати от осезанията си и от тайнството на другия.

* * *

Случи се в сряда и признавам, че бях не по-малко изненадан от рецепционистката, но ще стигна до това. Всичко по реда си.

В неделя Мардж и Лиз не бяха в дома на родителите ми, когато пристигнах. Обадих им се и чух окаяния глас на Мардж. Беше трескава, пресипнала, кашляше… цялата гама. Мама разбра и веднага реши да свари пилешка супа. После бях натоварен със задачата да я доставя на сестра ми. Ако изобщо е възможно, тя изглеждаше по-зле, отколкото звучеше. Пошегува се, че дори Лиз страни от нея, понеже е чумава.

Реших да рискувам и я прегърнах, преди да се отправя към къщи.

Вивиан доведе Ландън и си тръгна към шест и половина. На сбогуване бе дружелюбна както през целия уикенд. Без излишни въпроси как сме прекарали деня, просто си пожелахме всичко добро. Сложих Ландън да си легне и се обадих на Емили. Помолих във вторник да я вземе от училище, понеже щях да снимам цял ден. Емили ме увери, че не й създавам никакъв проблем.

В понеделник стартира новият уебсайт на Талиери и излъчиха първите му две реклами. Пуснах рекламите и в уебсайта му, и в Ютюб. Работех вкъщи, за да видя рекламите по телевизията, и докато ги гледах, усещах осезаемо вълнение. Междувременно подготвих в общи линии брошурите и билбордовете за пластичния хирург и редактирах посланията. Във вторник снимах пациентите му — дълъг ден, както бях предвидил — и после отидох да взема Ландън. За нейна радост в крайна сметка останахме да вечеряме у Емили.

В сряда, докато шофирах към офиса, получих съобщение от Талиери с молба да му се обадя. Сърцето ми се сви. Може би защото през предишния уикенд нямаше драми с Вивиан, бях сигурен, че ще ми докладва лоши новини за развода.

Обадих се още щом паркирах. Дори не влязох в офиса. Предпочитах да съм на крак, докато разговаряме.

— Здравей, Джои — поздравих, полагайки усилие гласът ми да звучи спокойно. — Получих съобщението. Какво става?

— Бизнесът ми. Бъдещата ми банкова сметка — отговори той.

— Моля?

— Сещаш ли се за новия телефонен номер? Изписаният навсякъде в двете реклами? Не спира да звъни. Хората харесват рекламата с хлапето. Направо са полудели. Препращаме ги към уебсайта за обща информация. Невероятно е. Персоналът ми едва смогва.

— Доволен си — отбелязах зашеметен.

— Именно! Доволен съм. Кога ще пуснеш рекламата с кучето? И почвай да измисляш още идеи.

— Разбира се.

— И, Ръс?

— Да?

— Благодаря.

Влязох в офиса с чувството, че съм с десет сантиметра по-висок. Махнах на рецепционистката и тя вдигна ръка.

— Господин Грийн? Имате съобщения.

— Съобщения ли?

— Всъщност две. И двете са от юридически фирми.

Пак помислих, че е Вивиан. Предположих, че е настояла адвокатката й да се свърже направо с мен. Почудих се обаче защо не й е дала номера на мобилния ми телефон; нямах представа, че знае номера на служебния.

Ала съобщенията не бяха от адвокатката на Вивиан. Едното бе от фирма в Грийнвил, Южна Каролина, другото от кантора в Хикъри. И в двата случая ме свързаха веднага със старши партньори, които очевидно очакваха разговора с мен.

— Харесахме рекламите ви за Джои Талиери. Бихте ли дошли да ни представите услугите си?

След разговорите нададох възторжен възглас. Трябваше да споделя с някого!

Посегнах да се обадя на Мардж, но в последния момент набрах номера на Емили.

* * *

Лек като перце.

Така се чувствах до края на седмицата. Носех се, освободен от тревогите, притискащи ме под тежестта си от месеци.

Разбирах, че е временно — всичко, което се издига, после се спуска надолу и прочее — но реших да се радвам на всяка минута, дори двете нови фирми да не ми станат клиенти. До петък ми се обадиха от още три адвокатски кантори и вече имах петима потенциални клиенти, свързали се лично с мен. Щях да подготвя презентации и подпишех ли договори, вероятно щеше да се наложи да наема служител, за да смогвам.

Агенция „Феникс“ официално поемаше напред.

* * *

— Какво ще правиш с парите, които ще спечелиш? — попита ме Мардж.

Обядвахме заедно в петък, когато бях решил като награда да работя само половин ден.

— Защото сестра ти няма нищо против да си смени колата — добави тя.

— Още не съм представил презентациите — охладих ентусиазма й.

— Сигурна съм, че ще успееш. Бива те за това. Просто не знаеше как да накараш телефона да зазвъни.

Усмихнах се, все още в блестящо настроение.

— Развълнуван съм. И ми олекна.

— Представям си.

— Как си ти?

Тя направи гримаса.

— Малко по-добре. Не кашлям толкова през деня, но нощем положението е тежко. Най-после убедих малоумния си доктор да ми предпише антибиотик, но започнах да го пия вчера. Каза, че вероятно ще усетя подобрение чак в понеделник.

— Лоша работа.

— Преча и на Лиз. За да не я будя нощем, спя в стаята за гости.

— Значи пилешката супа на мама не подейства?

— Не. Но беше вкусна. — Тя побутна сандвича настрани. — Какви са ти плановете за уикенда? Вивиан няма да идва, нали?

— Ще дойде следващата седмица. За рождения ден на Ландън. Тя, разбира се, ще настоява да покани Бодхи. Тоест, Емили също ще се появи на партито.

— И аз — ухили се Мардж. — Очаквам с нетърпение шоуто.

— Нищо няма да се случи. Напоследък Вивиан е сговорчива.

— Хм… Да видим докога — повдигна вежди сестра ми. — Между другото, ще ходиш ли при мама и татко утре? С Лиз смятаме да се отбием, понеже пропуснахме миналия уикенд. Заради чумата, имам предвид.

— Слава богу, че Лиз не се е заразила — отбелязах.

— Да. В момента не й е до това. Затрупана е с работа, откакто в края на юли една терапевтка от групата й е в майчинство.

— Говорейки за майчинство, кога е посещението при гинеколога? През ноември, доколкото си спомням?

Тя кимна.

— На двайсети. В петъка преди Деня на благодарността.

— Какво ще стане, ако и двете можете да имате дете? И двете ли ще забременеете?

— Не, само аз. Мисля, че бременността е забавна.

— Да видим дали ще ти е забавно на финалната права. През последните два месеца на Вивиан й беше писнало от бременността.

— Била е по-млада. А аз ще знам, че това е единствената ми възможност и ще се насладя на всяка минута.

— Детето ще промени живота ти. Определено промени моя.

По лицето й се изписа почти мечтателно изражение.

— Нямам търпение…

* * *

Взех Ландън от училище и когато седна в колата, първият й въпрос бе дали пак ще имаме „среща“.

— Понеже е петък, а мама не е тук?

Защо не?

— Чудесна идея!

— Какво ще правим? — попита нетърпеливо Ландън.

— Ами… Може да вечеряме вкъщи или навън. Или да разгледаме истинския аквариум.

— Искам на аквариума! Наистина ли ще отидем?

— Разбира се. Сигурен съм, че е отворен до осем.

— Може ли да поканим Бодхи?

— Искаш да вземем Бодхи на нашата среща?

— Да. Ще си сложа пеперудените криле! От зоопарка. Той също може да е с крилете.

— В аквариума?

— Заради рибите — обясни тя.

Не схванах връзката, но нямах нищо против, щом ще се чувства щастлива.

— Ще се обадя, но Бодхи може би е зает тази вечер.

— Да проверим! Госпожица Емили също може да дойде.

Обадих се на Емили, когато се прибрахме вкъщи. Казах й за аквариума и тя ме помоли да почакам. Подвикна на Бодхи:

— Искаш ли да разгледаме аквариума? Ландън ще ходи!

— Да! — извика в отговор той.

— Чу го, нали? — попита ме Емили.

— Да — потвърдих.

— В колко часа ще тръгнете?

— Да ви взема ли след час?

Тя се поколеба.

— Нека да ви взема аз. Филми за децата, сещаш ли се? Не е далеч, но в края на работния ден движението ще е натоварено. Нали не възразяваш да шофираш ти?

— Дадено — съгласих се.

— Изпрати ми адреса и до скоро.

— О, без малко да забравя. Ландън иска Бодхи да си сложи крилете от зоопарка.

— Защо?

— Не знам.

Тя се засмя.

— На мен не ми пречи. По-добре с криле, отколкото с джедайски меч.

* * *

Както вече й се превръщаше в навик, Ландън се позабави с подготовката за вечерта. В крайна сметка избра бяла пола с дантела, розова блуза с дълги ръкави, розови пантофки и, разбира се, пеперудените криле.

Аз заложих на по-неофициално облекло — тъмни панталони, тъмна риза и удобни обувки.

— Тоалетът ти хваща окото — казах. — Определено си готова да видиш рибите.

— Искам да събера идеи за аквариума ми.

За рождения ден, помислих си. Поне ме улесняваше, макар че на мен щеше да се падне честта да чистя нещото.

— Искаш ли да избереш филм? Ще пътуваме с колата на госпожица Емили.

— Мисля да гледаме „Търсенето на Немо“.

— Добър избор.

Тя намери диска и ми го донесе. Когато ми го подаваше, получих ново съобщение от Талиери: „Продължават да се обаждат като луди! Номер 1 си!“.

Каква страхотна седмица се очертаваше! Не знаех, че най-хубавото предстои.

* * *

Аквариумът „Морски живот“ се намира в Конкорд — на петнайсетина мили северно от Шарлот, но заради натовареното движение пътувахме почти четирийсет минути.

Не че имаше значение. Разказах на Емили какви успехи жъна в работата и споменах за плановете на Мардж и Лиз да имат дете. Тя ми разказа за семейството си и за картините, които подготвя за изложбата. Отново спазихме негласната си договорка да не споменахме Вивиан, Дейвид и общото ни минало.

В аквариума децата сновяха тичешком между експонатите както в зоологическата градина. С Емили вървяхме зад тях и неведнъж забелязвах погледите, които й отправяха мъжете. Мнозина бяха със семействата си и бързо отклоняваха очи — не знам дали тя изобщо ги забелязваше — но установих, че сега долавям по-остро вниманието на другите към нея.

Приключихме обиколката, като най-големите хитове за децата се оказаха акулите, костенурките, водните кончета и октоподът. Щом излязохме на алеята пред входа, чух музика да долита от отворена врата на служебно помещение.

Песента свърши и радиоводещият обяви следващата: „По двама“ на Джейди Айхер.

— Чу ли, Ландън? Има песен „По двама“. Като любимата ти книжка.

— За животни ли е?

— Не знам. — Водещият продължаваше да говори и аз се обърнах към Емили: — Тази вечер трябваше да бъде представлението й. Искаше да е пеперуда.

— Сега съм пеперуда! — извика Ландън и се завъртя, та вечерният ветрец да разпери крилете й.

— Е, понеже сме на среща, искаш ли да танцуваш с мен?

— Да!

След момент песента започна и аз улових ръцете на Ландън. Слънцето вече се бе спуснало ниско в небето и залезът оцветяваше света в червеникавокафяво. Освен Емили и Бодхи, на алеята нямаше никого.

Мелодията ми се стори странно прочувствена, докато танцувах с дъщеря си. Тя се поклащаше, стиснала ръцете ми, и аз зървах ту младата жена, в която щеше да се превърне, ту невинното момиченце, което познавах.

Това бе първият ми танц, осъзнах, с моята дъщеря и се запитах дали ще се повтори. Не можех да си представя да танцувам с нея след няколко години — тогава идеята вероятно би я смутила — затова се насладих на мигновението, благодарен за поредното чудо в края на вече незабравимата седмица.

* * *

— По-трогателна гледка не съм виждала — каза ми Емили, докато вървяхме към колата. — Снимах ви с телефона. Ще ти изпратя снимките.

— Беше особен момент — признах, все още под влиянието на песента. — Радвам се, че Бодхи не се намеси.

— Няма начин. Поканих го на танц, но той ми отказа. После ми каза, че намерил охлюв, и поиска да го взема.

— Момченцата и момиченцата са различни, нали?

— Има захар, канела и всякакви вкуснотии — цитира тя детската приспивна песничка. — Между другото, охлювчето си показа рогцата.

Засмях се.

— Децата сигурно са изгладнели.

— Аз също.

— Въпросът е дали те да изберат къде да вечеряме, или ние.

— Предупреждавам те обаче, че ако не решим бързо, Бодхи ще стане раздразнителен. А тогава светът ще ни се види тесен.

— Значи… „Чикфил“?

— Бинго — каза тя.

Децата, разбира се, бяха очаровани.

* * *

Когато се прибрахме, Ландън все още беше като пренавита пружинка, но силите й изневериха, щом си облече пижамата. Обадих се на Вивиан и след краткия им видеоразговор реших да прочета на Ландън „Двама по двама“. После си спомних обещанието на Емили да изпрати снимките от танца. Извадих си телефона, видях, че ги е изпратила, и ги показах на Ландън.

— Изглеждаме добре, нали?

Тя взе телефона и разгледа снимките.

— Косата ми закрива лицето.

— Защото ми гледаш краката — казах. — Но пък, като се замисля, аз също си гледах в краката.

Тя продължи да се взира в екрана. Спомних си снимките, които бях прибрал, и си отбелязах да сложа в рамка една от тези.

Ландън ми върна телефона.

— Какво ще правим утре?

— Ще те заведа на урока по рисуване, разбира се. После ще отидем на гости при баба и дядо. Прави ли ти се нещо друго?

— Не знам.

— Може да ми помогнеш да почистя клетката на хамстерите.

— Не, благодаря. Лепкаво е.

„Да. И миризливо“ — помислих си.

— Утре сутринта ще ми кажеш какво ти се прави — рекох, подпъхвайки завивката под раменцата й.

Целунах я за лека нощ и слязох долу. Включих телевизора, но снимките от Емили сякаш ме викаха. Извадих пак телефона и ги разглеждах дълго с усмивка, по-благодарен от всякога, че съм баща на толкова възхитително момиченце.

* * *

На другата сутрин Емили ми помаха още щом с Ландън влязохме в ателието. Ландън се втурна да я прегърне, после хукна след Бодхи.

— Снощи беше весело — каза Емили. — Добър екип сме, когато забавляваме децата.

— Съгласен съм — кимнах, добавяйки наум, че и на мен ми беше забавно. — И благодаря за снимките. Ще сложа в рамка една-две. Дори само с айфон си личи, че имаш око на художник.

— Може би… или просто съм ти изпратила най-хубавите от стотината, които заснех — намигна ми тя.

Махна с ръка към търговския център.

— Искаш ли да изпием по чаша кафе, докато децата се занимават?

— Това е единственото ми желание в момента — отвърнах и отворих вратата.

Бях искрен.

* * *

— Ракът е — настоя мама. — Просто знам, че е ракът.

В кухнята мама за кой ли път споделяше тревогата си с особено угрижен тон. Още щом прекрачихме прага след урока по рисуване, тя ме дръпна настрани за разговор под сурдинка.

— Пак ли се задъхва?

— Не. Но снощи сънят с болницата се повтори. Този път нямаше розово прасе. И лекарят беше жена. Спомена думата „рак“.

— Замисляла ли си се, че е просто сън?

— Сънуваш ли едно и също нещо два пъти?

— Нямам представа. Обикновено не си спомням сънищата. Но на твое място не бих му придавал особено значение, щом не си забелязала нещо тревожно у татко.

Тя ме погледна с посърнало лице.

— Понякога симптомите на рака се проявяват твърде късно.

— Значи твърдиш, че щом се чувства добре, значи вероятно е болен?

Тя скръсти ръце.

— Обясни ми защо сънят се повтаря.

Въздъхнах.

— Искаш ли да говоря пак с татко?

— Не. Но искам да го държиш под око. И ако забележиш нещо, да ми помогнеш да го заведем на преглед.

— Не знам дори за какво да следя.

— Ще разбереш, когато го видиш.

* * *

— За рака ли ти устрои засада мама? — попита Мардж, докато си наливаше чай от каната върху масата.

Току-що бях изпратил Ландън да помага на баба си в кухнята и бях излязъл при нея и Лиз на задната веранда. Както обикновено татко беше в гаража и вероятно вадеше някой двигател с голи ръце.

— О, да — отговорих, протягайки чашата си към Мардж, за да напълни и нея. — Можеше да се очаква, след като от доста време не е повдигала темата. — Разтрих чело с длан. — Надявам се да не стана такъв.

— Какъв?

— Да живея в страх през цялото време.

— Има основание — отбеляза сестра ми. — Ракът е убил всичките й роднини. Не се ли тревожиш понякога?

— Не ми остава време да се тревожа и за това.

— Аз се замислям — призна Мардж. — Не се притеснявам, но ми минава през ум от време на време. Имам чувството обаче, че ако татко започне да развива рак, здравите клетки ще издуят мускули, ще потупат болните по рамото и ще ги смажат от бой.

Следобедното слънце озари усмихнатото лице на Мардж и скулите й се очертаха.

— Хей, изглеждаш добре, между другото — констатирах. — Отслабнала си.

— Благодаря, че забеляза — поизпъчи се тя. — Вчера не каза нищо.

— Сега обърнах внимание. На диета ли си?

— Разбира се. Отивам на море, а момичетата трябва да изглеждат перфектно на плажа. А и завиждах, че с това тичане ставаш по-привлекателен от мен.

Забелих очи и се обърнах към Лиз:

— А ти как си? Мардж каза, че си затрупана с работа.

— Да. Замествам терапевтка в отпуск. Напоследък през всяка свободна минута си представям бягството в Коста Рика. Пробвах даже няколко латиноамерикански рецепти, но Мардж не ги вкуси. Били тъпкани с въглехидрати. Напомням й, че хората в Коста Рика не са с наднормено тегло както тук, в Щатите, но не иска да чуе.

— Познавам си тялото — вметна сестра ми. — А и болестта спомогна, понеже нямах никакъв апетит. По-любопитно ми е обаче дали днес видя красивата Емили. На урока по рисуване?

Обърнах се демонстративно към Лиз:

— Знаеш ли какво харесвам у теб?

— Какво?

— Не си пъхаш непрекъснато носа в личния ми живот.

— Не е необходимо — каза Мардж. — По правило изсипваш всичките си мисли и чувства без подкана.

Мардж вероятно имаше известно право, но все пак. Въздъхнах.

— Видях я днес, а снощи посетихме аквариума. С децата. Приятели сме, това е всичко.

— И дори не си забелязал колко е красива?

Лиз се засмя.

— Каквато и да е причината, Ръс, радвам се за теб. Тези дни изглеждаш далеч по-щастлив.

— Така е — признах за своя изненада. — Наистина.

* * *

Помолих Вивиан да ми се обади след видеоразговора с Ландън. Исках да обсъдим партито за рождения й ден. Когато я чух, тонът й бе значително по-студен, отколкото през предишния уикенд.

— Вече уредих всичко — уведоми ме. — Наех надуваема къщичка за задния двор. Поръчах храната и торта с Барби. Изпратих и поканите по имейла.

— Ами… добре — казах, изненадан от ледения й глас. — Кога започва партито?

— В два.

Нищо друго. Изглежда, нарочно се опитваше да ме накара да се почувствам неудобно.

— Добре — повторих бавно. — Изпратила си сигурно покани на родителите ми и на Мардж и Лиз, но за всеки случай ще им се обадя да потвърдя. — Понеже не отговори, продължих: — И смяташ да се настаниш в стаята за гости?

— Да, Ръс. Ще се настаня в стаята за гости. Вече го обсъдихме.

— Просто исках да се уверя — казах и тя прекъсна рязко разговора.

Издишах дълго и бавно. Примирието от предишния уикенд явно бе приключило и отново се бе възцарила неизвестност.