Никълъс Спаркс
Винаги двамата (20)

20.
Есен

— Обичам есента — каза ми Емили. — Приласкава те с безмълвен зов да се затрогнеш от настъпващия край.

— Моля?

— Говорех за есента — поясни тя.

— Това го разбрах. Опитвам се да проумея другото, което каза.

— Не съм аз, а Робърт Браунинг. Е, горе-долу… Може да съм объркала някоя дума. Робърт Браунинг е английски поет.

— Не знаех, че четеш поезия.

Беше октомври 2002 — няколко месеца след като с Емили заседнахме на върха на виенското колело и няколко седмици след Голямата Грешка с жената от бара. Мардж вече ме бе предупредила нееднократно да не казвам нищо на Емили, но аз продължавах да се измъчвам, че тая ужасна тайна.

Всъщност бяхме с Мардж и Лиз. Посетихме Балтимор Хаус в Ашвил — до неотдавна най-големия частен дом в света. Идеята за екскурзията хрумна на Емили и тя предложи да поканим Мардж и Лиз. Когато Емили цитира Браунинг, четиримата дегустирахме вино от избата на имението.

— В университета изучавах художествено изкуство, но слушах и други лекции — обясни Емили.

— И аз. Но нито една не включваше поезия.

— Защото беше в магистърската програма по икономика.

— Именно — намеси се Мардж. — Не е нужно да караш Емили да дава обяснения, понеже не си достатъчно ерудиран.

— Не я карам да дава обяснения… Просто полюбопитствах.

— Не бой се, Емили — продължи невъзмутимо Мардж. — Малко е недодялан, но има и добри качества.

Емили се засмя.

— Надявам се. Заедно сме от две години. Не бих желала да излезе, че съм си губила времето с него.

— Тук съм! — извиках. — Чувам ви.

Емили се засмя. Мардж — също. Лиз ме погледна добродушно.

— Не им позволявай да те вземат на мушка, Ръс. Ако продължат с хапливите забележки, с теб ще отидем да разгледаме оранжерията. Ще се държим за ръка, за да ревнуват.

— Чу ли, Мардж? — казах. — Лиз ми е хвърлила око.

— Пожелавам ти късмет! — Сви рамене сестра ми. — Знам какво я влече. Не влизаш в категорията. Имаш твърде много игрек хромозоми.

— Жалко за мъжете… Мнозина губят.

Мардж се усмихна на Лиз.

— В това отношение съм съгласна с Ръс.

Лиз се изчерви, а аз срещнах погледа на Емили. В отговор тя се приведе и ми прошепна в ухото:

— Двете са създадени една за друга.

— Знам — отвърнах.

И чувството за вина ме връхлетя с възобновена сила. След по-малко от седмица й казах за Грешката.

Не можах ли да си задържа езика зад зъбите?

* * *

— Няма нови рани, нали? Нито кръв и линейки?

След като на другия ден оставих Ландън в училището, сварих Мардж да ме чака в кухнята. Обадих й се сутринта да й разкажа как сме се спогаждали с Вивиан, но тя ме прекъсна — искала да чуе всичко на живо.

— Ръката я боли, но иначе е добре.

— Не говорех за Ландън. А за теб. Или за Вивиан. Зависи колко те е ядосала.

— Всъщност беше изненадващо мила — уверих я.

— Какво значи това?

— Не беше раздразнителна, не ме обвини за инцидента. Беше… добронамерена.

— Знаеш, че не си виновен — каза Мардж. — Затова ги наричат инциденти.

— Знам — кимнах, питайки се дали наистина си вярвам.

Мардж се обърна настрани и се изкашля; когато се пресегна да вземе инхалатора, забелязах, че лицето й е изпито.

— Добре ли си? Кашляше много онази вечер — отбелязах, сбърчил чело.

— И още как. Миналата седмица стоях два часа в стаята с клиент, болен като улично псе. После любезно ми се обади да ми съобщи, че страдал от бронхит.

— Ходи ли на лекар?

— През уикенда посетих спешния кабинет. Лекарят каза, че вероятно е вирус, и не ми предписа нищо. Надявам се да оздравея, преди с Лиз да тръгнем за Коста Рика.

— Кога заминавате?

— На двайсети. Връщаме се на двайсет и осми.

— Чудя се какво ли е да имаш време за почивка — изрекох с известно самосъжаление.

— Прекрасно е — изстреля в отговор Мардж. — Да хленчиш обаче не е никак привлекателно. Как се спогаждате с Емили? Каза ли й как пострада Ландън?

— Снощи говорих с нея. След като Вивиан си тръгна.

— Аха.

— Не знам какво значи „аха“, но с Емили сме просто приятели.

Тя се протегна и ме стисна за рамото.

— Самозалъгвай се на воля, братле.

* * *

След като Мардж си тръгна, поех към офиса с леко сърце, но да се съсредоточа в работата се оказа по-трудно. Емоционалното напрежение през последните два дни не можеше да съперничи на срива след откровението на Вивиан, че е влюбена в Спанерман, но запасите ми бяха на изчерпване. Твърде много бяха преживелиците и за прекалено кратко време; нямаше месец откакто започна бъркотията.

Все пак някои задачи не търпяха отлагане. На първо място в списъка фигурираше четвъртата реклама за Талиери. Докато потвърдя графика за снимките, в имейла ми пристигна съобщение от режисьора, че третата реклама с младата актриса е готова. Понеже бях изключително доволен от крайния резултат, интуитивно реших да започна да излъчвам веднага и първата, и третата реклама. Оставих съобщение в този дух в кантората на Талиери и не след дълго получих зелена светлина. Договорих графика с кабелната компания и усетих познатата тръпка при мисълта, че работата ми — и компанията ми — скоро ще се представят пред стотици хиляди зрители.

Не толкова въодушевен оставих две съобщения и в балетното студио. Госпожа Хамшоу обаче не се свърза с мен.

Когато отидох да взема Ландън, я видях усмихната до ушите сред съучениците й. Вървеше към колата по-бавно от обикновено, но по всичко личеше, че денят й е минал добре.

— Познай какво! — каза тя още щом се настани на задната седалка. — Днес бях помощник на учителката! Беше много забавно!

— Какво правеше?

— Помагах й да раздава листове и да ги събира. През междучасието изтърках бялата дъска. Тя обаче ми позволи да рисувам на дъската и после пак я изтрих. И носех значка с надпис „Целодневен помощник на учителя“.

— И успя да се справиш с болната китка?

— Работех с другата ръка — показа ми тя. — Лесно беше. И в края на деня получих плодова близалка.

— Чудесно! Да ти закопчая ли колана?

Сутринта се бе наложило да й помогна.

— Не — поклати глава тя. — Вече мога сама. Днес се научих да правя много неща с една ръка.

Отне й повече време от обикновено, но в крайна сметка се справи. Излязох от паркинга и тъкмо набирах скорост по шосето, когато чух отново гласа й.

— Хей, тате?

Очите ми се стрелнаха към огледалото за обратно виждане.

— Да, скъпа?

— Трябва ли да ходя на балет довечера?

— Не — отговорих. — Лекарят ни посъветва тази седмица да си почиваш.

— О… — каза тя.

— Боля ли те главата днес? А китката?

— Главата не ме болеше. Китката ме болеше от време на време, но се опитвах да съм силна като Бодхи.

Усмихнах се.

— Силен ли е Бодхи?

— Много силен — потвърди тя. — Може да вдигне всички в класа! Дори Джени!

Предположих, че Джени е едричка за възрастта си.

— Уха! Не знаех.

— Може ли пак да отида у Бодхи? Искам да видя Нудъл.

— Ще питам госпожица Емили, но ако тя не възразява, аз нямам нищо против. Не тази седмица обаче. Може би следващата, нали? Понеже трябва да почиваш.

— Добре — съгласи се тя. — Харесвам госпожица Емили. Мила е.

— Радвам се.

— И беше весело в зоопарка с нея и Бодхи. Може ли да разгледам снимките?

Подадох й телефона и тя започна да прехвърля снимките. Коментираше какво са правили различните животни и докато бърбореше ведро, ми хрумна, че нито веднъж не спомена майка си, макар да я бе видяла предишния ден.

Осъзнах, че Ландън вече е свикнала да е сама с мен — за добро или за зло.

* * *

Понеже предишния ден бе стояла почти през цялото време през телевизора, не исках пак да я паркирам пред електронната детегледачка. Налагаше се обаче да измисля спокойно занимание, а неотдавна бяхме оцветявали. След известно чудене реших да се отбием в „Уол март“. Избрах настолна игра, наречена „Лети, бухалче!“. Върху кутията пишеше, че целта на играта е да се помогне на бухалчетата да се върнат в гнездото, преди слънцето да изгрее. Всеки играч изтегля цветна карта и придвижва бухалче по пътека от квадратчета; изтегли ли обаче карта със слънце, играта напредва с една стъпка по-близо до изгрева. Всички играчи печелят, ако бухалчетата се върнат навреме в гнездата.

Сметнах, че и двамата няма да се затрудним с правилата.

Ландън изпадна във възторг от играчките по щандовете и неведнъж вземаше някоя и питаше дали може да я купим; изкушавах се да се предам, но устоях. Почти всичко, което ми показа, щеше да задържи вниманието й не повече от няколко минути след като се върнем вкъщи, а кутията за играчки и етажерките й преливаха от забравени плюшени животни и всевъзможни джунджурии.

Играта се оказа хит. Понеже правилата бяха лесни, Ландън бързо я усвои и ту се въодушевяваше, ту се отчайваше в зависимост от това дали бухалчетата ще се приберат в гнездата си навреме, или не. Изиграхме четири игри, преди да й омръзне.

После отстъпих, когато ме помоли да погледа телевизия, и тя се излегна с прозявка на дивана. Може би чувах мислено натрапчивия глас на Вивиан, ала в крайна сметка реших, че е редно лично да уведомя госпожа Хамшоу за инцидента.

Обясних на Ландън, че ще отидем до студиото, качих я в колата и отдалеч видях госпожа Хамшоу в кабинета й със стъклени стени. Ландън предпочете да остане в колата. Госпожа Хамшоу ме забеляза още щом влязох, но се позабави да ме посрещне.

— Ландън не беше на урок в понеделник — отбеляза тя, повдигайки вежди с очевидно неудоволствие, преди да успея да отговоря.

— Претърпя тежък инцидент с велосипеда си — обясних. — Оставих ви две съобщения на телефонния секретар. Наложи се да постъпи в болница. Възстановява се, но днес и в петък също ще отсъства.

Изражението на госпожа Хамшоу не се промени.

— Радвам се, че е добре, но представлението ще се състои скоро. Трябва да репетира.

— Не може. Лекарят настоя тази седмица да си почива.

— Тогава за съжаление няма да участва в танца следващия петък.

Примигнах.

— Моля?

— Ландън вече е пропуснала два урока. Не се ли яви на трети, не може да участва в представлението. Дори да ви се струва несправедливо, това е основно правило в студиото. Информирала съм я при записването.

— Първия път беше в болницата — повторих смаян. — В понеделник беше в безсъзнание.

— Съжалявам за злополуката. — Госпожа Хамшоу изобщо не изглеждаше натъжена. — Както казах, радвам се, че се възстановява. Правилата обаче са правила.

При тези думи тя скръсти костеливите си ръце.

— Наистина ли е необходимо да се упражнява? Доколкото знам, е дърво. Показа ми какво трябва да прави. Сигурен съм, че ако участва в репетициите следващата седмица, времето ще й стигне да се усъвършенства.

— Пропускате главното. — Устните на госпожа Хамшоу очертаха тънка линия. — Въвела съм правилата, защото родителите и учениците винаги намират причина да не посещават уроците. Разболяват се, гостуват им баби и дядовци, имат много домашни. Чувала съм всякакви оправдания, но без всеотдайност не се постигат отлични резултати.

— Ландън няма да участва в състезания. Не сте я избрали — отбелязах.

— Значи трябва да се упражнява повече, а не по-малко.

Потиснах желанието да уведомя госпожа Хамшоу какво мисля за военната й дисциплина и попитах търпеливо:

— Как предлагате да постъпя? След като лекарят ни посъветва да не се натоварва?

— Може да дойде на урока. Ще седи в ъгъла и ще гледа.

— В момента я боли главата и е изтощена. А в петък ще се отегчи просто да седи и да гледа.

— Тогава не й остава друго, освен да очаква коледното тържество.

— Когато пак ще бъде дърво? Или украшение за елхата?

Госпожа Хамшоу вирна брадичка и разшири ноздри.

— Множество танцьори в класа демонстрират повече старание.

— Това е нелепо — не се стърпях.

— Така казват всички, които не харесват правилата.

* * *

Прибрах Ландън вкъщи и изядохме останалата китайска храна. Вивиан се обади и когато видеоразговорът приключи, очите на Ландън се затваряха.

Взех стратегическо решение да пропуснем банята и й помогнах да облече пижамата. Прочетох й кратка книжка и тя заспа секунди след като изгасих лампата. Слязох по стълбите с намерението да поработя до края на вечерта, ала не бях в настроение.

Вместо това се обадих на Емили.

— Здравей. Как е положението? — попита веднага тя.

— Горе-долу добре, предполагам.

— Как е Ландън? Бодхи каза, че била помощник на учителката, значи се възстановява бързо.

— Да, доста беше развълнувана от назначението. И наистина е добре, само дето е поизморена. А ти? Какво прави днес?

— Заех се с една от картините за изложбата. Мисля, че налучквам правилния път, но не съм сигурна. По нея мога да работя цял живот и пак няма да ми изглежда довършена.

— Искам да я видя.

— Разбира се. Когато пожелаеш — каза тя. — Другите картини, слава богу, се получават добре. Засега поне. — Тя замълча. — А ти как си? Сигурно си се уплашил много. На твое място щях още да съм в шок.

— Доста зле беше — признах. — А и тази вечер не беше от най-спокойните.

— Защо?

Предадох й разговора с госпожа Хамшоу.

— Значи Ландън няма да участва в представлението? — попита Емили накрая.

— И без друго не изглеждаше особено въодушевена — отговорих. — Жалко, че Вивиан е толкова вманиачена в балета. Мисля, че на Ландън изобщо не й харесва.

— Тогава я отпиши.

— Не искам още една причина за спорове с Вивиан. И да превръщам Ландън в изкупителна жертва.

— Хрумвало ли ти е, че като се съобразяваш непрекъснато с мнението на Вивиан, наливаш масло в огъня?

— Какво имаш предвид?

— Ако отстъпваш всеки път, когато Вивиан се ядоса, й показваш, че е достатъчно да се ядоса, за да получи каквото иска. Искам да кажа… какво като се ядоса? Какво ще направи?

Тя не добави въпроса: „Развод ли ще поиска?“. Очевидната истина в думите й обаче ме стъписа. Това ли бе причината нещата да се объркат? Понеже никога не се противопоставях на Вивиан? Защото се опитвах да отбягвам конфликтите на всяка цена? Какво ми каза Мардж веднъж?

Проблемът ти е, че си твърде добър да отстояваш своето.

Мълчанието ми подтикна Емили да продължи:

— Може би това, което казах, е безпочвено. Възможно е да греша. Определено не бих желала да се скарате. Исках да кажа само, че си баща на Ландън и имаш не по-малко право от Вивиан да вземаш решения кое е добре за нея и кое — не. Напоследък ти се грижиш за нея, но сякаш се доверяваш по-скоро на преценката на Вивиан, а не на своята. Ландън ми изглежда много щастливо момиченце и е ясно, че полагаш достатъчно усилия.

— Как да постъпя тогава? — попитах, опитвайки се да осмисля думите й.

— Поговори с Ландън. Обсъдете какво иска. После се довери на интуицията си.

— Като те слушам, изглежда доста лесно.

— Винаги е по-лесно да разрешаваш проблемите на другите. Още ли не си го научил?

Тя се засмя — окуражителен и същевременно свеж полъх.

— Понякога ми напомняш Мардж — отбелязах.

— Приемам го като комплимент.

— Комплимент е.

* * *

С Емили говорихме още час и както винаги след това се почувствах по-добре. По-стабилен. По-уверен в себе си. Ободрен, седнах пред компютъра да отхвърля част от работата за следващия ден.

Сутринта, докато Ландън закусваше, й обясних какво е казала госпожа Хамшоу.

— Значи няма да участвам в представлението?

— Съжалявам, миличка… Разочарована ли си?

Ландън не се поколеба нито за миг.

— Не — сви рамене тя. — И без друго не исках да съм дърво.

— Всъщност харесах изпълнението ти.

Тя ме погледна, сякаш от ушите ми са поникнали царевични кочани.

— Пеперудите се движат, татко. Дърветата — не.

— Хмм… — кимнах. — Имаш право.

— Ще ходя ли на танци в петък?

— Искаш ли?

Вместо отговор тя сви рамене. Не се затрудних да прочета между редовете.

— Ако не искаш и не ти харесва, няма смисъл да ходиш на танци.

За момент Ландън се втренчи в зърнените пръстенчета „Лъки Чармс“, плуващи в купата й с мляко. Почудих се дали ме е чула. После каза:

— Не искам да танцувам. Госпожа Хамшоу не ме харесва.

— Добре — кимнах. — Вече няма да ходиш.

Ландън се поколеба и когато ме погледна, по лицето й сякаш зърнах притеснение.

— Какво ще каже мама?

„Сигурно ще се ядоса“ — помислих си.

— Ще те разбере — казах по-уверено, отколкото се чувствах.

* * *

След като заведох Ландън на училище, отидох в студиото, където се запознах с булмастифа Гъс и неговия дресьор.

Рекламата акцентираше върху упорството и планът бе Гъс да не оставя на мира кучешка играчка. Между кадрите с кучето на екрана щяха да се появяват един по един надписите:

Ако сте пострадали на работното място,

ви трябва решителен и неумолим адвокат.

Обадете се в кантората на Джои Талиери.

Той няма да спре, докато не ви осигури парите, които заслужавате.

Булмастифът Гъс се оказа доста талантлив актьор и снимките приключиха преди пладне.

* * *

Когато я взех от училище, Ландън не изглеждаше бодра както предишния ден. Ограничаването на физическото натоварване и телевизията изискваха известна находчивост и в крайна сметка реших да я заведа в магазина за домашни любимци. И без друго трябваше да купя талаш за хамстерите, а Ландън щеше да се полюбува на рибките.

Имаше повече от петдесет аквариума; върху всеки бяха залепени етикети с наименованията на рибките. Повече от час с Ландън се местехме от аквариум до аквариум и разучавахме различните видове.

Не беше „Морски свят“, признавам, но не беше и лош вариант за спокоен следобед.

На излизане Ландън си поигра с кокер шпаньолчетата, подскачащи зад ниско ограждение. Изглеждаха много миловидни и аз си отдъхнах с облекчение, че не поиска кученце.

— Беше весело, тате — каза Ландън, докато вървяхме към колата; носех под мишница плик с талаш и храна за хамстери.

— Предположих, че ще ти хареса.

— Може да си вземем рибки. Някои бяха много красиви.

— Аквариумите се почистват още по-трудно от клетките, в които живеят хамстери.

— Ще се справиш, тате.

— Може би. Но не знам къде ще сложим аквариума.

— Върху кухненската маса?

— Става… Но къде ще се храним?

— На дивана.

Усмихнах се. Обичах да разговарям с дъщеря си. Наистина.

* * *

По пътя към къщи се отбих в бакалницата и купих продукти, необходими за една от рецептите на Лиз — пилешка кесадия.

Оставих Ландън да приготви почти самостоятелно вечерята. Обясних й всяка стъпка — и нарязах пилето, след като го сотира — но иначе тя се справи без повече помощ. Разпредели пилешките парчета върху тънките питки, добави настърган кашкавал, прихлупи ги и ги запържи от двете страни в тиган.

Когато ястието бе готово, сложих чиниите на масата, подредих приборите и добавих две чаши с мляко.

— Изглежда чудесно и мирише много вкусно — отбелязах.

— Искам да направя снимка за леля Лиз и леля Мардж.

— Добре — дадох й телефона, тя снима чиниите и изпрати снимката и на двете.

— Кога се научи да изпращаш снимки? — учудих се.

— Мама ми показа. Бодхи също. С телефона на госпожица Емили. Мисля, че вече съм достатъчно голяма да имам телефон.

— Възможно е, но предпочитам да говоря с теб на живо.

Тя насмешливо ме изгледа.

— Вече може да ядеш — подкани ме.

Отрязах залък с вилицата и го лапнах.

— Уха! Много е вкусно! Сготвила си го фантастично!

— Благодаря — каза тя. — Не забравяй да си изпиеш млякото.

— Няма — обещах.

Не помнех откога не съм пил мляко. Стори ми се по-вкусно отпреди.

— Удивително! — възкликнах. — Не е за вярване колко си пораснала.

— Почти на шест съм.

— Знам. Измислила ли си какво искаш за рождения ден?

— Може би аквариум. И много красиви рибки. Или пудел като Нудъл.

Може би, казах си, посещението на магазина за домашни любимци не беше чак толкова добра идея.

* * *

След като Ландън си легна, се обадих на Емили.

И тя беше вече в леглото. Както винаги се впуснахме с лекота в разговор, в който спомените за предишните ни години се примесваха с подробности от сегашния ни живот. Разговорът продължи почти четирийсет минути и когато се сбогувахме, осъзнах, че разговорите с Емили са станали не само неотменна част от ежедневието ми, но и един от най-светлите моменти в дните ми.

* * *

В петък следобед Вивиан ми написа съобщение, че ще пристигне към девет-десет вечерта — доста по-късно, отколкото Ландън си лягаше обикновено.

Бях на работа, когато получих съобщението, и се почудих какво ли се очаква от мен, след като Ландън вероятно ще е заспала. Дали Вивиан най-сетне ще пожелае да поговорим? Да гледа телевизия в дневната с мен или без мен? Или ще се качи направо в стаята за гости? И какво щях да правя през уикенда?

Опитах се да повторя мислено дзен мантрата на Емили, но не ми помогна. Дълбоко в себе си разбирах, че все още се старая да предвидя как да угодя на Вивиан.

Старите навици умират трудно.

* * *

Понеже бяхме отписали урока по танци, реших да повторя сценария със „срещата“, за да задържа Ландън будна до пристигането на Вивиан. Прецених, че вечеря в ресторант и кино са добър избор, и открих детски филм, който свършва навреме, за да се приберем вкъщи до девет. После Ландън щеше да се изкъпе и да си облече пижамата и при добро стечение на обстоятелствата Вивиан да дойде дотогава.

Споделих плана си с Ландън, когато я взех от училището, и още щом влязохме вкъщи, тя се втурна по стълбите, за да се подготви.

— Имаш достатъчно време — подвикнах й. — Ще тръгнем чак в пет и половина.

— Искам да започна сега! — извика ми в отговор тя.

В четири вече бе облечена и дойде при мен в кабинета, където дообработвах на компютъра кадрите за вмъкване в рекламата с кучето.

Беше избрала бяла блуза, бяла пола, бели обувки и чорапогащник и бяла диадема.

— Много си красива — казах, задрасквайки мислено всички италиански ресторанти от списъка с възможни места за вечеря; дори най-дребното петънце щеше да опропасти непоправимо тоалета й.

— Благодаря. Но не ми харесва лепенката на челото. И шината.

— Дори не ги забелязах — успокоих я. — Сигурен съм, че ще си най-хубавото момиченце в ресторанта.

Тя се усмихна доволно.

— Кога ще тръгваме?

— След час и половина.

— Добре. Ще седна в дневната да чакам.

— Защо не си поиграеш с куклите Барби? — предложих.

— Не искам да си измачкам роклята.

Разбира се.

— Какво ти се прави?

— Не знам. Но не искам да се цапам.

Замислих се.

— Искаш ли да поиграем пак на „Лети, лети, бухалче!“?

Тя плесна с ръце.

— Да!

Играхме час, после отидох да се преоблека. Сложих сако както миналия път и стилни нови обувки. Ландън ме чакаше в антрето и за да придам церемониалност на случая, й отворих вратата с поклон.

Вечеряхме в изискан ресторант, където сервираха вкусни бифтеци, и след неколкоминутен „сериозен“ разговор, Ландън забърбори по момичешки. Говорихме за Бодхи, за учителката й и какви рибки иска да има в аквариума.

После отидохме на кино, след което — вероятно от бисквитките със стафиди Ландън изглеждаше изпълнена с енергия и нетърпелива да посрещне майка си. Когато се върнахме вкъщи, тя се качи веднага горе, изкъпа се бързо и си облече пижамата.

Вивиан пристигна скоро след като започнах да й чета. Ландън скочи от леглото и се втурна надолу по стълбите. Последвах я и видях как се хвърля в прегръдката на майка си, а Вивиан затваря блажено очи.

— Радвам се, че те видях, преди да заспиш — каза й тя.

— И аз. С татко бяхме на среща. Вечеряхме в ресторант, гледахме филм и говорихме за моя аквариум.

— Аквариум ли?

— За рождения й ден — уточних. — Как си?

— Добре. Пътувах дълго, защото движението беше натоварено.

Кимнах, обзет от странно чувство, че съм излишен. Посочих нагоре.

— Вече й четох. Твой ред е, ако искаш.

Вивиан се обърна отново към Ландън:

— Искаш ли мама да ти прочете приказка?

— Да! — извика тя.

Проследих ги с поглед как се качват по стълбите. И макар да бях в своята къща със съпругата си и дъщеря си, внезапно се почувствах сам.

* * *

Оттеглих се в спалнята. Не исках да разговарям с Вивиан, а и по нищо не личеше да й се говори. Почетох в леглото и се опитах да не мисля, че ще прекараме нощта под един покрив.

Представих си за момент как влиза тихо в спалнята и се почудих какво ли бих направил. Ще се задоволя ли с оправданието, че все още сме женени? Или че е нещо като сбогуване? Или ще покажа воля като Емили, която бе отблъснала Дейвид?

Искаше ми се да мисля, че съм по-скоро като Емили, но не бях сигурен дали съм толкова силен. Подозирах обаче, че и двамата няма да сме щастливи след това. Вече не бях част от бъдещето на Вивиан, а и вероятно щях да се чувствам виновен. Защото докато фантазирах как отново се любя с жена си, осъзнах с неочаквана яснота, че повече бих искал на нейното място да е Емили.

* * *

Сутринта се събудих рано и излязох на дълъг крос. Изкъпах се, приготвих си закуска и пиех втората си чаша кафе, когато Вивиан влезе в кухнята. Носеше дълга пижама — подарък от мен за рождения й ден преди няколко години. Извади пликче чай от шкафа и наля вода в чайника върху печката.

— Добре ли спа? — попитах.

— Да. Благодаря. Матракът в стаята за гости ми се стори по-удобен, отколкото си спомнях. Но е възможно просто да съм била много изморена.

— Реши ли какво ще правите днес с Ландън? След урока по рисуване имам предвид?

— Не бива да я натоварвам. Може да отидем в Музея на откритията, но ще я попитам какво иска.

— Аз отивам в офиса — уведомих я. — Ще се заема с рекламата за пластичния хирург. Дължа му го, защото помогна на Ландън.

— Благодари му от мен. Свършил е чудесна работа. Снощи надникнах под превръзката.

Чайникът засвири и тя напълни чашата си с гореща вода. След известно колебание седна на масата до мен.

— Трябва да ти кажа нещо. За балета — подхванах.

— Какво?

Вивиан отпи глътка от вдигащата пара чаша.

Разказах й всичко възможно най-кратко, без да пропускам факта, че на Ландън не й е позволено да участва в представлението.

— Така ли? Но ти й каза, че е била в болницата, нали?

— Да. Не се трогна. После Ландън ми каза, че не желае да ходи повече на балет. Мисли, че госпожа Хамшоу не я харесва.

— Щом не иска да ходи, не я води. Не е кой знае каква загуба.

Вивиан сви красноречиво рамене. Все едно никога не бе настоявала дъщеря ни да посещава уроците по балет. За кой ли път се почудих ще разбера ли някога какво стои зад решенията й. И дали изобщо някога съм я разбирал.

* * *

Ландън слезе долу, докато бяхме в кухнята. Пристъпи към масата, все още неразсънена.

— Здрасти, мамо и тате.

Прегърна и двама ни.

— Какво да ти приготвя за закуска? — попита Вивиан.

— „Лъки Чармс“.

— Добре, скъпа — кимна Вивиан. — Ей сегичка.

Сгънах вестника и се изправих, стараейки се да не показвам изненада от готовността, с която Вивиан прие молбата за закуска със захар.

— Забавлявайте се, дами.

* * *

Почти през целия ден работих на компютъра. Довърших всичко необходимо за техническото изпълнение на рекламната кампания за пластичния хирург освен публикуването на видеозаписите с пациентите в уебсайта. Препратих информацията на компютърния спец и написах имейли на пациентите, за да им напомня за записите във вторник.

Наближаваше шест, когато най-сетне вдигнах глава. Изпратих съобщение на Вивиан — питах я кога ще си легне Ландън, за да й почета. Вивиан ми отговори веднага. Понеже не бях обядвал, купих сандвич от закусвалнята срещу офиса и реших да се обадя на Емили.

— В неудобно време ли звъня? — попитах, подреждайки разсеяно бюрото си.

— Ни най-малко — отвърна тя. — Бодхи си играе в стаята, а аз тъкмо разтребвах кухнята. Как върви уикендът?

— Добре засега. Цял ден бях в офиса. Свърших купища работа. След малко се връщам вкъщи да почета на Ландън.

— Видях я днес, когато оставях Бодхи в ателието. Видях и Вивиан.

— Как беше?

— Не се застоях да говорим.

— Добър ход. И аз ще намеря начин да се скрия от Вивиан, след като почета на Ландън. Няма смисъл да рискувам. Какви са плановете ти за тази вечер?

— Никакви. Да доразтребя кухнята, да погледам телевизия. Може да изпия чаша вино, след като Бодхи си легне.

Неканена, мисълта как се любя с Емили ме споходи както предишната нощ. Пропъдих я решително.

— Искаш ли компания? — попитах. — Може да се отбия за час. Да ми покажеш картината, която рисуваш?

Емили се поколеба. Бях сигурен, че ще каже „не“.

— С удоволствие — отговори обаче тя.

* * *

Прибрах се вкъщи точно когато Ландън се готвеше за лягане и както обикновено с Вивиан влязохме в обичайните си роли. Тя й чете първа, после аз. Ландън ми разказа как е минал денят й — освен урока по рисуване и Музея на откритията, бяха посетили мола — и докато изключа лампата, Вивиан вече бе зад затворената врата на стаята за гости.

Почуках.

— Да? — чух гласа й.

— Излизам за малко. Исках само да ти кажа, да не би Ландън да се събуди. Ще се върна преди единайсет.

В последвалата тишина долових неизречения въпрос „къде отиваш“.

— Добре — каза тя след известно мълчание. — Благодаря, че ми каза.

* * *

Емили бе оставила бележка на входната врата — пишеше, че ме чака на задната веранда.

Прекосих безшумно къщата, за да не събудя Бодхи. Чувствах се като тийнейджър, промъкващ се тайно от родителите си, и се запитах дали някога детето у нас ни напуска завинаги.

Тази нощ Емили беше боса, по джинси и с червена блуза; дългите й крака бяха вдигнати върху ниската пейка, опасваща верандата, а до нея стоеше стол. Върху масата имаше отворена бутилка вино и празна чаша; нейната — пълна до половината — бе в ръката й.

— Идваш тъкмо навреме — каза тя. — Току-що нагледах Бодхи. Спи дълбоко.

— Ландън също.

— Започнах без теб. — Тя вдигна чашата си. — Налей си.

Налях си вино и седнах до нея.

— Когато приятел каже, че му трябва укритие, вратата ми е отворена. Как е положението всъщност?

Обмислих въпроса.

— Не сме се счепквали, но и не сме били заедно за дълго. Странно е обаче. В къщата е някак тягостно.

— Чувствата тежат — кимна Емили. — И освен това е твърде рано и за двамата. Как ти се стори Ландън?

— Добре. Забавлявали са се през деня.

— Мислиш ли, че разбира какво става?

— Усеща някаква разлика, но нищо повече.

— Вероятно така е най-добре засега. Този етап е труден и без да се тревожиш за детето си.

Кимнах, осъзнал колко е права.

— Често ли излизаш тук?

— По-рядко, отколкото се полага. Понякога забравям колко е красиво. Обичам да съзерцавам звездите между дърветата и да слушам щурците. — Тя поклати глава. — Не знам… Сигурно просто се поддавам на рутината. Инерцията ме поглъща. Навярно затова все още не съм обявила къщата за продан.

— Не мисля, че си инертна. Всички сме хора на навика. — Отпих от виното, наслаждавайки се на приятното мълчание. После казах: — Искам да ти благодаря.

— Защо?

Тя се обърна към мен и усетих как очите й ме търсят в мрака.

— Защото днес ме покани тук. И говориш с мен по телефона. За съветите, които ми даваш. Търпиш обърканите ми мисли и хленченето ми. За всичко.

— За това са приятелите.

— Емили, ние сме стари приятели. Но дълги години, петнайсет години, не бяхме близки. Някак си за съвсем кратко време ти стана един от най-добрите ми приятели… отново.

Зърнах отблясъци звездна светлина в очите й.

— Веднъж прочетох нещо за приятелството и го запомних. Ето какво: приятелството не зависи от времето; приятелят идва в живота ти, казва „до теб съм“ и го доказва.

Усмихнах се.

— Харесва ми.

— Ръс, имам чувството, че се смяташ за бреме. Но не си. Наистина обичам да разговарям с теб. Харесва ми, че възродихме приятелството си. Освен Маргарет и Грейс, сме само аз и Бодхи. И… не знам… има нещо толкова успокоително в близостта ни. Не се налага да обясняваме кои сме и откъде идваме. Вече го знаем.

— Явно съм нещо като стара обувка, нали?

Тя се засмя.

— Любима обувка… може би. Винаги ти пасва и не искаш да я сменяш.

Усетих искрената й топлота и чувството бе неописуемо успокоително — беше ми липсвало, осъзнах, през всичките несигурни години с Вивиан.

— И аз се чувствам така, Емили — погледнах я. — Наистина.

Тя замълча, въртейки чашата в ръка.

— Помниш ли онази нощ, когато заседнахме на върха на виенското колело? — попита тихо. — Имаше заря…

— Помня — кимнах.

— Мислех, че ще ми предложиш брак. И… останах разочарована.

— Съжалявам — отвърнах искрено.

— Недей… Глупаво е. — Тя махна с ръка. — Имах предвид, че щях да кажа „да“ и може би щяхме да се оженим. Но това значи също, че нямаше да имам Бодхи, а ти — Ландън. Какви ли щяхме да бъдем тогава? Сега сигурно щяхме да сме разведени и да се мразим.

— Мисля, че щяхме да се справим.

В усмивката й пролича едва забележима тъга.

— Може би. Няма как да разберем. И двамата сме препатили доста, и знаем колко непредсказуем е животът.

Погледнах я.

— Знаеш ли, че постоянно казваш неща, които ме изненадват и ме карат да се замисля.

— Защото съм изучавала хуманитаристика, а не бизнес.

Засмях се, изпълнен с благодарност, че се е върнала в живота ми точно когато най-много се нуждая от нея.

Прибрах се вкъщи дълго след полунощ.

* * *

— Снощи се върна късно — отбеляза Вивиан, когато на другата сутрин се засякохме в кухнята. — Не спомена ли, че ще се прибереш до единайсет?

Бях си легнал късно, но станах рано и бях готов за началото на деня, преди Вивиан да слезе долу.

— Изгубих представа за времето — отвърнах. Личеше, че е любопитна къде съм бил и какво съм правил, но не беше нейна работа. Вече не. Смених темата с въпрос: — Кога ще тръгваш днес? Понеже си с колата?

— Шест, шест и половина? Още не знам със сигурност.

— Искаш ли да вечеряме заедно, преди да заминеш?

— Мислех с Ландън да вечеряме по-рано.

— Добре тогава. Ще се прибера в шест.

Вивиан сякаш очакваше да споделя с какво смятам да запълня времето си. Аз обаче продължих да си пия кафето и да прелиствам вестника. Тя разбра, че не смятам да говоря повече, и се качи отново горе — да се изкъпе, разбира се, и да се подготви за деня с Ландън.