Никълъс Спаркс
Винаги двамата (2)

2.
В началото

— Казах им днес — заяви Вивиан.

Бяхме в спалнята; Вивиан си облече пижамата и се пъхна в леглото; най-сетне бяхме сами. Беше средата на декември и Ландън бе заспала преди по-малко от час; на осем седмици все още спеше най-много три-четири часа. Вивиан не се оплакваше, но постоянно се чувстваше изморена. Красива, ала уморена.

— Каза какво на кого? — попитах.

— На Роб — отговори тя; имаше предвид шефа си в медийната компания, където работеше. — Уведомих го официално, че след майчинството няма да се върна на работа.

— О — отвърнах, жегнат от същия ужас, какъвто ме обзе, когато видях резултата от теста за бременност. Вивиан печелеше почти колкото мен и без нейния доход не бях сигурен, че ще можем да си позволим досегашния начин на живот.

— Каза, че вратата е винаги отворена, ако размисля — добави тя. — Обясних му обаче, че няма да поверявам Ландън на непознати. Какъв е смисълът иначе да имаш дете?

— Не е нужно да ме убеждаваш — опитах се с всички сили да скрия чувствата си. — На твоя страна съм. — Е, поне част от мен беше. — Все пак разбираш, че в такъв случай няма да излизаме толкова често на вечеря и ще се наложи да съкратим излишните разходи.

— Знам.

— И нямаш нищо против да не пазаруваш толкова?

— Казваш го, сякаш пилея пари. Не съм разточителна.

Кредитната карта понякога говореше за друго — както и дрешникът й, препълнен с дрехи, обувки и чанти. Долових обаче раздразнението в гласа й, а ни най-малко не исках да споря с нея. Поместих се по-близо и я прегърнах, замислил нещо по-различно. Целунах я по врата.

— Сега ли? — попита тя.

— Доста време мина…

— И горкото ми бебче ще се пръсне, а?

— Честно казано, не искам да рискувам.

Тя се засмя. Започнах да разкопчавам пижамата й и в същия момент откъм бебешкия монитор долетя шум. И двамата застинахме.

Нищо.

Все още нищо.

И точно когато реших, че хоризонтът е чист и издишах, макар да не бях осъзнал, че съм стаил дъх, бебешкият монитор зазвуча с пълна пара. Обърнах се с въздишка, а Вивиан стана. Докато Ландън най-сетне се успокои — чак след половин час — жена ми вече нямаше настроение за втори опит.

На сутринта имахме повече късмет. Толкова много всъщност, че охотно обещах да се погрижа за Ландън, когато се събуди, та Вивиан да си отспи. Ландън очевидно бе изморена колкото майка си; едва когато допивах втората си чаша кафе чух шум, но не и плач по бебешкия монитор.

В стаята й въртележката над креватчето се въртеше, а Ландън размахваше ръчички и крачета, пълна с енергия. Усмихнах се неволно и внезапно тя също се усмихна.

Не бяха колики, нито рефлекторна мимика. Бях ги виждал и почти не повярвах на очите си. Това бе истинска усмивка, осезаема като изгрев, и когато Ландън неочаквано се засмя с глас, и бездруго блестящото начало на деня внезапно стана хиляди пъти по-красиво.

* * *

Не съм мъдър човек.

Не се отличавам с блестящ интелект. Мъдростта обаче е нещо повече от интелигентност, защото включва разбиране, емпатия, опит, вътрешно равновесие и интуиция, а равносметката е, че на мен явно ми липсват повечето от въпросните качества.

Ето какво друго научих — възрастта не гарантира мъдрост, нито интелигентност. Знам, че това не е популярна идея — често сме склонни да приписваме мъдрост на всеки с побеляла коса и сбръчкано лице, нали? — но напоследък стигнах до извода, че някои се раждат със способност да помъдреят, а други — не; у някои мъдростта се проявява дори на по-крехка възраст.

Сестра ми Мардж например е мъдра, а е едва пет години по-голяма от мен. Всъщност е мъдра, откакто я познавам. Лиз също. Тя е по-млада от Мардж, но размишленията й звучат разсъдливо и проникновено. След разговор с нея винаги се улавям как обмислям думите й. Мама и татко също са мъдри и напоследък често се сещам за това, понеже е ясно, че макар да е присъща на семейството ми, мъдростта ме е подминала напълно.

Ако бях мъдър, щях да се замисля, когато през 2007 Мардж ме закара на гробището, където са погребани баба и дядо, и ме попита абсолютно ли съм сигурен, че искам да се оженя за Вивиан.

Ако бях мъдър, щях да се вслушам, когато татко ме попита дали съм сигурен, че е добре да основа своя рекламна агенция едва на трийсет и пет години.

Ако бях мъдър, щях да се вслушам, когато мама ме посъветва да прекарвам възможно повече време с Ландън, защото децата порастват бързо, а никой не може да върне времето назад.

Както казах обаче, не съм мъдър и затова животът ми се сгромоляса. Дори сега се питам дали някога ще се съвзема.

* * *

Откъде се започва, когато се опитваш да осмислиш история, която сякаш е безсмислена? От началото? А къде е началото?

Кой знае?

Да започнем тогава така — като малък смятах, че ще се почувствам съзрял, когато стана на осемнайсет, и излязох прав. На осемнайсет вече кроях планове. Родителите ми живееха от заплата до заплата и аз не възнамерявах да последвам примера им. Мечтаех за свой бизнес и сам да си бъда шеф, макар да не знаех какво всъщност ще правя. Предположих, че колежът ще ме тласне в правилната посока и постъпих в Щатския университет на Северна Каролина; колкото повече време минаваше обаче, толкова по-млад се чувствах. Когато си взех дипломата, не можех да се отърся от чувството, че съм същият като в гимназията.

Колежът не ми помогна да реша и какъв бизнес да започна. Имах оскъден житейски опит и още по-малко капитал и в разрез с мечтата си заработих в рекламна агенция. Шефът ми се казваше Йесе Питърс; носех костюми в службата и изработвах безброй часове, ала продължавах да се чувствам по-млад, отколкото годините ми предполагаха. През почивните дни ходех в същите барове както в колежа и често си представях, че с лекота мога да се върна в първи курс и във всяко „братство“, където се озова. През следващите осем години щяха да настъпят още по-съществени промени — да се оженя, да купя къща и хибриден автомобил, ала дори тогава невинаги се чувствах зрял. До известна степен Питърс бе заел мястото на родителите ми — сега той ми казваше „направи еди-какво си, защото иначе“ и това създаваше у мен усещането, че продължавам да се преструвам на пораснал. Понякога, седнал зад бюрото, се опитвах да се убедя: „Е, вярно е, вече съм зрял човек“.

Прозрението ме осени, разбира се, след като Ландън се роди и Вивиан напусна работа. Още нямах трийсет години и тежката отговорност да издържам семейството си изискваше саможертви, каквито не бях очаквал, а ако това не значи да пораснеш, не знам има ли друго. След края на работния ден в агенцията — ако изобщо успеех да се прибера в нормално време — влизах през вратата, чувах как Ландън извиква „Татко!“ и винаги ми се приискваше да съм по-дълго с нея. Втурваше се към мен, вдигах я на ръце, тя обвиваше врата ми с ръце и аз си напомнях, че всички жертви си струват дори само заради това чудесно момиченце.

В трескавия въртоп на живота лесно се убеждавах, че важните неща — съпругата, дъщеря ми, работата и близките ми — са добре, макар да не работя за себе си. В редките моменти, когато си представях бъдещето, мислено рисувах живот, не особено различен от този, който водех, и това също ми изглеждаше добре. Привидно всичко вървеше доста гладко; трябваше обаче да приема това като предупредителен знак. Нямах абсолютно никаква представа, повярвайте ми, че след няколко години ще се събуждам сутрин като емигрант на Елис Айлънд, пристигнал в Америка само с дрехите на гърба си и без да знае нито една английска дума, и ще си задавам въпроса: „Какво ще правя сега?“.

Кога точно всичко започна да се обърква? Ако питате Мардж, отговорът е очевиден: „Когато срещна Вивиан“. Повтаряла ми го е неведнъж. Понеже е Мардж, разбира се, веднага ще се поправи машинално: „Вземам си думите обратно. Започна доста по-рано, когато в основното училище окачи онзи плакат на стената в стаята си — с момичето с големите бомби и оскъдните бикини. Харесвах го, между другото, но той ти изкриви представите“. После, след още малко размишления, ще поклати глава и ще добави: „Като се замисля, винаги си бил прецакан. Обърни внимание, че ти го казва не друг, а семейният провал с главно П. Може би истинският ти проблем е, че винаги си бил прекалено добричък“.

Това е. Започнеш ли да си блъскаш главата какво се е объркало — или по-точно къде си сбъркал — е все едно да белиш лук. Винаги има следващ слой, друга грешка в миналото или болезнен спомен, който на свой ред те отвежда още по-назад във времето в търсене на първопричината. Вече съм подминал този етап — сега искам единствено да поумнея достатъчно, за да не повтарям същите грешки.

* * *

За да разберете защо, важно е да разберете мен. Което не е лесно, между другото. Съществувам повече от третина столетие и през половината време аз самият не се разбирам. Нека започна така — с възрастта стигнах до извода, че на света има два вида мъже: създадени за семейство и за ергени. Мъжете от първия тип преценяват почти всяко момиче, с което излизат, според това дали е Единствената. Поради тази причина жените на около четирийсет често казват: „Всички добри мъже са обвързани“. Имат предвид мъжете, които са готови, искат и са способни да бъдат предана част от двойка.

Аз съм семеен тип открай време. Винаги ми е изглеждало правилно да бъда част от двойка. Необяснимо защо се чувствам по-добре край жени, дори в приятелска компания, а да съм с жена, която освен това е лудо влюбена в мен, за мен е най-превъзходният свят.

И той е възможен, предполагам. Тук обаче нещата се усложняват, защото мъжете от семеен тип не са еднакви. Има подгрупи — някои се определят като романтици например. Звучи чудесно, нали? Повечето жени твърдят, че търсят точно такъв мъж. Вероятно е така и признавам, че съм постоянен член на тази подгрупа. Случва се обаче, макар и рядко, този особен подтип да е склонен да угажда на другите и взети заедно, тези три неща ме поощряваха да вярвам, че с още малко усилие — стига само да се старая повече — съпругата ми винаги ще ме обожава, както аз нея.

Но какво ме е направило такъв? Дали ми е вродено? Или ми е повлияла семейната среда? Или просто съм гледал твърде много романтични филми във впечатлителната възраст? Или всичко накуп?

Нямам представа, но без колебание твърдя, че гледането на прекалено много романтични филми е по вина на Мардж. Тя обичаше класики като „Любов за спомен“ и „Казабланка“; „Дух“ и „Мръсни танци“ също бяха в програмата, а „Хубава жена“ сме гледали сигурно поне двайсет пъти. Този филм заемаше първо място в класацията й за всички времена. Не знаех, разбира се, че и двамата с Мардж се прехласваме по Джулия Робъртс, но това няма значение. Филмът вероятно няма да потъне в забвение, защото въздейства. Между героите на Ричард Гиър и Джулия Робъртс има… химия. Те разговарят. Научават се да си вярват въпреки превратностите. Влюбват се. А и не е възможно да забравиш сцената, когато Ричард Гиър чака Джулия — за да я заведе на опера — и тя се появява в рокля, която я преобразява до неузнаваемост? Зрителят вижда колко е удивен Ричард и как отваря кадифена кутийка с диамантена огърлица. Джулия се пресяга да я вземе, той затваря капака и на лицето й се изписва радостна изненада…

Всичко е събрано в тези кадри. Романтиката, имам предвид: доверие, предвкусване и радост, съчетани с опера, красиви дрехи и бижута — съставките на любовта. Недораслият ми мозък веднага подреди мозайката в нещо като наръчник как да впечатлиш момиче. Оставаше само да запомня, че момичето първо трябва да хареса мъжа, а после от романтичните жестове произтича любов. Ето как на света се роди още един романтик.

Когато бях шестокласник, в класа дойде ново момиче. Мелиса Андерсън идваше от Минесота и бе наследила русата коса и сините очи на шведските си предшественици. Видях я през първия учебен ден и съм сигурен, че съм зяпнал. Не бях единствен. Всички момчета шушукаха за нея, а у мен не остана никакво съмнение, че тя е най-красивото момиче, стъпвало някога в класа на госпожа Хартман в основното училище „Артър И. Едмъндс“.

За разлика от другите момчета в училището обаче аз знаех какво точно да направя. Задачата ми беше да я прилаская и макар да не бях Ричард Гиър с частни самолети и диамантени огърлици, имах велосипед и умеех да плета гривни с дървени мъниста. Техният ред обаче щеше да дойде по-късно. Първо — като Ричард Гиър и Джулия Робъртс — трябваше да се харесаме. На обяд започнах да намирам поводи да сядам на нейната маса. Тя говореше, аз слушах и задавах въпроси; седмици по-късно най-сетне ми каза колко съм мил и разбрах, че е време за следващата стъпка. Написах й стихотворение — за живота й в Минесота и колко е красива — прибавих цвете и един следобед й ги подадох в училищния автобус. Седнах на мястото си с пълното съзнание, че знам какво ще последва — тя ще разбере колко съм различен от другите, а после ще я осени още по-дълбоко прозрение, което ще я подтикне да ме улови за ръка и да ме помоли да я изпратя до вкъщи, щом слезем от автобуса.

Само дето не се получи така. Вместо да прочете стихотворението, тя бърбори с приятелката си Ейприл по целия път, а на другия ден на обяд седна до Томи Хармън и не обели нито дума с мен. Не ми проговори и през следващите два дни. По-късно Мардж ме свари нацупен в стаята и ми обясни, че се престаравам; трябвало просто да съм такъв, какъвто съм.

— Но аз съм такъв!

— Тогава се промени — отвърна тя, — понеже изглеждаш отчаян.

Проблемът бе, че не му мислех много-много. Двоумеше ли се Ричард Гиър? Той очевидно знаеше повече от сестра ми, но безспорно мъдростта и аз вече пътувахме в противоположните ленти на магистралата. Защото „Хубава жена“ е филм, а аз живеех в истинския свят. Начинът на действие обаче, който установих с Мелиса Андерсън, продължи с известни вариации и в крайна сметка се превърна в непреодолим навик. Станах цар на романтичните жестове — цветя, бележки, картички и прочее — а в колежа бях дори „таен обожател“ на момиче, по което се бях увлякъл. Отварях врати, плащах вечери, изслушвах момичетата дори когато ми разказваха как все още са влюбени в бившите си гаджета. Повечето момичета ме харесваха искрено. Наистина. За тях бях довереник, момчето, което охотно канят, когато излизат с приятелки, но рядко му излиза късмета с набелязаното момиче. Няма да повярвате колко пъти съм чувал: „Не познавам по-мило момче от теб и съм сигурна, че ще срещнеш много специална жена. Имам две-три приятелки, с които сигурно ще мога да те уредя…“.

Не беше лесно да съм момчето, съвършено за друга. Често страдах и не разбирах защо жените ми обясняват колко ги привличат определени качества — романтика, доброта, внимание и умение да изслушваш — а не ги оценяват, когато им се предлагат.

Не бях съвсем без късмет в любовта, разбира се. През втората година в гимназията имах приятелка на име Анджела. Почти през цялата предпоследна година в колежа излизах с Виктория. А през лятото след дипломирането — на двайсет и две — се запознах с Емили.

Емили все още живее в района и от време на време я виждам. Тя е първата ми истинска любов и понеже романтиката и носталгията често се преплитат, продължавам понякога да мисля за нея. Емили беше малко бохем — носеше дълги поли на цветя и сандали, почти не се гримираше и бе завършила „Изящни изкуства“ с акцент върху изобразителното изкуство. Беше и красива — с кестенява коса и лешникови очи със златисти петънца; зад физическата й привлекателност обаче се криеше нещо повече. Беше усмихната и интелигентна и се отнасяше мило към всички — жена, която мнозина смятаха за съвършена за мен. Родителите ми я обожаваха, Мардж я обичаше, а когато бяхме заедно, се чувствахме добре дори да мълчим. Общувахме лесно и спокойно; освен любовници бяхме и приятели. Говорехме за всичко; тя оставаше очарована от бележките, които пъхах под възглавницата й, и от цветята, които й изпращах без повод на работното място. Емили обичаше и мен, и романтичните ми жестове и след като излизахме две години, реших да й предложа да се оженим — дори капарирах годежен пръстен.

После опропастих всичко. Не ме питайте защо. Мога да прехвърля вината на алкохола през онази нощ — пиех с приятели в бар. Накратко, заговорих се с жена на име Карли — красавица, която умееше да флиртува и наскоро се бе разделила с дългогодишен приятел. Второ питие последва първото и доведе до по-сериозен флирт; в крайна сметка се озовахме в леглото. Карли посочи ясно, че случилото се няма да има продължение и не включва обвързване; целуна ме за довиждане, но не си направи труда да ми даде телефонния си номер.

При подобна ситуация има две много прости Мъжки Правила. Първото правило гласи: Не казвай нищо. А ако възлюбената ти се усъмни и попита направо, веднага премини към Второ правило: Отричай, отричай, отричай.

Всички мъже знаят въпросните правила, но аз се чувствах виновен. Ужасно виновен. Дори след месец не успях да забравя преживелицата и да си простя. Струваше ми се немислимо да премълча; не можех да си представя да градя бъдеще с Емили с пълното съзнание, че поне отчасти то се крепи на лъжа. Обсъдих положението с Мардж и както винаги тя се опита да ми помогне.

— Дръж си устата затворена, глупако. Постъпил си гадно и неслучайно се чувстваш виновен. Но ако не смяташ да повтаряш грешката, не наскърбявай Емили. Това ще я съсипе.

Разбирах, че Мардж е права, и все пак…

Исках да получа прошка от Емили, защото не бях сигурен, че иначе ще мога да си простя. В крайна сметка отидох при нея и изрекох думите, които дори сега ми се иска да взема обратно.

— Трябва да ти кажа нещо — подхванах и изпях всичко.

Ако целта бе да получа прошка — не стана. Ако другата цел бе да изградя дългосрочна връзка, основана на истината — това също не стана. Просълзена от гняв, Емили побягна; имала нужда от време за размисъл.

Не я безпокоих цяла седмица; сновях мрачно из апартамента си в очакване да се обади, но телефонът така и не иззвъня. През следващата седмица оставих две съобщения — и двата пъти поднесох извинения; тя пак не се обади. Едва през третата седмица обядвахме заедно, но се усещаше напрежение, а когато излязохме от ресторанта, тя ми каза да не я изпращам до колата. Посланието беше от ясно по-ясно и след още една седмица Емили ми остави съобщение, че всичко е приключило завинаги. Седмици наред бях съсипан.

Времето е смекчило чувството за вина — времето винаги действа така — и се утешавам с мисълта, че поне за Емили простъпката ми е била скрита благословия. Няколко години след разрива помежду ни чух от приятел, че се е омъжила за австралиец, а видех ли я случайно, личеше, че живее добре. Казвах си, че се радвам за нея. Повече от всяка жена Емили заслужаваше чудесен живот и Мардж споделяше мнението ми. Дори след като се ожених за Вивиан, сестра ми понякога ми подхвърляше:

— Онази Емили определено беше жена и половина. Наистина оплеска нещата.

* * *

Роден съм в Шарлот, Северна Каролина, и с изключение на една година, през цялото време съм живял в града. Дори сега ми се струва невероятно как с Вивиан сме се срещнали на онова място, а и че изобщо сме се срещнали. Все пак и тя като мен е от Юга; работеше много — пак като мен — и рядко излизаше. Какъв е шансът тогава да се запозная с нея на коктейл в Манхатън?

По онова време работех в сателитен офис на агенцията в Манхатън, което вероятно звучи по-тузарско, отколкото беше. Йесе Питърс бе на мнение, че почти всеки обещаващ служител от шарлотския офис трябва да се потруди известно време на север, дори само защото голяма част от клиентите ни са банки, а всяка банка има основен клон в Ню Йорк. Вероятно сте виждали някои от рекламите, върху които съм работил; лаская се, че са смислени и сериозни, издържани в дух на почтеност. Първата, между другото, се роди, докато живеех в малко студио на Западна седемдесет и седма улица и се опитвах да проумея дали банкоматът отразява реално състоянието на банковата ми наличност, която според него е достатъчна да си купя изгодно меню в близкия ресторант за бързо хранене.

През май 2006 директорът на една от банките, любител на творческия ми подход, организира благотворителен коктейл в полза на Манхатънския музей за изящни изкуства. Директорът бе страстен почитател на изкуството — територия, непозната за мен — и макар събитието да се водеше строго официално и с подбрани гости, нямах желание да присъствам. Банката му обаче ни беше клиент, а шефът ми Питърс бе от типа „прави-каквото-ти-казвам-защото-иначе“, та нямах избор.

Не помня почти нищо от първия половин час — освен че очевидно мястото ми не беше там. Мнозинството присъстващи можеха да ми бъдат баби и дядовци и на практика всички обитаваха различна стратосфера с оглед на финансовото ни положение. Слушах например как двама среброкоси джентълмени обсъждат предимствата на „Джи IV“ пред „Фалкон 2000“ и едва след доста време разбрах, че сравняват частните си самолети.

Когато се измъкнах от разговора, видях нейния шеф в другия край на залата. Познавах го от късните телевизионни програми, а по-късно Вивиан ми каза, че се смятал за колекционер на художествени творби. При тези думи тя сбърчи нос, намеквайки, че има пари, но не и вкус, което не ме изненада. Макар да кани известни гости, характерният за шоуто му хумор може да се опише най-сполучливо като „долнопробен“.

Тя стоеше зад него, скрита от полезрението ми, но пристъпи напред да поздрави някого и тогава я видях. С тъмна коса, безупречна кожа и скули, за каквито мечтаят супермоделите. Бях убеден, че не съм виждал по-красива жена.

Отначало си помислих, че му е любовница, но колкото повече ги наблюдавах, толкова по-сигурен бях, че не са двойка, а тя работи за него. Не носеше и пръстен — още един добър знак. Но всъщност какъв шанс имах?

Романтикът у мен обаче не се разколеба и когато тя отиде до бара да си вземе коктейл, аз също се запътих натам. Отблизо тя изглеждаше още по-ослепителна.

— Ти си — казах.

— Моля?

— Художниците на „Дисни“ си представят теб, когато рисуват очите на принцесите си.

Не е страхотно, признавам. Недодялано, може би дори второразредно, и през последвалата неловка пауза разбрах, че съм се прецакал. Чудно обаче — тя се засмя.

— За пръв път чувам подобна свалка.

— Не важи за всички — уточних. — Аз съм Ръсел Грийн.

— Аз съм Вивиан Хамилтън — усмихна се тя и аз едва не зяпнах.

Казваше се Вивиан. Като героинята на Джулия Робъртс в „Хубава жена“.

* * *

Как се разбира всъщност дали някой е подходящ за теб? Какви сигнали изисква това? Срещаш някого и си казваш: „Искам да прекарам живота си с него“. Как например Емили може да ми изглежда подходяща и Вивиан да ми изглежда подходяща, след като двете са различни като деня и нощта? След като връзките ни бяха различни като нощта и деня?

Не знам, но замисля ли се за Вивиан, все още ми е лесно да си спомня шеметното вълнение през първите ни вечери заедно. С Емили изпитвахме уютна топлота, с Вивиан бяхме като нажежени почти от самото начало, сякаш привличането помежду ни е съдбовно. Всяка среща, всеки разговор засилваха убедеността ми, че сме точно това, което търсим у другия.

Започнах да фантазирам как ще тръгне животът ни заедно и как страстта ни ще гори вечно. След няколко месеца вече бях сигурен, че искам Вивиан да ми стане съпруга. На Вивиан й трябваше повече време да почувства същото, но шест месеца след първата ни среща вече бяхме сериозна двойка и опипвахме почвата по различни теми: Бог, пари, политика, семейства, дом, деца, кои ценности са най-важни за нас. Най-често бяхме единодушни и заимствайки от друг романтичен филм, на Свети Валентин — седмица преди да се върна в Шарлот — й поисках ръката, коленичил върху покрива на Емпайър Стейт Билдинг.

Мислех, че знам какво ще получа, когато коленичих. Като се връщам назад обаче, разбирам, че Вивиан е знаела със сигурност — че съм мъжът, когото не само иска, но и от когото се нуждае — и на 17 ноември 2007 се врекохме пред приятели и роднини.

* * *

Питате се вероятно какво се случи после.

Както всяка семейна двойка имахме добри и лоши моменти, препятствия и възможности, успехи и провали. Когато прахът се слегна, бях убеден — поне на теория — че бракът е прекрасно нещо.

На практика обаче мисля, че по-точната дума е сложен.

Бракът все пак никога не е такъв, какъвто си го представяме. Част от мен — романтичната — несъмнено си представяше цялото начинание като красива реклама с рози, свещи и всичко на фокус, измерение, в което любовта и доверието са в състояние да превъзмогнат всяка спънка. По-практичната ми половина знаеше, че за да останеш дълго с някого, изисква усилия от двете страни — всеотдайност, компромиси, общуване, подкрепа, защото животът сякаш ни замерва с тежки топки точно когато най-малко очакваме. В идеалния случай топката профучава край двамата, без да нанесе сериозни щети; или пък връзката им укрепва, когато се изправят заедно срещу ударите.

Понякога обаче топките ни улучват в гърдите, близо до сърцето, и оставят синини, които никога не избледняват.