Никълъс Спаркс
Винаги двамата (19)

19.
Намирам своя път

Сватбата в Чапъл Хил затвърди решимостта ми да видя отново Емили. Докато разрежат тортата и булката хвърли букета, бях изгубил броя на песните, на които с Емили бяхме танцували. Когато оркестърът почиваше, излязохме на балкона да подишаме чист въздух. Над нас, ниско в небето, висеше голяма оранжева луна. Видях как Емили се взира в нея със същото удивление, каквото изпитвах.

— Защо е оранжева? — почудих се гласно и тя ме изненада с отговор.

— Когато луната е ниско в небето, светлината се разсейва, защото минава през повече пластове на атмосферата. Преди да стигнат до очите ни, синьото, зеленото и виолетовото от спектъра се разпръскват и за нас остават видими само жълтото, оранжевото и червеното.

— Откъде знаеш? — обърнах се смаян към нея.

— Татко ми обясняваше при всеки изгрев на такава луна — посочи сияйното кълбо над хоризонта. — Явно ми го е набил в главата.

— Все пак съм впечатлен.

— Недей. Не знам почти нищо за нощното небе. Освен къде се намира Голямата мечка. И че една-две от тези звезди вероятно са планети, но не мога да ги различа.

Огледах небосклона и посочих:

— Ей там, точно над дървото? Това е Венера.

— Откъде знаеш?

— По-ярка е от звездите.

Тя присви очи.

— Сигурен ли си?

— Не — признах и тя се засмя. — Татко казваше така. Будеше ме нощем да наблюдаваме метеоритни дъждове.

Носталгична усмивка озари лицето й.

— Когато ходехме на къмпинг, с татко и Джес съзерцавахме небето часове наред, за да видим падаща звезда.

— Джес?

— И аз имам по-голяма сестра. Моята Мардж. — Опитах се да си представя Емили като малка със семейството й.

— Трудно ми е да си те представя на къмпинг.

Тя сбърчи чело.

— Защо?

— Не знам. Може би защото ми изглеждаш по-скоро като градско момиче.

— Какво значи това?

— Ами… кафенета, литературно четене, художествени галерии, протести, леви идеи.

Тя се засмя.

— Едно е сигурно — изобщо не ме познаваш.

Събрах смелост и казах:

— Бих искал да те опозная по-добре. Как обичаш да се забавляваш?

— На среща ли ме каниш?

Тя ме погледна право в очите. Изчервих се.

— Ако предложиш да скочим с парашут или да отстрелваш с лък ябълки от главата ми, приеми го като най-обикновено любопитство.

— А ако е вечеря или кино… — Тя повдигна вежди.

— Това е повече в стила ми.

Тя обхвана брадичката си с длан и поклати глава.

— Не. Вечерята и киното са прекалено… шаблонни — рече най-сетне. — Какво ще кажеш за излет?

— Излет ли?

Погледът ми се плъзна към високите й токчета и някак си не успях да си я представя сред природата.

— Да. Искаш ли да отидем на възвишенията Краудърс? Ще минем по пътеката по хребета.

— Не съм бил там — признах.

Всъщност дори не знаех, че съществува такава местност.

— Значи е среща — заяви Емили. — Какво ще кажеш за следващата събота?

Погледнах я. В ума ми внезапно изникна въпросът дали аз съм я поканил на среща, или тя — мен. И дали изобщо има значение. Защото вече бях сигурен, че Емили е необикновено момиче и несъмнено искам да я опозная по-добре.

* * *

В неделя доизгладих третата реклама и я изпратих на режисьора. Свърших работата по-бързо, отколкото очаквах. Така и трябваше, защото този ден посвещавах на Ландън.

Може би не е редно да го казвам, но училището облекчаваше живота ми. Колкото и да обичах дъщеря си, неделите ме изтощаваха и с нетърпение очаквах делниците дори само защото да работя ми се струваше по-лесно, отколкото да забавлявам петгодишно дете цели шестнайсет часа.

Доброто ми настроение обаче се изпари, преди да стигна до офиса в понеделник сутринта. Още след като оставих Ландън в училището, Талиери ми се обади да мина през кантората му.

Половин час по-късно седях срещу него в кабинета му. Бе свалил сакото си; ръкавите на ризата му бяха навити до лактите; върху писалището бяха натрупани книжа.

— Благодаря, че се отби — каза той. — В петък се свързах с адвокатката на Вивиан. Исках да опипам почвата и да проверя дали е склонна да облекчим процедурата.

— И?

— За съжаление отговаря на описанието. След разговора посетих уебсайта на фирмата й, за да видя как изглежда. Докато я слушах, си представях ледена статуя вместо жив човек. Температурата, искам да кажа, е доста под нулата.

Откровението му отключи в ума ми доста сценарии, нито един особено добър за мен.

— Ще ми обясниш ли по-подробно?

— Вероятно ще ти е по-трудно, отколкото би следвало. Зависи каква съпротива смяташ да окажеш.

— Парите са от второстепенно значение. Най-важна е Ландън. Искам съвместно попечителство.

— Чувам те — вдигна ръка той. — Знам какво искаш. Но не съм сигурен дали е осъществимо. Вивиан живее в Атланта и понеже иска жителство в Джорджия, явно няма да се върне тук. Въпросът ми е дали си склонен да се преместиш в Атланта.

— Защо да се местя? Къщата ми е тук. Семейството ми е тук. Работата ми е тук.

— Това имах предвид. Дори да получиш съвместно попечителство, как ще се уреди на практика? Няма да имаш възможност да виждаш често Ландън. Затова, предполагам, Вивиан настоява за пълно попечителство. Съгласна е да ти гарантира посещения…

— Не — прекъснах го. — В никакъв случай. Аз съм й баща. Имам права.

— Да. Но и двамата знаем, че съдът е по-благосклонен към жените. А адвокатката на Вивиан ме уведоми, че допреди два месеца главно Вивиан се с грижила за Ландън.

— Работех, за да може тя да си стои вкъщи!

Джои разпери ръце и в гласа му прозвуча успокоителна нотка.

— Знам. И аз не мисля, че е справедливо. Но в битките за попечителство бащите са в по-неизгодно положение. Особено в подобни ситуации.

— Тя се изнесе. Напусна ни!

— Според адвокатката Вивиан е нямала друг избор. Не си бил в състояние да издържаш семейството и си изтеглил голяма сума от спестовната ви сметка. Била е принудена да си намери работа.

— Не е вярно! Вивиан искаше да работи. Не съм я карал да…

Талиери ме погледна съчувствено.

— Вярвам ти. На твоя страна съм, Ръс. Просто ти предавам какво ми казва адвокатката на Вивиан. Между другото, не се страхувам да се изправя срещу ледената кралица. Досега не си е имала работа с Булдога и си разбирам от занаята. Исках просто да те подготвя за предстоящото. Нещата са доста гадни и вероятно ще станат още по-неприятни през следващите месеци.

— Какво да направя?

— Засега нищо. Рано е. Колкото до предложеното споразумение, престори се, че не съществува. Ще напиша отговор и ще ти го изпратя да го прегледаш. Вече имам представа как да действам. От друга страна, през следващите две седмици съдебният ми график е запълнен и едва ли ще се видим. Не се безпокой, ако не се чуем. Хората обикновено искат всичко да приключи възможно най-бързо, но не става така. Искам да проведа втори, по-подробен разговор с нея. Няма нужда обаче да се бърза. В момента Ландън живее при теб. Това е добре и колкото по-дълго продължава, толкова по-изгодно е за теб. Имай предвид също, че Вивиан не може да подаде молба за развод преди следващия март, така че разполагаме с време да постигнем споразумение, приемливо и за двете страни. Няма да е зле да се опиташ да убедиш Вивиан да направи известни отстъпки. Не казвам, че ще склони — по-скоро се съмнявам — но си струва да се пробва.

— А ако не пожелае?

— Тогава просто се грижи за Ландън както досега. Бъди добър баща, прекарвай време с нея, води я редовно на училище, старай се да се храни и да си почива достатъчно. Това е изключително важно. Ако психолог разговаря с Ландън и представи заключенията си пред съда…

— Не — прекъснах го отново. — Няма да включвам Ландън в битката. Не бих я поставил в положение да избира между майка си и баща си.

Той сведе очи.

— Дори на теб да не ти харесва, Вивиан може би ще поиска мнението на психолог с надеждата да извлече полза.

— Не би го направила — казах. — Тя обожава Ландън.

— Именно — поклати глава Талиери. — Точно затова не бива да се изненадваш, ако прибегне до всевъзможни средства, за да получи попечителството.

* * *

След срещата с Талиери бях по-ядосан и по-уплашен дори от деня, когато Вивиан си тръгна. В офиса кипях от гняв. Обадих се на Мардж и й предадох разговора с Талиери; тя също се вбеси. Нарече Вивиан със синоним на женско куче и чувствата ми бяха в съзвучие с нейните.

Разговорът с Мардж обаче не ме успокои и в крайна сметка се обадих на Емили и я попитах дали иска да обядваме заедно.

Понеже бях вбесен, реших да не ходим на ресторант. Помолих я да се срещнем в парка близо до къщата, където имаше маси за пикник. Не знаех какво й се яде, затова поръчах два сандвича от закусвалнята и две различни супи. Добавих пържени картофки и две бутилки ябълков сок.

Емили вече седеше до една от масите, когато свърнах по чакълената алея. Паркирах до нея, грабнах храната и тръгнах към масата.

Явно съм изглеждал обезпокоен, защото когато приближих, тя стана и ме прегърна. Беше по къси панталонки, пъстра блуза и сандали, подобни на онези, които помнех от разходката ни край игрището за голф.

— Канех се да те попитам как си, но е ясно, че денят е тежък, а?

— Определено — кимнах, усетил близостта на тялото й до моето по-силно, отколкото бих признал. — Благодаря, че дойде.

— Разбира се.

Тя седна, а аз разопаковах храната. Зад нас дечица си играеха на дървена катерушка с ниски пързалки, мостове и люлки. Майките или стояха наблизо, или седяха по пейките; някои се взираха в телефоните си.

— Какво се случи?

Разказах й какво научих от Талиери. Тя ме изслуша, свъсила съсредоточено вежди, накрая ахна и присви смаяно очи.

— Наистина ли ще използва Ландън в битката помежду ви?

— Според Талиери не само е възможно, но и вероятно.

— Мили боже! — каза тя. — Това е ужасно. Нищо чудно, че си разстроен. На твое място щях да се вбеся.

— Меко казано. В момента ми призлява при мисълта за нея. Което е странно, защото откакто си тръгна, исках единствено да я видя.

— Разбирам те — кимна Емили. — Само който го е преживял, знае колко е трудно.

— С Дейвид не беше така, нали? Каза ми, че е бил щедър по отношение на парите, и си получила попечителството.

— Въпреки това беше ужасно. Когато си тръгна, имаше любовница. Цял месец чувах от познати как го виждат с онази жена, все едно няма никакви грижи на този свят. Сърцето ми се късаше при мисълта, че бракът ни явно не е значел нищо за него. Прояви щедрост наистина, но в началото не беше така. Първо настояваше да отведе Бодхи в Австралия.

— Не би могъл, нали?

— Вероятно не. Бодхи е американски гражданин, но дори заплахата ми струва десетки безсънни нощи. Изглеждаше ми немислимо да не виждам сина си.

Напълно споделях чувствата й.

* * *

След обяда се върнах вкъщи вместо в офиса. Върху полицата над камината и по стените имаше десетки снимки, повечето на Ландън. През годините не бях забелязал обаче на колко много присъства Вивиан — почти всички професионално заснети. Аз се виждах до Ландън само на няколко непринудени снимки.

Загледан в тях, се питах кога ли Вивиан е решила, че съм толкова несъществена фигура в живота на дъщеря ни. Навярно преувеличавах и причината бе прозаична — докато съм работел, Ландън е била с майка си. Защо обаче Вивиан не бе забелязала този факт и не се бе опитала да балансира положението. Защо не се бе постарала да запечата повече моменти, когато сме тримата заедно, та Ландън да вижда, че баща й я обича не по-малко от майка й?

Не бях сигурен. Знаех обаче, че не искам непрекъснато да си спомням за Вивиан, което означаваше, че някои неща трябва да се променят. С ненадейна решимост обиколих къщата и махнах снимките с Вивиан. Не смятах да ги изхвърлям; сложих няколко в стаята на Ландън, а другите прибрах в кашон, та Вивиан да си ги вземе в Атланта. После облякох тениска и къси шорти. Влязох в дневната и разместих мебелите. Дивани, столове, лампи; донесох дори картина от кабинета и я окачих в дневната. Не твърдя, че крайният резултат бе по-добър — Вивиан наистина имаше отличен вкус — но определено имаше разлика. Проведох същата операция в кабинета — преместих бюрото и етажерките до друга стена и смених местата на две картини. В спалнята оставих леглото на мястото му, но смених покривката с друга от килера за бельото, която не бе използвана от години, и разместих всички останали мебели.

В друг килер открих всевъзможни дреболии и няколко минути вадих и прибирах вази, лампи и декоративни купи. Едно предимство от вечното пазаруване на Вивиан, предполагам, е, че препълнените килери приличаха на търговски склад.

Щом се прибра от училище, Ландън се огледа с ококорени очи.

— Прилича на нова къща, тате.

— Малко — признах. — Харесва ли ти?

— Много! — възкликна тя.

Похвалата й ме накара да се почувствам добре, но пък си напомних, че на нея не би й хрумнало да изрази неодобрение. С изключение на уроците по балет, Ландън сякаш харесваше всичко.

— Радвам се — казах. — Не съм местил нищо в твоята стая.

— Можеше да преместиш клетката на хамстерите, ако искаш.

— А ти искаш ли?

— Доста шумят през нощта. Когато стане тъмно, веднага започват да тичат по въртележката.

— Затова се наричат нощни животни. Обичат да спят през деня.

— За да не им липсвам, когато съм на училище, нали?

Усмихнах се.

— Точно така.

Тя помълча няколко секунди.

— Хей, тате?

Тези думи означаваха, че ще последва някаква молба. Харесвах ги и се питах докога ли ще ги чувам. И дали ще забележа момента, когато изчезнат.

— Да, скъпа?

— Искаш ли да караме колело?

След сутрешния крос и местенето на мебели не ми бяха останали кой знае колко сили, но както обикновено „хей, тате“ надделя над умората.

* * *

За пръв път си спомних да я намажа със слънцезащитен крем.

Беше краят на септември обаче и в късния следобед старанието ми вероятно попадаше в категорията „след дъжд качулка“.

Ландън си сложи каската и щом й помогнах да потегли — все още не се справяше сама с тази част — яхнах своя велосипед и я настигнах бързо.

Улиците край нашата къща бяха почти съвършено равни и прави; в далечния край на квартала обаче имаше хълмове. Неголеми, разбира се; като малък вероятно щях да ги сметна за скучни. Предпочитах да се спускам по стръмнини, където от стискане на ръкохватките пръстите ми изтръпваха. В това отношение с Ландън бяхме различни. Мисълта да се движи все по-бързо и по-бързо, без да върти педалите, я изнервяше и избягвахме възвишенията.

В началото, разбира се, това е разумна стратегия, но сега почувствах, че е достатъчно напреднала да се справи с полегат наклон. Поехме към хълмовете, ала за жалост комарите се бяха развихрили. Видях как Ландън се плясва по ръката. Колелото й се килна леко, когато пусна дръжката, но тя запази равновесие. Момиченцето ми бе изминало дълъг път, откакто се бе качило за пръв път на колелото, и аз подкарах по-бързо и се изравних с нея.

— Вече си страхотен колоездач! — извиках.

— Благодаря — отвърна тя.

— Някой ден ще вземем и Бодхи да покара с нас.

— Още не може. Кара с помощни колела.

Веднага си спомних, че Емили ми беше казала същото.

— Искаш ли да покараме по някой хълм?

— Не знам. — Тя ме погледна косо. — Страшничко е.

— Не чак толкова — уверих я. — И е забавно да се движиш по-бързо.

Тя отново пусна дръжката и се почеса по другата ръка. Велосипедът пак се залюля.

— Май ме ужили комар.

— Може би — отвърнах. — Но комарите не жилят, а хапят.

— Сърби ме.

— Знам. Като се върнем вкъщи, ще сложим мехлем.

Стигнахме до по-хълмистата част на квартала и се заизкачвахме по полегат склон. Отсрещната страна бе по-къса и по-стръмна и когато се озовахме на върха, Ландън забави ход, спря и спусна крак на земята.

— Как ти изглежда? — попитах.

— Високо — каза тя и гласът й потрепери леко.

— Мисля, че ще успееш — окуражих я. — Да опитаме ли?

Като дете дори не бих нарекъл подобно възвишение „стръмнина“. Спомнях си, разбира се, нещо отпреди четвърт век, а и несъзнателно предполагах, че винаги съм можел да карам колело. Навярно бях забравил колко несигурни се чувстват начинаещите.

Казвам го заради случилото се впоследствие; твърдя, че ако не беше веригата от непредвидими събития — едното водещо до другото като редица от домино — най-вероятно всичко щеше да бъде наред. Но не беше.

Ландън подкара велосипеда, олюля се и се отклони от средата на пътя към лявата му страна. Отдавна не бях виждал толкова силно залитане, напомнящо по-скоро широк завой, и тя сигурно щеше да коригира отклонението, ако не беше автомобилът, излизащ на заден ход от алеята на двайсетина метра пред нас. Шофьорът едва ли ни забеляза; жив плет опасваше двора, а Ландън беше нисичка. Освен това човекът явно бързаше, съдейки по скоростта на колата. Ландън се втренчи в колата и се отклони съвсем вляво. В същия момент плесна поредния комар. Право пред нея се издигаше пощенска кутия, закрепена върху здрава колона.

Предната гума на Ландън удари бордюра.

— Внимавай! — извиках.

Велосипедът се килна силно, Ландън се опита да хване с две ръце кормилото, но дланта й се плъзна по дръжката. Вече знаех какво ще се случи. Видях ужасен как кормилото се извива рязко, дъщеря ми прелита над него и главата й се блъсва в пощенската кутия със зловещо глухо тупване.

Скочих от колелото и се втурнах към нея. Викайки името й, с крайчеца на окото си зърнах как предната гума на велосипеда й продължава да се върти. Смътно забелязах изненадата, изписала се на лицето на шофьора, преди да клекна до отпуснатото телце на Ландън.

Лежеше неподвижна, абсолютно безмълвна. Паникьосан, аз я преобърнах внимателно.

Толкова много кръв.

Господи… господи…

Не знам дали съм изричал думите. Очите й бяха затворени и ръката й тупна на земята, когато я преобърнах, все едно е заспала.

Но не спеше.

Китката й изглеждаше, сякаш някой е пъхнал половин лимон под кожата.

 

 

В онзи момент изпитах всепоглъщащ страх. Молех се за знак, че е жива, но сякаш цяла вечност нямаше нищо. Най-сетне клепачите й трепнаха и я чух да си поема остро дъх. Последва оглушителен писък.

Шофьорът вече бе изчезнал; съмнявах се дали изобщо е видял какво се случи. Не си носех телефона и не можех да се обадя на „Бърза помощ“. Понечих да хукна към някоя къща — която и да е — и да помоля да извикат линейка, но не исках да оставям дъщеря си сама. Тези мисли пробягаха мигом през ума ми. Най-важното бе да я заведа в болница.

Болница…

Грабнах я на ръце и започнах да тичам, крепейки я в прегръдката си.

Прекосих на бегом квартала; не усещах нито краката, нито ръцете си, воден единствено от желанието да стигна до крайната цел.

Пред къщата ни отворих вратата на колата и положих Ландън върху задната седалка. От раната на челото й продължаваше да се стича кръв и блузата й изглеждаше като натопена в червена боя.

Втурнах се в къщата да си взема ключовете и портфейла, после хукнах обратно към колата, затръшвайки входната врата толкова шумно, че прозорците издрънчаха. Скочих зад волана, завъртях ключа и потеглих със свистящи гуми.

На седалката зад мен Ландън не помръдваше; очите й отново бяха затворени.

Със сетива, изострени от адреналина, профучах край няколко къщи, позабавих пред знака „Стоп“ и пак натиснах газта.

Ландън лежеше притихнала и ужасяващо безжизнена.

Взех петнайсетминутния път за по-малко от седем минути и заковах колата точно пред спешното отделение. Прегърнах пак дъщеря си и я внесох в полупълната чакалня.

Опитната медицинска сестра на рецепцията веднага разбра, че случаят е спешен, надигна се, посочи двукрила врата и ми извика:

— Натам!

Внесох бързо дъщеря си в кабинет за прегледи и я сложих върху кушетката. След момент дойде медицинска сестра, следвана от лекар.

Обяснявах на пресекулки какво се е случило, докато лекарят повдигаше клепачите и осветяваше с фенерче зениците й. Действаше делово и даваше разпореждания на сестрите.

— Мисля, че е в безсъзнание — казах безпомощно.

В отговор лекарят изрече нещо на непонятен медицински жаргон. Избърса кръвта от лицето на Ландън и прегледа китката й.

— Ще се оправи ли? — събрах смелост да попитам.

— Ще й направим скенер, но първо трябва да спра кървенето — отвърна той.

Като на забавен каданс проследих как медицинската сестра почиства грижливо лицето на Ландън с антисептична марля, разкривайки над веждата й рана, широка около сантиметър.

— Ще я зашием. Препоръчително е обаче да извикаме пластичен хирург, за да не й остане белег. Ще проверя кой е дежурен, но може да се обадите на познат хирург, ако предпочитате.

Новият ми клиент.

Казах името на лекаря и той кимна.

— Много е добър. — Обърна се към медицинската сестра: — Обади му се. Ако не може да дойде, виж кой е на разположение.

Още две медицински сестри влязоха, бутайки носилка. Ландън се раздвижи и простена. Мигом се озовах до нея и зашепнах утешително. Погледът й обаче се рееше и явно не разбираше къде се намира. Всичко се случваше твърде бързо…

Докато лекарят й задаваше въпроси внимателно и с тих глас — си мислех единствено, че аз съм я убедил да се спуснем по хълма.

Що за баща съм?

Що за баща би изложил детето си на риск?

Бях сигурен, че лекарят се пита същото, когато ме погледна. После превърза главата й и ми каза:

— Сега ще я отведем.

Без да дочака отговор, даде знак на медицинските сестри да изнесат носилката с Ландън от стаята.

* * *

Попълних документацията за медицинската застраховка и се обадих на Мардж от телефона в болницата. Тя се съгласи да мине през къщи и да вземе моя телефон, преди да дойде в болницата; каза също, че ще се обади на Лиз и родителите ми.

Седнах в чакалнята, сплетох пръсти и оброних глава. Молех се за пръв път от години; молех се момиченцето ми да оздравее и се обвинявах за стореното.

Татко пристигна пръв; работел на обект през няколко преки. Влезе в чакалнята с лице, изопнато от безпокойство. Разказах му накратко какво се е случило и той седна безмълвно до мен. Затвори очи и когато най-сетне ги отвори, извърна глава.

Осъзнах, че и той е ужасен като мен.

След него пристигна Лиз, после мама и накрая Мардж, която изглеждаше по-бледа от обикновено. За разлика от татко и трите ме прегърнаха. Мама се разплака. Лиз събра длани, сякаш се моли. Мардж се разкашля и вдиша от инхалатора.

Татко най-сетне проговори:

— Всичко ще е наред.

Знаех обаче, че го казва, защото иска да го повярва, а не защото е истина.

* * *

Клиентът ми — пластичният хирург — се появи не след дълго и аз се изправих.

— Благодаря, че дойде. Нямаш представа колко съм ти признателен.

— Разбирам те. И аз имам деца. Отивам веднага да видя какво мога да направя.

Той изчезна зад двукрилата врата.

* * *

Чакахме.

И чакахме. Мъчително безвремие.

После лекарите най-сетне се появиха.

Опитах напразно да разгадая израженията им, когато ни махнаха да ги последваме. Въведоха ни в една от стаите за пациенти и затвориха вратата.

— Почти съм сигурен, че ще се оправи — каза без предисловия лекарят от спешното отделение. — Скенерът не разкрива наличие на хематоми или друго мозъчно увреждане. Ландън вече е в съзнание и отговаря на въпроси. Разбира къде е и какво й се е случило. Това са добри знаци.

Сякаш цялото ми тяло въздъхна с облекчение, макар да не съзнавах, че съм затаил дъх.

— Понеже известно време беше в безсъзнание обаче — продължи лекарят, — ще я задържим тук през нощта. Това е просто предпазна мярка. В редки случаи по-късно се наблюдава подуване, но не очаквам подобно нещо. Искаме само да сме сигурни. И, разбира се, през следващите няколко дни тя не бива да се напряга. В сряда вероятно ще може да отиде на училище, но не препоръчвам физическо натоварване поне за седмица.

— А раната на челото й?

Клиентът ми отговори:

— Беше чист прорез. Заших го отвътре и отвън. Ще остане лек белег, но след година-две най-вероятно ще избледнее.

Кимнах.

— А ръката й?

— Китката — уточни лекарят от спешното отделение. — На рентгена не се вижда счупване, но подутината е прекалено голяма и не сме сигурни. В китката има множество дребни костици, така че в момента не сме в състояние да преценим дали нещо е счупено. Мислим, че е тежко навяхване, но след седмица ще я доведете за контролна рентгенова снимка. Дотогава шината ще свърши работа.

В безсъзнание. Белег на челото. Китка, която може би е навехната или по-зле. Почувствах се сломен.

— Може ли да я видя?

— Разбира се. В момента й слагат шината, после ще я преместим в самостоятелна стая, но няма да отнеме много време. Накратко, с оглед на случилото се е извадила късмет. Добре че е носела каска. Иначе щеше да пострада по-тежко.

„Слава богу, че Вивиан настоя Ландън да носи каска“ — помислих си.

Вивиан.

Съвсем бях забравил да й се обадя.

* * *

— Как си, слънчице? — попитах.

Ландън изглеждаше по-добре, но определено не беше момиченцето с велосипеда в ранния следобед. Плътна бяла превръзка скриваше челото й, а китката й изглеждаше съвсем мъничка под обемистата шина. Бледа и крехка, тя сякаш бе потънала в търбуха на леглото.

Мама и татко, Лиз и Мардж влязоха вкупом в стаята и след прегръдките, целувките и утешителните думи, аз седнах на леглото до Ландън. Хванах здравата й ръка и тя стисна леко дланта ми.

— Боли ме главата — каза. — И китката.

— Знам — отвърнах. — Съжалявам, бебче.

— Не обичам крем против слънце — оплака се тя с немощен глас. — Ръцете ми се хлъзгаха заради него.

— Не се сетих — признах. — А и май нямаше нужда да те мажа, защото лятото отмина.

— Здрав ли е велосипедът ми?

Спомних си, че съм зарязал захвърлените колела. Почудих се дали някой е махнал моето от шосето. Вероятно да. Бях сигурен, че ще намеря велосипедите на същото място; живеехме в спокоен квартал.

— Предполагам. Но ако не е, ще го ремонтираме. Или ще купим нов.

— Мама ще дойде ли?

Повече не биваше да отлагам.

— Ще й се обадя. Сигурен съм, че ще поиска да говори с теб.

— Добре, тате.

Целунах я по главицата.

— Връщам се веднага.

Роднините ми се скупчиха около леглото й, а аз излязох в коридора. Оттеглих се в усамотен ъгъл до асансьорите. Не исках никой от семейството ми — особено Ландън — да чуе разговора, който ме изпълваше със страх. Погледнах екрана и видях, че Вивиан вече се е обаждала два пъти — за да говори с Ландън несъмнено. Позвъних й и когато вдигна, усетих как стомахът ми се свива на топка.

— Ландън?

— Аз съм, Ръс — отговорих. — Не бой се, Ландън е добре. След няколко минути ще ти я дам. Първо обаче искам да те уверя, че е добре.

— Защо? Какво се е случило?

Уплахата на Вивиан ме заля като електрически поток.

— Карахме колела и тя се блъсна. Навехна си китката и си поряза челото. Доведох я в болницата.

— В болницата?

— Да. Нека довърша, моля те.

Поех си дъх и описах какво се е случило. За моя изненада тя не ме прекъсна, нито повиши тон. Чух я как диша на пресекулки и когато приключих, долових, че плаче.

— Сигурен ли си, че е добре? Не го казваш, за да ме успокоиш?

— Сигурен съм. След минута ще говориш с нея. Излязох от стаята, за да ти се обадя.

— Защо не ми се обади по-рано?

— Трябваше и се извинявам. Бях толкова паникьосан, че не мислех разумно.

— Да… Разбирам. Аз… — Поколеба се. — Почакай секунда.

Беше повече от секунда. Чаках почти цяла минута, докато чуя отново гласа й.

— Тръгвам към летището. Искам да бъда при нея тази нощ.

Наканих се да й кажа, че няма нужда да идва, но на нейно място бих преместил планини, за да бъда с Ландън.

— Може ли да поговоря с Ландън? — попита Вивиан.

— Разбира се.

Върнах се по коридора и влязох в стаята на Ландън. Подадох й телефона и тя го притисна до ухото си, но въпреки това чувах Вивиан.

Не ме спомена; Ландън бе единствената й грижа в момента. После поиска да говори отново с мен. Този път реших да не излизам от стаята.

— Здравей — казах.

— Изглежда е добре — отбеляза Вивиан с осезаемо облекчение. — Благодаря, че ни свърза. В момента съм в колата и ще пристигна след по-малко от два часа.

Благодарение на самолета на Спанерман, разбира се. Явно това бе причината да прекъсне разговора ни преди малко. За да го помоли.

— Тук съм. Обади ми се, когато кацнеш.

— Непременно.

* * *

Вивиан ми написа съобщение, че е пристигнала. За момент се поколебах дали е редно близките ми да останат, но после се упрекнах мислено. Ландън бе в болницата; имаха право да останат, докато изтече времето за посещение. Защото така правят семействата. Край на темата.

Подозирах обаче, че са любопитни да видят Вивиан. Нормално. Родителите ми не я бяха виждали от месец — от първия учебен ден на Ландън; Мардж и Лиз — още по-отдавна. Питаха се несъмнено дали новата Вивиан се различава от онази, която познават от години. И как да се отнасят с нея, естествено.

Влезе медицинска сестра да провери жизнените показатели на Ландън; след нея дойде лекарят и пак зададе въпроси на Ландън. Гласът й издаваше, че е отпаднала, но отговорите бяха правилни. Докторът ни обясни, че ще продължава редовно да следи състоянието й. Когато излезе, намерих канал, по който даваха „Скуби Ду“. Ландън гледаше към екрана, но изглеждаше сънлива.

Вивиан пристигна след няколко минути. В избледнели джинси, прокъсани на коленете, черни сандали и тънък черен пуловер, тя бе шикозна както винаги; по лицето й обаче се четеше тревога.

— Здравейте — изрече запъхтяна. — Дойдох възможно най-бързо.

— Мамо!

Вивиан се спусна към Ландън и я обсипа с целувки.

— О, миличка… Как се чувстваш след произшествието?

— Имам рана на челото.

Вивиан седна до Ландън с просълзени очи.

— Знам. Баща ти ми каза. Радвам се, че си била с каска.

— И аз — съгласи се Ландън.

Вивиан я целуна по главата.

— Нека се видя с всички. После ще поседя пак при теб.

— Добре, мамо.

Вивиан приближи до родителите ми. Прегърна ги веднага; после прегърна Мардж и Лиз. По-късно осъзнах, че съм я виждал да докосва Мардж и Лиз само няколко пъти. За мое удивление поздрави и мен с кратка прегръдка.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Знам, че Ландън се е почувствала по-добре, защото сте били до нея.

— Тя е храбро момиченце — отвърна татко.

— Времето за посещение е на привършване — вметна Мардж. — С Лиз ще тръгваме, за да останете тримата на спокойствие.

— Ние също — кимна татко.

Изчаках ги да си съберат нещата и ги последвах в коридора. Прегърнах ги един по един и им благодарих, че дойдоха. В очите им прочетох незададени въпроси. Дори да ги бяха изрекли, съмнявам се, че щях да успея да им отговоря.

Върнах се в стаята и видях Вивиан да седи на леглото. Ландън й разказваше за автомобила, потеглящ на заден ход от алеята, и за слънцезащитния крем, от който дръжките на кормилото й станали хлъзгави.

— Сигурно е било страшничко.

— Много страшно. Но не помня нищо след това.

— Била си много смела.

— Да. — Невъзмутимият й тон, сякаш потвърждава очебиен факт, ме накара да се усмихна. Тя добави: — Радвам се, че дойде, мамо.

— И аз се радвам. Дойдох, защото те обичам.

— И аз те обичам.

Вивиан легна до Ландън и я прегърна през рамо. Двете започнаха да гледат „Скуби Ду“. Аз се настаних на стола и ги наблюдавах. Присъствието на Вивиан някак си ме успокояваше. Не само заради Ландън, но и защото исках да вярвам в добронамереността й въпреки всичко, което ми бе причинила.

И в онзи момент наистина повярвах — забелязах разнеженото изражение на Вивиан и си дадох сметка колко трудна е за нея раздялата с дъщеря й. Долових и мъка, че е била толкова далеч, когато произшествието се е случило, макар да успя да дойде толкова бързо.

Зърнах как клепачите на Ландън натежават и се изправих. Прекосих стаята и изключих лампата. Вивиан ми се усмихна леко и ме осени носталгичен спомен за последния път, когато тримата бяхме заедно в болнична стая. Ландън бе на по-малко от ден. Тогава бях готов да се закълна в живота си, че винаги ще ни свързва обичта, която изпитваме един към друг. Тогава ние тримата бяхме семейство. Сега обаче бе различно и в тъмнината се питах дали Вивиан усеща загубата дълбоко, както я усещам аз.

* * *

Късно сутринта на другия ден изписаха Ландън от болницата. Вече се бях обадил в училището и на учителката по пиано, за да обясня отсъствието й и да отменя уроците до края на седмицата. Обясних на учителката на Ландън, че не бива да лудува в междучасията, когато се върне на училище. Медицинските сестри ми дадоха, слава богу, почистващи кърпи, за да избърша задната седалка на колата. Не исках Ландън да вижда кръвта.

Подписах болничните книжа и погледнах към Вивиан. Забелязах колко изморена изглежда. И двамата не бяхме спали кой знае колко; през цялата нощ медицинските сестри и лекарят влизаха в стаята да наглеждат Ландън и будеха и трима ни. Предполагах, че Ландън ще спи през целия ден.

— Питах се — каза Вивиан с необичайно предпазлив тон — дали да не остана вкъщи няколко часа. За да съм край Ландън още малко. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърнах. — Сигурен съм, че тя ще се зарадва.

— Вероятно ще се наложи да подремна и да си взема душ.

— Няма проблем. Кога ще се връщаш?

— Тази нощ. Утре с Уолтър трябва да сме във Вашингтон. Пак лобиране.

— Доста си заета — отбелязах.

— Даже прекалено понякога.

По пътя към къщи обмислях думите й и едва доловимата умора в гласа й. Дали е просто изтощена, или прелитането от място на място вече не й изглежда вълнуващо както преди?

Казах си, че не е правилно да търся скрит смисъл във всяка дума, всяка нотка и нюанс. Какво ми беше казала Емили? Което идва, нека дойде. Което ще остане, да остане. Което си тръгва, нека си върви.

Стигнахме пред къщата и пренесох Ландън вътре на ръце. Качих я в стаята й, защото вече се унасяше в сън. Вивиан ни последва и след като завих Ландън в леглото, отиде в гостната. Сигурен съм, че забеляза разместените мебели, но не каза нищо.

Колата бе твърде малка да побере велосипеда ми, но наместих някак колелото на Ландън отзад. Някой бе подпрял велосипедите на пощенската кутия. Докарах колелото на Ландън вкъщи, облякох си спортния екип и се върнах на бегом до пощенската кутия. Когато вземах своя велосипед, забелязах засъхналата по асфалта кръв и в гърлото ми се надигна горчилка. Прибрах и моето колело вкъщи, излязох да тичам и после взех хладен душ. Ландън и Вивиан спяха. Реших да полегна и аз. Влязох в спалнята, дръпнах завесите и потънах в мъртвешки сън.

Когато се събудих, Вивиан и Ландън гледаха филм в дневната. Макар и в същото облекло както предишния ден, Вивиан се бе изкъпала и крайчетата на косата й още бяха мокри. Ландън се бе сгушила до нея на дивана. Върху ниската масичка имаше остатъци от закуската й — резенчета пуешко месо и круша.

— Как се чувстваш, Ландън?

— Добре — отговори ми тя, без да откъсва поглед от екрана.

— Наспа ли се? — попита ме Вивиан.

Изуми ме нормалният й тон.

— Да… Имах нужда. — Посочих чинията. — Виждам, че Ландън току-що е хапнала, но какво ще вечеряме? Искаш ли да приготвя нещо?

— По-лесно ще е да поръчаме нещо. Освен ако не си в настроение за готвене?

Не бях.

— Китайска храна?

Тя притисна Ландън по-плътно до себе си.

— Яде ли ти се китайска храна за вечеря?

— Да — кимна тя, погълната от филма.

Втресе ме при вида на превързаното й чело и шината на китката й.

Прииска ми се да поседна до Ландън, но за да не нарушавам временното примирие между мен и Вивиан — все още се питах дали ми е ядосана за произшествието — отидох в кухнята. Изядох един банан и включих компютъра в кабинета. Пробвах безуспешно да поработя. След известно време се обадих в китайския ресторант и поръчах вечерята.

Ядохме на задната веранда както някога. Ландън се изкъпа и си облече пижамата. С Вивиан влязохме в познатите роли — тя й почете първа, после дойде моят ред. Ала когато слязох долу, Вивиан вече бе преметнала през рамо дамската си чанта и чакаше до вратата.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

Долових ли неохота в гласа й? Напомних си отново, че е безсмислено да се впускам в тълкувания.

— Предполагам…

Тя намести дръжката на чантата, сякаш отлагайки, ще открие необходимите думи.

— Забелязах, че си разместил мебелите и си свалил повечето снимки. Имам предвид онези, на които присъствам. Не го споменах по-рано, защото моментът не бе подходящ.

Необяснимо защо се въздържах да призная, че съм го направил в пристъп на гняв. Не мислех обаче, че съм постъпил нередно; бих го направил отново.

— И аз като теб се опитвам да продължа напред — отвърнах. — Но сложих доста семейни снимки в стаята й. Защото винаги ще й бъдем родители.

— Благодаря за разбирането — каза тя.

— Другите снимки прибрах в кашон, ако искаш да ги вземеш. С Ландън изглеждате фантастично.

— Чудесно!

Отидох в килера и изнесох кашона под мишница. Забелязах как Вивиан свежда за миг очи към снимките. Усетих остро, може би по-дълбоко от всякога, че времето ни заедно наистина е привършило. Стори ми се, че тя си помисли същото.

— Ще взема ключовете за колата и ще сложа кашона в багажника — предложих.

— Няма нужда да ме откарваш. — Тя протегна ръце да й подам снимките. — Вън ме чака кола.

— Кола ли?

— Не бива да оставяме Ландън сама, нали?

Правилно, помислих си, чудейки се как съм пропуснал нещо толкова елементарно. Присъствието на Вивиан — Вивиан, напомняща някогашната ми съпруга, онази Вивиан, с която имах бъдеще — явно ме бе объркало.

— Добре тогава — пъхнах ръка в джоба. — Колкото до този уикенд и престоят ми при Мардж или…

— Не е необходимо да се изнасяш — прекъсна ме тя. — Днес осъзнах, че няма смисъл. Ще спя в стаята за гости, ако не възразяваш.

— Няма проблем — казах.

— Но все пак искам да съм с Ландън почти през цялото време. Само ние двете. Знам, че може би не ти се струва справедливо, но в момента не искам да я обърквам.

— Разбира се — съгласих се. — Изглежда разумно.

Тя подпря кашона с лакът и аз се почудих дали да я прегърна, или да я целуна по бузата за довиждане. Сякаш предвидила какво ще последва, Вивиан се обърна към вратата.

— Ще се видим след няколко дни — каза. — А утре ще се обадя на Ландън.

— Разбира се — отворих й вратата.

На улицата пред къщата бе спряла лимузина. Вивиан тръгна към нея и шофьорът излезе бързо да вземе кашона. Отвори вратата и го сложи на седалката. Вивиан го изчака да се отмести и се качи в колата. Неволно си помислих колко е естествена — все едно винаги е имала лимузина и шофьор и винаги е била любовница на милиардер.

Не я виждах през тъмното стъкло и се запитах дали ме наблюдава; след момент обаче просто се обърнах, влязох вкъщи, затворих вратата и ме обзе странна тъга.

За миг се поколебах. После взех телефона.

Емили отговори на второто позвъняване.

Говорихме почти два часа — всъщност предимно аз разнищвах чувството си за загуба, но неведнъж Емили успя да ме накара да се усмихна и дори да се разсмея. И всеки път, щом се питах на глас дали съм добър човек, тя ме уверяваше, че съм безупречен. Някак си ми бе необходимо да чуя точно това и когато най-сетне си легнах, затворих очи и си помислих колко ми е провървяло да преоткрия Емили, защото точно от такъв приятел се нуждая.