Никълъс Спаркс
Винаги двамата (17)

17.
Напред и назад

Когато излизах с Емили — преди да направя нещо глупаво — прекарахме първата юлска седмица в Атлантик Бийч, Северна Каролина. С още две двойки наехме къща до брега, откъдето чувахме ритмичния прибой на вълните. Разделихме наема на три, но за всички ни това бе значителен разход, затова донесохме хладилни чанти, пълни с храна от супермаркета. Смятахме да готвим, вместо да ходим на ресторант, и когато слънцето се спуснеше над хоризонта, включвахме скарата и пиршеството ни започваше. Вечер пиехме бира на верандата и слушахме радио. Помня как си мислех, че това е първата ми от много предстоящи екскурзии с Емили.

Четвърти юли се е запечатал в паметта ми. С Емили се събудихме преди другите и се разхождахме по плажа, докато слънцето изгряваше. Преди останалите да се събудят, вече се бяхме разположили на брега; бях инсталирал и тенджерата за готвене на пара, в която щях да сваря мидите и скаридите, разтоварени на пристана преди няколко часа. Допълнихме морската храна с царевица и картофена салата и разпънахме евтина волейболна мрежа. Когато приятелите ни най-сетне дойдоха при нас, цял ден се излежавахме на слънце, цамбуркахме във водата и се мажехме със слънцезащитен лосион.

В града имаше панаир, разположен край главното шосе близо до брега на около четвърт миля от мястото, където бяхме отседнали. Беше от пътуващите панаири — с вехти въртележки, скъпи билети и почти невъзможни за спечелване игри. Имаше обаче виенско колело и половин час преди фойерверките с Емили се отделихме от групата и се качихме на него. Мислех, че ще ни остане достатъчно време да се върнем при приятелите си, след като се повозим, но съдбата реши друго — колелото се повреди точно когато с Емили се издигнахме на върха.

Застинахме горе, а долу работниците се суетяха ту край мотора, ту край генератора; по-късно видях как един от тях се втурна нанякъде и се върна с голяма и явно доста тежка кутия с инструменти. Операторът ни изкрещя, че виенското колело ще заработи скоро, но ни предупреди да не клатим кабинките.

Денят бе горещ, но духаше бурен вятър. Емили се притисна към мен и аз я прегърнах през рамо. Не се страхувахме; дори моторът да откажеше да тръгне, бях сигурен, че има някакъв ръчен лост, с чиято помощ да ни свалят. От зрителната ни точка в небето наблюдавахме как хората се движат край фургоните и се взирахме в килима от къщи и улични лампи, стелещ се под нас. След време чух познато бумтене откъм кораб, закотвен край брега. След миг златни, зелени и червени дъги изпъстриха небето. Емили ахна — за пръв, но не за последен път през целия час и половина, който прекарахме на върха на виенското колено. Помня как прегърнах Емили по-крепко и си помислих, че ще й поискам ръката, преди годината да изтече.

Горе-долу по това време приятелите ни най-сетне видяха къде сме. Намираха се на брега — миниатюрни хора — и когато разбраха, че сме заседнали, задюдюкаха и започнаха да ни сочат. Посъветваха ни на висок глас да си поръчаме пица, ако смятаме да нощуваме там горе.

Емили се разкикоти, после замълча.

— Ще се престоря, че си платил на работниците да спрат колелото — каза тя след малко.

— Защо?

— Защото докато съм жива, нито един Четвърти юли няма да е по-хубав от този.

* * *

В понеделник сутринта Ландън се събуди със зачервен нос. Не кашляше, но се подвоумих дали да я заведа на училище. Тя обаче замърмори:

— Учителката ще носи златната си рибка. Аз ще я храня! Освен това е ден за оцветяване.

Не бях сигурен какво представлява денят за оцветяване, но очевидно значеше много за Ландън. След закуската й дадох лекарство против простуда и поехме към училището. Когато я оставях, забелязах, че учителката също е настинала, и съмненията ми, че съм взел погрешно решение, се поразсеяха.

На връщане към колата неволно се запитах какво ли прави Вивиан сега, ала веднага прогоних мисълта. Няма значение, напомних си, а и през седмицата имах по-важни дела — да заснема реклама и да впечатля втория си клиент.

В офиса работата ме погълна — потвърдих всичко необходимо за филмирането на третата реклама за Талиери в петък; обсъдих с компютърния специалист как напредва кампанията за пластичния хирург; успях дори да се срещна с дресьора, който твърдеше, че има подходящо куче за четвъртата реклама за Талиери. Уговорихме се да снимаме следващия четвъртък.

Благодарение на всичко горе изредено за щастие не ми остана никакво време да мисля за Вивиан.

* * *

Във вторник следобед получих книжата за развода по „Федекс“. Открих ги и в имейла си, но не събрах сили да прочета нито единия, нито другия вариант. Обадих се на Джои Талиери и го помолих да ги прегледа. Той се съгласи да се срещнем в италиански ресторант недалеч от кантората му.

На следващия ден го открих в сепаре в ъгъла на помещението; върху масата с покривка на червени и бели квадрати лежаха найлонова папка и жълт тефтер. Талиери отпиваше от чаша с минерална вода и когато седнах, плъзна лист и химикалка към мен.

— Преди да започнем, трябва да подпишеш договор за адвокатски услуги. Казах ти, че вече не се занимавам със семейно право, но за теб ще направя изключение. Мога да ти препоръчам неколцина адвокати, включително човека, към когото се обърнах при втория си развод. По причини, които ще ти обясня след малко обаче, не съм сигурен доколко ще успеят да ти помогнат. Но когото и да избереш, този договор ме задължава да не разгласявам получената от теб информация.

Подписах документа и го плъзнах обратно към него.

Доволен, той се облегна назад.

— Ще ми разкажеш ли какво стана?

Подхванах същата история, която бях разказал на Мардж, Лиз, родителите си и Емили. Вече имах чувството, че съм я повтарял сто пъти. Талиери си водеше бележки. Когато приключих, ме погледна и каза:

— Мисля, че схванах. Прегледах книжата и първо искам да знаеш, че тя изглежда възнамерява да подаде молбата за развод в Джорджия, а не в Северна Каролина.

— Защо?

— Законите са различни в двата щата. В Северна Каролина се изисква съпрузите да са разделени цяла година, преди да получат развод. Не е задължително да живеят на различни места, но трябва да е ясно, че водят самостоятелен живот. След като изтече годината, единият подава молба за развод. Другата страна има трийсет дни да отговори, но процесът може да се ускори. После влизате в съдебния график. Излезе ли решението, разводът е узаконен. В Джорджия не се изисква едногодишна раздяла, но пък е необходимо местожителство. Вивиан не може да подаде молба за развод, ако не е живяла в щата поне шест месеца. После обаче съдебното решение излиза за трийсет дни, ако двете страни са постигнали споразумение. Понеже тя живее в Атланта от осми септември — може би и по-отрано — ще успее да получи развод до следващия март или април вместо по това време след година. С други думи, съкращава шест месеца. Има и други разлики, отнасящи се до вината, но се съмнявам да стигнете дотам. Предполагам, че тя ще предпочете развод по взаимно съгласие, което по същество значи, че бракът е изчерпан.

— Значи бърза да се отърве от мен?

— Не коментирам — разкриви лице Талиери. — Това обаче е една от причините да ти предложа моите услуги. За разлика от адвокатите, които използвах при моите разводи, имам право да практикувам и в Джорджия, и в Северна Каролина. Тоест, или избираш мен, или намираш адвокат в Джорджия. Тази сутрин се обадих тук-там… Адвокатката на Вивиан изглежда си я бива. Не съм работил с нея, но твърдят, че е крайно напориста. Носи й се славата, че притиска ответниците до изтощение и ги принуждава да развеят бялото знаме. Освен това подбира внимателно клиентите си и подозирам, че Спанерман е пуснал връзки, за да я придума да представлява съпругата ти.

— Какво да направя? Нямам представа откъде се започва?

— Каквото правиш в момента — съветваш се с адвокат. И повярвай ми, в началото никой не знае какво да прави, ако му е за пръв път. Накратко, трябва да се подадат много документи в Джорджия — относно финансовото ви състояние, недвижимото ви имущество, попечителството. Адвокатката й сигурно ще ни притиска всички споразумения да са готови в рамките на шестте месеца, така че ще има доста совалки между представителите на двете страни.

— А споразумението, което е изпратила?

— По същество е договор между вас двамата — за издръжката на съпругата и детето, за поделянето на собствеността и прочее.

— А Ландън?

— Там може да стане сложно. Съдът запазва правото си да взема решения за попечителството, посещенията и детската издръжка. Дори съпрузите да се споразумеят, съдът ще вземе под внимание договорката, но не е длъжен да се съобрази с нея. Ако е разумна обаче, съдът обикновено не се намесва. Понеже Ландън е малка, няма да има думата. Това вероятно е добре.

Казах си, че сигурно ще се наложи да се върнем отново на темата.

— Какво иска Вивиан?

Талиери извади споразумението от папката и запрелиства страниците.

— По отношение на имуществото — половината от стойността на къщата и половината от парите в банковите, инвестиционните ви сметки и пенсионния ви фонд. Иска джипа и половината от стойността на всичко в къщата в брой. Иска и половината от общата сума, която си инвестирал в бизнеса си.

Внезапно се почувствах, сякаш цяла седмица съм давал кръв.

— Това ли е всичко?

— Е, иска и издръжка.

— Издръжка ли? Тя печели повече от мен в момента и е любовница на милиардер.

— Не казвам, че ще я получи. Подозирам, че ще използва и нея, и останалите точки в имуществения раздел като средство да получи каквото всъщност иска.

— Ландън.

— Да — кимна той. — Ландън.

* * *

След срещата с Талиери нямах време да се връщам в офиса. Подкарах към училището и пристигнах по-рано; заех място в началото на автомобилната колона. Припомнях си условията в споразумението — то замъгляваше всякакви други мисли — когато някой почука по стъклото на колата.

Емили.

Носеше плътно прилепнали избледнели джинси с прокъсани колене и тясна блуза и още щом я зърнах, ме обзе лекота. Отворих вратата и излязох на слънце.

— Здравей. Как си?

— По-редно е аз да те попитам първа. Мислех си за теб и се питах как е минала неделната вечер.

— Сравнително нормално, предполагам. Говореше предимно Вивиан.

— Как е Ландън?

— Изглежда добре. Ако не броим настинката.

— Бодхи също е хремав от вчера. Май половината клас е така. Като чумава колония са. — Тя ме погледна изпитателно. — А ти как се чувстваш?

— Горе-долу — признах. — Днес говорих с адвокат.

— Уф… Тази част е гадна.

— Не беше забавно — съгласих се. — Още имам чувството, че е сън, макар да знам, че е реалност.

Тя ме погледна право в очите и се изненадах колко дълги са миглите й. Винаги ли са били такива? Не помнех.

— Разбра ли отговорите на въпросите си? — попита Емили.

— Не знаех дори какво да питам. Това четях в колата. Вивиан е изпратила своите условия за споразумение.

— Не съм адвокат, но ако имаш въпроси, питай. Едва ли ще успея да отговоря на всички обаче.

— Благодаря — кимнах; забелязах, че прииждат нови автомобили и попълват върволицата. Не видях друг мъж на опашката. В главата ми внезапно прозвуча гласът на Вивиан — клюки! — и се почудих дали другите майки ни наблюдават. Отстъпих машинално назад и пъхнах ръка в джоба си. — Замина ли Дейвид за Австралия?

Емили кимна.

— Вчера вечерта.

— Разстрои ли се Бодхи?

— Много. И после, разбира се, се събуди болен.

— И не знаеш кога ще се върне?

— Спомена, че може би ще дойде за няколко дни около Коледа.

— Звучи добре.

— Разбира се. Ако дойде. Миналата година каза същото. На думи е изряден. Проблемът е, че невинаги е изряден на дела.

Запитах се къде ли ще е Ландън на Коледа. Къде ли щях да бъда аз?

— Извинявай. — Емили наклони глава. — Казах нещо неуместно, нали? Отнесе се…

— Съжалявам. Пак се замислих за споразумението. Изглежда, ще се наложи да продам къщата.

— О, не. Наистина ли?

— Нямам друг избор. Не разполагам с достатъчно средства да изплатя дела на Вивиан.

Меко казано; ако изпълнех всичките й искания, щях буквално да се разоря. Като добавя издръжката за съпругата и детето, вероятно не бих смогнал да си позволя дори апартамент с две спални.

— Всичко ще се нареди — каза Емили. — Знам, че понякога е трудно за вярване, но нещата винаги се подреждат.

— Надявам се. В момента просто… искам да избягам.

— Трябва да се поразсееш. — Тя сложи ръце на кръста. — Искаш ли в събота да отидем с децата в зоопарка в Ашбъро?

— А урокът по изкуство?

— О, моооля те. — Тя отметна кичур гъста коса зад рамото си. — Не е фатално да пропуснат един ден. А и Бодхи ще е във възторг. Била ли е Ландън там?

— Не — поклатих глава.

Директното й предложение ме обезоръжи. Не знаех как да го приема. На среща ли ме кани? Или по-скоро става дума за Бодхи и Ландън?

— Благодаря — каза. — Ще ти се обадя.

Вече виждах учителите да се събират край входа, а учениците да се подреждат по класове. Емили също ги забеляза.

— Ще се връщам в колата — каза тя. — Не искам да спирам движението. И без друго се бавим много. Радвам се, че те видях, Ръс.

Махна ми.

— И аз, Емили.

Проследих я с поглед, опитвайки се да разгадая смисъла на поканата й, но когато се отдалечи, усетих колко силно искам да я видя пак. Макар да не бях готов и да беше твърде скоро, това желание внезапно надделя над всичко.

— Хей, Емили! — извиках.

Тя се обърна.

— В колко часа ще тръгнете?

* * *

Когато се прибрахме вкъщи, Ландън се чувстваше малко по-добре и решихме да излезем с колелата. Оставих я да води, а аз я следвах, докато кръстосвахме близките улици. Всеки следващ път Ландън управляваше по-уверено велосипеда. Все още се налагаше да я предупреждавам да кара в края на платното, но малките колоездачи бяха обичайна гледка в квартала и повечето шофьори ни заобикаляха отдалеч.

Карахме един час. Вкъщи тя закуси и се качи горе, за да се облече за танците. Забави се цяла вечност и се качих да я нагледам. Сварих я да седи на леглото със същите дрехи.

Седнах до нея.

— Какво има, скъпа?

— Днес не искам да ходя на танци — отговори тя. — Болна съм.

Настинката не й беше попречила да кара колелото. Разбрах, че има друго. А именно — не харесва балета или госпожа Хамшоу. Кой би я обвинил?

— Ако си изморена и се чувстваш зле, не е задължително да ходиш.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Ами ако мама се ядоса?

„Майка ти ни напусна“ — помислих си. Но не го казах.

— Ще говоря с нея. Болна си и толкова. Има ли обаче нещо друго?

— Не.

— Защото ако има, можеш да ми кажеш.

Тя не продума. Прегърнах я през рамо.

— Харесва ли ти да танцуваш?

— Важно е — отвърна тя, сякаш декламира свещено правило. — Мама е танцувала.

— Попитах те друго. Дали ти харесва.

— Не искам да бъда дърво.

Намръщих се.

— Ще ми обясниш ли по-подробно, слънчице?

— Разделени сме на две групи. Едната ще танцува на състезанието. Те са добрите танцьори. Аз съм в другата група. Ние също ще танцуваме, но само пред родителите. И аз ще съм дърво.

— О… Лошо ли е това? — попитах.

— Да. Лошо е. Ще си движа само ръцете, когато листата поникват и падат.

— Ще ми покажеш ли?

Тя се изправи с въздишка. Събра длани над главата си. После, мърдайки с пръсти, спусна ръцете си до тялото. И седна пак до мен. Не знаех какво да кажа.

— Беше много хубаво дърво, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — отбелязах най-сетне.

— Лошите танцьори са дървета, тате. Не съм достатъчно добра да бъда жаба, пеперуда, лебед или риба.

Опитах се да си представя какво ли ще правят тези животни, но си казах, че няма смисъл. И без друго твърде скоро щях да видя танца.

— Колко момичета са дървета?

— Само аз и Александра. Исках да съм пеперуда и упражнявах много старателно стъпките, но госпожа Хамшоу каза, че Моли ще бъде пеперуда.

В света на петгодишните това е важно нещо, предполагам.

— Кога е представлението?

— Не знам. Каза ни, но забравих.

Отбелязах си наум да попитам госпожа Хамшоу. Преди или след урока, естествено, за да не я обидя или да наруша дисциплината.

— Искаш ли да отидем на зоологическа градина в събота? С Бодхи и госпожица Емили?

— Какво?

— На зоопарк. Госпожица Емили и Бодхи ще ходят. Поканиха ни, но няма да приема, ако ти не искаш.

— Истински зоопарк ли?

— С лъвове, тигри и мечки. Уха!

Тя сбърчи челцето си.

— Защо каза „уха“? — попита.

— От филм е. „Магьосникът от Оз“.

— Гледала ли съм го?

— Не.

— За какво се разказва?

— За момиче на име Дороти. Торнадо връхлита върху къщата й и тя се озовава на място, наречено Оз. Среща лъв, тенекиен човек и плашило и заедно тръгват да търсят магьосник, който да я върне у дома.

— Има ли мечка и тигър във филма?

— Не мисля.

— Защо тогава момичето казва „уха“?

Добър въпрос.

— Не знам. Може би защото се страхува да не й се изпречат на пътя.

— Аз не се страхувам от мечки. Тигрите обаче са страшни. И злобни.

— Така ли?

— Научих го от „Книга за джунглата“.

— А!

— Мама ще дойде ли с нас?

— Не. На работа е.

Ландън се замисли.

— Добре — кимна след малко. — Щом Бодхи ще ходи, да отидем и ние.

* * *

Когато Вивиан се обади по-късно, забелязах, че е облечена за вечеря — несъмнено със Спанерман. Не споменах нищо, но докато разговаряха с Ландън, мисълта ме човъркаше непрестанно.

Най-сетне Ландън дойде при мен и ми подаде телефона.

— Мама иска да говори е теб.

— Добре, слънчице — взех телефона и изчаках да излезе, преди да вдигна екрана.

— Какво има? — попитах.

— Исках да те уведомя, че този уикенд ще бъда извън града и вероятно ще съм извън обхват.

Изгарях от желание да науча всяка подробност, но се заставих да не питам.

— Добре.

Тя очевидно очакваше да настоявам за повече информация, защото краткият ми отговор я изненада.

— Както и да е… — подхвана след неловка пауза. — Следващата седмица ще дойда в Шарлот да я видя и бих искала пак да отседна в къщата.

— Без мен — допълних.

Постарах се да не прозвуча оскърбен.

— Мисля за Ландън. Затова предпочитам двете да сме сами. И, разбира се, рожденият й ден е след две седмици и бих искала пак да ми оставиш на разположение къщата. Рожденият й ден е в петък, но ще организирам парти с приятелите й в събота. Ти ще дойдеш, естествено, но после е най-добре да ни оставиш сами до края на уикенда.

— Но това са празничните й дни — възразих. — Бих искал и аз да съм с нея.

— С нея си през цялото време, Ръс — вирна брадичка тя.

— На училище е. Има и други занимания. Всъщност не прекарваме много време заедно.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Виждаш я всяка вечер. Четеш й. Виждаш я и всяка сутрин. Аз — не.

— Защото си тръгна — изрекох бавно. — Отиде да живееш в Атланта.

— И затова ще ми попречиш да виждам дъщеря си? Що за баща си? И като стана дума, не биваше да й позволяваш да пропуска балета.

— Болна е — отвърнах. — И беше изморена.

— Как ще напредне, ако й позволяваш да пропуска уроците?

Обвинителният тон ме вледени.

— Пропуска за пръв път. Не е краят на света. Освен това мисля, че не харесва балета.

— Убягва ти най-важното. — Вивиан присви очи. — Ако на следващото представление иска по-голяма роля, не бива да пропуска уроци. Създаваш условия отново да остане разочарована.

— Според мен обаче най-важното е, че тя не харесва танците.

Видях как гърдите й се надигат и спускат; над деколтето на черната й вечерна рокля плъзна червенина.

— Защо го правиш?

— Какво правя?

— Каквото правиш винаги! Упрекваш ме, започваш да спориш.

— А ще ми обясниш ли защо винаги когато кажа какво мисля или изразя мнение, различно от твоето, ти ме обвиняваш, че те въвличам в разправия?

— О, за бога! Да знаеш колко са ми омръзнали дивотиите ти…

Тя прекъсна връзката. Разстроих се по-дълбоко, отколкото трябваше, но отбелязах с мрачно задоволство, че щях да страдам повече, ако бяхме заедно. Всъщност вчера думите й щяха да ме разтърсят по-силно. Навярно това бе напредък.

* * *

През следващите два работни дни скачах от проект на проект както по-рано през седмицата. Свързах се с пациентите, препоръчани от пластичния хирург, и се договорихме да проведем интервютата за рекламата на шести октомври — очертаваше се тежък ден.

В петък заснехме третата реклама; разположихме камерата под нивото на писалището, та зрителният ъгъл под младата актриса да подчертава комично възрастта й.

Кадрите се оказаха толкова добри, че всички членове на филмовия екип се разсмяха. Отлично.

* * *

Същата вечер заведох Ландън на балет както обикновено.

Въпреки очевидната липса на ентусиазъм тя слезе по екип и ми напомни, че не бива да закъсняваме.

Не я попитах отново дали танците са й присърце; бях сигурен, че Вивиан е нахокала и нея, а не исках да поставям дъщеря си в неловко положение. Повече от всеки друг знаех колко умело Вивиан внушава чувство за вина.

Видях как Ландън седи попрегърбена на дивана в дневната и се настаних до нея.

— Какво ти се прави след танците? — попитах я.

— Не знам — промърмори тя.

— Понеже си мислех дали двамата с теб да не…

Замълчах. Тя ме погледна едва след няколко секунди.

— Какво?

— Нищо — отвърнах. — Няма значение.

— Кажи ми.

— Сигурно няма да поискаш…

Престорих се, че съм изгубил интерес.

— Кажи ми! — настоя тя.

Въздъхнах дълбоко.

— Мислех си, че понеже мама я няма, двамата с теб може да си устроим по-специална вечеря. Нещо като среща.

Ландън знаеше за петъчните ни нощи, макар да не бе наясно какво точно представляват.

— Специална вечеря? — ахна тя. — Само за нас?

— Така си мислех. След танците ще се наконтим, ще приготвим вечерята заедно и после ще оцветяваме, ще рисуваме с водни бои или ще гледаме филм. Но ако не искаш…

— Искам!

— Така ли? Какво ти се яде?

Тя опря показалец в брадичката си.

— Пиле — отговори и аз кимнах.

— Чудесно. И на мен ми се яде пиле.

— Но не искам да рисувам с водни бои. Може да си нацапам роклята.

— Искаш ли да оцветяваме тогава? Не съм много сръчен, но ще се постарая.

Тя се усмихна широко.

— Нищо, че не си много сръчен, тате. Ще се упражняваш.

— Чудесна идея!

* * *

За пръв път откакто водех Ландън на балет, по пътя към студиото тя бе в добро настроение, макар че то нямаше нищо общо с танците. Всъщност изслушах безброй идеи какво ще облече вечерта. Размишляваше гласно какви обувки да сложи, коя рокля е най-подходяща и дали да я съчетае с блестяща шнола за коса, или с панделка.

Вътре госпожа Хамшоу й даде знак да влезе в залата, но тя внезапно се обърна, втурна се към мен и ме прегърна. Госпожа Хамшоу не реагира, което вероятно бе нейният начин да прояви великодушие.

Докато Ландън танцуваше, изтичах да купя продукти за вечерята. Понеже щяхме да ставаме рано на другата сутрин — с Емили се бяхме уговорили да се срещнем в осем — избрах пиле на скара от щанда за готови ястия, царевица в консерва, нарязани круши, ябълково пюре в буркан и гроздов сок. Ако седнехме да се храним към шест и половина, нямаше да нарушим обичайния й режим за лягане.

Не бях включил в уравнението обаче, че петгодишните се обличат дълго за срещи с бащите си. У дома след танците Ландън се втурна нагоре по стълбите и ми забрани да й помагам. Избрах представителни дрехи от моя гардероб и сложих дори сако. Приготвих вечерята — точно за пет минути — и извадих красивия ни порцеланов сервиз; подредих масата, довърших картината със свещи и налях гроздов сок в чаши за вино. После се облегнах на плота в кухнята и зачаках.

След малко седнах в трапезарията.

После се преместих в дневната и включих телевизора.

От време на време отивах до стълбите и й подвиквах; тя настояваше да не се качвам, защото още не е готова.

Когато най-сетне слезе по стълбите, усетих как се просълзявам. Беше избрала синя пола с блуза на бели и сини квадрати, бял чорапогащник и обувки и синя диадема. Финалният изтънчен щрих бе огърлицата от изкуствени перли около врата й. Каквито и резерви да имах относно постоянните шопинг експедиции на Вивиан с дъщеря ни, дори Ландън разбра, че е направила впечатление.

— Прелестна си — казах.

Станах от дивана и изключих телевизора.

— Благодаря, тате — отговори тя, пристъпвайки внимателно към трапезарията. — Масата изглежда много красива.

Старанието й да изглежда пораснала ми се стори почти непоносимо трогателно.

— Радвам се, че ти харесва, скъпа. Искаш ли да вечеряме?

— Да, моля.

Заобиколих масата и й издърпах стола. Тя седна, взе чашата с гроздов сок и отпи.

— Много е вкусно — отбеляза.

Донесох чиниите на масата. Ландън грижливо разгъна салфетката в скута си. Аз — също.

— Как беше училището днес? — попитах.

— Забавно — отговори тя. — Бодхи каза, че утре иска да види лъвовете в зоопарка.

— И аз искам да ги видя. Надявам се обаче да не са подли като Скар.

Имах предвид, разбира се, злодея от „Цар Лъв“.

— Няма да има лъвове като Скар, тате. Той е рисуван герой.

— О… Да…

— Глупчо! — скастри ме тя и вдигна изискано вилицата си.

Усмихнах се.

— И друг път са ми го казвали.

* * *

След вечерята оцветявахме. Ландън имаше книжка с животни от зоопарка и се застояхме на кухненската маса цял час, изобразявайки създания, каквито могат да съществуват само в царството на небесните дъги.

Макар да ходеше на училище едва от няколко седмици, забелязах колко по-умело оцветява. Не излизаше от контурите и дори щриховаше различни части от картината. Цапаниците отпреди година бяха изчезнали безследно.

Момиченцето ми бавно, но сигурно порастваше, което незнайно защо ме изпълни с тъга.