Никълъс Спаркс
Винаги двамата (16)

16.
Изгрява слънце

Харесах Лиз от самото начало, но се учудих, признавам, че и родителите ми останаха със същото впечатление. Бяха приели факта, че Мардж е гей, но често усещах колко ги смущават жените, с които сестра ми излиза. Разривът между поколенията си казваше думата, разбира се — двамата бяха отрасли в епоха, когато различните стилове на живот са се свирали на тъмно в килера — но причината бяха и самите жени, които Мардж подбираше. Изглеждаха ми грубовати, а от непремерените им думи лицата и на мама, и на татко почервеняваха.

Мардж ми разказа, че се запознала с Лиз в службата. Счетоводните офиси — мисля, че всеки би се съгласил — не са обичаен терен за свалки. Лиз обаче наскоро сменила работното място и търсела счетоводител. Мардж открила свободно време в следобедния си график и преди да се сбогуват, двете се уговорили да изпият по чаша вино, а после да посетят изложба в Ашвил.

— Ще ходиш в галерия? — помня как попитах Мардж.

Бяхме в бар — от онези с неонови реклами за бира и възкисела миризма от твърде много разлети питиета. По онова време мястото бе любимо алкохолно свърталище на сестра ми.

— Защо не?

— Защото изкуството не те влече.

— Кой го казва.

— Ти. Поисках да ти покажа картини на Емили, а ти отвърна, цитирам: „Изкуството не ме влече“.

— Може би съм съзряла през изминалите години.

— Или пък Лиз ти е завъртяла главата.

— Интересна е — призна Мардж. — И много умна.

— Красива ли е?

— Има ли значение?

— Просто съм любопитен.

— Да. Много е красива.

— Нека позная. Изложбата беше нейна идея?

— Всъщност да.

— Кара ли мотоциклет? Любителка ли е на кожените якета?

— Откъде да знам?

— Какво работи?

— Семеен консултант е.

— Не харесваш и терапевти.

— Не харесвах моите терапевти. Е, последната беше прилична, но предишните не ми допадаха. От друга страна, дълго време бях доста гневна и едва ли бих харесала какъвто и да е терапевт.

— Сподели ли с Лиз проблемите си с гнева?

— Те са минало. Вече не съм такава.

— Добре е, че ми каза. Кога ще се запозная с нея?

— Раничко е, не мислиш ли? Още не сме излизали.

— Добре де. След като излезете, кога ще ме запознаеш с нея?

В крайна сметка се срещнахме след по-малко от две седмици. Поканих ги в моя апартамент и изпекох няколко пържоли на миниатюрната си веранда. Лиз донесе десерт и тримата си поделихме бутилка вино. След общо трийсет секунди се почувствах на „ти“ с Лиз и разбрах, че вече изпитва дълбоки чувства към сестра ми. Изслушваше я внимателно, смееше се искрено, изглеждаше в съзвучие със стаената й емоционална страна. Когато стана време да си тръгват, Мардж ме дръпна настрани.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е фантастична.

— Твърде фантастична за мен?

— Какви ги говориш?

— Не разбирам какво вижда в мен.

— Шегуваш ли се? Ти си неотразима. Разсмиваше я през цялата вечер.

Мардж не изглеждаше убедена, но все пак кимна.

— Благодаря за поканата. Макар че прегори пържолите.

— Беше нарочно. За да са по-пикантни — обясних.

— Разбира се. Прегорялото е мечтата на изкусните кулинари.

— Чао, Мардж. Винаги съм на твое разположение, знаеш.

— Обичам те.

— Само защото те търпя.

Мардж запозна Лиз с родителите ни чак след месец. Беше събота следобед; няколко минути след пристигането им Лиз отиде в кухнята да помага на мама и двете веднага се разприказваха като стари приятелки. Мардж седна до татко да гледат бейзбол. И аз бях при тях, но сякаш не ме забелязваха.

— Какво мислиш, татко? — попита Мардж по време на рекламите.

— За кое?

— За Лиз.

— Явно се спогажда добре с майка ти.

— Харесва ли ти?

Татко отпи от бирата си.

— Няма значение какво мисля аз.

— Не ти ли харесва?

— Не съм казал такова нещо. Казах, че няма значение какво мисля аз. Важно е как се чувстваш ти. Ако знаеш защо я харесваш и ти е добре с нея, значи е достатъчно добра и за мен, и за майка ти.

После мачът започна отново и татко млъкна. Казах си, че моят баща е един от най-умните мъже, които познавам.

* * *

След обяда с Вивиан се върнах в офиса, но се чувствах извън строя. Чувството се задълбочи, когато стана три и започнах да усещам липсата на Ландън. Колкото и важно да бе за дъщеря ни да общува с Вивиан, не бях убеден, че трябва да остана невидим през уикенда, за да бъде пълноценно времето им заедно. Запитах се защо не възразих по-енергично, но дълбоко в себе си съзнавах, че проблемът съм аз. Все още се стремях да угаждам на Вивиан, а един очевиден факт утежняваше въпросния ми недостатък — ако досега не бях успял да й угодя, защо си въобразявах, за бога, че ще съумея сега.

Тогава, мисля, осъзнах за пръв път дълбочината на този проблем. Дори аз не намирах логично обяснение. С разума си разбирах колко нелепи и безплодни са усилията ми — защо упорито продължавах да опитвам.

Прииска ми се да съм друг човек. И по-точно — по-силна версия на себе си. Запитах се дали не се нуждая от професионална помощ. Но пък какво щеше да промени това? Познавайки се, сигурно щях да се старая да угаждам на терапевта си.

Казват, че родителите винаги опропастяват децата си, а понеже угаждам на хората откакто се помня, логично следва, че родителите ми са виновни. Защо тогава, почудих се, изпитвам необходимост да ги посещавам толкова редовно? Защо се стремя да разговарям с татко по време на бейзболните мачове и да хваля мама колко вкусно готви?

„Защото — помислих си — искам да угодя и на тях.“

* * *

Малко след пет най-после излязох от офиса и подкарах колата към дома на Мардж. Зарекох се да сведа темата „Вивиан“ до абсолютния минимум — дори на мен ми беше втръснала. Спазвах негласното споразумение със себе си в продължение на цели дванайсет секунди. Хленчих, докато вечеряхме, а Мардж и Лиз бяха отзивчиви както винаги. Бях като развалена плоча; те — също. Уверяваха ме постоянно, че ще преодолея кризата, но аз не бях сигурен дали да им вярвам, или не.

Завлякоха ме на кино и избрахме един от късните летни хитове, които все още се въртяха по екраните. Историята бе забавна — от онези, в които недодялани юначаги се борят срещу наистина зли хора, решили да унищожат планетата; имаше много екшън, но въпреки това ми беше трудно да се отпусна и да се наслаждавам. Мислено се пренасях при Вивиан и Ландън; питах се как са прекарали следобеда и какво са вечеряли; питах се дали съпругата ми е седнала в дневната и прелиства списание, след като Ландън си е легнала; питах се дали се е обадила на Спанерман и колко дълго е продължил разговорът.

След филма се опитах да почета. В спалнята за гости сестра ми бе оставила няколко книги, но се оказа невъзможно да се вглъбя в роман. Отказах се и изключих лампата; после часове наред се мятах и въртях в леглото, преди най-сетне да заспя.

Събудих се два часа преди зазоряване.

* * *

В единайсет без четвърт в събота предобед мобилният ми телефон звънна. След кроса, банята и кафето с Мардж и Лиз, вече се бях заловил с въпросите, на които пациентите на пластичния хирург щяха да отговарят пред камера. Лесно е да свършиш много работа, когато се събуждаш кажи-речи посред нощ.

Извадих телефона от джоба си, видях, че е Вивиан, и натиснах магическия бутон.

— Ало?

— Здрасти, Ръс. Зает ли си?

— Всъщност не — отговорих. — У Мардж съм. Какво има? Добре ли е Ландън?

— Добре е. Забравих обаче вазата за урока по изкуство. Би ли се отбил вкъщи да я вземеш и да ми я донесеш? Пред ателието съм и ако се върна сега, ще закъснеем за урока.

— Добре. Няма проблем. Ще побързам.

Зад мен чух Мардж да подвиква:

— Къде отиваш?

— Вивиан се обади. Трябва да занеса на Ландън керамичната ваза, която изработи миналата седмица.

— Действай тогава, тюленче!

— Тюленче?

— Тя дава команда, ти изпълняваш. Ако ти провърви, може да ти подхвърли рибка.

— Правя го заради Ландън, не заради нея — възразих.

— Щом така мислиш…

Забележката й ме подразни, но я забравих, устремен да стигна по-бързо до вкъщи и после до ателието. Мардж живееше на девет минути; ако улучех повече зелени светофари, щях да стигна малко след началото на урока.

Запитах се мимоходом дали Ландън е казала на Вивиан за жълтите цветя и розовите мишчета. Усмихнах се. Мишчета. Звучеше толкова сладко, просто сърце не ми даде да я поправя. Исках да зърна дъщеря си, макар и за няколко секунди. Липсваше ми, макар да не бях я виждал само от ден.

Отидох вкъщи, грабнах вазата и за щастие случих зелена вълна — Онзи Горе очевидно разбираше колко спешна е мисията ми.

Паркирах пред ателието и забелязах Вивиан пред входа. Тръгна веднага към мен, давайки ми знак да спусна стъклото.

Подадох й вазата.

— Благодаря. Връщам се вътре — каза тя.

Усетих как издишам като стар балон.

— Забавлявахте ли се вчера?

Тя вече се отдалечаваше заднишком.

— Беше чудесно. Утре ще ти се обадя да ти кажа кога да дойдеш вкъщи.

— Ще помолиш ли Ландън да надникне, за да я поздравя?

— Не може. Вече започнаха да рисуват.

Вивиан се обърна и изчезна в сградата без нито дума повече, а аз си казах, че тюлените всъщност са късметлии.

Поне получават лакомство.

* * *

Не исках да се връщам веднага при Мардж. Поведението на Вивиан ми развали настроението, още повече че не бях си доспал. Кофеин, помислих си. Трябва ми кофеин. Паркирах пред кафенето през няколко сгради от ателието. Вивиан несъмнено би предпочела да отида другаде за един студен чай, да не би случайно Ландън да ме зърне. Нетипично за мен обаче си казах, че не ме е грижа дали ще се ядоса, или не. Всъщност исках да ми се ядоса.

Може би, помислих си, това е първата правилна стъпка към промяната. Все пак Мардж позна причината да се втурна към ателието; дори след вчерашния обяд все още се стремях да спечеля благоволението на Вивиан, а не на Ландън. Единственият плюс бе, че Вивиан ме улеснява — защо да се домогвам до одобрението й, след като е невъзможно? И ако случайно го получех, това едва ли щеше да промени нещо.

Вглъбен в подобни мисли, минах през вратата и чух някой да ме вика.

— Ръс?

Познах гласа и видях Емили да ми маха. Седеше, разгърнала вестник върху масата, и пиеше чай. С буйна къдрава коса, по сандали и с небрежна бяла тениска, пъхната в избледнели джинсови панталони, тя излъчваше земна, естествена красота. При вида й раздразнението ми се стопи и разбрах, че подсъзнателно съм искал да срещна точно нея.

— Здравей, Емили! — поздравих и усетих, че се усмихвам.

Вместо да застана на опашката, тръгнах към нея почти на автопилот.

— Отдавна не съм те виждал. Как си?

— Добре — отвърна тя с искрена усмивка. — През последните седмици графикът ми беше претоварен.

„И моят“ — помислих си.

— Какво става?

— Довършвах картини за галерията, а и Дейвид е в града. Наложи се да тичам доста насам-натам.

— Спомена, че ще идва. Докога ще остане?

— Това е последният му уикенд тук. Във вторник отлита за Сидни.

Докато говореше, зърнах слънчеви отблясъци в лешниковите й очи и те отключиха отдавнашни спомени. Посочих барплота и думите се изляха, преди да успея да ги спра:

— Ще постоиш ли още? Мисля да си взема студен чай.

— Разбира се — кимна тя. — Малиновият чай е превъзходен.

Послушах я, поръчах чаша малинов чай и занесох чашата си до масата. Тя тъкмо бе сгънала вестника, за да направи място.

— Някаква интересна новина?

— Преобладават лошите. До втръсване. Иска ми се да наблягат на добрите.

— Те са в спортната рубрика.

— Предполагам. Но само ако твоят отбор е победил, нали?

— Ако губи, прескачам спортните страници.

Не беше кой знае какво остроумие, но тя се засмя. Стана ми приятно.

— Какво става с теб? Не съм те виждала от цяла вечност.

— Не знам откъде да започна.

— Засне ли рекламите за адвоката?

— Да. Надявам се да излъчат първата след около две седмици. Следващата седмица ще снимам още една. И подписах договор с пластичен хирург.

— Добър ли е? В случай че ми потрябват услугите му?

— Надявам се — отвърнах. — Но не ти е нужен.

— Добър отговор, дори да не е истина. И поздравления за новия клиент. Знам, че се тревожеше, и се радвам, че ти е потръгнало.

— Ще ми трябват още неколцина клиенти, за да си отдъхна, но имам чувството, че най-сетне съм на прав път.

— Забелязах, че си отслабнал.

— Седем килограма.

— Нарочно ли е? Защото според мен не беше нужно.

Неволно сравних отговора й със забележката на Вивиан за двойната ми брадичка.

— Искам да сваля още два-три килограма. Започнах да тичам сутрин, правя коремни преси и прочее полезни упражнения.

— Браво на теб! Резултатът е налице. Изглеждаш страхотно.

— Ти също — казах. — Е… твой ред е. Спомена, че си довършвала картини за галерията.

— Работя непрекъснато. Незнайно защо миналия месец купиха всичките ми изложени картини. Различни хора от различни щати. Наистина необяснимо. Може би причината е лунният цикъл или нещо такова, но собственикът на галерията ми се обади да ме пита дали имам нови. Накратко, имах няколко започнати картини и реших да се опитам да ги завърша. Завърших осем, а останалите… ще ми отнемат повече време. Дълго ги гледам, прерисувам ги отчасти или добавям други материали. Все едно се опитват да ми кажат как искат да изглеждат, но не успявам да ги чуя.

— В наши дни предлагат страхотни слухови апарати.

— Така ли! — възкликна с престорено удивление тя. — Не знаех. Може би това е отговорът.

— Не чакай повече помощ от мен. Не съм художник.

Тя се засмя.

— Как беше Ландън тази сутрин? Бодхи нямаше търпение да я види. Ако беше на друга възраст, щях да предположа, че си пада по нея.

Лесно бе да излъжа или да отговоря уклончиво, но не исках.

— Всъщност не знам. Ландън беше с Вивиан тази сутрин.

— Защо си тук тогава?

— Вивиан забравила вазата, която ще оцветяват. Донесох я.

— Да — кимна Емили. — Преди малко разбрах какъв е проектът. Миналата седмица пропуснахме урока и Бодхи сигурно ще изработва вазата днес. В момента е в ателието с Дейвид.

— Значи е мой ред да те попитам защо си тук?

— Доведох Бодхи. Дейвид ни чакаше тук. Отседнал е в хотел. Удобно е за него, но Бодхи не спи спокойно там и нощува при мен. Снова напред-назад, откакто Дейвид е в града. Но пък успях да се посветя на работата си, понеже Дейвид прекарва доста време с Бодхи. Опитва се да остави възможно повече хубави спомени, предполагам. Днес например ще ходят на картинг.

— Това е добре, нали?

— Разбира се — отвърна тя с по-малко ентусиазъм, отколкото очаквах. — Дейвид обаче не проумява, че така на Бодхи ще му е по-трудно, когато си замине отново. Тъкмо беше свикнал с отсъствието му, но сега всичко започва отначало.

— Каза ли му го?

— Как да му го кажа? Двамата не бяхме един за друг, но той е любящ баща. И не е лош човек. Осигури ни дом и добро училище за Бодхи. Беше повече от щедър, когато сключвахме споразумението за развода.

Когато произнесе думата „развод“, си спомних разговора с Вивиан и явно неволно съм се навъсил.

— Съжалявам — каза бързо Емили. — Наистина се старая да не споменавам Дейвид. Не знам защо името му се появява във всеки разговор.

— Причината е друга. — Стиснах чашата си с две ръце. — Вивиан ме напусна.

Устните на Емили оформиха „о“.

— Боже! — прошепна най-сетне. — Това е ужасно. Не знам какво друго да кажа.

— Няма кой знае какво за казване.

— Сигурен ли си, че не става дума просто за временна раздяла?

— Не мисля. Вчера на обяд ми каза, че иска да се разведем. И утре вечер да говорим с Ландън.

— Какво се случи? Искам да кажа… ако въпросът не те притеснява. Не си длъжен да отговаряш.

— Влюбена е в новия си шеф — Уолтър Спанерман. И сега живее в Атланта.

— Уф…

Меко казано.

— Да.

— Как се чувстваш?

— Понякога добре, друг път не толкова добре.

Тя кимна.

— Разбирам те отлично. Кога се случи?

Отпих замислено от чая. Бях разговарял безконечно с Мардж и Лиз, но все още изпитвах необходимост да мисля на глас. Не знам защо — може би причината е, че всеки се справя по различен начин и аз имах нужда да говоря. Да връщам лентата. Да задавам въпроси. Да се чудя. Да хленча. Да повтарям. Да повтарям. Да повтарям. Сестра ми бе повече от търпелива към мен след напускането на Вивиан, но се чувствах зле, че толкова често я използвам като слушател. Също и Лиз. И все пак желанието да предъвквам положението не намаляваше; и сега не успях да се стърпя.

— Искам да ти разкажа всичко, но не знам откъде да започна — казах.

Емили се приведе напред, а аз се взрях през прозореца.

— Какво ще правиш следобед? — попита ме тя.

— Нямам планове — отвърнах.

— Искаш ли да се разходим? Или поне да излезем оттук?

— Да се разходим! Звучи чудесно!

* * *

Поех след Емили, макар да нямах представа къде отиваме. Разбрах само, че се движим приблизително натам, където се намираше къщата й. След известно време тя свърна по частен път към голф клуб, чиято такса за членство не беше по джоба ми. Спря на засенчено място недалеч от игрището. Паркирах до нея.

— Как ти се струва?

— Игрище за голф?

— Има великолепни алеи. Идвам три-четири пъти в седмицата. Обикновено сутрин.

— Членуваш в клуба?

— Дейвид обожаваше голфа.

Тръгнахме по алеята за колички и се спуснахме по хълм, покрит с тучна зеленина. Огледах се и разбрах, че Емили има право. Безупречните морави бяха щедро опасани с дрянови храсти, магнолии и дъбове. Имаше спретнато подрязани азалии и езерца, искрящи под синьото небе; ветрецът разхлаждаше топлия въздух.

— Какво се случи? — повтори въпроса си тя и аз подхванах повествованието си.

Разказах й всичко. Може би не биваше; би трябвало вероятно да съм по-сдържан, но щом потокът от думи рукна, не успях да го възпра. Говорех ли, говорех — за брака ни, за първите години на Ландън и колко важно бе за мен Вивиан да е щастлива и да не я разочаровам. Описах и последната година, и как се сринах емоционално, след като тя си тръгна. Докато говорех, състоянията ми се меняха — чувствах се ту тъжен, ту ядосан или отчаян, но най-силно бе объркването. Бях като човек, който уж знае правилата на играта, но изведнъж разбира, че в кутията са сложени погрешни инструкции.

— Благодаря ти, че ме изслуша — заключих, когато стигнах до края на жалката си история.

— Няма защо. Изпитала съм го на свой гръб. И те разбирам. Повярвай ми. Годината, когато Дейвид си тръгна, бе най-трудната в живота ми. Първите два месеца бяха мъчителни. По цял ден се питах дали съм постъпила правилно, като съм му посочила вратата. А едва след още поне четири-пет месеца започнах донякъде да възвръщам нормалното си състояние. Тогава вече знаех, че с Бодхи ще се справим.

— Как се чувстваш сега?

— По-добре. — Тя се усмихна. — Е, невинаги. Странно е, но колкото повече време минава, лошото избледнява, а спомените за хубавите мигове остават. Преди да се роди Бодхи, в неделя се излежавахме, пиехме кафе и четяхме вестника. Дори не говорехме кой знае колко, но още помня тези спокойни сутрини. И както казах, Дейвид е грижовен баща. По-лесно щеше да е, ако бях забравила добрите неща.

— Изглежда наистина е трудно.

— Понякога е ужасно. Най-лошата част обикновено е разпрата за издръжката. Намесят ли се парите, положението се ожесточава.

— Така ли беше при вас?

— Не, слава богу. Дейвид се съгласи да плаща предостатъчна издръжка. Иначе нямаше да се справим. Факт е, разбира се, че баща му е богат като Мидас, а и той печели добре. Мисля обаче, че изпитваше и чувство за вина. Не е лош човек, просто не е особено добър съпруг, освен ако изневерите не се броят за проблем.

— Разбирам как биха могли да се превърнат в проблем.

Емили ме погледна.

— Тя може да се върне, знаеш… Случва се понякога.

Спомних си обяда в петък и как се държа Вивиан, когато й донесох вазата. Спомних си и какво ми каза Лиз.

— Не мисля.

— Дори ако осъзнае, че е допуснала грешка?

— Не знам дали би пожелала да се върне. Имам чувството, че отдавна е била нещастна с мен. Опитвах се да бъда добър съпруг и баща, но сякаш никога не се стараех достатъчно.

— Изглежда се съмняваш, че ще ти повярвам.

— Вярваш ли ми?

— Разбира се. Защо не?

— Защото тя ме напусна.

— Така е решила. Изборът й говори повече за нея, отколкото за теб.

— Въпреки това имам чувството, че се провалих.

— Разбирам те. И аз се чувствах така. А и почти всеки би се чувствал по същия начин.

— Не и Вивиан. На нея сякаш й е безразлично.

— Грешиш — каза Емили. — Тя също страда. Да разтрогнеш брак, не е лесно за никого. Но тя е влюбена в друг мъж и не мисли толкова често за вас двамата. И съответно страда по-малко.

— Явно и на мен ми е нужна разтуха.

— Именно! Блондинка, да речем, на двайсет и пет. Или треньорка по аеробика? Или танцьорка? — Повдигнах вежди, Емили сви рамене и продължи: — Такива бяха предпочитанията на Дейвид. При липса на избор обаче би легнал с всяка, разбира се.

— Съжалявам…

— Аз — не. Той вече не е мой проблем. Има си някоя в Сидни. Каза ми, че всъщност смята да се жени.

— Вече?

— Това си е неговият живот — сви рамене тя. — Ако ме беше попитал, вероятно щях да го посъветвам да изчака известно време. Но не ме е питал. А и сме разведени. Свободен е да прави каквото поиска.

— Как го постигаш? — попитах. — Приемаш всичко толкова спокойно. Помисля ли си за Вивиан и Уолтър, се ядосвам и ме боли. Не мога да остана равнодушен.

— Не е минало достатъчно време — каза тя. — Дори да изглеждам невъзмутима, ме заболя, когато Дейвид ми съобщи новината. На никого не му харесва да го заменят лесно. След раздялата ни казвах на хората, че искам Дейвид да е щастлив, но всъщност в началото исках да си стои вкъщи като отшелник, да се чувства ужасно и да тъгува за всичко изгубено.

Представих си Вивиан така.

— Звучи добре. Как да ги убедим да го направят?

Емили се засмя.

— Де да беше толкова лесно, нали? С бившите никога не е лесно. Миналата седмица той даже се пробва с мен.

— Сериозно? Ами приятелката му в Сидни?

— Не стана дума за нея. И признавам, че за кратко се подвоумих. Той е красавец и двамата имахме страхотни моменти.

— Как се случи?

— Алкохол — отговори тя и аз се засмях. — Цял ден бяха навън с Бодхи. Когато го доведе вкъщи, детето си легна веднага. Бях си наляла вино и предложих на Дейвид да пийнем по чаша. Не се задоволихме с една обаче, а той пусна чара си и докато се усетя, дланта му беше върху коляното ми. Разбрах какво иска и…

Изчаках я да си събере мислите. Тя ме погледна.

— Знаех, че е ужасна идея, но все пак ми харесваше как ме кара да се чувствам. Звучи смахнато, но е така. Отдавна не се бях чувствала желана и привлекателна. Отчасти съм си виновна аз, разбира се. През последната година и половина не съм била активна на този фронт. Излизах на няколко срещи и мъжете бяха приятни, но бързо осъзнах, че още не съм готова за нова връзка. Винаги отклонявах поканите за втора среща. Иска ми се да можех да преспя с някого, без да изпитвам угризения на съвестта или да се чувствам като лека жена, но просто не съм такава. Никога не съм била с някого за една нощ.

— Чакай, нямаше ли някакво момче в колежа…

— Това не се брои — махна с ръка тя. — Изтрила съм онази вечер от паметта си и следователно не съществува.

— А! Ясно.

— Както и да е… Дейвид започна да ме целува по врата и си помислих: „Защо пък не, по дяволите?“. За щастие се опомних. Плюсът е, че той прие спокойно отказа. Сви рамене и въздъхна, сякаш аз губя. — Тя поклати глава. — И не мога да повярвам, че ти разказах това.

— Не е кой знае какво. А и вероятно ще го забравя. Емоционалното торнадо, в което живея, всява хаос в паметта ми.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Да.

— А Ландън?

— Сложно е — признах. — Засега Вивиан смята, че е по-добре Ландън да остане при мен. Пътува много и няма време да се устрои. Ясно ми показа обаче, че иска Ландън да се премести в Атланта.

— Как го приемаш?

— Не искам да заминава. Знам обаче, че има нужда от майка си.

— Какво значи това?

— Не знам. Ще го обсъдим по-нататък, предполагам. Честно казано, нямам понятие какво ме очаква.

— Посъветва ли се с адвокат?

— Не. Вивиан заговори за развод едва вчера. А преди това не бях в състояние да предприема каквото и да било.

Видях клуба в далечината. Не бях сигурен колко път сме извървели, но се разхождахме повече от час. Стомахът ми изкъркори и Емили явно го чу.

— Гладен ли си? Искаш ли да хапнем нещо?

— Не съм облечен подходящо.

— Ще седнем на бара. Обстановката е непринудена. Играчите се отбиват там, когато приключат с голфа.

Разходката с Емили ми се струваше неотложна, но да обядваме двамата — сами, в клуба — сякаш бе прекосяване на някаква граница. Бях женен, с Вивиан не бяхме официално разделени. Не беше правилно…

И все пак…

Другата страна на уравнението беше очевидна дори за мен. Какво ще каже Вивиан, ако разбере? Ще ме упрекне, че пресичам тънка линия? И ще плъзнат слухове?

Прочистих гърло.

— Звучи чудесно.

* * *

Клубът се помещаваше във внушителна сграда с наскоро обновен интериор и вътре бе по-светло и просторно, отколкото очаквах. По двете стени се редяха прозорци със забележителна гледка към игрището.

Емили посочи маса в ъгъла — една от малкото незаети.

— Да седнем ли там? — попита.

— Добре.

Докато вървях след нея, очите ми се плъзнаха по краката й — смугли и стройни — които навремето неотменно привличаха погледа ми.

Седнахме и тя се облакъти на масата.

— Казах ти, че няма нужда от официално облекло. Неколцина току-що дойдоха от тенискорта.

— Не забелязах. Но благодаря за информацията.

— Ял ли си тук?

— Веднъж, в главната трапезария. Йесе Питърс членуваше в клуба. Имахме среща с клиент.

— Виждала съм го. Улавях го да ме зяпа.

— Типично за него.

— О, ако те интересува, хамбургерите тук са невероятни. С гарнитура от вкусни сладки картофи — каза тя. — Готвачът всъщност спечели състезание за хамбургери. Излъчваха го по някой от кулинарните канали.

— Отдавна не съм ял хамбургер — признах. — Това ли ще поръчаш?

— Разбира се.

Неволно ми мина през ум, че Вивиан никога не би поръчала хамбургер и не би одобрила, ако аз поръчам.

Келнерът дойде с менюто, но Емили поклати глава.

— Хамбургери и за двамата — каза тя. — И чаша шардоне за мен.

— Нека са две — додадох изненадващо.

Целият следобед досега, разбира се, бе приятно неочакван. Насочих поглед към Емили, която се взря в зеления хълм, а после отново се обърна към мен.

— Урокът по изкуство е свършил. Какво ли правят децата ни сега?

— Вивиан вероятно е завела Ландън да обядва. След това нямам представа…

— Не ти ли каза?

— Не. Обядът ни в петък беше доста напрегнат. Така и не стигнахме до плановете им.

— Отношенията ни с Дейвид също бяха напрегнати. Трудно и ужасно е да го преживееш, дори да си взел правилното решение. И само които са го преживели, разбират колко мъчително е наистина.

— Не звучи много окуражително — отбелязах.

— Но е вярно. Не бих се справила без приятелска подкрепа. С Маргарет и Грейс разговарях по телефона по три-четири часа седмично — може би повече в началото. И странното е, че преди развода не бях особено близка с тях. В крайна сметка обаче те ми дадоха рамо и винаги ми се притичваха на помощ.

— Изиграли са ролята на спасители.

— Да. И досега нямам обяснение защо ми протегнаха ръка. Предполагам, че и ти ще имаш нужда от няколко души, с които да споделяш. Мислех, че сестра ми Джес или Даян, най-добрата ми приятелка по онова време, ще са ми опора. Но не се получи.

— Защо?

— Трудно е да се опише, но Маргарет и Грейс винаги намираха най-подходящите думи в подходящия момент. Джес и Даян — не. Често ми предлагаха излишни съвети или ме разколебаваха, че не постъпвам правилно, когато всъщност имах нужда да ми вдъхнат увереност.

Замислих се на кого ли бих се опрял. На Мардж и Лиз, естествено, но те се брояха за един човек. Мама би реагирала твърде емоционално, а татко не бе словоохотлив. Колкото до приятелите ми, осъзнах, че тях всъщност ги няма. Зает с работата и семейството, през годините след раждането на Ландън бях оставил приятелствата на заден план.

— Мардж и Лиз ми помагат много — казах.

— Не се съмнявам. Знаеш колко харесвах Мардж.

„Чувството е взаимно“ — помислих си.

Келнерът донесе две чаши вино. Емили взе своята.

— Да вдигнем наздравица — каза тя. — За Мардж, Лиз, Маргарет, Грейс, Бодхи и Ландън.

— И за децата ли?

— Бодхи е истинската причина да не рухна. Заради него не можех да си го позволя. Същото важи за Ландън.

Разбрах, че има право.

— Добре — кимнах. — Но мисля, че трябва да прибавя и теб. Ти също ме подкрепяш.

— Може да ми се обаждаш по всяко време.

После заговорихме за децата. Тя ми разказа къде е пътувала и понеже бяхме обсъждали до изтощение Вивиан и Дейвид, имената им не се появиха в разговора. За пръв път откакто Вивиан си бе тръгнала, тревогата ми сякаш се разсея напълно.

Сервираха ни хамбургерите и си поръчахме по още една чаша вино. Както бе предвидила Емили, хамбургерът — с кашкавал и пържено яйце отгоре — ми се услади, ала липсата на апетит бе свила стомаха ми и успях да изям само половината.

Отнесоха чиниите ни, но останахме да си допием виното. Емили ми разказа през смях как Бодхи се подстригал и ми показа снимката на телефона. Бе отрязал почти до кожа гъст кичур от бретона си — челото прозираше като разстояние между зъби, ала заради широката му усмивка снимката беше безценна.

— Страхотно! — засмях се. — А ти как реагира?

— Отначало се притесних — за косата му, а и защото беше взел ножиците. Когато видях обаче колко е горд от себе си, се засмях. После и той се засмя. Грабнах телефона и сега снимката е в рамка върху нощната ми масичка.

— Не знам как бих реагирал, ако Ландън направи такова нещо. Но съм сигурен, че Вивиан не би се засмяла.

— Така ли?

— Не се смееше често.

Всъщност не помнех кога за последно съм я чувал да се смее.

— Сещам се как ме разсмиваше Мардж. Дори тя ли не успяваше да я развесели?

— Особено тя. Двете не се разбират.

— Как е възможно? Мардж още ли се шегува с теб?

— Безмилостно.

Емили се засмя пак. Спомних си колко обичах смеха й — мелодичен и искрен.

— Знаеш ли какво? — каза тя. — Този ден се оказа доста по-приятен, отколкото очаквах. Ако не беше се появил, не знам какво щях да правя. Вероятно да се взирам отчаяно в картините си. Или да чистя вкъщи.

— Аз сигурно щях да работя.

— Звучи доста по-добре.

— Съгласен съм. Искаш ли още една чаша вино?

— Разбира се — отвърна тя. — Но не бива. Ще шофирам. Ти обаче си поръчай, ако искаш.

— Не, и аз пих достатъчно. Какво ще правиш вечерта?

— Ще бъда при сестра си като теб. Помниш ли Джес? С Брайън ме поканиха на вечеря.

— Значи ще се забавляваш.

— Ммм… не съм толкова сигурна. Брайън сякаш ме подозира, че втълпявам разни неща на Джес. Да се разведе например.

— Проблеми ли имат?

— Всички брачни двойки имат проблеми от време на време. Присъщо е на самата институция.

— Толкова ли е труден бракът?

— Кой знае? Причината според мен е, че хората се женят, без да са осъзнали кои са. И докъде се простират лудостите им.

— Ти луда ли си?

— Разбира се. Нямам предвид наистина луда. Искам да кажа, че всеки си има чудатости. Някои са твърде докачливи, други се гневят, ако не постигнат своето. Трети се затварят в себе си и се сърдят седмици наред. За това говоря. Всички правим неща, които се отразяват зле на отношенията ни с другия, но малцина го съзнават. Само най-самокритичните, предполагам. Като добавим, че всеки партньор внася във връзката и личните си проблеми, цяло чудо е бракът да оцелее.

— Малко песимистично звучи. Твоите родители са заедно от години. Моите също.

— Но дали са щастливи? Или са заедно по навик? Или защото се страхуват да останат сами? По-рано в кафенето наблюдавах възрастна двойка. Заедно са сигурно от петдесет години, но не ги видях да си продумат.

Замислих се за своите родители и си спомних, че с Мардж си задавахме същия въпрос.

— Ще се омъжиш ли повторно? Как мислиш?

— Не знам — каза тя. — Понякога ми се приисква, друг път се чувствам щастлива и сама. А и с Бодхи не ми остава много енергия да си търся нов партньор. Мисля обаче, че сега съм по-наясно с какъв човек бих живяла. Решила съм да подбирам много взискателно.

Замълчах. Внезапно образът на Вивиан изплува в ума ми и усетих почти физическа тежест.

— Не знам какво ни чака нас с Вивиан. И още не разбирам защо е била толкова нещастна с мен.

— Може би е била просто нещастна. И вероятно смята, че е по-щастлива в новата връзка. Щастието обаче не е нещо, което друг може да ни осигури. То произтича отвътре. Затова има антидепресанти и терапевти.

— Звучи много дзен.

— Доста време ми трябваше, докато приема, че похожденията на Дейвид нямат връзка с мен. Дейвид ми изневеряваше не защото не съм достатъчно привлекателна и любяща, а за да си докаже, че е желан и контролира положението. Положих достатъчно усилия да спася брака ни и вече знам, че не бива да искам повече от себе си. — Тя се пресегна и сложи длан върху моята. — За теб важи същото, Ръс.

Тя отдръпна ръка, ала продължих да усещам топлината и нежността на досега й — физическо потвърждение на думите й.

— Благодаря — успях да изрека.

— Няма за какво. Наистина го мисля. Ти си добър човек.

— Вече не ме познаваш толкова добре.

— Всъщност мисля, че те познавам. Не изглеждаш променен.

— Съсипах нашата връзка.

— Допусна грешка. Знам, че не си искал да страдам. И ти простих. Остава сам да си простиш.

— Работя по въпроса. Но великодушието ти ме затруднява.

— Предпочиташ да съм жестока и отмъстителна?

— Ако беше, щях да рухна.

— Нямаше. По-силен си, отколкото предполагаш.

Допихме виното и по негласен знак станахме от масата. Погледнах си часовника и установих, че сме били заедно почти три часа — удивително.

Излязохме от клуба и тръгнахме към колите.

— Не забравяй какво ти казах за добрите приятели. Ще се нуждаеш от помощ.

— Предлагаш ли си услугите?

— Вече ги предложих. Не искам да те плаша, но преди нещата да се оправят, вероятно ще стане по-зле.

— Не мога да си представя как е възможно да стане по-зле.

— Надявам се да не разбереш.

Отворих й вратата на колата.

— Аз също.

* * *

— Я повтори! — настоя Мардж. — Бил си на дълга разходка с Емили. Обядвали сте. И сте пили вино.

С Лиз се бяха върнали преди няколко минути. Обадиха ми се по пътя да попитат какво искам за вечеря. Смятали да се отбият в мексикански ресторант и да вземат нещо за вкъщи. Обясних на Мардж, че не съм гладен, но така или иначе получих кутия с бурито колкото топка за софтбол, плюс ориз и пържен фасул. Мардж и Лиз си бяха избрали салата тако. Седнахме в кухнята.

— Да. Какво толкова?

Мардж си пръсна доза от инхалатора и се ухили.

— Да го наречем неочакван обрат във второ действие. Изненада ме.

— Така ли? — попита Лиз. — Нали имахте среща в „Чикфил“?

— Ще спрете ли да говорите за срещи? Разходихме се. Говорихме. Обядвахме.

— Това значи среща. Но както и да е. Въпросът ми е дали ще й се обадиш пак.

— Синът й Бодхи е най-добрият приятел на Ландън. Ако поиска да си поиграят, ще се наложи да телефонирам.

— Нямах това предвид.

— Знам какво имаш предвид — отвърнах. — В момента не ми е до срещи. Всъщност не мога да си представя, че някога ще поискам да изляза на среща.

Не добавих, че същевременно не ми харесва и идеята да остана сам. Исках с Вивиан да си върнем това, което имахме. Исках да върна лентата назад и да започнем наново.

Мардж сякаш прочете мислите ми.

— Чу ли се с Вивиан? Кога ще се прибираш утре?

— Още не знам. По-късно ще се обадя на Ландън. Тогава ще се разберем.

Мардж посочи буритото.

— Не ядеш.

— Не бих могъл да го изям дори да ме заплашат с едномесечно заточение на пустинен остров.

— Опитай го поне.

Послушах я; беше вкусно, но се чувствах преситен от хамбургера. Обърнах се към Лиз:

— Научи ли някакви мексикански рецепти от курса по готварство?

Тя кимна и набоде с вилицата от салатата.

— Няколко. Бих могла да приготвя нещо, но ме мързеше. Пък и щеше да се наложи да ходя до магазина.

— Сещаш ли се за някоя лесна и здравословна рецепта? Която би допаднала на Ландън?

— Разбира се. Да ти напиша ли няколко?

— Ще ти бъда благодарен. Искам да се храни нормално, но нямам опит в кухнята. Между другото, как мина партито?

— Беше приятно — отговори Лиз. — Къщата е много стилна. Приятелите ни току-що са се нанесли, но вече са окачили всички картини. Останах доста впечатлена всъщност.

Неволно се почудих дали имат картина на Емили. Почудих се също как ли върви вечерята на Емили у сестра й. Усетих, че Мардж ме наблюдава зорко, и лапнах още един залък от буритото.

— Днес за пръв път не мислих за Вивиан ежеминутно.

Мардж присви очи.

— И какво е усещането?

— Странно — признах. — Но мисля, че ми се отразява добре. Не ми е толкова тягостно.

— Започваш да се съвземаш, Ръс — констатира Мардж. — По-силен си, отколкото предполагаш.

Усмихнах се, спомнил си, че Емили изрече съвсем същите думи.

* * *

След вечерята се обадих на Вивиан. Отговори на второто позвъняване.

— Здравей. С Ландън гледаме филм. Искаш ли да я чуеш след малко?

— Здрасти, тате! — долетя гласът на Ландън. — Немо и Дори са при акулите!

— Разбира се — съгласих се. — Забавлявахте ли се днес?

— Много — каза Вивиан. — Ландън ще ти се обади по-късно.

— Обичам те, тате! — извика Ландън. — Липсваш ми!

Сърцето ми се сви.

— Ще чакам — казах.

Разнасях телефона с мен, докато помагах на Мардж и Лиз в кухнята; сложих го на масата до мен, когато Мардж извади дъската за скрабъл. Оказа се, че Лиз приема играта доста на сериозно и е много добра. Резултатът й надхвърли моя и на сестра ми, взети заедно, но играта ми се стори по-интересна, отколкото помнех.

Увлякох се и почти забравих, че Ландън не ми се обади.

Почти, но не съвсем.

* * *

Следващата сутрин получих съобщение от Вивиан. „Ще дойдеш ли към шест и трийсет? Кажи ми дали те устройва.“ Стори ми се доста късно, понеже щеше да пътува, но не го отбелязах. Вивиан искаше, разбира се, да остане с Ландън възможно по-дълго, ала бях ядосан, че не съм говорил с нея, и написах отговор чак в два следобед.

Пробягах близо осем мили и когато се прибрах, направих сто лицеви опори. Едва след като се изкъпах, усетих, че раздразнението ми отшумява.

* * *

Лиз ми даде тефтерче с петнайсетина рецепти; всички се приготвяха с не повече от шест съставки. После ми показа как да планирам вечерите и отидохме в супермаркета да купим необходимите продукти.

Мардж и Лиз биха възразили, но все пак чувствах, че им се пречкам, и след обяда отидох в книжарницата. Не съм запален читател, но се отправих към отдела за приложна психология. Имаше няколко етажерки с книги за развода; прелистих доста и избрах няколко. Бях сигурен, че касиерката ще прочете заглавията и ще ме изгледа съжалително, но тийнейджърката с розова коса зад тезгяха просто сканира книгите, прибра ги в плик и ме попита дали ще платя в брой, или с карта.

После реших да мина през парка, в случай че Ландън е там. Исках поне да я зърна. Хрумна ми, че се държа като наркоман, страдащ от абстиненция, но ми беше все едно.

В парка нямаше и следа от Вивиан и Ландън. През уикенда времето се бе поразхладило и навън имаше повече деца от обикновено. Седнах на пейка и разгърнах една от книгите. Започнах да чета — първо по задължение, после защото искрено се заинтригувах.

Разбрах, че Мардж, Лиз и Емили са прави. Макар да не ми се вярваше, преживяванията ми не бяха уникални. Емоционалното лутане, самообвиненията, натрапчивите въпроси и усещането за провал бях нещо обичайно при развод. Написано обаче изглеждаше някак по-реално от изречено и когато най-сетне затворих книгата, се чувствах малко по-добре. Размислих дали да се върна при Мардж и Лиз, но забелязах момче, което ми заприлича на Бодхи, и извадих телефона.

Когато Емили отговори, станах, обзет от необяснима нервност. Тръгнах към оградата, опасваща парка.

— Ало?

— Здравей. Аз съм, Ръс.

— Какво става? Добре ли си?

— Да. Просто Ландън ми липсва и излязох навън. Как си ти?

— Горе-долу в същото положение. Дейвид и Бодхи са на кино. После ще ходят на пицария. Така че пак съм се втренчила в картините си.

— Дешифрова ли шепота?

— Работя по въпроса. Ти какво прави днес?

— Пробягах осем мили. Доста добре ми се отрази. Поговорих с Мардж и Лиз. Отбих се в книжарницата. Сега убивам времето и реших да се обадя, за да ти благодаря за вчера.

— Беше ми приятно. Чувствах се чудесно — каза тя.

Отговорът й ме изпълни със странно облекчение.

— Как мина вечерята със сестра ти?

— Беше се скарала с половинката, преди да отида. Спазваха поведение, но забелязах доста яростни погледи и чух десетина дълбоки въздишки. Все едно се върнах в миналото. Имам предвид Дейвид и прочее.

Засмях се.

— Звучи ужасно.

— Не беше забавно. Джес обаче ми се обади тази сутрин. Извини ми се и тутакси заразказва поредната история колко е свадлив Брайън.

Продължихме да говорим. Обикалях по алеите на парка и неведнъж се улавях, че се усмихвам. Бях забравил колко леко протичат разговорите с Емили, колко добър слушател е и колко откровено обсъжда лични теми. И преди умееше да не взема несполуките твърде на сериозно, но сега това качество изглеждаше шлифовано от зрелостта. Прииска ми се да бъда повече като нея.

Разговорът ни продължи четирийсет минути. Както вчера, времето мина неусетно. Докато се връщах към колата, се замислих защо с Вивиан не успявахме да разговаряме с такава лекота; още щом позволих името й да изплува в съзнанието ми, отново ме обзе раздразнение, че не чух Ландън по телефона. Откакто Вивиан си бе тръгнала, никога не бях възпирал дъщеря ни да разговаря с майка си. Емили, казах си, не би направила подобно нещо, и докато сядах в колата, се замислих колко естествена е красотата й — кожа с лек маслинов оттенък без никакъв фон дьо тен, скъпи гримове и колагенови филъри.

Сега е по-красива, помислих си, отпреди.

* * *

Емили, осъзнах, изглежда се зарадва да ме чуе и не бих отрекъл, че това ме окрили. Да доставяш удоволствие на хората е по-лесно, когато се получава с лекота, а докато с Вивиан постоянно полагах неимоверни усилия, с Емили сякаш бе достатъчно да не изневерявам на себе си.

И все пак, колкото и да ме разведри разговорът с Емили, не излъгах Мардж и Лиз. Емили ми беше стара приятелка — при това привлекателна жена — и разбираемо се чувствах приятно и спокойно с нея както винаги. Това не значеше обаче, че съм готов за нова връзка. Здравословните отношения изискват и двамата да са уравновесени, а в момента аз не подхождах на Емили.

Споделих съображенията си с Мардж, преди да тръгна към къщи, но тя само поклати глава.

— Причува ти се гласът на Вивиан — каза ми. — Ако се видиш отстрани, ще разбереш каква страхотна партия си.

* * *

Пристигнах пред дома ни в шест и половина и спрях пред вратата, чудех се дали да почукам. Беше абсурдно, разбира се, и фактът, че се чувствам така, ме изпълни с раздразнение, насочено по-скоро към мен самия, отколкото към Вивиан. Защо продължаваше да ме интересува мнението й?

Навик, чух се внезапно да си отговарям, и осъзнах, че се изисква дълго време, за да отвикна.

Отворих вратата и влязох вътре, но от Ландън и Вивиан нямаше и следа. Чух шум отгоре и се запътих към стълбите. В същия момент зърнах Вивиан. В едната си ръка държеше чаша с вино, с другата ми даде знак да отида при нея. Последвах я в кухнята и веднага видях, че мивката е пълна с тенджери и чинии, а печката и плотовете не са почистени. Върху масата забелязах полупразна чаша с мляко и подложка за хранене. Разбрах, че Вивиан няма никакво намерение да разтреби, преди да замине.

Почувствах я като непознат човек и се почудих дали изобщо съм я познавал някога.

— Ландън е в банята горе — каза ми тя без предисловие. — Казах й, че след няколко минути ще се качим, защото искаме да говорим с нея. Първо обаче ние двамата трябва да си сверим часовниците.

— Не го ли обсъдихме вече в петък?

— Да, но искам да се уверя, че не си забравил.

Забележката й ми прозвуча обидно.

— Не съм забравил.

— Добре — кимна тя. — Мисля също, че за Ландън ще е по-лесно, ако аз водя разговора.

Защото не искаш да разбере за Уолтър, нали?

— Сцената е твоя — казах.

— Какво пък значи това?

— Каквото казах. Ти вземаш всички решения. Пропусна да се поинтересуваш какво искам аз.

— Защо си толкова раздразнителен?

Сериозно ли?

— Защо Ландън не ми се обади снощи?

— Защото заспа. Десет минути след като говорих с теб, вече спеше дълбоко на дивана. Какво трябваше да направя? Да я събудя? Виждаш я всеки ден. Аз не.

— По твой избор. Ти се изнесе.

Тя присви очи и ми се стори, че виждам в тях не просто гняв, а омраза. Гласът й не трепна.

— Надявах се тази вечер да се държим като възрастни. Ясно е обаче, че ти имаш други планове.

— Върху мен ли се опитваш да хвърлиш цялата вина?

— Искам просто да се владееш, докато говорим с дъщеря си. Иначе разговорът ще бъде болезнен за нея. Какво предпочиташ?

— Бих предпочел изобщо да не бяхме стигали дотук. Бих предпочел с теб да обсъдим откровено как да спасим брака си.

Тя извърна глава.

— Няма какво да обсъждаме. Всичко приключи. Следващата седмица ще получиш условията за извънсъдебно споразумение.

— Извънсъдебно споразумение?

— Адвокатът ми го подготви. Стандартно е.

Стандартно, разбира се, означаваше, че Ландън ще живее с нея в Атланта. Усетих как сърцето ми се свива. Изведнъж ми се прииска да не съм тук, да не правя това. Не исках да изгубя съпругата и дъщеря си, да изгубя всичко; бях обаче пасивен страничен наблюдател, чийто живот се разгръща от само себе си пред очите му. Бях изтощен и имах чувството, че тялото ми ще се разпадне.

— Да приключваме с това.

* * *

Ландън прие разговора по-спокойно, отколкото очаквах; видимо обаче бе толкова изтощена, че едва ли успяваше да се съсредоточи. Като добавим течащия й нос, имах чувството, че иска единствено да заспи.

Както предполагах, Вивиан пропусна значителна част от истината и съкрати дотолкова разговора, че се почудих защо изобщо му придаваше толкова огромно значение. В крайна сметка Ландън по-скоро остана с впечатлението, че между мен и Вивиан нищо не се променя; и тя като мен вече бе свикнала Вивиан да пътува. Разстрои се единствено когато стана време Вивиан да тръгва. И двете се обляха в сълзи, прегърнати за сбогом на алеята. Ландън се разплака още по-неудържимо, когато майка й най-сетне потегли с джипа.

Отнесох дъщеря си вътре и усетих как ризата ми овлажнява от сълзите й. Спалнята й миришеше на ферма; освен кухнята, налагаше се да почистя и клетката на хамстерите. Дадох на Ландън хапче против простуда и я сложих в леглото. Тя се плъзна по-близо до мен и аз я прегърнах.

— Не искам мама да си отива.

— Знам, че ти е трудно — казах. — Забавлявахте ли се през уикенда?

Тя кимна и аз продължих:

— Какво правихте?

— Ходихме да пазаруваме и гледахме филми. Бяхме и в зоопарка, където разрешават да галиш животинките. Имаше милички козички, които падат настрани, ако се уплашат, но аз не ги уплаших.

— Бяхте ли в парка? Кара ли колело?

— Не. Возих се на въртележката в мола обаче. На еднорог.

— Сигурно е било забавно.

Тя кимна отново.

— Мама каза да ти напомня да почистиш клетката на хамстерите.

— Няма да забравя — казах. — Доста е миризлива.

— Да. Мама не искаше да пипа Господин и Госпожа Спринкълс, понеже и те миришат. Май трябва да ги изкъпем.

— Не знам дали хамстерите се къпят. Ще разбера.

— От компютъра?

— Да.

— Компютърът знае доста работи.

— Така е.

— Тате?

— Да?

— Утре ще караме ли колело?

— Предлагам да почакаме два дни, докато оздравееш. Имаш и урок по танци.

— Да — съгласи се тя без ентусиазъм.

Усмихнах се, за да запазя подобреното й настроение.

— Видя ли Бодхи тази седмица?

— Беше на урока по изкуство. Оцветих си вазата.

— С жълти цветя? И розови мишчета? Може ли да я видя?

— Мама я взе. Каза, че е много красива.

— Сигурен съм, че е била красива — казах, опитвайки се да скрия разочарованието си. — Жалко, че не я видях.

— Искаш ли да ти направя? Мога. И ще нарисувам мишчетата още по-добре.

— Ще се радвам много, скъпа.

* * *

Почистих клетката на хамстерите и кухнята. Не бях забелязал, но се наложи да разтребя и дневната. Навсякъде бяха разпилени кукли Барби и дреболиите им; сгънах няколко одеяла и ги прибрах в скрина; изпразних в кофата за смет купа с шепа пуканки на дъното, измих я и я подсуших. Спомних си, че имам останала храна от мама, извадих няколко пластмасови кутии от фризера и ги прехвърлих в хладилника. Подредих и продуктите, които по-рано бях купил с Мардж и Лиз.

После си легнах и долових мирис на парфюм. Непознато ухание — леко, с дъх на цветя. Разбрах, че няма да заспя. Смених чаршафите. Почудих се дали мръсните чаршафи и неразтребената къща са някакво послание. Може би издаваха гняв, но не мислех така. Интуицията ми подсказваше, че Вивиан вече не се интересува как ще се почувствам, защото изобщо не я е грижа за мен.