Никълъс Спаркс
Винаги двамата (15)

15.
Ден след ден

За разлика от приятеля си Дани аз виждах скръбта на моята майка, когато един след друг губеше близките хора, с които бе отраснала. Бях на тринайсет, когато почина дядо, на осемнайсет, когато почина баба, на двайсет и една, когато си отиде първият й брат, и на двайсет и осем, когато вторият напусна този свят.

Мама винаги понасяше най-тежкото бреме. И четиримата крееха дълго, докато ги лекуваха, с надеждата отровата да убие рака, преди той да ги убие. Косите им окапваха, повръщаха, изнемощяваха и губеха паметта си. Имаше и болка. Винаги имаше непоносима болка. Към края имаше дни и нощи в интензивното отделение, където понякога те викаха от болка. Мама преживя всичко. Всяка вечер след работа отиваше или в домовете им, или в болницата и оставаше при тях с часове. Бършеше лицата им с влажна кърпа, хранеше ги със сламка; познаваше по име лекарите и медицинските сестри в три болници. Когато настъпеше моментът, помагаше за погребенията и винаги усещах, че въпреки присъствието ни се чувства самотна.

През седмиците и месеците след четвъртото погребение очаквах да се съвземе както след предишните. Привидно не изглеждаше променена — носеше престилките си и се застояваше в кухнята — но беше по-мълчалива и от време на време я улавях как се взира през прозореца над мивката, откъсната от шума наоколо. Обяснявах си го с най-скорошната загуба, но в крайна сметка Вивиан предположи, че скръбта на мама е събирателна, и забележката й ми се стори съвсем правилна.

Какво ли е да изгубиш всичките си близки? Неизбежно е, предполагам — във всяко семейство има последен оцелял — но след думите на Вивиан сърцето ми се свиваше при вида на мама. Чувствах се, сякаш загубата й е станала моя загуба, и започнах да наминавам по-често. Отбивах се два-три пъти седмично след работа и макар с мама да не обсъждахме какво преживяваме — и тя, и аз — около нас винаги витаеше всеобхватна скръб.

Една вечер, два месеца след установяването на новата ми традиция влязох в двора и видях татко да подкастря живия плет, а мама да чака на верандата. Татко се престори, че не ме е забелязал и дори не се обърна.

— Хайде да се разходим с колата! — каза ми мама. — Ти ще караш, разбира се.

Тя тръгна решително към колата, отвори вратата отдясно, седна и я захлопна.

— Какво става, татко?

Той спря да подкастря плета, но не се обърна към мен.

— Просто се качвай в колата. Важно е за майка ти.

Послушах го и когато попитах къде отиваме, мама ми каза да потегля към пожарната.

Поех объркан натам и щом наближихме, тя внезапно ми посочи да свърна надясно; след две преки ме насочи наляво. Вече знаех къде иска да отидем. Спряхме пред порта, заобиколена с дървета от двете страни. Пред нас се издигаше водната кула. Мама слезе от колата, без да продума. Последвах я.

— Защо сме тук? — попитах.

Тя наклони глава и погледът й пропълзя по стълбата към върха.

— Знам какво се е случило — каза тя. — Когато Трейси и Мардж се разделиха. Знам колко отчаяна е била и как си дошъл тук при нея. Беше дете, но си я убедил да слезе и си я върнал в пансиона.

Преглътнах възраженията — по-лесно е на думи, отколкото на дело. Нямаше смисъл да говоря; сега мама имаше думата.

— Представяш ли си какво ми причини мисълта, че дъщеря ми едва не е умряла тук? Когато Мардж ми разказа, се запитах защо не се е обадила на мен или на баща си. Но знам отговора. Помежду ви има нещо чудесно и не мога да ти опиша колко се гордея с това. Не бяхме най-добрите родители, но поне ви научихме да се подкрепяте.

Тя продължи да се взира във водната кула.

— Изтърпя си наказанието, но не ни каза къде си бил през нощта. Исках да ти се извиня.

— Няма за какво.

Тя се обърна към мен и на лицето й се изписа дълбока тъга.

— Имаш дарба. Чувствителен си и грижовен. И това е прекрасно. Разбрал си как да помогнеш на Мардж. Поел си болката й, споделил си я. Сега се опитваш да направиш същото с мен.

Тя замълча, но долових, че предстои още.

— Мислиш, че ми помагаш, но каквото и да направиш, не можеш да отнемеш тъгата ми. Вредиш обаче на себе си. Сърцето ми се къса и не искам да продължаваш така. Надмогвам скръбта ден след ден, но нямам сили да се безпокоя и за теб.

— Не знам дали мога да спра да се безпокоя за теб.

Тя ме докосна по бузата.

— Знам. Но искам да опиташ. Просто си напомняй, че досега съм успявала да преживея най-лошите дни в живота си. Както баща ти и Мардж. Както си успявал и ти, разбира се. Ден след ден.

По-късно същата вечер се замислих върху думите на мама. Беше права, разбира се, но не знаех, че колкото и трудности да бяхме преживели, най-лошите — наистина най-лошите — дни предстоят.

* * *

Девет хиляди триста и шейсет минути.

Толкова бяха изтекли — приблизително, разбира се — откакто светът ми се преобърна и ми се струваше, че съм изпитал осезаемо как отминава всяка една от тях. Всички минути през изминалата седмица се изнизваха болезнено бавно и сякаш всяка клетка в тялото ми усещаше тиктакането на часовника.

Беше понеделник, четиринайсети септември. Вивиан ме напусна преди седмица. Продължавах да мисля постоянно за нея и предишната вечер спах неспокойно. Сутрешният крос ме поободри, но докато се върна, бях загубил апетит. През миналата седмица бях отслабнал с още три килограма.

Стрес. Върховната диета.

Мисля, че още докато набирах телефонния номер, знаех какво ще направя. Казвах си, че искам само да разбера къде ще пътува Вивиан през тази седмица, но това не беше вярно. Помолих рецепционистката на Спанерман да ме свърже с Вивиан; обади ми се жена на име Мелани — била асистентка на Вивиан. Не знаех, че съпругата ми има асистентка, но явно не знаех доста неща за нея или може би никога не съм знаел нищо.

Мелани ми обясни, че Вивиан провежда среща, и ме попита как се казвам. Излъгах. Отговорих й, че съм местен репортер и искам да разбера дали тази седмица ще е в Атланта, за да разговарям с нея. Асистентката ме информира, че днес и утре Вивиан ще бъде в офиса, но след това ще отсъства.

После се обадих на Мардж; помолих я да вземе Ландън от училище и да я заведе на танци. Казах й, че искам да се срещна със съпругата си, но ще се прибера вкъщи късно вечерта.

Атланта се намираше на четири часа път от Шарлот.

* * *

Не съм сигурен как точно си представях изненадващото посещение. В колата проигравах най-различни сценарии. Знаех само, че трябва да видя Вивиан; дълбоко в себе си таях надежда, че непристъпността й по телефона ще се стопи, когато ме зърне, и ще намерим начин да спасим връзката си, семейството си, живота, от който не исках да се откажа.

Шофирах със свит на топка стомах и изопнатите ми нерви усложниха пътуването. За щастие движението не беше особено натоварено и в дванайсет без четвърт стигнах покрайнините на Атланта. Петнайсет минути по-късно, напрегнат до краен предел, открих новия офис на Спанерман и отбих към паркинга.

Намерих свободно място в зоната за посетители, но се поколебах, преди да сляза от колата. Не знаех как да постъпя. Да й се обадя и да й съобщя, че съм долу? Да вляза в сградата и да се явя на рецепцията? Или да профуча край рецепцията и да вляза направо в кабинета й? Безбройните вариации на разговора ни, които си бях представял в колата, винаги започваха от момента, когато сядам срещу нея на маса в ресторант, а не със стъпките, водещи до тази точка.

Умът ми, естествено, не беше в най-добрата форма напоследък.

Вивиан определено би предпочела да се обадя; така би могла да ме отпрати. Ето защо ми се струваше по-добре да се появя без предупреждение, но пък ако срещата й не бе приключила? Щях да си съобщя името и да седна в чакалнята като хлапе, привикано при училищния директор? Освен това не знаех къде се намира кабинетът й, а нахлуването ми вероятно щеше да предизвика суматоха и да влоши допълнително положението.

Заставих се да сляза от колата и продължих да обмислям възможностите. Със сигурност знаех само, че трябва да се поразтъпча и да посетя тоалетна. Забелязах кафене от другата страна на улицата и прекосих шосето на зигзаг между спрелите автомобили. Излязох от кафенето и докато пресичах отново улицата, реших да се обадя на Вивиан от фоайето. Тогава ги видях — Спанерман и Вивиан в кафяво бентли. За да не ме забележат, се притиснах до сградата и сведох глава. Чух как с боботещ двигател колата излиза от паркинга и свива по шосето.

Скромният ми и без друго план се изпари съвсем. Въпреки липсата на апетит реших да хапна нещо и да се опитам да се свържа с нея след час. По-добре, отколкото да се помайвам тук.

Качих се в колата и забелязах, че върволицата автомобили почти не е помръднала. От бентлито ме деляха осем коли. Напред се виждаше строеж — тежкотоварен камион със стоманени трегери влизаше на заден ход зад ограждението и блокираше пътя.

Камионът най-сетне освободи платното и автомобилите се раздвижиха. Поех и аз, без да откъсвам поглед от бентлито. Видях как свърна надясно и се почувствах като шпионин — или по-скоро като смахнат частен детектив — когато го последвах. Казах си обаче, че не е кой знае какво, понеже не възнамерявам да прекъсвам обяда им или да предприемам друго безумие. Просто исках да разбера къде ще отидат — и да науча нещо за новия живот на съпругата си — а това е нормално, всеки би се изкушил.

Нали?

При все това усещах как у мен закипява гняв. Сега ни делеше само една кола и ги виждах пред мен. Представях си как той й казва нещо и тя отговаря; представях си Вивиан със същото грейнало лице, както онази вечер, когато говореше с него по телефона след свадата с Ландън. Гневът ми се превърна в разочарование и тъга по всичко изгубено.

Защо вече не ме обича?

Не след дълго бентлито зави наляво и бързо се насочи към гараж под лъскав небостъргач — „Белмънт Тауър“. Отпред имаше портиер както в Ню Йорк. Продължих нататък и спрях пред ресторант до съседната пряка.

Изключих двигателя, чудейки се дали в небостъргача има ресторант. Дали в него се намираха служебните апартаменти? Там ли живееше Уолтър Спанерман?

Открих информацията в интернет — „Белмънт Тауър“ се оказа проект на Спанерман. Имаше и видео — Спанерман превъзнасяше достойнствата на сградата и като рекламна кулминация гордо обявяваше, че е избрал да живее на последния етаж.

Прекъснах записа, но като осъден, отправил се доброволно към гилотината, излязох от колата и тръгнах към небостъргача. Махнах на портиера и той приближи до мен.

— Красива сграда — казах.

— Да, сър. Наистина.

— Дали има ресторант вътре? — поинтересувах се.

— Не, сър. Има обаче топла връзка към „Ла Церна“ — петзвезден ресторант в съседство.

— Предлагат ли се апартаменти под наем?

— Не, сър.

Пъхнах ръка в джоба си.

— Ясно. Благодаря за помощта.

След няколко минути, поразен, че Вивиан най-вероятно се е качила със Спанерман в апартамента му, седнах в колата и поех обратно към Шарлот.

* * *

Пристигнах половин час след като Ландън се бе върнала от училище. Отворих вратата и тя се втурна към мен.

— Тате! Къде беше?

— На работа — отговорих. — Съжалявам, че не успях да те взема.

— Няма нищо. Леля Мардж ме докара вкъщи. — Ландън ме прегърна. — Липсваше ми.

— И ти ми липсваше, бебче.

— Обичам те.

— И аз. Научи ли нещо забавно в училище?

— Научих, че паяците не са насекоми. Наричат се арахмиди.

— Искаш да кажеш арахниди?

— Не, тате. Арахмиди. С „м“.

Бях сигурен, че греши, но все някога щеше да разбере.

— Интересно — кимнах.

— Понеже насекомите имат шест крака, а паяците — осем.

— О! Ясно.

— Но не ги харесвам. Нито пчелите. Нищо че правят мед. Пеперудите обаче са красиви.

— Като теб. Освен умна, ти си и много красива. По-красива от всички пеперуди на света — добавих. — Може ли да поздравя леля Мардж?

— Да. Аз ще нагледам Господин и Госпожа Спринкълс. Даде ли им вода?

Уф.

— Не, забравих. Но вчера имаха предостатъчно. Не са ожаднели.

— Ще отида да видя.

Целунах я по бузата и тя се изкачи тичешком по стълбите. Забелязах, че Мардж ни е наблюдавала от кухнята.

— Добър баща си. Знаеш, нали? — каза ми, когато приближих до нея.

— Опитвам се. Как беше тя?

— Имаш предвид през последния един час, докато бях с нея? Успях да я докарам вкъщи и да й купя плодова близалка. После мама се появи с един тон храна и се заех с това. Прибрах част в хладилника и във фризера. Длъжник си ми, да знаеш! Останах без сили!

Сестра ми — както винаги любител на саркастичната мелодрама.

— Не предполагах, че ще се върна толкова бързо.

— И аз. Подозирах също, че на връщане ще приличаш на картофено пюре. Какво се случи? Вивиан беше ли там?

— Видях я — отговорих. — Да речем…

Разказах й. Докато говорех, тя напълни две чаши със студена вода и ми подаде едната.

— Може ли да те попитам нещо?

— Давай.

— Защо просто не я изчака?

— Не исках да я виждам след рандевуто им в апартамента на Спанерман.

— Защо?

— Защото беше… с него. И…

— И какво? Тя те напусна. Каза ти, че се е влюбила. Знаеш, че спи с него, нали?

— Знам. Просто ми е неприятно да мисля за това. Не искам да мисля за това.

Мардж ме погледна съчувствено.

— Нормално е.

Поколебах се, осъзнал, че съм абсолютно изтощен.

— Какво ще правя?

— Ще се грижиш за себе си. И ще продължаваш да бъдеш добър баща на Ландън.

— Имах предвид Вивиан.

— Засега нека се съсредоточим върху теб и дъщеря ти. Съгласен ли си?

* * *

Не биваше да пътувам до Атланта.

Във вторник се опитах да потъна в работа, но не успях да се съсредоточа върху рекламата за Талиери и непрекъснато мислех за Вивиан. Представях си я в бентлито, седнала до Спанерман, и винаги с онова изражение, което бях зърнал на лицето й, докато разговаряше по телефона с него.

Тези картини ме преследваха и ме изпълваха с усещане, че съм непотребен. И нищожен. Не бях просто отхвърлен; бях заменен с по-богат и по-влиятелен мъж, способен — за разлика от мен — да накара Вивиан да се усмихва.

Тя ме бе напуснала заради мен.

На другия ден споделих откритието си с Мардж. Тя не успя да ме разведри по телефона и в резултат двете с Лиз дойдоха вкъщи след работа. Беше вторник и Ландън вече се бе навечеряла с една от гозбите на мама. Още щом влязоха, Ландън и Мардж се оттеглиха в дневната да гледат филм, а ние с Лиз седнахме на задната веранда.

Разказах й какво се е случило и споделих как се чувствам. Когато приключих, Лиз събра длани.

— Какво предполагаше, че ще постигнеш, ако говориш с Вивиан?

— Надявах се, мисля, че ще реши да се върне. Или поне ще обсъдим как да разрешим проблема.

— Защо? Тя показа ли ти някак, че иска да се върне? Или че е склонна да търси изход от ситуацията.

— Не — признах. — Но тя ми е съпруга. Почти не сме говорили, откакто замина.

— Сигурна съм, че ще поговорите, когато е готова. Не ти обещавам обаче, че това, което ще каже, ще ти хареса.

Не се затрудних да разчета между редовете.

— Мислиш, че няма да се върне, нали?

— Не съм сигурна дали мнението ми има особено значение. И дори дали е правилно.

— Разбирам те. Но все пак си виждала подобни ситуации и познаваш Вивиан. Бих искал да знам какво мислиш.

Тя издиша дълбоко.

— Не — рече най-сетне. — Не мисля, че ще се върне.

* * *

Исках да се вцепеня; не желаех да чувствам и да мисля за Вивиан, но постигах забрава единствено в работата, докато Ландън беше на училище. В сряда се съсредоточих върху втората реклама на Талиери и най-сетне я изпратих на режисьора да я дооформи. После довърших презентацията за пластичния хирург, с когото щях да се срещна в четвъртък следобед. Предлагах по-различна кампания от тази на Талиери — повече онлайн присъствие и по-достъпен уебсайт; акцент върху записани свидетелства на пациенти, брошури и билбордове — и макар по време на презентацията да не бях във върхова форма, бях изпратен с ръкостискане. Вече имах втори клиент — и той като Талиери се бе съгласил да използва услугите ми една година.

Осъзнах, че с въпросните двама клиенти съм осигурил почти наполовина предишния си доход, без да броим бонусите. Благодарение на това с известни икономии щях спокойно да покривам месечните си задължения, а и с по-леко сърце да анулирам общите ни кредитни карти.

Уведомих Вивиан със съобщение по телефона.

* * *

Вивиан се обади по-късно вечерта. След злополучното ми приключение в Атланта оставях Ландън да вдига телефона още щом видех на екрана снимката на Вивиан. Ландън ми съобщи, че Вивиан ще ми се обади после, и тръгна към стаята си да се подготви за лягане. Наблюдавах я как се качва по стълбите и се питах дали е доловила промяната в отношенията ни с майка й и дали се досеща, че вече няма да бъдем семейство.

Докато чаках обаждането, не исках да си вдъхвам напразни надежди, но не се стърпях. Представях си как ми се извинява или казва, че се връща вкъщи; в следващия момент обаче — подобно на разбунените ми чувства — тези мисли се разсейваха, спомнях си думите на Лиз и си казвах, че Вивиан ще се обади, за да излее гнева си от анулирането на кредитните карти.

Лашкането от едно състояние в друго ме изтощи и когато телефонът най-сетне звънна, емоционалната ми енергия бе почти изчерпана.

Отговорих едва на четвъртото позвъняване.

— Здравей. Ландън ми предаде, че ще се обадиш.

— Здравей, Ръс. — Гласът й звучеше спокойно, сякаш помежду ни абсолютно нищо не се е променило. — Как си?

Почудих се дали наистина я интересува, или любезничи; почудих се защо изпитвам нужда да я разгадавам, вместо да оставя разговорът просто да тече.

— Добре — изрекох със свито гърло. — Ти?

— И аз — отговори тя. — Струва ми се, че Ландън е настинала.

— Не ми е казала нищо.

— На мен също. Но го усетих по гласа й. Нека да си пие витамините, а сутринта й дай портокалов сок. И детско лекарство срещу простуда.

— Как е възможно да се простуди? Навън е трийсет и два градуса.

— Ходи на училище. Нови деца, нови микроби. Случва се във всяко училище в началото на учебната година.

— Добре. Ще изтичам да купя портокалов сок и лекарството. Витамините си ги пие.

— Не ги забравяй — повтори тя. — Всъщност се обаждам по две причини. Първо, този уикенд ще бъда в Шарлот. Ландън ми липсва много и ако не възразяваш, искам да съм с нея по-дълго време.

Но не и с мен.

— Разбира се — отговорих с равен глас. — Тя ще се зарадва. Ти също й липсваш.

— Добре. Благодаря. — Долових облекчението й и се запитах защо е очаквала друга реакция. — Не мисля обаче, че е уместно да отседна в хотел. Ще й се стори твърде странно.

Намръщих се.

— Защо ще отсядаш в хотел? В къщата ни има стая за гости.

— Ще забележи, ако спя там. Дори да не забележи, не бива да я предразполагаме да поиска тримата да правим нещо заедно. Наистина държа двете да сме сами. Заради нея. Не бива да я объркваме.

— Какво искаш да кажеш?

— Би ли отишъл при родителите си? Или при Мардж и Лиз? В петък и събота?

Усетих как кръвното ми се вдига.

— Шегуваш се, нали?

— Не, Ръс. Моля те. Знам, че искам много, но не бива да усложняваме още повече живота на Ландън.

„По-скоро не искаш да усложняваш своя живот“ — помислих си.

Оставих тишината да пропуква помежду ни.

— Добре — казах най-сетне. — Ще говоря с Мардж. Родителите ми няма да са в града.

— Благодаря.

— Напомням ти, че Ландън е на танци в петък вечерта и на рисуване в събота сутринта. Вероятно няма да ти остане време за йога.

— Винаги съм поставяла дъщеря си на първо място, Ръс. Знаеш.

— Страхотна майка си — съгласих се. — О, за урока по рисуване… Трябва да вземете вазата, която изработи миналата седмица. Ще я украсяват.

— Къде е тя?

— Прибрах я в килера. Най-горната етажерка вдясно.

— Ясно — каза тя. — И последно…

— Да?

— Дали ще имаш време за късен обяд утре? Около един и половина? Трябва да поговорим, преди да взема Ландън от училището.

Въпреки всичко сърцето ми подскочи при мисълта, че ще я видя.

— Разбира се — отговорих. — Къде?

Тя спомена ресторант, известен и на двамата. Посещавахме го често. Бяхме там и на един семеен юбилей.

Изключих телефона, питайки се дали това е знак.

* * *

— Може да дойдеш при нас, разбира се — каза ми Мардж по телефона; тъкмо се бях върнал от магазина и бях прибрал портокаловия сок в хладилника, преди да й се обадя. — Ще обещаеш обаче да не се размотаваш по развлечено бельо или да си пиеш кафето без блуза. Всъщност изобщо не носи провиснало бельо.

— Познаваш ли ме изобщо?

— Разбира се. Защо според теб посочвам изрично тези неща?

— Обещавам.

— В събота обаче няма да сме вкъщи. Ще останеш сам. Ще ходим на новодомско парти.

Без съпруга, без Ландън, без родители, а сега и без сестра за уикенда. Опитах се да си спомня кога за последен път съм бил сам. Вероятно преди години.

— Няма проблем. Ще работя.

— Все пак ще ти се обаждам да те проверявам дали си добре. Но да се върнем на Вивиан. Сигурен ли си, че обядът е добра идея?

— Защо не?

— Когато някой каже „трябва да поговорим“, никога не е добре.

— Не очаквам много, повярвай ми.

— Радвам се — отбеляза тя. — Помниш какво ти каза Лиз, нали? Няма да чуеш от Вивиан, че иска да се върне.

— Лиз ти разказа какво обсъждахме?

— Не, разбира се. Но те познавам и лесно се досетих какво си я питал. А понеже познавам и нея, знам какво ти е казала. Не че не сме обсъждали милион пъти историята ти. Това е горещата ни тема напоследък.

— Има по-интересни неща за обсъждане от моя брак.

— В деветдесет и девет процента от случаите си прав — съгласи се тя. — Но напоследък определено сме в онзи досаден един процент.

— Какво друго си говорите?

— Колко много страдаш и как не знаем какво да кажем или да направим, за да ти олекне. Ти си толкова добър човек, толкова добър баща. Не е справедливо.

Разчувствах се.

— Не бива да се тревожиш за мен.

— Как не! Голяма сестра, забрави ли?

Поколебах се.

— Мислиш ли, че на Вивиан й е трудно?

— Сигурна съм. На нейно място всеки би изпитвал поне малко угризения на съвестта. Но не съм убедена, че се поддава на чувствата като теб. Мисля, че сте замесени от различно тесто.

Разбира се. Но…

— Все още ми е скъпа — признах. — Беше чудесна съпруга.

Чух как Мардж изсумтя в слушалката.

— Сигурен ли си?

* * *

Вивиан се оказа права за Ландън; когато се събуди в петък сутринта, гласът й бе пресипнал и подсмърчаше по пътя към колата. Запитах се кога ли ще подейства лекарството.

След като я оставих в училището, събрах малко дрехи в спортен сак и подкарах към офиса. Пак нямаше съобщения за агенция „Феникс“, но пък рецепционистката бе посвикнала с присъствието ми и дори бе започнала да ме поздравява с „Добро утро, господин Грийн“.

До обяд работих главно с компютърния експерт. Заедно обсъдихме и очертахме цялостния план за кампанията на пластичния хирург в интернет. След три часа реших, че има предостатъчно работа за две седмици напред. Както и аз.

После изпратих имейли да потвърдя графика за третата реклама за Талиери, чието заснемане бе предвидено за следващия петък. Написах и съобщение до пластичния хирург с молба да ми предостави имена на пациенти, склонни да говорят пред камера.

Докато работех, усетих колко са вдървени раменете и гърбът ми и си дадох сметка, че съм напрегнат заради предстоящата среща с Вивиан. Въпреки предателството, въпреки че настоя да й освободя терена през уикенда, неволно се питах дали няма да пожелае да се сдобрим. Разбирах, че Мардж и Лиз се опитват да ме приземяват и да ме връщат към реалността, ала сърцето си иска своето. Надеждата вероятно щеше да ме сгромоляса, но да изгубя всякаква надежда, ми изглеждаше още по-лошо.

В дванайсет и половина излязох от офиса и пристигнах в ресторанта петнайсет минути по-рано. Бях резервирал маса и сервитьорът ме настани до прозореца. Повечето други маси вече бяха заети. Поръчах коктейл с надеждата да се поуспокоя. Исках да подходя към обяда по същия начин, както бях провел телефонния разговор, но още щом Вивиан влезе в ресторанта, затаих дъх и издишах едва когато приближи до масата.

По джинси и червена блуза, подчертаваща фигурата й, тя изглеждаше непринудено стилна както винаги. Вдигна слънчевите си очила и ми се усмихна, докато се изправях. Почудих се дали да я целуна по бузата, но тя не ми предостави възможност.

— Съжалявам, че закъснях — извини се и седна. — Трудно намерих къде да паркирам.

— Тук винаги има много хора в петък по обед. Мнозина започват отрано уикенда.

— Несъмнено. — Тя посочи почти изпития ми коктейл. — Ти също, както виждам.

— Защо не? През тези дни съм свободен човек.

— Може би, но все пак ще шофираш.

— Знам.

Тя разгърна бавно салфетката си, отбягвайки погледа ми.

— Как върви работата?

— По-добре. Имам още един клиент. Пластичен хирург.

— Радвам се, че ти е потръгнало. О, между другото, нали даде лекарство на Ландън?

— Да. И портокалов сок.

— Знае ли, че аз ще я взема днес?

— Да. Гостната също е готова.

— Имаш ли нещо против да спя в спалнята? Ще сменя чаршафите, разбира се.

— Не възразявам. Все още сме женени.

Стори ми се, че зървам раздразнение в погледа й, но то изчезна бързо, както се бе появило.

— Благодаря — каза тя. — Искам просто Ландън да прекара приятно почивните дни.

— Разбира се.

Тя се обърна към прозореца, вгледа се в улицата, после сякаш си спомни нещо. Взе дамската си чанта, извади телефон и въведе код. Натисна бутон, плъзна пръст по екрана и написа съобщение. В тишината допих коктейла си. Най-сетне тя остави телефона и ми се усмихна сковано.

— Извинявай. Проверих как вървят нещата в службата. Почти по целия път до Шарлот говорих по телефона.

— Добре ли пътува?

— Преди почивните дни движението е натоварено. А снощи се прибрахме късно от Хюстън. Предишния път пък летяхме до Савана. Нямаш представа колко се радвам, че ми предстои един спокоен уикенд.

Опитах се да забравя думите „прибрахме се“ и „летяхме“. Предпочитах ги пред „Уолтър“, но въпреки това ме жегнаха. Не казах нищо и Вивиан взе менюто. Не помнех някога да сме разговаряли по-сковано.

— Реши ли какво ще поръчаш? — попита ме тя.

— Супа вероятно. Не съм гладен.

Тя вдигна поглед и сякаш ме видя за пръв път.

— Отслабнал си — отбеляза. — Още ли тичаш?

— Всяка сутрин. И съм свалил седем килограма.

Не уточних, че загубата на тегло се дължи предимно на нея, понеже апетитът ми е изчезнал безследно.

— Личи си по лицето ти — констатира тя. — Имаше двойна брадичка, но сега почти се е стопила.

Странно, помислих си, как комплиментът й се съчетава с удар под пояса. Почудих се дали тренира със Спанерман и дали му е казвала, че има двойна брадичка. Вероятно не.

— Реши ли какво ще правите с Ландън през почивните дни? — попитах.

— Още не. Зависи от нея, разбира се. Просто искам да прекарам възможно повече време с нея.

Вивиан прелисти менюто. Това не продължи дълго; дори аз знаех, че ще избере салата, и единственият въпрос беше коя точно. Тя остави менюто върху масата и сервитьорът дойде незабавно. Поръча му неподсладен студен чай и азиатска салата; аз поръчах купа говеждо със зеленчуци. Когато келнерът се отдалечи, Вивиан отпи от чашата си с вода и прокара палец по влажното стъкло. Явно и тя като мен подбираше трудно думите.

— Е — наруших мълчанието най-сетне. — Каза, че искаш да говориш с мен.

— Главно за Ландън. Тревожа се за нея. Не е свикнала да отсъствам толкова дълго. Знаем, че й е тежко.

— Мисля, че е добре.

— Не ти казва всичко. Иска ми се просто да има начин да прекарвам повече време с нея.

Бих посочил, че може да се върне вкъщи, но тя вероятно вече го знаеше.

— Представям си — казах.

— Обсъдих въпроса с Уолтър и понеже през следващите седмици ще пътувам много, няма начин да я взема в Атланта. По три-четири нощи седмично не съм в града и не намирам време дори да й обзаведа стаята и да потърся бавачка.

Обзе ме облекчение, но реших да се уверя, че съм я разбрал правилно.

— Значи мислиш, че е най-добре Ландън да остане при мен?

— Само за известно време. Няма да изоставя дъщеря си. И двамата знаем, че дъщерите се нуждаят от майките си.

— Нуждаят се и от бащите си.

— Ще я виждаш. Не съм майка, която би лишила детето си от баща му. Но и двамата знаем, че аз я отгледах. Свикнала е с мен.

Детето си. А не, забелязах, детето ни.

— Сега е различно. Тя ходи на училище, а ти работиш.

— Както и да е… — сви рамене тя. — Да говорим за настоящето. Макар да пътувам много, ще се постарая да я виждам по-често. Искам да се уверя, че не възразяваш.

— Не възразявам, разбира се. Що за въпрос?

— Опасявам се, че си ядосан и искаш да ми отмъстиш. Не ми се обади например че си анулирал кредитните карти. Просто си го направил. Разбираш, че първо трябваше да се обадиш, нали? За да го обсъдим?

Примигнах, спомнил си тайната й банкова сметка.

— Сериозно?

— Казвам само, че имаше по-добър начин.

Безочието й ме изуми; втренчих се безмълвно в нея. Келнерът й донесе студения чай и когато го остави на масата, телефонът й звънна. Тя погледна екрана и се изправи.

— Налага се да отговоря.

Отдалечи се от масата и излезе навън; виждах от мястото си, но се заставих да отклоня поглед. Сдъвках две кубчета лед, докато чаках келнерът да донесе кошничка с хляб и масло. Отчупих си залък, лапнах го и се вслушах разсеяно в жуженето на разговорите наоколо.

Вивиан най-после се върна на масата.

— Извинявай. Търсеха ме по работа.

Не си направих труда да отговоря.

Келнерът ни сервира храната и Вивиан подправи салата си. Супата ухаеше апетитно, но свитият ми стомах се бе запълнил с малкото количество хляб, което бях изял. Гребнах все пак и се насилих да преглътна една лъжица.

— Искам да обсъдим още нещо — наруши мълчанието тя.

— Да?

— Какво ще кажем на Ландън. Мисля да поговорим с нея в неделя, преди да си тръгна.

— Защо?

— Защото е редно да й съобщим какво става, но по разбираем за нея начин. Възможно по-кратко и понятно.

— Не знам какво значи това.

Тя въздъхна.

— Ще й кажем, че заради работата ми трябва да живея в Атланта, а тя ще остане при теб засега. Ще подчертаем, че каквото и да се случи, и двамата я обичаме. Не е необходимо да се впускаме в пространни обяснения. И без друго не е уместно.

Имаш предвид обяснението, че си се влюбила в друг мъж?

— Ще поискам съвет от Лиз. Сигурно е наясно как трябва да се проведе подобен разговор.

— Добре, но внимавай.

— Защо?

— Тя не ти е терапевт. Партньорка е на сестра ти. Взела е твоята страна, предполагам, и ти внушава, че аз съм лошата.

Но ти си лошата!

— Не би си позволила такова нещо.

— Само внимавай — повтори Вивиан. — Не мисля също, че е уместно да й казваме какво се случва помежду ни. По-добре е първо да свикне, че двамата сме разделени. После няма да се шокира толкова, когато й съобщим.

— Какво?

— Че ще се разведем.

Оставих лъжицата. Подозирах, че все някога ще изрече думата, но въпреки това се стъписах да я чуя.

— Преди да заговорим за развод, не е ли редно двамата да посетим психолог? Да видим дали има начин да спасим това, което имаме.

— Не повишавай тон. Нито моментът, нито мястото са подходящи да обсъждаме темата.

— Не съм повишил тон — възразих.

— Не се чуваш, когато си ядосан. Винаги крещиш.

Притиснах с пръсти носа си и си поех дълбоко дъх.

— Добре — казах, стараейки се да говоря още по-тихо. — Не искаш ли поне да опитаме?

Едва различавах гласа си сред шума в ресторанта.

— Не е нужно да шепнеш — отвърна тя. — Помолих те просто да не викаш.

— Разбрах. Престани да сменяш темата.

— Ръс…

— Още те обичам. Винаги ще те обичам.

— А аз ти казах, че моментът и мястото не са подходящи за това! Срещнахме се, за да обсъдим къде ще живее Ландън засега и какво ще й кажем в неделя вечерта. Няма да говорим за нас.

— Нима не искаш да поговорим за нас?

— Виждам, че опитът да проведа нормален разговор с теб не бе добра идея. Защо не можем да обсъждаме нещата като зрели хора?

— Но нали говоря с теб?

Тя опита от салатата — до този момент почти не беше яла — и остави салфетката си върху масата.

— Но никога не ме изслушваш! Колко пъти да ти повтарям, че мястото и моментът са неподходящи да говорим за теб и мен? Казах го вежливо и бях достатъчно ясна, но ти явно си наумил друго. Затова ще си тръгна, преди да ми се разкрещиш. Искам просто да прекарам един приятен уикенд с дъщеря си.

— Моля те. Не тръгвай. Съжалявам. Не исках да те изнервя.

— Не съм нервна. Ти си нервен.

При тези думи Вивиан стана и се запъти към вратата. След като изчезна, седях поразен няколко минути, после дадох знак на келнера да донесе сметката. Преповтаряйки мислено разговора, се почудих дали наистина съм повишил тон, или Вивиан е открила лесен повод да прекрати набързо обяда.

Все пак нямаше причина да остава.

Бе влюбена в друг мъж и бе постигнала целта си за уикенда.