Никълъс Спаркс
Винаги двамата (13)

13.
Престъпление и наказание

Бях на дванайсет години, а Мардж — на седемнайсет, когато излезе на светло, или както там е политически коректният израз в наши дни. По онова време на Мардж й беше все едно дали е политически коректна; това просто се случи. Бяхме в нейната стая и подхванахме темата за гимназиалния бал. Попитах я защо няма да отиде и тя се обърна към мен.

— Защото харесвам момичета — каза рязко.

— О — помня, че отвърнах. — Аз също.

Дълбоко в себе си подозирах, мисля, че Мардж е гей, но на онази възраст всичките ми познания за сексуалността и секса произтичаха от подочуто шушукане из училищните коридори и от няколкото филма, забранени за непълнолетни, които тайно бях гледал. Ако ми беше казала година по-късно, когато почти всеки ден си застопорявах вратата на стаята с обувка, за да не нахълта някой, не знам как щях да реагирам. Предполагам обаче, че щях да го взема по-навътре. На тринайсет — в прогимназията — всичко необичайно се смята за Страшно Зло, включително сестрите.

— Смущава ли те това? — попита тя, внезапно заела се да чопли кожичката на нокътя си.

Едва когато я погледнах и наистина я видях, разбрах колко е притеснена.

— Не мисля. Знаят ли мама и татко?

— Не. И не им казвай нищо. Ще се побъркат.

— Добре — обещах и тайната остана между нас, докато следващата година Мардж подкани родителите ни да седнат на масата в трапезарията и сама им каза.

Това не значи, че съм благороден, и не говори нищо за характера ми. Макар да долових притеснението й, не бях достатъчно пораснал да разбера колко сериозно е това, което ми каза. Когато бяхме малки, нещата стояха другояче. Да си гей бе извратено, неправилно, грешно. Нямах представа пред какви вътрешни битки ще се изправи Мардж, нито какво ще говорят хората зад гърба й и дори в лицето й. Не съм и толкова самонадеян да вярвам, че дори сега съм напълно наясно. За моя дванайсетгодишен мозък светът бе по-просто устроен и дали сестра ми харесва момичета, или момчета, честно казано, не ме засягаше. Харесвах я и не я харесвах по други причини. Не харесвах например да ме просва по гръб, да забива колене в ръцете ми и да жули ребрата ми с кокалчетата на пръстите си. Не ми хареса, когато Пеги Симънс — момичето, по което си падах — позвъни на вратата и Мардж й каза: „Не може да дойде, защото е в тоалетната и е там много, ама много отдавна“, а после я попита: „Случайно да имаш кибрит?“.

Сестра ми. Винаги на моите услуги.

Колкото до харесването — съвсем просто е. Харесвах я, стига да не ми причинява неприятности. Както всяко по-малко дете, в известна степен боготворях Мардж и откровението й не промени никак чувствата ми. По мое мнение родителите ни се отнасяха към нея като към голям човек, а към мен — като към малко дете. И двете неща не се промениха след онова, което ми каза. Те очакваха повече от нея — и в домакинството, и в грижите за мен. Признавам също, че благодарение на Мардж пътят ми към израстването беше по-гладък, защото родителите ми го бяха изминали първо с нея. Изненадата и разочарованието все пак често вървят ръка за ръка при отглеждането на децата, а по-малко изненади обикновено означава по-малко разочарования.

Когато една нощ се измъкнах тайно и взех семейната кола? Мардж го беше правила отдавна.

Когато препих на гимназиалното парти? Добре дошъл в клуба.

Когато се покатерих на водната кула в квартала — популярен тийнейджърски сборен пункт? Това вече бе любимото място на Мардж.

Когато станах навъсен тийнейджър, който рядко говори с майка си и баща си? Мардж ги бе научила да очакват и това.

Мардж, разбира се, не ми позволява да забравя колко по-лесно ми е било, но пък, честно казано, често се чувствах като придатък в семейството, което също не беше лесно. По свой начин и двамата се чувствахме малко ощетени, но в личните си битки се подкрепяхме.

Когато днес заговорим за всичко, което е преживяла, тя омаловажава колко трудно й е било да се разкрие пред другите и аз й се възхищавам още повече. Да си различен, никога не е лесно, а да е различна по този начин — в Юга, в християнско семейство — явно засили решимостта й да изглежда неуязвима. Сега тя живее в свят на цифри, документи, изчисления. Когато говори с другите, се крие зад остроумия и сарказъм. Отблъсква мнозина и макар да сме близки, чудя се дали сестра ми не смята за необходимо да не показва емоционалната си природа дори пред мен. Знам, че ако я попитам, ще отрече; ще ме посъветва, ако съм зажаднял за чувствителност, да помоля Бог за друга сестра, която винаги си носи кърпички, в случай че по радиото пуснат тъжна песен.

Напоследък все по-често ми се иска да съм успял да й покажа, че виждам истинското й аз, и винаги съм я обичал каквато е. Колкото и да сме близки обаче, разговорите ни рядко стигат до подобни дълбини. Както повечето хора, предполагам, обсъждаме какво ни се случва и крием страховете си като костенурки, свиращи главите си в черупката.

Но съм виждал Мардж и в най-тежкия й момент.

В историята е замесено момиче на име Трейси — съквартирантката й. Мардж учеше в Шарлотския университет и нито криеше, нито парадираше със сексуалността си. Трейси знаела от самото начало, но никога не възниквали проблеми. Двете често били заедно и помежду им се породило естествено приятелство — характерно за колежаните в пансион. В родния си град Трейси имала приятел и след като скъсали, Мардж й помогнала да се съвземе. Трейси забелязала, че привлича Мардж, но не я обезкуражила; дори предположила, че вероятно е бисексуална, макар да не е сигурна. После, една нощ, се случило. На сутринта сестра ми се събудила с чувството, че е открила липсваща част от себе си; Трейси се събудила още по-объркана, но решила да пробва докъде ще стигне връзката. Били дискретни по нейно настояваме, но това не пречело на Мардж; през следващите месеци тя се влюбила още по-дълбоко. Трейси, от друга страна, започнала да се отдръпва; прибрала се вкъщи през пролетната ваканция и когато се върнала, казала на Мардж, че с бившия й приятел са се сдобрили, и не мисли, че двете може да останат приятелки. Съобщила й, че ще се премести в апартамент, нает от родителите й, и връзката с Мардж била просто експеримент. Не означавала нищо за нея.

Мардж ми се обади точно преди полунощ. Беше пияна; несвързано ми разказа историята и заключи, че иска да умре. Току-що си бях взел шофьорската книжка и някак си разбрах къде е сестра ми. Подкарах бясно към водната кула и видях колата й паркирана под нея. Изкачих се и сварих Мардж, провесила крака над ръба. До нея стоеше отворена бутилка ром и веднага ми стана ясно, че се е напила буквално до несвяст. Тя ме забеляза и се плъзна по-близо до ръба.

Говорейки тихо, успях да я убедя да ми позволи да приближа; най-сетне стигнах до нея, обгърнах я през кръста и я отдръпнах от бездната. Прегръщах я, докато плачеше, и останахме на водната кула почти докато се зазори. Мардж ме помоли да не казвам на родителите ни. Обещах й, откарах я в пансиона и я сложих в леглото. Когато се върнах вкъщи, мама и татко побесняха — бях на шестнайсет и цяла нощ не се бях прибирал. Наказаха ме да не излизам до края на месеца и ми конфискуваха шофьорската книжка за три месеца.

Не им казах обаче къде съм бил и колко покрусена бе сестра ми през онази нощ; не им казах и какво можеше да се случи, ако не бях отишъл при нея. Беше ми достатъчно да знам, че съм я подкрепил и утешил, когато най-много се е нуждаела от това, както знаех, че и тя би ми се притекла на помощ.

* * *

След вечерята със семейството ми отложената „среща“ с Вивиан, естествено, не се състоя. Когато се върнахме вкъщи, тя не бе в най-доброто настроение на света. Нито пък аз.

Неделната сутрин започна мързеливо с три чаши кафе, след като пробягах три мили — най-дългия ми пробег от десет години насам. Ландън гледаше филм в дневната, а аз четях вестника на задната веранда, когато Вивиан излезе навън.

— Мисля, че с Ландън имаме нужда от един ден „Мама и аз“ — обяви тя.

— Какво?

— Женски ден. Ще се наконтим, ще си направим маникюр, ще я заведа на фризура и прочее. Нещо като малко забавление преди първия учебен ден, за да не тичаме напред-назад както вчера.

— Има ли отворени салони в неделя?

— Ще открием нещо. И аз имам нужда от маникюр и педикюр.

— Знае ли изобщо Ландън какво е маникюр и педикюр?

— Разбира се. И е добре да прекарам известно време сама с нея, знаеш. Напоследък работя твърде много. Тъкмо и ти ще си починеш. Ще се пошляеш, ще поработиш, каквото ти се прииска.

— Кога си ме виждала да се шляя?

— Знаеш какво имам предвид. Както и да е… Отивам да й помогна да си избере дрехи. Ще сме красиви, за да се чувстваме по-специално.

— Явно ще е женски ден наистина — съгласих се. — Надявам се да се забавлявате.

— Непременно.

— Кога ще се върнете?

— О, не знам. Зависи. Вероятно чак за вечеря, ако Ландън реши да обядваме навън. Не искам да бързаме. Кой знае? Може би тя ще поиска да отидем на кино.

Четирийсет и пет минути по-късно двете излязоха и къщата остана изцяло на мое разположение. Напоследък това се случваше рядко; бях свикнал да тичам насам-натам и сега се чудех какво да правя. Понеже почти всичко бе уредено с Талиери, нямах работа, а освен няколкото чинии за прибиране в съдомиялната, къщата бе чиста и разтребена. Бях отметнал сутрешния крос и вестника, а предишния ден бях гостувал на родителите си; в резултат след един час самота вече се щурах безцелно из къщата. Нещо — по-точно някой — липсваше. Осъзнах как всъщност бих искал да прекарам безметежния неделен следобед — бих покарал колело с Ландън из квартала.

* * *

Вивиан и Ландън се върнаха чак към седем и аз обядвах и вечерях сам.

Бих желал да съм от хората, които ще запълнят времето си с фитнес, медитация или биография на Теди Рузвелт, но безцелният ден просто ме омаломощи и не изпитах никакъв стремеж да се самоусъвършенствам. Прекарах го, сърфирайки из интернет. Четох за огромна медуза, открита на австралийския бряг, за смутовете в Близкия изток, за изчезването на горилите в Централна Африка и за „Десетте храни, които стопяват бързо коремните мазнини!“.

Ако има с какво да се гордея относно интернет, то е, че подминах всички статии за „знаменитости“. Не е достатъчно да вирна брадичка, но поне е нещо, нали?

Когато се върнаха вкъщи, Вивиан и Ландън бяха уморени — приятна умора. Ландън ми показа ноктите на ръцете и краката си и ми разказа, че са гледали филм, пазарували са и са яли в ресторант. След банята започнах да й чета както винаги, но тя се прозяваше непрекъснато. Целунах я, вдъхвайки аромата на бебешкия шампоан, който все още предпочиташе да използва.

Когато слязох долу, Вивиан бе по пижама и седеше в дневната с чаша вино. По телевизора вървеше някаква програма за домакини, повечето емоционално нестабилни. Вивиан обаче изглеждаше по-весела от обикновено — разказа ми какво са правили с Ландън, погледна ме кокетно, подхвърли двусмислена забележка и в крайна сметка се озовахме в леглото.

Не беше планирана любовна нощ, но въпреки това бях щастлив.

* * *

Във вторник сутринта — първият учебен ден на Ландън — Вивиан и аз я изпратихме до сградата, където се намираше класната й стая. Докато прекосявахме паркинга, я попитах дали иска да я хвана за ръка, но тя пъхна палци под презрамките на раницата.

— Вече не съм малко момиченце — заяви.

Вчера бяхме получили имейл от учителката й — първият ден понякога бил стресиращ за децата и най-добре било сбогуването да не се протака излишно. Бърза целувка, потупване по гърба и учителката ги въвежда в класната стая. Инструктажът продължаваше с предупреждение да не се застояваме дълго край вратата и да не надничаме през прозорците; да не позволяваме децата да ни виждат да плачем, независимо колко сме разчувствани, защото ще ги притесним. Следваше телефонният номер на медицинската сестра, както и съобщение, че училищният психолог ще бъде във фоайето, ако родителите искат да обсъдят с него чувствата си. Почудих се дали моите родители бяха получили такова писмо, когато с Мардж тръгнахме на училище, и се засмях гласно.

— Защо се смееш? — попита Вивиан.

— После ще ти кажа. Не е важно.

Пред нас видях мама и татко да чакат до колата. Татко носеше работни дрехи — синя риза с къси ръкави с логото на компанията, джинси и боти. Мама, слава богу, беше без престилка и без червена шапка; оцених факта, че се слива с обстановката, макар че на Ландън сигурно й беше все едно.

Ландън ги забеляза и се затича към тях. Татко я взе на ръце. Нарече я Тиквичка. Запитах се дали е нещо ново, или просто не съм обърнал внимание.

— Днес е голям ден — каза мама. — Вълнуваш ли се?

— Ще бъде забавно — отвърна Ландън.

— Сигурна съм, че ще ти хареса — увери я мама.

Татко целуна Ландън по бузата и я пусна на земята.

— Ще ме хванеш ли за ръка, дядо? — попита тя.

— Разбира се, Тиквичке.

Ландън тръгна напред с татко, а Вивиан обясни накратко на мама какъв имейл сме получили от учителката й. Мама се намръщи объркано.

— Имат психолог за родителите?

— Работи в училището — уточни Вивиан. — Някои родители може би са изнервени или притеснени. Сигурно ще кима и ще им повтаря, че всичко е наред. Не е голяма работа.

— Нервна ли си?

— Не. Само малко тъжна. Сякаш е настъпил краят на епоха, но ще ми мине.

— Ами… добре.

Влязохме в по-ниската сграда и докато наблюдавах как майките и децата им вървят към класната стая по двойки, се замислих за Ноевия ковчег — любимата история на Ландън. Очаквах да видя Емили и Бодхи, но не ги забелязах. Тя или бе подранила, или още не бе пристигнала.

Но че имаше значение, разбира се. Застанахме на опашката с другите родители и деца — имаше двойна върволица и пред нас и зад нас. Придвижвахме се бързо и когато стигнахме до вратата на класната стая, Вивиан пое нещата в свои ръце. Застана до татко и Ландън и каза:

— Хайде, скъпа. Целуни баба и дядо. После е мой ред.

Ландън я послуша — целуна родителите ми и Вивиан.

— Баща ти ще те вземе, но когато се прибера вкъщи, искам да ми разкажеш всичко. И не забравяй, че в четири имаш урок по пиано. Обичам те.

— И аз те обичам, мамо.

Учителката ни наблюдаваше усмихната.

— Здравей, Ландън. Радвам се да те видя отново. Готова ли си за един интересен ден?

— Да, госпожо — отговори тя и Вивиан я побутна леко напред, а учителката й направи път да влезе в класната стая.

Както ни бяха предупредили, не останахме пред вратата и прозорците. Успях обаче да зърна Ландън до ниска масичка, отрупана с най-различни платнени фигурки. Децата ги подреждаха, за да направят апликация. Бодхи все още не се виждаше, но Ландън не изглеждаше неспокойна.

Едва тогава, докато вървяхме към колата, осъзнах какво се е случило.

— Не успях да я целуна за довиждане.

— Няма нищо. Ще я видиш след училище — сви рамене Вивиан.

— Искаш ли да се отбием във фоайето и да поговорим с психолога?

— В никакъв случай. Вече закъснях за работа. Уолтър сигурно снове из кабинета и ме чака.

* * *

Докато Ландън беше на училище, прегледах още веднъж графика за снимките и се срещнах с ръководителя на снимачния екип. Потвърдихме сроковете, обсъдихме какви кадри ще са необходими — особено за по-дългата реклама, за която щяха да са нужни три дни — и се уверихме, че сме на едно мнение. После се обадих в кабинетите на половин дузина пластични хирурзи и договорих две срещи през следващата седмица.

Удовлетворен, че съм свършил достатъчно работа за деня, отидох да взема Ландън и застанах на опашката, стигнала чак до улицата. За разлика от оставянето прибирането се оказа по-неорганизирано и бавно; едва след двайсет минути с Ландън най-сетне се качихме в колата.

— Как мина първият ти ден в училище? — попитах я, наблюдавайки изражението й в огледалото, докато излизах на заден ход от паркинга.

— Беше забавно — отговори тя. — В часа за приказки учителката ми позволи да й помогна да прочете „Хайде, кученце! Хайде!“. Някои деца дори не знаят буквите.

— Ще наваксат — отвърнах. — Аз също не можех да чета в предучилищната.

— Защо?

— Родителите ми не ми четяха много. Чакали са сигурно да се науча да чета, когато тръгна на училище.

— Защо не ти четяха?

— Не знам. Били са изморени може би.

— Мама ми чете, когато е изморена. И ти ми четеш, когато си изморен.

— Хората са различни, предполагам. А! Между другото, дойде ли Бодхи на училище?

— Да. Седнахме на една маса. Той оцветява много добре.

— Чудесно. Хубаво е да седиш до дете, което познаваш.

Училището вече изчезваше в далечината.

— Тате?

— Да?

— Може ли да отидем в „Деъри Куин“ преди пианото? Понеже днес бях на училище?

Погледнах колко е часът и пресметнах бързо.

— Мисля, че ще успеем.

* * *

Поради спирката за сладолед пристигнахме в къщата на учителката по пиано в последния момент. От осем часа — девет след урока и без да броим времето за подготовка за първия учебен ден — Ландън не беше спирала. Докато се приберем вкъщи, щеше съвсем да се умори.

За да запълня времето до края на урока, реших да се разходя из квартала. Коленете ме наболяваха от тичането. Тъкмо тръгнах и телефонът ми звънна. Беше Мардж.

— Как се справи Ландън с първия учебен ден? — попита тя без предисловия.

— Каза, че й било забавно — отговорих. — Приятелят й Бодхи седнал до нея.

— А майка му? Видя ли я?

— Не. Тръгнахме си, преди те да дойдат.

— Слава богу — каза Мардж. — Иначе смъртоносните погледи на Вивиан щяха да унищожат горката Емили.

— Ти нямаш ли си работа, та се заяждаш със съпругата ми?

— Не се заяждам. На нейна страна съм. Ако Лиз излезе с бившата си — красива и наскоро разведена жена при това — и аз бих се опитала да я унищожа с поглед.

— Жени!

— О, моля те. Не се занасяй. Нима на теб ти е приятно с повод и без повод да чуваш името Уолтър? Дори на мен ми втръсна.

— Тя работи за него — посочих в опит да омаловажа забележката. — Нормално е.

— Нима? Как се казва моят шеф? — Не отговорих и тя продължи: — А и на кого му пука, че работят заедно, тренират заедно, пътуват заедно, летят заедно с частния му самолет, нали? Не е важно, разбира се, че споменава името на своя шеф милиардер по-често от твоето. Ти си толкова извисен, че не изпитваш нито капчица ревност.

— Да ме ядосаш ли целиш?

— Нищо подобно. Но искам да ми разкажеш как мина уикендът ти, след като се прибрахте вкъщи. Явно не си повдигал темата за новата банкова сметка и апартамента в Атланта. Или?

— Не съм. В събота си легнахме рано. Всички бяхме изморени. А в неделя всъщност си почивах.

Разказах й накратко какво са правили Вивиан и Ландън.

— Е, предвиждах го — отбеляза сестра ми.

— Какви ги говориш?

— Не забеляза ли как те гледаше след случая с пчелата?

Помнех изражението й, но не исках да си призная.

— Просто беше притеснена за Ландън — казах.

— Не. Притесни се, защото Ландън дойде при теб да я утешиш, а не при нея. И на Лиз й направи впечатление.

Спомних си как си помислих същото и замълчах.

— И какво предприема тя? — продължи Мардж. — В неделя прекарва цял ден с Ландън, после я изпраща в класната стая, преди ти да успееш да я целунеш.

— Откъде знаеш?

— Мама ми се обади. Сторило й се странно.

— Не си в ред — възразих, внезапно усетил, че трябва да се защитя. — Правиш от мухата слон.

— Възможно е — съгласи се тя. — Надявам се да си прав.

— И престани да говориш така за Вивиан. Недейте да се взирате под лупа в постъпките й. През последните седмици е подложена на огромно напрежение.

— Имаш право. Прекалих. Съжалявам. — Настъпи мълчание. — Какво правиш сега?

— Сменяш темата?

— Старая се. Вече се извиних.

— Ландън е на урок по пиано. Аз се разхождам. Реших да изгоря още малко калории преди вечеря.

— Браво! Между другото, лицето ти е отслабнало.

— Едва ли е проличало толкова бързо.

— О, личи и още как! В събота направо ахнах.

— Правиш ми мили очи, за да не ти се сърдя.

— Никога не ми се сърдиш. Толкова обичаш да угаждаш на хората, че сигурно ще се косиш дали не си ми наранил чувствата, защото си прекъснал телефонната връзка.

Засмях се.

— Чао, Мардж.

* * *

Въпросът е, че колкото и да негодувах, не можех да се отърся от съмнението, че в думите на Мардж има повече от зрънце истина. Единствено приятната неделна вечер не се вместваше гладко в теорията на сестра ми, но дори неочакваната топлота на Вивиан можеше да се обясни с чувството, че е затвърдила безспорната си главна роля в живота на Ландън.

От друга страна, всичко изглеждаше противоестествено. Какво като Ландън се е сгушила при мен, след като я ухапа пчелата? Аз не бих се смутил, ако бе потърсила утеха при Вивиан; в сплотените семейства хората не стават жертва на дребни битки за власт. С Вивиан бяхме екип.

Или?

* * *

Когато Вивиан се върна от работа, веднага усетих, че не е в добро настроение. Попитах я как е минал денят й и тя се впусна в история за финансова директорка, подала двуседмично предизвестие за напускане. В компанията настанало брожение.

— Уолтър направо побесня — каза тя на път към спалнята; влезе в дрешника и започна да се съблича. — Не го виня. Миналата седмица тя се съгласи да се премести в Атланта. Дори използва случая да договори бонус — и вече го взе — а сега ни уведомява, че отива на нова работа. Хората винаги се възползват от Уолтър. През цялото време виждам едно и също. До гуша ми дойде.

Пак това име — неведнъж, а два пъти. Сетих се за забележката на Мардж.

— Сигурно е взела решение за доброто на семейството си.

— Не ме остави да довърша — отсече Вивиан; останала по сутиен, тя нахлузваше джинси. — На всичкото отгоре увещавала и други директори да я последват в новата компания. Носят се слухове, че неколцина обмислят предложението. Знаеш ли колко ще ощетят фирмата на Уолтър?

Трети път — като заклинание.

— Явно денят ти е бил тежък.

— Беше ужасен — каза тя и грабна бяла тениска; неволно ми мина през ум колко е стилна Вивиан дори когато избира домашни дрехи. — Сега съм принудена да прекарвам още повече време в Атланта. Поне в близкото бъдеще.

Чух ясно тази част.

— Повече от четири дни?

Тя разпери ръце с дълбока въздишка.

— Недей да утежняваш и без друго отвратителния ден. Знам, че ти е неприятно. И на мен не ми е приятно. Нека поговоря с Ландън, после ще го обсъдим. Искам да разбера как е минал първият й ден в училището и да изпия чаша вино. Става ли?

Без да дочака отговор, тя излезе от стаята.

Докато двете бяха в дневната, приготвих бърза вечеря — пиле, ориз, глазирани моркови и салата. На масата Вивиан отново изглеждаше отнесена в свои мисли и напрегната. Ландън бърбореше безспир — разказа ни как в междучасието с Бодхи играли на дама и той скачал много добре, както и безброй други подробности от вълнуващия ден в училището.

След вечерята разтребих кухнята, а Вивиан се качи горе с Ландън. Въпреки късния час реших да се обадя на Талиери, за да обсъдим репетицията утре и да се уверя, че е прегледал текста. От опит знаех, че колкото по-запознати са клиентите със сценария, толкова по-успешно прилагат указанията ми.

Щом разговорът приключи, отгоре долетяха викове. Изкачих бързо стълбите и спрях пред прага на стаята. Вивиан държеше мокра хавлия; Ландън — по пижама и с мокра коса — плачеше и сълзите се стичаха по страните й.

— Колко пъти съм ти казвала да не слагаш мокри хавлии в коша за пране? — изкрещя Вивиан. — И на тази рокля също не й е там мястото!

— Извиних ти се! — изкрещя в отговор Ландън. — Не беше нарочно!

— Сега всичко ще замирише на плесен и лекетата по дрехите няма да излязат.

— Извинявай!

— Какво става? — попитах.

Вивиан се обърна към мен с ожесточено изражение.

— Дъщеря ти си е съсипала новата рокля! С която беше в неделя!

— Не беше нарочно — повтори Ландън със сгърчено лице; Вивиан вдигна длан и присви устни.

— Знам. Но няма значение. Въпросът е, че си сложила в коша мръсната рокля и новата рокля, а отгоре си хвърлила мократа хавлия! Колко пъти да ти повтарям да простираш мокрите кърпи върху ръба на ваната, за да изсъхнат, преди да ги сложиш в коша!

— Забравих! — извика Ландън. — Съжалявам.

— Аз съм виновен — намесих се; за пръв път чувах правилото за мократа хавлия и за пръв път виждах двете да си крещят така; сцената ми напомни моята разпра с Ландън. — Казвам й да слага всичко мръсно в коша.

— Тя знае какво трябва да прави! — отсече Вивиан и се обърна към дъщеря ни: — Нали?

— Извинявай, мамо.

— Утре ще ги занеса на химическо чистене — предложих. Сигурен съм, че няма да останат лекета.

— Въпросът не е в това, Ръс! Тя не цени дрехите, които й купувам! Колко пъти да й повтарям едно и също!

— Извиних се! — изпищя Ландън.

Едно бе сигурно — Вивиан бе твърде ядосана, а Ландън — твърде изморена. Налагаше се да прекратя свадата.

— Нека аз да я сложа да си легне — предложих.

— Защо? За да й кажеш, че издребнявам?

— Не, разбира се…

— О, моля те. Саботираш ме, откакто тръгнах на работа… Но добре. Ще ви оставя насаме. — Тръгна към нашата спалня, но се обърна за последно към Ландън: — Много съм разочарована, че ти е безразлично какво ти казвам.

Видях как посърна лицето на Ландън и ме стъписа ожесточението в гласа на Вивиан. Не успях да продумам обаче, защото Вивиан вече бе слязла по стълбите, а Ландън плачеше. Влязох в стаята и седнах на леглото. Разперих ръце.

— Ела, бебче — прошепнах и тя се сгуши в мен; притиснах я в обятията си и усетих как трепери.

— Не исках да си съсипя роклята — изхлипа.

— Знам. Не се безпокой.

— Но мама ми е сърдита.

— Ще й мине след малко. Работният й ден е бил тежък и съм сигурен, че се гордее много с теб, защото днес си се справила чудесно в училище.

Риданията на Ландън постепенно преминаха в тихичко подсмърчане. Избърсах сълзите й с пръст.

— И аз се гордея с теб, Тиквичке.

— Дядо ме нарича така, не ти.

— Не може ли и аз да те наричам така?

— Не.

Усмихнах се въпреки тъжното й изражение.

— Добре. Да ти казвам ли тогава… Магаренце?

— Не.

— Поничка?

— Не. Казвай ми Ландън.

— А бебче? Или скъпа?

— Добре — кимна тя и отърка глава в гърдите ми. — Мама вече не ме обича.

— Обича те, разбира се. Винаги ще те обича.

— Защо тогава живее другаде?

— Не живее другаде. Просто се налага да работи в Атланта — обясних. — Знам, че ти липсва.

Прегърнал дъщеря си, усетих как сърцето ми се свива за малкото ни момиченце, несъмнено объркано като мен от случващото се със семейството ни.

* * *

Наложи се да прочета повече приказки от обикновено, докато Ландън най-сетне се успокои. Целунах я по бузата, пожелах й лека нощ и слязох долу.

Сварих Вивиан да вади неща от дрешника си.

— Готова е за целувка, ако искаш да се качиш при нея.

Тя грабна мобилния си телефон и мина край мен, оставяйки купчина дрехи върху спалнята. Там лежаха два отворени куфара, наполовина пълни с повече от необходимото за тридневно пътуване. Имаше делово и неофициално облекло, както и рокли за вечерно парти. Почудих се защо взема толкова много багаж. Не смята ли да се връща вкъщи през уикенда? Щеше да го спомене все пак. Изведнъж обаче осъзнах, че не бива да очаквам подобно нещо. Щях да науча какво планира, когато поиска да разбера. Докато гледах куфарите, в ума ми отново изплуваха думите „служебен апартамент“. Когато преди малко излязох от стаята на Ландън, усещах дълбока празнота; сега на нейно място се появиха възли.

Не издържах да се взирам в дрехите, отидох в кухнята и се почудих дали да си налея питие. Отказах се, застанах пред мивката и разсеяно погледнах към двора. Слънцето бе залязло неотдавна. Последните следи от дневното зарево изтляваха бързо, а луната още не бе изгряла. Притъмняващият небосклон ми се стори странно злокобен.

Обзе ме страх. Колкото повече разсъждавах, толкова по-ясно проумявах, че вече нямам представа какво мисли съпругата ми. За мен, за Ландън. За нас. Някак си, въпреки дългите години с нея, тя се бе превърнала в непозната. Любихме се едва преди две нощи, но сега се питах дали е било от обич, или по навик — остатък от времето, прекарано заедно; по-скоро физически, отколкото емоционален жест. Това обяснение обаче, макар и тъжно, бе по-добро от другото — че се е любила с мен, за да ми отвлече вниманието, защото замисля нещо по-лошо, което дори не искам да си представям.

Казах си, че не е вярно, и макар чувствата й към мен да са разколебани, тя винаги ще поставя на първо място най-доброто за семейството ни.

Или?

Не знаех. В същия момент чух тихия глас на Вивиан. Слизайки по стълбите, изрече името „Уолтър“ и го помоли да почака; явно не искаше да разбера, че говори по телефона. Предната врата се отвори и затвори. Не биваше, но се промъкнах в дневната. Завесите бяха спуснати, лампите — изгасени. Надникнах през пролуката между пердетата. Шпионирах съпругата си — нещо немислимо досега, но обзелият ме страх сломяваше волята ми. Разбирах, че не постъпвам правилно, но проточих врат и поотместих завесата — и после бе твърде късно да спра.

Не долавях думите, ала Вивиан се засмя — радостен звук, който не бях чувал сякаш от години. Изуми ме обаче не само смехът, а и начинът, по който се усмихваше, блесналите й очи и сияйното изражение. Нямаше я онази Вивиан, която се бе прибрала намръщена от работа и се бе разкрещяла на Ландън. Раздразнителната съпруга, подминала ме безмълвно в стаята, бе изчезнала.

Бях виждал това изражение на лицето на Вивиан в моменти на щастие — често в присъствието на Ландън. Бях го зървал обаче и когато бяхме сами и по-млади — тогава ухажвах жената, с която се бях запознал на коктейл в Ню Йорк.

Вивиан изглеждаше влюбена.

* * *

Когато Вивиан влезе вкъщи, вече се бях оттеглил в кабинета. Страхувах се от думите, които може би ще изрека, и не я заговорих. Не исках да се изправям лице в лице с нея и се заставих да прегледам сценария за рекламата на Талиери — думите не значеха нищо, макар да ги препрочитах отново и отново.

Усетих я как се помайва зад мен, но само за миг; после стъпките й се отдалечиха към спалнята, където отиваше, разбира се, да напълни до пръсване двата куфара.

Останах един час в кабинета, сетне още един и още един. Вивиан най-сетне дойде да провери какво става. Изненада я, мисля, фактът, че не я потърсих аз. Познаваше ме добре и предполагаше, че ще се опитам да обсъдя инцидента с Ландън.

Сега обаче — както тя неведнъж бе постъпвала с мен — я бях принудил да гадае какво се случва.

— Ще си лягаш ли?

— След малко — отговорих, без да се обръщам. — Имам работа.

— Късно е.

— Знам.

— Не биваше да крещя на Ландън. Извиних й се, когато отидох да й пожелая лека нощ.

— Радвам се — отвърнах. — Беше разстроена.

Вивиан зачака. Не се обърнах. Усещах, че стои зад мен, но не добавих нищо.

— Добре — въздъхна накрая тя. — Лека нощ.

— Лека нощ — прошепнах, но докато изричах думите, се запитах дали всъщност не означават „сбогом“.

* * *

След тринайсет дни научих истината.

На другия ден отидох в агенцията и открих идеална млада актриса за рекламата, която бях замислил; щяхме да я заснемем по-късно през септември, след като приключим с първите две. Репетирах с Талиери, а през следващия ден заснехме рекламата пред съда и завършихме озвучаването на втората реклама.

Заснехме втората реклама и през следващата седмица представих презентациите си пред двама пластични хирурзи. От едната среща си тръгнах с усещането, че съм на път да се сдобия с втори клиент, и се заех да изготвя по-подробно предложение.

Първо се запознах с уебсайта на лекаря и с брошурите, разпращани по пощата. Бяха дело на офис мениджъра му и не подчертаваха убедително предимствата, които бяхме обсъждали — безопасност, професионализъм, подобрена самооценка, съкратено време за възстановяване. Не се съмнявах, че ще разработя по-печеливша кампания. После прегледах десетина сайта на пластични хирурзи и се свързах с компютърния спец, за да се информирам за цените.

После два дни обобщавах идеите си за бизнеса му в презентация.

Часовете, през които не работех, посвещавах на Ландън и на домакинството. На прането. На двора. На хамстерите. Водех Ландън на училище, на пиано, на танци — в събота Вивиан я заведе на урока по рисуване — и шест пъти карахме колело. Ландън вече се бе усъвършенствала дотолкова, че за няколко секунди успяваше да пусне кормилото на гладка и равна отсечка.

Отпразнувахме постижението с лимонада на задната веранда в очакване да видим отново белоглав орел.

Колкото до Вивиан, тя се върна в петък вечерта и прекара почти целия уикенд с Ландън. Беше любезна към мен, но видимо ме държеше на разстояние. Посетих сам родителите си, а когато замина в понеделник сутринта, Вивиан отнесе още два препълнени куфара. В дрешника й вече бяха останали само рядко обличани дрехи. Каза ми, че ще използва служебен апартамент, но този път информацията не ме изненада.

Не се върна цяла седмица. Всяка вечер в шест провеждаше видеоразговор с Ландън и от време на време ме подканваше да говорим насаме. Отказвах. Във вторник и в четвъртък ми се ядоса и затвори, защото не й угодих.

Върна се в петък вечерта преди Празника на труда и ме свари неподготвен. Всъщност донякъде не очаквах изобщо да я видя, макар да не исках да си го призная. Ландън изпадна във възторг. Вивиан я взе от училище и я заведе на танци. После я сложи в леглото. Съобщи ми, че е мой ред, качих се горе и прочетох четири книжки, защото се страхувах да остана насаме с Вивиан.

Тя обаче не каза нищо страшно. За „среща“ не можеше и дума да става — дори аз не бях в настроение — но Вивиан изглеждаше неузнаваемо дружелюбна и разговорлива; само че не бях в настроение и за това.

Съботата и неделята бяха спокойни дни. Почти през цялото време Вивиан бе с Ландън; двете излизаха сами, а аз работих, изчистих къщата, прегледах рекламите, отбелязах си някои идеи и посетих родителите си. Отбягвах Вивиан, вече наистина уплашен от това, което ще ми каже.

В понеделник — Деня на труда — Мардж и Лиз устроиха барбекю в дома си. Вивиан, Ландън и аз прекарахме почти целия следобед там. Не исках да се връщам вкъщи, защото знаех какво ме очаква.

Оказах се прав. След като прочетох приказките на Ландън и изгасих лампите, Вивиан ме чакаше, седнала до масата в трапезарията.

— Трябва да поговорим — каза тя.

От думите й си спомням само несвързани фрази, но схванах основното. Просто се случило, каза ми. Не го предвиждала. Влюбила се в Уолтър. Отивала да живее в Атланта. Нямала нищо против да го обсъдим следващата седмица, но щяла да пътува до Флорида и Вашингтон, а и на мен ми било необходимо време да премисля. Не виждала смисъл да спорим; нямало нищо общо с мен; някои неща просто се случват. Щяла да тръгне тази вечер. Казала на Ландън, че пак ще работи извън града, но не й обяснила, че ме напуска. Засега така било по-лесно, но за Ландън сме щели да говорим, когато чувствата поулегнат.

И толкова. Частният самолет вече я очаквал.