Лиз Треноу
Като мак в полето (12)

Книга 6
Роуз Баркър — Лично

Понеделник, 10 юли 1922 г.

Майорът дойде до фабриката ни днес на среща с г-н Мичъл и очевидно резултатът от нея е, че момчетата с маковете ще ползват нашата столова за почивките си за обед и за чай, защото в тяхната фабрика няма достатъчно място. Г-н М. ни изнесе цяла лекция как почивките им нямало да съвпадат с нашите и как да не дружим с тях. Опасява се, че това ще отвлича вниманието ни от работата.

Истината е, че моето вече е отвлечено.

Русото момче, Уолтър, всяка сутрин пристига на същия ъгъл и настоява да извървим заедно стотината метра, докато стигнем до работа. Не че се оплаквам, той винаги ме развеселява с разни щурави истории в минутите, които прекарваме заедно.

Тази сутрин ми връчи странно изглеждащ картонен цилиндър с капаче. Наистина не трябва да приемам подаръци от непознати мъже, но когато ми каза да дръпна шнурчето, за да видя „приятната изненада“, не устоях на изкушението.

Капакът мигновено отскочи назад като пружина и отвътре се показа зелено стебло с яркочервен мак и листа отстрани. Разбира се, аз извиках от удивление и после шумно се разсмях, а и той започна да се подсмихва заедно с мен.

Попитах откъде го е взел, като си мислех колко би се зарадвал Джони на подобна изненада. Той сведе скромно поглед и каза, че сам го е направил. „За забавление. Майорът ми разреши да взема от плата за маковете и си помислих, че трябва малко да те развеселя.“

Казах му, че чудесно го е измислил и че трябва да ги продава. Благодарих му, че ме накара да се усмихна. Откъде ли е разбрал, че тия дни са ми потънали гемиите? Наистина ли ми личи по лицето?

Вече бяхме стигнали до входната врата на фабриката, а аз не исках да ме виждат отвън с него и понечих да му върна кутията с мака, но той отказа. „Това е за теб, Роуз — каза той, — да ме помниш.“ После изчезна през входа с онази дяволита усмивка. Показах го на момичетата в почивката за чая и всички се влюбиха в него.

Мейзи каза, че трябва да внимавам с „оня“, защото бил флиртаджия и винаги канел момичетата в „Пале“. Не че ще ме покани — сигурно е видял пръстена ми и знае, че съм омъжена, но на една частица от мен й се иска да ме беше поканил и да мога да отида с него. През август фабриката ще затвори за двуседмичната ежегодна отпуска и единственото, което си мисля, е как ще ми липсва да го виждам всяка сутрин. Наистина не трябва, но той ме кара да се смея и не мога да му устоя.

 

 

Понеделник, 31 юли

Наистина ли са минали само три седмици, откакто за последен път съм писала в дневника? Толкова много неща се случиха, че не знам откъде да започна.

Наближава първият рожден ден на Джони — напоследък той е ужасен, отказва да яде каквото и да му даваме и се гневи и от най-дребните неща. Алфи казва, че е невъзможно да се справя с него, така че през повечето време го гледа мама, докато аз съм на работа. Но тя бе болна от някаква ужасна настинка цели две седмици и Алфи го гледа четири дни поред, но вдигна такава гюрултия. В края на деня почти ми хвърляше Джони в ръцете и казваше, че не издържал повече, че трябва да напусна работа и да си стоя вкъщи, че мъжете не били създадени да се грижат за врещящи, сополиви, прохождащи малки деца. После си грабваше сакото, отиваше директно в кръчмата и се прибираше в малките часове.

В края на седмицата и на мен ми писна и в неделя сутринта имаше бурен скандал, в който си разменихме всякакви обиди, а аз му казах, че ако не вземем мерки, бракът ни ще се провали съвсем. Накрая той се съгласи да отидем на кино вечерта и помоли майка си да гледа Джони, за да можем да излезем заедно и да си прекараме хубаво.

Но не стана точно така — спорихме на кой филм да отидем — на детективската история с Джон Баримор или на филма за вампирите, който — въпреки че го е страх от кръв — Алфи искаше да гледа, а аз — ни най-малко. Накрая изпуснахме началото на „Носферату“ и трябваше да отидем на моя филм. Алфи въздишаше и цъкаше с език през цялото време, мърморейки как Шерлок изпускал очевидни следи, а се преструва на по-умен от д-р Уотсън. Аз пък си мислех за едно време, когато той настояваше да седнем някъде назад и да се целуваме, поради което почти нищо не виждахме от филма.

Естествено, докато се прибирахме, Алфи настоя да отидем до „Нелсън“ за „едно бързо“, което се оказа няколко бири и накрая продължихме скандала, когато се прибрахме вкъщи. Легнах си сама, а той заспа на дивана, където го намерих на следващата сутрин — не си беше свалил изкуствения крак, а много добре знае, че трябва, за да може кожата на ампутираното място да диша и да не се разранява. Ако стане така, няма да му съчувствам ни най-малко.

Оттам нещата тръгнаха надолу. В понеделник се прибрах изтощена от наистина тежкия ден — трябваше да спазим срока за доставката за някакъв важен клиент — и намерих Алфи заспал в пиянски ступор, докато Джони щъпуркаше наоколо с мокри пелени около глезените.

Направо побеснях, излях чаша вода върху Алфи и му изкрещях да си събира, нещата и да се маха. Беше забравил дори да вземе хляб и мляко. Смених пелените на бебето и заедно с него изхвърчах до магазина на ъгъла. На връщане срещнах Елзи, кварталната клюкарка, която загука на бебето и каза: „Обича си количката, нали, миличкото?“ Попитах я какво иска да каже с това, а тя ми разказа как го видяла пред кръчмата по обед. „Цял час стоя, миличкият, без дори да гъкне“.

Е, това беше. Винаги повтарям на Алфи да не води Джони в кръчмата. Не беше честно, а и с неговото пиене не беше и никак безопасно. Толкова бях бясна, че не знаех къде да се дяна — прекарах следващите няколко часа, ходейки по улиците, опитвах се да се успокоя и да измисля какво да правя от тук насетне.

Толкова усилия положих, за да помогна на Алфи да се върне към нормалния живот, но той е тръгнал по наклонената плоскост — отказва всяка помощ, която му предложа и е решен да удави скръбта си в пиене при всяка възможност. Разбирам, че го е яд заради това, което му се е случило, но сякаш иска да докаже, че е безполезен, щом си е загубил крака. В безизходица съм и наистина трябва да поговоря с някого. Така ми липсва Фрида.

Преди два дни се стигна до ръба. Трябваше да работя извънредно и се прибрах чак в седем часа вечерта. Когато наближих апартамента, чух Джони да плаче с онзи пронизителен и панически плач, който означаваше, че е наистина сърдит или изплашен. Втурнах се по коридора, опасявайки се от най-лошото. Изтичах покрай кухненския прозорец и замръзнах, щом видях как Алфи — озверял, с пиянски смръщено лице — държи сина си на ръка разстояние и така го тресе, че главата и крайниците му се люлеят като на парцалена кукла.

Алфи не спря дори и когато влязох. Напълно бе загубил контрол — крещеше на детето „престани с тоя шибан шум, за бога“. Беше съвършено пиян. Опитах се да издърпам Джони от ръцете му, но той го стискаше здраво и се поклащаше на крака си без бастун. Изкрещях толкова силно, че бебето млъкна и Алфи свали гарда за достатъчно дълго, че да успея да хвана отново детето и да го изкопча от него. Той залитна, опита се да се хване за масата, но не успя и се строполи на пода.

Толкова бях бясна, че изобщо не ме интересуваше дали се е ударил — просто му крещях да се маха от апартамента и никога повече да не се връща. Така и направи — закуцука надолу по улицата с всички сили към кръчмата.

Джони бързо се съвзе, след като му приготвих шише топло мляко с лъжичка мед — обожава го. И аз изпих една чаша, за да се поуспокоя. Когато най-накрая заспа в ръцете ми, зарових лице в косата му и се разридах. Дори сладката му бебешка миризма не можа да ме утеши.

Алфи се прибрал късно през нощта при родителите си и оттогава живее там. Не е идвал да се извини, което някак си е облекчение за мен, защото определено не съм готова да му простя и дори се чудя дали някога ще мога отново да му повярвам. Навремето бих му поверила живота си, но онзи Алфи, когото познавах от дете и в когото се влюбих, сякаш се изпари и се страхувам, че никога повече няма да го намеря.

Мисля, че с брака ми вероятно е свършено. Мисълта е непоносима.

 

 

Петък, 4 август

Последният ден преди лятната отпуска. Би трябвало да е щастлив момент, момент за семейството, за планиране на пътувания или за ходене на море. Но с Алфи още сме скарани. Снощи дойде срамежливо и през цялото време се извиняваше. Пихме чай и си поговорихме цивилизовано, но още съм му бясна и като че ли не мога да му простя. Не мога да забравя ужасните писъци на Джони и безумната физиономия на лицето на Алфи — сигурно щеше да убие детето, ако не бях се появила точно в онзи момент.

Единственото, което ми дава сили последните няколко дни, е да ходя на работа с момичетата и да се виждам с Уолтър всяка сутрин. Оправя ми настроението с идиотските си шеги, комплиментите и закачките си — „косата ти е толкова лъскава днес, че си виждам отражението в нея“ или „обожавам как се смееш“.

Голям е палавник — мотае се след почивката за чая в столовата ни, докато ние момичетата излизаме в нашата почивка и тайно ми подава парче шоколад или ми мушва сладкиш в джоба за чая. Г-н Мичъл продължава да ни говори, че не трябва да общуваме с момчетата от Фабриката за макове, но аз и Уолтър не сме единствените.

Опитах се да го накарам да спре, казвах му, че съм щастливо омъжена (ха-ха) и че има толкова много свободни момичета, с които да флиртува, но не мога да му устоя, особено когато ми каже, че тези няколко минути всяка сутрин му оправят настроението за деня. Както казва той, в края на краищата просто си вървим заедно — нищо сериозно.

Само че…

Днес каза, че ще му липсвам през двете седмици отпуск и ме попита дали не искам да се видим за по чаша чай? Главата ми казваше: „Кажи не, кажи не, не трябва така“. Но устата ми имаше други идеи: „Да, би било чудесно“. Той мушна лист хартия в ръката ми. Изхвърлих го в тоалетната, но не се сдържах и го прочетох преди това. Гласеше: „Чайната на гара «Ватерло». Просто попитай за мен.“

 

 

Вторник, 8 август

Най-сетне — тази сутрин се получи писмо от Фрида, адресирано до Алфи и до мен. Тя е в безопасност, слава богу. Но иначе новините не са добри.

Париж, 3 юли 1922 г.

Прескъпи ми Алфи и Роуз,

Такава съм глупачка. Защо ли изобщо си помислих, че може да се получи с Клод?

Първите няколко месеца всичко беше толкова забавно, обикаляхме из града, а той сякаш изкарваше толкова много пари, че си наехме просторен апартамент в Монмартър (хълмист квартал на север от центъра). Купуваше хубави дрехи за мен и за Ани и намери една французойка да я гледа два пъти седмично, за да можем да ходим на танци.

Продължи да ходи на деловите си пътувания и се връщаше след ден-два, но когато не се появи цяла седмица, започнах да се притеснявам. Оказа се, че притесненията ми са били основателни, защото когато най-накрая се върна, не можеше да ме погледне в очите и след като го притиснах, измърмори, че „нещата отново били на зле“ и че трябвало да се махне.

Естествено на мен ми писна от цялата работа със започването наново и го попитах къде смята да отидем — тогава стана ужасно. Иска да ходим в Северна Африка, но това не е място за жени и ще трябва да остана тук. Съжалявам, че го казвам, но пищях и го умолявах, но той вече твърдо го е решил. Една нощ замина, като ми обеща да се върне и да ме вземе, когато нещата се оправят вече мина цял месец, а от него няма никаква вест.

А ето и най-лошото — свършиха ми парите. Хазяйката заплашва да ни изхвърли на улицата, ако не й платя следващата седмица и почти няма какво да ядем. Дълбоко в сърцето си не вярвам, че Клод някога ще се върне, не и този път, и съм много разтревожена за бъдещето ни. Това не е живот за малката Ани.

Толкова съм самотна и много ми липсвате. Отчаяно искам да се прибера вкъщи, но нямам достатъчно пари за влака, а и се страхувам, че мама и татко няма да ме приемат обратно след всичко, което им причиних. Съжалявам, че ви пиша това, но не мога да измисля какво друго да направя. Моля ви, простете ми, че съм такава глупачка.

Фрида

Разбира се, моментално отидох в къщата на семейство Баркър и им показах писмото. Г-жа Б. избухна в плач, а г-н Б. и Алфи започнаха да крещят как щели да убият копелето, ако отново го видят. Направих чай и след известно време всички се успокоиха и започнаха да обсъждат какво можем да направим.

Подсмърчайки, г-жа Б. каза, че трябва да я върнем вкъщи, без значение какво би струвало това. Г-н Б. каза, че има приготвени някакви пари, за да плати на татко заема, но аз му казах, че няма да е проблем да се отложи с един месец и той се запъти към месарницата, за да попита татко дали може да отсрочи връщането на парите.

След час се върна и каза, че всичко е уредено. Татко му казал, че ще изчака колкото е необходимо. После г-н Б. отишъл до пощата и изпратил телеграма на Фрида. Даде ми да прочета копието: „ЕКСПРЕСЕН ЗАПИС НА ТВОЕ ИМЕ МОНМАРТЪР ЦЕНТРАЛНА ПОЩА ТЧК ВЕДНАГА СИ ЕЛА НЕ ГОВОРИ С КЛОД ТЧК ТАТКО“

След това Алфи предложи да отидем всички в „Нелсън“ и да празнуваме, но аз не мога да понеса да го гледам отново пиян и си намерих извинение. Отношенията ни са все така хладни и не виждам как ще се подобрят, преди той да започне сериозно да си търси работа и да стои надалеч от проклетата кръчма.

 

 

Петък, 11 август

Днес се видях с Уолтър на чай. Не е редно, знам, но не издържах.

Сега, когато фабриката не работи, направо полудявам — затворена вкъщи съвсем сама, без момичетата, които да ме развличат. Много се тревожа за Фрида; снощи бях почти готова да си събера багажа, да хвана влака и ферибота за Париж сама, да се опитам да я намеря и да се уверя, че ще се измъкне от лапите на онзи тип. Алфи не е опитвал нито да говори с мен, нито дори да види сина си. За последно го видях в понеделник на обяд. Няма да се учудя, ако е забравил, че утре е първият рожден ден на Джони.

Чувствах се толкова паднала духом. Тогава си дадох сметка, че наистина ми липсва смеха с Уолтър. Нали казват, че това е „най-доброто лекарство“. Той ме прави щастлива, дори и за няколко минути на ден, докато през останалото време се чувствам доста нещастна и дори виновна — заради Алфи, заради това че не съм подходяща майка на Джони, или пък просто съм изтощена от работата, от пазаруването, готвенето, чистенето, прането, гладенето. Тия дни като че ли нямам миг за забавление.

Почувствах се омерзена, че излъгах мама — казах й, че съм видяла обява за голяма разпродажба на детски дрешки близо до Ватерло и че понеже всички дрехи на Джони му умаляват толкова бързо, това е възможност, която не трябва да се изпуска и я попитах дали има нещо против да го погледа за няколко часа.

Сърцето ми биеше запъхтяно в гърдите, когато пристигнах в чайната и осъзнах, че дори не му знам фамилията. Щях да избягам, когато една жена зад бара попита дали може да ми помогне, а аз смотолевих, че търся Уолтър. Окото й не трепна — оказа се, че живее точно срещу гарата с един от готвачите и веднага изпратиха едно момче да го повика. Той пристигна за минути и ме поздрави с безочливата си усмивка, като ми подаде розов карамфил (откъде ли го беше взел за толкова кратко време?). После купи чай и маслени сладки за двама ни, а аз занесох подноса вместо него (той може сам да прави повечето неща, но точно това — не, нали няма една ръка) до една тиха маса в ъгъла.

В началото наистина беше неловко — чувствах се странно, сякаш езикът ми бе вързан, чудех се какво изобщо правя там, в този мрачен ресторант, с един непознат. Безочливите му закачки също бяха изчезнали. Побъбрихме си за времето и за последните филми, за които се говори и които никой от нас не беше гледал, и след четвърт час темите ни за разговор се изчерпаха.

Докато си мълчахме, думите сякаш изскочиха от устата ми без предупреждение:

— Не трябваше да идвам. Аз съм омъжена, с дете.

С невинна насмешка той попита какво нередно има в това да се ядат сладки, а аз му казах, че нередно е не какво правим, а защо го правим. Намерението.

Усмивката изчезна от лицето му и той се пресегна през масата и хвана реката ми, но аз я дръпнах. Той ме погледна право в очите и каза: „Права си. И аз не издържам.“ Привличането между нас бе толкова силно, като магнит, почти невъзможно бе да му устоя. Щях да се наведа през масата и да го целуна там, в ресторанта, без да ме е грижа какво може да си помислят хората. Но затворих очи точно навреме, поех си дълбоко въздух и си върнах ума. Изломотих, че вече наистина трябва да тръгвам, чудесно беше да се срещнем и че скоро пак ще се видим, когато отвори фабриката. А после си взех палтото и изхвърчах. Каква глупачка съм — какво ли ще си помисли за мен? Никога не трябваше да допускам нещата да отидат толкова далеч.

 

 

Неделя, 13 август

Джони получи много специален подарък за първия си рожден ден вчера — леля му Фрида и малката му братовчедка Ани ни дойдоха на гости!

Беше по средата на празненството — бях направила торта и поканих мама и татко, г-н и г-жа Б. Естествено и Алфи дойде. Чувствах се ужасно, че се налага да поканя съпруга ми на рождения ден на собствения му син, в собствения му дом.

Г-н Б. донесе една много красива сребърна лъжица, която намерил сред нечии вехтории, които трябвало да продаде и я излъскал, така че сега блестеше като нова.

— Може и да не си роден с такава в устата, но и тази почти не й отстъпва — измънка той, докато отварях пакета, а Джони „ми помагаше“, седнал в скута ми. Милият Мик — не може много добре да изразява мислите си, но е добра душа. Когато го целунах, ушите му се изчервиха.

Мама беше изплела на Джони терлици и шапка за зимата, а татко бе купил един килограм от най-хубавите наденици и си направихме чудесен обяд с картофено пюре и сос — даже Джони го хареса.

Алфи беше нарисувал картичка с три човечета отпред — висока и кльощава майка с къса кафява коса, баща с къдрава коса и бастун и едно малко момче между тях, което ги бе хванало за ръцете. Трябваше да отида да сложа чайника, за да не се разплача.

Предполагам това беше неговият начин да каже, че иска отново да сме заедно. Беше много мълчалив; може би се страхуваше да не каже нещо не на място. Но аз се радвам, че дойде и всичко беше почти нормално, въпреки че все още изобщо не бяхме говорили кога и как можем да си оправим брака.

И тогава, точно докато приготвях надениците, а татко беше излязъл до кръчмата да вземе още едно буре бира, на вратата се почука и влезе Фрида с Ани в едната ръка и малък куфар в другата. Г-жа Б. изпищя толкова силно, че и двете бебета се разреваха и скоро всички плачехме от радост и се прегръщахме от щастие, че двете са добре. Елзи, съседката до нас, бе видяла Фрида да върви по улицата и също се отби, за да й пожелае всичко най-хубаво.

Когато глъчката поутихна, отидох отново да сложа тенджерата, за да притопля чая. Като я гледах отстрани — седнала с Ани на едното коляно и Джони — на другото, забелязах как й се бе отразило напрежението от последните шест месеца. Въпреки великолепните й дрехи — далеч по-великолепни от всичко, което я бях виждала да носи вкъщи — тя е болезнено слаба, а скулите й — които дотогава никога не бях забелязвала — стърчат от лицето й. Ани е сериозно същество — С тъмна коса и мургава, като Клод. Подозирам, че никога не е била сред хора и сигурно се плаши от всички нас и цялото бърборене.

Но сега са в безопасност при нас. Скоро и двете ще разцъфтят.

Чак когато наближи време всички да се прибират — Фрида и Ани бяха изнурени от пътуването си — стана леко неловко. Първи си тръгнаха мама и татко, после Алфи отиде да вземе куфара на Фрида, а тя го погледна учудено и попита: „А ти къде отиваш?“ Той се изчерви и измърмори нещо такова: „Ще ти помогна с куфара“. Тя погледна първо мен и после — него и вдигна вежди. Г-жа Б. я избута навън, шепнейки: „Не питай, ще ти обясня после“.

Тази сутрин Фрида дойде без Ани.

— Моля те ми кажи какво става — започна тя направо, преди още да седнем. — Алфи не казва нито дума, а мама твърди, че не е моя работа. Но защо, по дяволите, той живее при нас?

Разтревожените й очи ми разкриха колко сериозно е положението — ужасното положение, до което се докарахме. Преди шест месеца щеше да е немислимо Роуз и Алфи, влюбени от деца, съвършената двойка, за която всички винаги казваха, че искат да бъдат като тях, да са скарани. И ето ги сега — живеят разделени и почти не си говорят.

— Има много за обясняване — успях да кажа, преди да грохна. Два часа по-късно, след като хубаво си поплакахме прегърнати, след като си говорихме, след като се смяхме и си правихме чай, а после пак говорихме и се смяхме и пак плакахме, всичко свърши — бях й разказала как Алфи пие, как е спрял да си търси работа, описах й ужасната случка с Джони, след която почувствах, че живея с непознат, колко трудно ми беше да намеря у себе си сили да му простя. Тя ми разказа за необикновените си приключения в Париж, за живота във „висшето общество“, който са водили с Клод, преди той да се завърне към старите си номера и да изчезне отново.

— Каква сме двойка, а? — казах аз и отново сложих чайника. Започвах да си мисля, че след като Фрида се върна, всичко ще бъде наред, когато тя пусна бомбата.

— И още нещо. С кого си била на гара „Ватерло“ в петък следобед?

Сякаш нещо изсмука въздуха от дробовете ми. Толкова виновна се чувствах, че се видях с Уолтър, ужасена от силата на това, което изпитах към него в чайната. Но с вълненията покрай рождения ден и завръщането на Фрида бях успяла машинално да го забравя.

— Ти си била на гарата в петък, нали? — успях да кажа смаяна, изчервявайки се цялата от притеснение.

— Не аз. Мама е била — каза тя и ме погледна право в очите. — Видяла те е да пиеш чай с някакъв добре изглеждащ тип с жълта коса, това ми каза. Притеснява се да не би…, нали знаеш?

Твърде бързо се впуснах в обяснения — отговорих й да каже на майка си, че това е нищо, че той е просто приятел, казва се Уолтър, загубил е ръката си във войната, работи във Фабриката за макове срещу „Мичълс“ и че ние… После не намерих думи.

— Ние…? — настоя тя.

— Покани ме да излезем на чай, а аз се чувствах толкова нещастна… — Отново ми свършиха думите.

— Сериозно е, нали? — попита Фрида след миг.

Поклатих глава, но после размислих и кимнах в знак на съгласие. Седяхме в мълчание в продължение на една дълга минута и после тя каза:

— Трябва да разрешим нещата между теб и Алфи. В противен случай ти ще избягаш с този жълтокос младеж и това ще е катастрофа. Повярвай ми, знам колко е трудно да се устои на красив мъж, дори и когато знаеш, че всичко ще свърши със сълзи. Аз съм жив пример за това как не трябва да се прави. Просто стой тук, а аз ще говоря с брат ми.

Замолих й се да не му казва за Уолтър.

— Разбира се, че няма да му кажа — каза тя. — Ще запазя тайната ти. Ще измисля някаква история, за да успокоя мама. Ще кажа на Алфи какво трябва да направи, за да спаси брака си.

 

 

Вторник, 15 август

Алфи се пренесе обратно снощи. Още е рано, но мисля, че ще проработи, ако сме внимателни един с друг.

Фрида удържа на думата си — отишла направо в кръчмата в неделя по обед, след като се разделихме, и настояла Алфи веднага да стане и да се разходят. Когато той отказал, тя заявила на висок глас, че ако така предпочита, може да си говорят за проблема с жена му и детето пред всички. Той веднага станал и отишли в парка.

Когато му съобщила каквото й разказах за пиенето и за тресенето на бебето, той избухнал в плач — бил провален човек, инвалид, който не е в състояние да работи, не бил достатъчно добър за мен и за Джони и било най-добре бракът ни да си остане така, за да мога да си намеря добър съпруг и баща на детето.

Тя му се разкрещяла да се стегне и да започне да мисли и за другите като начало, а не само да се самосъжалява и той бил втрещен, че малката му сестра може да е толкова жестока — така поне тя се изрази.

После тя продължила като му казала, че трябва да спре с пиенето веднага — как то се е превърнало повече в навик и то такъв, който не можел да си позволи и как, ако продължава така, ще свърши в канавката като някой скитник, как майка им и баща им все едно нямали за какво друго да се тревожат сега, със слабата търговия и с нея и Ани без доходи и без място, където да живеят.

Той се ядосал на това и отговорил, че това е нейната гледна точка, а не неговата и станал да си върви и когато тя го попитала къде отива, той отвърнал:

— В „Нелсън“.

— Само през трупа ми. Отиваш при Роуз — моментално.

И така тя буквално го довлачи до апартамента, натовари Джони и Ани в количката и заяви, че ще ги води у тях за чай и ще се върне след няколко часа. Погледна ме строго и каза, че очаква да сме се извинили един на друг и да сме разрешили конфликтите си, преди да се е върнала.

 

 

След като тя излезе, първите няколко секунди двамата с Алфи бяхме толкова шашардисани, че не намирахме думи. Докато той стоеше във всекидневната, измокрен от дъжда, изглеждаше толкова блед и потиснат — като бездомно куче, което го е страх да не го набият, — че единственото, което успях да измисля, бе да го прегърна.

След известно време той също ме обгърна с ръце и стояхме така няколко минути — просто дишахме и усещахме топлината на телата си. После той сведе глава към бузата ми и ме целуна, а аз се завъртях и се целунахме, както трябва. Топло и успокояващо чувство — като да си сложиш стара ръкавица. Не беше особено възбуждащо, но се надявам, че и възбудата ще се върне, докато се учим да си прощаваме.

Когато Фрида се върна с бебетата след три часа, вече се бяхме извинили един на друг за всички безсмислени и болезнени неща, които си бяхме казали и причинили. Алфи обеща да спре пиенето, а аз обещах да не му придирям толкова вкъщи. Едва не избухнах, когато ме помоли да си напусна работата, но успях да се сдържа и му казах, че щом си намери нещо, от което да изкарва достатъчно пари, за да си наемем апартамент с две спални, ще спра да работя.

Той като че ли прие това, но после започна да мърмори как се очаквало от него да ходи да търси работа, когато трябва да се грижи за бебето и да върши домакинската работа? Отново си прехапах устните, защото през последните месеци мама бе поела основно грижите за детето, а той не беше свършил почти нищо вкъщи. Но след като помислих малко, му предложих да помолим Фрида да гледа Джони, докато аз съм на работа, защото тъй или иначе тя трябва да си стои вкъщи и да гледа Ани, а и така хем тя ще може да изкарва по няколко шилинга, хем той ще може да си търси работа.

Накрая му припомних, че има възможност да започне точно под носа ни, във Фабриката за макове, но това беше последната капка.

— Съгласих се с всичко, което поиска — каза той. — Но моля те ми спести сърцераздирателното съчувствие на някаква проклета благотворителна организация, която плаща нищо и никакви пари за някакви изкуствени цветя.

Сетих се за Уолтър и за това колко се гордее с работата, която — по неговите думи — „му е върнала живота“, но разбира се не казах нищо. Алфи продължава упорито да вярва, че може да си намери работа за неинвалиди, въпреки че има близо три милиона безработни. Но вероятно засега е прекалено да настоявам.

Ще отнеме известно време, за да преоткрием доверието, което някога изпитвахме един към друг, но съм сигурна, че ще се случи. Утре ще отида и ще купя подарък на Фрида — може би нови чорапи? — за да й се отблагодаря, че най-накрая ни накара да видим смисъл. И ще я помоля да гледа Джони. Надявам се да се съгласи.

 

 

Понеделник, 21 август

Тази сутрин отново видях Уолтър на отиване към работа след отпуската. Беше неловко в началото, като си спомних как недостойно избягах от чайната, обзета от вина. Но той ме успокои — каза, че напълно разбира как се чувствам и въпреки че ме смята за най-красивото момиче на света, не иска да ми създава проблеми вкъщи и попита дали не може да сме просто приятели.

После ми разказа виц — типичен черен хумор, какъвто само човек с ампутиран крайник може да си позволи: Ранен британски войник попада в немски плен и трябва да му ампутират единия крак. Пита лекаря в лагера за военнопленници дали може да изпратят крака на семейството му в Англия. Докторът казва, че това е доста странна молба, но се съгласява. След няколко дни трябва да му ампутират и другия крак и лекарят се съгласява да изпрати и него в Англия. След това идва ред на едната ръка, после на другата. Този път комендантът на лагера отказал: „Найн! Не можем да направим това. Подозираме, че се опитвате да избягате“.

Харесва ми как е решен да се отнася лежерно към инвалидността си. Може би защото е твърде очевидно, че няма ръка, трябва да го признае, а и да се шегува с това. А понеже Алфи видимо накуцва, той може да „скрие“ факта, че има само един крак, което му позволява да го отрича и пред себе си.

И все пак, не мога да се оплача. След като се помирихме, той е най-любящият и най-внимателният съпруг. Фрида се съгласи да се грижи за бебетата, всъщност беше възхитена от идеята да припечелва по някой шилинг още през първия ден, когато Алфи отиде да си търси работа.

Прибра се, като накуцваше повече от обикновено и с посивяло от умора лице. На повечето места му отговорили да пробва пак през септември, след лятната ваканция, но не му отказали направо, от което мъничко се бе ободрил.

 

 

Вторник, 22 август

Уолтър ми каза днес, че майор Хаусън още наема хора. Когато казах на Алфи, той се разгневи. Повече няма да му го споменавам.

 

 

Понеделник, 4 септември

Алфи си намери работа! В „продажбите“. Толкова се гордея с него.

Днес беше първият му работен ден и се прибра напълно изтощен, веднага след чая падна в леглото и не успях да го разпитам хубаво как е минал денят му, да не говорим какво означава „в продажбите“. Може би утре?

 

 

Събота, 9 септември

Все още не знам каква е работата на Алфи, но работи и в събота. Казва само, че тогава „има най-много клиенти“.

Той е много уклончив, когато става дума колко печели, но очевидно е достатъчно, за да си купува бира, защото отишъл право в „Нелсън“ по пътя към къщи и оттогава е там.

 

 

Събота, 16 септември

Денят, който се предполагаше, че ще бъде хубав, се превърна в катастрофа.

Фрида ме увещаваше да отида с нея до Уест Енд — не да купуваме нещо, тъй като никоя от нас не може да си го позволи, а да позяпаме витрините и да хапнем сладкиши в „Лион“. Мисля, че тя все още тайничко копнее за живота на висшето общество.

Алфи още работи и през съботите, но г-жа Б. се съгласи да гледа Ани, а мама винаги е готова да вземе Джони за през деня. Отидохме и трябва да си призная, че много се развълнувах — толкова рядко напускам „Олд Кент Роуд“ сега като работя на пълен ден. Определено никога не съм ходила да пазарувам в тези огромни магазини, досега, да не говорим за дрехи. Дрехите ми винаги са били или подарък, или домашно направени.

Ах, тези магазини! Като дворци са — с огромните си прозорци, с мраморните си колони и скулптури, а аз не можех да си затворя устата — ченето ми висеше като на някой селяндур, който попада за първи път в големия град. Никога не бях виждала толкова много елегантно облечени дами, които се носеха по тротоарите с децата си, а понякога — и със слугите си, подредени на опашка след тях.

Мислех си, че зяпането на витрини означава, че просто ще стоим пред витрините, но Фрида е съвсем безочлива и каза, че няма смисъл да минем целия път, ако не надзърнем и вътре. Чувствах се толкова запусната и не на място, че я умолявах да ме остави да я изчакам в някое кафене, но тя ме замъкна в един магазин на име „Селфриджис“, който беше толкова голям и претъпкан със стока, че се зачудих, как изобщо някой може нещо да си намери в него.

Очевидно Фрида знаеше къде отива и ме поведе към дъното на магазина, където натисна някакво копче, чу се звън и се отвори една двукрила врата. Влязохме в една малка стая, украсена с огледала в златни рамки от три страни. Когато елегантния мъж с униформата затвори вратите, се паникьосах, но Фрида каза само „свий си леко коленете“. Чу се някакво бръмчене от машина и изпитах най-странното усещане — стомахът ми сякаш остана някъде долу. След миг се чу тих удар и мъжът отново отвори вратите, а аз с удивление установих, че излязохме на съвсем ново място.

Попитах къде сме, а Фрида прошепна: „На втория етаж, глупачке. Просто излязохме от асансьора“. Представяте ли си, бяхме се изкачили с два етажа докато си стоим в малката стаичка. Исках да разбера как работи, но тя ме хвана за ръка и ме издърпа през стойките с дрехи като каза, че трябва да пробва някакви рокли. Останалата част от следобеда мина в някаква мъгла. Продавачките се суетяха около Фрида като пчелички, а тя сигурно пробва десет рокли — всяка все по-красива от предишната. Виждах насилените им усмивки, когато тя любезно им съобщаваше как още не е намерила точно тази рокля, която си представя, но че може да се върне по-късно.

В „Дикенс&Джоунс“ и в „Джон Люис“ се повтори същото. Започнах да оклюмвам и се запътихме към „Лион“ за чаша чай, преди да хванем автобуса. Завихме зад един ъгъл и това, което видях, ме накара да застина на място. Някой мина покрай мен и ме блъсна настрани. Чух Фрида да вика:

— Хайде, Роуз! — Но краката ми бяха парализирани от ужас.

На отсрещния ъгъл, до входа на друг голям магазин, стоеше един мъж и от врата му висеше някакъв поднос с тютюн, лули и хартийки за цигари, а на главата му имаше табела с цените и думите: „Помогнете на военноинвалида“. Тълпите минаваха покрай него — никой не искаше да си пазарува от продавач с толкова окаян вид.

Със сигурност грешах? Но не, когато го погледнах отново, определено беше той. Моят силен и горд Алфи, докаран дотам да продава кибритени клечки по ъглите като някакъв просяк. Защо? Защо отказваше предложението ми да кандидатства във Фабриката за макове?

Тръгнах през колите в някаква мъгла, съвсем слабо отнякъде чувах клаксоните и виковете на Фрида. Така и никога няма да разбера как съм стигнала невредима до другия ъгъл — знам само, че трябваше да се добера до Алфи и да го измъкна. Той ме видя и лицето му посивя още повече. Когато се приближих, ми изсъска: „Какво правиш тук?“ Хванах го за ръката и казах, че не е нужно да прави това, че ще намерим друг начин, но той се дръпна и ми каза да го оставя.

— Не мога да те оставя тук така — повторих аз, но той каза, че нали това съм искала, да си намери работа. — Ето — сега си имам.

— Но не тази, Алфи — опитах се да му обясня, но той ми се озъби да се махам и спря да ми обръща внимание. — Трябва да си довърша смяната и да върна стоката или ще загазя. Прибирай се вкъщи. Ще говорим после.

В автобуса Фрида се опита да изкопчи информация от мен. Обясних й, че изобщо не съм и подозирала с какво се занимава Алфи, а тя каза, че сигурно си „имал причини“. Но просто нямах представа защо ще приеме една толкова унизителна работа, когато може да работи нещо достойно във фабриката. Отказва да приема благотворителност, но е готов да стои на улицата и да продава кибрит. Няма никакъв смисъл.

 

 

(По-късно) Вече е единайсет часа и — както се опасявах — той още не се е прибрал. Няма го и в „Нелсън“. Твърде съм притеснена, за да отида да проверя дали не се е прибрал при родителите си и съм сигурна, че ако беше там, Фрида щеше вече да е дошла да ме успокои. Трябва да се опитам да си почина, въпреки че няма да мога да заспя, ако не знам, че е в безопасност.

 

 

Неделя, 17 септември

Беше наистина много дълъг ден и съм изтощена от безсънната нощ и всички тези разговори.

Алфи се прибра рано сутринта — целият мокър и зъзнещ. Беше прекарал нощта на пейка в парка. Когато го попитах защо не се е прибрал в къщи, за бога, цяла нощ го чаках и се тревожех, той каза само, че бил твърде изморен и объркан, за да изтърпи да го въртя на шиш.

Естествено това ме накара да се почувствам ужасно виновна, като че ли беше моя грешката да приеме тази унизителна работа и на всичкото отгоре да спи в парка. Разридах се, Джони също се разплака и кашата стана пълна. Загрях вода в чайника и направих чай — седяхме часове наред, пихме чай, опитвахме се да разговаряме и да осмислим всичко това. Най-накрая успях да го убедя, че предпочитам да живея в тесния ни апартамент, отколкото да го гледам как се унижава всеки ден и го накарах да ми обещае да не ходи утре. Скоро след това той започна да премалява и го изпратих да си ляга с две шишета топла вода и сега спи, клетият.

Фрида дойде за обяд, за да се увери, че той е наред и трябваше да призная, че още не мога да разбера какво става в главата на брат й, какво си мисли и защо прави това, което прави. Съгласихме се, че колкото и да ги обичаме, умовете на мъжете са загадка.

 

 

Понеделник, 18 септември

Сякаш минаваме от една криза на друга. Днес стана по-зле, ако изобщо това е възможно.

Прибрах се вкъщи от работа и заварих Алфи да седи в кухнята с нещастно изражение. Когато го попитах възможно най-весело дали иска чаша чай, той се озъби — „не, благодаря“, не и преди да си изясни някои неща.

— И така, вече можеш да ми кажеш — заяви той със заплашителен шепот. — Кой е този мазник с жълтата коса, с който си толкова близка?

Е, това вече ме разби. Сигурно говореше за Уолтър — кой друг? Първата ми мисъл беше, че г-жа Б. му е казала, че ни е видяла заедно на гара „Ватерло“. Как иначе е разбрал за Уолтър и къде ли може да ни е видял заедно?

Исках да спечеля малко време и измърморих, че нямам представа за какво говори, но тогава той каза, че ни е видял заедно как отиваме към работа тази сутрин.

Бях слисана. Той ме шпионира?

— Не съм те шпионирал — каза той като ме погледна право в очите. — Просто исках да видя пустата Фабрика за макове, за която ми опяваш и те проследих.

Обясних му, че щях веднага да му кажа, ако ме беше попитал. За миг се зарадвах, че най-сетне проявява някакъв интерес, но после бързо осъзнах, че като ме е видял с Уолтър, със сигурност е загубил желание да се интересува повече.

— Да, и тогава нямаше да те видя с любовника ти, нали така? — В гласа му имаше злоба, каквато не бях чувала дотогава.

— За бога, той не ми е любовник — отвърнах му аз, — просто ми е приятел, който ме разсмива. Нищо повече.

— Да, да, видях как го гледаш, видях как го докосна по ръката, когато се разделихте — каза той още по-ядно. Това беше вярно — с Уолтър доста сме се отпуснали тия дни и тези малки жестове ми се струват съвсем естествени, но не е трудно да си представя какво си е помислил Алфи.

Не знам защо, но точно в този момент нещо ми щукна и реших, че вместо да се опитвам да го скрия, ще разкажа на Алфи всичко — колко нещастна се чувствах, как случайно се запознах с Уолтър един ден, защото пътищата ни се пресякоха на отиване към работа и как ме кара да се смея. Да, как флиртува с мен и как установих, че това ме ласкае в момент, когато се чувствах на дъното. Продължих и му разказах как се срещнах с Уолтър в чайната на гара „Ватерло“ и как тъкмо навреме осъзнах, че се държа като глупачка. Колко се зарадвах, че Алфи се върна в живота ми и как сега възприемам Уолтър просто като приятел.

— Но това, за което най-много му се възхищавам — чух се да казвам, като си мислех, че този дързък разговор вече отива твърде далеч, — е начинът, по който се отнася към това, че е инвалид. Той не се опитва да го скрие, не се преструва, че това не съществува и не се самосъжалява — просто се опитва да е доволен и от малкото. Бил е без работа четири години и сега се радва като дете, че има работа и че изкарва прилични пари.

От лицето на Алфи изчезна всякакво доверие. Как имам дързостта да продължавам? Джони, който доволно си играеше в краката ни, усети напрежението и започна да скимти за внимание.

— Казва, че няма вечно да прави макове, а че иска да може да работи за себе си и да прави нещо ценно, за да помага на другите. Майорът и другите от персонала се грижат за работниците, но там няма и следа от това, което ти наричаш „сърцераздирателна благотворителност“ — хората просто си вършат работата възможно най-добре. Но ти си мислиш, че си над тия неща, нали, че вместо това си готов да продаваш кибрит?

Докато говорех, лицето на Алфи придобиваше все по-непоколебимо изражение и се изчервяваше все повече, а вече беше почти червено-кафяво от гняв. Той скочи, грабна си бастуна и за миг се уплаших да не ме удари, но запазих самообладание, докато той се втурна покрай мен към вратата и я затръшна зад гърба си.

Това е — този път определено прекалих, казах си наум, като стисках здраво Джони, за да го успокоя, но в същото време се чувствах странно спокойна и горда от себе си, че най-сетне бях искрена. Ако на Алфи не му харесва да чува суровата истина, толкова по-зле за него, значи не е човекът, за когото си мислех, че се омъжвам.

 

 

Събота, 23 септември

Каква седмица! Като гледам последното нещо, което съм написала тук, виждам, че това е било повратната точка.

За да поддържам мислите си в ред, ще трябва да разкажа всичко по реда му.

Алфи не се прибра вкъщи в понеделник вечерта и когато на следващата сутрин оставих Джони в дома на семейство Баркър на път за работа, Фрида отвори вратата.

— Да, той отново спа тук — каза тя и отчаяно поклати глава към мен. — За бога, мислех си, че вие двамата сте си решили проблемите.

— Казах му някои истини, Фрида — отговорих й аз, облекчена, че Алфи е в безопасност. — Но ако не може да ги приеме, това си е негов проблем. Сега не мога да ти разкажа всичко. Ще се видим после.

По пътя към работа Уолтър бе сладък и очарователен, както обикновено. Когато му разказах, че нещата у дома са зле, той обеща да ми купи шоколад в столовата, за да ме ободри. Жалко, че така и не успя.

Беше почти единайсет часа — с момичетата се приготвяхме за почивката и чухме как стържат столовете, което означаваше, че почивката на момчетата от Фабриката за макове е свършила и трябва да се връщат обратно на работа, когато в коридора отвън се чу страшна врява — мъжки крясъци и тряскане на врати. Точно тогава сирената извести началото на нашата почивка. Всички зарязахме машините и след като се поблъскахме на прага, се втурнахме навън, за да видим какво се е случило.

Успях да видя над главите на момичетата пред мен, че двама от фабриката за макове се боричкат с трети — притиснаха главата му в земята, докато му държаха ръцете на гърба.

Уолтър стоеше от едната страна — лицето му беше пребледняло като на мъртвец и един от колегите му го придържаше. Щях да изтичам при него, ако момичетата отпред не ми бяха препречили пътя. Тогава забелязах раната на скулата му. Ударили ли са го? Какво е станало?

Задържаният вдигна глава за миг, което бе достатъчно, за да видя лицето му. Той крещеше разни неща като „Пуснете ме, ще му покажа аз на него“ и „Мислиш си, че жена ми е твоя, е, ще трябва да ме пребориш за нея“. Тогава осъзнах ужасната истина. Мери прошепна в ухото ми: „Това не е ли твоят Алфи?“ и аз знаех, че е той. За бога, искаше ми се в този момент земята да се разтвори и да ме погълне или просто да съм някъде другаде.

Някой изкрещя: „Извикайте ченгетата“. Друг предложи: „Не, извикайте майора“, и точно в този момент г-н Мичъл си проправи път през нас, боботейки: „Направете път, дръпнете се“ и „Оставете човека веднага“. После хвана здраво Алфи за ръката и го помъкна към входа на Фабриката за макове.

— Ти идваш с мен, младежо — каза той. — Никой не се бие пред завода ми, особено пък с военноинвалид. Ти и аз ще отидем при майора, за да ни обясниш какво, по дяволите, става.

Въпреки притеснението, инстинктът ми надделя. Напоследък бе невъзможен, но все още бе мой съпруг, трябва да се пазим един друг. Втурнах се напред, без да обръщам внимание на ужасеното лице на Алфи, и извиках, че мога да обясня всичко. Алфи е мой съпруг. Не е виновен. Завърших доста неубедително, че той също е военноинвалид, сякаш това би могло да извини поведението му.

Г-н Мичъл каза спокойно, че по-добре е да отида с тях, за да разкажа на майора моята версия за това тъжно стечение на обстоятелствата. Чак докато се качвахме по стълбите към кабинета на майора, започнах да осъзнавам колко е сериозно положението. Можеха да арестуват Алфи за нападение, а аз можех да си загубя работата заради това, че го защитавам.

 

 

Майор Хаусън имаше най-милите очи, които някога съм виждала у мъж, но си помислих, че е ужасяващ, когато влязохме в спретнатия му кабинет без много мебелировка. Той се изправи — стърчеше с една глава над нас (сигурно е висок поне метър и осемдесет), изпънат с онази офицерска стойка и със строгия си поглед, на който сякаш нищо не убягваше. По-късно научих, че е награден с Военния кръст за храброст в битката при Пашендал — сражавал се е, въпреки раните си, което не беше особена изненада. Точно такъв изглеждаше.

Той покани г-н Мичъл да влезе, като каза, че за него е удоволствие да го види и го помоли да му разкаже за какво става дума.

Г-н Мичъл обясни, че Алфи току-що е нападнал един от неговите хора навън. А това е жената на Алфи — г-жа Баркър. Гъстите мустаци на майора потрепнаха и после той попита кой е другият и дали е ранен.

— Има синина на бузата. Мисля, че това е всичко — каза г-н Мичъл и после погледна Алфи. — Как се казва човекът, когото нападна?

Алфи погледна мен.

— Уолтър.

— Да го извикаме ли? — попита майорът. — Бихте ли го довели, Мичъл?

Г-н Мичъл отново затропа по стълбите, а майорът ни издърпа столове. Видях, че ни наблюдава — Алфи седна по обичайния си начин — леко непохватно, първо изпъна изкуствения си крак с помощта на другия, за да може да седне, а после придърпа с ръка долната му част, за да прегъне коляното. Майорът попита съвсем просто дали това е рана от войната и Алфи обясни, че е ударен от снаряд и не са успели да спасят крака му. После майорът го попита дали е успял да си намери работа, а Алфи поклати отрицателно глава и каза, че си търси.

Точно в този момент г-н Мичъл се появи с Уолтър, чиято синина се бе удвоила за няколкото минути, откакто го оставихме долу на улицата. Майорът придърпа още два стола, покани ги да седнат, извади пакет турски цигари от бюрото си и им предложи от тях.

Всички запалиха и стаята се изпълни с дим, а майорът отвори прозореца, преди да седне отново.

Първо попита Уолтър дали е сериозно наранен. Уолтър попипа лицето си и потрепери от болка, но каза, че няма сериозни поражения — просто синина. Г-н Мичъл каза, че Уолтър трябва да отиде до кухнята на завода за яки, за да вземе лед и да го сложи на нараненото място веднага щом свършим.

После майорът се обърна към Алфи и го попита защо му е хрумнало да напада един от работниците му, а Алфи погледна Уолтър и отвърна, че си го е заслужил.

— А защо си го е заслужил, ако не възразявате да попитам?

— Опитваше се да извади жена ми от правия път. — Ето, казано е вече. Думите не могат да се върнат в кутията, като мака в играчката на Уолтър.

— Вярно ли е това, Уолтър?

Уолтър ме погледна, сякаш за да се извини за това, което щеше да каже.

— Не, сър — каза той твърдо. — Ние сме просто приятели — говорим си, докато отиваме на работа. Тя е много привлекателна жена, разбира се, и ако беше сама, щях да действам другояче. Но още от самото начало тя ясно ми даде да разбера, че е омъжена, а аз никога не бих докоснал нечия друга жена.

Алфи се намръщи и каза, че Уолтър ме е поканил на чай и че няма как да се преструва, че не е така, защото вече съм си признала.

— Да, вярно е. Тя трябваше малко да се ободри, сър. Разбирам, че г-н Баркър не е можел да си намери работа и положението у тях е било трудно.

Майорът се обърна към мен и ме попита дали имам нещо да кажа. Първо поклатих глава, а после осъзнах, че трябва да подкрепя Уолтър.

— Точно така е, както казва, приятели сме, нищо повече. Разсмива ме, а през последните няколко месеца определено имам нужда от това, за бога. Съпругът ми е горд човек, сър, и не иска да го признае, но е трудолюбив, а безработицата го съсипва. Това се отразява и на брака ни и никак не ми харесва.

— Вярно ли е това, г-н Баркър?

Алфи забоде поглед в обувките си, после вдигна глава с навлажнени очи. Исках да го прегърна и да му кажа, че всичко ще се оправи. Той призна, че съм права; напоследък при него всичко вървяло с главата надолу и чашата преляла, когато ме видял с Уолтър. Просто откачил и сега много се срамувал от това. Изправи се от стола си, докуцука до Уолтър и протегна ръка.

— Отнесох се с вас много несправедливо. Нямам оправдание. Извинете.

Уолтър също стана и каза:

— Всичко е наред, г-н Баркър, приемам извинението — и двамата си стиснаха ръцете.

Майорът се изправи сияещ:

— Добри момчета. Уолтър, мисля, че е време да се връщаш на работа. Г-н Мичъл, мисля, че ще се съгласите, че с това въпросът е приключен удовлетворително. — Г-н Мичъл кимна в знак на съгласие — В такъв случай, ще ме извините ли, ако г-жа Баркър остане тук още няколко минути? Бих искал да поговоря с нея и със съпруга й насаме.

 

 

Когато другите излязоха, той ни сложи да седнем отново и после отвори вратата на стаята си, за да помоли секретарката за кана чай за трима. Подаде на Алфи още една от странните си цигари, двамата запалиха и той попита Алфи дали още е без работа. Сърцето ми подскочи. Дали щеше да предложи на Алфи работа тук, във фабриката?

Но не беше толкова лесно. Обясни, че местата са ограничени, че Обществото на военноинвалидите си има приоритети кого да назначава. Зададе му много въпроси — за инвалидността на Алфи, каква пенсия получава, на какви работи е кандидатствал и какво е работил преди войната. Накрая каза, че зависи от това какви семейни ангажименти има. Алфи му отговори, че имаме малко момченце, а майорът се обърна към мен — „разбирам, че работите при Мичъл“. Кимнах, чудейки се защо това би имало значение. Но той ни обясни, че това е проблем, защото не сме „в крайна нужда“, каквото е изискването на Обществото, а и с пенсията на Алфи в семейството има втори доход.

В стаята се възцари тишина — от долния етаж се чуваше само тракането на машините, които изрязваха червения плат за маковете — машините, на които можеше да работи Алфи и да изкарва прилична заплата, ако не бях аз и обичаната ми работа.

И изведнъж се сетих — в цялата суматоха напълно бях забравила. Още нищо не бях казала на Алфи, но онзи ден мензисът ми не дойде. Отдадох го на напрежението и тревогите, но тази сутрин усетих леко щипене по гърдите — също както в началото на бременността ми с Джони.

— Няма да е задълго, сър — обадих се аз. — Г-н Мичъл не наема бременни жени.

Устата на Алфи зина от смайване и после се разтвори в най-широката и щастлива усмивка, която бях виждала на лицето му от много месеци насам, а майорът протегна ръка, за да се ръкува първо с мен, а после — с Алфи.

— Прекрасни новини. Поздравления и на двама ви — каза той.

— Това променя всичко, разбира се. Г-н Баркър, искате ли да ви разведа из фабриката, за да видите дали работата тук ще ви устройва? — И прекрасния ми съпруг — широко усмихнат — каза:

— Да, определено искам, благодаря ви, сър.

По време на обиколката им Алфи отишъл при Уолтър и го попитал дали ще го приеме за колега, ако му предложат работа там. Уолтър — бог да го благослови — казал, че с удоволствие ще забрави случилото се и че Алфи е добре дошъл.

Накратко казано — майорът предложи на Алфи работа и той започва следващата седмица. Още е рано, но вече се надявам, че това ще бъде началото на съвсем нова глава в живота ни.

 

 

Събота, 11 ноември

Минали са два месеца от последния път, когато писах тук и единственото ми извинение е, че бяхме толкова заети. Бебето трябва да се роди на рождения ми ден през май догодина. Фрида се съгласи да гледа Джони, а аз ще продължа да работя, докато г-н Мичъл не ми каже да спра. С парите, които изкарваме двамата, ще можем да си позволим апартамент с две спални — какъв лукс! — на съседната улица. О, и Беси си има малки — взехме си едно от кученцата й.

Алфи е нов човек. Няма да прави макове вечно — така каза. Всъщност работата му е доста монотонна, но той харесва компанията на другите момчета и изглежда толкова по-доволен от себе си. След всичко, което преживя, ще му трябва известно време, за да се съвземе, а на всички щеше да ни е несравнимо по-лесно, ако не беше толкова горд да приеме помощ. Не „сърцераздирателната фантазьорска благотворителност“, а истинска помощ от човек като майор Хаусън.

Преди няколко седмици Алфи ми каза, че е измислил начин как да направи една от машините по-ефикасна. Когато му предложих да разкаже на майора, той отказа — майорът си имал по-важни работи от това. Но вчера го чух да си подсвирква по улицата на връщане от работа и се появи доста по-ведър от обикновено. Изглежда е споделил идеята си с колега, който казал на майора, който пък слязъл от кабинета си специално, за да помоли Алфи да му я разясни. Изслушал го внимателно, кимал често и нахвърлял някакви чертежи. Накрая заявил, че идеята била чудесна и попитал Алфи дали ще му помогне да я осъществят. Той, разбира се, веднага приел и после ми каза, че щял да се пробва в „машинообработването“, както се изрази.

Сега разправя, че иска да стане инженер като майора. Не му споменах, че вероятно за това се искат повече умения с писането и аритметиката, но се е размислил и бог знае какво може да излезе от това.

И най-вълнуващата новина — Фрида си има гадже. Всичко стана, когато дойде до завода за яки, за да види дали няма работа за нея. Нямаше, но щом коремът ми започне да се надува, ще има. Беше вече към края на деня и тръгнахме заедно към къщи точно когато си отиваха и момчетата от Фабриката за макове. Уолтър помоли да ги запозная и така започна всичко.

Можеше да се получи неловко с Алфи, но двамата вече са изгладили отношенията си — все пак са принудени са работят един до друг. Аз също се радвам за Фрида, защото въпреки че Уолтър е флиртаджия, е истински мъж и ако го види човек колко нежно си играе с малката Ани, ще го помисли за истинския й баща.

Почти не ми остава време да мисля, да не говорим да пиша в дневника — когато стигна до края на този комплект тетрадки, ще си дам малко почивка за известно време. Но не можах да оставя 11-ти ноември да мине без една последна бележка. Тази година не ходихме до Кенотафа, но докато си закачах мака на ревера, се замислих колко странни четири години минаха от онзи първи Ден на примирието.

Започнах да осъзнавам, че маковете, които правят — и вече продават с десетки хиляди, — не са просто символ на загуба и скръб. Те също така ни напомнят колко е важно ние останалите да продължим да живеем живота си възможно най-добре и най-пълноценно в чест на онези, които не оцеляха.