Лиз Треноу
Като мак в полето (11)

Не бяха се виждали повече от месец и на Джес й се повдигаше от нерви, докато чакаше Нейт на гара „Падингтън“.

Успа се и едва не изпусна влака, защото снощи стоя до късно и чете дневниците, които не беше погледнала, откакто се върна от Съфък. Печалните думи на Роуз — „искам си стария Алфи“ продължаваха да звучат в главата й и сякаш се римуваха с нещо, което си спомни, че й бе казал Нейт веднъж: „Къде е онази Джес, която помня?“ Този уикенд щеше да покаже дали е успяла да преоткрие старата си самоувереност — жената, в която се бе влюбил.

С помощта на постоянната бдителност на приятелките си и благодарение на огромните усилия на волята, бе успяла да не пие цяла седмица. Изхарчи доста от спестяванията си, за да си купи две нови рокли, едни съвършено непрактични обувки, нова прическа и боядисване на косата, за да подчертае естествения й кестеняв цвят, маска за лице и маникюр.

Усмивката на лицето му си струваше всяка стотинка.

— Сякаш не сме се виждали от цяла вечност — каза той, като я прегърна и дълго я задържа до себе си, после отстъпи назад. — Изглеждаш страхотно, Джес. Много ми харесва новата ти коса. — Той взе куфара й. — Хайде, да си вземем кафе и да наваксаме. — Докато вървяха по перона, главата й се зареди с оптимизъм. Щеше да бъде страхотен уикенд.

Тя не можеше да откъсне очи от него — как можа да забрави колко е готин? Кожата му блестеше, а късата му коса от предния път бе пораснала в ореол от черни букли, през които копнееше да прокара пръсти. Когато се пресегна, за да сложи багажа й в багажното и да помогне на една възрастна жена с нейния, тя забеляза новите му черни дънки, които изпълваха задника му и усети прилив на желание, когато ризата му се повдигна и разкри пъпа му и лекото окосмение, което продължаваше като пътека надолу и което тя добре познаваше.

Когато влакът потегли, той се облегна назад в седалката си.

— Много се радвам, че изглеждаш толкова добре. Как си? Как върви битката за здравето на домашния фронт?

— Добре, добре — избърбори Джес. Беше толкова хипнотизирана, че съвсем забрави колко много неща имаше да му признае.

Той я погледна странно.

— Просто така — добре?

Джес отпи от кафето си. Усети каймака му и горчивината — трябваше му едно двойно уиски. Тя огледа купето. За късмет бе почти празно, защото знаеше, че след думите, които ще каже, ще последва дълъг и неловък разговор. Пое си дълбоко въздух и се стегна. Ако успееше да го изиграе като хората, без да лъже повече, но и без да казва най-лошата част от истината, сигурно той нямаше да си помисли най-лошите неща за нея и можеха да продължат. Но имаше чувството, че може и да не се окаже толкова просто.

— Ами, може би не съвсем добре — започна тя, като забеляза тревогата, която моментално зае мястото на усмивката му. — Имах малко проблеми…

 

 

Когато по уредбата съобщиха, че скоро пристигат в Суиндън, тя вече бе издекламирала предварително подготвената си реч — разказа му за злополуката, за спомените и за това какво облекчение е изпитала, когато взе решението да напусне Националната служба по здравеопазване.

Нейт се усмихваше, точно както бе предвидила, зададе всички трудни въпроси, които тя очакваше, а Джес успя да не наговори твърде много лъжи. Той като че ли прие за основателна причината тя да поиска да изчака, преди да му каже за „злополуката“, преди да може да говори с него лице в лице, и заради това бе замазала истината по телефона. Тя му спести частта с пиенето, а когато той я попита как е минало обучението, тя му каза, че се е отказала, защото се разболяла. По-добре да не знае тъжната истина. Разказа му за психотерапията и за дългите си разговори с Ворни и Хетс, за това как бе решила, че за момента най-добре е да си вземе малко почивка от работата като парамедик.

Влакът забави ход и влезе в гарата. Възрастната жена стана, а Нейт й помогна с багажа. После във вагона нахлу група превъзбудени ученици, които седнаха на местата си и се разшумяха като ято бърборливи птици.

— И така — достатъчно сме говорили за мен — каза тя. — А при теб как върви? И какво ще правим през уикенда?

 

 

Нейт каза, че сватбата ще е традиционна, първо в църквата, а после в семейната къща на булката — замък от седемнадесети век в Котсуълд.

Нейт и младоженецът — Барнаби или Големия Барни — се познаваха от деца, бяха най-добри приятели в основното училище в южен Лондон, а после бяха образували първата си група в колежа. Когато групата се разпадна заради липсата на договор със звукозаписна компания, те бяха заминали да попътуват заедно. След като се върнали Нейт избрал по-сигурната работа — да преподава, а Барни продължил да се занимава с музика — работел като професионален гост барабанист за записи, докато накрая за всеобщо учудване и за завист на Нейт го взели в последната минута да замества барабаниста на една група, която подгрявала истинските звезди на турнето им във Великобритания и в Европа.

На това турне той се бе запознал и се бе влюбил в поразително красивата Ана — манекенка на „Вог“ и единствената дъщеря на дребни благородници. Във времето, през което не беше на заседанията на Камарата на лордовете, баща й се занимавал с нещо важно в лондонското Сити.

— Старо злато — бе казал Барни на Нейт.

— Доста се изхвърля с тази жена — прошепна й Нейт, когато се запознаха, а Джес едва се удържа да не ахне при гледката на тази чистокръвна английска елегантност. Ана беше висока поне метър и осемдесет, русата й коса бе невероятно гъста и искряща като от реклама на шампоан, кристалният й акцент бе страхотен и — което бе най-чудесното нещо — оказа се, че е съвсем нормална, земна, забавна и влюбена до уши в Барни.

Нейт си призна, че се ужасява от перспективата, че ще държи реч като негов кум, че ще обърка нещо и ще изложи стария си приятел.

— Хайде, ти си учител. Всеки ден говориш пред хора — каза тя. — Ще се справиш чудесно.

Нейт каза, че щели да ги сложат на „най-важната маса“ и я погледна изпитателно, тъй като и двамата знаеха, че трябва да се държат възможно най-добре.

— Нямаш ли ми доверие?

— Разбира се, че ти имам — каза той с усмивка, която очевидно целеше да я успокои. Но дори сега, след три месеца, тя знаеше, че отзвукът от гафа й с Мат продължава да виси във въздуха между двамата.

Докато влакът наближаваше Оксфорд, тя разпитваше за другите гости. Нейт каза през смях, че има опасност да се получи потенциално взривоопасна смес — свадливи поземлени благородници като от „Имението Даунтън“, кудкудякащи приятелки на Ана от пансиона, бандата на Барни от Южен Лондон и пъстра сбирщина от случайни музиканти. Сред тях — дори имената на няколко звезди. Барни бе споменал няколко модни фотографи и дизайнери, както и вокалистът на главната група от турнето, който беше известен не само с кариерата си на поп музикант, но и с гласовитата си съпротива срещу войните в Ирак и Афганистан.

— Да се надяваме, че няма да държи речи — каза Джес. — Може да се наложи да го отстрелям в защита на кралицата и страната. — Видя нервния поглед на Нейт. — Само се шегувам, глупчо. Не ти ли обещах най-доброто ми поведение?

 

 

Като специални гости Нейт и Джес бяха поканени да отседнат в къщата на родителите на Ана. Когато сградата се показа през прозореца, докато гумите на таксито им скрибуцаха по чакълестата алея, Джес установи, че замъкът не е чак толкова разнебитен, колкото си бе представяла — беше с размерите на чифлик, древен, уютен, асиметричен и безкрайно желан. Потъмнелите от времето камъни на фасадата с цвят на пчелен мед блестяха под следобедното слънце, отчасти покрити с пълзяща лоза с листа вече обагрени в есенните червени и жълти нюанси. Къщата бе пропита с историята на поколения хора, с раждания, детство, сватби, старост и смърт. Стоеше уверено в покоя си сред пейзажа, сгушена между хълмовете с големия си парк с хубави стари дъбове отпред.

Майката на Ана ги посрещна на горния край на стълбището — веднага стана ясно от кого е наследила хубавите си черти. Тя ги поздрави, като съвсем леко повдигна елегантно оформената си вежда.

— Нейт, нали? Кумът на Барнаби? Учителят по физическо? Толкова много сме слушали за теб. А ти сигурно си Джес? Върнала си се от Афганистан невредима, слава богу, толкова много се притеснихме за теб, когато ни разказаха. Божичко, невероятна двойка сте двамата. Влизайте, влизайте. Опасявам се, че чаят приключи, но имате време за душ и освежаване преди коктейлите в седем и половина в салона. Вечерята е от осем.

— Моля, качете ги в жълтата стая — каза тя, обръщайки се към мъжа, който бе взел багажа им.

— Истински ли беше? Не ми казвай, че си имат иконом! — кикотеше се Джес, след като той излезе от стаята им.

— Трябваше ли да му дам бакшиш?

— Не, не ставай глупав. В имението Даунтън не дават бакшиши на прислугата.

— Не, не дават. — Нейт неловко оглеждаше стаята. — Определено е жълта. — Двойното легло, завесите и столовете бяха покрити с лимоненожълта басма, тежкият килим бе в бледокайсиено, а стените и тавана — в кремаво.

— И тук е жълто — извика тя от банята. — Ваната е огромна — имам ли време да си взема една?

Джес не спираше да си напомня, че не играе роля в някаква стилна историческа драма. Пиенето се лееше на воля, но думите на Ворни още звучаха в ушите й. Взе си минерална вода. Не се издънвай, Джес, недей да близваш изобщо. Дори и едно питие ще отслаби волята ти.

И двамата изпитаха облекчение, когато пристигнаха Барни и родителите му и разговорите за ученическите им дни в Южен Лондон и за подвизите им с групата им помогнаха да не се притесняват чак толкова. След вечерята младоженецът бе прогонен в близката кръчма, за да не види булката си преди пристигането й в църквата. Джес и Нейт благодариха и се възползваха от случая да се оттеглят рано.

Следващия ден бе ветровито и хладно — определено беше твърде студено за вталената рокля без ръкави, която Джес бе избрала. Нейт я целуна и й каза, че изглежда много красива, но тя знаеше, че дори и с вълнения шал на раменете си, ще зъзне през деня. Докато той се бореше със смокинга си и мрънкаше за твърдо колосаната яка и жилетката, тя му каза да не се оплаква: поне щеше да му е топло.

Службата в църквата мина като по часовник — Ана беше самата красота, а трите й шаферки и шаферът се държаха перфектно. Булката и младоженецът си казаха клетвите безупречно, Нейт не изпусна пръстена, органистът изсвири най-жизнерадостните сола, а слънцето се показа тъкмо навреме, за да огрее щастливата двойка под дъжда от истински розови цветчета.

Тъй като Нейт трябваше да посреща гостите, ги напъхаха в една от първите коли и се отправиха обратно към къщата.

— Можеш ли да си представиш какво мъчение — мърмореше си той под носа — да трябва да се усмихвам и да кажа „здравейте“ на стотина непознати?

Тя го потупа по коляното.

— Просто бъди чаровен, както винаги. Всички ще се влюбят в теб.

За малко цялата шатра беше само на нейно разположение и забеляза, че е обградена от настъпателни келнери с подноси с напитки. Взе си чаша с нещо, което мислеше, че е портокалов сок и твърде бързо установи, че в него има и шампанско. После, докато обикаляше наоколо и проверяваше украсата на масите, цветята в кремаво, розово и златно, луксозните висулки и гирлянди и стилно аранжираните дантели и панделки, тя осъзна, че е изпила още две чаши, без да забележи.

Ропотът в стомаха й започна и тя знаеше, че трябва да хапне нещо, но когато видя опашката с гостите, които още чакаха да бъдат „приети“, по всичко личеше, че храната ще почака. Би могла да поразгледа градината, но беше твърде студено, а високите токчета на непрактичните й обувки щяха да затънат в тревата и походката й да стане несигурна и непохватна.

След известно време към нея се присъединиха други гости и започнаха любезни, но досадни разговори, докато пиеха шампанско и си взимаха хапки. Успя за няколко минути да подслуша какво си говореше групата около известната поп звезда, но реши да се измъкне точно когато той започна антивоенната си тирада. След като изслуша размишленията за кредитната криза на един едър мъж с шкембе, установи, че не може да се концентрира и погледна към входа на шатрата, за да види как се справя Нейт.

На опашката бяха останали само няколко човека и точно тогава се появи нова гостенка — висока и красива чернокожа жена с диплеща се виненочервена рокля — косата й беше вързана с някакви пера, а елегантната й шия се наведе, за да целуне булката по двете бузи.

Джес не беше единствената, която зяпаше новодошлата. Тя забеляза, че Нейт не сваляше очи от нея, докато се ръкуваше с гостите пред себе си. Докато го наблюдаваше, жената стигна до него с котешка грация. От усмивките, които си размениха и от езика на телата им беше ясно, че се познават, може би дори интимно. Вместо обичайното официално ръкостискане, Нейт взе ръцете й в своите и за един болезнено дълъг миг двамата стояха безмълвни и лъчезарни — двама високи, елегантни чернокожи, които биеха на очи сред морето от руси и бледи лица и розово-кремавия декор на шатрата. Коя бе тази жена, откъде я познаваше Нейт и какво означаваше тя за него? Защо не беше споменал преди това, че тя ще идва? Джес осъзна, че я обзема вълна от ревност, която премина опустошително през стомаха й.

Двамата се смееха, очевидно на някаква неизречена шега, после се целунаха по двете бузи, както си му е редът. Джес не можеше да понесе гледката, но усети, че целувките бяха особено нежни и продължителни. Жената бе последният гост на опашката — строените в редица посрещачи се разпръснаха, а двамата тръгнаха заедно към централното място в шатрата. Изглеждаха като съвършената двойка — и двамата бяха стройни и длъгнести, със същия цвят на кожата и със сходни фини черти на лицето, с високи скули и пълни устни. Нейните бяха с ярко пурпурно червило.

Джес застина, когато срещна погледа му и поведе новодошлата към нея.

— Джес, това е Нериса. Нериса — приятелката ми Джес — извика той през суматохата. Тя стисна протегнатата й ръка и се опита да се усмихне. Ръкостискането беше вяло, сякаш притежателката на ръката не си правеше труда да направи впечатление.

— О, толкова се радвам да се запознаем — каза Нериса провлачено. Акцентът й бе американски или може би канадски. — Нейтън и аз се познаваме отдавна, нали така? — Тя вдигна ръка към бузата му с шокиращо интимен жест, от който — трябва да му се признае — той като че ли се притесни. Или пък вътрешно се изчерви от вълнение?

— И изобщо не знаеше, че Нейт ще бъде тук? — Джес чу острата нотка в гласа си и се надяваше и той да я е доловил, за да разбере колко беше болезнена тази среща за нея.

— Не, изобщо не знаех — каза Нериса. — Това е просто чудесно съвпадение, нали, Нейтън?

— Запознахме се в Австралия, докато пътувах — каза той, очевидно в пълно неведение за неудобството, което изпитваше Джес. — Бяхме на един концерт — Нериса пее много хубаво.

— Някой иска ли нещо за пиене? — Джес повика един от минаващите келнери и си взе чаша шампанско, което преполови още с първата глътка.

— Мелбърн, нали? В онзи ужасен вертеп на „Брунсуик Стрийт“? С отвратителната група? — Те се закикотиха съучастнически на общите си спомени. — Кой би си помислил, че ще те видя тук, Нейтън, издокаран в смокинг?

— А откъде познаваш Барни и Ана? — попита Джес, като си довърши питието и си взе нова пълна чаша. Знаеше, че Нейт я гледа гневно, но не отвърна на погледа му.

— О, познавам Ана от години — Нериса размаха грациозно елегантната си ръка. — Работили сме заедно на десетки снимки. Тя е истински професионалист.

— И не знаеше изобщо, че Ана се омъжва за най-добрия приятел на Нейт? — попита Джес. — И че Нейт ще бъде кум на сватбата й?

— Не. Както казах, това е абсолютна случайност.

Случайност? Запознава се с Нейт в Австралия, а с Ана — в Ню Йорк? После се появява тук и Нейт не знае нищо по въпроса. Не мисля така, помисли си Джес.

— Манекенка си сега, така ли? — попита Нейт. — Имат ли край талантите ти? — Изражението на чисто възхищение на лицето му вече бе нещо прекалено за Джес.

— Да. Откриха ме, когато се върнах в Ню Йорк. Оттогава с това се занимавам. Скучно е, но пътувам много и ако човек иска да живее в Манхатън, трябва някак да си плаща наема, сещате се?

— Но ти имаш толкова хубав глас. — Той се обърна към Джес: — Трябва да чуеш как Ниса пее блус. Тръпки те побиват.

Така, Ниса значи. Минаха на галени имена. Това беше истинско мъчение. Колко ли време им трябва да поднесат сватбената закуска, за да могат да се откъснат от тази жена?

След секунди удари звънецът и Джес и Нейт се насочиха към дългата главна маса върху издигнатата платформа в единия край на шатрата. Разположили ги бяха само от едната страна — Джес бе най в края, до Нейт. От другата му страна беше майката на Барни и той си говори сякаш цяла вечност с нея, оставяйки Джес да се чувства като ненужна вещ. Ненужна — определено така се чувстваше. Прие виното, което келнерът й наля и се загледа как гостите заемат местата си на кръглите маси долу — искаше й се да бъде една от тях. Не, всъщност й се искаше да може да избяга от цялата тази ужасна история, да вземе Нейт със себе си и да го отведе в безопасност в апартамента му.

Пресуши чашата си и почувства, че алкохолът си бе свършил работата — да облекчи тревогата й. В далечината виждаше как пурпурните пера в косата на Нериса се развяват подобно на знаме, забеляза любопитните и възхитени погледи на сътрапезниците на масата й, наблюдаваше ги как я заговарят и виждаше как тя веднага стана център на вниманието им.

Най-сетне Нейт се обърна към нея.

— Добре ли си? — Тя кимна, че е добре — не можеше да намери точните думи. Сляп ли е? Как може да не забелязва колко е нещастна? — Внимавай с пиенето, Джес. Моля те?

— О, за бога, на сватба сме — каза тя и остави келнера да напълни чашата й.

— Защо винаги го правиш? — Отсеченият му шепот звучеше като далечен картечен огън.

— Какво правя? — Тя усети гнева да се надига и тъкмо щеше да избухне, когато с огромно усилие на волята успя да се спре. Последното, което искаше сега, бе скандал — тук, на главната маса, пред всички гости.

— Много добре знаеш какво казвам. Просто спри да пиеш, моля те. И не ме излагай. Трябва да се концентрирам върху речта.

Точно тогава зад лакътя й се появи един келнер, който й предлагаше плато с храна. Изглеждаше много вкусно, но имаше вкус на картон. Тя пиеше методично през цялата вечеря и се опитваше да не гледа към Нериса, но ревността й отравяше всяка глътка. Вече й се въртеше главата и отчаяно се нуждаеше от малко чист въздух.

Стана леко колебливо на крака.

— Отивам до тоалетната — прошепна на Нейт.

— Речите ще започнат всеки момент. Не можеш ли да изчакаш до после?

— Няма да се бавя. Обещавам.

Изискваше се ловкост, за да преодолее стъпалата на слизане от платформата без парапет — стъпваше на пръсти и почти събори някакви претенциозно аранжирани цветя, но успя да стигне до земята невредима и започна да си пробива път между масите, стъпвайки внимателно върху неравната сезалова настилка. Почти бе стигнала благополучно до изхода на шатрата, когато токът й се закачи на едно особено неравно място, загуби равновесие, не успя да се подпре на рамото на близкостоящия гост и падна с главата напред.

Точно в този момент се чуха почуквания по чашите и шатрата утихна. Бащата на Ана бе станал прав и щеше да започне, когато забеляза суматохата до изхода и всички обърнаха поглед натам, за да видят как се опитват да помогнат на Джес да се изправи. Беше си ударила главата при падането, коленете й бяха ожулени, а впитата й рокля — съдрана.

— Извинявайте, много съжалявам, добре съм, моля ви, не се притеснявайте — чу гласа си да звучи силно в тишината. Усети как сто чифта очи пронизват кожата й.

— Трябва да отида до тоалетната — прошепна тя, като се изплъзна от жената, която се опитваше да я накара да седне и да изпие чаша вода. Единственото, за което си мислеше, бе да се махне веднага оттам, за да не привлича още повече внимание към себе си, точно преди звездния миг на Нейт.

Най-накрая успя да се измъкне навън и докато си поемаше жадно въздух, си събу обувките и лъкатушейки се отправи към къщата. Зад шатрата имаше химически тоалетни, но не й трябваше тоалетна. Искаше просто да седне за няколко минути сама и да си върне самообладанието, да си преоблече и да поизтрезнее. После щеше да се върне на приема и може би щеше да се преструва, че нищо не се е случило. Качи се по стълбите в опустялата къща и зави по коридора към жълтата стая.

 

 

— Какво, по дяволите, става Джес? Навсякъде те търсих. Какво правиш?

Викът на Нейт я сепна в съня й и за няколко секунди тя се зачуди къде се намира. Като отвори очи, видя озверялото му лице, надвесено над нея, бялата му папийонка и смокинга. Веднага си припомни всичко и я обзе ужас — сватбения прием, проклетата женичка Нериса, непохватното падане.

— Паднах и си ударих главата — промърмори тя. — Трябваше да полегна.

— Напила си се и се направи на посмешище — каза той хладно. — Обеща ми да не пиеш и после се напи като прасе, дори и след като те предупредих. Защо, Джес, защо? — Лицето му беше пламнало, тялото му бе напрегнато като навита пружина и подчертаваше всяка своя дума със замахване с юмрук.

Втрещена от агресивността му, Джес реши, че нападението е най-добрата защита. Тя завъртя крака и стана, без да обръща внимание на виенето в главата си и на вкуса на пясък в устата.

— Защо ме излъга за онази жена, Нейт? — Думите просто изскочиха.

— Коя жена?

— Старата ти приятелка, Нериса. „Ниса“, извинявай. Страхотната блус певица, понастоящем манекенка, която просто така случайно е тук. Удивителна случайност.

— Какво, по дяволите, намекваш, Джес? — Лицето му бе кипнало от гняв.

— Какви игрички си играеш с мен, Нейт? Влиза красива жена, оказва се твоя отдавнашна приятелка, извини ме, гадже и хоп! — голямата изненада.

Той се тръшна в едно кресло до прозореца и въздъхна смирено.

— Не ми е гадже, за бога. Виждали сме се само няколко пъти, както ти казах, и никой от двама ни не знаеше, че другият ще е тук днес. Наистина беше голяма изненада.

— И очакваш да ти повярвам? Срещнали сте се в Австралия, а тя се появява тук — каза заваляно Джес. — Адски голяма случайност. Ти я бройкаш, както може да види всеки, който ви погледне. Какво очакваш да направя? Да се усмихвам като глупачка и да се държа добре?

Лицето му потъмня.

— Очаквах да се държиш като голям човек, а не като глупава ревнива тийнейджърка. Очаквам да не се напиваш на всеки купон, да не се клатушкаш насам-натам, да не се препъваш, да не падаш и да ставаш за посмешище. Знам, че си имаш проблеми, откакто се върна от войната и направих всичко възможно, за да ти помагам и да ти съчувствам. Вече мина цяла година, а ти сякаш не полагаш ни най-малко усилие да ги разрешиш. Аз стигнах края, Джес.

— Това ли си мислиш за мен, така ли? Ревнива глупава тийнейджърка?

— Така се държиш сега. И, честно казано, повече не мога да го понасям.

Кръвта сякаш замръзна във вените й. Изведнъж всичко стана много, много сериозно.

— Мислех, че между нас всичко е наред, Нейт? — замоли се тя. — Наистина преживях тежък период, вече ти казах. Скоро ще се оправя.

— Това вече го пробвахме и не работи. — Той стана, извади от портфейла си банкнота от двайсет лири и билета й за влака. — Виж, предлагам ти да изтрезнееш, да си вземеш такси и да отидеш на гарата.

Чуваше думите му болезнено ясно.

— Казваш ми са си ходя? Да се върна в Лондон. Сега? Ами сватбата? — Пулсът й бучеше в ушите и се мъчеше да не се разплаче.

Той кимна и тръгна към вратата.

— Да. Веднага. Писна ми.

— Моля те, Нейт… — Тя се опита да се изправи, но стъпи на криво, политна напред и се хвана за един стол. — Не си отивай. Всичко ще се оправи. Обичам те…

Той отвори вратата и си излезе.

— Сбогом, Джес.

В Лондон тя хвана последния влак за секунди, отпусна се на седалката и изпрати есемес на майка си: „Може ли да дойда при вас тази вечер? Ще хвана такси. Остави ми ключа, моля.“ Като ранено животно, което иска да се скрие някъде и да си ближе раните, Съфък бе единственото място, което можеше да понесе.

Минаваше полунощ, когато пристигна, но Сюзан я чакаше на вратата, загърната в халата си.

— Толкова ти благодаря, че ме изчака — каза тя. Опитваше да не я поглежда в тревожните очи. — Може ли утре да говорим? Просто трябва да остана сама сега.

Беше невъзможно да заспи. Сипа си една чаша, от уискито на баща си, но заради сватбения й махмурлук то имаше вкус на киселина. Насиленото веселие в късните предавания по телевизията я накара да се почувства още по-отчаяна. Нищо не можеше да направи — качи се на горния етаж в спалнята си и разопакова малкия си куфар за уикенда.

Тогава намери последния дневник на Роуз, мушнат в страничния джоб.