Лиз Треноу
Като мак в полето (9)

Книга 4
Роуз Баркър — Лично

Събота, 20 март 1920 г.

Алфи бавно се възстановява. Отново започна да се храни както трябва, а днес, когато отидохме до парка да храним патиците, дори го видях да се усмихва при вида на малките пухкави патенца. Утре сме канени на неделен обяд при родителите му — за първи път се съгласи да излезе от „случката“ насам.

 

 

Събота, 27 март

По настояване на Алфи не казах на никого, че е получил срив, но съм сигурна, че в квартала се говори за това. Засега никой нищо не споменава, дори с Фрида не съм го споделила и при все че съм сигурна, че знае, тя зачита нуждата ни да се преструваме, че нищо не се е случило.

Мисля, че беше много мило от нейна страна да ме покани да отида с нея на изложението „Идеален дом“ в Олимпия — за идеи как да обзаведем къщата, която твърди, че Клод щял да купи за тях двамата. Тя дори предложи и Алфи да дойде, ако иска, защото дават безплатни билети на завърналите се войници като част от т.нар. план „Дом за герои“, но и двете знаехме, че той не проявява и най-малък интерес към такива неща и затова накрая решихме да отидем само двете с Фрида.

С нетърпение очаквахме да се позабавляваме малко, както и стана. Залата на изложението бе висока като катедрала, с красив сводест стъклен покрив. Струваше си да идем само заради нея. Но след като чакахме на опашка половин час, накрая минахме през турникета и влязохме вътре, от гледката, която ни посрещна, просто ни паднаха ченетата.

На място с размерите на няколко футболни игрища бяха подредени редици сергии, които приличаха на истински стаи с килимите и мебелировката — килими с всевъзможни десени и комбинации на цветове, осветени от слънчевите лъчи, бани с плочки и емайлирани вани, най-различни мивки и тоалетни, спални с легла, одеяла и възглавници, които изглеждаха толкова нежни и луксозни, че човек се изкушаваше направо да си легне в тях.

Но най-голямата тълпа беше пред кухните. След като половин час зяпахме с отворена уста всички невероятни изобретения на щанда „Поглед в бъдещето“, двете с Фрида се съгласихме да не чакаме чак толкова. Представете си — машина, която препича филийки, ютия, която се загрява на ток, вана, в която има всичко за миене на съдове и друга — за отцеждане. Готварските печки бяха толкова чисти и малки, работеха на газ или на въглища, или комбинирано. В бъдещето на хората няма да им трябват килери — ще имат огромни стоманени хладилници, в които храната се запазва прясна дни наред.

Има и нов вид мебел за кухни, нарича се „шкаф“ и представлява нещо в кремаво и бяло, със специални чекмеджета за различните кухненски съдове и принадлежности, с мраморни или емайлирани плотове, които са „супер хигиенични“ или „идеални за тесто“.

В автобуса на връщане Фрида бърбореше как щяла да си обзаведе новия дом, чертаеше цветни схеми и, естествено, говореше как щяла да има най-новите кухненски шкафове и всички тези нови уреди. Слушах я с половин ухо, докато гледах през прозореца и се чудех как ли обикновените хора някога ще печелят достатъчно, за да могат да си купят тези чудни новости и дали те ще бъдат привилегия само на богатите като Фрида и Клод? Дори ако и двамата с Алфи работехме, никога нямаше да спестим достатъчно дори за една от тия джаджи, да не говорим за цяла напълно обзаведена кухня, каквато очевидно планираше Фрида.

Когато се прибрах, се заядох с Алфи и след чая той се запъти към кръчмата по-рано от обичайно. Обещах му да намина по-късно, но истината е, че нямах особено желание. След като видях „Поглед в бъдещето“, собственият ми живот ми изглежда плосък и скучен, а малкият ни апартамент — остарял и старомоден.

Иска ми се никога да не бях се съгласявала да отида на проклетото изложение. От най-щастливата жена на света, която си има Алфи вкъщи, се превръщам в кисел и неудовлетворен стар мърморко.

 

 

Събота, 18 април

Фрида се отби в понеделник и ми каза, че с Клод възнамеряват да отидат на танци в „Пале“, за да отпразнуват рождения й ден и предложи да се включим и ние. Алфи категорично отказа, както й очаквах, главно заради Клод. „Не е нужно да си говориш с него — казах му, когато сестра му си тръгна, — просто ще бъде по-забавно, ако сме с друга двойка. Не можем ли и ние да се повеселим от време на време? Напоследък толкова рядко ни се случва.“

Той се противеше и така ме вбеси, че го заплаших, че ще отида сама, ако не дойде с мен. Той изхвърча от къщи и отиде право в „Нелсън“, както обикновено, а след няколко часа се върна пиян-залян. На следващия ден се прибра от работа и просто каза: „Печелиш. Ще отидем на танци. Само не очаквай от мен да разговарям с него.“

Прегърнах го и веднага започнах да се терзая какво да облека, но Фрида каза, че ще ми заеме някоя от нейните рокли. По-късно донесе няколко, за да си избера — всички бяха последна мода, без талия и с дванайсет сантиметрови пискюли по подгъва. Страшно ми хареса една шарена рокля на розови цветчета. С нея плюс чифт копринени чорапи на заем и малко „черешово“ червило, се почувствах толкова модерна, че едва се познах.

— Ще трябва да направиш нещо с косата си — обяви Фрида, което много ме потисна. Но тя беше права, вълнистата ми прическа до раменете, която си мислех, че е толкова стилна преди една година, сега ми се струваше много демоде. Тя предложи да ми даде пари на заем и излязох от фризьорския салон подстригана — косата ми беше права и стигаше точно до под ушите!

Дори Алфи бе впечатлен — забелязах, че ме проглежда крадешком и вечерта започна със замах. Отидохме първо до бара за малко и Клод ни почерпи вкусни коктейли, които пристигнаха с малки хартиени чадърчета, които двете с Фрида си сложихме зад ушите (Алфи пи бира, естествено). След като изпих два коктейла, усетих леко замайване. Клод беше в много добро настроение, разказваше леко непристойни истории, от които Фрида се заливаше от смях, а аз се кикотех напук на себе си. Алфи мълчеше, а аз бях благодарна, че се съгласи да изтърпи Клод, заради приятелството ми с Фрида. А и се предполагаше, че това е романтичната ни вечер заедно.

За съжаление, не се оказа точно така.

След няколко танца на дансинга, с поклащане и махане на ръце, като се опитвахме да не гледаме изтънчените танцьори като Клод и Фрида, които знаеха всички стъпки, Клод извика през музиката на Алфи:

— Ще ми разрешиш ли удоволствието да танцувам с красивата ти жена?

Знам, че се приема за нещо нормално, дори любезно, човек да покани партньора на приятеля си на танц, но Алфи очевидно не го знаеше, защото лицето му заприлича на буреносен облак — подозирам, че не толкова ревнуваше от Клод, колкото се притесняваше да остане насаме с Фрида. Но при създалата се ситуация нямаше как да откаже и затова кимна одобрително, а Клод ме отведе с танцувална стъпка и толкова силно ме завъртя, че се зашеметих. После смени стила — риташе с пети и въртеше ръцете ми наляво-надясно, а аз почти не паднах, но след малко му хванах цаката и започна да ми харесва. Когато музиката свърши, се съгласих на още един танц.

Алфи стана от масата, когато се върнахме, а аз си помислих, че това е необичайно любезно, преди да схвана, че той нямаше намерение да сяда отново. Изсъска в ухото ми: „Сега отивам да си взема палтото и не ме интересува дали искаш да си ходиш, или не. Остани или ела с мен, не ми пука.“

Когато се прибрахме вкъщи, се получи най-ужасният и гаден скандал и си казахме неща, за които съм сигурна, че ще съжаляваме. Но сега той си легна, а аз седя и пиша, защото знам, че няма да мога да заспя с всички мисли, които ми се въртят в главата.

Искам стария Алфи.

Не ме е грижа за липсващия му крак — вече свикнах с него, — но не ми харесва в какво се е превърнал. През повечето време е гневен, ревнив, рязък и отчаян. Опитвам се да направя всичко възможно, за да ни се получи, но понякога сякаш нищо не помага.

 

 

Неделя, 2 май

Днес навърших двайсет! Алфи ми купи първите копринени чорапи, които са си само мои, а мама ми направи хубава торта — много ме глезят.

Мисля, че преминаваме през важен период. Толкова пъти съм го писала, знам, но този път има няколко основателни причини да се надявам, че може да е вярно.

Първа причина — Алфи е толкова по-щастлив сега, когато не му се налага да се бори със страха си от кръвта и суровото месо всеки ден. Трябваха му три дни, за да се възстанови напълно от срива си (и цяло състояние за сметките за лекаря, които мама и татко любезно платиха), но така имахме време да помислим. Той вече съвсем се е навил да се върне на работа в магазина — не спираше да повтаря: „трябва да се преборя с това, по дяволите“ — но след известно време се съгласи, че не си струва отново да получи срив, а татко каза, че е направил всичко възможно и не трябва да се чувства зле да се признае за победен. Сега отново е безработен, но е толкова по-щастлив.

Втора причина — следващата седмица започвам работа като стажант-шивачка в завода за яки „Мичъл“. Само на десет минути пеша от вкъщи е — точно от другата страна на „Олд Кент Роуд“. Ходила бях там на няколко пъти да търся работа, но никога нямаха места. Този път някаква приятелка на мама казала няколко добри думи и ме повикаха да започна пробно. Никога досега не бях работила на шевна машина, но е доста лесно, стига да се внимава с пръстите и иглата. Сигурно съм се справила добре, защото на следващия ден ми предложиха да започна работа. Очевидно наемат само жени за това, защото се искат фини пръсти и око за детайла, така че нямам чувството, че взимам работата на Алфи или на някой друг демобилизиран войник. Заплатата не е нещо особено, но с нея и с пенсията му все ще изкараме някак, докато и той си намери работа.

Трета причина — Алфи и аз се разбираме все по-добре за всичко. Той е нежен и любящ отново и понякога едва дочакваме да стигнем до леглото! Обаче се опитваме да бъдем внимателни. Не искам да забременея точно сега, когато започнах работа и докато Алфи още е безработен.

 

 

Понеделник, 31 май

Времето е ужасно. Вали като из ведро от три дни, но тук в Лондон имаме късмет. Във вестниците пишат, че в графство Линкълн двайсет души са се удавили от наводненията този уикенд.

 

 

Неделя, 6 юни

Днес в кръчмата всички говореха само за това как любимата певица на татко, Нели Мелба, вчера пяла в Челмсфорд и се чувало чак в провинцията благодарение на нещо, което наричат „електрически кабел“. Очевидно с някоя от тези измишльотини човек може да си слуша любимата музика във всекидневната само като натисне едно копче! Но дори и да имахме електричество у дома, съм убедена, че никога няма да можем да си позволим такова чудо, да не говорим за разрешителното, което струва десет шилинга годишно.

Вече цял месец работя в завода за яки и много ми харесва — шиенето е сложно и те държи в напрежение, работим здраво, но много се смеем през почивките за чай и на обяд. Днес шефът каза, че имам голям напредък. Ако продължавам така, само след два месеца и вече няма да съм стажант, което означава, че заплатата ми ще стане два шилинга.

Хубаво е да съм отново в компанията на други жени на моята възраст — не си давах сметка колко ми липсваше това. Да вземеш пари в края на седмицата наистина е удоволствие, не само защото с тях си плащаме покрива над главите, а защото ме кара да се чувствам, че струвам нещо, че не живея на гърба на съпруга ми.

Което все е нещо, защото въпреки че обикаля улиците всеки ден, Алфи още нищо не си е намерил. Г-н Баркър му намери временно работа при мебелите втора ръка и с парите поне успява да си плаща бирите и да поддържа веселото настроение след всички откази, които получи.

Послепис: Край на купоните за масло. Ура!

 

 

Понеделник, 14 юни

Пърси Гитинс започна работа в месарницата на татко като чирак. За всички ни беше тежко да видим някой, който дори не е част от семейството да работи до татко там, където трябваше да са братята ми или Алфи, стига да можеше да се справи.

Но татко казва, че вече има много работа и няма друг избор, освен да вземе някой да му помага, а и защо да не помогне на друго момче, което също е страдало толкова във войната?

Пърси още се задъхва от обгазяването, а майка му казала на мама, че според лекарите дробовете му никога няма да се оправят. Но изглежда доста по-добре от първия път, когато го видях — той винаги е бил силен, въпреки че не блестеше особено със знания в училище.

Татко казва, че Пърси може би никога няма да се оправя с деловите работи, но доста е напреднал в месарството.

 

 

Събота, 2 юли

Мама се отби днес следобед за чая, стори ми се зачервена и трескава, но когато я попитах дали й е зле, тя каза:

— Точно обратното. Никога не съм се чувствала по-добре, скъпа — успя да избръщолеви. — Толкова е вълнуващо. Просто не знам откъде да започна.

Очевидно беше прочела във вестника за някакъв тип на име Артър Нюсъм, който твърдял, че може да говори с покойните любими хора. Когато го разказала на татко, той й заявил: „Не искам да имам нищо общо с това, само неприятности ще ни донесе“. Но мисълта се загнездила в главата й, а после в магазина на ъгъла видяла някакъв плакат за „сеанси с медиум“ и забелязала, че въпросният тип ще бъде в залата на „Олд Кент Роуд“ само на няколко минути пеша.

— Знаеш, че никога няма да направя нещо напук на баща ти — каза тя. — Но когато видях датата, дълбоко в себе си знаех, че никога няма да си простя, ако поне веднъж не опитам. Всичко бих направила, за да облекча болката. — Оказа се, че сеансът в нашия квартал е не кога да е, а на първи юли — на същата дата, на която брат ми Джони загина при Сома преди три години.

Мама пресметнала, че това се пада в четвъртък вечерта, когато татко обикновено играе на дартс в „Нелсън“ или на друго място, така че щяла да успее да отиде на сеанса и да се прибере, без той да разбере нищо.

И така, платила си шестте пенса и влязла в залата, която се пукала по шевовете от жени, майки и съпруги на покойни войници.

— Предполагам, че беше успокояващо самото усещане, че си там — каза мама, — всички тези жени, които страдат от едно и също.

След като в продължение на четиридесетина минути призовавал бащи, синове и съпрузи, г-н Нюсъм попитал дали има някой от присъстващите, който да познава Джон. Мама се кълнеше, че погледнал към нея, но отначало тя не си признавала, защото това е толкова разпространено име. После казал, че на този Джон му викали Джони, че семейството му било особено тъжно днес, защото бил умрял точно на тази дата и нямал гроб, където да го посетят. Това вече й дошло в повече.

— Няма как да не е той. Как иначе ще знае, че Джони е умрял на тази дата и че няма гроб? — От вълнение напълно забравила притеснението си и извикала, че това сигурно е нейният син Джони и поискала да говори с него.

Хапех си езика, за да не й кажа, че двайсет хиляди момчета от Англия умряха през първия ден от битката при Сома, че мнозина от тях никога не са погребани, както трябва и че със сигурност доста са се казвали Джон. Но си представих и колко лесно е било да повярва, особено заобиколена от толкова много жени, които отчаяно търсят успокоение.

Очите й се разшириха от вълнение, докато ми разказваше какво се е случило. Очевидно г-н Нюсъм останал напълно спокоен, „сякаш го прави всеки ден“. Казал, че Джони иска да й каже, че е съвсем добре и че не го боли, че въпреки че няма гроб, винаги ще бъде с нас в сърцата ни и как трябвало да отидем някъде на тихо и да помислим за него, а той ще ни чуе. Мама каза, че щяла да припадне и трябвало да й помогнат да стане от мястото си, за да стигне до дъното на залата, където няколко мили дами й дали чаша сладък чай и се погрижили за нея, докато се почувства по-добре.

— Това беше той, Роуз, знам го — каза тя. — По интонацията на гласа, когато каза „мамо“. Ох, такова облекчение е да чуя, че не страда повече.

Прибра се вкъщи толкова развълнувана, че издрънкала всичко на татко, който побеснял и започнал да крещи — казал й, че това са пълни глупости, че Артър Нюсъм е просто някакъв шарлатанин, който й е взел парите. Но тя твърди, че това й е възвърнало душевния мир и при всички положения струва повече от шестте пенса. Подобно на татко и аз съм доста скептична, но твърдя, че няма нищо лошо, щом мама се е успокоила, а не се е разстроила. И тогава, докато си тръгваше, тя каза, че възнамерява да отиде на друг сеанс на г-н Нюсъм, който щял да се проведе близо до гара „Ватерло“ след шест седмици.

— След като говорих с Джони, искам да знам, че и Рей е добре — каза тя. — Сигурно си мислиш, че Джони можеше да каже нещо за брат си, но не го стори. Ами ако духът на Рей още се скита? Ами ако още страда? Трябва да разбера, Роуз, каквото и да говори баща ти.

Без да се замислям, може би защото се тревожех, че следващия път резултатът няма да е чак толкова добър, й предложих да отида с нея. Вече съжалявам за това.

 

 

Неделя, 22 август

Този дневник бе сериозно занемарен покрай работата и празниците. Приключих обучението в „Мичълс“ и вече официално съм квалифицирана шивачка, с хубаво увеличение на заплатата. Алфи вече работи почти на пълен ден за баща си — доставят мебели втора ръка с колата. За негова изненада му харесва да работи с понито, въпреки инатливия му характер и изкарва доста добри пари. Търговията сякаш процъфтява — ремонтират се къщи и се строят нови. Всичко се плаща на ръка, неофициално, както винаги е действал г-н Баркър.

С двете ни заплати най-накрая можем да си позволим малко лукс. Миналата седмица отново ходихме до Брайтън — отседнахме в прекрасния пансион, който открихме предния път. Хазяйката веднага ни позна и ни посрещна с отворени обятия. Лятото беше доста студено и нямало много посетители, каза тя, но ние хванахме няколко дни, през които беше достатъчно топло, че да седим на променадата и отново да идем на лунапарк. На Алфи не му се танцуваше много, но той обича да ходи на кино и всяка неделя бяхме в „Илектрик синема“. Снощи даваха „Пътуване на изток“, в който Лилиан Гиш играе невинно младо момиче, прелъстено от по-опитен богаташ, който я зарязва бременна и нещастна. Сцената с виелицата беше толкова реалистична, а пианистът така добре я акомпанира, че се разтреперих от съчувствие към бедната Лилиан.

Докато вървяхме към къщи, Алфи се пошегува, че главният актьор си е представял Клод, докато е играел персонажа на женкаря и е прав — същата арогантност, същите мазни разговори, същото пръскане на пари. Посмяхме се, но това е притеснително напомняне. Фрида сякаш си е загубила ума по този тип, заслепена от бляскавите му жестове. Надявам се само да има достатъчно мозък, че да не свърши като героинята от филма.

 

 

Неделя, 12 септември

Във вторник отидох с мама при медиума Артър Нюсъм. Татко и Алфи бяха излезли с отбора по дартс на някакво състезание и успяхме да се измъкнем без никой от двамата да разбере.

Сигурна бях, че ще видя просто една зала, препълнена с лековерни хора, готови да повярват на всичко и че нищо няма да се случи, но когато пристигнахме, усетих как стомахът ми трепери от вълнение. Ами ако наистина е възможно да се „канализират“ гласовете на мъртвите, както твърдяха рекламите. И как ли щях да реагирам, ако наистина имаше „съобщение“ от Рей? Само при мисълта за това ми се разтреперваха краката.

Вътре в залата наистина беше претъпкано, но ако човек затвореше очи, никога нямаше да разбере — цареше печална тишина, само от време на време се чуваше шепнене, докато хората се придвижваха до местата си. Нямаше бъбрене, нямаше развълнувани приветствия — всички просто седяха в мълчание, със скръстени ръце и сведени глави. Най-накрая на сцената излезе Артър Нюсъм — внушителна фигура, поне метър и осемдесет на ръст, с голяма глава с черна коса, добре скроен костюм и най-лъскавите обувки, които някога съм виждала. Но гласът му никак не подхождаше на външността му — тънък и груб, доста тих, — трябваше да се напрегна, за да го чувам. Залата утихна като гробница, публиката попиваше всяка дума. Въздухът можеше да се разреже с нож.

С тихия си и спокоен глас той ни каза, че макар и всички да са дошли с надежда в сърцата, няма да успее да помогне на всеки, но поне десет души ще чуят вести от любимите си тази вечер. Тогава всички си поеха дълбоко дъх — а аз не можех да реша от кое се страхувах повече — да получим „съобщение“ от Рей или да не получим нищо, от което мама пак щеше да е безутешна.

После той затвори очи и след като замлъкна за миг, зашепна — в началото плахо, а после нещо такова:

— При мен има някой на име Фредерик, младеж, загинал в битка. Ето, чувам го по-ясно. Здравей, Фредерик. Имаш ли съобщение за някой тук в залата тази вечер? Може би ти викат Фред или Фреди?

Чу се болезнено скимтене и една жена, която стоеше няколко реда зад нас, извика:

— Аз съм, Фреди. Майка ти, Елзи. Чуваш ли ме? — Нюсъм бързо разбра, че тя има син Фреди, убит в сражение преди почти три години. Съобщението за майка му бе успокоително, съвсем сходно с това, което бе съобщил на мама за Джони. — Той е добре и не го боли, Елзи. Иска да знаеш, че е с теб всеки ден, че те обича. — Когато свърши, жената започна да ридае на висок глас и се срина в ръцете на спътничката си, крещейки: „Милият ми Фреди, скъпото ми момче, благодаря ти, сине мой. Бог да те благослови и да те пази.“

Нюсъм затвори очи отново и няколко жени започнаха да го препират с викове:

— Сам, чуваш ли ме — и други такива, от което ме побиха тръпки по гърба. Не след дълго Нюсъм вече разговаряше с Албърт, после е Джими и Дейвид, но схемата винаги бе същата — въпрос, установяване на връзка, предаване на съобщение. Трепетът ми мина и вече ми беше неловко от цялата тази история — той очевидно манипулираше клетите жени. Усещах мама до мен, всичките й мускули бяха изопнати, отчаяно чакаше да спомене името Рей или Реймънд. Но сеансът свърши, без да чуе каквото очакваше. Докато вървяхме към къщи, се опитах да я утеша, но какво можех да кажа? Тя бе омагьосана и до такава степен бе убедена, че щом предния път е получила „съобщение“ от Джони, „мълчанието“ на Рей означава, че е нещастен или че го боли. Не й казах какво мисля, а то е, че успехът на Нюсъм се дължи на това, че се придържа към обичайни имена и затова не би рискувал с по-необичайно име като Реймънд.

 

 

Понеделник, 11 октомври

Тази вечер Алфи се прибра твърдо решен да работи при баща си, защото баща му бе купил моторна кола втора ръка и бяха направили едно кръгче с нея.

— За бога, трябваше да ни видиш как летяхме, от цяла вечност не съм се забавлявал така. Адски бързо е — развива шейсет и пет километра в час! Предполага се, че не трябва да се вдигат повече от трийсет, но никой не обръща внимание. А и защо да обръща, когато можеш да развиеш двойно на права отсечка?

Харесва ми как очите му отново светят — от толкова много време не бях ги виждала така.

Мислят Алфи да кара колата за доставки, а това означава „сбогом“ на понито, което го натъжава, защото се е привързал към старото животно, но нищо не може да му вгорчи радостта от това, че ще се учи да кара моторизирана кола.

Не знам нищо за шофирането, но като гледам как шофьорите на автобусите използват и двата си крака да натискат педалите, се чудя как ли ще се справя Алфи с единия си крак. Изглежда г-н Б. вече е помислил за това — видял някъде един човек да ползва нещо, наречено „ръчен дросел“, който — обясни ми Алфи — представлява ръчка върху лоста за скоростите, която се натиска, за да върви колата по-бързо или по-бавно, докато кракът натиска спирачката или амбреажа при смяната на скоростите. Въпреки че ми го обясни два пъти, нищичко не разбирам. Но Алфи е много щастлив и само това има значение.

Миналата седмица мама ходи на още една „среща“, както ги нарича, но все още няма вест от Рей. „Дори и да не получа съобщение, дори и само да имам някъде място, където да ходя и да говоря с него — каза ми тя, след като се върна, — това ще ми даде малко покой.“ Казах й, че все повече хора заминават за Франция, за да посетят местата, където са загинали любимите им хора. Можем да спестим пари за това. Но тя отговори, че така сигурно ще се почувства още по-зле и аз съм склонна да се съглася с нея. Мисълта за разкъсаното тяло на Рей, изгубено някъде в калните окопи и изровените от шрапнели полета, ме изпълва с ужас.

Не е голяма утеха, но не сме само ние — стотици хиляди тела никога не бяха открити и никога няма да имат гроб, където да ги посещават семействата им. Войната може да е свършила, но болката сякаш не олеква с изминалите месеци.

 

 

Петък, 8 октомври

Днес Алфи получи писмо от полка си — канят го да участва в тазгодишните чествания на Деня на примирието. Очевидно има места за четири хиляди ранени ветерани на церемонията пред Кенотафа и неговото име е сред избраните. Първоначално той каза, че не може да си позволи да загуби цял ден заради парите, но очевидно г-н Б. го е разубедил.

Двете с мама ще ходим така или иначе, както си обещахме миналата година. Сега ще открият каменна версия на стария дървен паметник, което си струва да се види.

 

 

Понеделник, 25 октомври

Ужасна катастрофа на „Олд Кент Роуд“ днес — почти на прага ни. Беше толкова мъгливо сутринта, че не можех да си видя ръката — два трамвая са се блъснали точно на влизане в Ню Крос. Има десетки ранени, вероятно някои няма да оцелеят.

Татко видял линейките да минават покрай магазина, а после вътре влязъл някакъв клиент, който е бил там няколко минути преди катастрофата — опитал се да помогне, но полицаите го избутали. Казал, че писъците на ранените били ужасяващи.

Когато Алфи се прибра, каза, че днес ползвал само колата с понито. „Много е мъгливо за другата“ — каза той, което малко ме поуспокои.

 

 

Понеделник, 1 ноември

Просто трябва да пиша за това, толкова хубава и дръзка идея — да се направи „гроб на незнайния воин“, както го наричат във вестниците. Казват, че предложението било на някакъв армейски капитан, който видял груб дървен кръст в една френска градина, на който с молив пишело „Незнаен британски воин“. Министър-председателят се е съгласил — ще пренесат в Англия останките само на едно анонимно тяло и ще го погребат подобаващо в гробно място в Уестминстърското абатство. Тъй като никой няма да знае кой е войникът, всички ще живеем с мисълта, че е нашият любим покойник.

Алфи ще бъде с другарите си от армията на церемонията — ще се строят в редица и ще отдадат чест на ковчега. Каква чест!

Помолих г-н Мичъл да си взема почивен ден, за да отидем с мама до Кенотафа. Той знае, че двамата ми братя са загинали и се надявам да се отнесе добре към молбата ми.

 

 

Сряда, 10 ноември

Днес в завода не се говори за нищо друго — „незнайния воин“ вече пътува и всички са много развълнувани от това — не намирам други думи да опиша смесицата от възбуда и вълнение, която всички изпитваме.

Очевидно са изкопали четири тела и едно от тях е избрано на случаен принцип от някоя важна клечка в армията, за да не може никой никога да знае истинската му самоличност. Когато днес сутринта тялото пристигнало в Дувър на борда на миноносец, му отдали чест с деветнайсет топовни салюта (Алфи ми казва, че това е най-високата възможна армейска чест) от Дувърската крепост високо върху белите канари, преди да го качат на влака за гара „Виктория“.

Вестниците писаха, че на всяка гара, през която е минало, дори и в най-малките селца, имало тълпи от хора в черно, които му отдавали почит. Сигурно е било много драматично как влакът се носи през нощта сред смълчани тълпи от хора в траур.

 

 

Днес следобеда Алфи ходи до Уестминстър, запасен със сандвичи. Дават им чай и ще спят в палатки в парка „Сейнт Джеймс“, за да са готови да заемат позиции утре рано сутринта. С мама обсъдихме дали да не отидем и ние довечера и да си намерим добро място, за да видим ковчега, но за нас няма палатка, а тя не иска да прекара нощта на паважа и решихме да тръгнем утре много рано сутринта.

Странно е — дори когато би трябвало да сме тъжни, изпитвам почти въодушевление. Сякаш най-сетне братята ми наистина се прибират вкъщи. Това е глупаво, защото това изобщо не са те. Двуминутното мълчание миналата година беше нещо специално, но тази година поводът ще бъде още по-паметен.

 

 

Петък, 12 ноември

Определено днес беше ден, който никога няма да забравя, нито пък Алфи. Когато най-накрая се прибрахме вкъщи около единайсет часа снощи и двамата се съгласихме, че толкова се радваме, че „бяхме там“, въпреки че бе много изтощително, а на него отново му се разрани ампутираното място от много ходене и стоене прав. Но и двамата бяхме твърде развълнувани и не можахме да заспим и почти до зори си говорихме за преживяното през деня.

Този път с мама успяхме да стигнем по-рано и си намерихме място, откъдето виждахме паметника на Кенотафа, който още бе опакован с най-големия британски флаг, който някога съм виждала. Изглеждаше толкова висок и внушителен — стигаше до третия етаж на административните сгради от двете страни на улицата. Едва дочакахме да го разопаковат.

В Уайтхол се бяха събрали още повече хора, отколкото миналата година, но никой не се буташе, всички бяха любезни и почти всички мълчаха, докато се придвижвахме към местата си и зачакахме да стане единайсет часа. Сред тълпата се понесе жужене, докато процесията наближаваше и едва успяхме да я зърнем, изправени на пръсти.

Нямаше много помпозности и церемонии — нито в лафета с шестте черни коня, нито у мъжете, които маршируваха в съвършена хармония с поглед, вперен в ковчега, нито у краля, когото зърнахме съвсем набързо, когато отдаде чест на ковчега и положи венец върху него. Когато видях стоманената му каска, просто една стара войнишка каска, която бяха сложили върху флага, с който бе увит ковчегът, разбрах всичко — тя ме накара да осъзная, че въпреки импозантния повод, онзи, който беше вътре (и вече нямаше значение кой е той), бе просто един обикновен войник като Джони или Рей или като безброй други, загинали в окопите.

Носните ни кърпички вече бяха мокри от сълзи, когато Биг Бен удари за последно. Всички мъже свалиха шапки и сведохме глави за двуминутно мълчание, което сякаш продължи по-дълго и бе по-дълбоко от миналогодишното. От мястото, на което бяхме, не се видя добре какво се случи после (някой каза, че кралят натиснал някакво копче), но знамената се свлякоха от Кенотафа и видяхме огромната каменна колона, която стигаше до небето. Щом ковчегът и процесията отминаха, двете с мама се наредихме на опашката, за да поднесем венци в подстъпа на паметника. Носехме само две скромни китки, завързани с най-обикновени кафяви етикети, на които мама бе написала имената на Джони и Рей и датите на смъртта им. Чакахме почти три часа, но тя бе твърдо решена да ги поднесе — сигурна съм, че щеше да стои и цяла нощ.

Алфи не беше видял нищо. Той бе част от почетния караул от двете страни на улицата по целия път до Уестминстърското абатство. Каза, че след опелото вътре в абатството отвън се образувала огромна опашка от хора от цяла Англия, дошли да видят гроба. Куриозното е, че повечето от тях не са видели гробовете на кралете и кралиците и на другите известни хора, които са погребани там.

Докато се приготвяхме да си вървим, Алфи размени няколко думи с една стара жена на опашката, която бе пътувала два дни чак от Северна Шотландия и се готвеше да чака цяла нощ, ако трябва. Тя държеше букет изсъхнали цветя, които бе набрала от градината, която синът й засадил, когато бил само на шест години. Сега момчето било някъде из калищата на Франция.

Разказах му колко много означава този ден за мама. Въпреки че тя плака доста през деня, сълзите й потекоха истински чак когато бяхме седнали да изпием по чаша в малката й гостна.

— Не ми обръщай внимание — каза тя. — Това е от облекчение, а не толкова от скръб. Знам, че е странно, но няма значение кой е онзи войник, той представлява всички тях. И сега знам, че момчетата ми са в безопасност. Мога да спя спокойно.

Това горе-долу казва всичко.

 

 

Вторник, 7 декември

Права бях. От няколко седмици вече се чувствам странно — страшно съм уморена и леко ми се гади. Първоначално мислех, че е грип, но състоянието ми нито се влошаваше, нито се подобряваше, а сега и мензисът ми не дойде. Сигурно чакам дете!

Алфи е на седмото небе, разбира се — бе готов да отиде в „Нелсън“ да „полее бебето“ на мига, но го убедих да изчака още няколко седмици — да речем до Коледа, — преди да го обявим, да не е на лош късмет. Няма да кажа дори на мама и татко, не още.

През цялото време си тананикам — всяка стара мелодия, която ми хрумне и която пасва на ритъма на машината, на която работя. Представям си деня, в който ще се роди малкото ни детенце. Ясно ми е, че отглеждането на дете не е никак лесно, но въпреки това се чувствам толкова сигурна, че малкото същество ще ни помогне да оставим всички изпитания и проблеми от последните години зад гърба си.

Фрида толкова ще се развълнува, когато й кажа, но ще трябва да си държа езика зад зъбите още няколко седмици.

 

 

Понеделник, 13 декември

Какъв уикенд! Цяла събота и неделя бушува ужасна виелица. Натрупа сняг до колене и превърна целия свят в чудо. Разбира се, пътищата и тротоарите станаха много хлъзгави, особено за Алфи. Той дори прибегна до бастуна днес, а обикновено никак не го обича, защото е твърде горд, за да признае, че има изкуствен крак. Във вестниците пишат, че сигурно ще продължи да вали до края на седмицата.

 

 

Неделя, 26 декември

Беше чудесна Коледа. Боже мой, колко много неща се случиха през изминалата година. Миналата Коледа Алфи още беше във Франция, а ние нямахме представа през какво изпитание му предстои да премине, татко отваряше магазина само за по два дни в седмицата заради купоните, търговията на г-н Баркър вървеше зле, мама се бе превърнала в сянка от ужасната скръб по момчетата си.

Сега Алфи си е у дома, отново работи, изкарва добри пари и харесва свободата да шофира колата на г-н Б. Коледата беше натоварена за месарницата „Епълби“ — продадоха се почти сто пуйки тази година. Хората сякаш са решили, че е време да празнуват, за да наваксат за последните пет години.

Г-н Баркър сякаш има повече работа, отколкото могат да свършат двамата с Алфи, главно по линия на мебелите втора употреба.

— Когато богатите започнат да купуват нови неща, започват да се намират по-качествени стари — каза ни той по време на коледната вечеря. — Сега дори обикновените хора се гордеят с домовете си. Това е съвършено изравняване на търсенето и предлагането. — Той дори е вложил пари в истински склад, вместо в стария гараж, който използваше за склад по време на войната.

Мама е нов човек — сякаш е намерила мир със себе си. Вече не ходи в стаята на момчетата като в светилище, не се залежава по половин ден в леглото, оплаквайки се от главоболие и слава богу, вече не ходи по сеансите на г-н Нюсъм. На рождените дни и годишнините от смъртта на момчетата слага ваза с цветя пред снимките им в гостната и тези дребни неща сякаш облекчават скръбта й. Готви чудесни ястия и се храни здравословно. Дори се е записала като доброволка да събира пари по улицата за някаква благотворителна организация, която се грижи за осакатените от войната. Казва, че така има нова цел — да помага на живите, вместо да скърби за мъртвите.

А аз? Ами, няма как да съм по-щастлива. Двамата с Алфи изкарваме добри пари и можем да си купуваме по малко лукс, за който преди можехме само да си мечтаем. Говорим си да се преместим в по-голям апартамент и планираме да отидем за една седмица в Брайтън през юни или през юли, преди да се роди бебето. Той дори се надява да спести достатъчно за малък мотор или по-скоро за мотор с кош, за да можем да пътуваме тримата. Казах му да не се увлича чак толкова, защото ще трябва да спестяваме за времето, през което ще трябва да спра работа.

Всички в семействата Епълби и Баркър тържествуват заради бебето, особено мама, която каза, че веднага ще започне да плете. Татко е малко сърдит, както обикновено, но Алфи казва, че го видял гордо да черпи в кръчмата днес на обед и да се радва на шегите, че ще става дядо с лула и чехли и всичко останало. Така че си мисля, че и той е доволен.

Фрида каза, че много се радва за мен, въпреки че ако съдя по лицето й не е точно така. Тя и Клод са сгодени от повече от година, но още няма дата за сватбата. И — което е по-зле — той продължава да изчезва за седмици по работа в Европа, така поне твърди, а аз започвам да се чудя дали си няма някъде друга жена.

Ако скъсат, това ще й разбие сърцето, а аз отдавна я предупреждавам, че той никога не ми се е струвал особено сигурна партия, но тя не иска да чуе и дума срещу него и започва да ми мърмори и при най-малкото съмнение от моя страна, така че си трая.