Лиз Треноу
Като мак в полето (6)

Книга 2
Роуз Баркър — Лично

Сряда, 26 март

Вчера ходих да видя Алфи; татко ми даде пари за билета, което беше много щедро от негова страна. Смених два автобуса и накрая стигнах до болница „Кралица Мери“ в Роухемптън с влак.

Болницата е грамадна, прилича на онези грандиозни и бляскави къщи с красива градина, има огромни дървета — кедри и дъбове с цъфнали нарциси под тях. Докато вървях по алеята, чувах подсвиркванията на мъжете, които седяха на столове или в колички из градината, но не им обърнах никакво внимание. Мисълта, че се забавляват под първите лъчи на пролетното слънце след всички ужаси, които бяха преживели, ме накара да се усмихна. Ако не беше причината, заради която бяха тук, щях даже мъничко да им завиждам.

Така че бях в приповдигнато настроение, когато най-сетне намерих Алфи, този път не в някакво мрачно болнично отделение като това в „Крал Джордж“, а в шикозна приемна с хубави килими, тройни фотьойли, покрити с басма, и лампи с ресни. Другите мъже играеха домино или карти, или пък четяха вестници като джентълмени от добри семейства в извънградски клуб. Но Алфи седеше настрана от останалите в инвалидна количка, с новата си пижама и халата, който му бяхме купили от общата каса. Той просто гледаше втренчено през прозореца с ръце в скута.

Когато го поздравих и го целунах по бузата, той не реагира — не се усмихна, нищо.

— Изглеждаш доста по-добре — казах аз, — сигурно добре се грижат за теб. — Това беше вярно, въпреки че все още беше болезнено слаб, бузите му бяха с по-здрав цвят.

— Отне ми цяла вечност да стигна дотук — продължих аз, за да поддържам разговора, — но това няма значение, защото е чудесен ден и пътувах, за да те видя. Ще ни пуснат ли да излезем навън заедно като другите, как мислиш?

Свалих си палтото и отидох да го закача на закачалката до вратата, а когато се върнах при него за малко се сдържах да не ахна. Лицето му беше изкривено, вените бяха изпъкнали по челото му, сякаш бе получил припадък. Седнах, погалих ръката му и казах само: „Алфи, Алфи, всичко е наред, Алфи, тук съм сега.“

И после — за мой ужас — той въздъхна с тежък стон, който премина в ридание, а по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Така се вцепених, когато го видях как загуби контрол. Той е по-силният от двама ни — никога не бях го виждала да плаче дотогава, дори когато бе на четиринайсет и си счупи ръката, докато играеше футбол.

Подадох му кърпичка, но той не си направи труда да си избърше очите или да отговори на въпросите ми — просто седеше там, плачеше и едва си поемаше въздух, сякаш бе дошъл краят на света. Отидох да му взема чаша вода и най-накрая успях да го накарам да отпие няколко глътки и да спре да плаче, но сълзите продължиха да капят. Сега вече плачех и аз, а той очевидно не можеше да си повдигне ръцете.

Алфи промърмори нещо под носа си, което не чух и го помолих да го повтори.

— За бога, Роуз, върви си вкъщи — каза той. — Не искам да виждам това ш---но съжаление в ш---ните ти очи.

Никога не бях го чувала да ругае така и ми стана криво, че е толкова груб и затова започнах да му говоря назидателно като учителка (това би казал навремето).

— Виж, пътувах цели два часа, за да видя съпруга си и ако си мислиш, че ще се върна обратно, без да съм провела истински разговор с него, си останал с погрешно впечатление — казах аз остро и малко по-високо, защото всички мъже наоколо обърнаха глави към нас и хвърлиха по един бърз поглед, преди да ги извърнат смутени.

Изглежда гневът винаги работеше. Той избърса лицето си и ме погледна за първи път — очите му бяха кървясали от риданията.

— О, господи — въздъхна той. — Така я оплесках, Роуз, не мога да се удържа. Като те видя и става още по-зле. Твърде красива си, за да си губиш времето с инвалид като мен. Върви си и си намери подходящ съпруг.

Не знам защо ми стана смешно, но се разсмях.

— Добре тогава, Алфред Баркър — казах аз. — Почакай само да отида да се позагрозя. Ще си отрежа косата и ще си нарисувам пъпки по лицето. Тогава ще ме приемеш ли?

За момент той погледна ужасено, че се шегувам с нещастието му, но после лицето му просветна и той също се разсмя, а аз го прегърнах и се закикотихме двамата като истерични ученици.

Не след дълго мина една сестра с количка с чай и аз извадих домашната сиренка, която бях донесла, и си хапнахме преди старшата сестра да ми разреши да изведа Алфи навън на слънце. Прекарахме си добре, като се влачехме наоколо и се смеехме, защото не можех да бутам количката му по права линия и тя непрекъснато засядаше в лехите с цветя. Накрая намерихме една пейка, седнахме на слънце и си бъбрихме, сякаш цялата истерия никога не я е имало.

Девизът ми винаги е бил „Няма полза от много приказки“, но от разказа му какво е преживял с изкуствения крак и болките от раната, да не говорим за „фантомната болка“ в крака, който вече не беше на мястото си, разбрах защо е толкова паднал духом.

Ще отнеме известно време, за да си върна стария обичан Алфи, но ще се справим заедно. Решена съм.

 

 

Петък, 29 март

Бърт отново идва за пайовете, казва, че иска трийсет за Великден. Предложи ми да ги украся със зайчета или някаква подобна глупост. Когато му казах, че е невъзможно да се намери брашно, да не говорим за яйца, с които се предполага, че трябва да се направи глазурата, той ме попита колко брашно ми трябва и после каза: „Ако успея да намеря продуктите, ще ги направиш ли?“ и трябваше да се съглася. Честно казано, толкова съм погълната от мислите за Алфи от подготовката за прибирането му вкъщи, че предпочитам да не мисля за пайове.

Но със сигурност парите ще свършат работа, ако ще си имаме свой дом.

 

 

Събота, 5 април

АЛФИ СЕ ВРЪЩА ВКЪЩИ!

Отидох с мама и г-жа Баркър на свиждане днес и ни казаха, че за Великден ще го изпишат, което е точно след две седмици. Първоначално той много се зарадва, почти като онзи Алфи, когото познавах преди, говореше как веднага щом го демобилизират, ще се върне в склада, защото очевидно на работодателите са им казали да пазят работните места на войниците. Не мога да си представя как някога ще закрепне достатъчно, за да мъкне чували, но предполагам, че имат и някоя по-лека работа за него. Може би нещо на бюро — той никога не е бил много-много по четенето и писането.

От вестниците научих, че ще трябва да го прегледат за инвалидна пенсия. Понеже бе изгубил по-голямата част от крака си, трябваше да вземе 70%, но тъй като бе служил по-малко от две години, пенсията щеше да е по-малка. Той все още получаваше заплата от армията, но не мисля, че това ще продължи още дълго. Със сигурност ще му трябва работа, за да се върне обратно към „нормалния живот“, каквото и да се окажеше това.

 

 

Слънцето грееше отново и старшата сестра предложи да излезем навън в градината, за да се поупражнява с изкуствения си крак.

Когато го помолих да го видя, той се намръщи и попита дали е нужно. Но тогава му казах: „Той ще бъде част от моя живот толкова, колкото и от твоя“ и той се предаде и посочи към нещо, скрито под една кърпа на шкафчето до леглото. Като глупачка веднага отидох до шкафчето и дръпнах чаршафа, без да му мисля много, съвсем неподготвена за това, което видях.

Наистина дървеният уред изглежда ужасно (Алфи каза, че е направен от върба и после се смяхме как може да издялка от него стик за крикет, ако му писне да го носи), с метални панти на коляното и неудобни на вид ремъци, които го придържаха към кръста и около рамото. Най-отгоре има кожено гнездо, в което влиза ампутирания край, който трудно издържах да гледам. Но най-лошо бе стъпалото, с чорап и обувка, което му придаваше вид на истински крак, който току-що е бил отделен от притежателя си.

Бях толкова втрещена, че единствено успях да не повиша глас и да го попитам дали има нужда от помощ да се облече.

Той каза някак рязко, че е най-добре да го оставя за двайсетина минути и затова излязох навън в градината, където чакаха мама и г-жа Б. Когато се върнах, той бе напълно облечен в цивилни дрехи, застанал на два крака до леглото и изглеждаше толкова блед и горд, почти като човека, за когото се омъжих, преди да замине на война. Опитах се да го прегърна, но не беше лесно заради двете патерици, така че просто го хванах за ръка и му казах: „Кажи ми как да ти помогна.“

Той отказа със свиване на раменете и каза, че ми благодари, но ще се справи сам и се отправихме на дълго и бавно пътешествие през отделението — стъпка по стъпка. Стълбите бяха още по-голямо препятствие, но той ги взе сам и когато после се показахме на слънце, мама и г-жа Баркър се втурнаха към нас — и те искаха да го прегърнат.

Скъпият ми храбрец Алфи бе твърдо решен да докаже, че може да извърви целия път, но след малко видях, че започва да се олюлява, а изкуственият му крак се влачеше по чакъла. Казах, че съм малко изморена, за да седнем да си починем на следващата пейка и той се съгласи, въпреки че и двамата знаехме, че лъжа.

Ще трябва да науча нови начини да помагам, без да подривам достойнството му. Това ще е най-голямото предизвикателство за мен, когато той се прибере у дома.

 

 

Неделя, 6 април

На връщане г-жа Баркър започна да се чуди къде ли ще живеем двамата с Алфи, когато се прибере. Разбира се, тя не знаеше какво мисли мама за стаята на момчетата, а аз не можех да я обвинявам, че бе толкова нетактична.

— И двамата сте добре дошли да живеете при нас — каза тя, аз й благодарих, като се надявах, че тя ще спре. Но тя продължи като каза, че стаята на Фрида е по-голямата от двете и че вероятно ще може да я убеди да се разменим.

Честно казано, не мога да измисля нищо по-лошо от това да започна семейния си живот, разделена с тънка стена от най-добрата ми приятелка, особено, при положение че тя със сигурност ще побеснее, че трябва да се пренесе в някаква кутийка. Единственият смислен вариант е двамата с Алфи да отидем в стаята на братята ми, но дали мама ще свикне с тази мисъл? Със сигурност няма да й го предложа аз, страх ме е да не се разстрои.

Тази вечер, докато се приготвях за лягане, чух гласове на долния етаж. Мама и татко спореха за нещо на висок глас. След това я чух да се качва по стълбите и въпреки че стъпваше на пръсти, от скърцането на дюшемето разбрах, че влиза в стаята на момчетата. После я чух как ридае.

Само да може да ни върнат телата ни — вярвам, че тогава ще го приеме и ще продължи напред.

 

 

Понеделник, 7 април

Рожденият ден на Рей. Щеше да навърши двайсет и една днес. Всички са много печални.

 

 

Вторник, 8 април

Днес цял ден бях в странно настроение, а и събитията от уикенда и това, че най-сетне осъзнах, че любимият ми Алфи ще се прибере вкъщи, не ми помагаха особено. Вместо да се вълнувам, както се очаква от една съпруга, ми беше неспокойно от всичко това, дори малко ми се плачеше.

Не става дума толкова за практическите неща като въпроса къде или с какво ще живеем. Можем да отидем заедно да проверим в службата за настаняване и в пенсионното, но всичко това скоро ще се реши така или иначе. А и с две семейства със собствени къщи, които живеят толкова близо едно до друго, никога нямаше да останем без дом, както някои клетници понастоящем.

Не става дума и за крака или по-скоро за липсата му. Когато за първи път видях изкуствения крак, определено се шокирах, но съм сигурна, че ще го преодолея. И когато Фрида попита дали мисълта за ампутираното място не е малко отблъскваща, аз й отговорих съвсем честно, че никак не се гнуся и въпреки че в началото е странно и малко притеснително и за двама ни, след известно време сигурно ще започна да го възприемам като нормална част от Алфи, красивото ми момче.

Не, мисля, че има някаква по-дълбока причина за настроението ми. След като безрезултатно разсъждавах тази вечер, стигнах до извода, че всичко се дължи на това, че съм се променила откак с Алфи се сгодихме и оженихме. След тревогите от последните няколко години това едва ли е голяма изненада — загубих двама братя, останах единствено дете, работих във фабриката и сама си изкарвах парите, спечелих си уважението на шефа и компанията на други момичета. Винаги съм била независима по характер — мама би казала „твърде независима“, — но вече пораснах, започнах повече да разчитам на себе си, станах по-калена и по-малко сантиментална. Бях просто едно момиче, а сега се чувствам повече като жена, която може сама да взима решения, сама да определя бъдещето си.

Не мисля, че това ще притесни Алфи, всъщност той може даже да хареса тази нова версия. А и това не ме кара да го обичам по-малко, ни най-малко.

Може би най-много ме тревожи, че и той се е променил. За начало вече няма крак и трябва да свикне да ползва изкуствения с всички трудности, които произтичат от това. Но какви ли последици ще имат за него последните няколко години? Той беше на 18, млад и зелен, когато отиде войник. Добре де, работеше в склада известно време, но още беше безгрижен и леко откачен. После, щом навърши 19, замина на фронта и въпреки че никога нищо не каза, съм сигурна, че е видял неща, които никой не бе виждал дотогава, бе изтърпял условия, жестоки дори и за животни, бе изстрадал мъчителната болка от раната си, да не говорим, че бе видял приятелите си на парчета от взрива. Тези неща променят човек. Чудя се дали ще си остане онзи Алфи, в когото се влюбих?

Ооо, не е хубаво да се тревожа така. Вече сме женени и ще трябва да изградя нов живот за нас, пък да става каквото ще.

 

 

Понеделник, 14 април

Целия уикенд правих пайове! Пайове със свинско и с дивеч, големи и малки! Украсих тези с дивечовото месо със зайчета от тесто, както ме помоли Бърт, а после ги занесох в „Нелсън“, където той ги складира, за да са готови за Великден.

Той бе щастлив до немай-къде и ми даде 24 шилинга (минус 3 за брашното и яйцата, които ми намери. Това е цяла гвинея печалба, защото татко не ми е искал пари за месото, а мама — за въглищата! Зачудих се отново дали да не започна бизнес с татко. Когато махнат купоните и той вече може да вземе Алфи за чирак, можем да си направим семейно съдружие — аз и той. Оставям се на въображението си!

 

 

Великден, неделя, 20 април

Връщането на Алфи бе истинска катастрофа, не знам откъде да започна.

Отдавна бе минало полунощ и от половин час плача тук на дивана. Мисля, че това може да е краят на брака ми.

Въпреки че той беше против, настоях да отида да го взема на Велики четвъртък. Пътуването до вкъщи беше доста тежко. Не че той се оплакваше, но по лицето му съдех, че през повечето време е стиснал зъби от болка. Достатъчно трудно му бе да се качи на платформата в задния край на автобуса, да не говорим за ходенето до другия край, но той естествено отказваше всякаква помощ. Хората виждаха, че е сакат и неколцина дойдоха да му стиснат ръката. „Браво на вас, госпожо!“, ей такива неща, а той седеше с приведена глава и не искаше да говори.

Когато най-сетне се прибрахме вкъщи, вече бе станало време за чай и всички бяха там — мама и татко, г-н и г-жа Баркър, Фрида и отрепката Клод — всички го приветстваха, строени на улицата. Излязоха и съседите — всички ръкопляскаха и дойдоха да го потупат по рамото. Горкото момче, почти примря от напрежение, но успя да се усмихне и да се държи приятелски, преди да влезе вътре и да рухне на един стол. Оглеждаше замаяно всички хора, струпани в малкото ни фоайе, сякаш ги виждаше за пръв път. Разбира се, всички говореха едновременно и му задаваха въпроси за пътуването и за болницата, питаха го как е било на фронта. Накрая не издържах, скочих и им казах да му дадат малко почивка, защото е изтощен.

Намръщи се на думите ми, но знам, че дълбоко в себе си ми бе благодарен, защото след това хората започнаха да говорят за други неща и той бе в състояние единствено да слуша и бавно да се завърне обратно в живота ни. Мама ни поднесе чай и кекс, после започна да се лее бира и всички доста се развеселиха, но след първата бира очите на Алфи започнаха да се притварят, а главата му се отпусна на една страна. Зашепнахме, за да не го събудим, а мама заведе всички в задната стая, като каза, че трябва да оставим клетото момче да поспи. Тя взе едно одеяло и го зави с него, внимателно и нежно подпъхна краищата — виждах, че го обича като свой роден син, от което се просълзих и се изпълних с щастие едновременно.

Около седем часа, след като семейство Баркър си тръгнаха, той се събуди и изяде един сандвич, а когато го попитах дали иска още нещо, той отговори, че единствено иска да спи. Отказах предложението на г-жа Баркър за стаята на Фрида, а със стаята на момчетата вкъщи още нищо не бе уредено, затова се примирих с факта, че ще трябва да спим в моето единично легло. Бяхме го правили преди това и си мислех, че вероятно можем да изкараме още няколко нощи.

Качихме се горе. Аз му донесох вода да се измие, но когато му предложих да помогна, той доста раздразнено измърмори, че можел чудесно да се оправя сам, благодаря, дали не бих го оставила насаме за малко? Когато се върнах горе, той вече спеше — бе заел цялото легло и не помръдна, когато го целунах по челото, така че реших, че може би беше най-добре да го оставя и спах на дивана.

Вчера на Великден отидохме до семейство Баркър за обяд и чай, после в шест часа наминаха някои приятели на Алфи и ни заведоха в „Нелсън“, където всички го почерпиха по една бира и целият бар се отрупа с чаши. Беше чудесно най-сетне да го видя да се отпусне, да се смее и да се шегува като преди, но нещата започнаха да излизат от контрол и Бърт твърдо им каза да намалят децибелите или да се прибират.

Едно от момчетата предложи да отидат другаде и Алфи изглеждаше толкова щастлив да се присъедини към тях, а аз казах, че се прибирам да го чакам вкъщи — вече бях изморена и реших, че е най-добре да му оставя малко свобода от зоркия ми поглед.

Към полунощ бях задрямала на дивана, когато навън се чу такава врява, че почти ми изкара акъла. На прага стоеше Алфи, фиркан до козирката. Не можеше да си стои на краката и го придържаха двама от приятелите му. „Съжалявам, мисис Роуз“ — каза един заваляно, докато другите се кикотеха. — „Може ли да го внесем?“

Този път той спа на дивана, а аз се качих горе в моето легло — цяла нощ се въртях и размишлявах горчиво колко лошо започнахме новия си живот като мъж и жена.

Тази вечер трябваше да е различно. Той се извини за поведението си вчера и целия ден се държа съвършено джентълменски — водеше любезни разговори с родителите си, когато ни дойдоха на гости за великденския обяд с печено пролетно агне, печени картофи, зеленчуци и ментов сос, а за десерт — ябълков пай и крем. Той яде като вълк, сипа си втора и трета порция!

Обаче тази вечер си легнахме заедно и се опитах да го целуна, но той се извърна и ми каза да го изчакам долу, докато си легне. Казах си, че е разбираемо да не иска все още да го виждам с изкуствения крак, затова се съгласих, но когато се върнах, се почувствах неловко и неудобно, докато се събличах и докато си обличах нощницата, а той ме гледаше. Другите нощи, когато сме били заедно, след сватбата ни и преди да замине, бяха толкова страстни, че почти си разкъсвахме дрехите прави и падахме заедно в леглото. Този път всичко бе толкова хладно и лишено от чувство, че почти се разплаках.

Все пак се качих в леглото и се целунахме за загрявка, така да се каже, но после забелязах, че той потреперва всеки път, когато се приближа по-близо, сякаш го болеше. Сякаш и малкото му интерес се изпари и той се отдръпна, обърнал глава към стената.

— Докоснах те някъде, където боли ли? — попитах го. — Или казах нещо?

Той промърмори нещо под носа си и го помолих да го повтори.

— Не е добре, мамка му — запсува той и се надигна да стане от леглото. — Никога няма да съм достатъчно добър за теб. Прибирам се вкъщи.

— Не, никъде не се прибираш — казах аз, като го бутнах обратно. Наистина се ядосах. — Ти си мой съпруг, аз те обичам и аз ще реша дали си достатъчно добър. Сега, стой тук и поспи малко.

Той понечи да ми възрази, но аз скочих, грабнах си халата и дневника и слязох долу, затаила дъх от страх да не чуя стъпките му зад гърба си и да не изпълни обещанието си. Да се прибере вкъщи означаваше да се признае за победен, знак за края на брака ни. За щастие не отиде никъде.

И ето ме тук, два часа по-късно, все още пиша. В по-добри моменти чувствам, че можем да се оправим с това, но точно сега започвам да се чудя.

 

 

Сряда, 22 април

Нещата се оправят!

Когато мама слезе долу вчера сутринта и ме намери да спя на дивана, ме попита какво не е наред и аз се разплаках и й казах, че не е възможно двамата с Алфи повече да спим в моето единично легло, заради раната му и болката, която тя му причинява. Тя ме погледна леко учудено и каза, че със сигурност скоро ще си намерим нещо и попита дали не можем да издържим още малко. Но аз й отговорих, че може да минат седмици или дори месеци преди Алфи да реши въпроса с пенсията си и да си намери работа, за да можем да си позволим да наемем собствен апартамент, а междувременно от нас се очаква да спим отделно всяка нощ.

Отидох до тоалетната и по-късно я чух да говори нещо с татко, а на следващия ден, докато Алфи бе излязъл с един друг войник да се видят с хората от пенсионното, аз и мама прекарахме деня в стаята на момчетата — опаковахме им нещата в някакви кутии и сандъци, които татко свали от тавана.

Малките неща нараняват най-много — стика за крикет, ученическата шапка, счупената количка и дори един мръсен чорап, останал незабелязан под леглото. Плакахме много и изпихме купища чай, а аз трябваше да стискам зъби, за да издържа и за да може и тя да издържи. Мама отказа да изхвърли и най-дребната вещ — дори мръсния чорап — и накрая имахме три големи кутии и два куфара с дрехи и играчки, които татко трябваше някак си да замъкне на тавана.

След това стана доста по-лесно. Когато изнесохме килимите на двора, за да ги изтупаме, си представях как всеки удар попада в главата на някой немски войник заради смъртта на братята ми и гневът ме накара да се почувствам по-добре. Мама свали завесите, изпра ги и ги простря на въжето; събрахме двете легла и им завързахме краката с канап, после сложихме едно допълнително одеяло върху двата дюшека, за да запълним процепа. Съшихме единичните одеяла и чаршафи и накрая се получи двойно легло.

Мама почисти огледалото и изми прозорците, а аз намерих малката дантелена покривка, която ми подари една от лелите на Алфи в деня на сватбата ни, и я сложих върху шкафа с чекмеджетата. За завършек — малко иглики и всичко стана толкова красиво.

Алфи се върна в добро настроение — бяха му казали, че вероятно ще получи седемдесет процента от пенсията за инвалидност, което не стига за живеене, но е чудесно допълнение към заплатата му (и към моята), ако и двамата успеем да си намерим работа. Сега трябва да чака от Съвета да преценят степента му на инвалидност. Бяха ходили и до службата за настаняване, но там му казали, че няма достатъчно жилища и нямаме шанс, ако нямаме деца.

— Ще поработим по въпроса — казах му аз, а той се усмихна мръснишки и отвърна:

— Добре звучи.

— Просто трябва да си намерим някое не твърде скъпо място, че да не ни се потрошат краката от бачкане — думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра. Доста глупаво изказване пред човек без крак. Но той се разсмя и когато мама дойде да ни предложи чай, и двамата се заливахме от смях.

Показах му новата стая, а той ме прегърна, целуна ме и обеща, че нещата ще се оправят още тази вечер. Беше прав — прекарахме чудесна нощ, пълна с любов, почти като преди и въпреки че му е доста неловко, вече доста свикнах с липсващия му крак и мястото на ампутацията.

Не че отначало не ми беше леко тъжно и странно да спя в стаята, където братята ми са прекарали първите се двайсетина години. Те бяха толкова близки и такива добри приятели, прекарваха часове наред тук, играеха си или просто четяха и си говореха. Мен ме пускаха в храма само по много специални поводи и ако посмеех да се промъкна, докато бяха някъде навън, винаги се чувствах като престъпник.

О, боже, надявам се да са в безопасност в рая. Толкова много ми липсват.

 

 

Петък, 2 май

Днес беше моят рожден ден и всички се суетяха около мен. Мама направи торта, а Фрида ми купи хубава огърлица. Зачудих си откъде ли е намерила пари, за да си я позволи, но нищо не казах. Подозирам, че Клод може да има пръст в това, затова по-добре да не питам. Алфи ми подари бели чорапи. Милият, чул ме, че ми трябват, но няма абсолютно никаква представа, че не това иска едно момиче за подарък за рождения си ден! Много по-добре щеше да направи да ми купи найлонови чорапи.

Татко се прибра вкъщи със свински котлети за чая — всички бяхме много развълнувани, защото обявиха, че отсега нататък децата ще получават пълна дажба вместо половин, както бе досега. Той смята, че може да отваря магазина три дни в седмицата вместо два и печалбата му почти ще се удвои, защото има толкова много дечица в квартала.

 

 

Събота, 24 май

Измина почти цял месец от последния път, когато писах тук, но докато Алфи е наоколо сякаш никога нямам достатъчно време за себе си, за да пиша. Като чета написаното, виждам какъв голям оптимист съм била, въобразявайки си, че като се прибере вкъщи и всичко ще си дойде на мястото. За съжаление, не се оказа така през последните няколко седмици.

На първо място, непрекъснато съм уморена заради кошмарите на Алфи. Той крещи насън и понякога псува доста ужасно — представя си, че е в окопите или че се изкатерва от тях. Трябва да го държа с ръце и да му шепна в ухото, докато спре и заспи отново. Понякога внезапно се изправя, сяда в леглото и сякаш се бие с този, когото сънува, замахва доста опасно с ръце и тогава единствено мога да му говоря, опитвайки се да го събудя от кошмара му. Онзи ден през нощта се прекатури право на пода върху килима до леглото, като се тресеше и стенеше от някакъв въображаем ужас, и трябваше да стана и да му помогна да си легне отново.

Опитах се да говоря с него, но той просто отказва. Предложих му да отиде на лекар, но той само изпуфтя пренебрежително и каза, че лекарите нищо не могат да направят, но скоро всичко ще мине от само себе си — веднага щом се върне към някакъв нормален живот. Ужасно ме боли да го гледам как страда по този начин — така вкарва вкъщи ужасите, които той и другарите му са преживели. Не става дума само за видимите рани, а и за невидимите белези в душите им, с които трябва да се справят, месеци след края на войната.

Когато не сънува кошмари, получава „фантомни болки“, както ги наричаха лекарите в болницата — усеща ги в крака, който вече го няма. Не говори много за това, но виждам как лицето му се свива от агонията и очевидно нищо не може да се направи за това. Странното е, че понякога минават дни, без да има никакви проблеми и после го сполитат изведнъж — изглежда няма никаква периодичност или причина.

Второ — въпреки че той направи всичко възможно, продължава да е без работа, а работните места са кът. Четем във вестниците почти всеки ден за войници, които трябва да продават кибрит на улицата или дори да прибягват до просия, но предполагам, че това са по-слаби характери, които не са готови да положат усилия, за да си намерят подходяща работа.

Правителството призовава фирмите да предлагат на завръщащите се войници старата им работа, ако е възможно, затова помогнах на Алфи да напише писмо на шефа си в склада, където работеше, преди да отиде войник. Поканиха го на интервю и той се отправи на трудно пътуване (с много ходене пеша) само, за да му кажат, че всички места с по-лека работа са заети, а заради крака няма да може да се справи с по-тежката.

Алфи никога не е бил кръшкач и не би се отказал без бой. През остатъка от седмицата ходеше по улиците и се предлагаше за работник във всяка фабрика и във всеки склад, който намери, но всеки път му излизаше гаден мехур на ампутираното място, което се разрани, а това означаваше, че едва ли ще понесе да си носи изкуствения крак повече.

Вчера беше датата, на която да се яви пред Съвета за оценяване на военноинвалиди и бе решен да не я пропусне. Убедих го да ме остави да увия ампутираното място с превръзки и да го намажа с антисептичен крем, за да може поне да иде до автобуса. Сърцето ми се късаше, като го гледах как стиска зъби при всяка крачка, опитвайки се да не показва, че го боли, въпреки че лицето му го издаваше. Когато стигнахме до спирката, бузите му бяха посивели от напрягане и въпреки че по време на пътуването сякаш се възстанови, разстоянието от спирката до службата в Уест Енд бе още по-дълго и изтощително.

Купих чаша чай от един амбулантен продавач и го накарах да го изпие, преди да влезе, а после седнах в парка да го изчакам. Бог знае какво са правили вътре, но сякаш продължи часове. Но имаше добри новини — потвърдиха, че ще получи седемдесет процента от пълната пенсия за инвалидност и ще може да си я взима от пощата след няколко седмици.

Предполагам, че трябва да сме благодарни и за най-малкото.

 

 

Понеделник, 2 юни

Днес ми дойде до гуша и успях да убедя Алфи да извикаме лекар да го види. Татко любезно предложи да му плати. Раната на ампутираното място вече е широка пет сантиметра и изглежда отвратително, но е странно, че сякаш не го боли колкото преди и настоява да си носи изкуствения крак, от което става по-зле и по-зле.

Лекарят ни даде някакъв крем и каза на Алфи да си почива и да не ползва крака, преди абцесът да му е минал напълно. Каза, че раната вече е толкова дълбока и е унищожила нервните окончания в кожата и затова не го боли толкова. Когато го попитах за колко време ще зарасне, той стисна зъби и каза: „Поне няколко месеца“. Но ако Алфи продължава да ползва изкуствения крак, преди раната да е заздравяла както трябва, положението може да се влоши много и да отнеме и повече време. Лекарят препоръча Алфи да ходи с патерици или да си вземе количка.

Докато изпращах лекаря до вратата, той ми прошепна: „Моля ви, съпругът ви трябва да се погрижи за себе си, г-жо Баркър? Веднъж вече се е разминал на косъм, така че не го оставяйте да си рискува здравето заради няколко седмици безгрижие.“ Да беше толкова просто.

Когато лекарят си тръгна, Алфи отново изпадна в едно от мрачните си настроения, ругаеше, че трябвало да си стои вкъщи, когато вече е лято. Опитах се да му предложа да вземем инвалидна количка, но той отказа да говори с мен. Знам колко му е противна идеята да им е до под кръста, седнал в количката, хората да го съжаляват, че е сакат, но става дума само за няколко седмици, а после отново може да си стъпи на краката.

Тази вечер отново е намусен и се извърна от мен, а аз толкова се разстроих, че слязох на долния етаж, за да пиша. Сякаш отново сме в изходно положение.

 

 

Сряда, 25 юни

МИР — ОФИЦИАЛНО! Версайският договор ще бъде подписан следващите дни. Днес валя силно и докато пиехме чая? Татко бе погълнат от историята за дъгата, която се появила в небето точно когато пуснали новината.

— Точно обслужвах госпожа Гитинс и разпитвах за сина й, сещате се, дето го обгазиха, и си говорехме как е обявен мирът, когато погледнахме през прозореца и тя беше там — в небето.

Представях си ги как се взират между труповете на животните, между окачените за задните крака зайци, как се дивят на дъгата.

— Това е знамение — каза мама. — Символ на надеждата, като онзи, който се явил на Ной след потопа.

Татко не беше съвсем съгласен, но усетих, че и той е леко развълнуван от цялата тази работа.

Това, че по света може и да има мир, не прави живота на „Трафалгар Роуд“ № 25 по-лесен. Всеки ден на обед и вечер Алфи отива, куцукайки до кръчмата — за компания, така казва, а аз едва ли мога да го виня. Не е много забавно да седиш затворен с тъста и тъща си без своя собствена стая. Той не може да си позволи да си купи и една бира, но обикновено има по някой, който с удоволствие черпи няколко питиета военноинвалида и затова често се прибира доста изтощен.

Говорят за празника на мира следващия месец — паради, веселби и всичко останало, но докато пиехме чай, Алфи започна да се оплаква как всичко било прахосване на пари и как трябвало да ги похарчат, за да върнат войниците обратно на работа или пък да им построят домове. „Земя, достойна за герои“, така ли му вика Лойд Джордж — мрънкаше той. — „Достойна за нищо, ако питате мен“.

Татко мъдро си спести съветите, но мама се намеси, като измърмори: „Всичките победни маршове на света няма да ми върнат момчетата обратно.“ Не помага особено и фактът, че е третата годишнина от смъртта на Джони, въпреки че никой не я споменава.

Не съм сигурна какво да мисля. Би било добре за духа ни да се повеселим малко, но разбирам какво има предвид Алфи, като говори за скъпите паради и за останалото.

Кошмарите сякаш се уталожиха напоследък, може би защото пие толкова много.

 

 

Понеделник, 30 юни

Решено е. Ще има улично празненство на „Трафалгар Роуд“ в деня на мира, на 19-ти юли, събота.

След всички фойерверки, които бяха изстреляни вчера в Лондон, за да се отпразнува подписването, Бърт проведе среща с редовните клиенти в кръчмата и обяви, че ще помогне с половин безплатна бира за всеки пълнолетен и лимонада за децата.

Но докато пиехме чай, се скарахме. Мама се е настроила съвсем против всякакви празненства, а Алфи каза, че по-скоро би отишъл до Уайтхол, за да види как минава марша при Кенотафа, новия паметник в чест на загиналите във войната, въпреки че за него е истинско изпитание да мине улицата, да не говорим да ходи до центъра на Лондон. Каза, че последното нещо, което иска, е някакво глупаво празненство, защото било обидно за онези, които са загубили живота си, и за онези, чийто живот е съсипан от войната. „И за какво беше всичко това? За да просят за хляб и да спят на улицата нощем мъжете, които се сражаваха в кървавите окопи.“ Той удари по масата и приборите издрънчаха.

Татко твърдеше, че ще изглежда някак странно, ако Епълби и Бъркър, двете семейства, които са пострадали най-много на нашата улица, откажат да участват. „Ще изглежда сякаш се отнасяме презрително към всички — каза той. — А не мога да си позволя да загубя местната клиентела сега, когато и без друго търговията върви достатъчно зле.“

Алфи се качи на горния етаж, мърморейки сърдито, но след малко слезе обратно и каза, че съжалява, особено след като мама и татко са се отнесли толкова щедро с него. Мама се съгласи да участва, стига само да не трябва да се преструва на щастлива от това. Аз предложих да сложим на предния прозорец снимки на Рей и Джони с надпис, който да приканва хората да си спомнят за мъртвите и тя каза, че това е добра идея.

 

 

Петък, 18 юли

Целия ден двамата с Алфи правихме пайове за празненството. Той не искаше да се занимава с месото, но предложи да избели картофите и да накълца зеленчуците; после му показах как да направи тестото и да го оформи като „похлупак“ на пая. В началото не му се получаваше и толкова ругаеше, че помислих, че ще се откаже. Но успях да го убедя как на всеки му е трудно в началото и просто се иска практика. Той продължи и след известно време го усъвършенства и направи още трийсет пая. Това е едно от нещата, които харесвам у Алфи — упорит е и никога не се предава. Толкова се радвах, като го гледах как се усмихва и какво удоволствие му доставя да постигне нещо. Нещо, с което да може да се гордее след толкова време.

След като загряхме фурната и ги сложихме да се пекат, седнахме да изпием по чаша чай заедно и го забелязах, че ме гледа: „Както има? Да нямам брашно по носа?“ Но той просто се засмя и каза: „Гледах те как готвиш. Наистина си добра в това“.

Аз се изчервих като домат, защото той не е много-много по комплиментите, и му казах за идеята ми да започна бизнес с пайове като странична дейност в магазина на татко, щом свърши купонната система. След миг Алфи каза: „Имаш право — откъде вземаш всичкото брашно и яйца?“, а аз му казах, че Бърт ми ги е намерил, предполагам от някой търговец на едро, и това сякаш отговори на въпроса му. Както и да е, малко след това мама се върна и каза, че пайовете миришат чудесно и попита дали може да хапнем един с чая довечера.

Лицето й бе изчервено и беше толкова развълнувана, че дори не изнедоволства от цялата бъркотия, в която бяхме превърнали кухнята, а когато я попитахме къде е била, тя каза, че е помагала на децата в училището да направят украса за празненството утре — знамена и транспаранти, подложки за чаши и шапки.

Изведнъж едно от момченцата, с които работили заедно, й казало, че големият му брат е загинал във войната и попитало мама дали и тя познава някой от загиналите. Учителката му изшъткала да млъкне, но мама била благодарна за това, защото се страхувала да не избухне в плач пред децата. Но след като помислила малко, й се приискало да им разкаже какво представлява войната в действителност.

— Тъкмо започнах да разказвам за моите прекрасни момчета, колко се гордееха в началото, че отиват да се бият срещу кайзера, колко бяха смели, как никога не се интересуваха от собствената си безопасност, а само следваха заповеди, защото така се печели война — каза ни тя. — Как те никога не са изпитвали ужас, преди да отидат там, където ще загинат толкова хиляди млади хора като тях. Казах на децата, че тяхното поколение трябва да направи всичко възможно никога повече да няма война като тази.

— Постъпила си много смело, мамо.

— Докато говорех, едно момиченце ме хвана за ръката — продължи тя. — А после се изправи и ми прошепна, че съм прекрасна дама и че й се иска да й бъда баба, защото нейната загинала от бомба от цепелин.

— Сигурно те е накарала да се почувстваш горда — казах аз.

— Така е. Знаете ли, докато вървях към къщи, осъзнах, че за първи път от години се чувствам щастлива. Никога не съм мислела, че да говоря за момчетата ще помогне, но очевидно става.

 

 

Събота, 19 юли

Сега е полунощ на Деня на мира и Алфи хърка блажено до мен. Изглежда толкова невинен, докато спи — сякаш отново е малко момче. Аз не мога да заспя — размишлявам какъв странен ден бе днес.

Следобедът бе чудесен. Слънцето се показа, улицата бе украсена със знамена и транспаранти и всички бяха изнесли маси и столове за вечеря по средата на улицата. После започнаха да носят храна — от всяка къща излизаха пълни чинии със сандвичи със сирене и соленки с яйце, торти, украсени с британския флаг, бисквити с глазура в червено, синьо и бяло, а на всяка маса имаше по един от моите пайове, нарязан на тънко, за да може всеки да опита поне по един резен.

Имаше домашно приготвена ечемичена отвара за децата, а Бърт удържа на думата си и изнесе по половин бира за всеки възрастен на улицата, което сигурно му е струвало цяло състояние. Бяхме се издокарали в най-хубавите си неделни дрехи за случая, но всички си сложихме цветни хартиени шапки, които децата бяха направили, и всички бяха толкова щастливи, че забравихме да се притесняваме, че изглеждаме глупашки.

Всички, освен Фрида, защото тя вече си беше сложила една модерна малка шапка с пера. Каза, че й отнело часове да я закарфичи отстрани на главата си и в никакъв случай нямало да допусне да развали ефекта след целия този труд. Шапката й сигурно струва цяла гвинея, но когато я попитах откъде я е взела, тя само се изкикоти и посочи към Клод, който тези дни сякаш бе станал част от семейството — още по-жалко.

Разбирам, че човек много се ласкае да се къпе в подаръци, но — честно казано — не мога да проумея какво толкова намира у него. Той е висок и изглежда доста добре, но го намирам за толкова мазен и се държи така угоднически с г-н и г-жа Баркър, сякаш са от кралското семейство. Единственият път, когато се опитах да проведа приличен разговор с него, очите му се стрелкаха навсякъде другаде, но не и към мен, сякаш очакваше някой да пристигне всеки момент. Не мога да му имам доверие, ако не ми е непрекъснато пред очите, а той не е.

Цялата храна бе опустошена за минути, след това Бърт държа реч, в която каза колко сме благодарни на всички, които са се сражавали и са спечелили тази ужасна война, и особено на тези, направили „най-голямата жертва“ — един израз, който ненавиждам. Разбира се, в този момент всички погледнаха снимките на Рей и Джони, закачени на прозореца ни, и вдигнаха шапки към мама и татко в знак на уважение към загубата им. Доплака ми се, видях как мама си хапе устната, а татко се протяга, за да хване ръката й, но всички успяхме да овладеем сълзите си, което е някакъв напредък.

После Бърт предложи три наздравици и всички вдигнахме чаши за „нашите смели момчета“ и особено за Алфи и Пърси Гитинс — единствените, които се върнаха живи у дома. Разрешиха на дечурлигата да станат от масите и да потичат наоколо и те започнаха да играят на дама и на криеница, както правят всеки ден след училище, жените разчистиха чиниите, а мъжете се заеха сериозно с пиенето.

Малко по-късно продавачът на вестници от ъгъла донесе бройки от вечерните вестници, които се предаваха от ръка на ръка. В новините пишеха за тълпите, събрали се в Уайтхол да гледат Парада на победата с участието на петнайсет хиляди войници — как спрели и отдали чест пред огромния стълб, който бяха построили, наречен „кенотаф“ в чест на загиналите.

На всички ранени и болни, които не могат да участват в празника на победата, изпращам поздрави и им пожелавам добро настроение, като ги уверявам, че раните им — толкова благородни сами по себе си — вдъхват в сърцата на техните сънародници най-топлите чувства на благодарност и почит.

Негово кралско височество крал Джордж V

Когато Алфи прочете това в „Дейли Експрес“, той изсумтя и промърмори, че ако кралят наистина уважаваше ранените войници, щеше да им осигури работа и дом при завръщането им. Но дори киселото му настроение не може да скапе цялостната атмосфера на празненството.

Тоест до вечерта.

Докато мама разчисти и си пийна по още една чаша с Фрида и госпожа Баркър, вече минаваше девет часа и затова решихме да отидем при мъжете в кръчмата. Разбира се, те вече бяха силно развеселени, пееха всички стари песни и си прекарваха, както в доброто старо време. Алфи предложи той да почерпи и отидох с него да му помогна да се върне обратно до масата ни, защото дори и трезвен ходеше несигурно, а в момента определено не беше трезвен и се притеснявах дали напитките ни, спечелени с толкова труд, ще стигнат невредими.

Когато отидохме до бара, Бърт ме похвали за пайовете, а аз му казах, че този път половината от работата е дело на Алфи, който вече става спец по пайове, той каза: „Радвам се за теб, момче. Можете да изкарате по някой шилинг, ако наистина двамата решите да си направите фирма.“

— Не и преди да премахнат купоните — просто няма да можем — каза Алфи. — Никога няма да имаме достатъчно брашно и яйца.

Но Бърт само намигна, пипна носа си с пръст отстрани и каза, че това не било проблем, защото имал добри връзки.

— Сещате се, нали?

Преди да седнем на масата, Алфи ме дръпна настрани и прошепна побеснял:

— Защо не ми каза, че брашното и яйцата са крадени?

— Какво значи да са крадени? — попитах го аз.

— Тия връзки на Бърт са с черноборсаджии, не разбираш ли? Можеш да идеш в затвора за това.

Честно казано, това никога не ми беше хрумвало.

— Повече няма да правиш пайове за него, това поне е сигурно — каза Алфи и за миг помислих, че може да направи скандал, но той просто остави нещата така и се върнахме обратно на масата и продължихме да пеем.

Между десет и единайсет часа бяха последните поръчки — Клод отиде до бара да купи последните напитки и го видях как си говори с Бърт, който му подаде пачка банкноти. Трябваха ми няколко секунди да схвана какво не беше наред — Клод трябваше да плати за питиетата на Бърт, а не обратното. Това не остана незабелязано. Когато Клод се върна на масата с питиетата, Алфи се изправи с мъка на крака и му махна да отидат отвън.

— Каквото и да имаш да казваш, Алф, можеш да го кажеш и тук — каза Клод мазно. Защо ли да се чувства заплашен от някакъв еднокрак и с една глава по-нисък от него?

Алфи се зачерви още повече. Той мрази да му викат „Алф“.

— Тогава сигурно ще ни кажеш откъде си взел всичките яйца и цялото брашно, което Бърт ни продаде, за да направим пайовете — изръмжа той.

Клод придоби леко притеснен вид и измърмори:

— Нямам представа за какво говориш.

— Мисля, че знаеш — каза Алфи със заплашителен глас, какъвто не бях чувала досега. — Откъде имаш толкова пари да пилееш насам-натам, когато никога не си помирисвал война?

— Изпълнил съм си ролята. — Клод остана невъзмутим.

— Искаш да кажеш ролята да ограбваш хората, докато нас останалите ни убиват или ни осакатяват.

При тези думи Клод си изгуби сладкодумието и изръмжа:

— По-добре си вземи думите назад, Алф, или ще съжаляваш за тях.

Фрида вече бе застанала до него и го държеше за ръката, опитвайки се да го издърпа, въпреки че трябваше да удържа Алфи, защото той просто замахна с десния си юмрук и удари Клод право в носа, от който моментално рукна кръв по бялата му риза. Клод сигурно е успял да върне удара на Алфи, защото след миг той се строполи на земята, блед като платно.

Татко и господин Баркър скочиха от столовете си и извлякоха Клод през вратата, а аз придържах главата на Алфи в скута си, докато той дойде на себе си и се домъкна до един стол. Стана ми мъчно за Фрида, която седеше, разкъсана на две — между брат си, който започна боя, и Клод, който бе ударил сакат войник, което беше далеч по-лошо. В крайна сметка тя излезе навън да намери Клод и двамата не се върнаха.

Помогнахме на Алфи да стигне до вкъщи и го сложихме да си легне и въпреки че татко настойчиво го разпитваше за какво са се сбили, той отказваше да отговори, за което съм му благодарна, защото в цялата работа с яйцата и брашното бяхме замесени и аз, и Бърт. Зачудих се дали Фрида знаеше за тайните далавери на Клод и дали просто не се опитваше да ги игнорира, защото обичаше дребните удоволствия, които той й осигуряваше. Само времето ще покаже.

Едно е сигурно — няма да има повече пайове, докато не премахнат купоните.

 

 

Неделя, 20 юли

Фрида е бясна на Алфи, че е ударил гаджето й, и на мен, защото го защитавам. Когато й натъртих, че Клод е отвърнал на удара, Фрида отрече. Алфи не обелва и дума за цялата история — единствено каза колко е разочарован от мен, задето не съм се досетила, че използваме крадени яйца и брашно. Каква каша!

 

 

Вторник, 26 август

Последните няколко седмици бяха най-щастливите в живота ми:

1. Ампутираното място на Алфи най-сетне заздравя и той може да си носи отново изкуствения крак. Не че е особено удобно, но вече поне е поносимо. И двамата си търсим работа, но много от фабриките и складовете сега са затворени за лятото или пък ни казват да пробваме пак през септември. За мен няма нищо, но на няколко места си записаха името и адреса му, което много го ободри.

2. Пенсията на Алфи пристигна с обратна дата до деня на уволнението му и той реши да похарчи част от заплатата си, която се пазеше в пощата за осемнайсетте месеца, през които бе в армията.

3. Най-накрая отидохме на МЕДЕН МЕСЕЦ В БРАЙТЪН! Толкова имам за разказване, че тук мога да дам съвсем малко подробности.

Хванахме влака от гара „Виктория“, а после автобус до малкия ни пансион, който беше само на няколко минути пеша от крайбрежната улица. Докато се регистрирахме, хазяйката попита:

— Къде си служил, синко? — Когато Алфи й отговори, тя каза, че синът й е убит преди две години недалеч оттам. Изказахме й съболезнованията си, а тя ни заведе на горния етаж и каза:

— Пазя най-хубавите ми стаи за храбрите ни момчета. Надявам се да харесате тази.

Веднага щом тя затвори вратата, избухнахме в смях. Това беше най-огромната спалня, която някой от нас бе виждал, с голям еркерен прозорец към улицата. Леглото бе широко метър и половина и толкова удобно с дебелия пухен юрган в копринен чаршаф; имаше и тоалетна масичка с тройно огледало, даже си имахме собствена мивка! В дъното на коридора имаше баня с хубав воден клозет — нямаше да се води война за тоалетната през медения месец!

В събота беше достатъчно топло, но леко облачно и отидохме до лунапарка в края на променадата, а следобеда ходихме до концертната зала на кея, преди да вечеряме риба с картофи плюс няколко халби бира и накрая да заспим от умора след толкова забавления.

Следващия ден се оказа слънчев и много горещ; аз исках да се изкъпя в морето, но Алфи не искаше да се съблича пред хората и затова само пошляпах по брега. Взехме си шезлонги на кея, изчетохме вестниците и изядох първия си сладолед в живота (много вкусен). Даже гледахме куклен театър с Пънч и Джуди и отново се почувствахме пораснали деца. Подухваше лек бриз, а слънчевите лъчи проблясваха в морето и целият свят изглеждаше толкова светъл и весел, сякаш страхът и тъгата от последните няколко години никога не бяха се случвали, мрачните дни и бомбите, тежкия труд във фабриката за боеприпаси и свижданията в гадната болница.

Естествено Рей и Джони никога не ми излизат от ума, иска ми се да бяха доживели да видят, че мирът — за който и двамата дадоха живота си — можеше да направи света хубав, както е сега.

В неделя следобед отидохме до едно малко кафене надолу по улицата, което ни препоръча хазяйката. Сигурно ги е предупредила предварително, защото се отнасяха с нас като с короновани особи. Нищо не можеше да ни спре и изядохме толкова пържоли, пудинг с дробчета и ябълков сладкиш, че мислех, че наистина щях да се пръсна.

В понеделник ни беше трудно да напуснем това толкова вълшебно място. Но то ни помогна да преоткрием себе си. Почувствах се глупаво и безгрижно за първи път от години насам, той ми каза, че ме обича поне десет пъти и ми шепнеше, че иска да си имаме деца, щом вече има шанс за мир по света. Въпреки че ни предстои труден път — трябва да си намерим работа и собствено жилище, но знам, че определено двамата с Алфи ще се справим.