Лиз Треноу
Като мак в полето (3)

Глава 3

Следващите няколко седмици преминаха в алкохолна мъгла. Джес извръщаше поглед от огледала и бързо подминаваше витрините, за да не гледа тъмните сенки под очите си, изпитото си лице, свитите си рамене и прегърбената си стойка — една жена, която изглеждаше преждевременно остаряла. Убеди свой приятел лекар да й предпише успокоителни и по настояване на Ворни дори се записа за консултация при лекар, но се уплаши в последната минута.

— Не мога да стоя там като идиот и да се оплаквам как съм загубила любовта на живота си — призна тя, — след като много добре знам какво трябва да направя.

Никой, освен Ворни не знаеше какво се е случило между Джес и Нейт. Когато майка й я попита, тя я излъга, че двамата са много заети и трудно намират време да са заедно. Успя да изкара няколко дни без алкохол и окуражена от успеха си му звънеше и му пишеше есемеси, за да му съобщи добрата новина. Но той все не отговаряше и решимостта й отслабна. Наливайки си още една голяма чаша, си казваше:

— Какъв смисъл има да се самонаказвам още повече, щом той очевидно не ме иска, независимо какво правя?

Нищо не можеше да я развесели. Дните ставаха по-дълги, слънцето ставаше по-топло, голите клони на дърветата в гарнизона се обагриха в зелено и скоро щяха да цъфнат. Кръговите кръстовища в града се покриха с жълти нарциси, но от настъпването на пролетта тя се чувстваше още по-унила. Трябваше да планира сватбата си, да очаква с нетърпение новия си живот. Вместо това отново бе сама, прекарваше повечето си вечери заключена в стаята си в казармата с бутилка в ръка, неспособна да се изправи лице в лице със света.

Ужасяваше се от уволнението си от армията. Без Нейт животът й вече бе празен и безсмислен, а сега щеше да каже „сбогом“ и на приятелите си, които бе започнала да чувства като свое семейство. Дори плахо обмисляше да поиска отмяна на уволнението, но бе твърде горда, за да признае, че това може да е било грешка, а моментът приближаваше неумолимо. Най-накрая настъпи денят на купона по случай уволнението. Джес пи толкова много през деня, че не помнеше нищо след девет часа вечерта, а на следващия ден откри драскотини и натъртвания по цялото си тяло, включително насинено око. Не можеше да понесе мисълта да попита Ворни какво се бе случило. Възстановяването от махмурлука й отне два дена, през които бе отвратена от себе си.

След това само за една седмица се случиха три хубави неща.

Първо — Джес забеляза, че успокоителните най-сетне започнаха да действат; чувстваше се по-спокойна — нещо непознато от месеци насам, дори по-лекомислена и дистанцирана от действителността. Опита се да спре пиенето, като го ограничи до вечерите. Кошмарите сякаш станаха по-спорадични и не толкова крайни. Поглеждайки назад, тя осъзна, че не е изпитвала пристъп на гняв от поне две седмици. Дори Ворни забеляза колко по-щастлива е Джес:

— По-добре внимавай да не те уловя как се смееш — шегуваше се Ворни.

Във вторник пристигна потвърждението, че Ворни и още един медик — Хетс, — които оставаха в армията, щяха да бъдат разквартирувани в града поне още шест месеца. Това означаваше, че тримата могат да напуснат казармата и заедно да си наемат жилище. В седем часа на следващата вечер вече си бяха намерили перфектното място — малка викторианска къща близо до медицинския център на гарнизона — и празнуваха в кръчмата зад ъгъла, — класически бар с дървен под и лепкави маси, жълтеникави буркани с мариновани сварени яйца и прашни пакети свински пръжки — единствената храна, която се предлагаше. Къщата бе старомодно обзаведена и доста изхабена, но леглата бяха удобни, а кухнята — чиста и модерна. Нанесоха се на следващия ден.

В четвъртък тя позвъни на местната спешна помощ, за да провери дали имат вакантни работни места и я поканиха на предварителен изпит. Тя прекара уикенда в трескаво зубрене на актуалните техники на Националната служба по здравеопазване и това изглежда проработи, защото й се обадиха по телефона да й предложат работа на следващия ден. Щеше да започне като асистент в бърза помощ за първите три месеца преди да положи изпитите отново, защото от службата се притесняваха, че знанията й са с три години назад. Работата беше за по-малко пари, но някак си бе облекчение, че не й възложиха пълни отговорности още от първия ден.

Първите няколко смени минаха в мъгла от нови лица и цяла енциклопедия от неща, които трябваше да запомни, но колегите й от НСЗ бяха толкова приятелски настроени и приветливи, че се чудеше защо изобщо се тревожи. Те бяха заинтригувани да научат за преживяванията й в Афганистан, особено за техническите аспекти на овладяването на сериозни травми, кръвотечения и наранявания на крайници с помощта единствено на екипировка, която може да се носи в раница на гръб. Тя се радваше на сърдечния им интерес и възхищение и с удоволствие споделяше опита си с хора, които наистина разбираха и имаха желание да учат.

Една вечер тя се озова в една смяна с Джанин — запаснячка от военновъздушните сили, която бе прекарала три месеца в хеликоптери, превозващи ранени до Кемп Бастион. В кратките почивки те си разказваха истории за живота в пустинята и виждаха нещата от другата гледна точка — нещо, което никога не им се бе случвало преди. Джес смяташе, че екипите на MERT^[1] са смели и отдадени на работата си, но надменни и изпитваше почти първична завист от факта, че всяка вечер са взимали студен душ.

А Джанин сподели, че изпитвала страхопочитание от медиците на фронтовата линия и се чудела как оцеляват при екстремните условия, в които живеят и работят. Единственият й истински контакт с тях бе сред суматохата на неотложната евакуация по спешност, когато й се бяха сторили безцеремонни и нахакани в отчаяните си опити да се уверят, че другарите им са качени благополучно в хеликоптера възможно най-бързо.

Повечето смени бяха натоварени от начало до край така, че Джес не намираше време да пие, освен „лекарството“ си преди лягане. А и имаше толкова много за учене, че падаше в леглото изтощена в края на всеки ден и обикновено успяваше да спи, без да сънува кошмари. Вече бе изминал цял месец, откакто за последен път опита да се свърже с него, но сега се почувства достатъчно силна, за да пробва отново.

— Здравей, Нейт — написа му по електронната поща. — Как си? Аз съм добре, като изключим, че ми липсваш много. От седмици не съм била по-щастлива и наистина харесвам работата. Спрях да пия, освен когато излизам с приятели, и спя добре, което е огромна промяна. Много по-търпелива съм и не мога да си спомня последния път, когато ми избиха чавиите. Още те обичам, Нейт. Може ли да се видим? Целувки, Джес.

Онзи първи път се видяха на неутрален терен — в една кръчма близо до гарата на „Ливърпул Стрийт“.

Докато Джес го чакаше, отпивайки от колата си, тя наблюдаваше шумните типове от Ситито и изпита някаква симпатия. Те бяха препълнени с адреналина от изтъргуваните милиони и имаха само няколко часа „време за декомпресия“, преди да хванат влака обратно към тихия живот в предградията. Понякога и тя се чувстваше така в края на напрегната смяна.

В началото едва позна Нейт. Растите ги нямаше — мястото им бе заето от къси черни къдрици. Дали това бе някаква декларация, символ на ново начало без нея? Той я забеляза и цялото му лице светна от меката усмивка, която те караше да се чувстваш така сякаш някой е запалил лампите.

— Да, подстригах ги — каза той и потърка главата си. — Получих и работата.

— Каква работа?

— Шеф на спорта. Мат напуска.

Сърцето й се разтуптя още по-силно.

— Поздравления, Нейт. — Тя докосна ръката му, а той не я отдръпна.

Няколкото часа, за които се бяха разбрали, минаха твърде бързо. Сбогуването им бе странно официално, с въздушни целувки, сякаш бяха непознати. Но това бе начало, си каза Джес, ще я карат лека-полека. Планираха да хапнат заедно следващата седмица, когато тя имаше няколко почивни дни. Джес започна да се надява.

Въпреки че при всяко спешно обаждане за линейката адреналинът й се качваше, а сърцето й започваше да бие лудо, през по-голямата част от смените им се занимаваха с неспешни случаи. Седем от десет „повиквания“ бяха за възрастни хора, повечето от тях — редовни пациенти. Харесваше й как лицата им просветваха, когато пристигнеше екипът, неподправеното облекчение, което разкриваше цветът по бузите им; възхищаваше се на стоическата им смелост и скромност. Не можеше да изброи колко много пъти чу фразата „Съжалявам, че толкова ви досаждам, скъпа“.

С радост им запарваше чаша силен подсладен чай, разменяше по някоя дума за успокоение или в непринуден разговор слушаше разказите им и бе доволна, че прави нещо полезно. Много от тях не се нуждаеха от болнично лечение — просто трябваше да се уверят, че ще ги посети участъковата сестра или че болногледачът им ще наминава по-често. Екипът опозна някои от старците толкова добре, че когато се случеше нещо по-сериозно и трябваше да ги приемат в болница, тя мислеше за тях, чудейки се дали състоянието им подобряват. Ако научеше, че някой е починал, я изпълваше искрена скръб.

В края на повечето дни тя се чувстваше повече като социален работник, отколкото като отзивчив медик. По дяволите, нелепо е, каза си тя, че никой не си дава труда да оправи системата и трябва спешната помощ да се занимава и с това. Колегите й сякаш никога не се оплакваха от това — вероятно бяха приели, че нищо няма да се промени, — но тя се гневеше: защо да не може държавата да осигури на възрастните и болнави хора достатъчно помощ, за да живеят достойно в собствените си домове; защо обществото очевидно си измиваше ръцете с тях? Понякога научаваха, че има някой син или дъщеря, които живеят на близко разстояние с кола, но не са посещавали родителите си със седмици. Какво си мислеха те? Не знаеха ли, че възрастните им родители са отчаяно самотни, но твърде горди, за да поискат помощ, или просто не им пукаше?

Онези, които им губеха времето, бяха далеч по-голямо предизвикателство. Разбира се, тя изслушваше разказите им, повикванията за счупени нокти или ужилвания от оса — хора, които се бяха научили да надхитрят категориите за спешност и описваха всяка ситуация като „застрашаваща живота“, въпреки че далеч не бе така.

Когато се сблъскаше с някой дебелак на средна възраст, който настояваше да получи спешно лечение за навехнат глезен или пък някоя жена, която не можеше да си спомни дали си е взела противозачатъчното, Джес усещаше как у нея се надига старият гняв, как гаденето започва да кипи в стомаха й.

— Как успяваш да изкараш цял ден, без да шамаросаш някоя такава? — попита тя своя колега Дейв — стабилен и състрадателен възрастен човек, след като излязоха от местопроизшествието на някакво незначително изгаряне на фурната. Жената бе силно притеснена, че ще й остане белег и настояваше да я види козметичен хирург. Дейв бе останал възхитително твърд.

— Понякога всички така се чувстваме — каза той. — Просто се дистанцирай малко. Кажи им, че ти трябват няколко минути насаме, излез навън и дишай дълбоко. Работи чудесно.

Най-лошите смени бяха петък и събота вечер, когато цели тълпи иначе чувствителни и интелигентни млади хора, които през останалото време вероятно живееха прилично и хрисимо, сякаш изпадаха в колективно безумие, взимаха наркотици, напиваха се до безсъзнание и се млатеха.

Първоначално Джес успяваше да впрегне състраданието си и да види себе си във всеки от тях. „Ето ме мен самата само преди няколко месеца“ — казваше си тя, когато например помагаше на една пияна млада жена, попаднала в женски бой и сдобила се с незначителни драскотини по лицето. В крайна сметка успя да я убеди да се прибира и да я качи на такси. Когато някакъв младеж я удари, докато се опитваше да прегледа ръката му, с която току-що бе строшил един прозорец, тя си припомни ужасните последици от собствения си пиянски гняв и как й идваше да удря всичко и всеки около себе си.

Но най-често не изпитваше никаква симпатия. Имаха ли тези хора някаква представа колко време и колко пари на данъкоплатците прахосваха? Ами ако трябваше да плащат лечението, което получаваха — щеше ли това да промени нещо? Тези среднощни пиянски пиршества бяха изгодни единствено за производителите на алкохол и съдържателите на кръчми — мислеше си тя с ожесточение. Дали не трябва и тях да ги накарат да плащат?

Една събота вечер през август, когато задушаващата жега бе изкарала тълпите от баровете навън по улиците, Джес откачи. Полицаите ги бяха помолили да помогнат на една полугола млада жена, намерена в безсъзнание в канавката, докато другите отидоха на повикване за някакъв по-сериозно ранен и оставиха Джес да се погрижи за момичето. Когато коленичи, за да я прегледа, един едър мъж с щръкнало под ризата бирено коремче се заклатушка неуверено през улицата към тях като псуваше и крещеше.

— Остави я, тъпа кучко — извика той, залитайки все по-близо.

— Просто се дръпнете назад, сър, моля ви — помоли любезно Джес, доволна от себе си, че отказа да се поддаде на обидата.

— Шибай се — каза мъжът, като се приближи няколко крачки. За миг сякаш се спря и утихна, така че Джес отново се концентрира върху жената. После забеляза с периферното си зрение, че мъжът ровичкаше ципа на панталона си и преди тя да разбере какво се случва, двете с младата жена бяха измокрени от отвратително воняща пикня.

— По дяволите, какво е това? — извика тя, безсилна да устои на беса си. Пред очите й падна червена пелена и целият й здрав разум сякаш се изпари. Вместо да напусне местопроизшествието и да повика помощ, както бе обучена, единствената й мисъл бе да го спре да опикава клетата жена. Тя се нахвърли върху него, опитвайки се да го завърти, като го буташе по рамото. Въпреки че беше пиян, той не отстъпи — пикнята вече се стичаше по панталоните му и я пръскаше в краката.

— Пробвай пак, кучко — каза той, смеейки се в лицето й и смърдящ на бира.

— Копеле. — Тя щеше да го блъсне отново, когато чу вика на Дейв.

— Назад, Джес.

— Тоя пикае върху нас.

— Назад. Веднага. Върни се в линейката и се изчисти. Стой там, докато се върна.

Тя се оттегли, докато гневът й стихваше. Гадеше й се и я беше срам, докато чакаше в линейката, овоняна на пикня.

— Съжалявам, Дейв — каза тя, когато той се върна. — Беше адски гадно. Просто обезумях. Как е момичето?

— Дойде на себе си и я качихме на такси. Полицаите го арестуваха за тормоз и насилие. С нетърпение чакам полицейския доклад: „използвано оръжие — струя зловонна пикня“. Сигурно ще им е за пръв път.

— Благодаря за съчувствието — каза тя, като едва успя да се усмихне.

Дейв включи двигателя и потеглиха.

— По-добре да се прибираме в пункта, за да се преоблечеш. — След малко продължи: — По принцип, трябва да те докладвам, нали знаеш?

Тя застина и затаи дъх.

Той въздъхна.

— Но днес имахме адски гадна вечер и ти бе провокирана сериозно, така че този път ще си затрая.

 

 

Джес прекара следващите няколко дни в зубрене за изпитите, до които оставаха само няколко седмици — анатомия, физиология, кардиология, фармакология. Преди ученето винаги й беше леко, но тези дни с мъка запомняше факти, жизненоважна информация като дозировки на лекарства на килограм за деца; точното положение на иглата за изпълване на белия дроб с въздух при компресия на гръдния кош; резултата от теста АПГАР^[2] за новородени.

Една сутрин, докато взимаше успокоителното си, й стана ясно. Може би лекарството влияеше на способността й да запомня факти? Вече се чувстваше добре; определено не се нуждаеше от хапчетата. Прибра опаковката в нощното шкафче. „Ще видя как ще се почувствам следващите няколко дни“ — помисли си тя.

Това сякаш проработи — взе си изпитите блестящо. Нейт я заведе на вечеря, за да го отпразнуват и накрая се озоваха в апартамента му за първи път след купона. Започнаха плахо, като се обикаляха предпазливо, докато той правеше кафе, а тя се мотаеше наоколо, за да види какво се бе променило. Търсеше следи от живота, който бе водил без нея през последните месеци.

Но това си бе същата стара ергенска квартира със счупените щори, с препълненото кошче за боклук, с дискове и електронни игри, пръснати около огромния телевизор. В шкафчето в банята намери крем за бръснене, дезодорант, познатия му одеколон и опаковка парацетамол, но за нейно облекчение нямаше следи от женско присъствие.

Предпазливостта им продължи до последната глътка кафе, когато се целунаха за първи път както трябва и след това уикендът продължи в наваксване на пропуснатото време. Излизаха от спалнята само, за да хапнат и да погледат малко телевизия. Нейт си обличаше анцуга от време на време, за да купи храна и вино. Сипваше й без разпитващи погледи, а тя си наложи максимум от две чаши — този уикенд бе твърде ценен, за да го съсипва.

Джес знаеше, че трябва да изчака той да го каже, но копнееше да й вдъхне увереност, отново да говорят за съвместното им бъдещето. Чак в неделя вечерта, докато тя се приготвяше да си ходи, той най-сетне каза:

— Мисля, че отново всичко е ОК, Джес. А ти?

— Божичко, обожавам като си толкова романтичен — засмя се тя и го прегърна. — Но „ОК“ ме устройва засега.

 

 

Всичко започна като съвсем нормална смяна — от шест сутринта до шест вечерта в линейката с Дейв и новата асистентка — едно сладко хлапе на име Ема. Беше ветровит ден с купести облаци, които приличаха на фантастични замъци в небето. Ема отбеляза какъв късмет имаха, че пътуват извън града сред красотата на есенните цветове, а Джес и Дейв се съгласиха.

Още преди да е станало време за кафе, вече бяха минали през четири повиквания, включително един от обичайните им пациенти — старец на име Бърт, който имаше сладкодумен папагал, който обичаше да говори мръсотии. Бърт бе паднал, докато отива към тоалетната, така че го прегледаха, почистиха го и зачакаха пристигането на участъковата сестра, докато папагалът ругаеше от клетката си: „Извадете ме оттук, шибаняци“. Граченето му се редуваше с вечния рефрен „тъп дърт урод, тъп дърт урод“. Ема се кикотеше, а Джес и Дейв просто не му обръщаха внимание. Бяха го чували да говори далеч по-големи мръсотии.

— Да се надяваме, че ще имаме прилична почивка — каза Дейв с повече надежда, отколкото действително очакване за такава, когато пристигнаха в пункта. Както обикновено, точно бяха седнали, когато ги повикаха отново: „Спешен случай. «Хай Стрийт». Двама в опасност за живота, двама леко ранени. Полиция на местопроизшествието.“

Джес усети желания прилив на адреналин, по-силен от кофеина, докато се качваха обратно в линейката и чу познатия вой на сирената. Инцидентът беше само на десет минути разстояние, но заради внезапния порой движението стана още по-кошмарно от обичайно — на шофьорите им трябваше цяла вечност да се отместят встрани и да им дадат път. Когато стигнаха до светофара на „Хай Стрийт“, всичко бе задръстено. Дейв пусна на няколко пъти сирената, но нищо не се промени — никой не помръдна. В далечината се виждаха сините светлини на патрулката.

— Вземете раниците и бегом — извика Дейв. — Аз ще дойда веднага щом мога.

Още валеше обилно, докато тичаха по хлъзгавата настилка. Губя форма — помисли си Джес; в миналото беше тичала без проблем на много по-дълги разстояния с военната раница на гръб. Пробиха си път през тълпата зяпачи с чадъри до мястото на касапницата — очевидно една кола се бе качила на тесния тротоар и бе ударила двама души, които сега лежаха на земята. Шофьорът бе много възрастен мъж с пребледняло лице и още стоеше зад волана, а встрани до предните колела имаше обърната детска количка. Джес започна да се оглежда трескаво, за да види къде ли е детето и накрая го откри невредимо в прегръдките на една полицайка.

Отдясно полицай правеше изкуствено дишане на момиче, чието лице вече бе посивяло, с онзи празен поглед на умиращ човек.

Когато се приближи, той поклати зловещо глава и кимна в другата посока към една разбита витрина зад колата.

— Вътре има един ранен, който се нуждае от помощ.

— Аз ще го поема, а ти се заеми с нея — каза тя на Ема.

Сред натрошените стъкла лежеше млад мъж и стенеше тихо — в краката му имаше голяма червена локва, която дъждът размиваше по тротоара. Докато се приближаваше към него, стомахът й се обърна при ужасяващата металическа миризма на кръв и страх. Първо си помисли, че кракът му е сгънат под тялото, но стомахът й се надигна отново, още по-силно, когато видя, че долната част на крака липсваше напълно.

Спри да мислиш. По-бързо, няма време за губене. Прехвърляше наум списъка като мантра — критична загуба на кръв, въздух, дишане, кръвообращение.

Почти без да забелязва кръвта и стъклата, тя коленичи, отвори аптечката и грабна турникет. „Казвам се Джес и съм парамедик — каза тя. — Малко ще те заболи. Просто стой там, ще те откараме в болницата веднага щом можем.“ Тя стегна бинта бързо точно над коляното и с удовлетворение видя, че пулсиращата струя кръв отслабва.

Когато вдигна за миг глава, търсейки Дейв, забеляза глезен и стъпало на няколко метра, до кофата за боклук. Приличаха на части от изхвърлен манекен, още с чорапа и маратонката, от онези платнените, червени на цвят, с каквито понякога ходеше Нейт. Тя тикна превръзка в ръцете на една жена на средна възраст, която стоеше наблизо. „Това е наистина важно — каза й тя настойчиво. — Вземете онзи крак, увийте го и го сложете някъде на студено. Веднага намерете магазин с хладилник за напитки или фризер за сладолед.“

Очите на ранения бяха истински водовъртеж от паника и страх. Дори бледността не скриваше изваяните му черти — красив млад мъж, двайсетина и няколко годишен, имаше цял един живот пред себе си. Като Джеймс. Като Скот. Започна да мисли за това — той приличаше малко на Скоти, с русолявата си коса и луничавия си нос. Дишаше бързо и накъсано — дихателните му пътища не бяха запушени. Тя бързо му премери пулса. Беше слаб, но поне го имаше.

Въздух — да, дишане — добре към зле, кръвообращение — същото. Къде, по дяволите, е Дейв?

Чак когато понечи да покрие края на откъснатия крак, тя загуби кураж. По разкъсаните краища на пищялната кост и фибулата блестяха потресаващи розово-бели бисерчета на фона на кървавата каша от кожа и плът, като бут месо, накълцан от луд месар.

Сякаш никога не бе виждала подобна рана преди това, а всъщност бе виждала такива твърде много пъти в жегата и пясъка на пустинята. Тя грабна една опаковка бинтове, но когато понечи да повдигне крака му, той отново започна да скимти, а после нададе ужасяващ, дълъг и силен вой. Главата й започна да се върти. Този звук, този първичен животински звук на агонизиращ човек, който я пронизваше в червата — същият звук, който издаваше Скоти, докато тя се бореше с всички сили да му спаси живота през онзи ден.

Овладей се, Джес. Недей да мислиш. Омотай крака и му сложи морфин. Извади го от агонията му.

Но колкото и да се опитваше да го отблъсне, лицето на Скот плуваше пред очите й. Стенанията на младия мъж бяха стоновете на Скоти.

Беше първият й пешеходец патрул в пустинята, сърцето й биеше лудо от ужас и от тежестта на лекарската раница — двадесет и пет килограма, колкото тежи осемгодишно дете — и на собствената й бронежилетка. Главата й беше завряла под каската, докато групата внимателно заобиколи края на селото в свирепата жега. Никой не обелваше дума, докато търсачът се придвижваше напред, замитайки пясъка с детектора с дългата дръжка, за да провери за импровизирани взривни устройства, а човекът зад него маркираше границите на проверената зона със спрей. Всички други оглеждаха пейзажа за знаци, купчина камъни, тел или парче счупено стъкло, което може да е останало като таен сигнал, белег за наличието на бомба или пък нещо, което да ги отклони от пътя им към минирана зона.

Усещаха, че талибаните са наблизо, че ги наблюдават и изчакват, защото мястото бе безлюдно. Селяните се криеха по домовете си, дори кучетата се бяха изпокрили. Врагът никога не би се показал и много добре знаеше, че съюзническите войници не могат да изстрелят и един куршум, ако първо не стрелят по тях. Напрежението бе почти непоносимо.

И тогава се чу оглушителен гръм. Джес се завъртя и видя гейзер от пръст, който изригна до патрулиращия, точно там, откъдето бяха минали. Сигурно някой е стъпил няколко сантиметра извън проверената зона — ето толкова бе нужно. Писъци от болка разцепиха въздуха. Тя се обърна и се опита да се затича, затруднена от тежката си раница и бронежилетката, почти оглушала от крясъците в слушалката. „Лекар! Лекар! Ранени. Трима ранени.“ Беше досущ като на ученията, само че на живо. Сякаш всичко се движеше на забавен каданс.

Чу как Ворни пухти отзад и след като облакът прах и пръст се уталожи, сцената се показа с почти сюрреалистична яснота. Капитан Джоунс лежеше до ямата от взрива и псуваше гръмогласно, стиснал дясната си ръка и целият покрит в мръсотия. Щом псува, поне е жив — помисли си Джес. Един друг войник седеше, захлупил лице в ръцете си. Ворни се спря, за да види дали той е добре, а Джес тромаво се запъти към капитана.

— Аз съм добре, отиди ето там — извика той, като жестикулираше нетърпеливо към ямата. — Това е Скот.

Фигурата бе почти напълно затулена от прахта и нападалите след взрива камъни, но когато войникът вдигна глава и нададе дълъг и ужасяващ вой, ехото му проехтя от кирпичените стени зад нея, преминавайки през цялото й тяло.

Тя не се плъзна, а направо падна надолу по стръмния склон в ямата, изправи се и тогава видя колко ужасни са раните му. Писъците и изобилните псувни със сигурност бяха знак, че все още е жив, но и двата му крака под коляното липсваха — бяха се изпарили от експлозията. Тя знаеше, че селските кучета щяха да дойдат за мършата.

Земята около тялото му вече бе оцветена в червено от кръвта, която шуртеше от кашата от плът и кости на мястото, където преди бяха краката му. Разполагаше със секунди, за да му спаси живота. Тя извади два турникета от ръкава си, където стояха за спешни случаи, и с толкова треперещи ръце, че едва държеше лентата, успя да пристегне всеки крак над коляното. Погледна лицето му — бледо като пясъка, който го покриваше. Дори през предпазните му очила Джес виждаше паниката в очите му, които се стрелкаха наляво-надясно, мъчейки се да се фокусират.

— Дръж се, Скоти — каза тя. — Ще те оправим.

— Джес. Благодаря на Бога, че си ти — простена той, стиснал зъби. — Просто ми спаси шибания живот, моля те. Прибери ме вкъщи. Моля те.

— Не се тревожи, ще издържиш — каза тя, опитвайки се да убеди колкото него, толкова и себе си.

Ворни се спусна надолу по склона, за да се присъедини към Джес и двете се заловиха за работа — увиваха раздробената плът с превръзки, като не спираха да говорят на Скоти и да се опитват да го успокоят.

— Почти сме готови. MERT пътуват насам. Ще те измъкнем оттук. Дръж се. Ще се оправиш.

Ворни сложи система в едната му ръка и вдигна банката нависоко, като я стискаше, за да влее животоспасяващата течност във вените на Скоти, а Джес извади автоматична спринцовка с морфин и му сложи голяма доза в мускула на свивката на другата ръка.

— Това е, Скоти. Когато се събудиш, ще си в Бастион — каза тя, докато воят му преминаваше в стонове.

Капитан Джоунс се бе изправил на крака, но беше много блед и внимателно придържаше ръката си, а другият войник, Маквей бе в шок, оглушал, но иначе невредим. Намериха място за кацане точно до кафявото поле с макове на края на селото. Хеликоптерът описваше кръгове и тъкмо щеше да се приземи, а тя преминаваше през нивата зад носилката, понесла на гръб раницата на Скоти, когато започна стрелбата. Нямаше прикритие и куршумите като че ли идваха и от двете страни.

Тя залегна, проклинайки забавянето, което можеше да струва живота на Скоти след всичко, което бяха направили, за да го спасят. Но когато хеликоптерът обърна курса си и не се приземи, а стрелбата продължаваше без очевиден отговор от тяхна страна, тя осъзна, че не само животът на Скоти е в опасност. Куршумите можеха да пробият крехките кафяви стебла на маковете всеки момент. Приливът на адреналин, който я държеше, докато работеха върху Скоти, се разсейваше и тя започна да се паникьосва. Точно тогава видя червения мак.

 

 

— За бога, Джес, на какво, по дяволите, си играеш?

Викът на Дейв близо до ухото й я върна моментално под проливния дъжд на „Хай Стрийт“ — оцветената в сиво и червено сцена, миризмата на кръв, стоновете на младежа, раздробения му крайник в ръцете й. Тя нямаше абсолютно никаква представа от колко време стоеше коленичила там.

— Нека го поема аз — изръмжа Дейв. Хвана крака и безцеремонно я избута настрани. — Дай на клетника малко морфин. За бога, сложи му системата и му влей малко течност.

Тя се завърна в настоящето, изправи се и взе раницата. През строшената витрина на магазина виждаше купища месо, дроб, наденици, агнешки пържоли, оскубани пилета — всичко бе покрито със счупени стъкла. В центъра стоеше един голям цял агнешки бут с отрязаната част към нея — добре отрязана версия на крака на младежа. Както и на краката на Скоти след взрива.

Тя се насили да отвърне очи, търсейки раницата за спринцовка с морфин.

— Ще ти сложа нещо за болките — каза тя, приклекнала до главата му. Но когато погледна лицето му, видя, че си е заминал, забелил очи, с мъртвешки посивяла кожа.

Тя разтърси рамото му.

— Не умирай — извика Джес и го разтърси още по-силно. Притисна врата му с пръст.

— Няма пулс, Дейв. За бога, той няма пулс. — Тя разкъса сакото и ризата му и притисна помпата за сърдечен масаж към гърдите му.

— Сърцето му е спряло.

— Аз ще подам въздух — изкрещя Дейв. — Започни сърдечен масаж, веднага.

Не, не, не, не, не — мърмореше си Джес в ритъм с помпанията върху гърдите му, като някаква мантра. Не може да бъде, не може да бъде. Останалата част от света изчезна и единственото, което имаше значение, бе броенето на висок глас на помпанията — едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет. Осемдесет до сто помпания за минута в продължение на две минути. Сега Дейв вкарваше въздух в дробовете му от банката — дванадесет вдишвания в минута. Ако продължаваме така, той ще се върне — казваше си тя, — виждала съм да става, докато можем да го поддържаме.

Ема се върна и я смени за малко точно, когато мускулите на ръцете й сякаш щяха да рухнат от изтощение; после двете се редуваха в продължение на часове — така поне й се струваше, докато го натоварваха на линейката, докато караха с бясна скорост до болницата, дори на носилката в спешното отделение.

Лекарите обявиха, че и двамата са починали на път за болницата. Бяха младите родители на бебето. Старецът, който бе изгубил контрол върху колата и се бе врязал в тротоара с 65 километра в час, бе напълно невредим.

 

 

Когато се върнаха в пункта за бърза помощ, Дейв я попита:

— Искаш ли чай?

Тя кимна и го последва в кухнята — беше толкова втрещена, че почти не забелязваше какво има наоколо, струваше й се странно, че изобщо е в състояние да диша или да мести единия си крак пред другия. Той сложи пред нея чаша топъл подсладен чай, но когато Джес я взе, ръцете й затрепериха толкова силно, че го разля върху униформата си.

Той нежно сложи ръка на рамото й.

— На всички ни се случва, нали знаеш — каза той дружелюбно.

Тя поклати енергично глава.

— Не, не ни се случва на всички, не и по този начин. Видя ме, Дейв. Отново откачих. Някакво връщане в миналото. Бог знае колко ли време е минало, преди да дойдеш и да поемеш нещата.

— Няколко секунди, сигурен съм. Освен това вече бе овладяла кървенето му.

— Но ако не беше забавянето, всичко можеше да е различно…

Тази мисъл просто бе твърде чудовищна и ужасяваща, почти не можеше да мисли трезво.

След дълга пауза Дейв каза:

— Мисля, че трябва да си починеш за няколко дни. Защо не помолиш Франк?

— О, господи, не мога да погледна Франк в лицето точно сега.

— Искаш ли аз да го помоля вместо теб?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Добре. Мисля, че трябва да поговориш с някого, но не днес. Сега за теб е най-добре да се прибереш право вкъщи, да хапнеш нещо и да изпиеш няколко чаши вино. Опитай се да мислиш за нещо друго. Ще ти напиша есемес, за да знаеш какво казва Франк.

Именно този най-обикновен акт на нежност и разбиране отприщи бента, отваряйки вратата на целия ужас, на цялата вина и на целия срам. Тя се разрида с дълги агонизиращи вопли, които сякаш изсмукваха целия въздух от дробовете й. Дейв я прегърна с една ръка и тя подпря глава на топлото му широко рамо, докато риданията й утихнаха.