Лиз Треноу
Като мак в полето (10)

Книга 5
Роуз Баркър — Лично

Събота, 1 януари 1921 г.

Отново прекарахме новогодишната нощ в „Нелсън“. Бях в лошо настроение, защото Алфи категорично отказа да отидем на танци в „Пале“ с Фрида и Клод.

Толкова исках да си облека новата рокля с ресните, която мама бе поръчала да ми ушият за Коледа. Алфи каза, че мога да я нося и в кръчмата, а аз още повече се ядосах, защото смисълът на ресните е да се полюшват, докато танцувам, а не просто да висят глупаво в скучната кръчма. И така — вечерта не започна добре и стана още по-зле, тъй като той се напиваше все повече, а аз ставах все по-кисела. Не ми се пиеше, но останах до полунощ, защото не исках да тръгнат слухове. Прибрах се вкъщи веднага след „Доброто старо време“.

А, имаше и лоши новини — в кръчмата беше една жена, която бегло познавах от „Мичълс“ — работи в канцеларията. Когато чу, че всички вдигат чаши за „новото ни попълнение“, тя дойде да ме поздрави.

— Кога ще се роди? — попита тя и когато й отговорих „през август“, тя каза — Един съвет от мен, скъпа, не говори за това в завода, преди да започне да ти личи.

Когато я попитах какво иска да каже, тя ми разказа как г-н Мичъл не иска бременни жени на работа, защото твърди, че стават непохватни, а това е опасно за машините. Преди няколко години имало злополука — някаква жена си зашила пръста и чак после установили, че е в третия месец. Оттогава шефът уволнявал всички жени, веднага щом разбере, че са бременни.

— Това законно ли е — да те уволни само защото си бременна? — попитах я аз, а тя каза, че няма никакъв закон срещу това, тъй че й благодарих за съвета и казах, че ще си мълча и ще се надявам на най-доброто.

 

 

Сряда, 16 февруари

Вестниците пишат, че безработните във Великобритания са над един милион, като засегнати са не само мъжете, но и техните семейства, т.е. има поне четири милиона души на опашките за безработни. Умът ми не го побира. Правителството ще увеличи помощите, но това едва ли е голямо утешение за мъжете, които искат и са готови да работят.

С Алфи си говорихме за новините тази вечер и аз казах:

— Поне бащите ни си работят сами и не трябва да се притесняват от съкращения.

Той ме изгледа като някаква глупачка и каза, че естествено ги засягало — колкото повече хора са без работа, толкова по-малко вероятно е да пазаруват в магазина на татко или да купуват от нещата, които продава г-н Баркър. Колко съм наивна по такива въпроси — щеше ми се да бях учила повече за днешния свят в училище, вместо да ни занимават със заблатени езера и Войната на розите. И все пак ме научиха да чета и пиша, за което съм много признателна — ако не можех да пиша този дневник, щях да полудея, като задържам мислите си и не мога да ги изразя.

Вече не ми се гади и не се изморявам толкова и бременността започва наистина да ми харесва. Но когато коремът ми започне да се издува, а това ще е скоро, ще трябва да внимавам, когато си обличам гащеризона в съблекалнята в завода. На това място слуховете се разнасят като горски пожар.

 

 

Великден, 26 март

Миналата седмица двете с Фрида се смеехме на първата служба по „семейно планиране“, която току-що бе отворила врати в Северен Лондон и как трябвало да бъде на разположение на всички жени, а не само на омъжените. Да разбереш, че си бременна, когато си омъжена, може да е проблем, ако вече имаш много деца, но не е краят на света. Да забременееш, когато не си — и двете се съгласихме, че това вече е истинска катастрофа.

Но ето, че катастрофата се случи. Мензисът на Фрида не е дошъл и тя се чувства по същия начин, както се чувствах аз — гърдите я болят и й се гади сутрин. Сърцето ми се сви, защото първата ми мисъл бе: „Сега вече ще трябва да се омъжи за отрепката Клод“. Но това никак не я натъжава. Всъщност определено е на седмото небе и просто казва, че ще трябва да се оженят по-рано и сватбата ще е по-скромна, отколкото си е представяла.

Питах я за всичко, както си трябва, като се опитвах да изглеждам развълнувана: „Кога ще се роди?“, „Момче ли искаш или момиче?“, а тя чуруликаше как бременността я карала да се чувства „изпълнена“. Пълна определено ще стане, след няколко месеца.

— Ти си първият човек, на когото казвам — прошепна тя, въпреки че бяхме сами в апартамента.

— Още ли не си казала на Клод?! — Помъчих се да звуча удивено. — Не мислиш ли, че той трябва да узнае пръв?

Тя каза само, че той е заминал някъде по работа и че ще му каже, когато се върне следващия уикенд. Сигурна е, че той ще „се опияни от вълнение“ (това бяха думите й), но аз не съм много убедена. Едно поне е сигурно — родителите й ще побеснеят и ако бях на нейно място, щях да треперя — баща й е адски избухлив. Алфи също ще побеснее. Тя ме накара да се закълна, че няма да му казвам и аз й обещах да оставя на нея удоволствието да му съобщи лично.

Когато я попитах къде смятат да живеят и когато ми отговори, че Клод бил хвърлил око на някаква къща до Дълуич Парк, почти се задавих с чая ми.

— Дълуич Парк? Там живеят тузарите. Как ще си го позволите?

Тя каза, че бизнесът на Клод върви наистина много добре и че той искал да живее в „хубав квартал“. Думите се изплъзнаха от устата ми, без да успея да ги спра: „Тоест той си мисли, че това тук не е хубав квартал, така ли?“

Тя леко се притесни и каза „естествено, че е хубав“, но трябва да се съглася, че би било добре да имат електрически лампи и тоалетна вътре в къщата и нещо по-голямо от заден двор, където да си играе детето. Щях да й отвърна, че бяхме достатъчно щастливи, докато си играехме по улиците като малки заедно с другите деца. Но не казах нищо, защото истината е, че раздразнението ми е повече от завист. С Алфи поне си имаме тоалетна, но не би било зле да имаме и електричество и — разбира се — голяма градина, където да си играят децата ми.

 

 

Петък, 1 април

Миньорите на север са свикали „стачка“ за две седмици, а правителството е обявило извънредно положение, което ще му позволи да поеме мините, ако миньорите спрат работа. Всички са много притеснени, защото няма да има гориво за производство на електричество и за железниците, всичко в страната ще спре, а аз се безпокоя, че може да ни съкратят от завода.

 

 

Събота, 16 април

Паниката свърши. Миньорите не успяха да получат подкрепа от други работници и отмениха стачката. Но недоволството продължава — хората никак не са доволни от безработицата и ниските заплати. Слава богу, двамата с Алфи имаме работа.

 

 

Понеделник, 2 май

Двайсет и първият ми рожден ден — трябваше да е празник, но не се получи точно така. Реших да не казвам на никого, за да не развалям празненството. Мама бе приготвила чудесна плодова торта и ни покани на чай след работа. Когато пристигнахме, тя и татко ни дадоха подаръците — прекрасна кутия сапун „Пеърс“ и нов килим за коридора ни. А Алфи поднесе най-голямата изненада — писмено потвърждение за едноседмична резервация в пансиона в Брайтън през юни.

Въпреки че направих всичко по силите ми да изглеждам весела и да се преструвам, че всичко е наред, той скоро забеляза, че има нещо нередно и шепнешком попита: „Какво става?“ Измърморих, че после ще му кажа, но мама чу и рече: „Не си на себе си, Роуз, виждам те. Какво има?“

— Вече нямаше смисъл да се преструвам. Казах им, че г-н Мичъл ми е връчил предизвестие.

Всички бяха втрещени и започнаха да ме разпитват един през друг: Какво? Защо? Кога? Посочих им корема ми, който вече не можеше да се скрие. Едно от момичетата забелязало и въпреки че отричах, скоро се разнесе мълвата и днес следобед той ме повика в кабинета си и ме попита направо. Нямаше смисъл да го лъжа — рано или късно щеше сам да разбере. Той каза как трябвало да напусна до края на седмицата, защото никога не разрешавал на бременни жени да работят с машините — страхувал се от злополуки. Умолявах го, казах му: „Остават още цели три месеца, съвсем здрава съм, Вие знаете, че работя добре“. Но той ми заяви, че такава била политиката на фирмата и затова трябва да напусна като шивачка, но можело да работя в опаковъчния цех още няколко месеца, ако наистина искам.

— Това е по-добре от нищо, така или иначе ще трябва да напуснеш, когато се роди бебето — каза Алфи. Вече не само ми се ревеше, но и се разгневих. Казах му, че не в това е въпросът. В опаковъчния цех ще получавам заплата като неквалифицирана работничка. Просто не е честно да се отнасят с нас така само защото сме жени.

Попитах татко дали би уволнил момиче, което работи за него и е забременяло, а той отговори, че зависело. Когато го попитах от какво зависи, той се замисли за миг и каза, че никога не е наемал момиче и затова никога не му се е случвало такова нещо, но че сигурно първо ще се увери, че в това състояние тя може да си върши работата. Не ми помогна особено.

Когато се прибрахме вкъщи, Алфи се опита да ме успокои, като каза, че печели добре и заедно с инвалидната му пенсия винаги ще успеем да се справим. Но не е честно. Все още съм напълно способна да работя, но няма закон, който да забранява такова отношение към бременните и нищо не мога да направя, за да го спра. А и не искам „да изкарам някак си“. Искам да дам на детето ни чудесен дом, с почивки на морето, да мога да си позволя малко лукс. Иначе за какво беше всичко, да водим тази война и да се подлагаме на всичките тези трудности?

Той ме гушна и каза, че трябва да си лягаме, но бях толкова разстроена, че трябваше да поседя тук и малко да се успокоя. Писането помага, но все още не мога да се съвзема — толкова е несправедливо и сме така безсилни да променим нещо.

 

 

Неделя, 28 май

Минаха три седмици в опаковъчния цех и вече съм отегчена до смърт, толкова съм възмутена, че едва успявам да общувам с другите момичета. А бяхме такива приятелки. Момчетата, с които работя в опаковъчния цех, са приятни, но непоносимо скучни. Все пак, вероятно трябва да съм благодарна, че в момента имам някаква работа.

В Ирландия е истинска суматоха, група ирландци нападнали британската армия и се опитали да подпалят сградата на правителството. Наистина не разбирам подробностите, но хората отново се избиват помежду си, от което ми се обръща стомахът — как можем да започнем още една война толкова скоро след ужасите на последната? Кога най-накрая ще се научим?

 

 

Понеделник, 11 юни

Повече от два милиона души са безработни, а скоро и аз ще се присъединя към тях. Г-н Мичъл казва, че коремът ми става твърде голям, за да работя в опаковъчния цех и че трябва да напусна в края на месеца.

Говорихме да отменим почивката в Брайтън, но Алфи казва, че ще похарчи част от спестяванията си от войната, за да се позабавляваме, както се изрази, преди да се роди бебето. Затова просто го отложихме за после.

Не съм му казала, но „забавление“ е последното, което ми минава през главата. Толкова съм изтощена, че вероятно ще прекарам повечето време в сън.

Фрида казала на родителите си вчера, а Алфи обяви, че баща му щял да я изхвърли на улицата, но майка му надделяла и казала, че може да остане при тях, докато се ожени или докато коремът й започне да личи.

 

 

Неделя, 17 юли

Алфи и аз сме черни като негри, а аз съм и доста закръглена. В Брайтън всеки ден е слънчево и не е капнала капка дъжд. Прекарваме си времето в шезлонги под един чадър на плажа. От време на време се повдигам с помощта на Алфи и отивам да се топна в морето, за да охладя малко подутите ми глезени в студената вода. Блаженство.

Бременна в осмия месец през най-топлия юли от години насам. Когато се върнахме в Лондон, няма достатъчно въздух и дори ходенето ме изпотява и оставя без дъх, така че прекарах последната седмица из къщи. А още няма никакъв знак, че времето ще се разваля.

Фрида е притеснена заради Клод. Той замина „по работа“ в началото на месеца и трябваше да се върне миналата седмица. Трябваше вече да са се оженили и въпреки че тя вече ходи с широки дрехи, бременността й е съвсем очевидна.

Освен това са й връчили предизвестие, че трябва да напусне работа до края на септември и след това няма да има доходи.

 

 

Почивен ден, понеделник, 1 август

Клод е изчезнал и Фрида не е на себе си.

Преди пет седмици казал, че заминава за Париж „по работа“ и че ще се върне след две седмици. Оттогава ни вест, ни кост от него. Три или четири пъти тя ходи до квартирата му, а хазяйката е извън нерви, защото й дължи наема за юли.

Алфи е готов да убие Клод, ако изобщо се появи някога. Той е съсипан от притеснения заради сестра си и е бесен на баща им, че не му е казал как част от работата, която вършат напоследък, е поръчана от Клод. А сега въпросният е изчезнал и дължи доста пари на г-н Баркър и той не може да плати на Алфи. Казва, че не му е толкова за работата, а за това, че работи за тази отрепка и че най-вероятно дори не е законно.

— Не мога да разбера какво си е представял баща ми? — каза Алфи.

Тази сутрин Фрида дойде в апартамента цялата в сълзи — беше убедена, че Клод, за когото не искаше и дума да се издума, е в смъртна опасност — злополука на пътя, може би, или пък нещо на ферибота. Говори си на корема, сякаш детето може да я чуе:

— Какво ли се е случило със скъпия ти татко? — А друг път казва: — Какво ще правим без татко ти Клод, мъничкото ми? — Опитах всичко възможно, за да я утеша; казах й, че вероятно са го задържали по работа.

Но ако е така, защо не й е писал досега, попита тя, аз нямах отговор, освен че се опитах да я успокоя, че ако се е случило нещо лошо, властите със сигурност щяха да уведомят или нея, или семейството му.

— Точно в това е цялата работа — каза тя и отново се разрида. — Той не поддържа връзки с тях от години. Баща му е починал, а майка му се е върнала при семейството си във Франция и не я е виждал отпреди войната.

— Няма ли братя или сестри?

Очевидно не, поне не си е признавал. Винаги е бил такава загадка, този човек — а аз не вярвам и на половината от това, което й е разказал. По-късно Алфи успя да формулира това, което си мислех, но не смеех да призная.

— Сигурно се е чупил — каза той. — Надявам се властите да са го хванали най-накрая и да полежи в затвора.

— Със сигурност няма просто да я изостави с бебето?

— Така ли мислиш? — той не каза нищо повече и се опасявам, че е прав. — Клод се интересува само от себе си и с радост би ни пожертвал, за да си спаси кожата.

 

 

Днес е терминът ми, но няма знак за никакво раздвижване.

 

 

Неделя, 7 август

Бебето вече закъснява със седмица и продължавам да сънувам, че се опитва да се изкатери през пъпа ми! Толкова съм огромна, че почти не мога да мисля, да не говорим за разходки в тази жега.

Алфи крие от мен, за да не ме тревожи, но виждам, че е адски притеснен заради Клод и парите, които им дължи. Ако не се върне скоро и не си плати дълговете, г-н Б. няма да може да плаща вноските за колата, да не говорим за надницата на Алфи.

 

 

Сряда, 24 август

Джони Реймънд Баркър се роди в шест часа сутринта на 12-ти август, петък, с тегло от цели 4,400 килограма. Не е чудно, че раждането продължи цяла вечност и беше истинска агония, но само като погледна красивите му сини очи и като потъркам лице в мъничките му руси къдрици, които вече се заформят отзад на главата му (същите като на Алфи) и помириша сладката му бебешка кожа, знам, че всичко си струваше.

Родилните мъки продължиха толкова дълго, че повикаха линейка, за да ме откара в болницата. Там всичко протече доста бързо, но после бях някак тъжна и ме държаха цяла седмица, за да се наместят вътрешностите ми. Казаха ми, че сметката за болницата може да не се плаща, защото Алфи е безработен и инвалид от войната. Ако не беше така, един бог знае как щяхме да я платим.

Прибирането вкъщи наистина беше най-хубавият момент от живота ми. Просто да си бъбрим в малкия ни апартамент, а Алфи да ни завива в леглото и после да ни прави какао. Звукът на ключалката на вратата, която заключваше през нощта, ме караше да се чувствам в безопасност — плачеше ми се от щастие. Джони е душичка и спи през повечето време, Алфи помага с пазаруването и къпането, а аз започвам да си възвръщам силите.

Не че всичко е розово, съвсем напротив. Клод още го няма, както и парите, които дължи на г-н Баркър, Фрида е съсипана, кредиторите на г-н Б. го преследват и няма работа и надници за Алфи. Г-жа Б. не е на себе си от срам заради вече съвсем видимия корем на Фрида, но продължава да отказва да се поддаде на искането на г-н Б. да я изгонят от къщи. Къде може да отиде?

За момента с Алфи се опитваме да живеем с пенсията му, но харчим по малко и от спестяванията му, а те няма да изкарат вечно.

 

 

Четвъртък, 1 септември

Ужасен ден.

Алфи отиде в кръчмата на обяд с татко да говорят с г-н Баркър за затруднението им. Хазяинът лично посетил семейство Баркър миналата седмица и ги заплашил да им изпрати съдебния пристав, ако не си платят наема до края на седмицата. Разбира се, откакто Клод изчезна, почти няма работа и нямат приходи, а и кредиторите знаят, че г-н Б. работи за него и са се появили да си поискат дължимото или да им върнат стоките, крито отдавна вече ги няма.

Алфи предложи част от спестяванията си от войната, за да им помогне да преодолеят затрудненията си, но те отказаха, защото знаят, че и двамата сме безработни и парите ще ни трябват, докато той си намери нова работа. Затова татко казал, че ще им даде на заем петдесет лири, което е огромна сума, но той знае, че г-н Б. е почтен човек и работяга и че някак ще ги върне след време.

Алфи се прибра вкъщи съвсем скапан и захърка в креслото, докато аз нахраних и пових Джони, който изведнъж много огладня и започна често да се буди последните няколко нощи.

Тъкмо бях задрямала, когато на вратата се почука и се чу гласът на Фрида, която викаше: „Алфи, Алф? Ела бързо!“ Той излетя като куршум и ме остави с бебето, което спеше в люлката. Страшно се притесних, че родилните й мъки може да са започнали преждевременно. Тя трябва да роди чак през ноември и колкото и да не одобрявам Клод, не ми се иска скъпата ми приятелка да преживее още едно нещастие.

Мислех да събудя Джони и да отида с него до семейство Баркър, но мъничето трябва да спи и докато чаках да се събуди, Алфи вече се бе върнал — беше пребледнял и разстроен, отдавна не бях го виждала такъв. Направих му чаша силен чай, докато ми разказваше какво се е случило.

Днес следобед две ченгета се появили в дома на семейство Баркър да питат дали знаят къде е Клод. После им съобщили, че лъжливото копеленце се издирва за кражба и измама и че г-н Б. може да бъде обвинен в „търговия с крадени вещи“, за което може да лежи в затвора. Алфи пристигнал тъкмо когато баща му протестирал, че е невинен и поискал да потвърди, че никой от двамата не е имал и най-малка представа, че битовите вещи втора ръка, които продават, не са законни. Алфи беше бесен. Ако знаеше, че работят за Клод, отдавна щеше категорично да е отказал.

Разбира се, така полицаите разбрали, че и Алфи е работил за баща си, пък било и за пари на ръка и вече нещата изглеждали толкова сериозни, че не посмял да излъже. „Всеки ще го потвърди — казал той, — а пък аз къде да се дяна?“. Съвсем не очаквал, обаче, че полицаите ще се насочат към него — казали, че и той може да бъде обвинен за същото престъпление заедно с баща му.

— Това е катастрофа, по дяволите. Търговията е съсипана и двамата можем да свършим в затвора. И всичко това заради тоя мръсен мошеник. — Той употреби още доста цветисти епитети, които не е любезно да повтарям на хартия.

После ченгетата поискали да видят склада, но след като задали милион въпроси, сякаш се уверили, че семейство Баркър нямат повече информация за местонахождението на Клод и казали, че ще се върнат, щом успеят да го намерят.

— Ами Фрида — попитах аз. Все пак тя му е годеница и носи детето му. Тя разумно се покрила. Никой не споменал за нея и те решили, че най-добре нищо да не казват и да се надяват полицаите да не направят връзката.

 

 

Ще ми се от все сърце да бях по-открита с Фрида още от самото начало за това, което си мислех за Клод. Човек може да прецени, че не е стока от сто километра, но тя бе заслепена от любов и щяхме да се скараме. Освен това, не може просто да ходиш насам-натам и да обвиняваш хората въз основа на „шестото си чувство“, освен ако нямаш солидни доказателства.

Ето, сега вече имам — повече от достатъчно. Очевидно той обикаля из страната и ходи по големи къщи в провинцията, които изглеждат позанемарени, и предлага на собствениците им да помогне да изкарат пари за ремонт. Успява някак си да им влезе под кожата, като първо им продава малко обикновени мебели (чрез г-н Б.) и обикновено се връща с пари. После се насочва към по-ценни антикварни предмети и произведения на изкуството, казва, че му трябва още едно становище за нещо си и ги убеждава да ги вземе и после, естествено, не се връща. Г-н Б. подозира, че някои от предметите са продадени в Европа — затова са честите му „делови пътувания“ до Франция и другаде — за да не могат да го проследят лесно.

И ето ни — съпругът и свекърът ми и двамата са безработни, чакат ги обвинения и затвор, най-добрата ми приятелка сгафи, като се сгоди за мошеник и цялото й семейство е затрупано с дългове и може да остане на улицата и всичко това заради един тип, който ги подлъга с разкошните си костюми и сребърната си табакера да повярват, че е законен бизнесмен.

Това ли е светът, за който се сражаваха и загинаха всички тези момчета?

 

 

Понеделник, 30 септември

Малкият Джони стана на седем седмици и вчера го видях да се усмихва! Разбира се, може просто да си е поемал въздух, но ми заприлича на усмивка.

Естествено Алфи го изпусна — беше в кръчмата, както обикновено. Цялата история с Клод плюс това, че няма работа, му понася доста тежко и намира утеха в бирата, което изобщо не помага. Търси си работа известно време, но с над два милиона безработни перспективите са още по-безнадеждни отпреди.

Все още няма новини от полицията. Разбираемо, Фрида е нещастна и почти не излиза от къщи. Новината се разчу из квартала и тя казва, че не може да понесе критичните погледи на хората, които са свикнали да я виждат заедно с Клод в едни по-щастливи времена. Майка й я научи да плете и сега така си прекарва повечето време. Бебето се очаква след поне два месеца.

 

 

Петък, 14 октомври

Четох за това в „Дейли Скеч“ и мисля, че е толкова вдъхновяващо — малък лъч надежда сред един доста безрадостен период за семейството ни, — няма как да не го опиша със свои думи.

Показаха ни някаква снимка на жени, които продават изкуствени цветя по улиците на Лондон — червени макове — в памет на загиналите през войната. Цветята се правят от френски войници, осакатени в битка, а всички пари от продажбите отиват за възстановяване на местата, разрушени от войната, и за сираците.

Каква чудесна идея — да се даде работа на ранените войници и в същото време да се помага на другите. Измислила го е някоя Ана Герен — каква жена! Дори е ходила да се срещне лично с фелдмаршал Ърл Дъглас Хаг и го убедила да приеме мака за символ на Британския легион.

Очевидно е заимствала идеята от друга необикновена жена — американската учителка Мойна Майкълс, която пък се вдъхновила от една поема, написана от канадски войник, да си купи изкуствени макове и да започне да ги продава в Америка в памет на загиналите в полетата на Фландрия. Сигурно и тя е решителен човек, защото вече е успяла да убеди властимащите там да приемат мака за свой официален символ.

Само като си представи човек тези две толкова умни и влиятелни жени — едната избира мака за символ, който няма никога да забравим, а другата го използва, за да помага на ранените войници да започнат отново работа. И вече го има и при нас в Британия, тъкмо навреме за Деня в памет на загиналите. Чудя се дали ще започнат да правят макове и тук, както във Франция. При всяко положение възнамерявам да си купя един веднага щом мога и ще убедя всички, които познавам, да сторят същото.

Занесох вестника на мама, която ще го покаже в благотворителната организация, на която помага от време на време, за да види дали могат да вдигнат шум в техните среди. Прочетохме поемата заедно и си изплакахме очите, мислейки за братята ми и за всички останали младежи.

Във Франция строят гробища и двете с мама си обещахме някой ден да отидем и да посетим гробовете им.

Във вестника е отпечатана поемата на Джон Маккрий, от която е започнало всичко:

В полята на Фландрия се веят макове

Между редовете с кръстове,

Които бележат нашето място; а в небето

Лястовиците летят, запели храбро песента си

Едва дочута сред гърмежите под тях.

 

 

Ние сме мъртъвците. Преди дни само

Живяхме, настъпваше зора, гледахме сиянието на залеза,

Обичахме и обичани бяхме, а сега лежим

В полята на Фландрия.

 

 

Поеми от нас кавгата ни с врага:

На теб с гаснещи ръце предаваме

Факлата; да бъде твоя вдигната високо.

Ако ни измениш, на нас, които мрем,

Ний няма да заспим, макар че макове се веят

В полята на Фландрия.

 

 

Петък, 11 ноември

Тази година не ходихме до Кенотафа, защото мама е хванала настинка и не се чувстваше добре. Но взехме няколко мака, а аз убедих Бърт да ги продава в „Нелсън“. Той събра почти 5 лири от дарения — огромен успех.

Остават само две седмици до термина на Фрида, а все още няма вест от Клод. Убедих я да ми помага да разхождаме Беси всяка сутрин в парка, защото Джони спи толкова добре, когато го бутат в детската количка и така съм свободна да си бъбря. Мисля, че тя най-сетна започва да проумява, че „бизнесът“ му наистина е незаконен и че е избягал във Франция от полицията и хората, на които дължи пари. Но тя все още вярва, че той наистина я обича и го е направил единствено, за да събере пари за съвместния им живот. Сърце не ми дава да й кажа, че според мен е избягал и от нея, и от бебето.

Много е паднала духом и често плаче, което не е голяма изненада, като се сетя как се чувствах аз самата през последните няколко седмици от бременността ми. А и с всичките й останали тревоги. Животът в семейство Баркър в момента е ужасен, г-н Б. работи непрестанно, опитвайки се да намери повече клиенти, за да си плати дълговете, г-жа Б. се принуди да пере и да глади, за да изкарва по някое пени допълнително, а Фрида се заключва в спалнята, за да се скрие от хищните погледи и клюките на съседите. Сигурна съм, че те вече нищят следващия скандал, тъй като положението й е очевидно от месеци, но естествено не съм й го казала.

Всички сме като на тръни в очакване полицията отново да почука на вратата.

 

 

Понеделник, 21 ноември

Бебето на Фрида се роди вчера — Ани Луиз. Тя е красива и толкова мъничка (няма и 2,700 килограма), че Джони прилича на великан до нея. Завиждам й, че нямаше родилни мъки. През последните няколко седмици Фрида говореше, че щяла да даде детето си за осиновяване, но сега, като ги гледам, не мисля, че има и най-малката вероятност да го направи. Все някак ще се справят. Бог знае какъв живот я чака малката Ани, но въпреки трудните обстоятелства и срама, че се роди извънбрачна, за момента е прекрасно да виждам радостта, която бебето донесе на семейството.

Беше странен и мрачен уикенд с гъста мъгла, която покри цяла Южна Англия в продължение на цели три дни. Спряха камионите, влаковете и корабите, защото бе твърде опасно да се движат, което пък се отрази зле на търговията. Половината от доставките на татко не пристигнаха тази сутрин и когато отидох до магазина на ъгъла за хляб, щандовете бяха празни. Вместо това купих брашно, заведох Джони при мама и заедно направихме хляб, което е доста трудна работа, но много се забавлявахме и определено се получи най-вкусният хляб, който съм опитвала от много време насам.

За щастие мъглата днес е по-рехава и сякаш се вдига.

 

 

Четвъртък, 1 декември

Клод бил арестуван! Първо разбрахме за това от писмото, което Фрида получи вчера.

Прескъпа моя красавице (същинска отрепка),

От това писмо ще узнаеш, че съм в затвора в Дувър. Връщах се при теб, мила моя, защото ти си любовта на живота ми и не мога да живея без теб, когато полицията ме арестува. Опитах се да ги убедя, че всичко това е ужасна грешка, но безуспешно.

Наложително е да ме освободят, за да мога да посетя хората, които да гарантират за мен и да изчистя името си, за да започнем живота си отначало. Но от полицията искат гаранция от 200 лири, което понастоящем е далеч отвъд възможностите ми. Може ли да помолиш баща ти и семейство Баркър да ни помогнат? Писах и на Бърт от „Нелсън“.

Моля те, не се тревожи — сигурен съм, че всичко ще се оправи и скоро отново ще те прегърна. Но моля те, скъпа моя, действай бързо, за да ме освободиш.

Твой вечно любящ те годеник,

Клод

Крайно неприятен тип! Дори не пита за бебето, при все че знае, че тя вече трябва да го е родила. Естествено Фрида много се терзае — бръщолеви и се чуди откъде може да намери парите, за да го освободи. Алфи се прибра неочаквано и тя трябваше да му каже какво става. Когато прочете писмото, той само дето не припадна и дълго крещя, преди да успея да го успокоя. Най-после успяхме да й влеем малко разум.

Днес ченгетата се появили на вратата на семейство Баркър за всеобщ ужас. Казали им, че Клод се опитал да влезе в страната с краден френски паспорт, който подправил — очевидно не много добре, защото митничарите веднага го надушили и го задържали, докато уведомят колегите си от полицията. Освен за кражбата, за която го издирваха, вече е обвинен и в измама и опит за бягство.

Оказва се, че полицаите вече са склонни да повярват на г-н Б., че добросъвестно е продавал мебелите за Клод и му е предавал парите минус малка комисиона, въпреки че няма документи, с които да го докаже, и наистина не е имал представа, че на няколко пъти доста големи суми не са стигнали до клиентите.

Затова няма да повдигнат обвинения срещу него или Алфи (слава богу!), при условие че се явят като свидетели, за да дадат показания срещу Клод, когато делото му стигне до съда. И двамата са толкова облекчени, че няма да им повдигнат обвинения, че охотно се съгласиха. „Ще направя всичко, само и само да видя копелето в затвора“ — каза Алфи.

Процесът е насрочен за началото на януари.

 

 

Понеделник, 12 декември

Днес Джони навърши четири месеца. Не мога да повярвам, че расте толкова бързо. Вече закрепна, двойно по-голям е от Ани, може да си държи главата изправена и започва да издава звуци, които наподобяват думи. Алфи твърди, че първите му думи били „тата“, но аз знам, че това е просто бебешко дърдорене. Той лежи доволно в количката си, бъбри нещо и си гука, а сърцето ми ще се пръсне от любов само като го слушам.

Това, че обръща повече внимание на външния свят, си има недостатъци. Тези дни не спи много добре, а понякога плаче, когато го слагам да спи. Мама предложи да му пеем, но Алфи отказва (твърди, че грачи като гарга). Това ми напомни за приспивните песни, които мама ни пееше и мисля, че пеенето ме успокоява и мен. В момента в живота ни има толкова тревоги — отникъде няма пари, а делото ще се гледа — следващия месец. Днес в магазина на ъгъла срещнах едно момиче, което познавам от завода за яки. Попитах я как я карат с другите момичета, а тя ми каза, че заводът е затворил. Говорело се, че щели да отварят отново на друго място, така че всички стискат палци да стане.

 

 

Неделя, 1 януари 1922 г.

Новогодишни желания:

Да се приключва с процеса и да видя Клод зад решетките.

Алфи да си намери работа и да може да си възвърне поне малко самоуважението, вместо да си прекарва цялото време в кръчмата.

Търговията на г-н Б. да потръгне отново и да си плати дълговете на татко.

Фрида да срещне хубав и нормален младеж, който така да се влюби в нея, че с радост да приеме Ани като свое дете.

Толкова ще се радвам, ако всичко това се сбъдне, но животът никога не е толкова прост.

 

 

Понеделник, 16 януари

Процесът на Клод е насрочен за утре, а през целия уикенд имаше силна виелица. Алфи и г-н Б. тръгнаха рано сутринта, за да си пробият път през преспите до съда, но там им казали, че съдията е заседнал в провинцията и делото се отлага за следващия ден.

Никак не бяха доволни и Алфи прекара остатъка от следобеда в кръчмата и се прибра вечерта пиян като кирка. Опитвам се да бъде търпелива, защото знам, че е подложен на голямо напрежение в момента, но пиенето му започва да излиза от контрол. Най-много ме притеснява откъде взима пари. Той отрича, когато повдигна въпроса, но се опасявам, че изразходва спестяванията си от армията, без да ми каже.

 

 

Вторник, 17 януари

Днес отново ходиха в съда — прекарали целия ден в малката стая отзад, като не им позволили да говорят с други хора, а после изобщо не ги повикали да дадат показания. След това Алфи отиде в кръчмата и се прибра чак в десет часа блед като платно, но не ми каза, че са стояли в стаята цял ден — помълча и веднага си легна.

 

 

Сряда, 18 януари

Мислех си днес да отида с Алфи да му правя компания, а сега ми се иска да бях отишла, но последните, няколко дни Джони е много неспокоен (дали вече не му растат зъби?), а не мога да заведа ревящо бебе в съдебната зала. Трябваше да го оставя при мама, но тя още е зле от поредната настинка.

Алфи и баща му тръгнаха рано сутринта и не обелиха и дума. Чак когато сутринта се отби Фрида с малката Ани, разбрах какви ужасии са се случили вчера. Сега и двете сме толкова тревожни, че не знаем какво да правим със себе си.

По всичко личи, че двама здравеняци са проследили Алфи и баща му, след като са излезли от съда — обградили ги и ги заплашили, че ще ги пребият, ако свидетелстват срещу Клод. Отказаха да кажат кой им плаща, но със сигурност работят за Клод. Бог знае откъде е взел пари да им плати, нали е в затвора. Нямат ли край злините на този тип?

Г-н Б. ругае — казва, че няма да се остави на някакви главорези да го спрат да набута това копеле в затвора задълго, но г-жа Б. го накара да обещае да разкаже на полицията, когато отидат в съда сутринта. Разбира се, нищо не знаех за това. Алфи просто стана от леглото, облече се и излезе, без дори да закуси — бързаше много да се срещне с баща си, както се бяха разбрали.

Очакваше се днес да свидетелстват, но полицията не може да ги пази непрекъснато. Ами ако главорезите изпълнят заплахата си?

Ако се стигне до ръкопашен бой, и двамата са загубени — Алфи определено не може да избяга, нито пък г-н Б., който е страстен пушач и винаги се задъхва. Седя си тук и си ги представям в болницата с размазани физиономии или дори с още по-тежки рани, от което се разтрепервам.

Джони сякаш усеща тревогата ми и отказва да се успокои, дори когато го разхождаме с Фрида и Ани в парка. Двете бебета са толкова красиви в количките. Още е много студено и въпреки че ги бяхме увили от глава до пети, не останахме навън дълго. Прибрахме се вкъщи и си направихме още чай, за да се занимаваме с нещо, докато чакаме. Вече пием трета чаша до камината, Фрида плете, а аз пиша това и се напрягам да чуя стъпките на Алфи по пътеката.

Минава пет часа. Вече трябваше да са се прибрали.

 

 

ПО-КЪСНО:

Вече минава полунощ и аз съм изтощена, но така се вълнувам, че не мога да заспя. Може би писането ще ме успокои малко.

В крайна сметка двете с Фрида се отказахме да чакаме пред камината, натоварихме бебетата в количката и отидохме в „Нелсън“, където — както очаквахме — заварихме г-н Б. и Алфи „да си успокояват нервите“ с бира. Когато г-н Б. ми разказа какво е станало, не можех да повярвам на ушите си.

Чакали цяла вечност и най-накрая повикали г-н Б. в залата. Той дал показанията, които внимателно бе репетирал с адвокатите си и си мислел, че всичко върви добре, преди да го почнат „адвокатите на защитата“ (говореше ни с тези титли, но ние само можехме да предполагаме какво точно означават).

Както и да е — онзи започнал да разкрива всякакви неприятни неща за работата на г-н Б. — как никога не е подавал данъчни декларации и как изобщо не може да докаже какви пари са постъпвали и какви са изразходвани, като внушавал, че заради това г-н Б. не е най-добрият, който да съди другите, и по никакъв начин не може да докаже, че Клод действително е откраднал нещо. Горкият Мик, призна си, че тогава „рухнал“ и не могъл да намери думи да се защити, а започнал да ругае адвоката. Съдията му казал да внимава с думите, за да не го арестуват за „неуважение към съда“.

После дошъл редът на Алфи на скамейката за даване на показания. Не му разрешили да говори с г-н Б. преди това, тъй като ги държали в отделни стаи и затова нямал представа какво се е случило в съдебната зала, и бил напълно неподготвен за фокусите на адвоката. Сигурно Клод им е разказал за срива на Алфи и те насочили цялата си енергия върху това. Горкият Алфи, не е имал никакъв шанс.

Г-н Б. имитираше гласа на адвоката, който накрая напълно безсърдечно заявил на съдията и на съдебните заседатели:

— Ваша чест, никой от нас не може да оцени ужасите, които смелите ни войници са преживели в окопите. Дългът ни към тях е огромен. Но при някои неудачни индивиди тези ужаси са поразили не само телата и крайниците, но и умовете — и г-н Баркър младши е един от тях, както е видно от медицинското заключение за скорошната му криза.

Той продължил, като казал, че съда не би трябвало да обяви Клод — „почтен бизнесмен с безукорен характер“, така то нарекъл — за виновен единствено въз основа на показанията на баща и син, които са „ненадеждни свидетели“.

Ами хората, ограбени от Клод? — любопитствах аз. — Хората, чиито мебели е откраднал? Защо те не свидетелстваха против него?

Оказа се, че е трябвало да има още трима свидетели — един старец, който получил инфаркт преди няколко дни и не бил достатъчно здрав, за да присъства, и една двойка, на които им били откраднати няколко ценни картини и които изобщо не се явили. Когато г-н Б. попитал полицията къде са те, му казали, че са решили да „си оттеглят показанията“.

Той каза, че сигурно са ги сплашвали и хората са се уплашили. А през цялото време онова копеле стояло на подсъдимата скамейка със самодоволната си усмивка и наблюдавал как процесът се проваля точно както възнамерява. Фрида попита защо не са предупредили полицията да бъде нащрек. Разбира се, че ги били предупредили и полицаите действително ги докарали вкъщи с кола, за всеки случай. Каза, че сигурно другите просто са били твърде изплашени, за да съобщят на полицията.

Сега предстои съдията да прецени фактите, а после съдебните заседатели се събират, за да решат дали Клод е виновен. Г-н Б. каза, че до утре следобед вероятно всичко ще е свършило.

 

 

През целия разговор, който продължи поне един час, Алфи седеше свел очи, отпуснат на стола в ъгъла и не каза нито дума. Когато Джони заплака, казах, че малкият си иска чая и че трябва да се прибираме вкъщи и да хапнем нещо заедно. Но Алфи отказа да помръдне и дори да ме погледне в очите.

Г-н Б. каза, че им е дошло в повече и им трябва време, за да го обмислят, а Алфи измърмори, че щял да се прибере след няколко часа. Най-накрая се дотътри в единайсет и половина, подпомаган от Бърг и един от другите редовни клиенти на кръчмата — очевидно бе отказал да се прибере с баща си и бе продължил да пие, докато накрая бе заспал в ъгъла. Сложихме го да си легне и сега хърка.

Ужасявам се от напрежението, което този процес докара на Алфи — това, че цялата история за срива му става обществено достояние, може би дори ще пишат за нея във вестниците. Самочувствието му така или иначе беше ниско — без работа и с бързо топящи се спестявания.

Ами ако признаят Клод за невинен и го пуснат на свобода? Какво ще направи тогава? Ако дойде да се подмазва отново на Фрида или пък се опита отново да се вмъкне в семейството ни? Алфи е много ядосан заради цялата тази история. Не знам какво може да направи, ако Клод се появи в радиус от два километра от квартала ни.

 

 

Петък, 20 януари

Ето това е най-ужасното нещо — не мога да се насиля да го запиша.

Съдебните заседатели решиха, че Клод е „невинен“ и го пуснаха от съда като свободен човек. Полицаите бяха бесни, но такова е решението на дванайсетте „добри и почтени“ хора в журито и никой не може да направи абсолютно нищо.

Всичко изглежда толкова ужасно несправедливо след всички гадости, които причини на семействата ни — позора, че г-н Б. и Алфи трябваше да отидат в съда и да признаят всевъзможни леки провинения (за данъците и т.н.), а на крадеца Клод така да му се размине. Семейство Баркър са почти фалирали — дължат пари на кой ли не и има опасност да си загубят жилището. Не мисля, че татко скоро ще си върне петдесетте лири, които им даде на заем. А горкичката Фрида продължава да страда от срама, че е неомъжена майка. Когато сме навън заедно с бебетата в количката, не мога да не забележа как съседите хвърлят хапливи погледи и мърморят зад гърба й, но тя ходи с вдигната глава и твърди, че не й пука — казва, че е щастлива да си има хубавото бебе Ани, която е истинска прелест (много по-лесно се гледа от Джони — напоследък е станал малка напаст).

Алфи не е на себе си от бяс и отказва да говори за това. Промърмори нещо как искал „да разкъса копелето“, ако отново го види в квартала. Предполагам, че Клод ще офейка, ако знае какво е добро за него. Иска ми се просто да си отиде във Франция и да напусне живота ни завинаги.

 

 

Четвъртък, 2 февруари

Днес беше рожденият ден на Алф. Бях решена да го отпразнуваме подобаващо — заслужаваме малко забавления след всички ужаси, които се случиха напоследък.

Затова приготвих специален дивечов пай с гарнитури и пандишпанова торта за десерт с маслена глазура. Поканих цялото семейство на чай — мама и татко, г-н и г-жа Б. и Фрида. Успяхме да приспим бебетата рано, за да можем да си прекараме хубаво. Имаме само четири стола и затова Алфи, Фрида и аз седяхме на кутии, но всички се побрахме на кухненската ни маса. Татко донесе няколко бурета бира от кръчмата и след няколко чаши всички се забавляваха чудесно.

Когато довършихме пая, донесох тортата с двайсет и четири специални свещички, които намерих в един чуден магазин на „Олд Кент Роуд“ преди няколко седмици. Това беше глупав лукс, като се има предвид колко го бяхме закъсали с парите в момента, но исках да направя нещо специално за Алфи, а и свещичките изглеждаха толкова весело — светлините им заблещукаха из цялата стая, когато му казахме да си намисли желание.

Той си изигра ролята, както трябва — духна ги отведнъж и разряза тортата със затворени очи. След като всички си тръгнаха, го попитах какво си е пожелал, но отговорът му ми разби сърцето — каза: „Искам поне за един ден отново да съм цял-целеничък“. През повечето време се справяше толкова добре, че понякога почти забравях, че има само един крак. Разбира се, знам — всеки ден е борба, неудобно, а понякога му е мъчително да извърви определено разстояние, а и „фантомните болки“ от време на време се появяват от нищото и го боцкат на ампутираното място като иглички. Нищо не помагаше — болката не се повлияваше дори и от двойна доза аспирин.

Когато му казах, че го обичам, както и преди, дори и с един крак, той измърмори как не можел да проумее защо — каза, че не бил много-много мъж, инвалид без работа и без перспективи. Отговорих му, че все пак това аз го решавам, нали? Просто имаш лош късмет в момента, но нещата ще се оправят, ще видиш.

Изглеждаше толкова обезверен, че ми се прииска да го прегърна, за да облекча нещастието му, както правя с бебето. Той каза как всичко му се струва толкова безнадеждно в момента, въпреки че има още три милиона души като него.

Трябва да призная, че не можех да му предложа много, за да го успокоя по този въпрос. Бог знае какво ще се случи и къде ще се озовем, ако никой от нас скоро не си намери работа.

 

 

Събота, 4 март

О, Фрида, какво си направила?

Събудихме се в седем часа тази сутрин от някаква суматоха — някой тропаше по входната ни врата, а друг крещеше под прозореца ни. Алфи се беше напил много снощи и не съществуваше за света, а аз стоях с Джони до късно, така че ми трябваха няколко минути, за да стана от леглото и да стигна до вратата.

Бяха г-н и г-жа Б., пребледнели и разтревожени двамата стояха под дъжда и подгизваха, очевидно, без да забелязват. Мик попита дали Фрида и Ани са при нас. Поклатих глава — не бях я виждала от вчера.

В този момент на прага се появи Алфи по пижама и с патериците, като се опитваше да придържа Джони, който се дереше с цяло гърло, а по краката му висеше подмокрена пелена. Г-жа Б. започна да стене, че Фрида е изчезнала, взела си дрехите и всичко останало, а г-н Б. размахваше някакъв лист и крещеше, че била заминала с онова копеле Клод.

Не можех да повярвам! След всичко, което й причини. Алфи се наведе през прага, като се подпираше на стената с едната патерица. „Глупаво, глупаво момиче! За бога, само да ми падне тоя…“

Г-жа Б. сякаш щеше да припадне и затова й намерих един стол, взех Джони от ръцете на Алфи и му казах да сложи чайника. Докато сменя пелените и му приготвя шишето, те вече бяха седнали на масата и четяха бележката, която Фрида оставила на камината у семейство Баркър, надраскана набързо на гърба на стара бележка от пералното.

Скъпи мамо и татко,

Моля ви, не ми се сърдете. Знам какво мислите за Клод, но той е бащата на детето ми и аз още го обичам. Той много съжалява, че нашето семейство се забърка в проблеми, създадени от полицията благодарение на прибързани заключения за работата му, и се надява, че един ден ще му простите.

Той иска да се оженим и да заминем за Франция, където да заживеем наново и това ми се струва правилно. Ани ще расте с баща си, а вие ще се освободите от срама, който причиних на семейството, а и от финансовото бреме да храните още две гърла.

Моля ви, не ме спирайте — внимателно го обмислях няколко седмици и знам, че това трябва да направя. Кажете на Алфи и Роуз, че ще ми липсват много и ще им пиша веднага щом се устроим.

Вечно любящи ви дъщеря и внучка,

Фрида и Ани.

Казах, че трябва да я спрем. Попитах ги дали са ходили в полицията? Но според г-н Б. полицаите нищо не могат да направят, защото тя е пълнолетна и не е незаконно да замине с така наречения си годеник. Фрида се самозаблуждава. Какво щастие може да очаква от човек, който е толкова ненадежден, егоистичен, неморален и без капка почтеност? От тип, който може да каже, че полицаите правели „прибързани заключения“! Как може да е толкова наивна и да му повярва?

Алфи предложи да отидат до Дувър и да ги хванат, преди да са се качили на ферибота, но баща му отвърна, че докато се качат на влака, те отдавна вече няма да са там. Толкова се гордеех с него, той настояваше да опитат и ако тръгнат веднага, имат шанс. Аз смотолевих нещо за цената на билетите и веднага съжалих — какво са парите пред загубата на дъщеря? Алфи каза, че после ще мислят за това и отиде да се облече, а майка му и аз им направихме сандвичи за влака и после им помахахме, докато се отдалечаваха в проливния дъжд.

Сега седя до камината с г-жа Б. и се опитвам всячески да я убедя, че не е нейна грешка, задето Фрида е избрала да избяга с тая отрепка — каквото и да бе й казала или направила, нямаше да го предотврати. Но тя е просто една майка, която се чувства виновна, и аз няма какво да кажа. Сега ни остава само да се молим Алфи и баща му да стигнат навреме, да я спрат и да й влеят малко разум, преди да е изчезнала във Франция.

 

 

Неделя, 5 март

Алфи и баща му се върнаха рано сутринта — изглеждаха напълно обезсърчени.

В Дувър установили, че са изпуснали отплаването на последния ферибот, а после изпуснали и последния влак обратно за Лондон, та се наложило да прекарат мразовитата нощ на гарата без никакви завивки и без никакви пари, дори за чаша чай. Горкият Алфи, беше премръзнал до кости, така че го изпратих директно в леглото.

Чувствам се съвсем нещастна — най-добрата ми приятелка Фрида, с която споделях всичките си тайни, я няма, вероятно завинаги. Вече няма да мога да виждам лицето й наоколо — тя ще е твърде засрамена. Мога само да се надявам, че най-лошите ми страхове няма да се сбъднат и че тя и Клод ще успеят да живеят щастливо заедно.

 

 

Неделя, 12 март

Днес Джони навърши седем месеца — не мога да повярвам как лети времето. Вече е много активен — може да се търкаля по гръб, дори успява да седне, ако има възглавница зад себе си. Краката му стават все по-силни и обича да се друса на коляното на баща си. Мама казва, че съвсем скоро ще проходи.

Какво щастие е той, когато всичко останало изглежда толкова страшно тези дни.

Алфи още е зле от грипа, който пипна от спането на гарата в Дувър.

 

 

Петък, 14 април

Днес е Разпети петък и въпреки че не ходя на църква, когато минавах покрай „Сейнт Марк“ на връщане от магазина, чух пеене и се изкачих по стълбите. Без много да му мисля, проврях глава през вратата и за мое смущение една дама ме приветства с добре дошла и ме заведе до една скамейка на задния ред. Нямаше как да й откажа, толкова бе любезна.

Изслушах службата с половин ухо, защото разглеждах църквата — огромни и пъстро изрисувани стъкла с библейски сцени, които не можех да разпозная, високи колони, които стигаха до мрачния покрив с издялани от камък лица в горния край, и сводест таван с изрисувани ангели и звезди. Имаше толкова много неща за разглеждане, че можех да стоя часове наред там. И предполагам, че от зяпане не ми остана време да мисля за всичките си тревоги и успях да си прочистя малко главата. Така или иначе на излизане се чувствах много по-добре, отколкото като влязох.

Алфи веднъж ми каза, че каквато и вяра да е имал е останала погребана в калта на окопите — сигурно е трудно да повярваш в Бог, който допуска да се случват такива ужасни неща в света, който се предполага, че е сътворил. Все пак казах няколко молитви, просто в случай че някой слушаше.

Грипът на Алфи се влошава все повече, а той отказваше да иде на лекар, докато един ден взех нещата в свои ръце и лично го повиках. Той извади слушалките си, преслуша гърдите на Алфи и каза: „Има пневмония, трябва веднага да влезе в болница“.

След седмица Алфи си беше вече вкъщи, но продължаваше да се съжалява и оттогава не се е съвзел. Мотае се из къщи по пижама повечето време, понякога дори не си прави труда да се облече и да си сложи изкуствения крак. Продължава да пуши, което е лудост след всичките проблеми с дишането, и очевидно има достатъчно енергия, за да ходи в кръчмата с приятелчетата си през уикенда и да прахосва парите, които едва можем да си позволим. За баща му няма работа, а той се е отказал да си търси друга. Спестяванията ни са почти на привършване.

Точно за това се молих снощи: „Боже, моля те, дай здраве на Алфи, смили се над малкото ни семейство и намери начин да преодолеем трудностите. И, моля те, погрижи се Фрида и Ани да бъдат в безопасност. Нека бъдат щастливи и ни ги върни някой ден.“

 

 

Вторник, 2 май

Двайсет и вторият ми рожден ден, но поне вече има какво да отпразнуваме. Вчера отново започнах работа в завода за яки.

Преди две седмици срещнах една от бившите ми колежки в магазина и тя ми каза, че Мичълс е открил нов завод точно срещу стария. Една друга наша приятелка, Мариан, тъкмо бе получила предизвестие, защото бе бременна, също както стана с мен.

Нищо не се променя, нали? Още се дразня от отказа на г-н Мичъл да приеме, че бременните жени са също толкова способни, както и всички останали, но тя ми каза, че това означава, че може да има свободно място за мен, ако го искам. Първата ми реакция беше, че няма да мога. Кой ще се грижи за Джони? Още щом го казах и отговорът на въпроса дойде от само себе си. Разбира се, че мога да се върна на работа, да не съм луда да откажа. Мама с удоволствие ще гледа внучето си няколко дни от седмицата, а през останалото време — ами, Алфи и без друго седи по цял ден вкъщи и нищо не прави. Идеята няма да му допадне много, това поне е сигурно, но положението ни е толкова зле, че няма да му стиска да ми се противопостави.

На следващия ден оставих Джони при мама и отидох в завода. Г-н Мичъл много се зарадва да ме види, защото съм била една от най-добрите шивачки, от похвалата се изчервих. И после ме порази като каза, че тъкмо им се очертава едно свободно място и попита дали не искам да започна следващата седмица.

Точно както се опасявах, Алфи отказа категорично.

— Не можеш да приемеш — беше първата му реакция. — Не е редно омъжена жена да ходи на работа.

Внимателно си подбрах думите, опитвайки се да не сипвам сол в раната — казах му, че съм сигурна как ще си намери работа скоро, но междувременно не можем да си позволим да откажем това предложение. Ако не намерим някакви пари отнякъде, скоро ще ни изгонят от апартамента. Попитах го дали това иска. Но той още повече се раздразни и започна да се вайка кой щял да готви и да чисти, да пере и да глади, да се грижи за детето, докато аз съм на работа.

Предложих мама да взима Джони за ден-два всяка седмица, а през останалото време да е с баща си. А домакинската работа можем да я вършим заедно, когато се прибера от работа. След това Алфи не говори много, а си взе палтото и излезе — нуждаел се от една бира. Знам колко е трудно да приеме, че за известно време аз ще храня семейството, а много ми се иска да е обратното. Работата ще го накара да се почувства много по-добре, така ще има причина всяка сутрин да става от леглото. Но това е положението, в което се намираме сега, и той трябва да признае, че няма да продължава вечно.

Когато ме ухажваше и планирахме живота си заедно, си говорехме с часове как ще делим всичко, как ще бъдем равни, как ще взимаме решения равноправно. Но ми е неприятно, че на практика това никога не се случи. Всички мъже ли се започват да се държат като бащите си в един момент? Винаги ли ще смятат домакинската работа и всичко скучно за женска работа, докато те се реят някъде, взимат решения и си правят каквото си щат?

Той още не го е приел, но мама гледа Джони последните няколко дни, откакто се върнах на работа в завода. Въпреки че трябва да се преструвам пред Алфи, че го правя само заради парите, за мен е голямо удоволствие отново да работя. Новият завод е просторен и светъл, а г-н Мичъл е вложил пари в по-модерни машини. Но най-много ми харесва удовлетворението от това, че ушивам нещо добре и старателно, така че да стои перфектно, приказките и смеха с другите момичета и свободата от еднообразието на всичкото това готвене, чистене, пране и гладене, с които си запълвах времето.

За рождения ден Алфи ми подари талк, защото знае, че много го харесвам, а мама ми направи вкусна орехова торта. Джони ми помогна да духна свещичките.

 

 

Събота, 31 май

Последните няколко седмици мама е истински герой — гледа Джони почти всеки ден. Алфи изкара няколко смени, но обикновено си намира някакво извинение, за да не се грижи за него повече от час. Твърди, че е зает да си търси работа, но определено няма как да се занимава само с това по осем часа на ден.

Още не ми е простил, че се върнах на работа. През по-голямата част от времето е нацупен и потиснат и прекарва повечето вечери в кръчмата с приятелите си. Ако донеса нещо хубаво за чая, започва да мърмори колко било скъпо — наистина не може да понесе факта, че нося пари в домакинството ни. Разбирам, че гордостта му е наранена, но се опитвам да му обясня, че това е временно, за да се оправим, докато си намери работа.

Ами ако наистина си намери? Той сякаш си въобразява, че веднага щом започне работа, аз ще спра и ще си седя вкъщи с Джони, но наистина ще ми е много мъчно, ако трябва да напусна.

 

 

Неделя, 4 юни

Днес ходихме на неделен обяд в дома на семейство Баркър. Г-н Б. тъкмо бе приел няколко нови поръчки за доставка на мебели втора употреба и бяха купили агнешки бут, за да отпразнуваме случая. Месото беше божествено — татко бе избрал от най-качественото за повода. Г-н Б. му каза, че скоро ще може да му върне заема от 50 лири — знам колко им тежеше на съвестта през последните шест месеца, но за момента няма достатъчно работа, за да вземе отново Алфи.

Все още няма никакви вести от Фрида, но Алфи ме предупреди да не споменавам името й, защото майка му е много лабилна. Предполагам, че тя е съсипана — всички знаем какво е. Точно когато си мислиш, че можеш да се справиш с мисълта, тя изскача и те захапва отново и не можеш да направиш абсолютно нищо, за да не се разплачеш.

Г-н Б. започна да ми разказва за новите договори. Единият е за някакъв хазяин, за който се притеснява да не се окаже мошеник като Клод, но този път щял много да внимава документите да са изрядни и да е сигурен откъде е стоката. Другият договор е много по-интересен и наистина наострих уши — помолили го да достави „евтини, но здрави“ столове, маси и плотове за някакво ново предприятие, което ще отвори на мястото на стария завод на Мичъл срещу новия, където работя.

Той е силно впечатлен от контрагента си. „Велик тип, много стилен, но много приятен и не се надува. Адски много му се иска да започне да прави «нещо, което си заслужава парите», защото е свързано с благотворителност — мисля, че спомена нещо за Британския легион, въпреки че идея си нямам какво точно ще прави.“

Смътно си припомних, че Британският легион организира работата с маковете, които продавахме миналата година, за да съберем пари за военноинвалидите. Ще се ослушвам, когато утре отида на работа.

 

 

Сряда, 6 юни

Не се наложи да чакам дълго — днес на стената на фабриката отсреща има голяма табела:

ДРУЖЕСТВО НА ВОЕННОИНВАЛИДИТЕ ФАБРИКА ЗА МАКОВЕ

Толкова се развълнувах, че едва успях да се концентрирам върху моята работа и през почивката за чая не се сдържах и разказах на момичетата за американската учителка, на която й хрумнал символа мак като спомен за загиналите, и за френската дама, която създала работилници и плащала на военноинвалиди да ги изработват. „Сякаш същото ще се случи и тук, не е ли чудесно?“

Но те си подръпваха от цигарите и кимаха с отегчен вид. Предполагам това значи много повече за мен, защото съм загубила двама братя и съм омъжена за военноинвалид.

След това, докато излизах през вратата в края на смяната ми същия следобед, попаднах на г-н Мичъл, който тъкмо влизаше.

— Надявам се не възразявате, че питам, г-н Мичъл — посочих му новата табела. — Да знаете нещо за това?

— О, да, случайно знам — каза той. — Защото дадох помещението под наем на едно момче на име Хаусън, майор Джордж Хаусън ВК. — (Нямах представа какво означава ВК, но звучеше впечатляващо, а и Алфи щеше да ми каже.) — Основал е дружеството с идеята да прави макове, сещаш се, като онези, които се продаваха миналия ноември за Деня на загиналите. Дали са му някакви пари от Британския легион и вече всичко е задействано.

— А ще наема ли военноинвалиди като французойката?

Г-н Мичъл ме изгледа учудено.

— Не знам за никаква французойка, но в общи линии точно това е идеята, доколкото разбрах. Струпал е доста странни принадлежности вътре — каза ми, че са проектирани специално за хора без ръце или крака, такива работи.

Нямам търпение Алфи да се прибере, за да му разкажа. Представяте ли си? Той може дори да започне работа там.

 

 

Събота, 1 юли

Научих още много неща за новата Фабрика за макове. Миналата седмица, докато се прибирах към къщи от работа, видях шестима мъже да подреждат столове на тротоара и да се приготвят за снимка пред табелата. Беше хубав слънчев следобед и бяха доста доволни, че им помахах. Един от тях — момче без ръка и с почти жълторуса коса — ми помаха в отговор и се усмихна, докато отминавах.

Бях го забравила, но в понеделник сутринта, докато отивах към работа, отново срещнах същото момче на ъгъла. Той наклони шапката си с жизнерадостна усмивка и ми каза „добро утро“. Използвах възможността да го поразпитам дали не работи във Фабриката за макове.

— От две седмици. Най-хубавото нещо, което ми се е случвало оттогава. — Той развя ампутираното място. — Бях без работа четири години, преди да си получа първата заплата миналия петък — помислих си, че съм умрял и съм попаднал в рая. Празнувах целия уикенд! Обичате ли да танцувате, мис?

Направих се, че не чух въпроса му и го попитах дали човек може да кандидатства за работа, а той ми отговори, че наемат само военноинвалиди. Прочел за това във вестника, дошъл и майорът го назначил веднага.

— Той е чудесен човек.

Попитах го дали това е същият майор Хаусън.

— Съвсем същият — висок, с тъмна коса и големи мустаци — отговори той. — Направил е цялото място с малка сума от Легиона. Страшно е умен — сам изобретява машините, за да могат на тях да работят хора с липсващи крайници, такива като мен. Вече правим стотици макове. Толкова лесно се правят, дори еднорък като мен се справя, което ме устройва чудесно.

Когато го попитах дали знае за свободни места, той каза, че ще трябва да попитам майора. Вече бяхме стигнали до вратата на фабриката.

— Кажи му, че те праща Уолтър — това съм аз, между другото. Може ли да те попитам как се казваш?

Стори ми се малко дръзко, но му казах, толкова бе очарователен.

— „Туй, което зовем ний «роза», ще ухае сладко под всяко друго име…“^[1] — изрецитира той като ми намигна. — Уилям Шекспир, научих го в училище. До скоро, мис Роуз.

Точно щях да го поправя, че съм „мисис“, но той бе изчезнал.

 

 

Същия ден се прибрах на бегом вкъщи, за да разкажа на Алфи, но той отново се разлюти.

— Няма ли да се откажеш все някога, Роуз? — измърмори той. — Не съм кошче за отпадъци, по дяволите. Мога да работя нормална работа и не ми трябва никаква шибана благотворителност от майор не знам си кой си. Просто ме остави на мира, става ли?

Усетих как ме обзема гняв и щях да му се разкрещя, че щом не е кошче, трябва да си стане от задника и да си намери работа, а не да се мотае по цял ден и да пиянства по цяла нощ. Как може поне да не се помръдне малко и да помогне с домакинската работа или да гледа по-често Джони. Но точно тогава пристигна мама с малкия, който беше толкова щастлив и усмихнат, че спрях да се ядосвам.

И така — гордият ми Алфи отиде да удави мъката си в кръчмата, както обикновено, и да похарчи и малкото пари, които бяха останали, след като платихме наема и храната. Знам, че е нещастен и единственото, което ще го развесели, е да си намери работа — каквато и да е работа, която да му възвърне достойнството. Но той сякаш се е предал.

Не можем да продължаваме да живеем така до края на живота си. Съвсем скоро на Джони ще му трябва собствена спалня, а точно в момента изобщо не можем да си позволим апартамент с две спални. Малкият расте и дрехите бързо му умаляват, а аз с удоволствие бих му купила нещо ново вместо старите дрешки втора ръка, с които ходи в момента. А и отчаяно се нуждая от нов чифт найлонови чорапи.

Тези дни съпругът ми е толкова кисел и потиснат, че дори не се интересува от креватните забавления. Не че и аз имам голямо желание за тях, особено като се прибира вмирисан на бира и фасове. Не си спомням кога за последно се смяхме заедно или пък кога ходихме на танци или на кино. По това време на годината можем да помислим за почивката в Брайтън, въпреки че сега е студено и дъждовито, т.е. едва ли е особено подходящо време за море, а и точно сега вероятността за това е същата като да полетим до луната. Ако не беше моята работа, щяхме да сме на улицата.

Предполагам, че трябва да съм благодарна. Преди шест години на днешния ден големият ми брат Джони загина на първия ден от битката при Сома. След малко повече от един месец неговият съименник, Джони Баркър, ще навърши една годинка.