Джейн Фийдър
Съпернички (7)

6

Шевалие Арно дьо Вожиро стоеше гол, леко наведен над жената в леглото и я гледаше с усмивка.

— Трябва да кажа, скъпа Агата, че последният ви съпруг е съумял да ви обучи много добре. Изненадан съм от уменията ви да доставяте удоволствие на мъжа.

Жената се раздвижи лениво върху копринения чаршаф. Кожата с цвят на слонова кост образуваше впечатляващ контраст с пурпурночервената коприна.

— Ленстър беше дивак, Арно. Варварин от край до край. — Тя потръпна и обясни: — Нямам думи да ви опиша какви неща правеше с мен.

Мъжът избухна в смях.

— Не е нужно, скъпа. Вие ми го демонстрирахте по най-убедителния начин. Спестете си преструвките, защото аз знам каква сте. Вероятно и Ленстър го е знаел.

Агата задърпа копринените шнурове, с които беше вързана за леглото.

— Освободете ме, Арно.

Мъжът се наведе и развърза шнуровете. Тя седна в леглото и разтърка китките си.

— Той не знаеше нищо за мен. Когато ме омъжиха за него, бях тринайсетгодишна. Почти дете. Невинно дете.

Арно развеселено поклати глава.

— Сега да не вземете да кажете, че ви е покварил с извратеността си в леглото!

Той отиде до масичката с напитките и наля вино в две сребърни чаши.

— Лесно е да поквариш едно невинно дете, което е изцяло под властта на мъжа — отвърна Агата и пое чашата от ръцете му. Наситеносините й очи се премрежиха от чувствени спомени.

Мъжът отново поклати глава и цинично изкриви тясната си, красиво оформена уста.

— Много се съмнявам, че някога сте била невинна, скъпа моя. Още нямате и двайсет години…

Агата отпи глътка вино. Нямаше смисъл да му противоречи. Да, Ленстър я научи как да го задоволява, но я научи и как да разбира какво й доставя най-голямо удоволствие. Съпругът й загина по време на лов и тя не се натъжи особено, но чувствените преживявания по време на брака й липсваха много силно… докато не срещна Арно. Още след първата среща с него й стана ясно колко груб е бил Ленстър. Арно беше авантюрист, светски лъв, цивилизован, достатъчно богат, за да изпълнява капризите си, придворен с добри връзки, навсякъде добре приет. Много хора му завиждаха, още повече го уважаваха. Агата го обожаваше и не беше в състояние да му откаже нищо. В същото време знаеше, че не го познава истински, и подозираше, че той грижливо пази тайните си.

Понякога си играеше с мисълта да се омъжи за него, но съзнаваше, че това не е сериозно. Харесваше й да води живот на богата вдовица. Женитбата с Арно щеше да му осигури неограничена власт върху нейната личност и върху значителното й богатство. А той не беше човек, който не би упражнил властта си. Да, тя обичаше да се люби с него, ласките му я докарваха до екстаз и не можеше да му се насити, все едно в какво настроение беше той. Понякога се държеше като нежен любовник, но зад умелите му милувки винаги прозираше желание за насилие. Това беше много привлекателно, но тя предпочиташе да си остане независима — така беше най-щастлива.

Агата се надигна и огледа изпитателно любовника си.

— Нещо се е случило, нали, скъпи Арно? Днес бяхте по-необуздан от обикновено. Кой ви е разсърдил?

В очите му падна сянка.

— Защо мислите така?

Агата разтърка отново китките си и благоволи да обясни:

— Защото стегнахте шнуровете много здраво, скъпи мой. Познавам ви. Нещо или някой е събудил гнева ви.

Кавалерът й обърна гръб и тя огледа жадно голото му тяло, така стройно и мускулесто. Арно беше атлет, съвършен ездач, превъзходен фехтовач и това му личеше във всяко движение.

Мъжът вдигна халата си от стола и го наметна.

— Днес следобед срещнах един стар враг — отвърна небрежно той. — Срещата събуди у мен неприятни спомени.

Докато Арно пълнеше отново чашата си, Агата стана от леглото и се уви с пурпурночервения чаршаф. Отиде при него и нежно помилва гърба му.

— Кой е той? Познавам ли го? Мъж е, нали?

Арно се изсмя сухо.

— Разбира се, че е мъж, скъпа. Няма от какво да се страхувате. Досега нито една жена не ме е победила.

— Само този мъж, така ли? — попита Агата с искрена изненада. Не можеше да си представи, че някой е в състояние да победи Шевалие Дьо Вожиро. — Как? Къде?

— О, в Париж преди доста време. — Арно вдигна рамене. — Предпочитам да не мисля за това. — Той попипа внимателно тънката бяла линия под брадичката си.

Агата се приближи към него и също проследи линията с върха на пръста си.

— Той ви е оставил този белег, нали? Винаги съм се питала откъде го имате.

Мъжът блъсна ръката й и сложи ръце на раменете й. Дръпна чаршафа и я бутна към леглото. Агата падна по гръб и в очите и светнаха страх и възбуда. Никога не знаеше кога ще го връхлети това опасно настроение и кога ще свърши пристъпът, но се наслаждаваше на всяка минута.

 

 

На сутринта след представлението Розамунд отново отиде в дома на сър Франсис Уолсингъм на Ситинг Лейн. Бе облякла втората си нова рокля от яркожълта дамаска върху кремава фуста. Зелените обувки и ръкавиците от козя кожа подхождаха и на този, и на другия тоалет, както доволно бе установил Томас. Носеше със себе си целия си багаж, побран в две кожени торби. Томас, напълно изтощен след вчерашната бурна вечер, седеше на пейката със затворени очи и чакаше държавният секретар да ги повика.

Преди това да се случи, пред вратата на чакалнята прозвуча шумен, ироничен глас:

— Я виж ти, Мортлейк, защо изглеждате така уморен? На какви безумни развлечения сте се отдавали снощи?

Слугата, който ги беше пуснал да влязат, отговори обидено:

— Много добре знаете, мастър Уотсън, че нямам склонност да излизам вечер. Предоставям развлеченията на другите. При сър Франсис ли сте дошли? Да съобщя ли за вас?

— Не, не, оставете. Само ще надникна.

— Но моля ви, мастър Уотсън, има и други хора, които имат записан час и очакват среща с Негово превъзходителство — възрази сковано слугата.

— О, така ли? Я да видим кой чака! Само така мога да преценя дали аз ще имам предимство, или не.

Поетът Том Уотсън отвори със замах вратата към чакалнята и застана на прага — едър, широкоплещест мъж с ведро лице и дяволити искри в очите. Изобщо не му личеше, че е пирувал цяла нощ, а красивият кафяв жакет с двойна златна дантела би бил украса за всеки кралски двор.

— О, ама това бил нашият приятел Уолсингъм! — засмя се той. — И хубавата млада дама от снощи. Невероятна художничка! Много се радвам да подновя познанството ни, мистрес Розамунд! — Той се поклони пред младата дама и й намигна съзаклятнически.

Розамунд направи реверанс, като внимаваше да се движи грациозно и да не развали диплите на роклята си. Усмивката на поета беше толкова заразяваща, че нямаше как да не й отговори.

— Много ви моля да не издавате пред никого, че сестра ми е била на театър — рече мрачно Томас.

— О, разбира се, щом така желаете. — Уотсън възседна един стол. Държеше се като човек, който разполага с цялото време на света. — Хареса ли ви пиесата, мистрес Розамунд?

— О, да, сър, много! Надявам се, че ще имам възможност да гледам и други хубави представления, когато отида в двора.

— О, значи скоро ще украсите двора на нашата божествена кралица? Сигурен съм, че там ще задълбочим познанството си. — Уотсън скочи от стола и се запъти към вратата на кабинета. — Моля ви, Томас, дайте ми няколко минути за разговор с нашия господар и повелител. Налага се да вляза преди вас. Нося важно послание за държавния секретар. Обещавам ви, че няма да трае дълго.

— Влезте — кимна му уморено Томас. — Ние ще почакаме.

— Много съм ви задължен.

Уотсън направи още един елегантен поклон и влезе в кабинета.

— Нима мастър Уотсън също служи на сър Франсис? — учуди се Розамунд.

— Много от нас му служат — отговори сърдито брат й.

— А винаги ли е толкова весел? Снощи пи много, но не изглежда зле.

— Уотсън не допуска никой да забележи в какво състояние е — обясни Томас и направи гримаса. — Ако не е бесен от гняв, е бодър като риба във вода.

— Малко прилича на мастър Марлоу — рече уж небрежно Розамунд, наблюдавайки реакцията на брат си.

Томас смръщи чело, но не каза нищо, само се облегна назад и разтърка пулсиращите си от болка слепоочия.

Розамунд извади плочата и кредата и се опита да си припомни някои подробности от снощната вечер. Никога не се беше забавлявала така. Започна да скицира театъра и последната сцена от „Датския принц“: паднали тела, захвърлени шпаги, чаша с отровно вино… Сцената беше богата на детайли и много й се искаше да я нарисува на хартия.

— Сър Франсис ще ви приеме, мастър Уолсингъм. — Слугата бе отворил вратата така безшумно, че братът и сестрата не го чуха да влиза.

Томас стана прав, приглади жакета си и оправи дантелата на ръкавите. Огледа изпитателно Розамунд и кимна. Сестра му изглеждаше забележително бодра, бузките й розовееха. Да й завиди човек.

— Да вървим.

Розамунд го последва в просторния кабинет, където държавният секретар отново седеше зад масивното писалище. Когато двамата влязоха, той вдигна глава и също като Томас подложи Розамунд на внимателен оглед.

— Много разумно сте подбрали цветовете на дрехата си — кимна одобрително той. — Или някой е поръчал тоалетите ви вместо вас?

— О, не, сър, аз сама ги избрах.

— Това е добър знак. Имате ли и други скици, които да ми покажете?

— Оставих плочата в чакалнята.

— Донесете я.

Розамунд направи реверанс и изтича в съседната стая. Нямаше как да скрие какво е нарисувала, но щеше да му каже, че е измислила сцената. Държавният секретар не биваше да узнае, че е била на театър, защото щеше да си помисли лоши неща за Томас. Розамунд притисна плочата към полата си, надявайки се да размаже кредата и сър Франсис да не разбере какво представлява скицата.

— Заповядайте, сър. — Тя му подаде плочата и се поклони. Линиите се бяха размазали, но не достатъчно.

Държавният секретар разгледа рисунката й и се намръщи заплашително. Стана, отиде до прозореца и отново разгледа скицата под светлината.

— Какво е това?

Розамунд хвърли страхлив поглед към брат си и призна:

— Театър, сър. Пиеса за датския принц от мастър Кид.

Томас простена задавено. Сър Франсис се обърна рязко към него.

— Завели сте я на театър? — извика шокирано той.

— Той не искаше, сър Франсис, но аз много му се молих — побърза да обясни Розамунд. — Повярвайте ми, никой не ме видя. Бях с качулка, лицето ми остана скрито за всички.

Слава богу, че не беше нарисувала и сцена от кръчмата!

— Говоря с брат ви, не с вас — сряза я сърдито държавният секретар. — Какво, в името на бога, си позволявате, Томас?

— Повярвайте, сър, никой не я забеляза. Гарантирам ви.

Само Уил Крейтън и Томас Уотсън, помисли си Розамунд и за малко да се засмее.

Сър Франсис изгледа унищожително брат й.

— Дано да е така. Надявам се за ваше добро. — Вдигна отново плочата и продължи да я разглежда. — Розамунд, искам да нарисувате тази сцена върху хартия с перо — заяви той след минута. — Ще го направите днес следобед, след като лейди Уолсингъм ви настани в дома ни. Ако ще използвам уменията ви, трябва да знам доколко прецизно рисувате разни сцени върху траен материал като хартията.

Розамунд направи реверанс и се усмихна облекчено. Нямаше представа как скиците и биха могли да послужат на държавния секретар, но ако това ще компенсира сериозна простъпка като отиването на театър, значи се е отървала леко.

Сър Франсис разклати звънчето, поставено така, че да му е под ръка. Слугата се появи само след секунди.

— Инструктирахте ли мастър Марлоу какво трябва да свърши за мен? — попита държавният секретар, обърнат към Томас.

Брат й също изглеждаше облекчен, че са приключили с опасната тема, и отговори забързано:

— О, да, сър. Още утре ще потегли към Нидерландия с пакетчето.

— Много добре. Кажете на онзи Фрейзър, вашия човек, да го придружи. Младежът има нужда от надзор. Смятах да пратя Робин Поули, но той все още следи онези разколници от Флийт.

— От шест месеца е в онзи мръсен затвор — рече тихо Томас и се поразтърси едва забележимо.

— Прав сте. Стига му толкова. Не искам да пипне някоя лоша болест. Следващата седмица ще наредя да го освободят.

— Успял ли е да обърне някои от тях?

— Доколкото знам, двама. Нашият Робин умее да говори и най-вече умее да убеждава страхливи католически свещеници, че ще постъпят мъдро, ако сменят расото. Никой не описва по-добре от Робин методите за изтезание в затворите на мастър Топклиф. — Сър Франсис се изсмя злобно. — Отсега нататък ще разполагаме с няколко полезни шпиони в редиците на еретиците.

Розамунд поглъщаше всяка дума, макар пълното им значение да оставаше скрито за нея. Чувстваше се пренебрегната, изтикана настрана от разговора между мъжете, но тази привидна невидимост й помагаше да научи ценна информация. Вероятно държавният секретар я смяташе за твърде незначителна, затова говореше свободно. Дали мислеше, че тя не разбира нищо? О, тя умееше да слуша и да помни. Наистина не схващаше много неща, но един ден щеше да ги разгадае.

— А, ето го и милото дете!

На прага застана лейди Урсула Уолсингъм, облечена в разкошна рокля от пурпурночервена бродирана дамаска върху испанска пола, толкова широка, че и беше трудно да мине през вратата.

— Елате, Розамунд, искам да ви видя — подкани я тя с топъл, сърдечен глас.

Розамунд се поклони дълбоко и се изправи едва когато лейди Уолсингъм хвана ръката й и я вдигна.

— Очарователна, наистина очарователна — заяви лейди Урсула и повдигна брадичката й с един пръст. — Да знаете, скъпа моя, че ще направя от вас красавица и всички придворни дами на кралицата ще ви завиждат.

— Не ви съветвам да го правите, скъпа — подхвърли сухо държавният секретар. — Нашето наивно момиче не бива да привлича вниманието към себе си в това гнездо на хищни котки.

— О, не говорете глупости — възрази ведро дамата. — Аз ще се погрижа хубавото дете да научи всичко необходимо, за да се справи с… хищните котки, както ги нарекохте. Елате с мен, мила моя. Да оставим джентълмените да работят. Кажете довиждане на брат си. Впрочем, позволявам му да ви посещава, когато желае.

Розамунд кимна, целуна брат си за довиждане, направи реверанс пред сър Франсис и тръгна към вратата след лейди Урсула.

— Дайте й достатъчно хартия и мастило, мадам. Възложил съм й задача, когато трябва да свърши днес следобед.

Урсула хвърли бърз поглед към съпруга си и рече намръщено:

— Вие, естествено, знаете най-добре, сър, но аз не мисля, че е нужно още днес да започвате със задачите. Милото дете трябва първо да види къде ще живее.

— О, много скоро ще установите, че мистрес Розамунд предпочита рисуването пред всичко друго — отговори с усмивка сър Франсис. — За нея това не е натоварване, повярвайте ми. Точно обратното. — Той посочи плочата, оставена на писалището му. — Не забравяйте да я вземете, Розамунд. Ще се радвам да видя плодовете от работата ви на вечеря.

Розамунд грабна плочата, направи бърз реверанс и излезе от помещението след лейди Уолсингъм.

— Е, скъпа, първо ще ви покажа стаята ви. Сигурна съм, че ще ви хареса. Прозорците й гледат към градината и е много тиха.

Розамунд последва достолепната дама по дългия коридор. Лейди Уолсингъм влезе в малка четириъгълна зала, прекоси я и тръгна по красиво резбовано дървено стълбище към галерията на горния етаж. Тази част от къщата изглеждаше много по-различно от служебните помещения на държавния секретар. Тук беше светло и просторно, излъсканите прозорци блестяха, ламперията беше грижливо полирана. Каменните плочи, поръсени със стърготини, бяха чисти и ухаеха на лавандула.

— Обикновено прекарвам деня в салона си, мила моя — съобщи Урсула и я поведе към полуотворената врата в края на галерията. Двете влязоха и дамата показа на Розамунд прекрасно помещение с дълбок еркерен прозорец, гледащ към улицата. В камината гореше огън, въпреки че навън беше вече май. Върху малката кръгла маса пред камината стоеше ваза с рози, до масата бе поставено красиво, удобно кресло, а върху него имаше гергеф. — Моята врата е винаги отворена — продължи домакинята. — Това означава, че можете да идвате при мен по всяко време, ако имате въпроси или желания.

— Много ви благодаря, мадам.

Розамунд беше възхитена от чистотата, която цареше навсякъде, и се засрами при мисълта колко мръсна и занемарена изглеждаше къщата им в Скедбъри след смъртта на майка им. В действителност тя не се грижеше за домакинството и приживе, а след смъртта й настъпи истински хаос. Как ли ще водя собственото си домакинство, ако един ден се омъжа, запита се плахо девойката. Нямаше никакъв опит в управлението на къща и прислуга. Първо обаче трябваше да се научи на дворцови маниери. Малко прекалено за момиче, което обича самотата и се интересува единствено от хартията и перото.

— Хайде да се качим горе — предложи лейди Уолсингъм. — Прекрасно е отново да имаме вкъщи млада дама. Откакто нашата скъпа Франсис се омъжи за сър Филип, страдам от липса на женска компания. Да, сър Филип Сидни е прекрасен младеж, добър войник и още по-добър поет… не бих си пожелала по-добра партия за милата ми Франсис… но тя много ми липсва. А знам, че и тя е самотна, докато сър Филип се сражава срещу испанците. Наскоро бе назначен от Нейно величество за губернатор на Влисинген и е много зает… Ето я и вашата стая — каза след малко Урсула и отвори една врата. — Тези безкрайни войни са мъчение за жените… Е, какво ще кажете, скъпа? Ще бъдете ли щастлива тук?

Розамунд влезе в стаята и се огледа. Малко, кръгло помещение със сводести прозорци. Легло с резбовани табли, балдахин от турскосиньо кадифе и голяма дъбова ракла. Имаше още един скромен скрин с кана и леген върху него, гардероб, ниско кресло и малка маса пред камината. Розамунд се зарадва най-много на тапицираната пейка под прозореца, откъдето можеше да гледа навън и да се чувства като на носа на кораб.

— Прекрасно е, мадам — отговори въодушевено тя. — Никога не съм имала толкова хубава стая. — Отиде до прозореца, сложи коляно върху тапицираната пейка и се протегна, за да отвори двете крила. В края на дългата градина забеляза блещукаща вода и това я зарадва още повече. — Там реката ли е, мадам?

— Да, скъпа. Франсис обичаше тази стая именно заради реката. През зимата, когато дърветата изгубят листата си, ще я виждате съвсем ясно.

— О, нима това е била стаята на дъщеря ви? — попита изненадано Розамунд и се обърна отново към домакинята.

— Да, тъкмо затова ми се стори подходяща за вас. — Лейди Уолсингъм дръпна дебелото въже, окачено на тавана в близост до вратата, и допълни: — Трябва да се запознаете с Хени. Тя ще се грижи за вас, докато сте тук.

Младата прислужница се появи толкова бързо, сякаш беше чакала зад вратата.

— Да, мадам. — Изглеждаше на не повече от дванайсет години, имаше весели очи, а фигурата й беше приятно закръглена, което показваше, че обича хубавото ядене.

— Това е мистрес Розамунд, Хени. Тя е новата ти господарка, докато пребивава в нашата къща.

— Мистрес Розамунд. — Хени направи реверанс и къдравата й коса се разпиля по гърба въпреки бонето, което би трябвало да я скрива.

Розамунд се усмихна на момичето, не знаейки какво да отговори. Никога досега не беше имала лична прислужница.

— Хени ще подреди нещата ви, докато аз ви показвам останалата част от къщата — рече домакинята. — А после ще хапнем нещо леко за обяд. Сър Франсис никога не се храни преди пет. Твърди, че това му пречело да работи. След вечеря, разбира се, продължава да работи, но аз успях да го убедя, че е необходимо всеки ден да отделя час или два за хранене. — Дамата кимна примирено и поведе Розамунд към широкото стълбище. — Работи непрекъснато и аз почти не го виждам.

Двете се разходиха по галерията и Розамунд се възхити от портретите по стените.

— Повечето са ваши предци — обясни Урсула и спря пред един голям портрет. — Това е вторият баща на сър Франсис. Съпругът ми е отраснал в дома му. Бил е роднина на семейство Болейн, затова семейството претендира за роднинска връзка с Нейно величество. — Тя хвърли бърз поглед към Розамунд и се усмихна многозначително. — Вие също можете да претендирате за такава връзка, мила моя.

— Струва ми се доста далечна, мадам. — Розамунд отстъпи назад, за да разгледа по-добре портрета. Без кръвна връзка не можеше да очаква, че ще открие прилика със своето семейство.

Урсула се усмихна снизходително.

— Това няма значение, мила моя. В двора всеки изтъква връзката си с Нейно величество и се стреми да я използва в своя изгода. Много скоро ще го разберете.

 

 

Розамунд прекара следобеда в стаята си. Разполагаше с достатъчно хартия, с три нови пера и пълна мастилница. Нарисува заключителната сцена от спектакъла с най-доброто черно мастило. Често затваряше очи, докато се опитваше да си представи лицето на Нед Алейн във всички подробности, докато той умираше и ръката му изпускаше окървавената сабя. Скицира и лицата на хората от публиката, седнали от другата страна на сцената. Стараеше се да не влиза в детайли, но един от тези зрители беше Уил Крейтън и след като завърши скицата, тя установи, че без да иска е запечатала върху хартията доста подробности от лицето и фигурата. Как ли бе станало така?

Розамунд се облегна назад и критично огледа рисунката си. Докато работеше, не съзнаваше докрай какво прави. Блестящи тъмни къдрици образуваха съвършена рамка около красиво изсеченото му лице, устата му бе представена в точната извивка, правият нос беше улучен съвсем точно, а очите му сияеха със същата интелигентност и сила както в действителността. Явно ръката й беше работила сама, независимо от главата, и резултатът беше, че мастър Крейтън изпъкваше твърде ярко сред другите лица от публиката. Сър Франсис непременно ще го забележи и ще коментира, каза си нещастно тя. Ако познаваше мастър Крейтън, което беше твърде вероятно, веднага щеше да я запита как е възможно Томас да го уверява, че никой от двора не я е видял снощи в театъра. Колкото и да не й се искаше, Розамунд смачка хартията, хвърли я в кошчето и започна да рисува наново.

Следобедът мина толкова бързо, че когато Хени почука на вратата малко преди пет, Розамунд подскочи стреснато.

— Извинете, мистрес Уолсингъм, но милейди желае да се явите в големия салон преди вечеря.

— Време ли е вече?

Розамунд стана и отнесе рисунките си до прозореца, за да ги разгледа внимателно. Като цяло й харесаха, макар да не беше сигурна, че е улучила сенките в задната част на сцената. Е, утре на светло ще ги довърши.

Розамунд отиде до скрина, където Хени вече беше подредила гребените и четките й. Разреса косата си, спусна я свободно по гърба, сложи си сребърната верижка на челото. Изми грижливо ръцете си и приглади златножълтата дамаска върху обръчите, които крепяха полите.

— Искате ли да ви покажа пътя до големия салон, мистрес? — попита Хени и й отвори вратата.

— Да, моля те, Хени. Не си спомням лейди Уолсингъм да ми е показала това помещение. — Розамунд взе рисунките си — нали сър Франсис бе казал, че иска да ги види на вечеря. Докато слизаше по стълбата след Хени, нервността й се засилваше и тя не можеше да си обясни защо се чувства така. Момичето спря пред масивна двойна врата.

— Оттук се влиза, господарке.

Розамунд й благодари сърдечно и влезе в салона. Направи реверанс и Урсула я поздрави със сърдечна усмивка.

— Заповядайте, Розамунд. Тази вечер сме малко по-официални, защото имаме гост.

Помещението беше много по-голямо от салона на Урсула и от другите в къщата. Изцяло с дървена ламперия, с дебели килими върху красиво изработения паркет, то беше чисто и ухаещо като всички стаи в тази част на къщата.

— Розамунд, това е мастър Фелипс. Работи със сър Франсис и днес ще вечеря с нас. — С усмивка на уста Урсула запозна Розамунд с дребен, мършав джентълмен, чието лице беше обезобразено от едра шарка. Рядката руса коса беше грижливо пригладена, брадата също издаваше постоянни грижи. Изглеждаше леко гърбав, защото очевидно прекарваше много часове наведен над писалището си. На шията му висяха очила, окачени на верижка, по пръстите му имаше мастилени петна.

— Мистрес Уолсингъм. — Мъжът направи лек поклон. — Сър Франсис ми разказа, че умеете да рисувате. Ще се радвам да видя работите ви.

— Розамунд, успяхте ли да нарисувате заключителната сцена от представлението, както ви помолих? — попита сър Франсис, който стоеше пред празната камина и я наблюдаваше изпитателно.

Вместо отговор Розамунд му подаде скиците и отстъпи настрана, очаквайки с напрежение реакцията му.

— Много добре — отсъди сър Франсис. — Улучили сте Нед Алейн и Ричард Бърбидж съвсем точно. Имате значителен талант, въпреки че бих предпочел да го запазите за по-традиционни теми. — Той подаде рисунките на мастър Фелипс. — Не обръщайте внимание на сцената, Фелипс. Искам да ми кажете дали сте съгласен с мен за уменията на младата дама.

Гостът си сложи очилата и разгледа рисунките. Кимна няколко пъти и заяви:

— Тук виждам истински талант, който може да бъде много полезен, сър.

Уолсингъм се усмихна сдържано.

— Прав сте. Имам някои идеи. Хайде сега да вечеряме.

 

 

Томас Уолсингъм седеше широко разкрачен на вехт стол в кръчмата „Четирите лебеда“ и люлееше канчето бира в ръката си. Кит събираше малкото си вещи в кожена торба.

— Фелипс каза ли ти нещо за посланието, което трябва да отнесеш?

Кит огледа намръщено една вехта риза и се опита да я сгъне прилично.

— Разбрах само, че е шифровано. Взе ми ботуша и ме остави за един час бос, докато някакъв си обущар отворил тока, за да скрие посланието. — Кит тропна с крак и заяви сърдито: — Адски неудобно. Все едно в тока ми има камък.

— Е, щом стигнеш в Гент, ще се отървеш от камъка — засмя се Томас. — Аз обаче смятам, че имаш нужда от хладно оръжие, приятелю.

— И откъде, според теб, да го взема? — изфуча разярено Кит. — Моята кесия е вечно празна.

Томас отново се засмя.

— Фрейзър ще ти донесе. Знам, че не го понасяш, но той владее занаята до съвършенство и докато сте заедно на мисия, можеш да му се доверяваш. Аз, разбира се, не ти препоръчвам да му вярваш извън работата. Този човек заслужава доверие само докато си изпълнява поръчението.

— Това ме успокоява — изръмжа Кит, натъпка ризата в торбата и стегна ремъците. — Защо избраха точно мен за тази задача, Томас?

— Защото в момента си на разположение — отговори просто приятелят му. — И защото ти трябват пари. Ще ти платят като се върнеш, не забравяй.

— А как ще си платя пътуването?

— Фрейзър ще се погрижи за всичко — път, подслон, храна, даже пиене. — Томас стана и отново напълни канчето си. Отиде до прозореца и се загледа надолу към двора. — А, ето го и него. Промъква се покрай стената както обикновено. Фрейзър държи да остане невидим. Ако склониш да приемеш един приятелски съвет, Кит, ще ти препоръчам да го наблюдаваш как се движи. В нашата работа е много полезно да не те забелязват.

Кит не каза нищо. Седна шумно на леглото и изпразни канчето си на един дъх.

— Като се върна, ти ще си в Скедбъри, нали?

— Вероятно. Но нищо чудно братовчедът да ми намери някаква работа. Спомена, че можело да ме прати в Париж. Вероятно ще се наложи да шпионирам Морган. Той работи там за Мария Стюарт, двамата водят тайна кореспонденция. Нищо чудно да се опитаме да стигнем до кралицата чрез него.

— Да стигнете до кралицата? По какъв начин? — попита остро Кит.

— Чувал ли си за Закона против държавната измяна?

Кит поклати глава и си наля още бира.

— Това е едикт, според който при заговор за държавна измяна, целящ убийството на кралицата, всички заговорници трябва да получат смъртна присъда и да бъдат екзекутирани. Включително онези, които ще спечелят от заговора, макар да не са участвали лично.

Кит се потърси от отвращение.

— Това е подло! Как е възможно невинни хора да плащат за грешките на заговорниците?

Томас се усмихна иронично.

— Според моя братовчед този кралски едикт е безценен инструмент в работата му. Основната му цел, скъпи Кит, е да гарантира продължителното и успешно управление на нашата кралица. Освен това той пази нашето скъпо кралство от чужди нашествия. Испания и Франция са католически до мозъка на костите си и правят всичко, за да поставят Мария на трона. За да царува Мария, първо трябва да отстранят Елизабет, нали разбираш?

Томас застана пред леглото, наведе се към Кит и очите му потъмняха от страст.

— Стига сме обсъждали политиката. Ела, любими, целуни ме, преди да заминеш.

Двамата се прегърнаха. След минута някой почука на вратата и Томас изръмжа раздразнено:

— Изчезвай, Фрейзър, и се върни след половин час.

— Трябва да стигнем преди прилива — възрази Фрейзър зад вратата.

— Ще се наложи да яздите по-бързо.