Джейн Фийдър
Съпернички (30)

29

Франсис Уолсингъм стоеше в един ъгъл на голямата зала в Хамптън Корт и се стараеше да остане незабелязан. След екзекутирането на братовчедка й кралицата се отнасяше много зле със съветниците си и продължаваше да твърди, че Мария е била осъдена и убита без нейната благословия. И този следобед Елизабет носеше разкошна рокля в турскосиньо, обшита с хермелин, с дълъг шлейф. В червената перука с дълги къдрици бе поставена диадема, обсипана с тюркоази и диаманти, а главата й почиваше върху огромна яка като главата на Йоан Кръстител върху таблата на Саломе.

Сър Франсис огледа с присвити очи лейди Ленстър, която стоеше сред група придворни в близост до кралицата. Веднага бе забелязал, че днес дамата е доста разтревожена. Продължителното отсъствие на любовника й от двора явно й се отразяваше зле — отнемаше й от блясъка, който я правеше така привлекателна за мъжете. Държавният секретар смяташе да се отърве и от нея, все едно дали съучастието й в съдбата на Розамунд е било неволно или съзнателно. Никой нямаше право да посяга на семейство Уолсингъм.

Кралицата щеше да намери уличаващите документи сред представените й за подпис книжа в частните си покои — а може и вече да ги е намерила. Скицата на Розамунд със сигурност ще събуди интереса на Елизабет, а умело съставеното анонимно обвинение в забранена любовна връзка несъмнено ще разпали гнева й. Уолсингъм познаваше добре своята кралица и знаеше, че в сегашното си злобно настроение тя търси кого да обвини за смъртта на братовчедка си — и да оневини себе си, естествено. Щом открие, че двама от придворните й са имали тайна връзка, ще се зарадва, че ще има върху кого да излее злобата си, и ще бъде безмилостна.

Докато наблюдаваше кралицата, държавният секретар забеляза с крайчеца на окото си как един от съветниците й се приближи към лейди Ленстър. Агата го изгледа уплашено, качи се на подиума и приклекна в дълбок дворцов реверанс. Елизабет я гледа дълго в ледено мълчание, после заговори:

— Повече не желая да ви търпя в двора си, лейди Ленстър. Искам да напуснете до залез-слънце. Предлагам ви да отидете при любовника си. Сигурна съм, че той ще ви се зарадва. Не желая да виждам повече нито вас, нито него.

С тези думи Елизабет обърна гръб на вцепенилата се от ужас Агата и насочи вниманието си на лорд Лестър, който стоеше до трона й.

Ако беше друг човек, сър Франсис щеше да изпита съжаление към придворната дама, изпаднала в немилост публично, пред целия двор. Лицето на Агата побеля от ужас и тя посегна към шията си, украсена с прекрасна перлена огърлица. За момент всички помислиха, че ще се задуши. В следващия момент се олюля. Съчувствена ръка я подкрепи, за да слезе от подиума. Докато вървеше към двойната врата на дългата зала, хората се отдръпваха пред нея, а минеше ли покрай тях, започваха да си шепнат.

Уолсингъм прекоси залата с бързи крачки и излезе след Агата. Намери я на една пейка в коридора да размахва трескаво ветрилото си. Прекрасните виолетови очи изразяваха шок от случилото се, лицето й все още беше смъртнобледо.

— Лейди Ленстър — поклони се сковано държавният секретар и без да чака покана, седна до нея. — Очевидно не сте очаквали подобна присъда.

Агата се обърна към него и поклати глава.

— Как бих могла? Откъде кралицата би могла да знае… кой ме е издал? — проплака тя и скри лице в ръцете си.

— Питате се откъде кралицата е научила за връзката ви с кавалер Дьо Вожиро, нали? — продължи делово сър Франсис. — Според мен, мадам, сте се предоверили на дискретността на придружителите си. Не е особено умно да вярвате, че в двора може да се пази тайна.

Агата го погледна неразбиращо, стана и се отдалечи.

Държавният секретар кимна доволно, излезе от двореца и забърза към реката, където го очакваше лодката му. Инграм Фрейзър седеше на носа и дялкаше парче дърво. Като видя държавния секретар да се приближава по алеята с платаните, скочи. Уолсингъм му даде инструкциите си и се качи в лодката. Уви се в наметката си, за да го пази от вятъра, седна на кърмата и даде знак на лодкаря, който моментално заби дългия прът в дъното и се отблъсна от кея.

 

 

Агата напусна палата по един страничен път. Мина през няколко малки села, мръсни и прашни, и най-сетне влезе в града. Каретата спря пред „Златния петел“ в Странд, дамата слезе и се затича към стаята на любовника си. Вечерта беше хладна, духаше силен вятър и Арно надали бе излязъл.

Кавалерът наистина си беше вкъщи и играеше шах срещу себе си пред буйния огън в камината. Изненадан да види Агата толкова бледа и трепереща, той скочи и блъсна дъската.

— Какво ви води тук, скъпа, в тази студена вечер? Доколкото знам, дворът е в Хамптън Корт.

— Точно така. Дворът е там, но аз не съм. — Агата свали ръкавиците си и закърши ръце. Лицето й изразяваше обвинение. — Разкрити сме, Арно. Кралицата ни прогони от двора. И двамата! — Гласът й пресекна.

Дьо Вожиро я погледна, сякаш не бе разбрал нито дума, но бързо се овладя.

— Как е могло да се случи? — Стана и напълни две чаши с вино от гарафата на масичката. Гласът му звучеше спокойно, ала очите святкаха заплашително. — Кога ви съобщиха, че ни прогонват?

— Каза ми го самата кралица… в голямата зала, пред всички… Повика ме и ме прогони пред очите на целия двор! — Очите на Агата се напълниха със сълзи. Тя изпи виното на един дъх, но и то не можа да я успокои. — Пред всички, Арно! Такъв ужас преживях… такъв срам…

— А какво каза кралицата за мен? — попита остро той. Мислеше само за себе си, нейното отчаяние не го интересуваше.

Агата преглътна мъчително.

— Моят любовник… кралицата каза да отида при любовника си… Каза също, че вече не сме добре дошли в двора. А Уолсингъм каза…

— Уолсингъм? Какво общо има той? — Арно вече кипеше от гняв, очите му святкаха като разжарени въглени.

Агата се уплаши още повече.

— Нямам представа, Арно. Държавният секретар дойде при мен и каза никога вече да не разчитам на дискретността на обкръжението си. Каза името ти… той е знаел… — Гласът й отново пресекна.

Кавалерът й обърна гръб. Не искаше лицето му да го издаде.

 

 

Розамунд изпрати брат си и Кит и тръгна да се разхожда из Скедбъри. Празната къща беше същинска благословия. Слугите, естествено, бяха там, но никой не я наблюдаваше, никой не я търсеше, никой не я питаше какво прави и къде отива. Най-сетне беше отново господар на самата себе си, разполагаше с времето си. Занимаваше я само един въпрос: Кога ще дойде Уил?

Розамунд се уви в наметката си и излезе навън в бурното утро. Най-добре да огледа овощната градина. Времето никак не беше подходящо за интимна среща под открито небе. Ако… когато Уил дойде, двамата трябва да разполагат с някое удобно местенце, не само с голата градина.

Тя се поразходи под дърветата, стъпваше уверено по влажната трева и размишляваше. Уил ще посмее да дойде в Скедбъри едва когато се увери, че Томас се е върнал в Лондон. Следователно тя разполагаше с ден или два, за да намери решение. Къщата не влизаше в сметката. Не можеше да рискува някой слуга да открие тайната й. Същото важеше и за оборите, и за страничните постройки. И тогава Розамунд си спомни за къщата на въглищаря в края на гората. Пътуващият въглищар идваше веднъж годишно, обикновено в началото на есента, когато сечаха болните дървета в горите около имението. Оставаше до новата година и продължаваше към следващото имение. През останалото време на годината къщичката му оставаше празна, но иначе беше доста удобна и вътре винаги имаше достатъчно въглища за хубав огън.

Подскачайки от радост, Розамунд излезе от овощната градина и забърза към поляната в края на гората. Каменната къщурка с шиферен покрив се издигаше в средата на поляната. Край вратата имаше купчина дървени въглища. Вътре беше прашно, от тавана висяха паяжини. До стената имаше нар, покрит с няколко одеяла, а в средата на единствената стая стоеше мангал за въглища.

Имаше нужда само още от завивка и възглавници за леглото, кана вино, хляб и сирене, зимни ябълки и нещо сладко от кухнята на мистрес Рейли. Съвършеното любовно гнездо.

Розамунд излезе от колибата и хукна към къщи, за да набави необходимото. Инграм Фрейзър я наблюдаваше иззад едно дърво. Какво бе намислило момичето? За съжаление в момента не бе възможно да остане в Скедбъри, за да разбере какво се готви. Трябваше да изпълни поръчението от държавния секретар — то имаше предимство пред събитията, събуждащи любопитството му. Никой от господарите му не бе изразил интерес към мистрес Розамунд, нито към мастър Крейтън — сигурно защото не знаеха каквото знаеше той.

 

 

Уил се появи в овощната градина след три дни. Остави коня си в селото и стигна пеша до зидовете на имението. Голите клони на ябълковите дървета се удряха в горния ръб на стената в южния край. След като потърси няколко минути, Уил откри подходяща вдлъбнатина, където да стъпи и да се прехвърли от другата страна. След много усилия успя да се хване за един ябълков клон и да седне на зида. От мястото му овощната градина с акуратно подредени дървета се виждаше като на длан.

Розамунд, която се намираше само на няколко метра от него, се засмя, но веднага млъкна и сложи пръст на устните си. Уил отговори на смеха й и се спусна върху меката пръст. Тя го прегърна жадно и му предложи устата си за целувка.

— Знаех, че ще дойдеш днес — прошепна задъхано тя, когато двамата се отделиха един от друг. — Видя ли Томас в Лондон?

— Само за минутка. Разминахме се на Ситинг Лейн. Братовчед ви го изпраща в Гент и ако се съди по лицето му, не е много щастлив от тази задача.

— Сигурно защото ще се раздели с Кит Марлоу — предположи Розамунд. — През последните седмици двамата нямаха много време един за друг.

Любопитството на Уил веднага се събуди.

— Значи брат ти и онзи писач на пиеси са добри приятели?

Очите на Розамунд засвяткаха дяволито.

— Повече от приятели. Изненадана съм, че не знаеш каква е връзката им.

Уил остана силно изненадан.

— Нима имат противоестествена връзка? Това ли искаш да ми кажеш?

Розамунд вдигна рамене. Не гледаше на нещата по този начин.

— Не разбирам защо наричаш тези отношения противоестествени. Ако съдя по онова, което видях, страстта между двамата е напълно естествена.

Забележката й прозвуча шокиращо за Уил.

— Това е ерес, Розамунд! Възможно ли е момиче от благороден род като теб да говори по такъв начин?

Тя се засмя звънко.

— Стига, Уил! Би трябвало да знаеш, че не съм израснала като добре пазените девойки от столицата. Томас никога не е премълчавал пред мен малкото приятни страни на живота. Да, признавам, понякога го обземаха угризения на съвестта и ми заповядваше да забравя какво съм чула и какви изводи съм си направила от чутото, а аз послушно обещавах да се държа прилично.

Смехът й замря, погледът й изведнъж се промени, гласът й стана тих и изкусителен.

— Ако наистина бях такава, за каквато ме смяташ, нямаше да подготвя любовно гнездо за нас двамата. Искаш ли да го видиш? Ела! — Тя хвана Уил за ръката и го поведе към гората.

Той се засмя, привлече я към себе си и я зацелува страстно. Като видя къщурката на въглищаря, кимна зарадвано и попита с високо вдигнати вежди:

— Какво е това?

— Любовно гнездо, нали ти казах! — Розамунд отвори вратата и се огледа гордо. — Всичко е готово, трябва само да запалим мангала. Ако искаш да ядеш и пиеш, имаме всичко необходимо. Или…? — Последната дума прозвуча многозначително.

Уил застана на прага и огледа със светнали очи малкото четириъгълно помещение. През това време Розамунд запали първо газената лампа, а после и въглищата, натрупани в мангала. Много скоро в стаята се разпространи приятна топлина.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита тя и посочи каната върху дървената маса.

— По-късно — отвърна с предрезгавял глас Уил. Хвърли шапката и наметката си на пода, прегърна Розамунд и я вдигна високо във въздуха. Притисна я силно до себе си и я погледна жадно. — Господи, колко си красива!

Тя се засмя, зарадвана, че отново е чула тези думи, които я стопляха и будеха желанието й. Уви крака около хълбоците му, наведе се и го целуна страстно. Захапа устните му и усети вкуса на кръвта върху езика си. Уил простена тихо, положи я върху тясното легло и я помилва с нарастващо желание. Наведе се над нея, вдигна полите й, разголи я до талията, погали меките й бедра, плъзна се надолу и започна да милва слабините й с устни. Докосванията му я възбудиха невероятно силно, тя застена и вдигна бедрата си към него.

Уил развърза с нетърпеливи пръсти връзките на панталона си. Твърдият му член се удари в бедрата й, тя разтвори крака, уви ги здраво около ханша му и се надигна, за да го приеме дълбоко в себе си. Двамата се задвижиха с усилващ се ритъм, впили очи един в друг — всеки искаше да види как другият ще стигне до върха. Той шепнеше любовни думи в ухото й, тя му отвръщаше с нищо незначещи думички и желанието й растеше с всяка секунда. Накрая помисли, че ще се пръсне от удоволствие и вятърът ще разнесе остатъците от нея по целия свят.

След акта двамата дълго лежаха нежно прегърнати, изтощени, останали без дъх. Розамунд усещаше лудото биене на сърцето си и го очакваше да изскочи от гърдите й. Вместо това постепенно се успокои и отново започна да усеща действителността около себе си.

Уил изохка тихо, претърколи се от тясното легло и застана на колене. Наведе се и сложи глава върху корема й в поза на абсолютно изтощение. Дъхът му беше като хладен бриз върху сгорещената й кожа.

— Ти си невероятна…

Тя посегна към главата му с треперещи пръсти и нави един кичур на ръката си.

— Искаш ли вино? Прегледах внимателно избата на Томас и откраднах от най-доброто му бургундско. Ако си гладен, донесла съм от пилешките пастетчета на мистрес Рейли.

Уил вдигна глава и се усмихна лениво.

— Каква грижлива душица си станала — проговори закачливо той. — Не вярвах, че си такава добра домакиня.

Розамунд го почука укорително по главата и се засмя.

— Не ми се подигравай. Мислех само за твоите удобства.

Уил се изправи гъвкаво и се поклони.

— Дълбоко съм ви благодарен, мадам. — Наля вино в две чаши и й поднесе едната, после се зае с пилешките пастетчета. — Ммм… много са вкусни… Вашата мистрес Рейли е превъзходна готвачка.

— О, да, прав си… Дай едно и на мен. — Розамунд седна в леглото, Уил се настани до нея и двамата започнаха да ядат и пият. Смееха се без причина, целуваха се между две хапки и разбраха колко е късно едва когато въглищата догоряха и в стаичката стана студено.

— Не бива да се задържаме тук твърде дълго, скъпа. — Уил стана и оправи дрехите си. — И така е много опасно, рискуваме да ни открият. Слугите ще забележат, че те няма, а аз трябва да взема коня си, преди някой да си е помислил, че съм го забравил.

Розамунд се съгласи неохотно. За да продължат с тайните срещи, двамата трябваше да бъдат безкрайно предпазливи. И в селото, и в къщата имаше достатъчно любопитни уши и очи. Ако някой спомене нещо пред Томас, ще избухне грандиозен скандал.

Уил угаси грижливо останалите в мангала въглени. Розамунд остави чашите и другите съдове на масата, за да ги измие по-късно с вода от бъчвата. Уил отвори вратата и внимателно огледа полянката. Сенките се бяха удължили, следобедът бавно отиваше към края си, вятърът се усилваше, а небето посивяваше застрашително.

Розамунд затвори вратата и застана пред любимия си. Погледна го въпросително, той я целуна, очерта контурите на устните й с показалец и я ощипа по нослето, с което я разсмя.

— До следващия път, сладка Розамунд.

— До следващия път. — Розамунд се надигна на пръсти и го целуна. — Ще те придружа до зида.

Тъкмо бяха прекосили поляната, когато чуха зад себе си глас:

— Виж ти, каква интересна среща!

Розамунд извика задавено, обърна се и се озова лице в лице с кавалер Дьо Вожиро. Той бе излязъл иззад дърветата в другия край на поляната и я гледаше предизвикателно. Уил също се обърна и лицето му се вкамени.

— Какво търсите тук, кавалере?

Арно избухна в смях.

— Търся много неща, мастър Крейтън. Съжалявам, че и вие сте тук в този момент, но какво да се прави.

Розамунд инстинктивно застана пред своя любим.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, мистрес Уолсингъм, че трябва да си уредя сметките със семейство Уолсингъм. В този момент имам работа само с вас, но неволно разбрах, че мастър Крейтън се интересува от вас и вие от него, а това означава, че съм принуден да си уредя сметките и с него.

Розамунд впи поглед в лицето на кавалера.

— Какви сметки имате за уреждане със семейството ми?

Мъжът вдигна рамене.

— Това е минало, скъпа, но раната кърви и не заздравява.

Уил сложи ръка върху дръжката на сабята си. Кавалерът очевидно бе дошъл в Скедбъри със заплашителни намерения и макар да не можеше да си обясни причината, младият придворен енергично бутна Розамунд настрана и излезе напред. Очите на Арно дьо Вожиро святкаха опасно, в цялото му поведение имаше нещо налудничаво и вероятно не беше разумно да го настройват още срещу себе си.

— Бихте ли се изяснили, кавалере? Защо заплашвате и мистрес Уолсингъм, и мен? Дайте ни обяснение.

Уил се опитваше да говори разумно, да крие страха си, защото знаеше, че бесните кучета подушват страха и стават още по-страшни.

— Това достатъчно ясно ли е, мастър Крейтън? — Арно извади оръжието си с едно-единствено плавно движение и го размаха със смъртоносна решителност. Острието светна в падащия мрак.

Изненадан, Уил пое въздух и също извади меча си. Розамунд понечи да извика протестиращо, но от устата й не излезе нито звук. Двете острия се кръстосаха — без придворната изисканост, без формалните учтивости при един дуел.

Въпреки замъгленото си съзнание, Уил разбра, че се бие за живота си. Нямаше представа защо, нямаше причини да мисли, че французинът е враждебно настроен към него и се стреми да го убие. Ала знаеше, че е точно така. Напрегна всичките си сили, за да устои. Мечовете се удряха със звън. Полянката беше малка и противниците не разполагаха с пространство, за да приложат хватките, на които ги бяха обучавали.

Розамунд се огледа отчаяно и направи няколко крачки към биещите се. Не беше в състояние да разсъждава разумно, нямаше ясна цел, знаеше само, че трябва да сложи край на двубоя. Но още преди да ги достигне, Уил изохка и се свлече на земята, притиснал ръка върху гърдите си. Между пръстите му бликнаха силни струи кръв. Той се погледна смаяно, после вдигна поглед към кавалера, който стоеше над него с меч в ръка. Уил политна настрана и главата му се удари в коравата пръст. Земята наоколо се обагри с кръв.

Розамунд коленичи до него, трепереща от ужас. Това не можеше да бъде! Това не можеше да се е случило! Това беше краят. Тя сънуваше и скоро щеше да се събуди в леглото си, а птиците ще чуруликат в утринния си концерт.

— Уил… Уил…

Ала той не й отговори. Гледаше я, но очевидно не я виждаше. Над прекрасните тъмносини очи падна сянка.

Розамунд вдигна глава и погледна право в студените очи на кавалера. Все още с изваден меч, той я гледаше със студено внимание.

— Ние с вас имаме да уредим още една сметка, скъпа — изрече безстрастно той, наведе се и я дръпна да стане. Приближи лицето й към своето и повдигна брадичката й. — Една целувка.

Розамунд се отбраняваше отчаяно, хапеше и драскаше, риташе го и пищеше с все сила. Той се изсмя грозно и я удари през лицето с опакото на ръката. После изведнъж изчезна. Ръката му вече не я държеше. Миризмата му вече не отравяше въздуха наоколо. Розамунд отстъпи назад. Кавалерът бе паднал на колене и главата му висеше безсилно.

Инграм Фрейзър извади ножа си от гърба на Арно дьо Вожиро и го изтри в тревата.

— Всичко наред ли е, мистрес Уолсингъм? — Ако се съдеше по тона му, този въпрос изобщо не го интересуваше.

— Защо? — прошепна задавено Розамунд и собственият й глас прозвуча чуждо в ушите й.

— Заповед от господаря — обясни Фрейзър и затъкна ножа в ботуша си. — Отървете се от французина — така ми каза и аз го направих. — Хвърли бърз поглед към Розамунд и добави лаконично: — Явно съм дошъл точно навреме.

Ужасът не я напускаше. В главата й бръмчеше цял рояк пчели. Тя коленичи отново до Уил, сложи главата му в скута си, помилва изстиващите му страни.

Фрейзър я наблюдаваше със смръщено чело.

— По-добре се приберете в къщата — рече след няколко минути. — Аз ще се погрижа да оправя тази бъркотия. Брат ви няма да иска да се изправите пред съдията като свидетелка на убийство, а моята задача е да държа проблемите далеч от него.

Розамунд понечи да протестира, но Фрейзър я спря с властен жест:

— Махнете се оттук, момиче. Заключете се в стаята си и плачете, но не казвайте нищо на никого. Ако вие си замълчите за случилото се, и аз ще си мълча. Никой няма да има полза, ако се разчуе.

В погледа му светеше враждебност, но Розамунд знаеше, че за да се спаси, трябва да го послуша. Знаеше също, че може да вярва на Фрейзър, защото и неговият интерес изискваше да пази мълчание.

Тя повдигна главата на Уил, наведе се и го целуна по устата, все още мека и топла както преди. После нежно положи главата му в тревата и се изправи. Щеше да го оплаква тайно, както се бяха любили. Нямаше друг избор.

Фрейзър очевидно изпита съчувствие към болката й — поне следващите му думи го показаха.

— Ще му уредя достойно погребение, момиче, не се притеснявайте. Ще го отнеса на място, където да го намерят лесно. Ще помислят, че е станал жертва на пътни разбойници. Момъкът има семейство, нали? Роднините му ще се погрижат.

Розамунд кимна и очите й се напълниха със сълзи. Ще се прибере в къщата, ще се заключи в стаята си и едва тогава ще даде воля на чувствата си.