Джейн Фийдър
Съпернички (28)

27

— Мадам, мой дълг е да ви съобщя, че процесът започва утре сутринта в осем в голямата зала. Съдът изисква да присъствате, за да отговорите на отправените срещу вас обвинения.

В продължение на няколко минути Мария не вдигна поглед от молитвеника си. Сър Еймиъс Полит стоеше на прага, без да помръдва. Още откакто я преместиха във Фънги, тя очакваше да я обвинят, но се стараеше да не мисли за неизбежното. Най-сетне вдигна глава и погледна своя пазач.

— Смятам да се защитавам срещу всички обвинения, сър. Разрешено ли ми е да имам адвокат?

— Не, мадам, за държавна измяна не се полага адвокат.

— Тогава лично ще се заема със защитата си.

Мария изглеждаше спокойна и напълно се владееше. Страничният наблюдател би си казал, че е равнодушна. Тя стана, отиде в спалнята си и затвори вратата. Коленичи пред молитвения пулт и се обърна с пламенна молба към своя Бог да й даде сили да се бори. Щом искат да я превърнат в мъченица, значи такава е Божията воля. Но няма да чуят от устата й признание за вина.

Въпреки облекчението, че вече не се налагаше да пази ужасната тайна, Розамунд знаеше, че истинската й работа едва сега започва. Трябваше да измисли начин да изпълнява всичко, което се очакваше от нея, без да казва най-важното. Мария Стюарт бе обвинена в държавна измяна и щеше да умре, независимо дали докладите на Розамунд потвърждаваха вината й, или не. Значи трябваше да намери начин да освободи съвестта си от товара на шпионирането и същевременно да задоволи държавния секретар.

Тази нощ бе нейният ред да бди над спящата кралица. Имаше предостатъчно време да запише случилото се през деня в дневника, който водеше за сър Франсис. Единствено огънят в камината осветяваше стаята. Нищо от онова, което бе записала, не би могло да утежни положението на шотландската кралица. Все още можеше да бъде откровена и честна и да си запази измамите за по-късно. Описа спокойствието, с което Мария бе посрещнала вестта за процеса, и дългите й молитви след това. Разказа как е преминал остатъкът от вечерта: нищо незначещи разговори, молитви, игри. Завърши с описание на мирно спящата кралица, видимо спокойна въпреки предстоящия процес. Когато свърши, Розамунд отиде в спалнята на дамите и пъхна листа под възглавницата си. После се върна отново до леглото на Мария.

Кралицата продължаваше да спи. Розамунд седеше пред догарящия огън с полузатворени очи и, както често се случваше в последно време, мислеше за кавалера и Агата. Все още трепереше при мисълта колко лесно я бяха водили за носа. Дали Арно е имал намерение да я използва и захвърли, за да отмъсти на Томас? От една страна, това й изглеждаше невероятно, от друга обаче, като си представеше лицето му — тръпките около устата, странния пламък в очите, — започваше да мисли, че е напълно възможно. Много по-радващи бяха мислите за Уил и тя даваше воля на фантазиите и желанията си. Със сигурност щеше да го види отново, това беше неизбежно. В момента той най-вероятно работеше по задача, поставена от държавния секретар, и нямаше да му е трудно да разпита къде е тя и какво прави. Щом този кошмар свърши, двамата със сигурност ще се намерят.

Кралицата се размърда неспокойно и се надигна с вик.

— Слава на Господа в небесата!

Розамунд скочи и се приближи към леглото.

— Искате ли да ви донеса нещо, мадам?

Мария се надигна и Розамунд побърза да оправи възглавниците, за да може кралицата да се облегне удобно.

— Малко вино, Розамунд, и ми донесете псалтира.

Розамунд изпълни желанията й и отново се настани на ниското столче пред огъня. Мария чете мълчаливо в продължение на час, после отпусна глава на възглавниците и отново заспа. Розамунд вдигна псалтира, който бе паднал отворен върху завивката, и го сложи на масичката до леглото. Настани се удобно пред огъня и очите й скоро се затвориха.

Мария се събуди преди разсъмване. Повика я и Розамунд скочи виновно.

— Простете, мадам, май съм заспала.

— Така и трябва, скъпа — усмихна се топло Мария. — Страдам от угризения на съвестта, че държа дамите си будни през цялата нощ, но вашето присъствие наистина ме утешава. Без тази утеха не бих могла да спя.

— Ще ви извадя халата, мадам. — Розамунд отвори гардероба, откачи подплатения с кожи халат и го отнесе до леглото.

Мария отметна завивката и стана. Уви се в топлата дреха и въздъхна доволно. После коленичи пред пулта за утринната си молитва. Розамунд отиде в спалнята на дамите и повика слугите да донесат вода и закуска.

Сър Еймиъс се появи малко преди осем, готов да отведе подсъдимата в голямата зала. Както обикновено, Мария беше облечена в черно, с тясна яка от сребърна дантела. Косата й бе скрита под черно боне, броеницата висеше на кръста й.

— Готова съм, сър Еймиъс. Надявам се, че на дамите ми е позволено да ме придружат?

— Да, мадам, ще тръгнем всички заедно.

Малката група мина по коридора и слезе по стълбището в залата. В задната й част беше издигнат подиум, на който седяха съдиите в две редици. Столът, предвиден за Мария, бе поставен пред масата, отстрани имаше пейка за дамите.

— Мария Стюарт, бяхте призована пред съда, за да отговаряте по обвинение в държавна измяна. Какво гласи отговорът ви?

Мария се изправи с достойнство.

— Милорди, аз изстрадах осемнайсет години несправедливо затворничество и съм помазана кралица. Това означава, че не съм подчинена на всеобщото право. Не признавам този съд.

И отново седна.

— Вината ви е доказана, мадам. Представихме ви подписана клетвена декларация от вашия секретар, мосю Клод дьо Нау, както и подписаните признания на хората, с които сте планирали да убиете нашата кралица. Притежаваме личното ви писмо до заговорника Антъни Бабингтън, с което изразявате съгласие с действията му и го окуражавате. Кажете, искахте ли да убиете кралица Елизабет?

Мария се изправи отново. Лицето й не издаваше вълнение. Заговори тихо и отчетливо:

— Господа, аз никога не бих изложила на риск вечния покой на душата си, като замислям убийството на скъпата си сестра. Отричам да съм знаела за някакъв си заговор. Не съм водила кореспонденция с мастър Бабингтън. Подлагам на съмнение всяко признание, изтръгнато с мъчения.

Розамунд, която следеше внимателно сцената, се изпълни с възхищение. Мария беше истинска, достойна кралица, недосегаема за съдиите си. Със сигурност знаеше, че каквото и да каже, няма да се спаси, че екзекуцията е неизбежна — но изглеждаше абсолютно убедена в правотата на своето дело. На Розамунд й бе трудно да си представи каква смелост се изисква да се държиш достойно и уверено, когато си заобиколен от врагове. Мария изглеждаше преобразена. Излъчваше духовно сияние. Религията й вдъхваше сила. Беше трудно да се запечата това излъчване на хартия, но момичето се опита. Струваше й се важно сър Франсис да види вътрешната сила на Мария и спокойното й достойнство. Искаше държавният секретар да разбере, че обвиняемата ще устои на всички опити да я пречупят.

Денят измина, без съдът да произнесе присъдата. Мария и дамите й бяха отведени в покоите. Кралицата веднага падна на колене пред кръста и започна да се моли.

На следващата сутрин, докато се приготвяха да слязат отново в голямата зала, един слуга донесе вест от сър Еймиъс. Мария прочете краткото писъмце и връчи листа на Шарлът, която прочете на глас:

— По указание от Нейно величество съдът се отлага с десет дни. Съдиите се връщат в Лондон.

— Какво означава това? — пошепна объркано Розамунд.

— Според мен означава, че скъпата ми сестра не смее да произнесе присъда над властваща кралица — отговори сериозно Мария. — Смята, че подобна постъпка е много опасна. Защото братовчед ми Дьо Гиз няма да остане бездеен, да не говорим за сина ми. Ако Франция и Шотландия вдигнат оръжие срещу Англия, за да ме защитят, братовчедка ми ще се озове в крайно неприятна ситуация.

Розамунд записа подробно оценката на Мария за положението на Елизабет. Досега не криеше нищо пред сър Франсис. Мария се държеше с истинско кралско достойнство и заслужаваше уважение. Дори от човек като Уолсингъм.

 

 

Мария се разхождаше из вътрешния двор. Октомври се оказа доста студен и тя не се разделяше с кожената си наметка. Оловносивото небе правеше мрачния двор още по-заплашителен. Розамунд крачеше след кралицата и размахваше ръце. Дамите предпочитаха да си останат вътре, край огъня, но кралицата настояваше да използват този скъпоценен един час, за да подишат чист въздух. Малката група обикаляше двора почти без да разговаря. Докато вървеше, Мария отброяваше молитвите с броеницата си. Териерът се криеше в полите й.

Неочакваното появяване на сър Еймиъс в двора ги стресна. Посещението му никога не носеше добро, особено след като не се беше мяркал цели две седмици. Мария прекъсна молитвите си и го изчака да се приближи. Дамите се наредиха зад нея.

Полит изглеждаше още по-строг и аскетичен отпреди, ако това изобщо беше възможно. Единствено скромната бяла яка разведряваше строгото черно облекло, гърбът му беше изправен, сякаш закован.

— Мадам — започна отмерено той, — мой дълг е да ви уведомя, че върховният съд на кралството ви обяви за виновна в държавна измяна. Упълномощен съм да ви съобщя, че Нейно величество е готова да промени смъртната присъда в доживотен затвор, ако признаете предателството си преди произнасянето на присъдата.

— Моля, сър Еймиъс, съобщете на скъпата ми царствена сестра, че не мога да извърша подобно нещо, защото е в противоречие със съвестта ми. Няма какво да признавам. — Усмихна му се отвисоко и го отпрати с истински кралски жест. — Ако обичате… Остават ми още няколко минути за разходка.

И продължи пътя си. Устните й се задвижиха в безгласна молитва, пръстите в дебели ръкавици стискаха броеницата.

Полит нямаше друг избор, освен да я остави да продължи разходката си.

Розамунд цялата трепереше от вътрешно удовлетворение. Полит не беше в състояние да се справи със затворничката си, а Мария знаеше отлично как да го провокира. Незначително удовлетворение при тези обстоятелства, но неоценимо.

Дните се точеха, досущ еднакви. Мина октомври, мина и ноември, а от Лондон нямаше никаква вест. По време на дългото затворничество Мария беше получила позволение да има личен изповедник и щом наближи Коледа, тя започна да говори, че не е зле да отслужат тържествена литургия в дворцовия параклис. Дамите й, успокоени от липсата на новини, започнаха отново да се надяват, че ще продължат да живеят, както досега.

 

 

Сър Франсис четеше записките на Розамунд и проучваше внимателно скиците й. Усещаше съвсем ясно възхищението на младата жена от Мария. Сър Еймиъс Полит многократно му беше писал, че кралицата не се страхува от присъдата, че ще посрещне смъртта със спокойно достойнство. Розамунд пишеше същото. Според Полит безстрашието на Мария се дължеше на убеждението й, че Елизабет няма да посмее да издаде заповед за екзекутирането й. Розамунд обаче твърдеше, че Мария е готова да умре, че даже жадува да загине като мъченица. Сър Франсис стигна до заключението, че Розамунд има право.

Една студена и ясна декемврийска сутрин сър Еймиъс влезе в покоите на затворницата с документ в ръка.

— Присъдата ви, мадам. Още не е оповестена, но парламентът я потвърди. Само след дни ще стане публично достояние — съобщи делово той и й връчи документа.

Мария прочете присъдата с неподвижно лице и отговори спокойно:

— Така да бъде.

Без да каже дума повече, Полит взе документа и си отиде.

— Какво ви даде той, мадам? — попита страхливо Шарлът.

— Парламентът ще обяви смъртна присъда. Хайде, дами, да се хващаме на работа и да завършим стенния килим. Ще ми бъде неприятно да оставя след себе си нещо несвършено.

Мария придърпа креслото си към голямата рамка, на която бе опънат килимът. Тя и дамите й го работеха от месеци и им бе останал само един ъгъл.

Коледа дойде и си отиде. Присъдата бе обявена, страната въздъхна облекчено. Лондон посрещна празника с илюминации. Елизабет все още не бе подписала заповедта за екзекуция. Направи го едва когато от френското посолство дойдоха слухове за подготовка на нов атентат срещу нея, а в страната като пожар се разпространи вестта, че испанците са дебаркирали на английския бряг, за да защитят Мария. Подписа, но отказа да връчи заповедта на изпълнителите. Накрая съветниците й решиха да вземат нещата в свои ръце.

 

 

Вечерта на 7 февруари при Мария се появи старият й приятел Шрузбъри. Тя го посрещна със сърдечна прегръдка.

— Толкова се радвам да ви видя отново, скъпи приятелю. Какво ви води на това окаяно място?

Шрузбъри коленичи и от очите му потекоха сълзи.

— Идвам да ви кажа, мадам, че утре сутринта в осем ще умрете в голямата зала. Подгответе се за края.

— Не плачете, приятелю. — Мария улови ръцете му и го вдигна. — Толкова съм изтощена, че с радост ще отхвърля товара на земното си съществуване. Приемам смъртта с радост. Не искам никой да плаче за мен.

Розамунд, която стоеше наблизо, извърна глава. Не бе в състояние да удържи сълзите си.