Джейн Фийдър
Съпернички (27)

26

Сър Еймиъс Полит влезе в Хамптън Корт през речния пристан. Официалният кралски кораб очакваше своята господарка на брега. Хладният бриз развяваше кралския флаг. Пътека от червеникави плочки се виеше между могъщи дъбови и букови дървета и водеше към обширния комплекс на летния дворец.

Полит тръгна с бързи крачки по пътеката. Елени от кралското стадо пасяха спокойно, разпръснати по моравата. Той не се радваше на предстоящата аудиенция, но съзнаваше, че тя е необходима. Кралицата беше длъжна да проумее фактите. Мина през масивната арка и влезе във външния двор. Хора тичаха насам-натам — пратеници, слуги, стражи. Никой не обърна особено внимание на облечения в черно сър Еймиъс. Часовникът високо на стената показваше десет. Кралицата го очакваше в десет и половина. Не му оставаше много време, затова ускори крачка и се заизкачва по широкото каменно стълбище към двореца.

Полит познаваше добре Хамптън Корт. Мина бързо покрай опашката от просители, наредила се в преддверието на коронния съвет. Зад затворената врата заседаваха хората, целунати от съдбата, които имаха възможност да правят услуги на простосмъртните.

Херолди крачеха тържествено по коридорите и извикваха имената на търсените придворни и посетителите. В края на коридора Полит се обърна наляво и влезе в огромна приемна, пълна с придворни. Отиде право до двойната врата в другия край на помещението и каза нещо на пазача, който моментално отвори вратата и отстъпи настрана.

Полит влезе във второто преддверие. За да стигне до Нейно величество, човек трябва да минава поне по двайсет мили на ден, помисли си с лека подигравка той. Прекоси преддверието и отново каза няколко думи на камерхера, който този път не го пропусна, а сам влезе в следващата стая.

След минута се върна, придружен от лейди Шрузбъри.

— Нейно величество ще ви приеме в частните си покои, сър Еймиъс — съобщи делово дамата, придружи го до вратата и го пропусна да влезе, без да каже името му.

Елизабет седеше зад отрупано с документи писалище. Работеше от пет сутринта и очите й бяха уморени от продължителното четене.

— Добре дошли, сър Еймиъс.

— Мадам. — Мъжът коленичи и свали шапка.

— Станете… станете — махна нетърпеливо Елизабет и също се изправи. — Как е братовчедка ми?

— Шотландската кралица е в сравнително добро здраве, мадам. Все така не признава, че е била осведомена за заговора. Отрича да е водила кореспонденция с Бабингтън. Даже когато й връчихме клетвената декларация на секретаря й, с която Дьо Нау потвърждава истинността на писмото на Бабингтън, тя продължи да упорства. Съвсем спокойно твърди, че не е знаела нищо за лошите намерения на заговорниците спрямо Ваше величество.

Полит направи кратка пауза и продължи с твърд глас:

— Аз съм на мнение, че е невъзможно да запазим сегашното положение. Ако лейди Мария остане в Чартли, мадам, аз не мога да поема отговорност за нея. Мястото е открито, леснодостъпно. Чартли е провинциално имение и в никакъв случай не може да се определи като затвор. Ако ще остана личен пазач на кралицата, моля да я изпратите в истински затвор.

Елизабет застана до прозореца и се загледа към просторния парк. Мълчанието се проточи почти пет минути. Полит не си позволи да го прекъсне.

Кралицата заговори, без да се обърне към посетителя:

— От всички страни ме притискат да предприема решителни действия по случая с шотландската кралица. Коронният съвет желае да обвиня братовчедка си в държавна измяна, парламентът ме умолява да го сторя. Даже простолюдието го иска. Но Мария все още е част от моето семейство. Тя е действаща кралица и политическите последствия са непредвидими.

Тя мълча още пет минути, преди да продължи със значително понижен глас, но все пак ясно разбираемо:

— Ако я отстраним по друг начин… ако стане някоя злополука, кралицата и страната ще се отърват от този толкова сложен проблем. Не би било трудно да се предизвика такова произшествие, нали, сър Еймиъс? То би било най-голямата услуга, която човек може да окаже на своята владетелка и на страната си…

За момент Полит помисли, че слухът го е измамил. Кралицата го молеше да убие Мария Стюарт!

— Аз съм слуга на бога, мадам. С едно такова деяние ще застраша безсмъртната си душа — отговори той с типичното си сковано достойнство. — Готов съм на всичко, за да служа на своята кралица, но никога няма да убия.

— Е, добре, сър Еймиъс — въздъхна Елизабет. — Нашият разговор никога не се е състоял.

— Разбира се, мадам. — Полит изчака малко и продължи твърдо: — Нужно е да помислите за по-сигурен затвор, мадам. Ако католиците от Севера се обединят с шотландските католици и ни нападнат, няма да можем да се защитим. Понеже не мога да гарантирам, че ще опазя затворницата си, ако не я преместите, аз съм принуден да се оттегля от поста си.

— Тази сутрин сте необичайно смел, Еймиъс. — Елизабет се обърна към него и вдигна високо грижливо изскубаните си вежди. — Първо отказахте да изпълните молбата на своята кралица, а сега ми поставяте ултиматум.

— Хвърлете ме в Тауър, ако желаете, мадам, но аз казвам само истината.

Елизабет се засмя безрадостно.

— Знам, че говорите каквото ви е на сърцето, и това ви прави надежден и честен служител. Ще обмисля искането ви много сериозно.

— Позволих си да съставя списък на възможните затвори, мадам. Знам, че не искате да видите лейди Мария в Тауър, но някое от местата в списъка със сигурност ще ви се види подходящо. Поне ще е лесно да го защитаваме, ако се наложи.

Полит извади от джоба на жакета си свитък и го сложи на писалището.

— Ще помисля.

Елизабет го освободи с кратко кимване. Полит се поклони почтително и се оттегли.

Кралицата седна отново зад писалището си и отвори свитъка. Съзнаваше, че е длъжна да изпълни искането на Полит. Въпреки осуетяването на заговора и екзекуцията на главните организатори страната си оставаше неспокойна, а оттук до бунта имаше само една крачка. Ако Мария избяга, това ще означава катастрофа — дори ако целта на братовчедка й не е да я убие, а само да я отстрани от трона. Ако Чартли наистина е достъпен, както твърди сър Еймиъс, нападение от Шотландия или от някое влиятелно католическо семейство от северните области лесно ще доведе до освобождаването на Мария.

Елизабет прочете внимателно списъка на Полит и показалецът й спря някъде по средата, Фънги. Кралска собственост сред пустошта на далечния Нортхамптъншир. Веднъж бе ходила там и запомни усамотения замък, издигнат на трудно достъпно възвишение с поглед към река Нене, заобиколен от всички страни с валове. Никой не би могъл да се приближи незабелязан. Крепостните стени и отбранителните кули бяха сигурна защита. Кралицата грабна звънчето от писалището и го разклати нетърпеливо.

Камерхерът се появи веднага.

— Ваше величество?

— Свикайте коронния съвет.

— Да, Ваше величество.

Уолсингъм и Бърли ще останат доволни, помисли си Елизабет. И поне за известно време ще престанат да й досаждат с тираничните си изисквания и обвинителните погледи. Лошото е, че този компромис няма да реши проблема. Коронният съвет ще продължи да настоява за съдебен процес. Сигурно няма да издържа дълго срещу съветниците си и парламента.

 

 

Мария Стюарт се уви в подплатен с кожи халат и огледа унило оскъдно обзаведените си покои в Чартли, където липсваха дори най-простото удобство. Влажните въглища в камината тлееха и не даваха топлина. Килимите бяха махнати, подът под краката й беше влажен. В края на септември времето беше мрачно, сиво и студено. Вятърът влизаше свободно през цепнатините и пламъчетата на свещите трепкаха непрестанно. Дамите й трепереха от студ, разтриваха измръзналите си ръце и се мъчеха да бродират.

Малкият скай териер се притискаше в полите на господарката си. Мария се наведе и помилва главичката му. Внезапно ушите на кучето щръкнаха, то се изправи и обърна глава към вратата. Кралицата не чуваше нищо, но разбра, че малкото куче е усетило как някой прекосява двора на път към къщата. Отварянето на входната врата потвърди предположението й.

Влезе сър Еймиъс, следван от двама войници. Както обикновено заговори без поздрав, с властен глас:

— Пригответе се за пътуване, мадам. Кажете на дамите си веднага да съберат личните си вещи. След около час ще ви преместим.

— Позволете да попитам къде? — попита Мария с обичайната си овладяност, която докарваше Полит до лудост.

— Не съм упълномощен да ви съобщя целта.

— А може ли да узнаем колко време ще трае пътуването?

— Подробностите също са тайна. Имате час да се приготвите, мадам.

Полит кимна и си отиде, следван от стражите.

Мария се загледа в слабия огън в камината. Трудно й беше да си представи, че може да има и по-лоши условия за живот от сегашните, но не си правеше илюзии. Не я преместваха, за да й създадат удобства.

— Моля ви, Шарлът, заемете се с приготовленията.

— Разбира се, мадам.

Шарлът скочи и се запъти към спалнята. Другите дами я последваха.

Полит се върна точно след час.

— Каретите са готови, мадам.

Той направи знак на стражите да натоварят багажа на кралицата и дамите.

— Последвайте ме.

В двора чакаха две карети. Мария взе малкия териер на ръце и се качи в първата. Слугините и багажът бяха сместени във втората. Мария облегна глава на кожената тапицерия и въздъхна уморено. Затвори очи и зашепна молитва, стиснала броеницата си. Незнайно по каква причина беше сигурна, че това е последното местене. По време на дългото си затворничество беше живяла на много места и копнееше да дойде краят. Щом трябваше да умре, по-добре това да стане скоро. Щом съдбата я е определила да стане мъченица, ще го приеме с достойнство.

След шестчасово мъчително пътуване по изровените пътища, каретите минаха през подвижния мост и влязоха във Фънги Касъл. Мария и дамите слязоха и се опитаха да раздвижат скованите си крайници. Като видя укрепленията и високите отбранителни кули, Мария изтръпна и отново зашепна молитви. Камъните бяха позеленели и влажни, паважът под краката й бе обрасъл с бурен. Какво окаяно място, каза си с болка тя. Надеждата за свобода я напусна.

— Последвайте ме, мадам — заповяда Полит и посочи тясна, висока порта в дебелия зид. Притиснала кучето към гърдите си, Мария го последва в мрачен коридор, извеждащ в голяма зала. Стените бяха украсени с кралския герб. Във всеки ъгъл стоеше страж. Подът излъчваше студенина. Полит прекоси залата и застана пред двукрила врата.

Мария остана приятно изненадана. Бе очаквала ледена затворническа килия, а се озова в просторни покои с големи стаи. В камината гореше буен огън, плочките на пода блестяха от чистота, килимите изглеждаха дебели и топли. Само че нямаше прозорци. Отникъде не влизаше естествена светлина.

— Как се казва това място, сър Еймиъс?

— Фънги Касъл. Надявам се тук да намерите всички удобства, мадам.

Полит отвори вратата към следващата стая — спалнята, където също беше топло и уютно, а леглото беше защитено от течение с дебели завеси. Ръководени от лейди Шарлът, слугите започнаха да внасят багажа на кралицата и дамите и да подреждат.

— Ще видя ли пак дневната светлина, сър Еймиъс? — попита Мария и пусна кучето на пода.

— Веднъж дневно ви е разрешено да се разхождате във вътрешния двор в продължение на час. — Полит изчака слугите да внесат всички сандъци и се запъти към вратата. — Ще ви оставя да си починете, мадам. Утре ще поговорим отново.

Ключът се превъртя в ключалката.

— Тук е доста по-приятно от Чартли, мадам.

Шарлът стоеше насред стаята и се оглеждаше.

— Да, скъпа. Оставя впечатление, че на пазачите им е омръзнало да ме карат да страдам — усмихна се леко Мария. — Боя се обаче, Шарлът, че тази на пръв поглед добра промяна не ме води към добро. — Тя посочи масата, на която имаше гарафа с вино, чиния със студено месо и самун хляб. — Явно това е вечерята ни, дами.

Кралицата свали наметката си, седна до огъня и се опита да стопли ледените си ръце.

— Желаете ли вино, мадам?

— Благодаря, Шарлът.

Мария изпи чашата до дъно и студеното й тяло лека-полека се затопли. След няколко минути стана и отиде в спалнята си. Слугите бяха поставили на стената кръст, а под него — любимия й молитвен пулт. Мария коленичи и раздвижи устни в безгласна молитва.

 

 

След няколко дни сър Франсис се върна на Ситинг Лейн след среща с кралицата и заседание на коронния съвет. Поздрави разсеяно жена си, седна начело на масата и кимна хладно на Розамунд, която влезе последна в трапезарията. Докато се хранеха, никой не говореше. Двете дами знаеха, че когато господарят на дома е толкова замислен, е по-добре да си мълчат.

Сър Франсис приключи набързо с яденето и се надигна.

— Моля ви, Розамунд, когато се нахраните, елате в кабинета ми.

Без да чака отговор, той излезе от трапезарията.

Урсула хвърли бърз поглед към Розамунд, подаде й десерта и заговори за маловажни неща. Розамунд, объркана и уплашена, хапна малко пудинг, извини се и забърза да види какво искаше от нея сър Франсис.

Когато влезе в кабинета му, той се бе задълбочил в документите си.

— Имам работа за вас, Розамунд. Седнете, моля. — И й посочи дървеното столче.

Розамунд седна, скръсти ръце в скута си и зачака.

— Днес следобед кралицата уведоми коронния съвет, че Мария Стюарт ще бъде обвинена в държавна измяна. Процесът ще се състои в новия й затвор, Фънги Касъл в Нортхамптъншир. Ще се върнете при Мария и ще изпълнявате същата функция като първия път. По време на процеса ще ми докладвате всеки ден кой какво говори, какви мисли изказва шотландската кралица, когато е сама с дамите си. По време на съдебния процес тя със сигурност ще отрича вината си, но искам да знам как ще се оправдава, когато е сама.

Това беше даже още по-лошо от предишното й предателство спрямо Мария. Този път животът на кралицата беше в опасност. Розамунд се взираше в побелелите си от стискане пръсти. Нима би могла да откаже?

— Как ще обясня дългото си отсъствие, сър? Минаха много седмици, откакто ме повикахте обратно.

— Предлагам да използвате религиозните си убеждения. Спокойно може да намекнете, че по време на престоя в Лондон сте била затворена и са ви подложили на физически мъчения. Дамите със сигурност очакват да чуят за страданията ви. Ако им кажете, че сте устояли на натиска, доколкото ви е възможно, и че накрая са решили да ви върнат отново при Мария, за да споделите участта й, ще ги убедите в искреността си.

Розамунд съзнаваше, че той казва истината. Мария проявяваше лековерие в много отношения.

— А как ще изпращам докладите си? — попита тя с глух, безизразен глас.

— Сър Еймиъс ще го уреди. Ще ви е по-лесно, отколкото в Чартли. Във Фънги Мария е обслужвана от личната прислуга на сър Еймиъс, храната й идва от кухнята на замъка. Ще имате достатъчно възможности да предавате писмата си на слугините.

Розамунд замълча. Не беше нужно да изрази съгласието си — държавният секретар не го и очакваше.

— Предполагам, че не цените особено високо задачата, която ви възлагам? — Сър Франсис опря ръце върху дъбовия плот. — Искам да ви напомня, че служите на кралицата. Вие работите за сигурността на Нейно величество и на кралството. Не мислете за нищо друго. Вие сте част от моите тайни служби, Розамунд, и ще играете ролята си, както се изисква от вас.

Розамунд отдавна не беше чувала тази острота в гласа му и не посмя да противоречи.

— Кога тръгвам, сър?

— Утре рано на разсъмване. Ще ви придружават моите лични охранители. За да изглежда така, сякаш се връщате при Мария като строго пазена затворница.

Розамунд се изправи и се поклони.

— Отивам да се приготвя, сър.

— Имам още един въпрос.

Сър Франсис й даде знак да седне отново и тя се подчини. Той я гледа мълчаливо, докато тя видимо се изнерви.

— Колко добре се познавахте с кавалер Дьо Вожиро?

Въпросът я улучи като отровна стрела. Само това не беше очаквала. Изчерви се, после пребледня, но не намери думи за отговор.

— Разбирам. Изразът на лицето ви издаде. Кавалерът ли е отговорен за случилото се с вас?

Замаяна, Розамунд поклати глава.

— Не, сър.

— Не ме лъжете — отвърна гневно държавният секретар. Острият му поглед я пронизваше. — Не е умно да ме лъжете.

Розамунд отново поклати глава.

— Не, сър, не беше той.

Отново настана мълчание.

— Е, добре — кимна най-сетне сър Франсис. — Но искам да знаете, че нито за минута не повярвах в приказките ви за някакъв си пътуващ артист. Няма да настоявам да ми кажете името на мъжа, който ви е обезчестил, освен ако не се окаже от полза за целите ми. Засега ще се задоволя да ви разпитам за това. — Той извади от купчината документи на писалището си лист хартия и й го подаде.

Розамунд се изненада още повече. Скицата, която бе направила на Арно и Агата. Нямаше спомен кога точно ги е рисувала, вероятно за да си убие времето — въпреки това рисунката беше пълна с информация. Двамата разговаряха, смееха се, бяха събрали глави, телата им се докосваха… Интимността се виждаше толкова ясно… Как не бе разбрала още в самото начало, че двамата са любовници?

— Знаех, че са стари приятели, а те били влюбени — прошепна поразено тя.

— И аз стигнах до това заключение. — Сър Франсис й взе рисунката. — Узнах от надежден източник, че кавалерът има стар спор с брат ви, по-точно със семейство Уолсингъм. Усещали ли сте заплаха в поведението му?

Розамунд си представи как бе нарисувала Арно и въздъхна.

— Не пряко, сър — опита се да обясни тя. — Той ме ухажваше, но не си позволи нищо нередно.

А може би да? Обичайните придворни задевки вероятно изключваха тайни целувки и наелектризираща телесна близост. Но това беше само началото. Нямаха време да стигнат по-далеч.

— Какво означава не пряко?

Агата й внушаваше, че тези игрички са напълно в реда на нещата. Но самата тя никога не ги играеше. Дори с Арно. Никога на публично място.

Изведнъж Розамунд си спомни какво бе казала Агата през онзи ужасен ден на прогонването й от двора, когато двамата с Арно минаха под прозореца на стаята й.

„Направих, каквото ме помолихте. Окуражавах я.“ И още нещо. Розамунд се напрегна да си спомни точните думи. Точно така. Агата бе казала: „Не е моя вината, че тя реши да изпробва уроците ви с друг мъж.“

— Е? — Сър Франсис бе впил поглед в нея, сякаш можеше да прочете мислите й. — Какво означава „не пряко“, Розамунд?

— Означава, че той може да ме е заплашвал, но аз не съм го разбрала, сър — отвърна тя и спокойно срещна погледа му.

— Аха. Е, поне сте честна. Тогава бяхте наивна и глупава. Лесна плячка за хищник като този тук — Палецът му се плъзна по лицето на Арно. — Радвайте се, Розамунд. Научих, че съпругата на кавалера починала от много… некрасива смърт.

— Какво означава това? — попита Розамунд с разширени от ужас очи.

— Намерили трупа й в обора при кравите. Състоянието на тялото й показвало доста… грубо отношение. Официално било обявено, че дамата е починала от родилна треска. — Сър Франсис говореше делово, сякаш ставаше дума за мъртва котка, намерена на улицата.

Розамунд не се осмели да попита кой му е дал тази информация, но не постави под съмнение истинността й.

— Томас знае ли?

— Не. Моля ви да не споменавате познанството си с кавалер дьо Вожиро в присъствието на брат си. Аз лично ще се погрижа за французина. Не желая Томас да приеме случилото се с вас като оправдание, за да си разчисти старите сметки с кавалера. В момента ми е нужен за по-важни работи. Разбрахме ли се?

— Да, сър — отговори просто Розамунд, смаяна от разкритията му. Каква глупачка съм била, каза си горчиво. Толкова жадна за признание, че бе паднала слепешката в капана. Никога вече нямаше да допусне да й се случи нещо подобно, но тази увереност не подслаждаше горчивия вкус на манипулацията. Много искаше да знае защо Томас има стари сметки за уреждане с кавалера. Един ден все ще успее да го накара да си признае.

— Вървете си и се подгответе за пътуването.

Розамунд направи реверанс и напусна кабинета на държавния секретар.

 

 

Пътуването до Нортхамптъншир продължи цели три дни и Розамунд имаше много време за размисъл. Наистина ли кавалерът е искал да й навреди? Наистина ли Агата съзнателно се е стремила да я поднесе на любовника си на сребърна табла? Струваше й се невъзможно. Абсурдно. Въпреки това Розамунд не можеше да се отърси от чувството, че са я измамили. Колкото пъти си представяше срещите с Арно и Агата, толкова повече предположенията се превръщаха в убеденост.

Братовчед й бе казал, че лично ще се погрижи за кавалера. Розамунд съзнаваше, че отмъщението, което биха могли да упражнят тя и брат й, не може да се сравнява ни най-малко с методите на сър Франсис. Затова реши да не мисли за Арно. Следващите дни щяха да изискват цялото й внимание.

Вечер отсядаха в домове на хора от семейство Уолсингъм — някои скромни, други заможни. Отнасяха се към Розамунд с уважение, сякаш беше важна личност, и тя започна да гледа на себе си с други очи. Следобед на четвъртия ден на хоризонта се появи Фънги Касъл, възправен гордо върху самотния хълм. Розамунд се уплаши. Предстоеше й да влезе в царство на средновековни сенки и страшно минало.

Когато минаха под падащата решетка, тя се разтрепери, но веднага се укори за глупостта си. Бе дошла тук с конкретна мисия и беше длъжна да я изпълни. Вътрешният двор беше влажен и мрачен, залязващото слънце хвърляше дълги сенки върху високите укрепления.

Полит излезе да я поздрави.

— Елате да разменим няколко думи, преди да ви отведа при лейди Мария.

Въведе я в кръгла стая, която някога вероятно е била предназначена за стражите на двореца. В камината гореше буен огън. Розамунд получи чаша медовина с подправки, която сгря премръзналите й крайници.

— Както разбрах, сър Франсис желае да водите дневник за случващото се около предстоящия съдебен процес. Предполагам, че няма да ви е трудно да криете записките между рисунките си и те няма да правят впечатление никому. Всяка сутрин, докато Мария закусва с дамите си, слугините влизат в спалните да изпразнят нощните гърнета и да оправят леглата. Ще слагате написаното под възглавницата си и слугините ще го вземат.

Розамунд отпи голяма глътка медовина.

— Кралицата очаква ли ме?

— Не. Сметнах за по-умно да я изненадаме. Като не е предупредена, няма да има време за съмнения. От тук нататък всичко зависи от вас. Убедете я във верността си.

— Разбирам. — Розамунд остави празната чаша. — Мисля, че е време да отидем в покоите на кралицата, сър.

— Разбира се. — Двамата прекосиха голямата зала и се изкачиха по стълбището към стаите на Мария. Полит почука кратко и влезе, без да чака разрешение. — Добър ден, мадам, водя ви познато лице. Мистрес Фицджералд бе освободена от затвора и помоли отново да се присъедини към дамите ви. Нейно величество изпълни молбата й с надеждата присъствието й да допринесе за подобряване на положението ви. — Без повече обяснения, Полит се отдръпна назад и пропусна Розамунд да влезе в стаята.

Мария седеше пред огъня, териерът се бе сгушил в краката й. Шарлът остави библията, която четеше, и всички погледи се устремиха към влязлата.

Розамунд приближи и направи дълбок реверанс.

— Върнах се при вас, мадам, стига да ме искате.

— Как се отнесоха към вас, Розамунд?

След екзекуциите на Сейнт Джилс Фийлдс не беше трудно да си представи кралските затвори. Розамунд заговори с тих глас, с дълги паузи, сякаш не смее да разкрие истината докрай:

— Затвориха ме в Тауър, мадам, и ме държаха няколко седмици. Разпитваха ме. Опитах се да мълча, но… много ми беше трудно. — Падна на колене и продължи разкаяно: — Простете ми, мадам, ако неволно съм допринесла с нещо за влошаване на положението ви.

Мария се наведе, хвана ръцете й и я вдигна.

— Бедно дете, разбира се, че ви прощавам. Никой не би могъл да издържи на такъв натиск. Не съм очаквала това от вас, след като собственият ми секретар се поддаде.

Кралицата въздъхна тихо. Клетвената декларация на Дьо Нау я осъждаше почти толкова сигурно, колкото и писмото й до Антъни Бабингтън.

— Каквото и да сте казали, Розамунд, положението ми няма да се промени. Стига сме говорили за миналото. Шарлът ще ви покаже хубавите ни нови стаи. — Мария се засмя в смел опит да изглежда безгрижна. — Отдавна не ни е било толкова топло и приятно. И на вас ще ви хареса, ще видите.

Мария е овладяна както винаги, помисли си Розамунд. Ала от пръв поглед си личеше, че здравето й е разклатено. Изглеждаше ужасно отслабнала, имаше тъмни сенки под очите, бузите й бяха хлътнали. Някога изпънатите рамене сега бяха приведени като на старица. Въпреки това продължаваше да се смее на положението си. Намираше сили да коментира иронично добрите условия във Фънги, макар да знаеше, че неумолимо върви към смъртта. Розамунд отново се възхити на издръжливостта на царствената затворничка. Мария притежаваше непобедим дух.

— Елате, Розамунд — подкани я Шарлът. — Ще споделяте леглото с Дороти. — Отведе я в голямата спалня и посочи отсрещната врата. — Нашата спалня е свързана с тази на милейди. Една от нас бди при нея през цялата нощ. Лейди Мария сънува кошмари и страда от безсъние, затова иска да й четем или да се молим заедно. За нас ще е облекчение да има още един човек, с когото да споделяме тази задача. Това е леглото на Дороти. — Шарлът посочи голямо легло с пухена завивка и допълни: — Щом ви дойде редът, ще бдите до леглото на кралицата.

— Разбира се. За мен ще е чест.

В Чартли само кралицата имаше пухеник, а дамите трябваше да се задоволяват с дюшеци, натъпкани с конски косми и слама. По някакъв мрачен парадокс в този заплашителен стар замък бяха осигурени много повече удобства за Мария.

Сър Франсис бе казал на Розамунд, че шотландската кралица не знае нищо за предстоящия процес и ще научи едва когато пристигнат членовете на съда. Щеше да й е трудно да пази тайната, но като имаше предвид целия тежък товар, който бе принудена да носи, все някак щеше да се справи.