Джейн Фийдър
Съпернички (25)

24

През един мрачен ден в средата на август, след три дни път, Томас и Розамунд влязоха в Лондон под ликуващите звуци на църковните камбани. Улиците бяха пълни с хора, които се блъскаха, крещяха „ура“, размахваха шапки, шалове и знамена и пиеха навън пред кръчмите.

— Какво се е случило? — попита изненадано Розамунд и стегна юздите на Джени, за да избегне краставото куче, което се бе свило до един зид.

Томас спря пред първата кръчма.

— Иди да разбереш, Фрейзър.

Вездесъщият Фрейзър скочи от коня и изчезна в кръчмата. Върна се скоро, качи се отново на седлото и прошепна нещо на Томас. Розамунд гореше от нетърпение да разбере какво става.

— Хванали са Бабингтън и приятелчетата му — съобщи Томас, когато Фрейзър най-сетне престана да шепне. — Като чули за арестуването на Балард, се разпръснали. Когато потеглих към Чартли, за да те взема, войниците ги търсеха из града. Открили ги в дома на католическо семейство в провинцията и ги докарали в Лондон. Камбаните бият в знак на благодарност за щастливото спасение на кралицата.

— Какво ще стане сега с тях?

— Затворени са в Тауър. Ще ги разпитат, ще ги обвинят и ще ги екзекутират — обясни просто Томас. — Народът няма да се задоволи с по-леко наказание.

— А Мария Стюарт?

— Само кралицата има право да реши.

Розамунд потъна в мълчание. Стигнаха до Ситинг Лейн, където очевидно ги очакваха, защото ги въведоха право в кабинета на сър Франсис. Той поздрави Розамунд с кратко кимване.

— Добре си свършихте работата, Розамунд. Вероятно ще се наложи отново да ви изпратя при Мария, щом се реши какво ще правим с нея. След като отговорите на въпросите ми, ще се оттеглите в Скедбъри. Уверен съм, че завръщането у дома ще ви се отрази добре.

Разпитът продължи няколко часа. Някои от въпросите на държавния секретар изглеждаха тривиални и без връзка със ставащото, други се повтаряха. Когато стана дума за служителите на кралица Мария, Розамунд се постара да преодолее умората си и да се съсредоточи.

— Доколко им се доверява кралицата? Вярва ли на лейди Шарлът например? Тя е с нея още от самото начало. Сигурно са много близки.

Розамунд си представи лицата на жените, чийто живот бе споделяла, и потръпна. До една бяха верни на господарката си, опитваха се да й вдъхват кураж. Ако сър Франсис очаква да чуе лоши думи за тях, ще бъде разочарован, каза си решително тя.

— Те са предани на Мария, сър Франсис, но никога не съм ги чувала да говорят за заговора и заговорниците. Кралицата ни показа само едно писмо — това на мистър Бабингтън, но иначе не съм чула нито един разговор относно подготовката за освобождаването й.

— Убеден съм, че е имало тайни разговори. Няма как да сте ги чула, но вероятно сте забелязала, че си говорят насаме — настоя той, впил поглед в лицето й.

— Да, разбира се, кралицата често се оттегляше с една или друга дама — отвърна хладно Розамунд. — Те са нейни служителки, грижат се за личните й дела. Не съм ги виждала да си шепнат. Нито веднъж не останах с чувството, че споделят някакви тайни. Ние всички бяхме много откровени — нали споделяхме един затвор. Имахме си достатъчно грижи. Понякога едва успявахме да се справим с ежедневните лишения.

Държавният секретар стисна устни. Пронизващият му поглед се местеше по лицето й, сякаш можеше да прочете какво е пропуснала да каже. Розамунд дори не трепна.

— А какво ще кажете за Клод дьо Нау? Той се е ползвал с доверието на кралицата, нали?

Нямаше как да го отрече. Всички посещения на секретаря бяха отразени в докладите й. Французинът бе арестуван и вероятно бе признал каквото искаха да чуят от него.

— Двамата с кралицата често се оттегляха в спалнята. Ние не участвахме в разговорите.

Настъпи мълчание. Накрая Уолсингъм кимна, макар да не изглеждаше много доволен.

— Добре, стига за днес. Ще разпитаме дамите, щом му дойде времето. Знам, че сте уморена, а и лейди Уолсингъм ви чака.

Розамунд стана, направи реверанс и се запъти към изхода. Чувстваше се ужасно изтощена. След три дни на седлото и два часа разпит това не беше изненадващо. Намери Урсула в салона й и буквално падна в прегръдката й.

— Милото ми момиче! Вървите и спите — посрещна я съчувствено дамата. — Не мога да разбера защо сър Франсис не изчака да си починете, а после да ви разпита. Пътуването сигурно е било ужасно. — Напълни една чаша с вино и я подаде на Розамунд. — Изпийте го, скъпа, и ще се ободрите. Аз не желая да знам нищо за дните, прекарани с кралица Мария в Чартли, затова не се плашете от още въпроси.

Розамунд усети как напрежението й отслабва. След като седмици наред беше внимавала за всяка дума, след като ден и нощ беше слушала внимателно и беше запомняла, изпита прекрасно чувство на облекчение. Вече можеше да се отпусне. Тук се чувстваше като у дома. Почти като в Скедбъри. Урсула й беше като майка. Всъщност тя беше за нея много повече от майка. Прекрасно беше да се върне при нея след онзи живот в лъжа.

Още на следващата сутрин двамата с Томас потеглиха към Скедбъри. Розамунд съжаляваше, че напуска Ситинг Лейн, но като видя своя роден дом през дърветата, сърцето й преля от радост. Джени изцвили пронизително — и тя бе подушила родния обор и се радваше.

Розамунд скочи от седлото пред входната врата, прихвана полите си и влезе в къщата. Бе тръгнала оттук през май, а сега беше август. Лятото беше към края си. Разходи се из помещенията на долния етаж и непрекъснато откриваше нещо ново. Къщата изглеждаше все така прашна и неподредена и след удобствата и лукса на Ситинг Лейн безредието й направи още по-силно впечатление. Слугите, както обикновено мърляви и мрачни, я поздравиха с неприкрита изненада, но и с топлина. Розамунд провери всички стаи, за да види има ли промени и какво липсва. Изпитваше невероятно облекчение, че отново е господарка на себе си, че вече не е затворница. Това беше нейният дом, тук тя беше господарка. Можеше да идва и да си отива, когато пожелае, да прави, каквото иска.

Отиде в стаята си, за да си разопакова багажа. По някое време чу гласове на терасата и надникна през прозореца. Кит Марлоу седеше на ниския парапет и клатеше крака. Томас не й бе казал, че Кит е в дома им, а докато обикаляше стаите, Розамунд не бе видяла и следа от него. Сега обаче седеше на парапета с канче в ръка и примигваше лениво срещу брат й, който се бе изправил пред него.

Розамунд се отдръпна малко, за да не я забележат, ако случайно погледнат нагоре. Томас помилва Кит по бузата, очерта контурите на лицето му с показалец. Кит се притисна към ръката му и започна да милва слабините му. Розамунд бързо отстъпи от прозореца. Двамата вероятно не желаеха никой да наблюдава любовната им игра.

Тя слезе в кухнята, за да обсъди менюто за вечеря с мистрес Рейли. Вече не беше неопитна девойка, най-малкият член на семейството без отговорност и авторитет. Беше променена и учуденото лице на мистрес Рейли, докато слушаше указанията й, потвърди тази промяна.

— Изпратете Табита да избърше праха в трапезарията. Не можем да се храним в такава обстановка. Кажете й да сложи свежи цветя в кабинета на мистър Уолсингъм, след като почисти цялата стая, и то много грижливо. Имаме ли достатъчно пчелен восък за подовете и мебелите?

— Откъде да знам, мистрес Розамунд? — Готвачката се ядоса. Промените не й бяха по вкуса. Малката Уолсингъм трябваше да бъде поставена на място. — Ако имаме такива работи, ще ги намерите в килера. Вашата майка, мир на праха й, обичаше да чисти, но после се разболя и престана да се грижи за къщата. Откакто си отиде, вече няма кой да чисти.

— Е, това ще се промени, и то веднага. — Розамунд отиде в килера и прегледа съдържанието на съдовете. — Ето, имаме пчелен восък. Кажете на Джетро и на момичето, което идва от селото, да излъскат дървените подове и плочките.

— Добре де, щом смятате, че си нямат друга работа — изпухтя мистрес Рейли и продължи да меси тесто. — За вечеря ще направя голям пай. Имаме прясно сърнешко, ще го смеся с говеждо и пилешко. Миналия месец заклахме прасе.

Скедбъри притежаваше гора с дивеч и ферма за угояване на свине. По ливадите пасяха крави. И господарите, и слугите обичаха големите пайове, напълнени с различни видове месо.

— Звучи прекрасно, мистрес Рейли. — Розамунд се усмихна с надеждата да укроти своенравната готвачка. После отново започна да обикаля къщата и да си набелязва какви промени ще извърши. Дано успее да сложи поне малко ред в хаоса.

Когато мина покрай кабинета на брат си, Кит Марлоу седеше зад писалището му и пишеше. От Томас нямаше и следа. Розамунд надникна в стаята.

— Добър ден, мастър Марлоу.

— А, да, Томас ми каза, че сте се завърнали — промърмори той, без да вдигне глава.

— Все още ли работите върху пиесата си?

— Не. В момента пиша стихотворение за Херо и Леандър. „Тамерлан“ е почти завършен. — Кит се усмихна самодоволно. — Мога да си представя, че сте преживели много мъка, мистрес Розамунд.

— Прав сте — кимна сериозно тя и влезе. — Но аз съм само една от многото, които страдат.

— Напълно сте права. — Кит се облегна назад и отпи голяма глътка вино. Усмихна й се дяволито и попита с леко намигване: — А как е младият благородник, който се отличава с предпочитанията си към апетитно закръглени пажове?

Розамунд се изчерви и се ядоса на себе си.

— Доста отдавна не съм го виждала. Ще ви бъда много благодарна, ако не споменавате пред Томас, че сте ни видели в театъра.

Кит се засмя и очите му засвяткаха похотливо.

— Не се притеснявайте, няма да спомена пред никого за вашата среща.

— Това не беше среща.

Кит вдигна вежди.

— Щом казвате. Но си позволявам да твърдя, че някой галантен млад кавалер е бил забъркан в скандала, който ви прати в изгнание. — Розамунд понечи да протестира, но той вдигна ръка. — Не се страхувайте, скъпа, ще запазя тези предположения за себе си.

— Обичате ли брат ми? — Въпросът изскочи от устата й, преди да е осъзнала какво казва, но вече беше късно да го върне.

Марлоу присви очи и отново отпи глътка вино.

— Какво е любовта, скъпа моя? Дума, използвана от поетите. Хората не обичат, те желаят. А вие обичате ли вашия Уил, Розамунд? Запитвали ли сте се някога дали това не е чисто животинска похот?

Розамунд съзнаваше, че не е трябвало да очаква нещо друго от човека, превел скандалните, забранени стихове на Овидий, но въпреки това отговори на въпроса откровено.

— Според мен изпитвам и двете. Но моля ви, Кит, не споменавайте Уил пред Томас.

— Няма да го направя, повярвайте ми — отвърна спокойно той и отново потопи перото в мастилницата.

— Можете ли да се любите с жена? — попита след кратко колебание Розамунд.

Кит вдигна глава. Очите му бяха пълни с отвращение.

Розамунд прие безмълвния отговор и го остави насаме с мислите му. Прибра се в спалнята си, седна на перваза на прозореца и се загледа в далечината.

Брат й и Фрейзър бяха в градината и си говореха шепнешком. Розамунд ги наблюдаваше без внимание, защото беше сигурна, че между тях не може да има нито любов, нито желание. Само при мисълта за това й стана гадно, макар да беше уверена, че Фрейзър по свой начин обича брат й. Верността му към Томас беше непоколебима, той правеше всичко, което Томас поискаше от него. И беше повече от ясно, че не може да понася Кит Марлоу. Розамунд многократно го беше виждала да наблюдава любовника на брат й със злоба и жажда за отмъщение… едва ли не ревниво.

А дали Томас обича Кит Марлоу? — запита се тя. Или само го желае? По-скоро е последното, реши Розамунд. Какво ще стане, ако Томас се ожени? Един ден трябва да го направи. Едмънд надали ще създаде наследник с някоя от любовниците си, затова по-младият син ще трябва да изпълни семейния дълг.

Дали и Томас като Кит се отвращава от мисълта да спи с жена? — запита се с лека ирония Розамунд. Не, брат й беше много по-различен от Марлоу. Чувствата на Томас бяха колебливи и повърхностни. Той правеше само онова, което желаеше в момента, и вероятно би могъл без усилия да спи с жена, когато обстоятелствата го налагат. Горко на бъдещата му съпруга, помисли си с болка Розамунд. Томас не може да бъде верен съпруг. Сигурно ще й изневерява и с жени, и с мъже.

 

 

Сам в стаята си в „Златния петел“ на брега на Темза, Арно се разхождаше нетърпеливо напред-назад. Очакваше Агата. След катастрофата на турнирната площадка бе решил предвидливо да напусне двора, преди да е получил официално писмо от кралицата, и сега се намираше далеч от двореца и от града, където цареше невероятно вълнение. Разкритият заговор за покушение срещу кралицата беше в устата на мало и голямо. Арно силно желаеше да е в центъра на събитията, да чува от първа ръка какво става, но беше принуден да се държи настрана. Агата го уведомяваше за всичко случващо се, но тя не притежаваше усет за скритото значение на нещата, не разбираше какви могат да бъдат последствията от някои събития, все едно случайни или нарочни. Арно се чувстваше безпомощен и това беше абсолютно ново чувство за него. Вече беше започнал да изпитва отвращение към себе си.

Като чу леките стъпки на Агата по стълбата, той отвори вратата още преди гостенката му да е стигнала до площадката, и започна да я бомбардира с въпроси.

— Защо се забавихте? Какво става в Лондон? Какво говорят хората?

— Господи, Арно, оставете ме поне да си поема дъх! — извика тя и трескаво размаха ветрилото си. — Само да знаете колко е горещо навън. — Агата приседна на пейката под прозореца. — Моля ви, налейте ми чаша вино. Устата ми е пресъхнала.

Кавалерът с мъка удържа нетърпението си и й наля вино. Подаде й металната чаша, приседна на ръба на масата и залюля крак, отпивайки от своето вино.

— Разказвайте най-после.

— Ами… говори се, че разпитват задържаните, а Уолсингъм и Бърли убеждават кралицата да изправи Мария Шотландска пред съда. Разправят обаче, че тя не иска да ги послуша.

Арно кимна.

— Както винаги, кралицата е извънредно предпазлива. — Той огледа изпитателно Агата над ръба на чашата и зададе следващия въпрос: — Какво се говори за отсъствието ми от двора?

Агата поклати глава. Знаеше, че този въпрос го интересува най-силно, но не можеше да му съобщи нищо ободряващо.

— Кралицата не е подписала декрет за заточение, така че дворът смята отсъствието ви за доброволно наложено. — Усмихна му се окуражително и продължи: — Това означава, че можете да се завърнете при нас, когато пожелаете, скъпи.

— Опасно решение — изръмжа Арно. — Ако се върна твърде рано, рискувам заточение, а ако се върна твърде късно, ще изглеждам засрамен и уплашен. Кралицата не харесва и двата типа поведение.

— Радвайте се, че не убихте лорд Моргънстън — укори го нежно Агата. — Кракът му е счупен и сигурно ще куца до края на живота си, но поне е жив. — Докато говореше, тя наблюдаваше Арно, за да види как ще му въздейства ободрителният й тон. Лицето му почти не се разведри и тя опита отново. — В момента кралицата е твърде заета с държавните дела и аз предполагам, че изобщо не се замисля за вашата съдба. Хубаво е, че се оттеглихте от двора, но според мен кралицата вече е забравила за случилото се по време на турнира.

По устните му пробяга усмивка.

— Дано да сте успели да проникнете в най-интимните мисли на Нейно величество, скъпа моя, макар да се съмнявам в уменията ви. За съжаление нямам друг изход, освен да стоя далече от очите на кралицата още известно време. — Кавалерът остави чашата си, хвана ръцете на Агата и я изправи на крака. — Имам нужда да се позабавлявам. Надявам се да сте готова за мен.

Агата се притисна до гърдите му и се разтрепери от радостно очакване.

— Винаги, любов моя.

Двамата се отпуснаха на леглото и се зацелуваха жадно.

 

 

Сър Франсис Уолсингъм и лорд Бърли стояха в приемната на кралицата и очакваха излизането й от частните покои в Гринич Палас. Чакането продължаваше вече няколко часа. Знаеха защо не ги пускат да влязат. Кралицата не желаеше да чуе защо са дошли. Ала двамата бяха опитни политици, свикнали с нрава и капризите на своята господарка, и чакаха търпеливо. Те бяха най-отдавнашните членове на коронния съвет и Елизабет беше длъжна да ги приеме.

Най-сетне кралицата се съгласи да им даде аудиенция. Двамата влязоха и се поклониха едновременно. Обедното слънце позлатяваше червената перука на застаналата пред прозореца кралица, а скъпоценните камъни по разкошната висока яка искряха ослепително.

— Е? — попита с хладен, високомерен тон Елизабет.

— Днес заговорниците бяха изправени пред съда в Уестминстър — съобщи Бърли, — и бяха обвинени в държавна измяна.

— Как се държаха?

— Балард бе донесен на стол, защото е бил подложен на строг разпит — обясни Уолсингъм. — Всички останали се явиха на собствените си крака.

— Признаха ли вината си?

— На разпитите да, но пред съда отрекоха. Ние обаче разполагаме с всички необходими писмени доказателства и с признанията им. Няма съмнение, че съдът ще ги признае за виновни. Обвинението, естествено, се води по прецеденти. Нужна е еднозначна и справедлива интерпретация на английското право — отговори Бърли, поглаждайки кожената яка на черната си роба.

— Уведомете ме, щом произнесат присъдата — отвърна кратко Елизабет и им махна да си вървят, но те не изпълниха нареждането.

— Нужно е да поговорим с вас и по друг спешен случай, мадам — започна Уолсингъм и продължи бързо, защото се опасяваше, че кралицата ще го прекъсне. — Крайно време е да изясним съдбата на шотландската кралица. Настояваме да я изправите пред съда.

— Хиляди пъти съм ви казвала, че няма да пролея кръвта на действаща кралица. Вие сте мой държавен секретар и трябва да ме разберете. Подобно деяние би било безпримерно в английското право, а аз не искам да нося отговорност за създаване на прецедент. Представете си какви ще са политическите последствия. Шотландците ще се надигнат като един срещу нас. Джеймс се прави, че не забелязва как се отнасяме с майка му, но със сигурност няма да остане бездеен, като научи за смъртта й. А какво ще кажете за Франция? Мария е вдовстваща кралица и французите няма да ни простят, ако екзекутираме член на кралското семейство.

— Добре тогава, мадам, но поне дайте заповед да я преместят в Тауър — помоли Бърли. — Вашите съветници смятат, че е нужно да я охраняваме по-строго.

— Не. Няма да ви позволя да я затворите в Тауър. Нито в друг затвор, който ще ми посочите.

Уолсингъм не се отказа толкова лесно.

— Народът ви е уплашен, мадам. Хората не знаят какво да очакват. Носят се слухове, че предстои дебаркиране на френска армия в Съсекс, водена от херцог Дьо Гиз, както и на испански войски в Нюкасъл под командването на херцог Де Палма. Говори се, че ще избухне гражданска война, а някои даже вярват, че вече не сте между живите. Безпокойството взема застрашителни размери и ние сме длъжни да предприемем нещо. Ако вземем строги мерки срещу Мария, поне ще успокоим хората.

Елизабет се обърна към прозореца и вдигна ръце, за да накара съветниците си да замълчат.

— Не искам да чувам нищо повече. Щом искате хората да видят, че съм жива и продължавам да съм тяхна кралица, ще им се покажа. Ще направим процесия по улиците на Лондон.

Двамата мъже се спогледаха, поклониха се пред гърба на своята кралица и напуснаха частните й покои.

— Полит пише, че се страхува да държи Мария в Чартли — съобщи мрачно Уолсингъм, когато излязоха в преддверието. — Настоява да я преместим на сигурно място.

— Тогава изпратете някого да доведе Полит в Лондон. Инструктирайте го как да изложи случая пред кралицата. Дано го послуша. — Бърли недоволно клатеше глава. — Мария Стюарт трябва да бъде осъдена. Коронният съвет единодушно гласува за. Парламентът също.

Уолсингъм нервно подръпна грижливо оформената си брада.

— Предлагам да изчакаме, докато всички заговорници бъдат осъдени и екзекутирани. Тогава ще изляза пред парламента и ще призова депутатите да изпратят петиция до кралицата. Тя няма право да откаже. Не може да стои сама срещу коронния съвет и парламента.

— Бих искал да мога да споделя оптимизма ви — отвърна мрачно Бърли, направи кратък поклон и излезе.

Уолсингъм забърза към Уестминстър, където продължаваше заседанието на съда. Обвиняемите нямаха право на защита, защото за престъплението им не можеше да има прошка и вината им вече беше доказана. При разпитите бяха изобличени общо четиринайсет заговорници, но държавният секретар се интересуваше главно от съдбата на седмината главни обвиняеми, водени от Балард, Бабингтън и Савидж. Те бяха неговите примамки, грижливо хранени, обучени и подтиквани от неговите хора, за да тръгнат по зададения от него път. Те бяха инструментите, чрез които английският трон щеше веднъж завинаги да се освободи от заплахата на католицизма.

Ако обаче не успееше да убеди Елизабет да даде своя принос за общото дело, всичките му интриги и многото екзекуции щяха да се окажат напразни.

Когато обвиняемите бяха върнати отново в Тауър, сър Франсис се върна на Ситинг Лейн, за да пише на Еймиъс Полит да дойде в Лондон. Може би личният пазач на Мария ще се окаже по-убедителен от кралските съветници.

Тъкмо бе привършил с писмото, когато чу тихо почукване по вратата.

— Кой е?

Вратата се отвори и Инграм Фрейзър се плъзна в помещението като черна сянка.

— Нося желана от вас информация, сър — съобщи той, затвори вратата и впери поглед в господаря си.

— Каква информация? — попита с интерес държавният секретар. Фрейзър винаги носеше полезни сведения.

— Преди време ми казахте да държа под око кавалера Дьо Вожиро. — Фрейзър подсмръкна и си изтри носа с ръкава. — Открих нещо интересно, което засяга и мастър Томас.

— Така ли? — Уолсингъм се изправи и опря ръце върху писалището. — Разказвайте, Фрейзър.

— Изглежда, че кавалерът и вашият скъп братовчед са се скарали. Преди години, когато мастър Томас бил още младо момче. Случило се в Париж. Била замесена някаква млада личност, към която кавалерът проявявал интерес. Като разбрал, че мастър Томас също се интересува от въпросната личност, той се обидил и го извикал на дуел. Нашият мастър Томас го ранил и кавалерът се заклел да му отмъсти.

— И каква е била тази млада личност, момче или момиче? — попита с известно нетърпение Уолсингъм. Подробностите бяха важни за човек, събиращ тайните на други хора.

— Момче, сър, едва на петнайсет години. След битката, когато ранил кавалера, мастър Томас го отвел със себе си и Вожиро не успял да го спре. Говори се, сър, че кавалерът никога не забравя обида, все едно колко е отдавнашна. — Докато говореше, Фрейзър си бъркаше в носа с напукания нокът на мръсния си показалец. — Кавалерът мрази всички от семейство Уолсингъм, сър.

— Разбирам — кимна сър Франсис и извади от чекмеджето на писалището си златна монета. Хвърли я на Фрейзър, който ловко я улови. — Вие сте същинска пиявица, драги мой. Залепите ли се за някого, няма изпускане.

Фрейзър кимна утвърдително и прибра монетата.

— Има и още, сър. Чух слухове за някаква женска…

Уолсингъм отново заслуша внимателно. Продължението на историята го заинтересува още повече. Фрейзър съобщи, каквото трябваше, и се обърна да си върви. Вече на прага подхвърли през рамо:

— Докато беше в двора, мистрес Розамунд търсеше компанията на кавалера, ваша милост.

— Какво? — За момент Франсис загуби самообладание. Фрейзър обикновено пазеше най-интересното за края и го изстрелваше неочаквано. — Да не искате да кажете, че именно той е отговорен за…

— Нямам представа, сър. Просто ви казах, че тя много харесваше компанията на Вожиро.

И Фрейзър се оттегли така дискретно, както бе дошъл.

Държавният секретар се отпусна в дълбокия стол и се замисли. Възможно ли е кавалерът да е използвал Розамунд, за да си отмъсти на Томас? Наистина ли е прелъстил сестрата на стария си враг? Това би било перфектно отмъщение, много подходящо за човек с неговия характер. По тънките устни на сър Франсис пробяга злобна усмивка. Кавалерът не бе помислил, че поне един член на семейство Уолсингъм е равностоен противник.

Сър Франсис отвори чекмеджето на писалището и извади една от скиците на Розамунд. Тя бе събудила любопитството му, но досега не бе помислил да извлече някаква изгода. Сега обаче виждаше съвсем ясно какво ще предприеме.

 

 

Един прекрасен септемврийски ден Розамунд седеше в овощната градина и рисуваше. Неочаквано пристигна пратеник от Лондон. Когато се прибра в къщата за вечеря, тя намери Томас, който даваше заповед да оседлаят неговия кон и този на Кит.

— Случило ли се е нещо, Томас? Къде отивате?

— Ето те най-после! — Той се обърна към нея и нетърпеливо размаха ръце. — Заминаваме за Лондон. Заговорниците са признати за виновни и присъдата е обявена. Екзекуцията ще бъде придружена от луди празненства и всенародно ликуване. Сър Франсис пише, че ако желаеш да ни придружиш, ще бъдеш добре дошла на Ситинг Лейн. Все пак и ти имаш участие в този голям успех.

Пътуване до Лондон, все едно по какъв повод, не беше за пренебрегване. Животът в Скедбъри беше приятен, но след като свикна отново с мирната монотонност, тя вече не представляваше предизвикателство за нея. Перспективата да се поразвлече малко беше примамлива.

— Веднага ли тръгваме?

— Не, първо ще хапнем. Върви да си приготвиш багажа. Не вземай много рокли, защото посещението ще е кратко.

Розамунд отиде в стаята си и извади изпод леглото малката пътническа ракла. Събра нещата си за няколко дни и слезе да вечеря. Кит, който вече се бе разположил на масата, изглеждаше необичайно мрачен. Пиеше повече от обикновено и не хапна почти нищо. Изобщо не говореше и пренебрегваше коментарите на Томас, който накрая не издържа и попита гневно:

— Какво, за бога, става с теб, Кит? Държиш се като ученик, получил солидна порция пердах.

Кит напълни чашата си с вино.

— Противно ми е, че ме принуждават да участвам в така нареченото всенародно ликуване. Не ми харесва, когато хората крещят като луди и жадуват да се пролива още и още кръв. Ние празнуваме, докато други мъже страдат — и по наша вина. Това ме разболява.

Кит изпразни чашата си и я блъсна с такава сила, че тя се търколи по масата и падна на пода. Поетът излезе от стаята и силно затръшна вратата.

Томас вдигна рамене и отново напълни чашата си.

— Когато е пиян, Кит е ужасен компаньон — гласеше краткият му коментар.

Розамунд хапна съвсем малко от свинското печено в чинията си. Нямаше никакъв апетит.

— Кога тръгваме?

— В пет. Имаме достатъчно време да стигнем в Лондон преди падането на мрака.

Томас пиеше и набучваше на ножа си големи парчета месо от дъската пред него.

Розамунд се извини и също стана. Вече не беше сигурна, че иска да отиде в Лондон и да присъства на празненствата. Не се гордееше с работата си за сър Франсис. Намери Кит в кабинета да драска по лист хартия.

— Защо отивате, като ви е неприятно?

— Заради Томас — отвърна мрачно Кит и се обърна към нея. — Нима не е очевидно?

— Не сте длъжен да бъдете винаги там, където е брат ми.

— Така е. Случва се краката да ме поведат в друга посока, но в този случай отказват. Освен това се чувствам морално задължен да видя края. Да разбера каква каша съм забъркал. — Кит я погледна изпитателно. — И вие чувствате същото, нали?

Розамунд поклати глава.

— Не, аз не се чувствам задължена да присъствам. Няма да гледам екзекуциите.

Пътуването мина в мълчание. Томас се бе примирил, че спътниците му не са в настроение за весели закачки. Стигнаха до Ситинг Лейн малко преди залез-слънце.

— Екзекуциите са утре. — Томас помогна на Розамунд да слезе от коня и добави: — Ти ще бъдеш в ложата на сър Франсис и лейди Уолсингъм. Очаква ни страхотен спектакъл.

Розамунд не отговори. Хвърли бърз поглед към Кит, но той упорито се взираше право пред себе си. Учудваше я, че човек, смятан от мнозина за атеист и еретик, показва морално съзнание и съчувствие. Даже пиесата му „Тамерлан“, изпълнена с кървави сражения и насилие, застъпваше морални тези. Кит не беше религиозен, или поне не така, както го разбираха повечето хора, но ясно дефинираше в стиховете кое е справедливо и кое — не. Струваше и се странно, че човек, който с удоволствие описва в пиесите си кървави сцени и прояви на тирания, няма сили да присъства на публична екзекуция на хора, съзаклятничили срещу законната кралица на Англия. Някак си не беше логично, че той изпитва вина заради участието си в залавянето на заговорниците, докато сър Франсис, Томас и другите агенти, та даже и Уил, се радваха на успеха на акцията.

Розамунд влезе първа в къщата. Урсула я посрещна с обичайната си сърдечност и й поднесе чаша подправено с мляко и аромати вино. После поиска да узнае как върви животът в Скедбъри. Сър Франсис се прибра късно и я поздрави доста дружелюбно. А когато се отпусна в мекото легло в стаята, която вече считаше за своя, Розамунд отново се почувства у дома. Шумовете на нощен Лондон бяха музика за ушите й, също толкова благозвучна като песента на славеите в Скедбъри.