Джейн Фийдър
Съпернички (24)

23

Фелипс вдигна глава от писмото и на лицето му се изписа злобна усмивка. Връчи го на чакащия Полит, който го прочете и изръмжа доволно.

— Много добре. Къде е Крейтън? Трябва да тръгне веднага.

— Каза ми, че отива в селото.

Сър Еймиъс отиде до вратата и повика слугата си. Когато човекът дотича от задната част на къщата, му заповяда:

— Намери мастър Крейтън и му кажи, че работата не търпи отлагане. Да се върне веднага. Сигурно е в селото.

Слугата изпълни задачата с голяма бързина. Намери Уил пред кръчмата да пие сладко вино и да рисува неясни шарки с ботуша си върху прашната земя. Радостта от новата среща с Розамунд се бе превърнала в отчаяние. Имаше ли смисъл да си блъска главата? Как да намери решение на един нерешим проблем? Хрумна му идеята да избягат някъде далеч, но това означаваше да живеят като отхвърлени от обществото и да очакват отмъщението на кралицата. Двамата нямаха с какво да живеят, нито възможности да печелят. Той нямаше никакви умения, само дето свиреше и пееше и съчиняваше бездарни стихчета. Розамунд умееше да рисува, но с това не се живееше. Обеднялото му семейство бе дало всичко, което имаше, за да го приготви за двора. Родителите му с нетърпение очакваха синът им да омае с красотата си някоя богата жена, която да им осигури достоен живот на стари години.

Като чу името си, Уил стреснато вдигна глава. Задъханият слуга му предаде нареждането на сър Полит. Уил въздъхна и стана. Изпразни чашата си, хвърли монета на пейката и забърза към Чартли Хол.

Сър Еймиъс го очакваше в залата.

— Тръгвате веднага за Лондон. Вземете това и го предайте лично на сър Уолсингъм. — Подаде му малка кожена кесия и допълни: — Ако препускате цяла нощ, ще стигнете в столицата утре в късния следобед.

Уил пое кесията със смръщено чело.

— Нали трябваше да замине утре, след като заменят бъчвите довечера.

— Пивоварят дойде по-рано. Ако тръгнете сега, ще имате още шест часа дневна светлина. Не искаме забавяне.

Уил се взираше в кожената кесия и се опитваше да овладее разочарованието си. Наистина ли няма да види отново Розамунд? Тя ще отиде в склада и ще го чака, а той няма да се появи. Само Господ знае кога ще я види отново.

— Побързайте, човече! Конят ви е оседлан, сложили сме в чантата достатъчно храна. Какво още чакате? — изсъска Полит и буквално го блъсна към вратата.

Уил се примири със съдбата си. Възседна коня и препусна в галоп. Не спря нито за минута. На разсъмване смени коня си с едър, отпочинал жребец и подробно обясни на конярите как да отведат неговия Сам в Уайтхол, след като си отпочине. Пристигна на Ситинг Лейн в ранния следобед, но там му казаха, че държавният секретар е в лятната си къща в Барн Елмс. Уил раздвижи скованите си крайници, възседна отново изтощения кон и се отправи към реката.

Сър Франсис чу конския тропот, заобиколи къщата и излезе на входната алея. Покритият с прах куриер тъкмо слизаше от коня.

— Нося вест от мастър Фелипс, сър.

— Първо си поемете дъх, мастър Крейтън — отговори спокойно държавният секретар.

Уил извади от жакета си кожената кесия и му я подаде. Едва после избърса запотеното си, силно зачервено лице.

— Казаха, че вестта е изключително важна, сър Франсис. Препусках цяла нощ, за да стигна при вас още днес — обясни с треперещ глас той. Изтощението заплашваше да го надвие.

Уолсингъм пое кесията.

— Много добре сте се справили, мастър Крейтън. Отведете коня си в обора, влезте в къщата и се освежете.

Сър Франсис се настани на дървената пейка под стария бук и отвори кесията. Тя криеше само един документ, грижливо запечатан. Държавният секретар го завъртя между пръстите си. Без да го е отворил, знаеше, че писмото съдържа онова, което всички очакваха.

С обичайния си черен хумор Фелипс беше нарисувал на задната страна бесилка. Триумфално и ужасяващо недискретно съобщение, че съдържанието на пратката ще прати автора на бесилката. Насаме със себе си, Франсис се наслади на онова, което подчиненият му щеше да чуе от него, когато го видеше следващия път, и едва тогава отвори писмото.

То съдържаше всичко, на което се беше надявал. Мария отговаряше на писмото на Бабингтън във всички подробности, даваше съгласието си да бъде организиран заговор от нейно име. Това беше напълно достатъчно, за да я предадат на палача. Франсис прочете повторно последните редове, където Мария молеше Бабингтън да й съобщи имената на шестимата смели благородници, които ще отстранят Елизабет от трона. Според него тези редове бяха написани от Фелипс, който се надяваше да измъкне още информация от заговорниците.

Държавният секретар сгъна писмото и го скри в жакета си. Ще нареди да го копират, да го запечатат и да го изпратят в квартирата на мистър Бабингтън в Холбърн. А после ще действат. Ще арестуват всички заговорници, ще им изтръгнат признания, ще съберат доказателства, които дори Елизабет няма да може да обори. Предателите ще си получат заслуженото. А когато в страната се понесе слух, че обичаната от всички кралица едва е избягнала покушение, ще се заемат с Мария Стюарт.

 

 

Мария живееше в постоянен страх. Заровете бяха хвърлени, но тя можеше само да чака. Чакането беше мъчение. Петъците идваха и си отиваха, но през следващия месец не получи нито едно писмо от Антъни Бабингтън. Пристигнаха вести от шпионите й в Париж и от френския посланик в Лондон, но в тях не се говореше нищо за заговора в Англия и за предстоящото нахлуване на чужди армии. Дали пък не бе сънувала? Не, защото Клод дьо Нау я уверяваше, че писмото е било действителност и тя му е отговорила.

— Според мен, мадам, е добре да се опитаме да убедим сър Еймиъс да ви пуска по-често в градината — предложи Розамунд, когато вече не можеше да понася безпокойството на кралицата. — Искате ли да му пиша и да го помоля?

— Няма да моля този човек за нищо — отговори категорично Мария. — Това само ще го зарадва, а аз няма да му доставям радост. Моля ви, Розамунд, проверете още веднъж бъчвата, може пък да сте пропуснали нещо.

Розамунд беше сигурна, че в бъчвата няма писмо, но прие подканата на кралицата с благодарност. Това й даваше възможност да избяга за малко от затвора. Понякога не й стигаше въздух и дишаше дълбоко и шумно, за да се увери, че всичко е наред. Доскоро смяташе изгнанието в Чартли за част от живота, която трябваше да понесе. Нямаше чувства към шотландската кралица, нямаше мнение по въпроса дали Мария е затворена справедливо или несправедливо. Ала когато видя със собствените си очи с какво достойнство Мария понася униженията и лишенията, тя изпита възхищение към свалената кралица и съзнанието, че е принудена да я мами, все повече я потискаше. Розамунд прекоси двора с бавни стъпки. Вдишваше дълбоко чистия въздух и не забелязваше горещината на августовското утро. Когато Уил не се яви на втората среща в склада, тя изпита дълбоко разочарование, но беше сигурна, че се е случило нещо, което той не е могъл да промени. Зададе няколко дискретни въпроса на слугините и узна, че младият гост на сър Полит е заминал обратно за Лондон и очевидно много е бързал.

Не бе трудно да се разбере, че Мария е отговорила на Бабингтън и именно това писмо е станало причина Уил да замине. Въпреки това Розамунд не бе в състояние да се отърси от разочарованието си. Забранената среща в склада пареше сърцето й, тя се наслаждаваше на своята малка тайна и с нетърпение очакваше повторението. Когато след дълго чакане осъзна, че Уил няма да дойде и се прибра в стаичката си, беше покрусена и й се струваше, че никога вече няма да изпита радост. Плака, докато заспа, а на сутринта се събуди с убеждението, че двамата няма да се видят никога вече. Не, невъзможно. Все пак живееха в един свят, пътищата им отново щяха да се пресекат. Вкопчи се в тази последна надежда като удавник за дърво.

Денят беше задушен и по двора не се мяркаше никой. Розамунд спря в колебание на прага. Ако се осмели да се отдалечи, дали някой от шпионите на Полит ще я последва? Мария щеше да повярва на обясненията за забавянето й, тя винаги й вярваше.

Изкушението да походи малко беше неустоимо. Само пет минути, заповяда си тя и тръгна по пътеката отстрани на голямата къща, която я отдалечаваше от затвора.

Пътеката свърши във възхитителен малък лабиринт със слънчев часовник в средата. Там нямаше никой и Розамунд обиколи с бавни крачки грижливо подравнените алеи, оградени с вечнозелен жив плет. Градината ухаеше на ароматни билки и растения. Тя се отпусна на дървената пейка и затвори очи, за да се наслади на тишината и спокойствието.

— Мистрес Розамунд?

Младата жена скочи и изписка тихо. Как не бе чула стъпки? Вдигна глава. Пред нея стоеше едър мъж с мрачно лице и сериозни сиви очи. Носеше скъпи дрехи, но в тъмен цвят, мечът на колана му беше в сребърна ножница. Сериозно оръжие, каза си неволно Розамунд, подходящо за войник.

В първия момент не можа да го познае, но скоро се сети кой е. Сър Роджър Аскю, мъжът, избран от сър Франсис за неин съпруг. Преди опозоряването й, разбира се. Той със сигурност вече не се интересуваше от нея. Една грижа по-малко, помисли си тя с облекчение. Направи бърз реверанс и промълви:

— Не би трябвало да съм тук. Моля да ме извините. — И понечи да тръгне обратно по пътеката.

— Не си отивайте, мистрес Розамунд, почакайте малко.

— Не бива да съм тук, сър — повтори с известно нетърпение тя. — Трябва да се върна при кралицата.

— Тогава ще ви придружа — реши той и тръгна редом с нея. — Дойдох тук да свърша нещо за братовчед ви и лейди Уолсингъм настоя да ви предам някои дреболии, които отдавна искала да ви прати. Доколкото разбрах, става дума за панделки и дантели.

Сър Роджър извади малко пакетче от вътрешния джоб на жакета си и й го подаде.

Розамунд го взе и го пъхна в джоба на престилката си. Внезапно усети, че жизнеността й се събужда. Колко хубаво беше, че лейди Уолсингъм си спомня за нея с добри чувства!

— Много благодаря, сър — усмихна се с отсъстващ вид и ускори крачка.

Той сложи ръка на рамото й.

— Неприятно ли ви е присъствието ми, Розамунд?

Розамунд се засмя, но разбра, че не е убедителна.

— Разбира се, че не. Как би могло? Вие имате пълното право да сте тук. Аз съм тази, която няма разрешение да влиза в градината.

— Според мен никой няма да има нещо против, ако се поразходим малко по алеите — възрази спокойно Роджър. Внимателният му поглед не се откъсваше от лицето й. — Много съжалявах, че след прекрасната вечер на Ситинг Лейн нямах възможност да ви видя отново.

Розамунд реши да бъде напълно откровена.

— Сигурна съм, че знаете защо не съм в двора, сър Роджър.

— Да, разбира се, че чух. — Лека усмивка разведри сериозните му черти. — И след като изяснихме този въпрос, не е зле да се поразходим. Сър Еймиъс знае, че сте тук. Видял ви е от голямата къща.

— Кралицата ще се пита къде съм…

— Убеден съм, че притежавате достатъчно въображение, за да измислите извинение. — Роджър отново стана сериозен. — Толкова ли ви е неприятно присъствието ми, Розамунд?

— Не, не, разбира се, че не!

Това беше истината. Розамунд не изпитваше лоши чувства към сър Роджър Аскю. По-точно е да се каже, че изобщо не изпитваше чувства към него, нито добри, нито лоши. В момента просто бе неприятно изненадана, че от нея се очаква нещо, за което не е подготвена.

— Тогава да повървим малко. — Той я хвана под ръка и тръгна по алеята. — Наскоро срещнах ваш познат. Пише пиеси. Името му е Кристофър Марлоу. Беше с вашия брат в театъра и се съгласи да ми прочете няколко сцени от своя Тамерлан.

Розамунд моментално се заинтересува от случката.

— Според мен пиесата е добра. Какво е вашето мнение?

— Намирам я необичайна. Звучни стихове, кърваво действие — със сигурност ще се хареса на простия народ, но не ми се вярва кралицата да даде позволение за представянето й в двора.

— В пиесата се говори за корумпираните властници — обясни разпалено Розамунд. — Смятате ли, че кралицата би могла да съзре намек за себе си?

— Не става въпрос за кралицата, а за граф Лестър. Той е кралският цензор. Само той има право да реши дали мастър Марлоу ще получи лиценз. Повярвайте ми, Лестър знае какво се харесва на кралицата и какво — не.

— Много се надявам мастър Марлоу да получи лиценз. Така ми се иска да видя пиесата в театъра!

Розамунд продължи да разговаря непринудено. Сър Роджър се оказа много приятен събеседник. Разказа й за Нидерландия, за имението си в Шропшир, за къщата, която строеше на брега на Темза. Едва когато в градината се появи сър Еймиъс Полит, Розамунд осъзна колко време е отсъствала.

— Ако лейди Мария ви попита защо сте се забавили, кажете, че аз съм ви задържал — заговори настойчиво кралският пазач. — Обяснете, че съм ви разпитвал за здравето й. Че кралицата е загрижена за нея и желае да получи подробен доклад.

— Наистина ли го желае? — попита с ирония Розамунд.

Полит я огледа със смръщено чело.

— Това е несъществено, мистрес Уолсингъм. Предлагам незабавно да отидете при лейди Мария.

— Желая ви хубав ден, сър Роджър, сър Еймиъс. — Розамунд направи реверанс, обърна се и се отдалечи с бързи крачки.

 

 

След два дни, рано сутринта, Робин Поули влезе в градината на лятна къща в Бишъпсгейт, където имаше уговорена среща. Не след дълго се появи облечен в черно мъж, отвори една странична портичка и закрачи по тясната алея. Поздрави Поули с кратко кимване и пое от ръцете му канче студено пиво.

— Къде са другите?

— Ей сега ще дойдат, отче Балард.

Робин отпи голяма глътка и хвърли бърз поглед през рамо. Балард повтори движението му и изведнъж се вцепени. По моравата вървяха дузина войници. Отецът се обърна към Робин и се изсмя дрезгаво.

— Значи ме предадохте… предадохте единствената истинска религия. Ще се моля черната ви душа да се пържи вовеки веков в адския огън.

Балард захвърли канчето в тревата и се изправи срещу приближаващите войници.

Управителят на областта Олдгейт излезе напред и разгъна заповед за арест, която прочете високо и ясно. Робин слушаше внимателно. Държавният секретар много държеше арестуването на Балард да бъде извършено строго според закона, за да не може никой да го оспори. Войниците обкръжиха Балард и го изведоха от градината. Той ги последва без дума на протест, без опит за бягство. Робин Поули въздъхна облекчено. Бе изпълнил задачата си. Оставаха още Бабингтън, Гифърд, Савидж и другите съзаклятници.

 

 

Дойде като гръм от ясно небе. Спокойствието и монотонността на затворническия живот бяха брутално прекъснати един следобед, когато войниците на Уолсингъм нахлуха в Чартли.

Мария тъкмо се съвещаваше със своя секретар, а дамите седяха и бродираха. Дори Розамунд по изключение бодеше усърдно с иглата, за да пришие красивата дантела, изпратена й от лейди Уолсингъм, към деколтето на роклята си. Без предизвестие вратата се отвори с трясък, малкият териер излая уплашено и се скри под полите на господарката си. Тропотът на ботуши по студените каменни плочи прозвуча като траурен марш. Мария посегна към гърлото си. Клод дьо Нау се изправи бавно.

Вратата към спалнята на кралицата се отвори. Влезе сър Еймиъс Полит, следван от фаланга стражи.

— Мадам, идвам да иззема накитите ви, документите и всички налични пари. Сър Дьо Нау, вие сте арестуван.

Полит заповяда на стражите да хванат треперещия секретар. Двама мъже го взеха помежду си и го стиснаха в безмилостна хватка.

— Какво означава всичко това?

Лицето на Мария беше смъртнобледо, но гласът й запази властността си. С всеки сантиметър от тялото си тя си остана кралица, застанала гордо изправена в своята великолепна черна рокля, обшита със сребърни дантели.

— Мадам, вашият заговор беше разкрит. Хората, които участваха в съзаклятието, са арестувани. — Полит огледа презрително затворницата си и протегна ръка, все едно й беше господар.

— Дайте ми ключовете на сандъка си, мадам.

Клод дьо Нау се опита да се изтръгне от ръцете на стражите и да отиде при своята кралица, но двамата войници извиха ръцете му зад гърба.

— С какво право ме арестувате? — попита с треперещ глас секретарят. — Аз съм служител на кралица Мария Шотландска. Отговарям само на въпроси от своята господарка.

— Ще отговаряте пред единствената законна владетелка, Нейно величество кралица Елизабет — заяви твърдо Полит. — Ще ви отведат в Лондон, за да ви разпитат. Дайте ми най-после ключовете, мадам!

Отведоха Дьо Нау. Нещастният секретар влачеше крака по каменните плочи и с пресекващ от страх глас твърдеше, че е невинен. След кратко колебание Мария отвори чантичката си и извади връзка ключове. Остави я на масата, седна отново до огъня и се зае с бродерията си.

В първия миг Полит се смая — очевидно беше очаквал съпротива и поведението на затворницата не го задоволяваше. След това даде знак на хората си да го придружат, взе ключовете и отиде в спалнята на Мария, за да отвори сандъците, съдържащи накити, пари и документи.

На Розамунд й се гадеше. По челото й потекоха вадички студена пот. Знаеше, че един ден това ще се случи, знаеше и каква роля бе принудена да играе. Ала бруталното насилие от последните минути я разтърси до дън душа. Малкият териер на кралицата, който бе потърсил убежище под полите й, излая жално и скочи в скута й. Дамите се събраха около своята господарка и зашепнаха окуражително. Гласовете им ту се повишаваха, ту заглъхваха. Нито една не намери сили да скрие страха си. Розамунд стоеше неподвижна, не знаейки къде да отиде и какво да направи. Сърцето не й позволяваше да се присъедини към отчаяните жени, да сподели болката им. В този момент не беше в състояние да лицемерничи и се отвращаваше от себе си. От друга страна, напълно съзнаваше, че докато сър Франсис не я освободи, е длъжна да играе недостойната си роля.

— Желаете ли да ви донеса вино, мадам? — попита тя в желанието си да избяга от неловката ситуация.

— Да, моля, Розамунд — отвърна Мария с учудващо спокоен глас и започна да милва малкото куче, за да го успокои.

Розамунд наля вино в кристална чаша и я поднесе на кралицата. Мария все още беше смъртнобледа, но се държеше както винаги, сякаш нахлуването в покоите й не я бе засегнало по никакъв начин. Така беше реагирала на всички досегашни унижения — външните събития не въздействаха върху истинското й аз. Розамунд знаеше, че кралицата черпи сили от своите непоколебими религиозни убеждения, и усети как във възхищението й се примесва завист. В този миг завиждаше на Мария за удивителната й духовна сила.

Сър Еймиъс и хората му излязоха от спалнята след час. Носеха документи, ковчежета за скъпоценности и кесии с пари.

— Сградата ще бъде охранявана денонощно, докато получа заповеди от Лондон, мадам — обяви той и излезе от покоите на затворницата.

След оглушителното тракане на ботушите по каменния под се възцари тишина.

— Бедният мастър Бабингтън — промълви след малко Мария и отпи глътка вино. — Той и другите благородни джентълмени са обречени на страдания и смърт.

— И мосю Дьо Нау, мадам — допълни Шарлът. — Нали го отведоха на разпит.

— Надявам се, че секретарят ми е разумен и ще да спаси кожата си — отвърна разсеяно Мария, докато милваше териера си. — Няма да го обвинят в държавна измяна само защото съм търсила съветите му. Той е поданик на френския крал.

След около час повикаха Розамунд.

— Последвайте ме, мистрес Фицджералд — нареди строго войникът.

Мария се обърна загрижено.

— Ще ви разпитват, мила. Ще разпитват всички мои дами. Кажете им каквото знаете. Не искам да страдате заради мен.

Розамунд направи опит да се усмихне и излезе. Войникът я отведе до кабинета на сър Еймиъс Полит. Тя почука и вратата веднага се отвори. Томас! Розамунд не можа да сдържи радостния си вик.

Сърдечната прегръдка на брат й показа, че й е простил.

— Влез, скъпа. — Томас сложи ръка на рамото й и я въведе в помещението.

Сър Еймиъс се изправи зад писалището си. Розамунд не го харесваше, както не го харесваше и Мария. Лицето му винаги изразяваше неодобрение, имаше поглед на страстен, абсолютно уверен в правотата си пуритан.

Розамунд направи реверанс и срещна погледа му с безизразно лице.

— Вероятно имате въпроси към мен, сър?

— Щом дойде времето, ще разпитам всички служители на лейди Мария. Би било странно, ако ви изключа от тази процедура. В действителност въпроси към вас има сър Уолсингъм, не аз. Сега ще заминете с брат си за Лондон. Ако сър Франсис сметне за нужно, един ден ще се върнете отново при лейди Мария. Ще й съобщим, че имаме причини да ви проверим по-подробно, затова ви изпращаме в Лондон.

Мария ще приеме лъжата за истина, Розамунд бе убедена в това. След провала на заговора всички хора, били близо до нея, бяха станали подозрителни. Следователите щяха да хвърлят мрежата си и да изловят не само едрите, но и дребните риби. Така ставаше винаги. Но в момента единствената и мисъл беше, че ще се отърве от затвора, макар и само временно.

— Хайде да вечеряме — подкани ги сър Еймиъс. — Тази нощ ще спите в голямата къща, мистрес Уолсингъм.

Стори й се грешно да яде и да пие на свобода, докато доскорошните й спътнички треперят в безутешния си затвор от другата страна на двора. Кой знае още колко хора в страната гниеха в кралските затвори или ги подлагаха на мъчения само защото бяха поискали да докажат верността си към шотландската кралица. Тази представа окончателно й отне апетита. Ровеше в яденето и не слушаше какво си говорят сър Еймиъс и брат й.

Мина време, докато разбере, че Томас се обръща към нея.

— Утре ще тръгнем на разсъмване, Розамунд. Сър Франсис желае да разговаря с теб колкото е възможно по-скоро. Нямам представа какви са плановете му за бъдещето ти. Може да те прати обратно в Скедбъри, но може и да останеш на Ситинг Лейн. Бъди сигурна обаче, че няма да се върнеш в двора.

— Нямам желание да стана отново придворна дама, братко — отвърна тя с лек гняв. Беше й омръзнало да играе ролята на засрамена, изпаднала в немилост девица. Вече бе платила цената. Остави почти недокоснатото ядене, отмести стола си и стана. — Моля да ме извините, но ще отида да си легна.

— Икономката ми е приготвила стаята ви — същата, в която спахте и предишния път — уведоми я с обичайната си студенина Полит и се изправи, когато тя им пожела лека нощ и се запъти към вратата.

Розамунд прекоси голямата зала и спря в нерешителност до вратата. Все още не беше готова да си легне. Чувството за свобода беше твърде вълнуващо. Надникна през отворената врата, през която влизаше топлият вечерен бриз, и въздъхна. Тъмното небе бе обсипано с ярки звезди, жабите в езерото изпълняваха нощния си концерт. Розамунд излезе и тръгна по моравата към езерото.

Какво ще стане сега с нея? Ако сметне, че може да се възползва от дарбите й, сър Франсис ще й намери друга работа — това беше повече от сигурно. Тя беше само пешка в играта му, като всички други. Ами ако случайно я остави на мира? И къде ли е Уил в този момент? В Лондон? Дали се забавлява в двора, или препуска като куриер някъде из страната с поръка от държавния секретар? Нищо чудно сър Франсис да го е изпратил чак във Франция и да отсъства няколко седмици.

Розамунд се върна в къщата. Нямаше смисъл да си блъска главата с подобни въпроси. Собственото й бъдеще изглеждаше незначително пред страшните събития наоколо. Колко хора в този момент очакваха да чуят тропот на ботуши, чукане по вратата, неумолимите лица на стражите, дошли да ги отведат?

Колко хора бяха вече в затвора и крещяха от болка, докато палачите ги подлагаха на мъчения? Колко от тях бяха готови да кажат на мъчителите си всичко каквото искат да чуят, все едно дали е истината, или не? Колко невинни хора щяха да страдат само заради онова, което тя бе казала на държавния секретар?

Колко хора щяха да умрат? Да умрат от най-страшна смърт: обесени, изкормени, разчекнати… А сърцата им щяха да бият до момента, когато ги изтръгнеха от все още живото тяло…

Розамунд нямаше представа кои от сведенията, с които бе снабдявала сър Франсис, са били ценни за разкриването на заговора, но беше абсолютно уверена, че също носи вина за катастрофата, сполетяла Мария Стюарт.

Всички участници в играта на държавния секретар бяха виновни.