Джейн Фийдър
Съпернички (23)

22

Уил Крейтън слезе от изтощения си кон в двора на Деверо Армс в село Чартли, подаде юздите на ратайчето и се запъти към кръчмата. Поиска канче бира, взе го, излезе навън и седна на пейката пред кръчмата, за да си почине на слънце. От това място Чартли Хол, заобиколен от дълбок ров, се виждаше съвсем ясно. Уил носеше писма от Уолсингъм за мастър Фелипс и за сър Еймиъс Полит, но не бързаше да ги предаде. Получателите щяха да почакат поне час, докато той поседи на слънце и даде малко почивка на уморените си кости. Беше му заповядано да предаде писмата възможно най-бързо и той бе яздил два дни от залез до изгрев-слънце.

Въпреки дългото препускане ролята на пощальон беше много по-приятна от обработването на Антъни Бабингтън и вечните задължения в двора, който щеше да прекара остатъка от лятото в Гринич. Не минаваше и час, без Уил да се запита къде е сега Розамунд и какво прави. Изкушаваше се да попита Томас Уолсингъм дали има новини от сестра си, но успя да се въздържи. Не искаше да събужда излишно любопитство.

Изпи бирата и поръча още една. Предполагаше, че опозорената Розамунд е изпратена обратно в Скедбъри. Много му се искаше да иде там, за да се увери, че е добре. Внушаваше си, че не изпитва интерес към нея, но дълбоко в себе си съзнаваше, че желанието му не е безкористно. Последната страстна целувка в тайната градина, разменена в утрото, когато техният свят рухна, го преследваше всяка нощ. Отчаяно копнееше за повече. Желаеше Розамунд с цялата сила на тялото и сърцето си и знаеше, че ако я види отново, няма да устои на порива да я люби.

Щом се върна в Лондон, ще тръгна да я търся, обеща си Уил. Скандалът бе утихнал, вече никой не споменаваше прогонената придворна дама. Трябваше да я намери и да я попита продължава ли да храни същата страст към него. Ако не, ще се опита да се укроти и да престане да мисли за нея.

Уил плати бирата и се запъти бавно към Чартли Хол. Прекоси рова по тесния каменен мост и се насочи към къщата.

— Крейтън? Какво ви води тук?

Уил се обърна към мястото, откъдето бе дошъл гласът. Мастър Фелипс стоеше пред входната врата и примигваше с късогледите си очи към яркото слънце. Мислите му очевидно бяха някъде далеч.

— Нося писма от Ситинг Лейн за вас и за сър Полит. — Уил продължи с бързи крачки. — Поръчано ми е също да взема вашите писма за сър Франсис.

— Разполагам с няколко тайни писма на кралицата, но онова, което очакваме, не е сред тях. — Фелипс поклати глава. — Според мен е само въпрос на време. Шотландката няма да пренебрегне молбата на Бабингтън. Ще му отговори, убеден съм. Утре е петък, ще изчакаме и ще разберем дали в бъчвата е скрито писмо. Налага се да останете до събота, мастър Крейтън, защото е възможно да получим очакваната вест.

Уил кимна. Бе присъствал на срещата с отец Балард, Джон Савидж и Антъни Бабингтън и знаеше какви са новините от Франция. И французите, и испанците събираха армия, за да освободят шотландската кралица от затвора. Бабингтън и приятелите му не се нуждаеха от повече окуражаване и моментално се бяха задействали. Заговорът беше в ход. Ако успеят да освободят Мария, тя ще заеме трона на Елизабет и страната отново ще стане католическа, повтаряше си мрачно Уил.

Той знаеше, че Томас Уолсингъм и Робин Поули са подтикнали Антъни Бабингтън да пише на затворената кралица и да я помоли да подкрепи заговорниците. Даже му бяха подсказали какви думи да използва, за да я убеди. През това време Уил мълчеше и се опитваше да успокои съвестта си с твърдението, че Бабингтън е глупак, щом така лековерно влиза в капана. Ала не бе успял напълно.

Сър Еймиъс Полит поздрави новодошлия със сериозно кимване и прие пакетчето с писма.

— Икономката ми ще ви настани в хубава стая, Крейтън. Вечерята е след час.

Уил се поклони. Пощальонът не заслужаваше особено внимание, но заплащането беше добро.

— Ако не възразявате, сър, ще се поразходя преди вечеря. Препусках насам ден и нощ и много искам да се поразтъпча.

— Разбира се, както желаете.

Полит се върна в кабинета си, следван от Фелипс.

Уил излезе, заобиколи къщата и закрачи бавно към овощната градина. Повървя малко между дърветата, но чу женски гласове и спря. В първия момент реши да се върне, но любопитството надделя. Скри се зад едно дърво и надникна. Група дами се движеха бавно по широка алея, оградена с крушови дървета. Дребно куче тичаше насам-натам и лаеше зарадвано. Уил въздъхна тихо. Неочаквано бе срещнал шотландската кралица. Не можеше да е друга. Никоя жена не би се разхождала в градината на Чартли Хол така богато облечена, придружена от група слуги. В следващия миг видя младата жена, застанала точно зад кралицата, и сърцето му спря.

Розамунд Уолсингъм държеше в ръка броеница и четеше на глас от католически молитвеник.

Уил приклекна зад дървото и се опита да разбере какво вижда. Малката група жени вървеше право към него. Какво търсеше Розамунд в свитата на шотландската кралица?

Кучето бе подушило следите му, затича се към скривалището му и залая възбудено. Уил бързо излезе иззад дървото и се престори на изненадан, сякаш бе видял дамите едва сега.

Притисна шапка до гърдите си и се поклони дълбоко.

— Моля да ми простите, че смутих разходката ви, мадам. Нямах представа, че сте в градината.

Мария го огледа внимателно и се усмихна. Все още бе податлива към хубостта на младите мъже както в младостта си.

— Не се извинявайте, сър. Овощната градина не ми принадлежи. Разрешено ми е само да се разхождам по алеите. Вие обаче можете да останете тук до залез-слънце.

— Уилям Крейтън, на вашите услуги, мадам.

Уил се поклони дълбоко и хвърли бърз поглед към Розамунд. Тя бе пребледняла, стоеше неподвижна, молитвеникът бе затворен. Въпреки това позата й издаваше спокойствие.

— Възхитена съм, че се запознах с вас, мастър Крейтън. Моля, продължете разходката си, а ние ще се върнем в къщата да вечеряме.

Мария продължи напред, дамите я последваха. Уил се поклони отново. На минаване покрай него Розамунд изпусна кърпичката си и той побърза да я вдигне.

— Извинете, мистрес, май изпуснахте нещо.

— О, много ви благодаря. — Розамунд пое кърпичката, стисна пръстите му и пошепна съвсем тихо: — В склада за храна след вечеря. — После забърза да настигне другите жени.

Уил остана на мястото си, напълно объркан, поразен от бурята от чувства в гърдите си. Появата на Розамунд му подейства точно така, както очакваше. Заливаха го спомени за интимните им мигове, които помитаха всичко друго. Припомни си аромата на косата й, усещането на кожата й и ръцете му се разтрепериха. Връзката им беше невъзможна и той го знаеше, но в момента всички проблеми отстъпиха на заден план пред съзнанието, че тя е тук, съвсем близо до него. Много скоро щеше пак да я прегърне.

Останал сам в овощната градина, той се отдаваше на спомени, изживяваше отново желанието и възбудата от първата им среща. В един миг му стана ясно, че не би могъл да се появи на вечеря в сегашното си състояние. Избухна в смях и тръгна обратно към къщата, за да се охлади.

 

 

Докато вечеряше с другите дами, Розамунд се стараеше да изглежда спокойна както винаги. Клод дьо Нау, секретарят на Мария, отново беше при господарката си и споделяше скромната й вечеря. Розамунд съзнаваше, че е длъжна да следи разговора, но мислите й отново и отново се отклоняваха към Уил. Спомняше си малкото им срещи и сърцето й биеше в радостно очакване. Искаше отново да усети тялото му до своето, да зарови пръсти в косата му, да го целува до забрава. Вече бе платила за грешката си и нищо не я спираше да я повтори.

Розамунд положи усилия да слуша разговора. Мосю дьо Нау се ползваше с доверието на шотландската кралица и неуморно работеше за нейното освобождаване. Преди вечеря бе прочел многократно писмото на Бабингтън и сега двамата с Мария разговаряха полугласно в края на масата, докато дамите похапваха рядка супа и печен фасул и бъбреха спокойно помежду си. Кралицата говореше тихо и Розамунд не чуваше почти нищо, но й стана ясно, че двамата обсъждат как да отговорят на Бабингтън. Вероятно щяха да подготвят отговора за изпращане с бъчвата утре сутринта.

Накрая Розамунд се отказа да следи разговора и се отдаде на мислите си. След първата уплаха от внезапната поява на Уил, тя си даде сметка, че всъщност не е изненадана от идването му в Чартли Хол. Той също работеше за държавния секретар и беше само въпрос на време да се появи на мястото, където се концентрираха всички усилия на братовчед й. Розамунд се усмихваше и се наслаждаваше на радостното си очакване.

Щом дамите се нахраниха, Мария каза вечерните молитви и двамата с мосю Дьо Нау се оттеглиха в спалнята, за да продължат разговора.

Все още беше много рано за срещата и Розамунд реши да порисува. Нахвърли по памет един от конете на пивоваря, докато другите шиеха, а Шарлът четеше пасажи от Новия завет.

Розамунд не успя да се концентрира и върху рисуването и само след петнайсет минути остави перото. По-добре да отиде в склада и да чака Уил, вместо да седи тук и да се бори с нетърпението си. Излезе на пръсти от стаята, надявайки се дамите да помислят, че е отишла до клозета зад кухнята.

Никой не се опита да я спре. Кухнята беше пуста — слугините бяха измили съдовете и си бяха отишли. За да има алиби, Розамунд взе кана за бира и се запъти през двора към склада. Помещението беше хладно и тъмно, миришеше на масло и сирене, на сметана и бира. Розамунд напълни каната от отбелязаната с кръст бъчва.

— Розамунд!

Младата жена се обърна стреснато и разля малко бира.

— Уил! О, Уил, толкова ли не можа да се покашляш или нещо подобно?

Розамунд се засмя зарадвано и остави каната.

— Не исках да те уплаша.

Той се озова с две крачки до нея и я заключи в обятията си. Притисна я до себе си и зарови лице в косата й.

— Божичко, Розамунд, ако знаеш колко ми липсваше!

Простена и я притисна още по-силно до себе си. Розамунд също го прегърна и се сгуши в него.

— Едва когато те видях отново, осъзнах колко ми липсваш — пошепна тя до устните му. Не каза нищо повече. Зацелуваха се жадно, сякаш всеки искаше да изсмуче живота на другия и да го приеме в себе си.

Двамата се вкопчиха един в друг, сляха се един с друг в хладния полумрак и когато той я притисна към студената стена, Розамунд беше повече от готова за него. Уил вдигна полите й, тя разтвори крака и пръстите му намериха центъра на женствеността и. Розамунд простена от желание. Уил развърза трескаво връзките на панталона си, захвърли го и проникна в нея. Тя извика тихо до устните му, задвижи бедра, нагоди се към ритъма му. А когато всичко свърши, се вкопчи в него като удавница и зачака вълната да отмине.

Дишайки тежко, Уил се облегна на стената и почти я смачка под тялото си. Розамунд го отблъсна внимателно, той се извини, отдръпна се и я погледна в очите.

— О, сладката ми Розамунд! Ти си вещица, знаеш ли?

— Не съм вещица — отвърна тя и се освободи от прегръдката му. Вдигна ръка и помилва устните му. — Не говори за вещици и магьосници, защото ще повикаш злите сили.

— Правилно. В момента не се нуждаем от тях, нали? — Уил се засмя и я целуна. — Ти си невероятно красива.

Думите му прозвучаха като милувка и Розамунд се усмихна.

— Значи сме двама.

Студеният въздух охлади сгорещената й кожа и тя забеляза, че полите й са вдигнати почти до кръста. Сигурно изглеждаше като уличница. Тази мисъл я разсмя. Отстъпи настрана и спусна полите си. Уил също се засмя и набързо оправи панталона си.

— Колко време ще останеш? — попита Розамунд и зарови пръсти в разрошената си коса.

— Ще си тръгна в събота. Аз съм само куриер, скъпа моя. Момче за поръчки.

— Значи имаме още един ден.

— И една нощ — допълни той и въпросително вдигна вежди. — Какво правиш тук?

— Шпионирам шотландската кралица — отвърна откровено Розамунд. — Очевидно всички танцуваме по свирката на държавния секретар. Той определя коя ще е пиесата, ние я изпълняваме. Това ми е наказанието за… младежкия грях, както го нарече сър Франсис.

Уил я погледна сериозно.

— Защо не каза на Уолсингъм, че и аз съм виновен за този твой… младежки грях?

Розамунд решително поклати глава.

— Заловиха мен, не теб. Каква полза да те замеся в моята беда? Не искам да страдаш.

— Говориш разумно, Розамунд, но думите ти ми вдъхват чувството, че съм недостоен… че съм се държал като подлец.

Уил сложи ръце на раменете й и я загледа разкаяно. Розамунд отново поклати глава.

— Не… не е това. Не искам да говориш така за себе си. Взех това решение и за двама ни, защото аз трябваше да реша.

Уил я привлече отново към себе си и този път целувката им беше дълга и нежна. Устните му се плъзгаха по лицето й с безкрайна любов. След много време Уил бавно и неохотно вдигна глава.

— Да не предизвикваме повторно съдбата, Розамунд. Върни се в къщата, преди някой да попита защо се бавиш толкова.

— Прав си — кимна тя, — макар че според мен всички вече са си легнали.

Отиде до вратата, обърна се, изпрати му въздушна целувка и излезе. Наля си вода от бъчвата в кухнята, изми се хубаво и си легна. Къщата бе утихнала, в стаята на Мария не светеше. Вероятно мосю дьо Нау си беше отишъл.

Розамунд дълго не можа да заспи. Пречките пред връзката й с Уил все още бяха налице. Огромни пречки. Непреодолими. Той беше беден придворен, опитваше се да се издигне в двора. А тя бе почетна дама без зестра, изпаднала в немилост, омърсена от скандал. Но дори да не беше такава, знаеше, че семейството й никога няма да я даде на Уил. Още при първото им посещение в театъра брат й го бе казал недвусмислено. Двамата не бяха богати, но бяха от семейство Уолсингъм. Имаха богат и влиятелен братовчед и далечна връзка със семейство Болейн.

В момента се чувстваше щастлива и доволна и реши да не си блъска главата с въпроси за бъдещето. Имаше на разположение още един ден и се радваше на новата среща с Уил. Последните месеци я бяха научили колко е важно да се възползва от благоприятния случай, когато й се предложи. В тези времена човек никога не знаеше кога ще му се усмихне щастието. Розамунд се усмихна на мислите си и най-сетне заспа.