Джейн Фийдър
Съпернички (22)

21

Кит Марлоу клечеше в една ниша на кръчмата „Черния бик“ в Бърнардс Ин и наблюдаваше придружителя си с присвити очи. Джон Савидж изглеждаше видимо нервен и говорейки, мачкаше пръстите си.

— Чакам само вест от отец Балард и ще изпълня обещанието си. Същото казах и на Клифърд. Нямам намерение да се отказвам. Положих клетва и ще удържа на думата си.

— Как по-точно ще го направите? — Кит пресуши чашата си. — Кралицата е постоянно охранявана.

Савидж задъвка долната си устна.

— Ще й изпратя ръкавици, обсипани с бисери. Всички знаят, че кралицата обича да получава подаръци. Колкото по-скъпи, толкова по-добре. Подаръците обслужват алчността и суетата й. Ръкавиците ще са напоени със змийска отрова, която е много специална. Ще подейства веднага, още при първото докосване. Няма спасение от нея.

— Методът е достоен за някой от семейство Медичи или Борджия — кимна сериозно Кит. В ума му започваше да се оформя идея. Някой ден ще използва мотива в своя пиеса. — Как намерихте отровата?

Савидж поклати глава.

— Предпочитам да не го казвам, даже на вас. Важно е, че отровата е у мен и чакам само нареждане от отец Балард, за да изпълня обещанието си.

Кит изпразни още една чаша и стана.

— Е, и това не беше зле. Отец Балард ще пристигне скоро. Ако чуя радостни новини, веднага ще ви съобщя.

Той подаде ръка за сбогом и се отдалечи, оставяйки Джон Савидж сам с мислите му. Юнският ден преваляше, но все още беше непоносимо задушно. Вонята на мъртва котка в канала задави Марлоу и той притисна кърпа към носа си, докато вървеше към вързания пред кръчмата кон. Не му харесваше, че продължава да работи за държавния секретар. Неволно оприличи работата си за него на вонята на умрялата котка. Не му беше по вкуса да окуражава хора за дела, които ги изпращат на сигурна смърт. Ако знаеше как да се измъкне от мрежата, щеше да го направи без колебание въпреки щедрото възнаграждение.

Възседна коня и потегли към реката. Искаше да напусне града и мечтаеше за хладната свежест на Скедбъри. Томас му бе позволил да използва къщата винаги когато пожелае да работи или да почива, а днес силно се нуждаеше от освежаване.

Щом прекоси реката, ездата стана много приятна. Пристигна в късния следобед. Първия човек, когото видя, беше Инграм Фрейзър, небрежно облегнат на стъблото на стар дъб в близост до портата. Кит се отвращаваше от Фрейзър, а знаеше, че и той не го харесва. Все пак в присъствието му имаше и нещо хубаво. Където беше Фрейзър, там беше и Томас.

— Какво ви води тук, мастър Марлоу? — попита Фрейзър с обичайния си плачлив тон, крайно неприятен за слуха. Почти колкото физиономията му, помисли си Кит и му стана още по-гадно. — Очаквате поредното търкаляне в сеното, нали?

Кит се овладя с мъка. Знаеше, че Томас се нуждае от Фрейзър, че той урежда успешно дела, за които не е редно да се говори. Последствието беше, че Фрейзър през цялото време оставаше близо до Томас и всички търпяха безсрамията му. Кит мина покрай Фрейзър, без дори да му кимне, и препусна в галоп към къщата, следван от изнервящия смях на шпионина.

Намери Томас на терасата, зает да дялка парче дърво, очевидно потънал в мислите си. Като видя Кит да се изкачва по стълбището, лицето му се разведри.

— Много се радвам, че си решил да наминеш, скъпи. — Томас стана и захвърли парчето дърво. — Ако искаш да знаеш, в момента си мислех точно за теб. — Пристъпи към приятеля си и го хвана под ръка. — Отдавна не си идвал в Скедбъри. Хайде да влезем. Все ще се намери кой да се погрижи за коня ти.

Двамата се качиха на горния етаж. Томас затръшна силно вратата на спалнята си и звукът отекна в цялата къща. Инграм Фрейзър, който бе влязъл в залата, разбра какво става, врътна се и излезе с непроницаемо изражение.

След около час Томас се отпусна по гръб в леглото и попи потта от гърдите си със смачкания чаршаф.

— О… липсваше ми…

— И на мен — отвърна Кит, стана и протегна мършавото си тяло. — Къде беше цели две седмици?

— На север. Отведох Розамунд в Чартли. Присъедини се към дамите на шотландската кралица в затвора й.

Кит зяпна смаяно.

— И Розамунд ли е част от мрежата на Уолсингъм?

— Сама се хвана в капана — отсъди мрачно Томас и седна в леглото. — Проклетото момиче е изгубило девствеността си. Признала на сър Франсис, че се е случило миналото лято в Скедбъри, но не й вярвам. Добре, че кралицата е повярвала. Както знаеш, тя не търпи придворни дами, които не са девици, затова прогонила сестра ми от двора. Както обикновено, държавният секретар се възползва от случилото се по своя начин.

— Много съжалявам — промълви Кит и посегна към ризата си. — Розамунд е твърде млада, за да се забърква в интригите на Уолсингъм.

Томас вдигна рамене.

— Всички сме фигури в шахматната му игра, скъпи. Надявам се все пак да й намери добър съпруг, който няма да я укорява, че не е девица. Ако си свърши добре работата, разбира се.

— Савидж иска да знае кога ще получи вест от Балард — съобщи Кит, докато навличаше панталона си.

— Скоро, скоро. Преди седмица заловихме писмо до Мария от Париж. Морган я съветва да се свърже с Антъни Бабингтън. Според Уил Крейтън малкият е затънал до гуша в католическите дела. Нищо чудно да пише на кралицата и да я уведоми какво прави за нея. Ако тя му отговори и изрази съгласие, тогава… — Томас се ухили многозначително. — Е, тогава ще видим.

— Тази работа не ми харесва.

Кит застана до прозореца и се загледа към облените от слънце поля, които заобикаляха Скедбъри.

— По-добре мълчи.

Томас се изправи зад него и го хвана за раменете. Кит се обърна бавно и го прегърна.

 

 

Летните дни в Чартли си приличаха напълно. Монотонността се прекъсваше само от петъчното вълнение, когато пивоварят заменяше празните бъчви с пълни. Всеки петък Мария очакваше тайни писма и това я изнервяше. Щом пристигнеше писмото, тя се затваряше в спалнята си и го четеше жадно. После започваше чакането — защото можеше да изпрати отговора си чак следващия петък.

Една сутрин кралицата излезе от спалнята си със запечатан пергамент.

— Розамунд, искам да сложите това писмо в празната бъчва, преди пивоварят да е пристигнал с новата доставка. Занесете го, моля?

Мария извади от чантичката си малка кожена кесия, сложи писмото вътре и грижливо затегна вървите.

— Разбира се, мадам.

Розамунд взе кесията и я скри в корсажа си. Почти автоматично й бе отредена ролята на пощальон и тази задача я улесни в изпращането на собствените й съобщения. Вчера бе пристигнал Клод дьо Нау, секретарят на Мария, и Розамунд бе направила подробен запис на разговора между двамата. Дьо Нау говореше за някой си отец Балард, анатемосан свещеник, който пристигнал тайно от Франция и отседнал в малко рибарско село в Корнуел. В момента събирал убедените католици от околността. Дьо Нау спомена и две имена на студенти по право от Лондон: Гифърд и Савидж.

Розамунд нямаше представа дали сведенията й ще заинтересуват сър Франсис, но знаеше, че той държи да разбере какво мисли Мария за съзаклятията, организирани за спасението й. Отиде в килера и извади канелката на празната бъчва. Сложи в кесията и своето писмо и я мушна в издълбаната под канелката дупка. Запуши отново бъчвата и се запъти обратно към покоите на кралицата. Докато вървеше, запремята броеницата в ръцете си и зашепна вече добре познатите молитви.

След около час чуха как колата с бъчвите влезе в павирания вътрешен двор. Пълните бъчви вдигаха оглушителен шум, празните не тракаха толкова силно. Щом натовари празните бъчви, пивоварят си тръгна.

Розамунд знаеше, че Фелипс или друг агент на Уолсингъм ще прочете и писмото на Мария, и нейното съобщение. Нейното писмо щеше да отиде при сър Франсис, а писмото на кралицата да потегли към получателя.

— Бързо, Розамунд, идете да проверите новите бъчви — подкани я Мария, която се разхождаше из стаята, тръпнеща от нетърпение. — Не забравяйте, че бъчвата, която ни трябва, има кръст отстрани. Сигурна съм, че вътре има нещо. Усещам го.

Розамунд взе от кухнята две кани и прекоси двора към килера. Както се бе надявала, вътре нямаше никой. До стената стояха четири пълни бъчви. Розамунд бързо намери кръста, начертан от пивоваря, извади канелката и заопипва стената. Намери кожена кесия, почти еднаква с онази, която преди час бе пъхнала в празната бъчва. Извади я, пъхна я в корсажа си, напълни каните и забърза през двора към сградата.

Мария я очакваше. Всяка фибра на високото, тънко тяло излъчваше нетърпение.

— Е?

— Намерих нещо, мадам.

Розамунд й подаде кожената кесия и се наведе да погали териера, който притискаше влажната си муцунка в крака й.

Мария буквално изтръгна кесията от ръката й. Отвори вървите с треперещи пръсти и извади гъсто изписания пергамент. Седна, придърпа си една свещ и зачете.

— Вести от мастър Бабингтън. — Прочете писмото два пъти, облегна се назад и затвори очи. — Започна се — прошепна едва чуто. — Слава на бога, най-сетне започваме.

Шарлът се наведе към нея, жадна да узнае тайната.

— Какво става, мадам? Какво започва?

— Започва война, Шарлът. Братовчед ми дук дьо Гиз и Филип Испански са обединили силите си, за да нападнат Англия. — Мария се засмя — това се случваше все по-рядко в последно време. — Знаех си, че мога да разчитам на Свещената лига. Дори да е в памет на мама, а не заради мен.

Майка й беше Дьо Гиз, а братовчед й Анри дьо Лорен бе основал Свещената лига заедно с Филип II Испански, папата, католическата аристокрация на Франция и влиятелния парижки парламент. Лигата открито заплашваше, че ако френският крал Анри IV наруши обещанието си да преследва хугенотите, тя ще го направи вместо него. Докато държеше на думата си, кралят можеше да разчита на подкрепа на могъщото семейство Дьо Гиз. Ако се разколебаеше, щеше да се изправи срещу най-влиятелните хора във Франция.

— Как ще се случи това, мадам? — попита Розамунд, когато кралицата отново потъна в мечтания.

Мария разтърси глава, за да се върне в реалността.

— Мастър Бабингтън пише, че той и други убедени католици подготвят пристанищата за нахлуването. Че вече са разположили там военни части, които ще се присъединят към французите и испанците, щом слязат от корабите. Най-сетне, най-сетне ще ме освободят от този затвор!

Мария скочи, но изведнъж върху лицето й падна сянка.

— А после какво, мадам?

Мария седна отново в креслото си, взе писмото и зачете.

— Мастър Бабингтън пише, че незаконната кралица ще бъде убита от шестима благородни джентълмени, все негови приятели. Те са решени да се борят за католическото дело и за мен, затова… — Явно й беше трудно да произнесе следващите думи. — … затова ще извършат необходимата екзекуция.

Мария остави писмото и отново затвори очи.

— Иска ми се това да не се случи, но…

Розамунд се наведе и вдигна писмото, което се бе плъзнало на пода. Вече знаеше защо сър Франсис се интересува от мистър Бабингтън, знаеше и защо Уил Крейтън се е сприятелил с него. Уил със сигурност е действал по поръка на държавния секретар. Имаше ли между познатите и поне един човек, който да не участва в мрежата на сър Уолсингъм?

Розамунд хвърли бърз поглед към писмото в ръката си. Адресът гласеше: До моята владетелка и кралица, на която единствено дължа вярност и подчинение. Розамунд прочете набързо няколкото реда и запомни изречението, което Мария не бе прочела на глас. Понеже всяко забавяне е крайно опасно, моля Ваше кралско величество да ни изпрати своите заповеди и лично да призове привържениците си да се присъединят към нас.

Сър Франсис със сигурност знаеше какво съдържа това писмо, Фелипс го е прочел, преди пивоварят да го пъхне в бъчвата. Сега всички чакаха отговора на Мария.

— Какво ще отговорите, мадам? — попита тихо Розамунд и пусна писмото в скута на кралицата.

— Още не знам, Розамунд. — Мария сгъна внимателно дебелия лист. — Трябва да помисля. Начинанието е рисковано.

 

 

Весели флагчета се вееха над пъстрите палатки, опънати на просторните морави в Хамптън Корт. Кралицата седеше на своя подиум край реката, над който бе вдигната бяла шатра, и с напрежение наблюдаваше двамата ездачи на турнирната площадка. Всичко това бе само игра, лятно развлечение, но изглеждаше така, сякаш ще има истински сблъсък. Рицарите вдигнаха високо копията и се понесоха един срещу друг. Отекна трясък на дърво и множеството зарева въодушевено, когато противниците обърнаха конете си, взеха нови копия и се приготвиха за втори сблъсък.

Агата си вееше бързо-бързо с ветрилото и се стараеше да скрие нервността си. Възседнал едрия боен жребец, Арно измерваше противника си с внимателен поглед. Нищо в позата му не намекваше, че е напрегнат, напротив, той се движеше с нарочна небрежност, подхвърляше копието и чакаше сигнала на тромпетистите. Въпреки това Агата се вълнуваше за него. Откакто прогониха момичето Уолсингъм, у Арно се усещаше едва потискано напрежение, натрупана енергия, която изобличаваше в лъжа обичайното му небрежно поведение. Агата предполагаше, че чувствата му към момичето са били много по-дълбоки, отколкото бе смятала досега. Той бе оставил у нея впечатлението, че иска да се позабавлява, като прелъсти една девица, и тя се включи в играта — не защото я одобряваше, а защото никога не му беше отказвала нищо.

Тромпетистите дадоха сигнал и Арно, се обърна към трибуните. Агата му махна с пурпурночервена лента. За съжаление той беше твърде далеч и тя не беше в състояние да каже дали е забелязал жеста й. В следващия миг Арно спусна наличника и конят му препусна в галоп. Противникът му, младият лорд Моргънстън, нададе ликуващ вик и вдигна копието си. При първия удар на копията грамадният черен жребец на Арно се вдигна на задните си крака, но в следващия миг отново нападна. Арно, изкривил уста в решителна гримаса, заби копието в щита на младежа. Вложи в удара цялата сила на тялото си и целия устрем на коня. Лорд Моргънстън се свлече от седлото под необичаен ъгъл. Кракът му остана в стремето, а когато конят се размърда неспокойно, ездачът падна безпомощен на пясъка.

Няколко души хванаха юздите на уплашения кон, за да го успокоят. Успяха да освободят ездача, но той остана да лежи неподвижен в тежкото си снаряжение. Арно обърна своя кон и се запъти обратно към павилиона. Лицето му не се виждаше.

Агата следеше случващото се с див ужас. Точно от това се беше опасявала. Натрупалата се у Арно отрицателна енергия търсеше отдушник и той бе забравил, че рицарският турнир е само игра. Хората бяха дошли тук да се забавляват, не да гледат кръв и убийства. Рицарите трябваше да покажат уменията си, не да хвърлят противника от седлото и да го нараняват.

Агата погледна към кралицата и сърцето й спря. Елизабет бе станала от креслото си и вървеше към изхода. Напудреното, обилно гримирано лице изразяваше отвращение. Придворните й също се изправиха и напуснаха трибуната.

 

 

Роджър Аскю влезе в двора на старата къща в Барн Елмс, на няколко мили южно от Лондон. Юлският ден беше горещ и той се радваше, че поне за няколко часа ще се отърве от вонята и горещината в града. Слезе пред входната врата, предаде коня си на момчето, което бе дотичало от обора, и удари с голямото месингово чукче.

Един слуга отвори вратата, преведе госта през коридор, настлан с плочки, после през салон с красива дървена ламперия и го изведе на терасата в задната част на къщата. Сър Франсис Уолсингъм подрязваше розовите храсти, насадени по края на терасата. Вдигна глава и по сериозното му лице пробяга една от редките му усмивки.

— Добре дошъл, Роджър. Прекрасно е, че се отбихте. Урсула ще се радва да ви види. Двете с дъщеря ни се опитват да разчетат последното писмо на Филип от Нидерландия. Почеркът му става все по-нечетлив. — Държавният секретар остави ножицата и стисна ръката на приятеля си. — Но преди да поздравим дамите, искам да обсъдя с вас нещо важно.

— С удоволствие. — Роджър оглеждаше одобрително красивата къща, моравата, която слизаше към лениво влачещата водите си Темза, цъфтящите розови храсти. — Знаете ли, Франсис, отдавна ви завиждам за това райско кътче. По нищо не прилича на Ситинг Лейн.

— Точно така. Идеално място за отмора. За съжаление напоследък нямам време да се наслаждавам на спокойствието. Делата на Нейно величество ме задържат на Ситинг Лейн. Едва след като кралицата замина за Хамптън Корт, реших и аз да си позволя няколко дена почивка. Хайде да слезем към реката.

— С удоволствие.

Двамата мъже тръгнаха по настлана с чакъл пътека, която прекосяваше моравата. Лодката на Уолсингъм беше вързана до пристана, а каменната пейка под старата върба предлагаше чудно местенце за разговор.

— Много съм разтревожен, приятелю. — Уолсингъм седна и протегна крака. Роджър Аскю беше един от малкото хора, на които доверяваше мислите, плановете, опасенията и надеждите си. — Заговорът, целящ да извади шотландската кралица от затвора, се разраства. Планът им е готов. Заговорниците са уведомили Мария и са я помолили да им даде благословията си. Щом тя положи подпис под такова писмо, ще имаме необходимото доказателство за държавна измяна. — Уолсингъм въздъхна и след кратко мълчание продължи: — Много съм разтревожен, защото нейно величество не смее… — Той скочи, обърна се към приятеля си и заговори с твърд глас: — Ако подхванем добре нещата, ще отстраним веднъж завинаги опасността от католически заговор. Отстраним ли Мария, католиците ще изгубят знамето си. Боя се обаче, че кралицата няма да действа с необходимата решителност. И тогава всичките ми усилия ще се окажат напразни.

— Значи искате да убедите Нейно величество със закона за предателството? — попита тихо Роджър и също стана.

— Създадохме го точно с тази цел. Бъгли също е много загрижен, защото кралицата твърди, че дори предателството да е очевидно, тя няма право да пролее кръвта на своя роднина.

— Може би парламентът ще успее да я убеди. Дайте им недвусмислени доказателства за вината на Мария.

— Дано — въздъхне тежко Уолсингъм. — Налага се да почакаме, защото кралицата още не се е включила с подписа си в заговор срещу държавата. Убеден съм обаче, че скоро ще го направи. Съобщенията от Розамунд са обещаващи. Наскоро ми писа, че Мария се разкъсва между отчаяние и надежда. Според нея кралицата придава голямо значение на лоялността на сина си, краля на Шотландия. Тя вярва, че когато настъпи подходящият момент, той ще поведе армията си към Англия, за да подкрепи бунтовниците и да сложи майка си на трона.

— Смятате ли, че ще го направи?

Роджър се наведе, вдигна едно камъче и го метна в реката.

— Джеймс е твърде зает да пази собствения си трон и живота си и няма да ги рискува заради майка си. Мария храни напразни надежди — както е правила през целия си живот. Не умее да преценява мъжете — отбеляза иронично Уолсингъм.

Роджър хвърли още едно камъче и то подскочи над водата.

— Разбирам, че вашата млада братовчедка се справя добре. Значи ненапразно сте я удостоили с доверието си.

— Прав сте. Момичето е много интелигентно. — Сър Франсис се обърна към приятеля си и попита изненадано: — Да разбирам ли, че вие все така проявявате интерес към нея въпреки…

— Въпреки че тя е съгрешила, това ли искахте да кажете? — отвърна с леко смръщване сър Роджър.

— Съгрешила е, да. Да го наречем грях на младостта. — Уолсингъм вдигна рамене. — Момичето е младо и лекомислено като брат си. Но аз не виждам у нея зло. Сърцето й е добро. Урсула нямаше да я обикне така силно, ако беше друга.

Роджър кимна замислено.

— Вашата съпруга е наистина забележителна. Винаги е умеела да преценява хората точно. Не виждам причина да не изпълня уговорката ни, Франсис. — На лицето му изгря усмивка.

— Истината е, че никога не съм бил особено привързан към добродетелта. Животът с добродетелна жена е ужасно скучен, докато темпераментът осигурява радващи преживявания.

Франсис кимна облекчено.

— Урсула ще се радва да чуе, че не сте променили мнението си, Роджър. За нея е важно да знае, че щом изкупи вината си, Розамунд ще живее спокойно и щастливо с добър съпруг.

— Да се надяваме, че младата дама няма да възрази — отвърна с ироничен поклон Роджър.

Двамата мъже се запътиха обратно към къщата. Щом се качиха на терасата, сър Роджър попита замислено:

— Може би не е зле да се погрижа малко за собствената си градина и да полея растенията, какво ще кажете, Франсис?

— Искате да заминете за Чартли? — попита изненадано държавният секретар.

— Защо не? Няма ли да ми намерите подходящо поръчение?

— Но разбира се, приятелю. Поръчения колкото искаш. Все пак елате първо да поговорим с Урсула. Сигурен съм, че е приготвила подаръци за Розамунд.

— Мъж, натоварен с подаръци, е винаги добре дошъл — засмя се сухо сър Роджър и последва приятеля си в къщата.