Джейн Фийдър
Съпернички (18)

17

Летисия Ашертън беше сама в спалнята и сменяше чорапите си. Дупка на петата бе предизвикала появата на болезнен мехур, а лейди Шрузбъри никога не проявяваше съчувствие към куцукащи почетни дами. Летисия притежаваше само три чифта чорапи и огледа дупката с недоволна гримаса. Беше твърде голяма и не си струваше да я кърпи, но се налагаше. Тя седна на едно столче и внимателно обу здрави чорапи.

Внезапно вратата се отвори и шумът я стресна. Влезе млада слугиня с изпразнените сутринта нощни гърнета.

— Моля за извинение, мадам — рече тя и направи реверанс. — Нямах представа, че вътре има някой.

— Ей сега ще изляза — отвърна намръщено Летисия и се зае с втория чорап.

Момичето започна да пъха гърнетата под леглата.

— По-добре ли е вече младата дама, която уж беше болна? — позволи си да попита тя, когато стигна до леглото на Розамунд и Джоан.

— Какво означава това? — Любопитството на Летисия веднага се събуди.

— Имам предвид младата дама, която остана в това легло, когато вие заминахте за Гринич. — Прислужницата се изправи и започна да разказва. — Поръчаха ми да я наглеждам и да й нося храна. Донесох мляко и сирене, но леглото й беше празно. Дойдох втори път, но нея пак я нямаше, а яденето беше недокоснато. — Прислужницата приглади косата си и избърса потното си чело. — Не трябваше ли да е тук?

— Да, разбира се — потвърди нетърпеливо Летисия. — Кога се върна?

— Както ви казах, идвах два пъти, но нея я нямаше. Това ли е всичко, мадам?

— Да. О, я виж, в ъгъла висят паяжини. Вече са почернели от прах. Нали ти трябва да чистиш тази стая? Кога най-сетне ще махнеш паяжините?

Момичето се поклони и побърза да измете паяжините. Летисия върза чорапите си над коленете и напусна спалнята с коварна усмивка.

Придворните дами бяха събрани в покоите на кралицата. Нейно величество работеше над голям стенен килим и разговаряше тихо с графиня Шрузбъри и лейди Пембрук. Млад певец изпълняваше с нежен глас песни от сър Филип Сидни и си акомпанираше на лютня.

— Сидни е прекрасен поет — въздъхна Елизабет. — Поет и войник. Възхитителна комбинация според мен.

— Сър Уолтър Рейли също е благословен с тези два таланта — подхвърли лейди Пембрук.

Кралицата се усмихна.

— Скъпият Рейли е наистина галантен джентълмен. — Тя вдигна глава от килима и претърси помещението с поглед. — Помните ли как изглежда сър Уолтър Рейли, Розамунд?

— Да, мадам.

— Нарисувайте портрета му.

— Веднага, мадам — отговори с поклон Розамунд и посегна към лист хартия.

Летисия се наведе към ухото на Франсис Дарси.

— Какво поведение! За каква се смята тази? Научих нещо много интересно за мадам фаворитката. Мистрес Розамунд си има тайни и ги крие грижливо.

— Какви тайни? — попита Франсис със святкащи от любопитство очи.

Летисия сложи пръст на устните си.

— По-късно. В спалнята.

 

 

Розамунд беше прещастлива да види отново Томас. Точно в три двамата се срещнаха в кралските конюшни. Брат й бе заповядал да приготвят Джени за езда и държеше юздите.

Като я видя, Томас скочи от седлото и я прегърна сърдечно.

— Добре ли си, малка сестричке?

— Доста добре — отговори кратко тя и му протегна лице за целувка. — Но днес се чувствам още по-добре, защото те виждам. — Тя погали кобилата и потърка носле в ноздрите й.

— Не знам как да ти благодаря, че плащаш за Джени. Толкова е хубаво, че е близо до мен…

Томас изкриви лице в иронична усмивка.

— Бих казал, че нямах друг избор, но какво значение имат разходите, след като мога да доставя удоволствие на сестричката си?

Розамунд се засмя безгрижно.

— Колко си добър! Какво става с теб, Томас? Къде беше през последните седмици?

— О, пътувах. — Брат й вдигна рамене. — Обикалям страната по заповед на нашия общ работодател.

— Беше ли във Франция?

— Не задавай въпроси, скъпо дете. И не отговаряй. Това е най-умният съвет, който мога да ти дам. Хайде, качвай се на коня! Лейди Уолсингъм те очаква с нетърпение.

Розамунд възседна Джени и веднага бе обзета от прекрасното усещане за свобода. Помисли за разликата между младата жена, каквато беше днес, и невинната девойка, дошла в Лондон с вълнение и надежда. Докато препускаше редом с Томас, често-често го поглеждаше скришом. Брат й нямаше представа колко много се е променила малката му сестра. Във всеки случай така е по-добре, помисли си тя и се усмихна на себе си.

— Ще има и други гости — уведоми я Томас. — Затова те моля, Розамунд, да не забравяш добрите маниери. Ако изобщо си имала някога такива. — Розамунд се закиска дръзко и той я огледа неодобрително. — Всъщност трябва да кажа, че тази рокля е скрила почти изцяло невъзпитаната хлапачка, каквато беше някога.

— Лейди Уолсингъм беше много мила — обясни Розамунд. — Заповяда да преправят за мен две от придворните й рокли и ми подари много украси за двете дневни рокли, които получих от теб. — Тя поглади доволно турскосинята тафтена пола и раздвижи коляното си върху дамското седло. — Роклята е много елегантна, нали? Но спешно ми трябват чорапи, Томас, а нямам пари да си купя.

Брат й отново изкриви лице.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Едмънд би трябвало да поеме грижата за теб, но дори да успея да го измъкна от прегръдките на най-новата му курва, се съмнявам, че ще е достатъчно трезвен да ме изслуша, камо ли да ми подхвърли няколко сребърни монети.

— О, моля те, опитай се да го убедиш! Нужни са ми и обувки.

— Ще опитам — обеща Томас, но изглеждаше скептичен.

Розамунд не продължи да настоява. Не по-зле от Томас знаеше, че Едмънд няма да изпълни задълженията си на брат и глава на семейството, и се надяваше Томас да й достави нужното, както беше правил досега. Но не биваше да настоява твърде много.

— Ще ми кажеш ли кои са другите гости?

Томас я измери с преценяващ поглед.

— Доколкото разбрах, няма да са много. Лейди Сидни, дъщерята на сър Франсис, гостува на майка си. Ще дойдат също приятелят ми Томас Уотсън и сър Роджър Аскю, стар приятел на сър Франсис и лейди Уолсингъм.

— Май не съм чувала това име — рече Розамунд. — Придворен ли е?

— Доскоро бил в Нидерландия със сър Филип. Докато отсъствал, жена му родила и починала от треска. След завръщането си се оттеглил в Шропшир, където има имение, за да си уреди нещата. Едва отскоро е в Лондон. Кралицата е благосклонна към него.

Томас изреждаше подробностите с равнодушен глас, но любопитството на Розамунд веднага се събуди.

— И той ли смята сър Франсис за свой работодател?

— Откъде ти хрумна този въпрос?

— По две причини — отговори оживено тя. — Първо, имам чувството, че почти всички хора, които познаваш, са свързани по някакъв начин с тайната служба на държавния секретар. И второ, сър Франсис работи ден и нощ. Съмнявам се, че кани гости, без да са свързани по някакъв начин с работата му. Това би било губене на време. — Изведнъж я осени прозрение. — Това означава, че и мастър Уотсън е включен в мрежата, права ли съм?

— Още веднъж ще ти кажа, скъпа сестричке, че не е умно да задаваш въпроси и да даваш отговори.

— Тогава ще си направя свои изводи. — Розамунд се усмихна самоуверено. Нямаше нужда Томас да потвърждава предположенията й. — И мистър Марлоу ли е с вас?

— Не вярвам. А ти как се разбираш с другите придворни дами?

— С готовност признавам, че не отдавам особено значение на компанията им. Общувам само с Джоан Дейвънпорт. За щастие не съм длъжна да прекарвам времето си само сред придворните дами. Животът в двора може да бъде много забавен.

Томас я гледаше с нарастващо недоверие.

— Не прекалявай със забавленията. И не забравяй, че си в двореца само за да си намериш съпруг. Щом се омъжиш, положението ти в обществото веднага ще се промени, дори да продължиш да служиш като почетна дама на кралицата. Когато си омъжена лейди, никой няма да те следи и да клюкарства по твой адрес.

— Но съпругът ми ще има всички права върху мен, нали?

Погледът на Томас стана още по-строг.

— Крайно време е да се научиш да си държиш езика зад зъбите, Розамунд. Ако изказваш подобни възгледи публично, сама ще си докараш зло. Тази вечер трябва да бъдеш особено предпазлива.

Розамунд не възрази. Нямаше никакво намерение да се упражнява в остроумие на масата у семейство Уолсингъм.

Скоро спряха пред величествения дом на Ситинг Лейн. Томас помогна на сестра си да слезе от седлото и предаде юздите в ръцете на дотичалия коняр. Веднага ги отведоха в големия салон — Розамунд знаеше, че го използват само когато канят гости, непринадлежащи към семейството.

Лейди Уолсингъм поздрави новодошлите и сърдечно прегърна Розамунд.

— Вашата компания ми липсваше болезнено, скъпа моя. Дайте да ви видя. — Тя отстъпи назад и огледа изпитателно младата жена. — Роклята ви стои чудесно. Радвам се за вас. Хайде, елате, трябва да се запознаете с дъщеря ми, лейди Сидни.

Розамунд застана пред висока, доста мършава млада жена, малко по-възрастна от нея. Розамунд направи учтив реверанс.

— Лейди Сидни, за мен е чест да се запозная с вас. Лейди Уолсингъм много ми е разказвала за прекрасната си дъщеря.

— Само добро, надявам се. — Франсис Сидни имаше топлата усмивка на майка си. — Аз от своя страна мога да кажа, че моята майка пее само хвалебствени песни за вас.

Розамунд отново се поклони скромно и прие поздрава на Томас Уотсън с добродетелен реверанс.

— Разбрах, че вече познавате мастър Уотсън — усмихна се лейди Уолсингъм. — Но сега искам да ви представя на нашия стар приятел сър Роджър Аскю.

Розамунд направи реверанс със сведена глава. Вдигна я едва когато се изправи. Сър Роджър, облечен в черно копринено кадифе, подплатено със сребърна дамаска, имаше изправената стойка на войник, която подчертаваше едрото му тяло. Загорялата от слънцето шия беше украсена със скромна дантелена яка. След като е бил със сър Филип в Нидерландия, сигурно е видял достатъчно битки, помисли си Розамунд. Тъмнокестенявата коса беше гъста, на леки вълни, и му придаваше фриволен вид, но сивите очи гледаха сериозно, а линията около устата му издаваше тъга. Точно така, той не е сериозен, а тъжен, продължи да разсъждава на ум Розамунд. Може би е обичал жена си.

— За мен е чест, мистрес Уолсингъм. — Сър Роджър се наведе над ръката й и тя забеляза огромния смарагд на пръста му. Не носеше други бижута, явно не обичаше да се труфи. Приличаше на опитен държавник и тя прецени, че отдавна е минал трийсетте. Истински старец, макар да не изглеждаше оглупял. Само това сериозно изражение…

— Добре дошла в дома ми, Розамунд. — Сър Франсис й кимна по обичая си кратко и тя плахо се поклони.

— Да вечеряме! — Лейди Уолсингъм отвори вратите към трапезарията. — Сложила съм ви до сър Роджър, Розамунд. Мастър Уотсън, вие ще седнете до лейди Сидни.

Гостите заеха местата си. Прислужници внесоха купи и плата с ядене. Вечерята беше богата, много по-разкошна от всички вечери, които Розамунд помнеше от престоя си в този дом. Много й се искаше да попита в чест на кого сервират печен лебед и глазирани бутчета, но си замълча. Поднесоха още зеленчуци, сварени в бадемово мляко, стриди, аспержи и гъби в масло. Виното се лееше в изобилие и Розамунд неволно си помисли колко щеше да се радва Кит Марлоу. Сигурно щеше да изрази възторга си твърде бурно за събраното днес около масата общество. Тя си припомни неприличните песнички, които обичаше да изпълнява приятелят й, и неволно се усмихна.

— Какво ви развесели, мистрес Уолсингъм?

Розамунд се обърна към съседа си и кимна виновно.

— О, просто един спомен, сър Роджър. Една най-обикновена песничка.

— О, моля, искам да я чуя.

Розамунд се изчерви и побърза да обясни:

— За съжаление вече не си спомням всички думи…

Той я погледна с разбираща усмивка.

— Измисляте си претексти, мистрес.

Усмивката му излъчваше нещо успокояващо, освен това разведри лицето му.

— Прав сте, сър — осмели се да признае Розамунд. — Работата е там, че строфите не са много подходящи за днешната компания. — И зачака да види реакцията му.

Сър Роджър вдигна вежди.

— Нима вие ходите по кръчми?

— Разбира се, че не, сър. — Розамунд успя да вложи в гласа си известно възмущение. — Но понякога е трудно да не чуваш какви песнички си пеят момчетата в обора. Особено ако живееш на село.

— Без съмнение — отговори само той, но после отново се усмихна и сръчно смени темата. — Доколкото чух, живеете в двора и сте част от свитата на кралицата.

Тя кимна и набоде един картоф на трирогата си вилица.

— Все още се чувствам като новачка…

— И вероятно животът в двора не е по вкуса ви? — предположи той, докато режеше месо от бутчето на таблата. Сложи едно парче в чинията й, после и в своята.

— Понякога е много приятно, сър. — Розамунд хапна малко от месото. — Разбрах, че сте били дълго време в Нидерландия, сър Роджър. Заедно със сър Филип Сидни.

Той прие без възражения новата насока на разговора.

— Бяхме длъжни да прогоним испанците от страната. Преследванията им станаха непоносими. Инквизицията е във всеки град, шпионите й са във всяко селце. — В гласа му личеше вълнение, макар че лицето му си остана все така затворено. — Трябваше да победим, за да спасим хората там от испанското иго.

— Сигурно е важно да не позволим на испанците да се заселят толкова близо до нашите брегове — кимна Розамунд. — За тях ще е по-лесно да нахлуят в Англия откъм Нидерландия, отколкото от Испания.

Розамунд се бе възползвала от часовете, през които преписваше писмата на кралицата, за да слуша внимателно разговорите, които се водеха в стаята. Членовете на кралския съвет често обсъждаха испанската заплаха и ролята на Нидерландия в европейската политика.

— Права сте, това е важна цел, но тя е кратковременна. За мен човешкият проблем е много по-важен. Много държа населението на страната да бъде опазено от религиозно преследване.

— Гледахте ли вече някое театрално представление в двора, мистрес Уолсингъм?

Томас Уотсън, който седеше насреща й, се наведе, набучи на върха на ножа си парче лебед и го сложи в чинията си.

Розамунд се зарадва на намесата му.

— Още не, мастър Уотсън. Миналата седмица актьорите на граф Лестър са представили драма в Гринич, но за съжаление не можах да присъствам.

— Значи харесвате театъра, мистрес Уолсингъм?

Розамунд се обърна отново към съседа си. Очите й святкаха.

— Повече от всичко, сър Роджър. Ако беше възможно, щях да ходя всяка вечер.

— Представям си, че пътуващите театри са били единственото развлечение за семейството ви в провинцията. Кажете, какво ви харесва най-много в пиесите?

Розамунд не се нуждаеше от втора подкана. Веднага се впусна в живо описание на пиесите, които беше гледала. Описа магията на думите, словесните и физическите двубои, комедийните ситуации, неочакваните обрати на действието. Едва когато млъкна, защото й направи впечатление, че всички сътрапезници я гледат с огромно учудване, й стана ясно, че се е издала. Само човек, посещавал многократно обществените театри, би могъл да изпълни този хвалебствен химн.

Розамунд сведе глава, засрамена от непредпазливостта си. Сър Франсис знаеше, че е била на театър, брат й и мастър Уотсън също, но двете дами и съседът й по маса нямаха представа за приключенията й.

— Имате невероятно жива фантазия, мистрес Уолсингъм — притече й се на помощ лейди Сидни. — Като ви слушах, ме обзе силно желание да присъствам на театрално представление. Следващия път, когато в двора представят пиеса, непременно ще дойда.

— Да, наистина — подкрепи я майка й, която продължаваше да гледа слисано Розамунд.

— Картината, която нарисувахте пред нас, беше невероятно детайлна, мистрес Розамунд — отбеляза с усмивка сър Роджър, но погледът му издаваше скептичност.

— Розамунд умее да рисува невероятно добре с перо — уведоми го сухо сър Франсис. — Предава изключително точно портрети и цели сцени по памет. Брат й е известен театрален меценат и според мен тя е свързала спомените си от детството с описаните от Томас сцени в обществения театър. Прав ли съм, Розамунд?

— Да, сър. — Розамунд отпи глътка вино и улови погледа на брат си. Как можа да допусне такава глупава грешка!

Приключиха вечерята без повече произшествия. Розамунд спря да говори, а съседът й посвети вниманието си на другите сътрапезници.

Най-сетне лейди Уолсингъм се надигна.

— Сигурна съм, че джентълмените искат да поговорят за работата си. Затова ще ви оставим сами. Франсис, Розамунд, елате с мен.

Дамите излязоха от трапезарията и Урсула ги отведе в частния си салон. Всички вази бяха пълни с ухаещи рози, отворените прозорци пропускаха топлия летен въздух. Урсула се отпусна в обичайното си кресло и взе гергефа си. Дъщеря й седна срещу майка си и също започна да бродира.

— Розамунд, скъпа, ако искате да рисувате, ще намерите всичко необходимо на масичката. Знам, че не цените особено бродерията — отбеляза с лека усмивка Урсула.

Розамунд благодари и седна на любимото си място. Сякаш се връщаше в миналото. Очакваше домакинята да я разпита за театъра, но лейди Уолсингъм явно не беше склонна да буди спящите кучета. Съпругът й достатъчно ясно бе дал да се разбере, че е осведомен по въпроса, и не бе повдигнал възражения, а тя не беше свикнала да оспорва решенията му.

— Сър Роджър е много приятен джентълмен — заговори Франсис, докато правеше акуратни бодове. — Как го намирате, мистрес Уолсингъм?

— Харесвам го. Държа се много любезно. Ала ми изглежда доста… тъжен. Чух, че изгубил съпругата си при раждане.

— Миналата година — обясни Урсула. — Това е голяма загуба за бедния сър Роджър. Беше много привързан към жена си.

— А детето оживя ли? — попита Розамунд, без да откъсва поглед от скицата си.

— Не, за съжаление — въздъхна лейди Уолсингъм. — Роди се преждевременно. Това се случва много често.

Тя се обърна към дъщеря си и погледът й потъмня. Франсис беше жена на сър Филип от почти три години, а все още нямаше признаци, че ще му роди дете. Понеже съпругът й беше губернатор на една от нидерландските провинции и прекарваше почти цялото си време там, двамата нямаха много случаи да заченат дете. Сър Филип упорито настояваше жена му да си остане в Лондон — не смеел да я изложи на заплаха от страна на испанците. Тайно в себе си Урсула се надяваше дъщеря й да се противопостави на мъжа си и да го последва. За съжаление Франсис беше твърде добре възпитана и знаеше къде е мястото й като съпруга. Дъщеря й не беше в състояние да възрази на съпруга си и само тя, майката, беше виновна за това положение.

— Наистина е много тъжно — отбеляза тихо Франсис. — Сър Роджър е много добър човек. Винаги проявява разбиране.

— Според мен трябва да се ожени повторно, и то скоро — рече Урсула и се зае отново с бродерията. — Ще бъде добър съпруг. — Тя помълча малко и добави: — Не мисля, че ще си търси жена с богатство. Самият той разполага с достатъчно пари.

Нещо в гласа й накара Розамунд да вдигне поглед. Но Урсула не й обръщаше внимание.

Когато Томас дойде да я вземе, за да я върне в Уайтхол, лейди Урсула и Франсис я прегърнаха с обич.

— Надявам се да се видим скоро в двора, Розамунд. — Франсис стисна ръката й. — През следващите дни ще дойда да поднеса почитанията си на кралицата.

— Ще се радвам да ви срещна пак. — Розамунд се усмихна, благодарна за предложеното й приятелство. Не можеше да си представи, че Франсис Уолсингъм ще се включи в злобните клюки на другите придворни дами.

Сър Франсис и другите двама не се появиха и двамата с Томас напуснаха къщата.

— Къде са сър Роджър и мастър Уотсън? — попита Розамунд, докато Томас й помагаше да възседне Джени.

— Разговарят със сър Франсис. Трябва да уредят някои неща. — Томас се метна на коня си. — Как ти хареса сър Роджър?

— Изглежда много приятен. — Розамунд се намръщи подозрително. Защо всички се интересуваха дали тя е харесала сър Роджър? — Защо питаш?

Томас насочи коня си към портата и тя го последва.

— Сър Роджър е вдовец и си търси жена — обясни брат й, без да я поглежда. — Сър Франсис му е правил доста услуги и той се чувства длъжен да го подкрепя. Освен това не се интересува от зестра.

Розамунд се ококори изненадано.

— Нима си търси жена на Ситинг Лейн? — осведоми се предпазливо тя.

— Може би. — Томас се обърна за миг към нея и я огледа под изчезващата светлина на деня. — Би било добре да си изясниш в какво положение се намираш, сестричке. Едмънд няма да направи нищо за теб, а аз не съм в състояние да ти помогна. Сър Франсис ти предлага възможност да заемеш достойно място в обществото. Аскю е достатъчно богат и не се нуждае от богата жена. Той е убеден протестант и има добри връзки. Кралицата му симпатизира. Ако имаш късмет, той ще те хареса и ще получи съгласието на Нейно величество. Няма да имаш друг такъв случай, повярвай. Би трябвало на колене да благодариш на сър Франсис за всичко, което прави за теб.

Розамунд се взираше в някаква въображаема точка между ушите на Джени и се опитваше да проумее чутото. Тъкмо беше започнала да се забавлява, да прониква в тайните на двора, да намира удоволствие в смели флиртове и дискретни връзки… а ето че се появи потенциален съпруг, и то не като далечна възможност за бъдещето, а истински, жив мъж. Чувстваше се напълно объркана, но съзнаваше, че трябва да отложи подреждането на емоциите си за по-късно.

— Но Томас, той е стар. И при това вдовец — опита се да възрази тя. Съзнаваше колко е слаб протестът й, но не намираше какво друго да каже.

— Стар ли? Съмнявам се да е на повече от трийсет и пет — отвърна подигравателно брат й. — Той е здрав и бодър, в разцвета на годините си. Не намираш ли, че е много представителен?

— Да, прав си — призна Розамунд. — Нямам никакви възражения относно външния му вид. — Но аз изобщо не го познавам, Томас.

— С времето ще го опознаеш.

Двамата наближиха двореца и Томас изостави темата. Той придружи сестра си до голямата зала, където я остави пред стълбището, което водеше към спалнята на дамите.

— Запомни, Розамунд: на харизан кон зъбите не се гледат. Сър Франсис те покровителства. Знам колко си своенравна, но ако сър Роджър се съгласи да се ожени за теб, ще имаш голям късмет. Ако откажеш, ще обидиш своя благодетел, а на себе си ще нанесеш непоправима вреда. Бъди внимателна, моля те.

Розамунд кимна и за миг се изкуши да каже истината на брат си. Ала само за миг. Томас я разбираше, но никога не би действал против собствените си интереси. Ако можеше да помогне на сестра си, без да навреди на себе си, щеше да го направи. Но ако тя извърши нещо, което би могло да го застраши, моментално ще я остави на произвола на съдбата. Тя не го обвиняваше за поведението му. Той просто си беше такъв.

— Разбирам. Лека нощ, Томас.

Той изглеждаше облекчен.

— Добро момиче. — Целуна я по челото и я потупа по рамото. — Желая ти лек сън. Чух, че дворът ще замине за няколко месеца в Гринич, заради лятната горещина. Носи се слух, че в града върлува чума и Уайтхол трябва да бъде прочистен. — Усмихна се, повдигна брадичката й с един пръст и я погледна дълбоко в очите. — В Гринич се живее много добре, ще видиш. Дават се представления, кралицата ходи на лов със соколи, почти всяка вечер има танци, организират се пикници по реката. В Гринич почти не се говори за държавните дела. Кралицата си почива.

— Звучи прекрасно — усмихна се Розамунд. — Ще се радвам да сменя обстановката.

Тя хукна нагоре по стълбата, но на следващата площадка се обърна и му прати въздушна целувка.

Щастлив, че сестра му няма да създава затруднения, Томас тръгна да си търси подходяща компания. Ако успееше да омъжи Розамунд за влиятелния и богат сър Роджър, от раменете му щеше да падне огромен товар. По закон той не носеше отговорност за съдбата на сестра си — това беше задача на Едмънд, но открай време я обичаше и я чувстваше като сродна душа. И той като Розамунд имаше склонност към необичайното и неразрешеното.

Розамунд спря за миг пред вратата на спалнята и се заслуша в гласовете, които долитаха отвътре. Надяваше се никой да не й обърне внимание, като влезе в стаята. Много искаше дамите да продължат разговора си, без изобщо да я поглеждат, сякаш тя не съществува.

Въздъхна примирено и отвори вратата.

Оказа се, че се лъже. Щом влезе, разговорите замлъкнаха и всички се обърнаха да я изгледат. Само Джоан извърна глава.