Джейн Фийдър
Съпернички (17)

16

Розамунд спря за малко на терасата и се загледа към група млади придворни, които играеха на топка на моравата. Уил се бе присъединил към тях, бе свалил жакета си и навил ръкавите на снежнобялата риза. Когато се засили, за да хвърли топката, Розамунд изпита болезнен копнеж по силното му, мускулесто тяло. Не можеше да повярва, че двамата никога вече няма да се любят. Не. Тя няма да се откаже, каквото и да ми коства това.

Розамунд прехапа устни, за да спре напиращите сълзи, обърна се решително и влезе в залата.

По време на нейното отсъствие кралицата бе слязла при двора и бе заела място на трона си под държавния балдахин. Подиумът с трона се намираше в дъното на залата. Скрила лице зад ветрилото, Елизабет се усмихваше на граф Лестър, застанал до нея. Великолепната бяла брада беше единственият белег, който показваше възрастта му. Военната му стойка беше изправена и горда както винаги — все едно беше на бойното поле и се готвеше да завоюва слава за своята кралица.

Розамунд се приближи към подиума и проследи сцената с голям интерес. Кралицата често менеше настроенията си: днес се отнасяше към Робърт Дъдли, граф Лестър, благосклонно и дори нежно, утре ставаше груба и зла. Главната причина за гнева й беше женитбата на Дъдли, станала без нейно одобрение. Случваше се седмици наред да отказва да го вижда и да говори с него, а на жена му беше забранено да идва в двора. После изведнъж започваше да се отнася към него любезно и приятелски, като към човек, с когото я свързва дългогодишна близка дружба. Жена му обаче си оставаше изключена от кръга на придворните. Розамунд беше чувала много слухове за някогашната любовна връзка между кралицата и Лестър, но в момента двамата се държаха просто като добри стари приятели.

Хората около нея се разделиха, за да дадат път на млад мъж, който устремно напредваше към подиума. Той коленичи пред кралицата с ръка върху дръжката на меча, с другата притиснал шапката към гърдите си. Слънцето позлати разкошната му руса коса. Носеше великолепен кадифен жакет в яркочервен цвят, разрязаните ръкави бяха подплатени с бежова коприна. Розамунд стоеше достатъчно близо, за да чуе разговора.

— Мадам, моя кралице, дошъл съм да се сбогувам с вас.

— Защо тръгвате толкова скоро, Робърт? Та вие току-що се завърнахте. — Кралицата се усмихна нежно. — Качете се при нас, скъпо момче, заповядайте.

Тя даде знак на Робърт Деверо, който моментално скочи на подиума. Граф Лестър се намръщи и освободи мястото до трона.

Без да съзнава какво прави, Розамунд мина още по-напред. Сцената я възхищаваше. В двора говореха, че ърл Есекс е изместил граф Лестър от сърцето на Елизабет. Ако се съдеше по мрачната физиономия на стария воин, в слуховете имаше значителна доза истина.

Есекс се поклони дълбоко и целуна ръката, която кралицата милостиво му протегна.

— Неутешим съм, че трябва да ви напусна, мадам, но аз съм на служба при вас и съм длъжен да изпълнявам заповедите ви без бавене.

Кралицата се намръщи леко.

— Това се разбира от само себе си, милорд.

Есекс отново падна на колене.

— Простете, мадам, не исках да бъда дързък и непочтителен. Надявам се да ме изпратите с усмивка, която ще запазя в сърцето си.

Елизабет се усмихна отново, наведе се и го потупа по рамото с ветрилото си.

— Станете, Есекс. Прощавам ви. На забележителни млади мъже като вас се прощават много неща.

Есекс се засмя като момче.

— О, мадам, как искам да отнеса оттук спомен от моята кралица… нещо, което да гледам, преди да заспя…

— Ама че сте ласкател! — Елизабет размаха ветрилото си — знак, че младежът може да се оттегли. В този миг погледът й падна върху Розамунд, която я гледаше в опиянение.

— О, мисля, че намерих отговора. Приближете се, Розамунд Уолсингъм.

Сърцето на девойката изведнъж спря да бие. Тя изкачи стъпалата с омекнали колене и приклекна в дълбок дворцов реверанс.

— Заповядайте, мадам.

— Нарисувайте ме, дете.

— Да ви нарисувам, мадам? — Розамунд отвори и затвори уста като риба на сухо.

Нейно величество се намръщи заплашително.

— Точно това казах. Нарисувайте миниатюра с моя образ — така моят верен слуга граф Есекс ще има какво да носи до гърдите си и да гледа, преди да заспи.

Розамунд коленичи. Целият двор я гледаше и това я смути много повече от заповедта на кралицата.

— Но аз нямам нито перо, нито хартия, мадам — прошепна тя, вперила поглед към полата на копринената рокля, блестяща като сребро, в която бе облечена Елизабет.

Кралицата махна заповеднически на един от служителите.

— Бързо, Джералд, донесете на мистрес Уолсингъм необходимото, за да изпълни задачата си.

Джентълменът се поклони и слезе от подиума. Розамунд остана на колене, защото не знаеше как да постъпи.

— Изправете се, дете — заповяда нетърпеливо Елизабет. — Седнете ей там — посочи тя трикрако столче в края на подиума. — Искам да си изберете място, откъдето най-добре виждате профила ми. Ще ме нарисувате от дясната страна.

— Да, мадам.

Розамунд се изправи и впи поглед в лицето на кралицата. Тронът беше поставен точно в средата на подиума, джентълмените стояха около него на малки групи. Тя вдигна столчето, избра подходящото място и помоли колебливо:

— Възможно ли е джентълмените да застанат от другата страна на трона ви, мадам?

— Махнете се… изчезвайте, всички. Искам мистрес Розамунд да има достатъчно място и да вижда добре. — Елизабет направи знак и господата побързаха да изпълнят заповедта. — Добре ли е така, дете? — Тя вирна брадичка и изкриви устни в лека усмивка.

— Прекрасна поза, мадам. — Розамунд установи с огромна изненада, че думите излизат от устата й без никакво усилие. Кралицата беше облечена много грижливо. Ръкавите на сребърната рокля падаха тежко до земята и разкриваха пурпурночервена подплата. Четириъгълното деколте беше дълбоко, разкошната огърлица от перли и рубини привличаше погледа към заоблените гърди.

Ще се постарая да предам само най-добрите й черти, реши безмълвно Розамунд. Ако покаже точната си ръка, Нейно величество сигурно ще се разсърди. Съвсем ясно личеше колко отпусната е плътта й, колко дълбоки са бръчките около очите. Най-доброто и най-сигурното беше да съсредоточи вниманието си върху високата яка, която се издигаше над шията й. Тя сияеше, обшита с безброй мънички перли и рубини. Освен това щеше да предаде в подробности великолепните къдрици на червено-златната перука, които падаха по раменете на Елизабет.

Джентълменът се върна с японски пулт за писане, с достатъчно пергамент, пера и мастило. Розамунд му благодари и подреди материалите. Съзнаваше, че я гледат поне хиляда жени и мъже, и беше вцепенена от страх. Струваше й се невъзможно да започне да рисува. Какво ще стане, ако кралицата не хареса рисунката? Елизабет беше капризна и нищо чудно да реши, че Розамунд не е предала достатъчно добре величието й. Сигурно веднага ще я хвърлят в Тауър и ще гние там до края на живота си.

Съсредоточи се, заповяда си тя. Гледай я, сякаш е най-обикновен човек. Или пеперуда, кацнала върху скала, скакалец в тревата. Най-характерната черта на кралицата беше носът, особено в профил. По-добре да започне с очите, тъмни и искрящи. Няма да нарисува нито един зъб в устата й, защото малкото останали бяха черни.

Розамунд направи първата скица. Знаеше, че е длъжна да нарисува портрета бързо и добре. Това беше случай, единствен по рода си. Докато тя рисуваше, кралицата се стараеше да остане неподвижна, само от време на време разменяше по няколко думи с Есекс или със съветниците си и Розамунд използваше тези кратки прекъсвания, за да се постави на мястото на модела си и да си представи как Елизабет би желала да я нарисуват. Съзнаваше, че трябва да е много предпазлива. Лицето на портрета трябваше да прилича достатъчно на английската кралица, за да не изглежда като фарс. Кралицата трябваше да бъде предадена като жива, но без ярките белези на старостта.

След време на придворните явно им омръзна да наблюдават художничката и се разпръсваха. Това я успокои. Почти не забеляза как на подиума се качи сър Франсис Уолсингъм. Не й се налагаше да гледа много кралицата, защото чертите й се бяха запечатили в главата й.

— Е, мистрес Уолсингъм, още ли не сте готова?

Гласът на кралицата прогони замайването й. Розамунд огледа рисунката си и сложи лека сянка на шията, за да омекоти линиите.

— Готова съм, мадам.

— Донесете да видя. — Кралицата говореше с нетърпението на дете, което иска играчка. — Покажете ни какво сте сътворили.

Розамунд стана, приглади полите си и предпазливо се приближи към трона. Направи реверанс и подаде пергамента на Елизабет. Отстъпи назад и сведе глава. Странно, но не изпитваше страх от реакцията на кралицата. Знаеше, че рисунката й е добра. Ако нейно величество не я хареса, няма какво да се прави. Тя бе замазала грижливо всички некрасиви детайли, бе подчертала красивите и разчиташе много на подробности като яката и огърлицата.

Елизабет огледа изпитателно изображението си, кимна кратко и го подаде на Есекс.

— Е, какво ще кажете?

— Великолепен портрет, мадам. Много точно изобразява една велика и красива кралица. — Младежът се поклони с ръка на сърцето.

Лицемер, помисли си Розамунд. Есекс имаше очи и със сигурност беше забелязал, че е замазала всички недостатъци. Но тя не го обвиняваше за лицемерието. Английската кралица беше най-суетната жена на земята.

— А вие какво ще кажете за способностите на вашето протеже, Франсис? — обърна се Елизабет към държавния секретар.

Уолсингъм взе рисунката от ръцете на Есекс, наклони глава и я огледа внимателно. Хвърли кратък поглед към Розамунд, в който се четеше разбиране и признание, и върна рисунката й на кралицата.

— Майсторско произведение, мадам. Младата ми братовчедка ви е нарисувала като жива.

— Ще я нося постоянно до сърцето си, мадам. — Есекс пое пергамента, нави го грижливо и го прибра във вътрешния джоб на жакета си. — Крайно време е да потегля към Ирландия. Трябва да изпълня поръчението на Ваше величество.

— Бог с вас, Есекс. — Кралицата му подаде ръка за целувка и младежът се оттегли.

След като почака известно време, Розамунд реши, че са я забравили, спусна се бързо по стълбата и изчезна в анонимността на залата.

— Имате необичаен талант, мистрес Розамунд.

Младата жена се обърна стреснато. Шевалие Дьо Вожиро стоеше само на крачка от нея и я гледаше втренчено.

— Откъде… откъде знаете, сър? — заекна смутено тя. Неочакваната му поява я обърка напълно. След вълнуващите преживявания с Уил почти го бе забравила, но сега споменът я връхлетя с нова сила. Върна се на полянката в гората, усети устните му върху своите… Той сякаш прочете мислите й, защото очите му светнаха.

— Кралицата хареса рисунката ви. Това означава, че сте много талантлива — обясни с усмивка той. — Защо не ви видях вчера в Гринич?

— Бях неразположена. — Розамунд изпита добре познатото чувство, че си играе с огъня, и приятна възбуда от играта.

Арно направи крачка към нея.

— Радвам се да видя, че сте по-добре, цветенце мое.

Гальовното обръщение я поласка. Погледът му проникна в сърцето й и пълната зала изчезна някъде в далечината.

— Искате ли да се поразходим? — попита тихо той и й предложи ръката си. Раната на ръката му заздравяваше бързо, но все още носеше превръзка. Добре, че не се виждаше под ризата и висящите ръкави на сатенения жакет в турско синьо и сребърно.

Розамунд се поколеба. Защо се чувстваше привлечена от този мъж, след като бе дарила сърцето и тялото си на Уил?

— Елате. — Гласът му беше мек, но настойчив, и тя се подчини. Тъкмо когато сложи ръка върху неговата, от тълпата изникна лейди Ленстър и се насочи към тях. Както винаги, дамата беше великолепно облечена — полата от тежка Дамаска с цвят на слонова кост падаше върху златна фуста, пурпурночервените ръкави също бяха избродирани със злато. Виолетовите й очи светеха загадъчно в ярко осветената зала. Булото на главата й, обшито със скъпоценни камъни, разкриваше достатъчно от гъстата синьо-черна коса.

— О, скъпа Розамунд… Арно… преча ли?

— Как бихте могли, скъпа Агата? — Арно се освободи умело от ръката на Розамунд, наведе се и поднесе пръстите на дамата към устните си. — Всеки миг от деня става по-красив във вашето присъствие.

— Вие сте непоправим ласкател. — Агата се засмя и игриво го удари с ветрилото си. — Внимавайте, Розамунд, Арно е способен да отклони пчелата от меда.

— Не се съмнявам, Агата. — Розамунд се засмя тихо, опитвайки се да скрие разочарованието си. Но може би така беше по-добре. Играта с огъня можеше да стане опасна. — Който цени играта, може само да поздрави един превъзходен играч, нали?

— Много остроумна забележка, скъпа моя — отбеляза одобрително Агата. — И вие смятате така, нали, Арно? Мистрес Розамунд се учи забележително бързо за девойка, дошла наскоро в двора.

— Права сте, скъпа. — Арно замислено местеше поглед от едната към другата жена. Двете бяха много различни, но го привличаха еднакво силно. — Какво може да стори един мъж, изправен пред две толкова красиви жени, освен да преклони глава пред красотата и духа?

Той се поклони и се оттегли. Струваше му се странно, че Агата се намеси. Дали пък с женската си интуиция не е забелязала нещо, което му е убягнало? Или го е направила спонтанно? Агата не беше ревнива. Или поне никога не му беше давала повод да я смята за ревнива. Освен това не би посмяла да направи нещо, за да му развали удоволствието от новото завоевание.

Агата го проследи с поглед. Арно очевидно не бе забелязал острия поглед на Уил Крейтън, който стоеше в сянката и следеше разговора му с Розамунд. Жаждата в очите на младия мъж веднага събуди подозренията на опитната Агата. Тя не беше забравила, че Розамунд и Уил препускаха заедно на излета, видя ги да се разхождат по самотни пътеки, но отначало помисли, че двамата са просто бегли познати. В момента вече не беше сигурна какви точно са отношенията им. Арно сигурно ще побеснее, като разбере, че някакъв младок, стремящ се да си завоюва позиция в двора, му прави конкуренция. А Крейтън може да стигне дотам, че да поиска сметка от кавалера, и тогава ще се разиграе много грозна сцена.

Уил излезе от сянката и се запъти с решителна крачка към двете дами.

— Лейди Ленстър, мистрес Уолсингъм — поздрави учтиво той и направи поклон. По челото му все още блестяха капчици пот от играта на топка. Той посочи подиума и се обърна учтиво към Розамунд: — Очевидно зарадвахте Нейно величество, мистрес Розамунд. Какво поиска тя от вас?

— Поиска да я нарисувам… миниатюра за лорд Есекс… за да я носи до сърцето си, докато изпълнява поръчение в Ирландия — отговори тя с напълно нормален тон.

— О! — възкликна весело той. — Как можах да забравя необикновения ви талант!

Лейди Ленстър, разбира се, не биваше да знае, че я е виждал да рисува в театъра.

— Аз дори не подозирах — засмя се Агата. — Защо криете таланта си, Розамунд? Аз съм на мнение, че всеки талантлив човек е длъжен да се показва, особено в двора. — Тя се изсмя звънко. — Повярвайте, скъпа, хората тук се стараят да привлекат вниманието на висшестоящите. Каквото и да ви отличава от другите, опитайте се да го изтъкнете. А сега ви моля да ме извините, виждам, че лейди Маркъм ме вика — заключи с усмивка тя и се оттегли.

— Лейди Ленстър е умна жена — отбеляза замислено Уил. — Нямах представа, че се познаваш толкова добре с кавалер Дьо Вожиро — продължи той, неспособен да скрие ревността си. — За какво разговаряхте толкова интимно?

Розамунд се изчерви и ужасно се ядоса на себе си.

— Не го познавам добре. Лейди Ленстър ни представи един на друг и оттогава сме разговаряли няколко пъти. Не бих го нарекла дори добър познат.

Всъщност това не е лъжа, каза си облекчено тя. С кавалера не я свързваха приятелски чувства. Той й бе откраднал една целувка, нищо повече. Въздействаше й много силно, но не й беше близък като приятел. Когато бе в компанията му, я обхващаше опасна възбуда и това я плашеше. Вероятно тъкмо с това се обясняваше властта му върху нея.

Уил смръщи чело. Розамунд отричаше, но очевидно лъжеше… тук се криеше нещо странно. Тя имаше пълното право да завързва познанства с когото си иска. Имаше пълното право да флиртува и дори да преживее малко приключение с един толкова изискан придворен. Той нямаше никакви права над нея, особено след думите, които днес бе изрекъл край реката. Но защо тя изглеждаше едва ли не виновна?

Розамунд избягна питащия му поглед. Обърна се към подиума и видя, че сър Франсис я вика с пръст да отиде при него.

— Братовчедът ме вика — пошепна тя с едва скривано облекчение. — Извини ме, Уил.

Розамунд кимна бързо на любимия си и забърза към кралския подиум. Сър Франсис я пресрещна на половината път.

— Трябва да разменим няколко думи насаме — заговори той с обичайната си сдържаност. — Следвайте ме.

Розамунд влезе през тясна врата до голямото стълбище и се озова в малка стаичка, за чието съществуване не беше подозирала.

— Днес зарадвахте кралицата. Браво на вас — продължи сър Франсис. — Ако желаете да си намерите добър съпруг, постарайте се да запазите благоволението й.

Розамунд го погледна колебливо.

— Простете дързостта ми, сър Франсис, но как ще си намеря съпруг, като нямам зестра?

Боеше се, че го е обидила, но той очевидно намери въпроса й за разумен.

— Права сте, това е трудно. Постарайте се да запазите благосклонността на Нейно величество. Ако се съгласи с избрания от семейството ви жених, кралицата вероятно ще ви направи подходящ сватбен подарък.

— А какво ще стане, ако не се съгласи? — попита предпазливо Розамунд.

Лицето на държавния секретар помрачня.

— Ако не е съгласна с женитбата ви, кралицата ще го каже съвсем ясно. Искам да помните, че вие нямате никакво право на избор. Това е въпрос, който се решава от Нейно величество. Тя освобождава придворните си дами когато и както й харесва. Ако е добре настроена към вас, може да ви задържи в двора и след женитбата ви. Мога само да се надявам, че ще стане именно така.

Розамунд разбра. Братовчед й искаше тя да продължи да работи за него. Само заради това настояваше тя да се държи добре и Нейно величество да е благосклонна към нея. Девойката обаче не беше сигурна, че иска да остане придворна дама до края на живота си, все едно дали ще се омъжи, или не. Но не биваше да забравя, че веднъж приета в двора, остава завинаги на служба при кралицата. Не зависеше от нея дали и кога тази служба ще приключи.

— Разбирате ли, Розамунд?

— Разбирам, сър.

— Много добре. Както вече казах, досега се справяте добре и кралицата ви харесва. Носите ли ми нови скици?

— Направила съм няколко, сър, но не знам дали са от значение.

— Сам ще преценя. Идете да ги донесете. Ще ви чакам тук.

Розамунд отиде в спалнята и извади скиците, които криеше в раклата. Явно бе сгрешила, като открито каза мнението си на сър Франсис. След няколко минути влезе отново в малката стая, където братовчед й вече барабанеше нетърпеливо с пръсти по малката масичка. Тя му връчи скиците си и направи реверанс.

Смръщил чело, държавният секретар ги разгледа една по една. Отдели лист хартия, който бе привлякъл интереса му, нави го на руло и го пъхна в жакета си. Върна останалите на Розамунд и попита строго:

— Защо ви нямаше в Гринич? Там можехте да свършите полезни неща. Атмосферата е спокойна, придворните не са нащрек както обикновено. Много исках да разбера с кого разговаря френският посланик Шатоньоф, но нямаше кой да го нарисува.

— Бях неразположена, сър. Трябваше да пазя леглото.

— Много жалко — отвърна с леден тон държавният секретар. — Старайте се за в бъдеще това да не се случва.

Като че ли имам избор, ако наистина се разболея, каза си горчиво Розамунд.

— Ще направя, каквото мога, сър.

Той изръмжа нещо неразбрано и се запъти към вратата.

— Впрочем, лейди Уолсингъм помоли да ни посетите в сряда следобед. Това е след три дни. Лейди Шрузбъри даде своето позволение. Ще ви пратя носилка.

— Не може ли да яздя, сър? Конят ми е в кралските обори.

— Както желаете — вдигна рамене държавният секретар. — Но държа Томас да ви придружи. Ще тръгнете точно в три следобед.

Розамунд направи реверанс.

— За съжаление откакто съм в двора, не съм виждала Томас.

— Ще го видите след три дни — отвърна през рамо братовчед й.

Останала сама, Розамунд прегледа набързо рисунките си, опитвайки се да се сети коя е заинтересувала братовчед й. За съжаление не помнеше всичките си скици. Следвайки дадените й инструкции, тя рисуваше постоянно — и по памет, и на мястото на събитието. Всичко случващо се в двора, всяко лице и всяка среща можеха да бъдат интересни за държавния секретар.

 

 

По същото време Томас Уолсингъм се намираше на север в Чартли и разговаряше с пивоваря пред кръчмата му. Робин Поули слушаше разговора им с канче бира в едната ръка и камшик за езда в другата. Темата не беше нова за него.

— Доставките са всеки петък — обясняваше пивоварят. — Откарвам там пълни бъчви и се прибирам с празните.

— Възможно ли е да се направи скривалище в някоя от бъчвите? — Томас се обърна да си вземе бира и потрепери. Движението все още му причиняваше болка, въпреки че драскотината над ребрата вече зарастваше. Да, раната не беше дълбока, изтече малко кръв, но продължаваше да го измъчва. В мигове на омраза си казваше, че Вожиро сигурно страда много повече от разреза под лакътя си.

— Разбира се, че може, мистър Уолсингъм, сър. — Пивоварят извади от джоба на кожения си панталон малка кесия. — Вижте, това лесно може да се пъхне вътре, след това се затапва и готово. Кесията е намазана с катран и отблъсква влагата. — Той я потопи в бъчвата с дъждовна вода и я извади, за да покаже как водата се оттича. — Бъчвата пристига с моята каруца и никой не забелязва нищо.

— Е, не е съвсем никой — отбеляза ухилено Поули. — Нали говорихте с Полит, Томас?

— О, разбира се. Той очаква нашия добър, честен човек като пощальон.

— По всяко време съм готов — отвърна пивоварят, свали шапка и се почеса по главата. — Аз съм добър, честен служител на Нейно величество Елизабет.

— Вярвам ви — отвърна с усмивка Томас — и ви уверявам, че кралицата няма да забрави услугите ви.

Много добре знаеше, че това не е истина. Кралицата никога нямаше да узнае за хитрия капан, заложен на високопоставената й братовчедка.

— Е, джентълмени, оставям ви да работите — заяви пивоварят и си тръгна. — Уведомете ме, щом решите да започваме.

— Солта на земята — отбеляза саркастично Поули.

Томас изпразни канчето си на един дъх.

— Без такива хора никога не бихме могли да осигурим безопасността на кралството, Поули. Капанът, заложен от нас, ще приключи веднъж завинаги трудния въпрос с шотландката, запомнете думите ми. А сега отивам при Полит.

— А пък аз при добрата кралица Мария — отвърна лениво Робин и се надигна. — Полит й е разрешил да се разхожда по половин час на ден в градината, за да подиша чист въздух. Един от камъните в зида е разхлабен и двамата си шепнем през дупката, съвсем като Пирам и Тисба. — Той се изсмя злобно и добави: — Понякога наистина ми става жал за дамата. Тя няма представа, че следим всяка нейна стъпка.

— Съчувствието ви е неуместно, Поули — сряза го Томас, стана и намести меча на хълбока си. — Утре потеглям обратно за Лондон, а вие?

— Получих заповед да помагам на Бабингтън. Да го окуражавам, да го подтиквам към по-решителни стъпки. Уил Крейтън си върши работата доста добре, но държавният секретар държи всичко да е под контрол.

Томас кимна, двамата си стиснаха ръцете и се разделиха. Томас възседна жребеца си и препусна към внушителната порта на Чартли Хол. Сър Еймиъс Полит го посрещна като почетен гост. През това време Робин Поули пое по улицата към задния двор на Чартли Хол.

 

 

Мария Стюарт се разхождаше в градината, придружена от дамите си. Малкият скай териер подскачаше весело и се ровеше в пръстта. Денят беше топъл и сух и шотландската кралица усещаше как слънцето прониква в костите й и ужасната треска, която я мъчеше през зимата, отслабва. Ходейки, тя четеше на висок глас от книгата с псалми и добре познатите думи й вдъхваха утеха. Алеята я отведе право в най-задната част на овощната градина. Дамите я следваха на почтено разстояние и разговаряха тихо.

— Моля се днес нашата господарка да получи добра вест — прошепна тихо Шарлът. — От две седмици идва тук всеки ден и се връща разочарована.

— Божият син ще й даде утеха — отвърна тихо една от придружителките и се прекръсти.

— Ако не е той, ще е много трудно да му намерим заместник — изсъска сърдито Шарлът. В следващия момент видя, че Мария е стигнала до зида, и спря. — Нито крачка повече!

Жените застанаха под дърветата и зачакаха. През това време Мария се движеше безшумно към мястото с разхлабения камък.

— Мастър Поули! — повика тихо тя. Забраняваше си да се надява, че пратеникът е дошъл на уговорената среща, затова се зарадва още повече, когато той отмести камъка и зейна дупка.

— Тук съм, мадам. Добре ли сте?

— Според обстоятелствата, мистър Поули. Има ли нещо ново?

— Слушайте внимателно, мадам. Намерихме сигурен път да се свържете с вашите хора. Абсолютно сигурен.

Мария се приближи още към зида и сложи ухо върху камъка.

— Какво казахте? Всеки петък?

— Точно така, мадам, независимо от времето. Пивоварят е лоялен католик и искрено обича Ваше величество. Той ще се погрижи за сигурната доставка на вашата кореспонденция.

— Слугинята ми Барбара ще изпълни поръчението. Ще сложи писмото ми в кожената кесия и ще я скрие в бъчвата. Когато има писмо за мен, пак тя ще го взема. Присъствието й в склада няма да направи впечатление.

Мария отново се изпълни с надежда, гласът й зазвуча уверено и твърдо. Отдавна живееше като затворница и беше преживяла осуетяването на много от плановете си, но в най-трудния момент винаги някой й се притичваше на помощ.

— Скъпият Томас Морган упорито работи за мен в Париж. Уведомен ли е за този сигурен канал за връзка?

— Лично му писах, мадам. Още не ми е отговорил, но куриерът е достоен за доверие поданик на Ваше величество и го очаквам всеки ден с радостна вест.

За момент Мария облегна чело върху грубата мазилка. Много искаше да вярва, че ще успее, но горчивият опит я бе научил да бъде предпазлива.

— Убеден ли сте, мастър Поули, че писмата ми няма да бъдат заловени?

— Абсолютно убеден, мадам. Пивоварят е ваш предан поданик. Ако сте сигурна, че вашата слугиня е дискретна и ще се справи умело с поставянето на писмото в бъчвата и с изваждането на отговорите, никой няма да забележи нищо.

— Добре, но кога ще започне размяната?

— Веднага, мадам. Погрижете се слугинята ви всеки петък да проверява бъчвите. Ако имате желание да пишете на привържениците си, използвайте тази кесия.

Мария грабна малката кожена кесия, която Поули пъхна през дупката, отвори я, огледа я внимателно и кимна.

— Много ви благодаря, приятелю. Бих искала да мога да ви възнаградя за старанието и верността.

— Вашата безопасност и успехът на вашата мисия са предостатъчна награда за мен, мадам — отговори Робин и върна камъка на мястото му.

Мария прибра кесията в джоба на полата си и се запъти обратно към очакващите я дами.