Джейн Фийдър
Съпернички (12)

11

Притисната под тялото на любовника си, Агата се размърда. Главата му почиваше на рамото й, гърдите му тежаха върху нейните, дългите крака бяха стегнали бедрата й в желязна хватка. През дългите нощни часове той й беше дал всичко, което можеше да желае, и още повече. Отново и отново я водеше към върха и го отлагаше до границите на възможното. Екстазът й беше толкова силен, че тя сякаш се разтваряше в нищото. А когато той самият си позволяваше да експлодира, разтоварването беше толкова мощно, че го докарваше почти до безсъзнание.

Тя помилва гърба му, наслади се на играта на силните мускули под опънатата кожа, вдъхна аромата на косата му. Един кичур се плъзна по носа й и тя кихна. Тялото й се разтърси под неговото.

Арно загриза меката кожа на рамото й. Тя се опита да го избута от себе си, той се засмя тихо и я остави да се мъчи. След малко вдигна глава и попита дрезгаво:

— Омръзнах ли ти вече, сладката ми?

— Не — отговори решително тя и привлече главата му към устата си.

Той я целуна бавно и лениво, претърколи се настрана и скочи от леглото. Агата се облегна на възглавниците и проследи движенията му с чувствено удоволствие. Арно наля две чаши вино от кристалната гарафа на масичката, поставена пред прозореца. Оловните стъкла бяха махнати и лекият бриз влизаше свободно в стаята, но не носеше желаната прохлада. Миришеше повече на гнило от реката.

Агата пое чашата от ръцете на любовника си и му благодари с усмивка. Той отпи глътка вино, наведе се и впи устни в нейните. Ароматът на виното я замая. Арно се изправи бавно и я огледа с присвити очи.

— Много бих искал да направите нещо за мен, скъпа.

Агата се пресегна и попипа жадно дългия, гладък член.

Дори отпуснат, той изглеждаше внушителен и набъбнал в гнездото от черни косми. Докосването й моментално го възбуди и той започна да се надига.

Арно се изсмя тихо и отстъпи назад.

— Не, скъпа, не искам това, поне не в момента. Искам да изпълните едно поръчение.

Агата се нацупи и отпи глътка вино.

— Какво поръчение?

— Нищо напрягащо. — Мъжът отиде до прозореца, където небето на изток бавно просветляваше. Агата прикова поглед в гърба му. Твърдият му задник я възхищаваше.

— Искам да се сприятелите с новата почетна дама мистрес Уолсингъм. Сближете се с нея, предложете й да я научите на правилата в двора, особено на неформалните. Надявам се, че ме разбирате. Влезте в ролята на нейна менторка. Опитайте се да я убедите, че няма нищо лошо в дребните флиртове. Че кралицата ги толерира.

— Защо?

— Защото имам намерението да я прелъстя, скъпа моя, и искам да я подготвите за мен. — Арно говореше бавно, подчертавайки всяка дума, и Агата остана шокирана от откровеността му.

— Искате да я прелъстите? — повтори невярващо тя. — Защо?

— Дощя ми се да имам в леглото си девственица — отговори през смях кавалерът.

— Значи вече не съм ви достатъчна? — попита глухо Агата и преглътна мъчително.

Той се обърна и тъмният, настойчив поглед я изнерви допълнително.

— Вие сте несравнима. Вие сте всичко, което един мъж може да си пожелае. Но дори най-прекрасният вкус се изчерпва и човек изпитва нужда от освежаване. В момента се нуждая от нещо свежо.

Агата усети как в сърцето й се надига необуздан гняв. Беше свикнала да му се подчинява, но той отиваше твърде далеч.

— Това не ми харесва, Арно.

Той отиде при нея, наведе се и сложи ръце от двете страни на главата й. Устата му беше в непосредствена близост до нейната.

— Ще установите, че след малкото приключение с мистрес Уолсингъм ще стана още по-добър, скъпа моя. Обещавам ви го. Ще ви задоволявам така, както и насън не можете да си представите.

Побиха я тръпки. Арно винаги изпълняваше обещанията си. Въпреки това продължи да възразява.

— Тя е твърде млада и невинна за мъж като вас, Арно. По-добре се освежете с някоя по-опитна.

Мъжът поклати глава.

— Смисълът на действията ми е друг, скъпа. — Очите му, жълто-кафяви като на тигър, задържаха погледа й и съпротивата й угасна. Този човек имаше власт над нея, но не беше само това. Той умееше да й причинява сладка болка и тя не искаше да се лиши от нея. Той я разбираше, познаваше потребностите и желанията й като никой друг преди него. Тя беше неспособна да му откаже каквото и да било, даже когато то беше против собствените й интереси.

— Ще се опитам — отговори предпазливо тя. — Но не съм сигурна, че ще успея. Може малката да не се поддава на изкушения.

— Според вас възможно ли е такова нещо, скъпа? — попита той уж небрежно, но погледът му се помрачи.

Не, разбира се, помисли си Агата. Коя жена би устояла на чара на кавалер Вожиро? Въпреки това предпочете да не му отговори.

Арно изтълкува мълчанието й като съгласие и се изправи.

— Време е да си вървите, скъпа. Ей сега ще стане светло.

Агата остави чашата на шкафчето до леглото и стана. Изведнъж се разтрепери от студ и посегна към нощницата си. По-добре да не се показва гола пред Арно. Обикновено се наслаждаваше на възхищението му от голото й тяло, но в момента мислеше единствено за това, че той иска друга жена в леглото си. Тя се загърна в лек халат и обу сатенените си чехлички.

Без да каже дума, Агата се запъти към малката врата в задния край на стаята, която водеше към задната стълба. Арно я настигна с две крачки, обърна я към себе си и впи устни в нейните. Агата се опита да се съпротивлява, макар да знаеше, че е напълно безсмислено. Страстните му целувки я подлудяваха и тя се поддаде с примирена въздишка. Когато той най-сетне я пусна, тя попипа подутите си устни и го погледна мълчаливо.

Той й кимна сериозно.

— Моля ви, скъпа, изпълнете желанието ми. Съзнавам, че се държа странно, но ви уверявам, че копнежът ми да се порадвам на девствена плът няма нищо общо с вас. Това е просто каприз и със сигурност няма да трае дълго. Ще продължим да се срещаме. — Той помилва очите й с език и тя потръпна. — Повярвайте ми, Агата, нищо не е в състояние да ме отдели от вас.

— Знаете, че не мога да ви откажа — отвърна тихо тя. — И кога ще започне прелъстяването?

— Веднага. Надявам се днес следобед да ви намеря край реката в нейната компания, когато дамите на кралицата са в почивка.

— Е, добре — въздъхна Агата и слезе по дървената стълба, която я изведе до един рядко използван коридор, водещ право към нейните покои. Жилището й беше много по-малко и бедно в сравнение с това на кавалера. Управителят на кралската резиденция разпределяше стаите според ранга на придворните, но много внимаваше дали съответният човек се ползва с благоволението на кралицата, фаворитите от мъжки пол бяха настанени много добре, докато самотните дами получаваха най-обикновени стаи.

 

 

Розамунд лежеше будна, взираше се в розовата ивица на хоризонта и се вслушваше в тежкото дишане с леко похъркване на Джоан. Другото момиче се раздвижи, сламата изскърца и Розамунд се уплаши съседката й по легло да не се събуди. След малко трябваше да слезе на първия етаж и да се срещне с Уил Крейтън, макар че тази тайна уговорка й се струваше безумна и много опасна. Не знаеше почти нищо за живота в двора и помнеше предупреждението на лейди Уолсингъм да е постоянно нащрек и да не предприема рисковани стъпки. Защо се съгласи с предложението на Уил? Къде остана здравият й разум?

Въпреки това беше решена да последва импулса си. Може би ще настине, може би някой ще я види, но какво от това? Розамунд стана от леглото и изтръпна от допира на босите си крака до голите дъски на пода. Беше приготвила дрехите си върху раклата до леглото и се облече бързо. Не смееше дори да диша, за да не събуди някоя от спящите жени. След танците дамите си бяха легнали късно и сега спяха дълбоко и непробудно. Хванала обувките си в ръка, Розамунд се промъкна на пръсти до вратата, отвори и излезе на стълбата.

На горния етаж цареше пълна тишина. Вратите към спалните на придворните дами бяха здраво затворени. Розамунд спря само за миг, колкото да обуе обувките си, и едва сега забеляза, че в бързането си не е сложила чорапи.

С леки стъпки се спусна надолу по стълбата и огледа коридора. Уил Крейтън не се виждаше никъде и тя се укори за глупостта си. Той или не е имал никакво намерение да се срещне тук с нея и просто си е поиграл, което явно беше любимият му спорт в двореца, или се беше успал.

Тя обаче беше вече будна и реши да се възползва от кратките мигове свобода. Огледа се нерешително, питайки се как да стигне до градината, и в този миг чу тихо свирукане, сякаш от птица. Идваше от малка ниша по-нататък в пустия коридор. Розамунд се обърна стреснато. От нишата излезе Уил Крейтън. На лицето му грееше усмивка. Той размаха шапката с фазаново перо и се запъти към нея. Поклони се тържествено и рече:

— Желая ви добро утро, мистрес Розамунд. Вече се боях, че след снощните танци няма да се събудите толкова рано.

Изобщо не изглежда уморен, помисли си Розамунд, и отвърна ведро:

— Аз съм омесена от доста твърдо тесто, мастър Крейтън.

— Да, разбира се, нали сте от рода Уолсингъм. — Той я измери с преценяващ поглед и изду пълните си устни в многозначителна гримаса.

— Знам, че познавате брат ми Томас, но какво ще кажете за държавния секретар?

— За съжаление не го познавам толкова добре, колкото ми се иска. С радост бих постъпил на служба при него — призна откровено Уил и кокетството напълно изчезна от лицето му. — Знам, че предлага работа на хора като мен, затова му писах и му предложих услугите си, но все още не съм получил отговор.

— Защо не поговорите с Томас? Или с поета мастър Уотсън. Виждала съм го да идва при братовчед ни на Ситинг Лейн.

Уил я погледна замислено.

— Вие очевидно сте моят добър ангел, мистрес Розамунд — прошепна зарадвано той. — Още днес следобед ще ида да поговоря с мастър Уотсън. Но първо ще гледам представлението в театъра.

— О, наистина ли ще отидете на театър? — попита завистливо Розамунд.

— Опитвам се да ходя всеки ден, но невинаги е възможно. В двора също се дават представления, но последното беше преди седмици. — Уил се запъти към стълбата. — Ще се поразходим ли малко в градината?

— Нали искахте да ми покажете пиесата си?

— Нося я. — Уил се потупа по жакета. — За съжаление не можем да отидем в тайната градина, защото градинарите вече работят.

Розамунд кимна и се постара да запомни заплетения път през коридори, стълби нагоре и надолу, преддверия и зали. Най-сетне излязоха на широка тераса, водеща право в малка, затворена градина. В средата на езерце с рибки се издигаше фонтан. Около езерото бяха наредени каменни пейки.

В градината нямаше жива душа. Тревата все още беше влажна от росата, небето на изток се обагри в червено. Розамунд потрепери и съжали, че не си е донесла шал. Седнаха на една пейка и след кратко мълчание Уил рече:

— Разбирам, че обичате театъра, Розамунд.

— Страстно — призна тихо тя. — Ако можех, щях да ходя на представление всеки ден. Обичам всичко в театъра. Сцената, ставащото отзад, разговорите между актьорите… Обичам да слушам споровете за формата на стиховете, за уменията в битка с мечове. Толкова е романтично — въздъхна тя. Съзнаваше, че не се изразява добре, но не намираше правилните думи.

— Отлично ви разбирам. И с мен е същото. Понякога ме обхваща страх, че никога няма да напиша произведение, достойно за представяне на сцената. — Уил въздъхна тежко и извади от жакета си сноп листа. — Като чух мистър Марлоу да рецитира откъси от пиесата си… „Тамерлан“ се казваше, нали? — разбрах, че още не умея да пиша добре. — Той й кимна колебливо. — Остава ми само да се надявам, че театрите ще поставят и по-лоши пиеси…

Розамунд се трогна от скромността му, която беше в ярък контраст с обичайното му самочувствие.

— Моят брат твърди, че предстои да се открият още много театри и директорите имат нужда от пиеси. В Лондон тъкмо строят нов театър. Ще се казва „Театърът на розата“. Строи го някой си Хенслоу.

— Точно така, Филип Хенслоу. Тоя човек се бърка навсякъде.

— Е, да прочета ли пиесата ви?

Уил отново се поколеба.

— Знаете ли, страх ме е. Вие явно се познавате добре с Кид и Уотсън, да не говорим за мастър Марлоу. А аз не съм достоен дори да ги следвам.

Розамунд се почувства поласкана, че той я смята за познавачка на театъра, но реши, че е длъжна да му каже истината.

— Аз наистина се познавам добре с мастър Марлоу, Уил, но не и с другите. Едва измолих от брат си да ми разреши да отида на театър и през цялото време криех лицето си, за да не ме забележи някой от двора. — Тя протегна ръка и помоли: — Покажете ми какво сте написали.

— Темата е състезанието по стрелба с лък, организирано от Пенелопа, за да избере за кого от многото кандидати ще се омъжи. — Уил сложи страниците в ръцете й и стана. — Прочетете ги, а аз ще се поразходя.

Розамунд зачете бързо. Стиховете бяха лишени от силата, която струеше от редовете на Марлоу и Кид, но поне ритъмът беше приятен. Историята беше проста и романтична, с много възможности за комични сцени. Зрителите със сигурност щяха да ги харесат — Розамунд беше забелязала как реагират на остроумните диалози.

— Е?

Тя не бе чула приближаването му по тревата и се стресна.

— Божичко! Съвсем бях забравила къде се намирам.

— Наистина ли? — попита зарадвано той и метна шапката си на пейката. — Нима ви хареса?

— Във вашата пиеса има много сцени, които ще допаднат на публиката. Историята е пълна с живот и страст. Уверена съм, че на сцената ще изглежда добре.

— А езикът? Стиховете?

— Добри са — отговори с леко смущение тя.

Уил се намръщи и изтръгна ръкописа от ръцете й.

— Разбирам. Не могат да се сравнят с работите на мастър Марлоу или мастър Кид.

Розамунд не беше сигурна дали това е риторичен въпрос, или твърдение, но преди да е намерила думи за отговор, Уил рязко й обърна гръб и се отдалечи.

След минута тя реши, че той няма да се върне, и стана. Дали ще намери пътя до спалнята без водач? Тръгна по моравата с намерение да мине през отвора в живия плет в другия край на градината, но гласът на Уил я повика обратно:

— Моля ви, Розамунд, не си отивайте!

Тя се обърна и го изчака да дойде при нея.

— Прощавайте, държах се като селяк. Ужасно беше от моя страна да ви оставя да се оправяте сама, но понякога съм толкова вбесен от своята липса на талант, че не знам какво върша. Моля да ме извините.

Той взе ръката й и я стисна. Усмихна й се, наполовина извинително, наполовина ласкателно, и усмивката му беше неустоима.

— Не виждам за какво толкова се гневите — отбеляза вразумително тя. — Казах ви, че пиесата ви е подходяща за поставяне и има всички качества да зарадва зрителите. Вместо да я показвате на брат ми и на мистър Марлоу, които мислят само за формата на стиховете, покажете я направо на мастър Алейн или на мастър Хенслоу и ще видите, че те ще я погледнат с други очи. Те търсят пиеси, подходящи за публиката, а вашата е точно такава. Веднага ще разберат какви възможности крие произведението ви.

Уил я слушаше намръщен, но в очите му светна интерес.

— Кой знае, може и да сте права. Може би още днес следобед ще събера смелост и ще покажа ръкописа на Нед Алейн или на Дик Бърбидж.

— Много ми се иска да дойда с вас. Повярвайте, ще ви хваля с всички сили. — Розамунд се засмя и безнадеждно поклати глава.

Уил също се засмя и отново се превърна в дръзкия млад придворен, който очароваше всички.

— Ако се предрешите… оставете ме да помисля… — Той я огледа от всички страни и тържествуващо плесна с ръце. — Сетих се! Ще ви облека като паж! Ще носите жакет и панталон, ще нахлупите шапката дълбоко над очите си и никой няма да ви познае, дори брат ви.

Розамунд го зяпна, сякаш имаше насреща си луд.

— Не говорите сериозно!

— Зависи изцяло от вас. — Очите му святкаха дръзко. — Аз ще донеса необходимите дрехи, от вас се иска единствено да проявите смелост.

За миг Розамунд бе обзета от приятна възбуда, но тя отлетя много бързо. Това беше невъзможно. Уил само я дразнеше.

— Привлекателна идея, мастър Уил, но нищо повече.

Младият мъж вдигна рамене.

— Не сте права. Ако си промените решението, уведомете ме.

Розамунд поклати глава и отговори през смях:

— Крайно време е да се върна в спалнята. Съквартирантките ми сигурно вече са се събудили и се обличат. Покажете ми пътя, ако обичате, и се движете бавно, за да го запомня.

Розамунд си обеща отново да внимава за пътя и щом намери време, да го нарисува на лист хартия. Всъщност й се искаше да направи скица на целия дворец.

Уил я отведе до страничната врата.

— Придворните дами всеки следобед се разхождат на чист въздух. Обичайно е да слязат в градината и да се смесят с другите придворни от свитата или, когато времето е лошо, да обиколят дългата галерия. Ако тази вечер не ви видя след вечеря, ще ви потърся утре следобед, за да ви разкажа как господата театрали са реагирали на предложението ми.

— Ще чакам с нетърпение. — Розамунд го дари с усмивка и той й отговори с поклон.

Коридорите вече бяха доста оживени и двамата продължиха пътя си, без да разговарят. Опитваха се да не правят впечатление и това не беше трудно, защото всеки се движеше към определена цел и мислеше единствено за собствените си дела. Никой не обръщаше внимание на двамата млади придворни. Щом стигнаха до края на коридора, откъдето започваше стълбата към спалнята на Розамунд, Уил й кимна съзаклятнически, сложи пръст на устните си и се отдалечи в противоположната посока.

Когато Розамунд влезе в стаята, Джоан беше почти облечена.

— Мили боже, къде бяхте? Уплаших се, че ще закъснеете. Трябва да сме закусили, преди кралицата да ни повика.

— Събудих се много рано и слязох да се поразходя. — Розамунд се обърна към другите дами, за да им пожелае добро утро, но те демонстративно се правеха, че не я забелязват. — Има ли вода, или трябва сами да си я вземем?

— Носят ни я. — Джоан посочи легена и каната на масата за миене. — Вече не е чиста, защото всички я използвахме.

— О! — Розамунд се потърси от отвращение при вида на мръсната вода. Стана й ясно, че за да се измие с чиста вода, трябва да се събуди преди всички други. Ала възрастните вероятно имаха предимство, затова нямаше особено значение колко ще се старае. Тя реши да се откаже от миенето. Вчера, преди да се представи на кралицата, лейди Уолсингъм бе поръчала да й приготвят ароматна вана. Известно време щеше да се храни със спомена за този лукс.

Придворните дами на кралицата закусваха в малък салон до голямото помещение, където прекарваха дните си в компанията на Нейно величество. Този път Розамунд не се отдели от Джоан и седна в края на дългата маса, начело на която седеше лейди Шрузбъри.

Докато се хранеха, графинята съобщи как ще протече денят, възложи на няколко дами индивидуални задачи и укори две-три от по-младите, които приеха думите й с наведени глави и тихи извинения.

— А вие, Розамунд Уолсингъм…

Момичето за малко да се задави с телешкото месо. Не очакваше да чуе името си.

— Да, милейди?

— Нейно величество желае да присъствате в частните й покои. Ще се явите там точно в единайсет. Аз ще ви придружа.

Розамунд потрепери. Всички дами на масата я зяпаха. Недружелюбни, завистливи, преценяващи погледи. Малката новачка, която би трябвало да се крие в някой тъмен ъгъл и да не се показва, бе привлякла вниманието на кралицата. Дано да е извършила някоя глупост и Нейно величество да я прогони от двора — така беше най-добре за всички, а и ще имат материал за клюки. Много по-страшно беше, ако кралицата е решила да я удостои с благоволението си. Това нарушаваше отдавна установения ред.

— Питам се защо ли иска да ви види — прошепна Джоан.

— Имате ли представа?

— Ни най-малка. — Розамунд поклати глава и остави ножа. Апетитът й изчезна.

Лейди Шрузбъри стана първа. Другите последваха примера й и отидоха в голямата зала. Кралицата щеше да дойде по-късно. Графинята нареди на една дама да чете на глас, а друга да свири тихо на спинета. Останалите трябваше да се заемат с ръкоделие. Розамунд въздъхна и посегна към гергефа, когато графинята я повика.

— Да, мадам?

— Кралицата каза да си прекарвате времето с рисуване. И да се упражнявате в изкуството на краснописа.

Дамата очевидно не беше доволна от това нарушение на правилата, но Розамунд изпита дълбоко облекчение.

— Много ви благодаря, мадам — поклони се дълбоко тя. — Отивам да взема хартия и перо.

— Ще намерите всичко, каквото ви трябва на пулта за писане.

Розамунд седна и много скоро забрави света около себе си. Скицира снощната официална вечеря: подиума с масата на кралицата, самата Елизабет и френския посланик. Мъжът имаше много интересно лице и сър Франсис сигурно щеше да се заинтересува от рисунката.

Няколко минути преди единайсет графинята я повика и Розамунд неохотно остави перото. Стана, приглади полите си и оправи панделката в косата си.

Графинята я измери с преценяващ поглед и кимна.

— Да вървим.

Щом се приближиха, голямата двукрила врата към частните покои се отвори и младото момиче отново се озова пред своята кралица. Този път се чувстваше малко по-спокойна. Приклекна в дълбок реверанс и зачака.

— Станете, Розамунд. — Елизабет й кимна дружелюбно. Розамунд рискува да я погледне набързо. Както обикновено, Нейно величество беше облечена в разкошна рокля, накитът на главата й беше обсипан със скъпоценни камъни, на шията носеше колие с огромни смарагди. Шията й е доста тънка, помисли си Розамунд. Смарагдите сякаш подчертаваха многото фини бръчици. Но общият блясък затъмняваше дребните признаци на стареене.

— Имам работа за вас, дете. — Кралицата посочи масата, където Розамунд бе работила предишния ден. — Прегледайте онези писма. Написани са лошо и аз искам да ги препишете с едри букви, за да могат да ги прочетат и съветниците ми. — Елизабет се усмихна надменно и продължи: — Някои от тях са с доста влошено зрение, затова се налага да пишете ясно и четливо. Да, това е цената на старостта.

Боже, колко е самодоволна, помисли си отново Розамунд. Защо Нейно величество се радваше, че съветниците й са стари и грохнали? Тя направи реверанс в знак, че е разбрала заповедта, седна зад малката маса и започна да пише. Знаеше, че е по-добре изобщо да не отваря уста.