Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
All the Queen’s Players, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2016)
Разпознаване и корекция
egesihora(2016)

Издание:

Автор: Джейн Фийдър

Заглавие: Съпернички

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Редактор: Правда Панова

Коректор: Христина Владимирова

ISBN: 978-954-455-081-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1598

История

  1. —Добавяне

10

Когато Джоан и Розамунд най-после се добраха до спалнята си, другите придворни дами вече бяха там. Те си бъбреха, помагаха си взаимно с шнуровете и фуркетите и почти не обърнаха внимание на двете девойки.

Джоан помогна на Розамунд да разопакова останалите рокли. Когато извади розовата кадифена рокля, избродирана с перли, разговорът замлъкна и всички жени се обърнаха любопитно към двете млади дами.

— Много хубава рокля — оповести Арабела Веси уж шепнешком, но така, че да я чуят всички. — Но розовото, естествено, не подхожда на този цвят на косата. Какво ли си е въобразявала онази, която я е поръчала?

Розамунд прехапа устни, за да спре резкия отговор, който напираше на устните й. Помнеше съвета на лейди Уолсингъм: старай се да не си създаваш врагове, даже когато искаш да защитиш себе си или благодетелката си. Розамунд се направи, че не е чула забележката, и окачи розовата рокля в шкафа. Наложи се да я набута в ъгъла, защото много внимаваше да не отнеме мястото на другите. Довечера щеше да облече същата смарагдовозелена рокля като при представянето си.

Розамунд прибра и останалите си вещи и помогна на Джоан да затегне шнуровете на официалната си рокля. Младата жена се хвана здраво за таблата на леглото и настоя Розамунд да я стегне още.

— Непременно трябва да имам талия, която мъжът може да обхване с ръце — изохка тя. — Поне още един сантиметър, Розамунд!

— Ако го направя, ще ви счупя някое ребро — възрази девойката и завърза шнуровете. — Даже най-силният мъж не би бил в състояние да направи талията ви още по-тънка.

Джоан също й помогна да се облече. Съквартирантките им все така ги изключваха от разговора си. Добре, че скоро напуснаха стаята като ято крякащи гъски. Двете девойки въздъхнаха облекчено. Розамунд се зарадва, че останаха сами. В компанията на по-възрастните дами се чувстваше така, сякаш те имаха власт да й сторят зло.

Джоан отиде до вратата и се вслуша, после помоли тихо:

— Застанете на прага и гледайте навън. Ако някой се появи на стълбата, веднага ми дайте знак.

Тя прекоси стаята с бързи крачки и отвори раклата пред първото легло. Развеселена, Розамунд изпълни молбата й и погледна към стълбата.

Джоан извади от раклата малка кутия, отвори я предпазливо и потопи дантелената си кърпичка в съдържанието. Намаза бузите и носа си, затвори кутийката, прибра я в раклата и пусна капака. След това отиде при Розамунд, която продължаваше да стои на прага.

— Сега по-добре ли изглеждам? Виждате ли петна?

— Не, няма никакви петна.

Розамунд преглътна критиката си. Тебеширенобялата пудра скриваше луничките на Джоан, но я правеше бледа като смъртник. Но приятелката й сигурно смяташе, че всичко друго е за предпочитане пред луничките.

Джоан попипа бузите си с връхчетата на пръстите.

— Арабела няма да забележи, че съм й взела от пудрата. Само потопих кърпичката си. Хайде, трябва да побързаме. Когато кралицата влезе, всички придворни дами трябва да са по местата си.

Розамунд запомни завинаги първата си официална вечеря в двореца. И след години разказваше за нея с искрено вълнение. Остана с безброй объркани впечатления, някои от които я разтреперваха от срам. Първо, отредиха й място сред придворните дами с висок ранг — те седяха на дълга маса точно под кралския подиум, поставен в средата на банкетната зала в Уайтхол. Джоан бе влязла преди нея, защото лейди Пембрук й заповяда да й носи шлейфа, и когато влезе в огромната, осветена от безброй свещи зала, Розамунд не я забеляза никъде. Виждаше пред себе си само феерия от цветове, лицата се размиваха пред очите й, а миризмата на печено месо я замая и болезнено й напомни, че умира от глад. Без да знае какво да прави, тя се запъти към подиума на кралицата през безкрайната зала. Навсякъде се виждаха дълги маси, по които плътно един до друг седяха придворни и разговаряха оживено.

Съседките й по маса, все от първите придворни дами на кралицата, се закискаха подигравателно, когато тя седна сред тях, но не казаха нито дума. След малко се появи кралски камерхер и я уведоми с висок глас, че мястото, което си е избрала, не отговаря на статута й.

Пламнала от срам, Розамунд с мъка прехвърли широките си поли и шлейфа през пейката и забърза към долния край на масата, където седеше Джоан.

— Трябваше да ви предупредя — пошепна й тя и й помогна да се настани до нея. — Нашето място е в края на трапезата. Никога повече не повтаряйте тази грешка, защото ще ви накажат.

Розамунд кимна мрачно и се опита да охлади горещите си бузи. Колко ли хора в препълнената зала бяха видели унижението й? Дано поне Уил Крейтън да не е между тях, помоли се пламенно тя.

Вечерята продължи няколко часа. Кралицата, облечена в ослепителна официална рокля, покани френския посланик на мястото отдясно на себе си. Розамунд забеляза, че Елизабет яде и пие умерено. Точно зад креслото й стоеше млад мъж и свиреше на лютня и кралицата явно предпочиташе да слуша музика, вместо да разговаря. От време на време казваше по някоя дума на съседите си и обхождаше събрания в залата двор с внимателен поглед, сякаш искаше да запомни нещо.

Накрая кралицата стана от масата и целият двор се изправи моментално. Тя изчезна през скрита врата в тапетите зад гърба й и придворните й дами я последваха.

Това беше сигнал за края на вечерята и Розамунд въздъхна облекчено. Изминалите часове се оказаха най-неприятното преживяване в целия й досегашен живот. Слава богу, спомените й от по-нататъшното протичане на вечерта бяха много по-приятни.

Придворните се запътиха към съседната, също толкова голяма зала, където вече свиреха музиканти. Група жонгльори и акробати забавляваха публиката през цялото време. Кралицата се усмихваше благосклонно на смешките на придворните шутове в краката й, които се познаваха и чуваха отдалеч по непрекъснато звънящите камбанки на шапките им.

Розамунд оглеждаше с интерес грамадната зала. Очите й търсеха Уил, но не го откриваха никъде.

— Хайде да танцуваме — подкани я Джоан.

Тъй като се страхуваше да не я обвинят в лошо поведение, като само стои настрана и гледа, Розамунд се отказа от търсенето и се нареди след Джоан в редицата на танцуващите. Предстоеше тържествена галарда.

В детството си Розамунд беше вземала уроци по танци, а по природа се движеше леко и грациозно. Ала галардата беше сложен танц и тя съсредоточи цялото си внимание в стъпките. Трепереше от напрежение и почти не вдигаше поглед от краката си. Изведнъж чу съвсем близо до себе си глас с лек акцент:

— Но моля ви, мистрес Уолсингъм! С риск да се покажа ужасно самомнителен, все пак твърдя, че съм много по-интересен от чифт крака, макар и невероятно фини.

Розамунд стреснато вдигна глава и срещна две жълто-кафяви, дълбоко хлътнали очи, осветяващи лице с маслинен тен. Леко кривата, но невероятно чаровна усмивка разкри две редици снежнобели зъби.

— Простете, не знаех… — заекна тя, но много бързо разбра, че думите й нямат смисъл, и се намръщи. — Вие очевидно разполагате с предимство пред мен, сър. Не си спомням да са ви представили.

Мъжът се засмя, хвана ръката й, завъртя я умело и я изведе от редицата на танцуващите. Крачеше с абсолютна сигурност и Розамунд му завидя.

— Права сте, скъпа, никой не ме е представил. Случайно знам името ви, защото попитах човек, който ви е бил представен, а именно лейди Ленстър. Може би си спомняте, че сте я срещнали днес следобед.

Усмивката му я замая, тихият глас с едва забележим акцент звучеше изкусително, а очите му сякаш не виждаха нищо друго, освен нея. Розамунд се обърка от този порой впечатления.

— Да… разбира се, че си спомням. — Тя го погледна с будно внимание и той разбра неизречения въпрос.

— А, питате се защо съм поискал да узная името ви, нали, вместо да помоля някого да ме представи? — Непознатият вдигна перфектно очертаните си черни вежди. — Прав ли съм?

— Да — кимна вече поуспокоена Розамунд. — Но ако смятате, че е настъпил моментът да се представите и да възстановите равновесието, аз няма да възразя, сър.

В очите му блесна одобрение.

— Ама че съм невъзпитан! Най-покорно моля за извинение, мистрес Уолсингъм. Шевалие дьо Вожиро, на вашите услуги, мадам. — Той се поклони и поклонът стана съвсем естествена част от танцовите стъпки. — Осведомих се как се казвате, защото проявявам голям интерес към новите хора в двора. Обичам пръв да научавам най-новите клюки, разбирате ли?

— О, чувствам се поласкана, сър — отговори Розамунд и очите й засвяткаха. — Днес е първият ми ден в двора и фактът, че съм станала обект на клюки, е истински комплимент. Съмнявам се, че скоро ще се възстановя от шока.

— Много умело ми показахте колко съм лош. Не съм искал да ви обидя, повярвайте.

Розамунд го огледа с добре изиграна сериозност.

— Знаете ли, Шевалие, трябва да помисля дали да ви повярвам.

Розамунд внезапно забеляза, че се държи съвсем различно от обикновено, и се наслади на новата си самоувереност. Имаше чувството, че атмосферата около нея се е наелектризирала. Музиката продължаваше да свири, а мъжът я водеше умело в танца и изпълняваше с лекота всяка следваща фигура.

Музиката постепенно затихна, танцуващите изпълниха грациозно последните стъпки и застинаха неподвижни. Розамунд направи реверанс, партньорът й се поклони.

— Искате ли да продължим да танцуваме? — Мъжът улови ръката й и я стисна съвсем леко.

Розамунд моментално си припомни друг съвет на Урсула: не прави нищо, за да предизвикаш приказки по твой адрес. Старай се да не правиш впечатление, все едно по какъв повод. Тя се усмихна и поклати глава.

— Боя се, че не мога повече, Шевалие. Уморих се.

Вожиро моментално пусна ръката й, поклони се и излезе от редицата на танцуващите.

— Неутешим съм, мадам, но се надявам да задълбочим познанството си по друго време и на друго място.

Тя се усмихна и се отдалечи, много доволна от себе си.

— Розамунд! Розамунд!

Настойчивият шепот я накара да се обърне. Зад стенния килим, скриващ дълбока прозоречна ниша, Уил й правеше знаци. Тя се огледа. Никой не се интересуваше от нея. Наистина нямаше как да е сигурна, но все пак реши да рискува и му даде знак да дойде при нея. Едно беше да разговарят на открито, пред очите на целия двор, и съвсем друго да се скрият в нишата.

— Нямах представа, че сте толкова страхлива, мистрес Розамунд — промърмори Уил и се приближи със святкащи очи. — Аз пък се надявах на тайна среща зад килима. Исках да ви покажа как да се измъквате от строгите правила на двора, стига да имате малко кураж.

— Още не съм събрала такъв кураж. Всичко тук е ново за мен. На всеки ъгъл дебнат капани.

— Разговорът ви с Арно дьо Вожиро явно мина много приятно — отбеляза Уил и в погледа му светна подозрение.

— О, така ли? — попита небрежно тя и изведнъж реши да го подразни. — Всъщност да, беше много приятен.

Уил вдигна вежди.

— Сигурен съм. Смятат го за културен и изключително забавен. Нейно величество цени компанията му. — Уил посочи галерията и Розамунд видя, че партньорът й от танца води Елизабет към паркета.

— Очевидно трябва да се чувствам поласкана, че този изтънчен придворен е проявил снизходителност и е говорил с новачка като мен — отбеляза иронично тя. — Ако предложението ми не е твърде смело за новачка, каня ви да се присъединим към танцуващите. Случайно познавам много добре този танц… сигурно защото е селски.

— Чувствам се почетен, мадам. — Уил се поклони, хвана ръката й и я поведе към паркета.

— Брат ми спомена, че искате да пишете пиеси — започна тя, когато една от фигурите на танца отново ги събра.

За първи път Уил сякаш изгуби самоувереността си.

— Почти съм написал една драма, но досега не съм посмял да я покажа на никого — призна тихо той.

— Защо не помолите мистър Марлоу да я прочете? Или брат ми? Знам, че много хора ценят Томас като театрален меценат.

Уил се усмихна едва ли не плахо.

— Боя се, че не знам как да защитавам собствените си интереси. Страхувам се да покажа сътвореното от мен на човек, който разбира от театър. Съзнавам, че се целя твърде високо. Сигурно още не съм готов.

— Ако желаете, ще попитам брат си или мистър Марлоу. Може би ще мога да ви помогна.

— Наистина ли ще го направите?

Сините му очи изведнъж потъмняха, гласът му стана по-дълбок и настойчив.

— Да — отговори просто тя.

— Не е ли добре първо да прочетете пиесата, за да решите струва ли си да се застъпите за мен? — попита той и тя ясно усети самоиронията в гласа му.

— Разбира се, ако нямате нищо против. Много ми е интересно да видя какво сте написали.

Той стисна ръката й и очите му светнаха от радост. Изведе я от редицата на танцуващите, за да са по-далеч от любопитните.

— Искате ли утре рано да се срещнем в тайната градина? Веднага след изгрев-слънце. Тогава е пусто и аз ще ви покажа пиесата си.

Розамунд го изгледа шокирано.

— Къде се намира тази тайна градина?

— О, забравих, че това е първият ви ден в двора. — Уил вдигна вежди. — Тогава ще ви чакам в пет сутринта под стълбата към вашата спалня. Службата ви при кралицата започва едва след закуска.

— Откъде знаете?

Уил се ухили съзаклятнически.

— Аз съм в двора от три години, мистрес Уолсингъм. Познавам добре навиците на Нейно величество. И вие ще ги опознаете бързо, повярвайте.

— Може и да ги опозная… някога. В момента съм напълно объркана. — Розамунд забеляза, че Джоан е застанала наблизо и ги наблюдава. — По-добре да се разделим. Ще се срещнем утре сутринта. Желая ви хубава нощ, Уил. — Без да чака отговора му, тя се отдалечи бързо.

Розамунд отиде при Джоан, която я посрещна с обвинителен поглед.

— Изглеждахте много интимна с Уил Крейтън.

— Не, разбира се… просто танцувахме. Да не би нещо да не е наред с него?

— Работата е там, че той непрекъснато флиртува. Искам да ви предупредя. Опитва се да се сближи с всяка новачка в двора, но бързо губи интерес. Точно когато жената повярва, че се е влюбил в нея, той я захвърля като горещ картоф.

— О, благодаря за предупреждението. — В погледа на Розамунд светна любопитство. — И с вас ли постъпи така?

Ядното изчервяване на младата дама беше достатъчен отговор. Когато се качиха в спалнята, Розамунд вече беше напълно сигурна, че трябва да запази утрешното си рандеву за себе си.

 

 

Робин Поули седеше в кръчмата „Червения лъв“ в село Чартли. Срещу него се бе разположил Фелипс и пиеше бира.

— Значи откакто сте пристигнали, не сте влизали във връзка с Мария Стюарт?

Поули поклати глава. Изглеждаше много добре: тъмнокос, с матова кожа, облечен в скъпи дрехи, с фина дантела на шията и маншетите, със златни копчета на пурпурночервената жилетка. Само очите му — малки, дълбоки, воднистосини — разваляха общото впечатление.

— Според Полит тя не става от леглото. Доколкото разбрах, щом оздравее, ще изпрати да ме повикат. Както обикновено, ще се свържа с момичето, което се грижи за нея. Тази Барбара Кърл е готова на всичко за Мария, защото тя е кръстила детето й, когато Полит отказал церемонията да бъде извършена от католически свещеник.

Фелипс кимна мрачно.

— Спомням си. Дамата е смела, трябва да й се признае. Враждебността на Полит не е лек товар. — Отпи глътка бира и продължи: — Много добре изглеждате, Робин, за човек, едва наскоро освободен от затвора във Флийт.

Поули се изсмя тихо.

— Не е трудно да си доставиш някои удоволствия, ако разполагаш с достатъчно средства, за да подкупваш пазачите в затвора. Уредих няколко добри сделки. Двама свещеници, уплашени до смърт от историите ми за уредите за мъчения на Топклиф — пейки за разтягане и дъски за притискане на пръсти — вече са на път към англиканската колегия в Реймс, за да шпионират заговорниците в собствената си църква и да докладват за готвените комплоти. Те ще ми съобщават какво се върши там, а аз скоро ще ги последвам, за да съм сигурен, че не ме лъжат. — Той изпи почти цялото канче наведнъж и попита: — А как е нашият господар и повелител?

— Уолсингъм плете мрежата си — отговори Фелипс — и примамва мухите. Хората говорят за заговори и той слуша. Отец Балард, мисионерът, който се крие под името капитан Фортескю, отново работи. Уолсингъм е пуснал по петите му Бърнард Мод. Наел е още един човек… някой си Кристофър… Кит, както го наричат. Кит Марлоу. Човек от „Тялото Христово“.

Поули кимна.

— Уолсингъм проявява голям интерес към онези от Кеймбридж. Този Марлоу сигурно е учен?

— Да, кара магистратура, освен това пише стихове и пиеси. Отличава се с еретически възгледи, проявява се като атеист и щом се напие, започва да говори какво ли не. — Фелипс удари с канчето по масата, за да привлече вниманието на кръчмаря. — Момъкът много обича да си пийва. И не е склонен да посвети живота си на Църквата, която ще му носи не повече от пет фунта на година… ако има късмет.

— Значи е узрял за мрежата на паяка?

— Точно така, Робин, узрял е. Засега работи с младия Уолсингъм, но господарят възнамерява да го прати при Гилбърт Гифърд, за да внесе малко провокация в групата на Балард.

Леко движение на изхода привлече вниманието на Робин. Той кимна едва забележимо на Фелипс, стана и прекоси задименото помещение.

— Мистрес Кърл. Мен ли търсите?

— Да, мистър Поули. Нося ви писмо от кралицата, моята господарка. Не очаквах да ви видя отново толкова скоро. — Жената се огледа страхливо и мушна писмото в ръката му. — Сър Еймиъс й отне официалното кресло и кралското знаме.

— Бедната дама… Разбирам как се чувства. — Робин говореше тихо, със съчувствие, но избягваше да гледа Барбара. Вероятно последните събития бяха причина за писмото на Мария. От седмици не беше писала на поддръжниците си.

Той кимна за сбогом и Барбара Кърл излезе на бегом от кръчмата. Робин се върна при Фелипс, сложи писмото на масата и кимна доволно.

— За Шотландия. Сигурно е кодирано, но ще се справите.

— Тя използва прости кодове — обясни Фелипс и скри писмото в джоба на жакета си. — По-късно ще го прочета.

Робин трудно скри разочарованието си. Знаеше си мястото в мрежата на Уолсингъм. Смятаха го за важен посредник, но не чак толкова, че да заслужава доверието на шефа на тайните служби. Той беше инструмент, нищо повече. Но му плащаха добре и работата му харесваше. Наслаждаваше се на дръзките си номера и непрекъснато измисляше нови. Харесваше му хората да зависят от него. Знаеше, че никой не му се доверява напълно, най-малко държавният секретар, но това не го притесняваше. Той имаше един-единствен интерес: собственото си благо. Продаваше се на онзи, който му плащаше най-много. За момента това беше Франсис Уолсингъм.

— Полит й е отнел кралските символи — съобщи тихо той.

— Да, по нареждане на Нейно величество… по-скоро на Уолсингъм. Държавният секретар предложи и Нейно величество не възрази.

— Може ли да се каже, че това е първата крачка?

— Много точно определение. Уолсингъм гради камък върху камък. — Фелипс стана. — Имам уговорка за обяд с Полит. Утре сутринта може би ще имам инструкции за вас. Ще ви върна писмото, за да го пратите в Шотландия.

Робин кимна и поиска още бира. Предстоеше му да пътува до Шотландия, за да предаде писмото, но това не го плашеше. Обичаше опасностите и предизвикателствата. Шотландия беше само на два дни път от Северна Англия. Предпочиташе да язди, вместо да прекосява с кораб непредвидимия Ламанш.