Джейн Фийдър
Съпернички (8)

7

Мария Стюарт придвижи креслото си по-близо до оскъдния огън. Независимо от сезона помещенията й във външната сграда на Чартли Хол бяха винаги влажни и хладни. Тя се закашля, притиснала до устата си дантелената кърпичка, и както обикновено, това предизвика силен пристъп, който я остави задъхана и със сълзи в очите. Малкият скай териер в краката й вдигна глава и я погледна с големите си кафяви очи.

— Защо не си легнете, мадам? Знам, че се чувствате болна и слаба. — Една от дамите се приближи и се наведе, за да загърне коленете на кралицата с топло одеяло и да оправи шала на раменете й.

— Ако можех да изляза на въздух, веднага щях да се почувствам по-добре. — Мария потрепери, после кимна решително и взе бродерията си. Това беше любимото й занимание, но в този негостоприемен, ветровит затвор дори то не й доставяше удоволствие. Тя въздъхна и си припомни хубавите дни в Шрузбъри Касъл, когато Джордж Талбот беше главният й пазач и двете с жена му Беси прекарваха по много часове на ден наведени над бродериите си. Гоблените, които бяха изработили заедно, й бяха скъп спомен.

Кралицата огледа сумрачното помещение и отново въздъхна. Дамите й бяха насядали около огъня, увити в дебели шалове, и тя се почувства виновна. Съзнаваше, че би било редно да ги освободи от служба, но не можеше да се справя без тях. Нуждаеше се от компанията и от грижите им.

В началото на дългите години затворничество тя имаше свой собствен двор в изгнание и беше запазила всички знаци на кралското си достойнство. Тези дни бяха далечно минало. Удобствата в Шрузбъри бяха заменени с мрачни, студени, влажни помещения, едно от друго по-неприятни. През тези безкрайни осемнайсет години дамите, които я придружаваха в изгнание, изчезваха една след друга. Някои умряха, други заживяха свой живот, трети се върнаха при семействата си. Беше трудно да ги замени и в момента тя разполагаше само с пет придворни дами, които се грижеха за нея. Обслужваха ги общо четири прислужнички.

Болестта я бе опазила от ужасните подземия на Тътбъри Касъл, разположен на върха на ветровит хълм. Прозорците се затваряха лошо и ставаше ужасно течение. Само след месец прекаран там, кралицата се разболя от силна треска и лекарите се уплашиха за живота й.

По-добре да бях умряла, каза си горчиво Мария. Така щеше да спести доста грижи на братовчедка си Елизабет. Добре, че поне чувството за хумор не я напускаше. Не, тя искаше да продължи живота си, дори това жалко подобие на живот, за да осуети плановете на английската кралица. Дори само заради това си струваше да живее.

Мария чу как външната врата на затвора й изскърца и моментално позна твърдата крачка на настоящия й главен пазач, сър Еймиъс Полит, най-злобния от всички. Той влезе в помещението, без да си направи труда да преклони глава пред нея. Малкото куче изръмжа тихо, но не се помръдна.

— Радвам се да видя, че сте станали от леглото, мадам. Явно сте на път да оздравеете.

— Аз пък не забелязвам подобрение — отговори Мария, без да вдигне глава, и продължи да подбира коприна от кошничката си. — Просто разбрах, че като си намирам занимание, се окуражавам. Това вероятно ще ви разсърди, сър Еймиъс, понеже вие не пестите усилията си да ми отнемете и последния кураж.

Мария хвърли кратък поглед към тъмничаря си и отново сведе глава. Мразеше да го гледа. Не понасяше грижливо поддържаните му жълто-кафяви мустачки и късата брадичка, строгите линии на лицето, неодобрително изкривената уста и твърдия поглед на фанатичния протестант.

Полит пренебрегна забележката й, хвърли поглед през рамо и даде знак на двамата мъже, застанали на вратата, да влязат. Те се запътиха с бързи крачки към официалното кресло на Мария, поставено под знамето й. Самата тя го бе избродирала в началото на пленничеството си с избраното от нея мото: Моят край е моето начало.

Под шокирания поглед на Мария мъжете свалиха знамето й, вдигнаха креслото и тръгнаха да го изнасят от залата.

— Какво правите, за бога? — извика възмутено първата придворна дама. — По чия заповед?

— Това не е ваша работа, милейди.

Полит също се запъти към вратата, но Мария го спря.

— Какво означава това, сър? — попита с тих, изтощен глас шотландската кралица.

Полит се обърна назад.

— Би трябвало да знаете какво означава това, мадам. Вече не притежавате статут на кралица, следователно не се нуждаете от съответните мебели. От днес нататък се смятайте за поданица на Нейно величество Елизабет.

Полит направи кратък поклон, врътна се рязко и изчезна.

Мария се загледа в огъня и скоро престана да се вслушва в гневните протести на дамите си. Знаеше какво означава това. Лишена от кралския си статут, тя се подчиняваше на властващите закони като всички други поданици на кралството. Дали братовчедка й ще посмее да я обвини в държавна измяна и да поиска смъртта й? Студените пръсти на страха обхванаха сърцето й. Всичко беше очаквала, само не това. Беше абсолютно сигурна, че Елизабет ще уважи кръвното им родство и никога няма да отхвърли свещените права на кралския им произход — нали самата тя ги защитаваше толкова страстно?

Оказа се, че се е излъгала. Елизабет се бе поддала на настояванията на съветниците си или на хора като Полит, които виждаха в нейно лице постоянна и крайно опасна заплаха за трона. Мария стисна устни, за да не се разплаче. Ако можеше, тя с радост щеше да стане заплаха за английския трон. Защото си струваше да се бори. Залогът беше много висок. Трябваше да си възвърне свободата и да седне на трона в Лондон, за да спаси живота си. Само по този начин щеше да върне жалкото английско кралство към единствената религия, обещаваща спасение.

Мария остави бродерията си и отиде при заключената ракла, поставена до влажната стена. Дървото беше покрито с плесен. Кралицата извади от корсажа си мъничко ключе и отключи раклата. Извади пакетче писма, доставени от млад мъж на име Робин Поули. Той постъпи на служба при нея, когато тя беше в затвора на Тътбъри, но все още й позволяваха да се разхожда на кон до Ханбъри Хил. Поули се грижеше всеотдайно за конете й — поне така изглеждаше работата му в очите на света, но действителността беше друга. Той й носеше писмата на шпионина Томас Морган от Париж. Именно Морган й бе препоръчал Поули като верен слуга, на когото може да има доверие. Оттогава Поули се появяваше през месец или два, последва я дори в Чартли, за да й предава редовно писмата на Морган. Той й съобщаваше за усилията на френския й братовчед дук Дьо Гиз и на испанския крал Филип да подготвят френско-испанска инвазия в Англия, целяща възстановяването й на трона.

И Франция, и Испания имаха интерес на английския трон да седне приятелски настроена католичка. Само така отцепилата се страна можеше да се върне в лоното на Светата църква и да престане да представлява военна заплаха. Мария се усмихна цинично. Знаеше, че французите и испанците очакват чрез нея да държат Англия в ръцете си, но тя ще им даде да разберат. Много скоро ще им стане ясно, че шотландската кралица не е слабата, покорна жена, за каквато я смятат. Тя ще управлява Англия не само на хартия, а така, както беше управлявала Шотландия — със собствена армия, която служи само на нейните интереси.

Мария седна до огъня и отвори пакетчето. Писмата й вдъхваха кураж. Шотландците помнеха своята кралица. Време беше тя да ги повика под знамената си, да им даде знак, че оценява усилията им и е готова да даде всичко от себе си, за да окуражи католическата аристокрация в Шотландия, която страдаше под игото на протестантска Англия. Макар че в момента на шотландския трон седеше собственият й син Джеймс, подкрепян от Елизабет, и управляваше като протестантски крал, шотландските католици все още смятаха Мария за своята законна кралица и бяха готови да воюват за нея.

— Шарлът, бихте ли помолили Барбара да дойде?

— Да, мадам. Има ли нещо, което аз мога да направя за вас?

— Да, моля да ми донесете пергамент и перо.

Шарлът донесе пулт за писане със скъпи интарзии, който съдържаше желаните неща, и след кратък размисъл Мария започна да пише писмо до Шотландия. Използва кода, който винаги употребяваше в тайната си кореспонденция, а когато свърши, посипа писмото с пясък и го запечата. Не сложи кралския печат, а прост отпечатък от броеницата, която висеше на колана й. Привържениците й щяха да го разпознаят безпогрешно като автентичен, но никой друг нямаше да отгатне значението му. Във всеки случай тя се надяваше и се молеше да стане така.

Мария подаде писмото на слугинята Барбара, която чакаше заповедите й.

— Вземи го и чакай да се появи Поули. Знам, че ще дойде през следващата седмица, защото е обещал да ми направи услуга. Може да отседне в селото, в някоя конюшня или на друго място, където няма да го забележат. Дай му това писмо.

Барбара грижливо скри запечатаното писмо в деколтето си.

— Ще бъде сторено, мадам.

Мария се настани отново на стола пред камината и облегна глава върху твърдото дърво. И без това негостоприемният й затвор изглеждаше напълно оголен. Скъпата й братовчедка й бе отнела и последните знаци на царственото й достойнство. Но никой не можеше да й отнеме небесния й господар. Тя попипа медальона на шията си и затвори очи.

 

 

Сър Франсис Уолсингъм крачеше по дългите коридора на двореца Уайтхол. Челото му бе смръщено, под мишница носеше дебела папка с документи. Слуги и придворни почтително се отдръпваха да му сторят път, но той не им обръщаше внимание. Най-сетне влезе в преддверието към частните покои на кралицата и спря. Двамата стражи удариха дългите си копия върху каменните плочи на пода.

Вратата се отвори. Появи се млада жена, която направи реверанс.

— Нейно величество ще ви приеме веднага, сър Франсис. — Дамата отстъпи настрана и държавният секретар отиде да говори насаме с кралицата.

Той се поклони дълбоко, направи три крачки напред и се поклони отново.

— Ваше величество е много любезна, че се съгласи да ме приеме.

— Глупости, Франсис. Няма как да откажа да приема държавния си секретар, нали?

Кралицата остави перото и се показа иззад пулта за писане. Както винаги, беше облечена разкошно. Роклята от пурпурночервено копринено кадифе беше избродирана с перли, на шията й висеше тежка златна верижка с голям диамант, по обсипания със скъпоценни камъни колан бяха накачени златни и сапфиреносини ароматни възглавнички. Елизабет беше на трийсет и пет години. Някога яркочервената й коса бе скрита под дантелено боне.

— Е, какво имате да ми кажете? Посланието ви звучеше много настойчиво.

Острият тон недвусмислено издаваше враждебността й към държавния секретар. Сър Франсис беше свикнал с поведението на Елизабет и то не му пречеше да работи усърдно, за да защитава интересите й.

— Не съм чак толкова настойчив, мадам, че да си позволя да прекъсна нещо много по-важно — отвърна той, влагайки в думите си въпрос, ала Елизабет му махна нетърпеливо и сър Франсис продължи: — Искам да ви помоля за една лична услуга, мадам.

Елизабет очевидно се изненада.

— Това са необичайни думи от вашата уста, Франсис. Вие постоянно ме тиранизирате с изисквания какво да правя, за да защитя кралството и собствените си интереси, но не си спомням някога да сте ме молили за лична услуга.

— Позволявам си да ви възразя, мадам, с цялата си верноподаническа учтивост. Не вярвам, че някога съм ви тиранизирал.

Кралицата нетърпеливо поклати глава и седна.

— Ще го наричам, както си искам.

— Както желае Ваше величество — отвърна с поклон сър Франсис.

— Е, каква услуга искате? — Елизабет посочи едно кресло и държавният секретар й кимна благодарно. Случваше се кралицата да остава права с часове и да тормози министри и чужди дипломати, докато започнат да припадат.

— Имам млада братовчедка, мадам. Казва се Розамунд Уолсингъм и остана сираче. В момента е под настойничеството на най-големия си брат Едмънд, който… — сър Франсис млъкна за малко и внимателно сложи папката с документи в скута си — … който е доста неподходящ за тази задача. Вторият й брат Томас се грижи за нея, но той работи за вас, Ваше величество, и рядко се задържа дълго вкъщи.

— Томас работи за вас — поправи го хладно Елизабет. В зависимост от настроението си тя проявяваше незаинтересованост към тайната служба, управлявана от сър Франсис, или твърдеше, че не знае за съществуването й. Друг път обаче настояваше той да й разказва с подробности за действията на шпионите си. Някои от най-важните му агенти бяха служители на короната. Плащаше им лично сър Томас Хенидж, ковчежникът на кралския двор, но само срещу заповед, подписана лично от сър Франсис. Обикновените шпиони получаваха възнагражденията си неофициално и парите често идваха от джоба на сър Франсис. Те общуваха с мастър Фелипс — докладваха му какво са свършили и той им даваше обещаната сума. В повечето случаи Елизабет отказваше да възстанови изплатените хонорари.

— Точно така, мадам — кимна спокойно сър Франсис, макар да знаеше, че Елизабет неколкократно е разговаряла с Томас за определени аспекти от поръченията му. — Поради това Томас не е в състояние да бъде добър настойник на сестра си.

— На колко години е момичето?

— На седемнайсет, мадам.

— А какво представлява… каква е по характер?

— Бих казал, че е много приятна. — Франсис подбираше думите си много грижливо. — Но се съмнявам, че ще се отличава от множеството.

Кралицата често проявяваше ревност към придворните си дами. Не понасяше те да я затъмняват и съвсем естествено беше силно критична към младите момичета в свитата си.

— Попитах какъв е характерът й — повтори строго кралицата, докато си играеше със скъпоценното ветрило в скута си, отваряше го и го затваряше с бързи, резки движения.

— Доколкото знам, момичето е добро и покорно, мадам.

— Значи искате да я взема под крилото си?

— Искам да помоля Ваше величество да я вземе като своя служителка. Направете я най-младата си придворна дама.

— А дали е в състояние да се издържа сама? Както знаете, дамите от моята свита получават само по една официална рокля на година и за всичко друго плащат сами.

Франсис с мъка потисна въздишката си. Отлично познаваше скъперничеството на кралицата, което, разбира се, не се простираше върху собствения й гардероб.

— Аз ви обещавам да я снабдя с всичко необходимо. А щом придобие малко опит в двора, ще й избера подходящ жених.

— Ако харесам момичето, сама ще й избера съпруг — отговори Елизабет и стана. — Това не е ваша грижа. Доведете ми я да я видя. — Тя се запъти към вратата в противоположния край на стаята. Сър Франсис знаеше, че там е спалнята й. — Това ли е всичко?

— Имаме да обсъдим още един-два въпроса, мадам. — Държавният секретар притисна папката с документи към гърдите си и я последва.

Елизабет влезе в голямата стая. До стената стоеше спинет, в камината гореше буен огън. Даже през лятото сред каменните стени на стария дворец беше студено.

— Разказвайте — заповяда тя и седна пред спинета.

— Още веднъж искам настойчиво да ви помоля, мадам, да предприемете решителни мерки срещу братовчедка си. — Министърът положи папката върху инструмента. — Прочетете тези писма от Мария до Томас Морган в Париж и ще разберете, че тя иска подкрепа от френския крал. Иска да знае каква армия е в състояние да й предостави.

Лицето на Елизабет се затвори.

— Вече ви казах, че няма да предприема нищо повече срещу братовчедка си. Да, наредих да махнат кралското й кресло, но не вярвам, че това ще я лиши от кралското й достойнство, както смята сър Полит. Писмата, до които сте се добрали, не ми казват нищо повече от онова, което вече знам. Братовчедка ми е под най-строга охрана, условията, при които живее, са много по-сурови от преди и аз съм убедена, че сър Еймиъс Полит няма да се разколебае. — Пръстите й се плъзнаха по клавишите. — Омръзнаха ми вашите мрачни предричания, сър.

Уолсингъм извади от папката лист хартия.

— Нека Ваше величество прочете само това и ще разбере колко е важно да действаме. В името на бога, мадам, не бива да забавяте оздравяването на вашата болна държава. Длъжни сме да изкореним опасността, която ви заплашва, и то по най-бързия начин.

— Да ви вземат дяволите с вашата болна държава! — Елизабет скочи и размаха ръце. — Аз съм господарката на това кралство и само аз имам право да вземам решенията за здравето му. — Тя хвърли ветрилото си по него и той едва успя да се отдръпне.

Сър Франсис се наведе, вдигна ветрилото и с поклон го подаде на господарката си. Отдавна беше министър и Елизабет го беше замервала с какво ли не.

Въпреки че очите й святкаха от гняв, гласът й прозвуча спокойно:

— Знам, че се държах зле, Франсис, но вие поставяте търпението ми на голямо изпитание.

— Ако позволите да кажа, мадам, и аз мисля същото.

Елизабет се заразхожда из помещението. Полите й се полюляваха сковано при всяка крачка. След малко спря и се обърна към държавния секретар:

— Какво искате от мен?

— Само да се съгласите към братовчедка ви Мария Стюарт да бъде приложен законът за държавна измяна.

Елизабет въздъхна тежко.

— Това не ми харесва, Франсис! Никога не съм вярвала в такава вина. Не е правилно да наказваме невинни за престъпленията на други хора.

— Мария Стюарт в никакъв случай не е невинна, мадам. Тя работи усърдно, за да ви свали от трона. Постоянно си кореспондира с дук Дьо Гиз. Френският й братовчед събира армия, която да ви нападне. Много от шпионите й работят в Испания и събират доброволци. Тя не е невинна, мадам. Крайно време е да го проумеете.

Елизабет отново въздъхна и изведнъж под ружа и пудрата се появи лице на стара жена. Тя погледна втренчено сър Франсис, но сякаш гледаше през него. След малко заяви твърдо:

— Изслушах ви. Днес не искам да чуя нито дума повече. Свободен сте.

— Мадам. — Държавният секретар се поклони и се запъти заднешком към вратата. Опря гръб във вратата и попита колебливо: — А братовчедка ми, мадам?

— Да. Доведете ми я.

Кралицата се върна отново при своя спинет и засвири. Сър Франсис излезе безшумно.

Докато вървеше по дългите коридори, той се мръщеше и бе свел глава към краката си. Зави зад един ъгъл и внезапно спря, защото група оживено разговарящи придворни бяха преградили пътя му. Като видяха сърдито святкащите му очи, джентълмените побързаха да му сторят път. Един от тях, висок и елегантен, с маслиненозелена шапка, се поклони дълбоко и напусна групата, за да се присъедини към държавния секретар.

— Нося послание от Томас Морган от Париж, сър Франсис — заговори тихо мъжът, наведен към ухото на министъра, който продължаваше да върви, сякаш не обръщаше внимание, че някой му говори. — Доколкото разбрах, дук Дьо Гиз е почти готов със събирането на значителни сили за спасяването на шотландската кралица.

— Знам, Шевалие. — Сър Франсис вдигна поглед и се обърна само за миг към Арно дьо Вожиро. — И аз получих същата вест, ала моите източници все още не са открили една важна подробност — как точно ще стане спасяването на затворницата. Много държа да знам например къде възнамеряват да дебаркират. Това би било изключително полезно.

— Щом науча нещо, незабавно ще ви информирам, сър. — Кавалерът се поклони. Очите му не издаваха нищо.

— Кралицата ще ви бъде дълбоко задължена, Шевалие. — Сър Франсис кимна и продължи пътя си сам. Напусна двореца, потънал в мислите си, без да забелязва поклоните и поздравите, които му отправяха придворните. Нещо у кавалера го обезпокои. Нищо конкретно, просто инстинкт, а той се бе научил да се доверява на инстинктите си.

Нищо в живота на кавалера не оправдаваше подозрението му. Вожиро беше богат, майка му беше англичанка, но самият той бе израснал във френския двор. Както често се случваше в тези времена, младият мъж бе изпратен в английския двор, за да довърши образованието си. Оттогава той се движеше свободно между двата двора. Елизабет го харесваше и го покровителстваше. Кавалерът изглеждаше добре — не твърде млад и не твърде стар, умееше да се държи като истински придворен — с уважение, примесено с леко кокетство, и всички го харесваха.

Преди няколко месеца той бе предложил услугите си на сър Франсис, твърдейки, че поддържа тясна връзка с Томас Морган, основния шпионин на Мария Стюарт в Париж. Кавалерът беше вярващ протестант с роднини хугеноти, някои от които бяха загинали във Вартоломеевата нощ през онзи ужасен август на 1572 година. Вожиро се представяше за страстен враг на католическата църква и особено на шотландската кралица.

Сър Франсис не бе намерил нито едно доказателство, което да хвърли съмнение върху историята му. Но според него всичко си пасваше прекалено добре. Той предпочиташе да има някакъв коз в ръка срещу хората, които работеха за него. Опитът му показваше, че вярност се постига най-добре чрез страх и принуда, а не въз основа на лично убеждение. Досега информацията, която му предаваше кавалерът, беше незначителна, но поне точна. Въпреки това Уолсингъм се въздържаше да му отреди някаква по-сериозна роля. У този човек имаше нещо, което не му даваше мира…

Накрая сър Франсис реши да пусне по следите му Инграм Фрейзър. Ако някой беше в състояние да изравя мрачни детайли, стари слухове, дълбоко скрити тайни, то това беше Фрейзър. Ако имаше нещо, което да оправдае инстинктивното подозрение на сър Франсис, Фрейзър щеше да го открие.

 

 

Розамунд очакваше с нетърпение началото на уроците по изтънчено дворцово поведение, ала дните минаваха, без лейди Уолсингъм да се захване с тези неща. На Ситинг Лейн беше все така спокойно и тихо. Розамунд много искаше да заговори сама по темата, за да получи отговор на многото въпроси, които я измъчваха. Чувстваше се развълнувана, но и разтревожена от живота, който я очакваше. Ала нещо в спокойната сдържаност на Урсула й забраняваше да заговори. Имаше чувството, че ще постъпи крайно неучтиво, дори грубо, ако се опита да ускори нещата. Така сигурно ще създаде впечатление, че не оценява по достойнство гостоприемството и любезността на домакинята, а тя не искаше да й нанесе такава обида.

Дните в салона на Урсула се точеха бавно. Розамунд рисуваше, а дамата бродираше или се занимаваше с домакинството. С времето младото момиче осъзна, че досега не е забелязвало същественото. Трябваше просто да слуша внимателно лейди Уолсингъм, за да разбере какъв е светът, в който щеше да влезе. Никой не говореше за представянето й в двора, но Урсула всеки ден й казваше спокойно, уж между другото, по нещо ново за ритуалите и предписанията за поведение на придворните.

— Кралските придворни дами имат високо съзнание за своя статут — каза един следобед домакинята. — Не можете да си представите какъв шум вдигат, когато става въпрос коя да влезе първа и коя — последна, коя къде седи, коя какви задачи изпълнява. Спомням си едно бедно дете, което направи грешката да вдигне изпуснатото ветрило на Нейно величество. Подобни лични услуги са привилегия на дамите от частните кралски покои. Както вероятно знаете, те имат най-висок ранг сред придворните дами на кралицата.

— И какво се случи с това момиче, мадам? — попита плахо Розамунд и захапа крайчето на перото си.

— О, седмици наред я наказваха с пренебрежение. Никой не разговаряше с нея, изключиха я от всички занимания в двора, принуждаваха я при всяко събиране да сяда настрана от другите. Когато отново я приеха, бедничката беше само сянка на предишното жизнерадостно момиче. — Урсула неодобрително поклати глава. — Най-доброто, което би могла да прави една млада придворна дама, скъпа моя, е да наблюдава зорко как се държат другите, да се ослушва за всяка дума и възможно най-рядко да се осмелява да говори или да прави нещо.

Розамунд кимна и продължи да слуша. От време на време задаваше въпроси и запомняше отговорите. Постепенно започваше да си съставя представа как изглежда животът в двора и я обземаше страх. Но когато слушаше Урсула да говори за музика и танци, за излети по реката, за разкошните кралски лодки и корабчета, за пикниците и игрите на открито, желанието й най-сетне да отиде в двора се засилваше. Вечер, преди да заспи, се опитваше да си представи всичко прекрасно, което я очакваше там, за да сънува хубави сънища. Вкопчваше се в тези картини, когато я обземаше страх. Досега не познаваше почти никакви хора извън кръга на семейството си, арендаторите и селяните, които живееха около Скедбъри. Очакваше я живот в напълно нова обстановка, сред съвсем нови, непознати хора — и мъже, и жени. Нямаше представа как ще се промени животът й, кой или какво ще играе решаващата роля в този нов живот. Тогава я обземаше нетърпение, сънят бягаше от очите й, тя се мяташе неспокойно в леглото си и се молеше новото да дойде по-скоро.

В една прекрасна слънчева утрин Розамунд влезе в салона на Урсула точно когато сър Франсис се сбогуваше с жена си.

— Добро утро, Розамунд.

Младото момиче направи реверанс.

— Добро утро, сър.

— Елате след половин час в кабинета ми. Трябва да обсъдим нещо. — Той й кимна и се запъти с бързи крачки към своите помещения.

Розамунд затрепери от вълнение. Дали най-сетне ще я отведат в двора?

— Знаете ли защо сър Франсис желае да ме види, мадам?

Урсула вдигна глава от гергефа и отговори спокойно:

— Не, мила моя, не ми е казал. Бихте ли ми нарисували розата в онази ваза? Знаете, че ми е много по-лесно да правя бодовете, когато имам пред себе си ваша рисунка. Толкова точно улучвате подробностите.

— С удоволствие, мадам. — Розамунд взе посочената роза и седна зад малката маса, поставена до прозореца специално за нея. След половин час показа готовата рисунка на лейди Уолсингъм и се поклони леко. — Време е да отида при сър Франсис, мадам.

— Да, време е, скъпа. О, как хубаво сте я нарисували! — Урсула се усмихна одобрително. — Ще се опитам да избродирам това петънце върху цветното листенце.

Розамунд направи реверанс и забърза към кабинета на държавния секретар. Мина по дългия коридор и отвори с мъка тежката врата. Точно тогава в коридора се появи млад мъж.

— Мистър Марлоу! — извика зарадвано Розамунд и ускори крачка, за да го настигне. — Значи сте се завърнали от пътуването си?

Кит й кимна ухилено. Изглеждаше много доволен от себе си. Раздрънка малката кожена торбичка, която носеше, и Розамунд разбра, че си е получил обещаното възнаграждение.

— О, да, мистрес Розамунд, върнах се здрав и читав и мастър Фелипс ми плати за усилията, които положих.

— Много се радвам. А видяхте ли се вече с брат ми?

— В момента Томас е при държавния секретар. Двамата дойдохме заедно, но мен ме пратиха при мастър Фелипс, а Томас остана да обсъди нещо с нашия работодател. А вие как сте, мистрес Розамунд? Как прекарахте седмиците след последната ни среща?

— Не съм излизала от къщата — призна съкрушено Розамунд. — Лейди Уолсингъм е много мила, но… — Не бива да изглеждам неблагодарна, припомни си тя и млъкна.

— Какво „но“? — настоя Кит и се облегна на стената, скрил ръце в джобовете на брича си. Очите му светеха в полутъмния коридор. Усмихна й се и зъбите му блеснаха.

Розамунд въздъхна тихо.

— Разбирате ли, мастър Марлоу, не искам да изглеждам неблагодарна, но дните се точат безкрайно дълги… Тук всичко е мирно и тихо, никога нищо не се случва. Нищичко! Не излизам навън, разхождам се само в градината. Имам всичкото време на света. Дават ми достатъчно хартия да рисувам, но дори рисуването вече не ми е интересно, защото то е едничкото ми занимание.

Тя отметна глава назад и Кит неволно я оприличи на конче, което развява буйната си грива, нетърпеливо да препусне.

— Искам нещо да се случи. Искам новият ми живот най-сетне да започне, мастър Марлоу. — В гласа й прозвуча истинско отчаяние и тя удари длани една в друга от нетърпение.

— Разбирам ви напълно — засмя се Кит. — Какво бихме могли да направим, за да ускорим промяната?

— Нищо, естествено — отвърна примирено тя, но веднага допълни с копнеж: — Много бих се радвала отново да отида на театър… — Розамунд се огледа страхливо и заключи: — Сър Франсис ме вика. Трябва веднага да се явя в кабинета му. Желая ви хубава сутрин, мистър Марлоу.

Розамунд почука на вратата на кабинета и сър Франсис я покани да влезе. Томас се бе разположил удобно на едно кресло в ъгъла на просторното помещение. Държавният секретар седеше зад писалището си и проверяваше документи с лупа. Щом Розамунд влезе, той остави документите настрана и я огледа доброжелателно.

— Вижте, Розамунд, тук е брат ви.

Томас се изправи, отиде при нея и я целуна.

— Много добре изглеждаш, мила. От ден на ден ставаш по-красива.

— Благодаря ти, братко. Надявам се, че си добре? — попита загрижено тя, защото лицето му беше доста бледо.

Томас направи гримаса.

— Надявам се да се оправя бързо. След проклетото преминаване на канала стомахът ми винаги се бунтува.

— Преминаване на канала? — повтори с изненада Розамунд.

— Да, скъпа, минах през Ламанша, както го наричат французите. Бях в Париж.

— В момента не говорим за твоите ангажименти, Томас. Имаме да обсъдим друг въпрос. Щом приключим, ще имате време да си поговорите, за каквото искате.

— Моля за прошка, сър Франсис. — Томас направи преувеличен поклон, отпусна се в креслото и остави Розамунд права.

Държавният секретар заговори без заобикалки:

— Кралицата великодушно ми разреши да заведа Розамунд в двора, но момичето има нужда от подходяща рокля. Сигурно разбирате, Томас, че това е скъпо удоволствие.

Брат й моментално изправи гръб и отговори бдително:

— Знам, сър.

— Ясно ми е, че разбирате. Вашите официални тоалети струват много пари.

— Никога не бих опетнил семейното име, като се явявам в неподобаващ вид в двора, сър Франсис.

— Това ми е ясно. — Държавният секретар носеше прост черен жакет и тясно черно кепе дори когато отиваше при кралицата. За всички беше ясно, че той презира контетата. И сега изкриви иронично устни. — Е, колко пари ще дадете, за да облечем Розамунд за представянето й в двора?

— Боя се, че разполагам с малко пари — отговори Томас и лицето му пламна. — Още не съм уредил всичките си дългове… семейното богатство е в ръцете на Едмънд и той не ми дава почти нищо. Самият аз от време на време стигам до самата граница на позволеното. Знаете, че нямам лично имущество.

Розамунд неловко пристъпваше от крак на крак. Чувстваше се все по-зле. Явно нито един от двамата мъже не желаеше да даде пари за официална рокля, с която да влезе в двора, а тя вече беше чула достатъчно от лейди Уолсингъм, за да знае, че представянето е решаващо за бъдещето й. Първата крачка беше и най-трудната. Тя трябваше да изглежда безупречно, иначе придворните дами никога нямаше да я признаят и щеше да остане в изолация.

Без да мисли, тя заговори направо:

— Сигурна съм, Томас, че и за мен, и за теб е много важно да направя добро впечатление в двора. Щом ти държиш да си облечен безупречно, не можеш да очакваш от мен нещо друго. Нима ще ти е приятно, ако изглеждам като някоя селянка сред другите придворни дами? Хората ще си кажат, че семейството ми е бедно или че близките ми не знаят как да ме облекат, за да заслужа уважение в двора. Това ще хвърли лоша светлина и върху теб — не можа да се удържи да не го ухапе тя.

Томас почервеня от гняв. Нямаше как да не признае правилността на думите й и това го ядоса още повече.

— Самозабравяш се, Розамунд — изсъска вбесено той. — Крайно време е да се научиш да си държиш езика зад зъбите.

Сър Франсис се усмихна мрачно.

— Ако Нейно величество хареса нашата Розамунд при представянето, много скоро ще й поръча рокля за официални случаи. Обикновено този подарък се прави едва след година служба при кралицата, но аз ще се погрижа да съкратя малко този срок. Нейно величество може да бъде много щедра.

Тази сутрин Розамунд беше облякла роклята от зелено копринено кадифе. Откакто живееше на Ситинг Лейн, носеше ту едната, ту другата си нова рокля и нямаше как да отрече, че двете вече не изглеждат така добре, както преди. Нямаше как да се представи пред кралицата в някоя от тях.

— Може би е най-добре да се върна в Скедбъри, щом не мога да получа необходимите дрехи за двора — рече тя, неспособна да скрие сарказма си.

— В никакъв случай няма да се върнете там — скастри я сърдито сър Франсис. — Нужна сте ми тук. Имам работа за вас.

Май попаднах в задънена улица, каза си Розамунд и реши да опита по друг начин.

— А ще ми плащате ли за тази работа, сър? Както плащате на мистър Марлоу, а доколкото знам, и на Томас. Ако отговорът ви е положителен — продължи тя, преди двамата мъже да се опомнят от изненадата, — тогава бихте могли да ми дадете в аванс необходимите средства за подходящ дворцов тоалет.

— Вие сте лошо възпитано момиче — отбеляза ледено държавният секретар. — Нямате представа какво е прилично и какво — не.

— Аз ще се заема с възпитанието й, сър Франсис — намеси се бързо Томас. — Заклевам се, че никога вече няма да чуете от устата й подобни безсрамия.

Държавният секретар го изгледа неодобрително.

— Успокойте се, Томас. Излезте навън и оставете момичето насаме с мен.

Томас изпълни нареждането, без да се противи. Като чу затварянето на вратата, Розамунд изпита чувството, че е чула звън на погребални камбани. Зачака със сведена глава, но Уолсингъм мълча дълго. Даже сложи отново лупата на окото си и се зае с документите, които проучваше.

Розамунд не смееше да се помръдне. Тишината я потискаше. Стана й горещо. По гърба и се стичаха вадички пот. Гърдите й се напрегнаха болезнено. Изпитваше диво желание да избърше челото си, но не го направи. След няколко минути държавният секретар заговори, без да я поглежда:

— Не търпя безсрамни изказвания от хората, които работят за мен. Запомнете го за бъдещето. Запомнете също, че аз съм вашият благодетел, че с едната ръка давам, но с другата мога да ви взема всичко, което съм ви дал. Щом престана да се нуждая от вас, ще се върнете в Скедбъри, освен ако преди това не ви осигуря възможност да се омъжите за почтен и богат човек.

Той замълча отново и се зае с документите си. Розамунд пристъпваше от крак на крак. Много й се искаше да избяга, но не знаеше дали е свободна. Така минаха още няколко минути. Най-сетне сър Франсис вдигна глава и заяви:

— Вървете си. Днес повече не ми трябвате. И ми изпратете Томас.

Розамунд направи смирен реверанс и излезе от стаята с цялото достойнство, на което беше способна в този момент. Томас я очакваше в коридора, треперещ от гняв. Кит Марлоу стоеше до него и си чистеше ноктите с остро ножче.

— Ти си напълно луда! — изсъска брат й, щом я видя. — Откъде взе това нахалство? Кой те е учил да се държиш като уличница? — Той я сграбчи за раменете и я раздруса болезнено. — Заслужаваш да те напердаша. Не разбираш ли, че излагаш всички ни на опасност?

Розамунд се изтръгна от ръцете му и се отдалечи на безопасно разстояние.

— Сър Франсис заповяда веднага да отидеш при него.

Брат й я изгледа унищожително, промърмори някакво проклятие и се запъти към кабинета на държавния секретар.

— Не разбирам защо сте ядосали брат си, мистрес Розамунд — отбеляза Кит, който вече не беше в състояние да удържа смеха си. — Какво ще правим сега?

Розамунд изкриви лице.

— Надявам се, разбирате, че не мога да рискувам да стоя тук и да чакам, докато Томас излезе. — Тя хвърли бърз поглед към Кит и зелените й очи засвяткаха дяволито. Обзе я внезапна дързост. Щом всички бяха бесни срещу нея, значи нямаше какво да губи. — Сър Франсис каза, че днес повече не му трябвам. Искам да ме заведете на театър, Кит.

Марлоу изсвири през зъби.

— Много ли ви се иска и аз да се замеся в тази бъркотия?

— Моля ви, Кит…