Джейн Фийдър
Съпернички (4)

3

След седмица всички заминаха за Лондон. Междувременно Розамунд бе свикнала с Кристофър Марлоу и почти не забелязваше съзаклятническите усмивки, които си разменяха двамата мъже, прошепнатите думи и нежните докосвания. Предпочиташе да мисли за двете си нови рокли и с тревога очакваше да бъде представена на сър Франсис Уолсингъм.

До Лондон имаше само три часа път, но въпреки това потеглиха на разсъмване. Докато препускаха надолу по алеята, която щеше да ги изведе от имението, в гърлото на Розамунд заседна буца и тя се изненада от реакцията си. Никога не беше напускала дома си и дори мистрес Рейли бе показала по типичния си груб начин, че не е равнодушна към заминаването й, като пъхна в ръцете й пакетче с любимите й бисквити. Розамунд веднага го отвори и се наслади за последен път на вкуса на своето детство, докато го напускаше.

Джетро яздеше последен. Едрото муле носеше кожени чанти с багажа на Розамунд. Освен грижливо опакованите нови рокли и обувки, тя носеше всичко необходимо за двуседмичен престой в столицата — така я бе посъветвал Томас, понеже държавният секретар можело и да не ги приеме веднага. Перспективата да прекара цели две седмици в Лондон я изпълваше с радостно очакване.

Въпреки ранния час, по пътя се движеха безброй коли — селяните от околността отиваха на пазара. От време на време минаваше стадо крави, подкарани от пастирите към обора, където щяха да ги доят, а след около миля пътят се задръсти от огромно стадо уплашени овце. Томас и Кит не се притесняваха от забавянето. Още от тръгването си говореха за театър и Розамунд ги слушаше жадно. Запомни имената Бърбидж, Уотсън и Нед Алейн. Уотсън също беше Томас, но за разлика от брат й работеше в театъра. Оказа се, че брат й познава добре и артистите, и авторите на пиеси, и хората, които ръководеха театрите.

— Можем да гледаме представлението още днес следобед, ако тези проклети овце освободят пътя — засмя се Томас. — Хубаво ще е да се запознаеш с Уотсън и с Том Кид, ако е там, разбира се. Пиесите му се харесват, но си няма меценат и е принуден да живее от милостинята на приятелите си.

— Подобна съдба е сполетяла и много други като Кид — отвърна Марлоу и се наведе да откъсне бяло цвете от живия плет край пътя, чиито клони шибаха задниците на конете.

— Ако покажеш талант и държавният секретар те назначи, ще получаваш добри пари — обеща му Томас.

— Съмнявам се, че имам талант за шпионин. — Кит пое дълбоко аромата на цветето и го хвърли на земята.

— Уменията лесно се придобиват, приятелю, особено когато е необходимо.

— Ще видим…

Розамунд яздеше след двамата мъже, цялата в слух. За каква служба говореше Томас? Какво общо имаше брат й с шпионажа? Предположи, че Томас изпълнява задачи, поставени му от държавния секретар на кралицата и техен братовчед. Много й се искаше да го разпита по-подробно, но начинът, по който брат й и Кит яздеха един до друг, събрали глави, я изключваше от разговора. Не биваше да привлича вниманието им към себе си. Сигурно щеше да им стане неприятно, че е подслушвала. По-добре да си помечтае как тримата ще отидат заедно на театър. Реши да не зачеква темата, докато не стигнат в Лондон. Щом хапне вкусен пастет и пийне бира, Томас ще стане податлив на молбите й и ще я заведе на театър.

Утрото беше прекрасно и Розамунд се наслаждаваше на ездата. Конят й не беше особено бърз, но така беше още по-приятно. Едрата червено-кафява кобила беше цялата й гордост и радост. Джени беше родена в оборите на Скедбъри, известни в цялата област с качеството на отглежданите там коне. Розамунд стана нейна собственица още докато беше малко конче и сама я научи да носи юзда. Всеки път, когато в обора идваше купувач, тя извеждаше любимата си кобилка на разходка. Братята й изобщо не забелязваха какво прави сестричката им и приеха без възражения решението й да задържи Джени за себе си.

Майското утро беше меко, слънцето топлеше, но не пареше. Във въздуха се носеше аромат на цветята, нацъфтели около живия плет край пътя. Розамунд видя иглики, камбанки, кукуряк и див карамфил. Особено я възхитиха филигранните цветчета на игликите. Край езерцето, покрай което минаха, се бе разположил точилар и предлагаше услугите си на висок глас. Жените от селото му носеха ножове за точене и пукнати тенджери. Към позорния стълб бе прикован мъж, деца танцуваха около него и ревяха някаква песничка, замерваха го с яйца и гнили плодове, той ги ругаеше грубо, но те се смееха и продължаваха да се забавляват за негова сметка.

— Е, поне няма да виждаме клади във всеки град — отбеляза сериозно Томас, който очевидно изпитваше съчувствие към страдащия на позорния стълб. — Доколкото знам, когато на трона седяла Кървавата Мери, навсякъде издигали клади. Явно по нейно време е имало еретици в изобилие — завърши той с хладен цинизъм.

— И днес изгарят хора — възрази Кит.

— Само преди седмица обвиниха една жена от Чайлхърст, че е вещица, и я изгориха — намеси се в разговора Розамунд. — Твърдяла, че имала по тялото си свещени рани, но поповете я обявиха за еретична. Запалиха кладата на пазара.

Кит се обърна да я погледне.

— Помните ли какво ви казах за властта, мистрес Розамунд? Хората изгарят човешка плът в името на бога и правейки това, увеличават земната си власт.

— Внимавай какво говориш, Кит — смъмри го Томас и се огледа. — Не искам сестра ми да знае за твоите атеистични заблуди. Това е лъжливо учение и аз няма да го допусна в дома си.

Кит Марлоу вдигна рамене и пришпори коня си напред. Засмя се и запя с пълен глас неприлична песничка. Томас се намръщи, но не го спря. Розамунд предпочете да си замълчи.

Минаха през Гринич, покрай двореца, над който се вееше кралското знаме — знак, че кралицата пребивава там. Розамунд изостана малко, за да разгледа голямата сграда с прекрасен парк около нея и реката, по която бавно напредваха десетки лодки със стока и хора. Официалният кралски кораб беше вързан на кея, на брега свиреше музика.

— Очевидно Нейно величество ще слезе към реката, затова свирят — каза Томас.

— Не може ли да почакаме малко, за да я видим? — помоли Розамунд.

— Не, сестричке, нямаме време. Не се притеснявай, ще видиш кралицата в Лондон.

Розамунд с мъка преглътна разочарованието си. След около миля спряха отново.

— Ще преминем реката тук — реши Томас. — На това място няма толкова много хора, колкото близо до града. Така и конете ще са по-спокойни.

Той слезе от коня си и го поведе по брега. Розамунд и Марлоу го последваха. Салът тъкмо тръгваше от другия бряг.

Селянки, дрипави деца и пътуващи търговци с големи кошове се втурнаха към сала веднага след като салджиите го вързаха за един кол. Томас с мъка си проби път през тълпата, но успя да осигури достатъчно място за трите коня и мулето. Няколко пъти се наложи да използва камшика си. Повечето хора отстъпваха доброволно, само от време на време се чуваше проклятие или някой се изплюваше в краката му.

Розамунд остана близо до Джени. Проследи с интерес как салджиите затеглиха плоското превозно средство през реката и изведнъж пред очите й се появиха кулите на Лондон, ясно очертани на фона на синьото небе. Кобилата беше нервна и пристъпваше от крак на крак. Повечето хора на сала миришеха неприятно и Розамунд предпочиташе да вдъхва топлата миризма на коня, а не тази на ближните си. Въпреки трудния път тя изпитваше приятно вълнение. Рядко напускаше Скедбъри и за първи път идваше в Лондон.

— Ще живеем в странноприемница „Четирите лебеда“ в свободния квартал Шордич — съобщи Томас, когато слязоха от сала и поведоха конете по другия бряг. — Мястото е добро, посещават го главно хора от театралните среди. Готвачите им са добри, близо е до театрите. И за разлика от повечето странноприемници, не дават стаи на курви.

Той се обърна назад към Розамунд, която тъкмо бе възседнала Джени.

— Виж какво, Розамунд, докато сме в Шордич, няма да се отделяш от мен, разбрахме ли се?

— Какво означава „свободен квартал“? — осведоми се любопитно тя.

— В града има няколко такива — започна да обяснява Томас. — Свободният квартал е част от Лондон, където градското правосъдие няма право да се меси. — Той пришпори коня си, за да ускори ход, и продължи: — Градските пазачи нямат власт там и съответно няма почти никакви ограничения. Там се предлагат всички възможни забавления и градската управа няма право да ги контролира. Не е място за жена като теб, повярвай.

Ако имаше нужда от още обяснения, Розамунд ги получи с помощта на собствените си очи, докато яздеха по тесните, препълнени с хора улички на града. На всеки ъгъл и във всеки вход стояха жени с дълбоки деколтета и показваха гърдите си. Вратите на игралните салони бяха отворени и тя видя жени и мъже да хвърлят зарове, да викат въодушевено и да ругаят. Мъж водеше по улицата мършава танцуваща мечка, следван от група дрипави деца, които ръчкаха нещастното животно с тояги, за да го накарат да подскача. Розамунд извърна поглед, когато минаха покрай яма, в която ръмжащи окървавени кучета се нахвърляха да хапят вързан бик, окуражавани от многолюдна тълпа.

Когато най-сетне стигнаха в странноприемница „Четирите лебеда“, Розамунд вече страдаше от главоболие. Улиците бяха невероятно шумни, а вонята на откритите клоаки — повече от отвратителна. Странноприемницата се оказа доста хубава сграда, построена около павиран вътрешен двор, с галерия на горния етаж, опасваща четирите страни. Спалните помещения излизаха в галерията, а кръчмите бяха на долния етаж и от тях се излизаше направо в двора. Томас бе избрал странноприемницата много грижливо. Освен че беше близо до театрите, тя беше близо и до Ситинг Лейн, където живееше и работеше държавният секретар.

Розамунд получи малка ъглова стая, а брат й и Марлоу се настаниха в съседната, която беше доста по-голяма.

— Яденето се сервира долу, сър, освен ако не желаете частен салон — каза собственикът, докато им даваше ключовете.

Томас не знаеше какво да реши. Средствата му бяха оскъдни и двамата с Кит спокойно можеха да се хранят в кръчмата, но сестра му не биваше да се смесва с простолюдието.

— Ще вземем частен салон — реши той и въздъхна. Надяваше се пребиваването на Розамунд в „Четирите лебеда“ да не продължи повече от ден или два.

Сервираха им задушено заешко. Розамунд се нахрани и веднага се почувства по-добре. Пийваше от виното си и чакаше брат й да обърне няколко чаши бургундско, за да му зададе най-важния въпрос.

— Ще отидем ли днес следобед на театър?

— Ти не, съкровище — отговори Томас и изпи още една чаша вино. — Театърът не е място за добре възпитани млади дами. Ще си останеш тук, а утре сутринта ще отидем всички заедно на Ситинг Лейн. Ако няма по-важна работа, братовчедът вероятно ще ни приеме.

— Защо театърът да не е място за мен? — Розамунд набучи на ножа си парче цвекло и остави бульона да потече върху хляба й, преди да го сложи в устата си.

Томас и Кит Марлоу се спогледаха.

— Защото наоколо е пълно с бордеи — обясни Кит, отмести настрана почти недокоснатото ядене и посегна към каната с вино. — Предполагам, че брат ви желае да стоите далече от подобни греховни места.

— В театъра не ходят почтени жени — настоя Томас.

— Но аз съм чувала, че даже кралицата обича да гледа театрални представления.

— Не и в театъра. Представят пиесите в двореца, като граф Лестър подбира актьорите от всички театрални трупи в страната. Кралският театър е много различен от обикновения. Няма да отидеш на театър, Розамунд, и точка.

Момичето не каза нищо повече. Знаеше, че е безсмислено да спори с брат си, когато й говореше с такъв тон. Ако останем в Лондон поне две седмици, на всяка цена ще ида на театър, зарече се безмълвно тя.

Розамунд прекара скучен, бездеен следобед и още по-неприятна вечер сама в стаята си. Дано сър Франсис ни приеме още утре, защото това положение е непоносимо, повтаряше си тя, докато крачеше напред-назад из стаята. В Скедбъри нямаше нищо ново за нея, животът й беше монотонен, но там поне разполагаше с пълна свобода. Тук не й позволяваха да излезе без придружител, а дворът долу беше винаги оживен и сигурно предлагаше интересни преживявания. Имаше своята плоча за рисуване и креда, но не беше в състояние да се съсредоточи, защото отвън долитаха най-разнообразни шумове, които будеха любопитството й. Много скоро й омръзна да рисува сцената долу, затова се настани на перваза на прозореца и се загледа към вътрешния двор. Брат й и приятелят му отидоха на театър веднага след като се нахраниха и когато тя най-сетне си легна, още не се бяха върнали.

Розамунд спа неспокойно. В Скедбъри цареше пълна тишина, докато тук шумът не стихна и след полунощ. Рано сутринта я събуди търкаляне на бъчви с бира по паважа на вътрешния двор, придружено от гневни крясъци. Затръшваха се врати, тропаха копита, хора тичаха по галерията. Розамунд се надигна и простена недоволно. Утрото беше хладно и тя потрепери в тънката си нощница. Главата й пулсираше. Чувстваше се уморена, сякаш цяла нощ не бе мигнала. Затова си легна отново, стисна здраво очи и си заповяда да се отпусне.

Явно въпреки шума бе заспала отново, защото след час, когато Томас почука на вратата й, се събуди много по-свежа. Брат й провря глава през вратата.

— Трябваше отдавна да си станала, поспаланке! Ако искаш да закусиш, преди да тръгнем, трябва да побързаш. Държавният секретар каза, че ме очаква преди осем, а той много държи на точността.

Розамунд скочи.

— Може ли да ми донесат вода? Добре е да си измия лицето, преди да се срещнем с изискания ни братовчед.

— Ще пратя някое слугинче с кана вода. Имаш ли нужда от помощ, за да си облечеш роклята?

— Да, може би някой трябва да затегне шнуровете.

Розамунд преметна крака през ръба на високото легло и стъпи на пода. Все още беше хладно и кожата й настръхна.

— Ще кажа на момичето с водата да ти помогне — обеща Томас и си отиде. Розамунд се протегна, отиде до прозореца и се загледа към двора. Сцената беше още по-хаотична от вчерашната. За съжаление по небето се кълбяха облаци, а през лошо затварящия се прозорец влизаше хладен полъх.

Розамунд притисна тънката ленена нощница към гърдите си. Дървеният под изстуди още повече босите й стъпала.

Някой почука на вратата. Появи се младо момиче с кана вода.

— Не е много гореща, мистрес — извини се с леко смущение прислужницата. — Готвачите взеха всички казани, за да сварят стриди.

— Няма нищо.

Розамунд наля вода в легена и се изми основно. Накрая се огледа доволно в малкото огледало на стената. Изглеждаше достатъчно добре, а червено-кафявата коса, измита преди да тръгне за Лондон, все още блестеше. Новата рокля от ябълковозелено копринено кадифе подчертаваше цвета на къдриците й.

Розамунд обу нови памучни чорапи, стегна ластиците над коленете, нахлузи ленената фуста и я върза здраво на талията. Младото момиче й помогна да облече роклята.

— Колко да я пристегна, мистрес? — попита с усмивка тя, хвана краищата на шнуровете и ги дръпна с все сила.

— О, не ме стягай много!

Розамунд не беше свикнала да носи подсилен корсаж. Досега се задоволяваше с простички ежедневни рокли, които съвсем не бяха скроени по днешната мода.

— Талията ви и без това е тънка — рече с възхищение момичето и завърза корсажа. — Не е нужно да се стягате.

Розамунд се зарадва на комплимента и обу новите обувки от зелена кожа с високи токове. Опита се да види как изглежда, но огледалото беше твърде малко. Направи няколко крачки по стаята и установи, че не се чувства много сигурна на високите токове. Изчетка косата си и я остави да пада свободно по раменете. Тази прическа й отиваше много и подчертаваше младостта и невинността й. Щом се омъжи, ще скрие красивата си коса под скромно боне, но няма да е днес.

Розамунд благодари сърдечно на момичето и отиде в частния салон, където Томас продължаваше да закусва. Навън все още цареше полумрак и в помещението горяха няколко свещи. Брат й я измери с критичен поглед и кимна одобрително.

— Имам нещо за теб. Беше на мама — рече той и извади от вътрешния джоб на черния кадифен жакет фина сребърна верижка, която отрази светлината на свещите.

— Прекрасна е! — извика Розамунд и я пое от ръката му. Не бе наследила нищо от майка си и често се питаше какво се е случило с бижутата й. Закрепи верижката на челото си и веднага се почувства елегантна като знатна лондончанка.

— Отива ти — кимна Томас и й посочи стола до себе си. — Седни да закусиш.

Розамунд си взе парче сладкиш. Томас й подаде нарязано филе. Тя намаза парчето сладкиш с масло и започна да яде, като отпиваше по малко бира.

— Къде е мастър Марлоу?

— Още спи — рече недоволно Томас.

— Без него ли ще отидем?

В същия момент вратата се отвори и на прага застана Кит Марлоу. Все още сънен, с восъчнобледо лице, той простена жално и се довлече до масата.

— Бира! — изграчи умолително той.

Томас напълни едно канче от медната кана и го бутна през масата.

Кит го изпи на един дъх и веднага се освежи. Изправи гръб и с любопитство огледа Розамунд.

— Изглеждате прелестно, мистрес Розамунд. Предполагам, че сте се пременили така в чест на скъпия си братовчед.

— Не е зле и ти да се облечеш прилично, за да се представиш добре пред държавния секретар — изръмжа Томас. — Я се погледни! Отдалеч личи, че си пил до безсъзнание.

— Това са клевети! — извика театрално Кит и безгрижно размаха ръце. — Малко вода и гребен и ще се оправя — обясни той и доволно приглади жакета си, отново зает от Томас. Приятелят му изпразни канчето и стана.

— Отивам да поръчам коне. След петнайсет минути да сте пред конюшнята — заповяда мрачно той и затръшна вратата.

— Боя се, че пак разгневих скъпия ви брат — отбеляза Кит и пресуши второ канче бира. — За съжаление той е прав. Не мога да си позволя да оставя лошо впечатление у държавния секретар. Бедността и театърът са естествени съюзници и ако не искам да умра от глад в някоя ледена мансарда, трябва да си намеря доходна службица.

Кит стана и изпи бирата изправен. Розамунд следеше с неволно възхищение движението на гърлото му. Как само гълташе бирата на един дъх, без дори да си поеме въздух.

— Отивам да се приведа в приличен вид — заяви той и излезе от салона.

Розамунд се уви в наметката си, взе ръкавиците и тласната от внезапен импулс, сложи в дълбокия джоб плочата за рисуване и кредата. Изведнъж я обзе подозрение, че ще прекара по-голямата част от деня в преддверието и ще чака сър Франсис да я приеме. Когато слезе в двора, тя сложи качулката на главата си, но така, че фината сребърна верижка да остане открита.

Ръкавиците й бяха от същата мека зелена кожа като обувките. Томас мърмореше, че дава много пари за тоалетите й, но той беше много по-суетен от нея, освен това познаваше новата мода и беше убеден, че жените трябва да се обличат подходящо, за да направят впечатление. Не се знаеше кого ще срещнат по коридорите на Ситинг Лейн и сестра му трябваше да изглежда в съответствие с името си, за да не посрами знатния им роднина.

Кит Марлоу се появи в конюшнята, пременен в чиста ленена риза, с грижливо сресана коса и голяма кадифена шапка с черно перо. Жакетът и панталонът му бяха прясно изчеткани, чорапите опънати, обувките блестяха. Той се поклони подигравателно пред Томас и очите му светнаха.

Розамунд побърза да възседне Джени. Погледът на Марлоу криеше предизвикателство и тя се почувства неловко. Томас се ухили и удари Кит по рамото. После се метна на коня си и поведе малката група към изхода.

Розамунд го последва и моментално смръщи носле от вонята на нечистата вода, която минаваше по средата на улицата. Вонята се обясняваше лесно с десетките безгрижни мъже, които безсрамно отваряха панталоните си на улицата и се облекчаваха в гадно миришещия канал. Розамунд се постара да върви възможно най-далеч от опасната зона и с мъка избегна трикракото куче, което се промуши между копитата на кобилата и хукна нанякъде. Паважът беше хлъзгав и това правеше ездата още по-опасна.

В края на улицата видяха тъмна, плашеща сграда, пред която се тълпяха стотици хора и настояваха да ги пуснат вътре. Голямата порта беше барикадирана. След малко се появи мъж в черно и отвори малка портичка в голямата, през която хората можеха да влизат един по един. Недоволството нарасна, защото преди да пропусне поредния човек, мъжът протягаше мръсната си ръка и искаше медна монета, която пускаше в кожената торбичка на колана си.

— Какво е това място? — попита смаяно Розамунд.

Томас прекъсна разговора с Кит и се обърна към нея.

— Бедлам — отвърна с безразличие.

— Лудницата? Защо хората плащат, за да влязат?

— Защото искат да видят лудите. Вътре има всякакви чудеса. Хората искат да се забавляват. Моля те, сестричке, не изоставай. Улиците са пълни с каква ли не измет.

Розамунд не се нуждаеше от повече предупреждения. Джени тръгна редом с жребеца на брат й. Скоро отминаха лудницата и улицата стана малко по-широка. Вниманието й бе привлечено от малка морава, където беше поставена мишена за стрелба с лък. Двама младежи се упражняваха с огромен лък и тя остана много учудена от това неподходящо мирно, почти провинциално забавление в големия, мрачен град.

Улицата носеше името „Бишъпсгейт“. Изглеждаше доста по-широка от останалите и беше запазила някои от белезите на древната римска улица. От двете страни се простираха градини и Розамунд чуваше зад живия плет мърморене и кискане, нерядко и много по-неприлични шумове. Не беше трудно да отгатне за какво служат градините — проститутките работеха дори в този ранен час.

Томас насочи коня си към една от тесните улички край реката. Спря пред портата на внушителна къща и силно удари с месинговото чукче. Появи се мрачен, облечен в черно слуга.

— Мистър Уолсингъм?

— Същият — отговори властно Томас. — Водя сестра си, мистрес Розамунд Уолсингъм, по заповед на братовчед ни сър Франсис. И още един джентълмен, с когото държавният секретар желае да говори.

Слугата отстъпи настрана и извика нещо през рамо. Дотича млад мъж, за да поеме конете. Томас и придружителите му се запътиха към къщата.

Входната зала изглеждаше мрачна и хладна. Розамунд изчака очите й да привикнат към сумрака. Миришеше на прах и гнило, сякаш слугите никога не отваряха прозорците. Дървената ламперия беше в тъмен цвят, както и дъските под краката им. Розамунд се обърна към Кит и с усмивка отбеляза, че той е изгубил голяма част от арогантността и самоувереността си. Изглеждаше несигурен и очевидно му беше неловко.

Сигурно от разговора с държавния секретар зависи бъдещето му, каза си съчувствено момичето. Явно се нуждаеше от пари, но дали положението му беше чак толкова отчаяно? Облечен с дрехите на брат й, той изобщо не приличаше на беден учен, поет и драматург. Е, дано държавният секретар не се впечатлява лесно от външни прояви, каза си с надежда тя.

Томас щракна с пръсти и Розамунд се стресна. Слугата ги поведе през дълги и все така мрачни коридори. Въведе ги в малка стая, облицована изцяло с дърво, обзаведена с една-единствена дълга пейка. Очевидно беше предназначена за просители, очакващи благоволението на държавния секретар. До прозореца беше поставена гола чамова маса.

Слугата изчезна и тримата зачакаха в мълчание. Кит си затананика една от неприличните си песнички, а Томас се опря на масата и забарабани с пръсти по гладката повърхност. Розамунд разглеждаше една от двете маслени картини на стената, изобразяваща обезглавяването на Марсий. И картината беше мрачна като всичко в тази къща и излъчваше нещо заплашително.

Слугата се върна след няколко минути.

— Държавният секретар ще ви приеме веднага, мистър Уолсингъм, заедно с вашия гост. Мистрес Розамунд ще чака тук.

Розамунд въздъхна. Не беше очаквала нещо по-различно. Добре че се сети да си вземе плочата и кредата.

Томас и Кит Марлоу последваха слугата.