Джейн Фийдър
Съпернички (2)

1

Скедбъри Парк, Чайлхърст, Кент, май 1586 година

Ярката светлина на първото пролетно слънце подчертаваше нежната, свежа зеленина на ябълковите дървета и бледорозовите, кадифено меки цветчета. Цветът беше толкова нежен и фин, че изглеждаше невъзможно да го улови. Розамунд Уолсингъм изруга тихо, завъртя се на високото столче, избърса кредата от плочата и започна отново. Кредата не беше подходящ материал за този вид рисунки, но хартията беше лукс — Томас непрестанно й го натякваше. Розамунд всеки ден чуваше, че брат й не е направен от пари, и беше свикнала с мърморенето му. Това изобщо не му пречи да се облича в скъпи дрехи и да язди прекрасен кон с кожено седло и позлатени юзди, каза си тя и се намръщи недоволно. После отново впи поглед в цветето.

Трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че брат й не я лишава от нищо важно. Да, хартията никога не й стигаше, но какво от това? Просто не биваше да допуска грешки. Затова ще нахвърля първите скици върху плоча с креда, а после ще вземе най-острото, най-тънкото перо и ще пренесе рисунката върху хартия. Това не беше най-добрият начин на работа, но помагаше.

Младото момиче приглади назад падналата върху лицето кестенява къдрица, почеса се по нослето, опря гръб на стъблото и критично огледа скицата. Стори й се доста добра. Дано успее да пренесе върху хартията впечатлението за лекото потреперване на цветето.

Отнякъде се дочуха гласове. Явно някой бе влязъл в овощната градина. Розамунд наклони глава и се вслуша. Май брат й Томас се е завърнал от пътуването си. Той отсъстваше често и никога не съобщаваше кога ще се върне, затова внезапната му поява не беше нещо необичайно. И много често водеше със себе си гост. Този път гласът й бе непознат. Докато пребиваваше в Скедбъри, Томас често приемаше посетители. Някои от тях явно му бяха приятели, но за другите й беше трудно да прецени. Розамунд имаше чувството, че те се крият и от нея, и от останалите хора. Не й обръщаха внимание, поздравяваха я само с кратко кимване, не й говореха.

Идваха и си отиваха по необичайно време, заключваха се с Томас в кабинета му. Розамунд свикна да не ги забелязва и се задоволяваше със собствената си компания.

Гласовете се приближиха и тя надникна през бледата зеленина. Скрита в клоните на дървото, виждаше много добре двамата мъже, които вървяха по обградената от овощни дървета алея, хванати под ръка. Приближаването им я смути. Понечи да се обади, но точно тогава двамата спряха, обърнаха се един към друг и престанаха да говорят.

Розамунд проследи с нарастващо вълнение как се целунаха, помилваха се, задвижиха ръце с нарастваща страст. Чуваше тихия им шепот и отчаяно си пожелаваше да изчезне оттук. Да й пораснат криле и да отлети от дървото. За съжаление бе пропуснала подходящия момент. Сега можеше само да се моли Томас никога да не разбере, че сестра му е присъствала на интимната му среща с друг мъж. Когато беше до нея, брат й се държеше добре и се грижеше за своята малка сестричка. Но обикновено не й обръщаше специално внимание и така беше добре и за двамата. Когато обаче се ядосваше, ставаше страшен и Розамунд нямаше никакво желание да се излага на гнева му. Инстинктът й подсказваше, че той ще побеснее, ако разбере, че го е видяла.

Тя остана в короната на дървото и продължи да гледа какво става. Все така прегърнати, двамата се отделиха от пътеката и непознатият се облегна на едно дърво, а Томас се притисна към него. После бавно се плъзнаха по стъблото и легнаха в меката зелена трева. Розамунд вече не ги виждаше, но чуваше шумовете и знаеше какво правят. Прислужничките и ратаите в обора говореха открито за любовните си приключения и тя знаеше как става, макар че самото протичане на акта й беше неясно. Чу как брат й извика, сякаш го бе пронизала болка, и бързо затисна устата си. Чу стонове и тихи викове, после се възцари тишина.

След минута, която трая цяла вечност, тя чу шепот, тих смях и шумолене на трева. Двамата си говореха шепнешком и тя напрегна слух, учудена, че в гласовете им звучи задоволство, съзвучие между двамата. След малко чу Томас да казва с почти нормален тон:

— Виж, Кит, ако ти трябват пари за дългата ваканция, най-добре говори с братовчед ми. Той винаги търси мъже като теб.

Томас стана и с усмивка се наведе, за да помогне на кестенявия непознат, наречен от него Кит, да се изправи. Кит стегна вървите на панталона си и отупа праха. Беше облечен като бедняк, с кърпена риза и протрит черен панталон, с вехта наметка.

Странна компания за винаги елегантния й брат. Но Томас често се движеше в необичайна компания.

Розамунд се чувстваше много зле, но не смееше да мръдне от скривалището си. Трябваше да отиде в тоалетната, усещаше сърбеж, сякаш по гърба й пълзяха мравки, копнееше да протегне скованите си крака. Но остана неподвижна, не смееща дори да диша, молейки се двамата мъже да не вдигнат глави и да не я забележат през листата и цветовете на дървото. Слава богу, те бяха твърде заети със себе си, за да обърнат внимание на обстановката. Много скоро излязоха отново на алеята и се запътиха към близката къщичка.

Розамунд хвърли плочата и кредата на земята и скочи от клона, на който седеше. Отдалечи се от дървото и се облекчи в гъстата трева. Оправи фустата и полата си, грабна плочата и кредата и се затича към къщи.

Влезе през една странична врата и забърза по тесния, застлан с плочи коридор от крилото на прислугата към входната зала. Точно когато влезе в заляната от слънце зала, забеляза с ъгълчето на окото си някакво движение. Едра фигура, облечена изцяло в черно, изкачваше главното стълбище в задния край. Сигурно е Фрейзър. Инграм Фрейзър, довереник на брат й. Всъщност беше трудно да се каже точно каква роля играе Инграм Фрейзър в живота на Томас, знаеше само, че той е постоянно до него. Томас рядко идваше в Скедбъри, без Фрейзър да върви по петите му и да се крие в сенките, обгърнат в мрачно мълчание. Изглеждаше повече като слуга, отколкото като приятел, но и повече довереник, отколкото слуга. По поведението им си личеше, че споделят тайни. Розамунд обаче не можеше да си представи, че срещите им насаме протичат както преди малко с непознатия Кит.

Къде беше чужденецът? Кой беше той? Ако Томас не иска малката му сестричка да се срещне с него, ще го скрие някъде, но днес тя беше решена да се запознае със специалния гост. Затова се скри в спалнята си на втория етаж и започна да обмисля какви са възможностите й за случайна среща.

Късметът й проработи много скоро. Тъкмо когато излезе в коридора, видя Томас да излиза от спалнята си, придружен от непознатия. Като видя сестра си, той спря.

— Къде се беше скрила, Розамунд?

Гласът му прозвуча ведро, без никакъв признак за скрити намеци, макар че не задаваше често този въпрос.

— Бях навън, скицирах цветя — отговори тя и направи грациозен реверанс. — Много се радвам да те видя отново вкъщи жив и здрав, братко.

Докато говореше, погледът й се стрелна към необичайния спътник на Томас. Същият от овощната градина, но напълно променен. Мръсните бедняшки дрипи бяха изчезнали. Сега непознатият носеше жакет от смарагдовозелено копринено кадифе, подплатен с кремава коприна, панталон от същото кадифе и риза с яка от любимата дантела на Томас. Очевидно великодушието на брат й се простираше чак до гардероба на… приятеля му. Двамата мъже бяха горе-долу еднакви на ръст, косите им имаха подобен цвят.

Томас я погледна въпросително и тя осъзна, че е зяпнала чужденеца.

— Кит, позволи ми да ти представя скъпата си сестричка Розамунд — рече с усмивка Томас. — Явно никога не е виждала мъж като теб, щом те зяпа така неприлично.

— Простете — пошепна Розамунд и отново направи реверанс, за да прикрие неловкостта си. — Не исках да бъда неучтива.

— Нищо подобно не съм забелязал — засмя се мъжът. — Напротив, схванах внимателния ви оглед като комплимент — добави той и се представи: — Кристофър Марлоу на вашите услуги, мистрес Уолсингъм.

Усмивката го промени повече от дрехите. Първото впечатление от мършавото му лице беше по-скоро за арогантност и недоверчивост, но усмивката заличи всичко това и го направи да изглежда сърдечен и открит.

— Да, вече съм сигурен, че беше комплимент.

— Напълно сте прав, мистър Марлоу. — Розамунд се бе овладяла и говореше с усмивка.

— По дяволите, сестричке, сега забелязвам, че растеш и много скоро ще се превърнеш в кокетна девойка — отбеляза Томас. — Време е да ти намерим съпруг, иначе като се прибера следващия път, ще ме посрещнеш с надут корем.

— Не и при храната, която предлага Чайлхърст, братко.

Томас я изгледа мрачно.

— Научи се да си държиш езика зад зъбите, госпожице. Не всички харесват устатите жени.

Розамунд примигна смутено. Томас имаше цветист речник и тя беше свикнала с грубия му хумор. По-точно казано, той винаги я окуражаваше да отговаря на закачките му със същата монета. И понеже от най-ранното й детство той беше единственият член на семейството й, който я даряваше с внимание, тя не възразяваше срещу начина му на изразяване и не смяташе отговорите си за неприлични.

Мастър Марлоу побърза да й се притече на помощ. Потупа брат й по рамото и рече:

— Лично аз ценя високо откровеността у жените, Томас. Светът е грозно място. Защо хората, все едно дали са мъже или жени, трябва да се преструват, че е красив?

— Защото идва време да си намерят брачен партньор, Кит — отговори строго Томас и се запъти към стълбището. — Ще ядем в четири, Розамунд. Искам да ни правиш компания, защото трябва да обсъдим нещо. Идваш ли, Кит?

— Разбира се — засмя се Марлоу и последва домакина с големи крачки.

Розамунд влезе в стаята си, обидена до дън душа. Томас почти никога не я укоряваше без причина. Така се държеше по-скоро майка й, въпреки че тя беше най-малката й дъщеря и единствената останала жива. Детето само й пречеше. Не знаеше какво да прави с Розамунд и не преставаше да се учудва как така тя е преживяла раждането и ранното детство, докато другите й бебета са умрели веднага или само след няколко месеца на белия свят. Малките гробчета в селското гробище образуваха цяла редица покрай пътя.

Дороти Уолсингъм почина преди няколко години. Страдаше от тежка болест и почти не ставаше от леглото си, затова Розамунд се стараеше да не се мярка много пред очите й. Отрано се научи да разчита на Томас. Единствен той я учеше как да живее. Понякога отговаряше на въпросите й, друг път отказваше да отговори и обясняваше, че момичетата не бива да питат за такива неща. По-големият им брат Едмънд не живееше в Скедбъри, макар че именно той бе наследил семейното имение. Предпочиташе Лондон и постоянно сменяше любовниците си — Томас ги наричаше курви. Още на млади години се беше заразил със сифилис и през повечето време не беше на себе си.

Розамунд не бе виждала Едмънд толкова отдавна, че не можеше да си представи как изглежда сега главата на семейството. Тя затвори вратата на спалнята си и сложи плочата за рисуване върху масичката до прозореца. Там съхраняваше ценните си запаси от хартия, пера и мастило. Вдигна плочата към светлината и критично огледа направената скица. Стори й се добра и тя си представи със задоволство как ще запечата върху хартията лекото трептене на розовото цветче и бледозелените листенца.

Възбудена от предстоящото рисуване, тя забрави загадъчната, болезнена критика на брат си, забрави сцената в овощната градина, забрави дори Кристофър Марлоу. Седна с лице към прозореца и извади лист хартия. Намери най-доброто си перо и го подостри, трепереща от нетърпение да започне да рисува. Потопи перото в мастилницата и започна.

Минаха цели два часа, докато завърши рисунката. Доволна от себе си, тя се облегна назад и я разгледа внимателно. Много трудно беше да пресъздаде малкото, крехко цветче във всичките му подробности. По-лесно й беше да нарисува човек или сцена, но тя предпочиташе цветя и листа.

Под прозореца й се чуха стъпки, последвани от човешки гласове. Розамунд внимателно остави рисунката и надникна да види какво става долу на терасата.

Томас стоеше до парапета, а Инграм Фрейзър бе застанал пред него с лист хартия в ръка. Розамунд винаги оприличаваше секретаря на коварен дивак от джунглата. Кожата му имаше нездрав зеленикав цвят и постоянно изглеждаше мазна, мръсната коса висеше на кичури чак до раменете, дрехите му сякаш никога не бяха прани и миришеха, като че току-що са ги извадили от гробница. Когато говореше, гласът му скърцаше и Розамунд неволно си представяше нощни разбойници, дошли да ги ограбят. Ала най-много я плашеха очите му — мътни, корави, тънички игли с неопределим цвят, искрящи от злоба.

Фрейзър показа документите на Томас и той ги прочете със снизходителна усмивка.

— Явно умеете да правите сделки, Фрейзър — отбеляза ведро той. — Спечелили сте ми цяло състояние.

— Докато по света има глупаци, не е престъпление да ги използваме — отговори мъжът с мрачно кимване.

— Някои хора виждат нещата по друг начин. — Томас му върна документите. — Но аз съм задлъжнял до шия и нямам време да бъда почтен. Погрижете се да довършите сделката. След половин час тръгвате за Лондон.

Фрейзър го изгледа накриво.

— Значи искате да се отървете от мен?

— Да, разбира се, нали ви чака работа. — Томас го огледа по-внимателно. — Какво ви става, човече?

— Какво прави онзи тук? — Фрейзър направи рязко движение с глава към къщата.

— Това изобщо не ви засяга, приятелю. Той е човек на думите. Поет. Пише пиеси. Много скоро ще се присъедини към нашата малка компания. Не се занимавайте с него.

Розамунд ясно чу заплахата в гласа на брат си. Томас винаги държеше Фрейзър под контрол.

Тя се отдръпна безшумно от прозореца. Какво означаваше това? За каква компания ставаше дума? Малкият часовник на камината удари три и тя си заповяда да не се занимава повече с Томас и проблемите му, а да посвети цялото си внимание на гардероба. Обядът в четири в компанията на брат й и госта му заслужаваше да се понапрегне. Обикновено тя се хранеше в кухнята с прислужниците — това беше по-приятно, отколкото да яде самотна, а и не й се налагаше да сменя ежедневната си рокля.

Розамунд огледа скромното съдържание на гардероба си и изведнъж се почувства нещастна. Май ще се наложи да облече неделната си рокля.