Джейн Фийдър
Съпернички (10)

9

Шевалие Дьо Вожиро удари топката за тенис в стената на корта и с триумфална усмивка хвърли ракетата във въздуха.

— Победата е за мен, Деланси.

— Тази сутрин имахте дяволски късмет, Арно. — Противникът му изтри челото си с копринена кърпичка. — Но да знаете, че искам реванш.

— С удоволствие, приятелю, но не веднага. Имам уговорка — отговори кавалерът с многозначителен поглед.

— Както вече казах, имате дяволски късмет — повтори Деланси с известна завист. Целият двор знаеше за любовните похождения на Арно Вожиро. Кавалерът беше като пеперуда, която прехвръква от един красив цвят към друг. — Ще ми кажете ли колко сърца сте разбили само този сезон?

Арно избухна в смях. Изтри запотеното си чело и върза шалчето на врата си.

— Аз не разбивам сърца, Деланси, точно обратното. Отнасям се с изключително внимание към тези нежни органи. — Той хвърли ракетата си в ръцете на притичалия паж и излезе от корта. Чувстваше се освежен и бодър както след всяко спортно занимание, все едно дали в спалнята или след фехтовка. Забърза по пътеката към двореца, но когато насреща му се зададоха четирима души, спря.

Отстъпи настрана, вдигна крак върху една каменна пейка и се направи, че си връзва обувката, изчаквайки малката компания да се приближи. Лорд Бърли и сър Франсис Уолсингъм не го изненадаха — двамата най-възрастни членове на коронния съвет често бяха заедно. Много повече го интересуваха придружителите им. Томас Уолсингъм и млада жена, която, ако не се лъжеше, също беше от рода Уолсингъм. Приличаше много на Томас, а начинът, по който държеше главата си, му напомни за държавния секретар. Още една братовчедка, каза си иронично кавалерът.

Новаците в двора винаги бяха интересни. Коя беше младата дама? Агата ще разбере скоро, а може би вече знае. И без това имаше намерение да прекара следобеда при любовницата си, значи скоро ще научи коя е новата.

 

 

— Може би Ваше величество желае да се поразходи?

Мери Талбот, графиня Шрузбъри и първа придворна дама, се приближи до Елизабет, която седеше зад писалището, опряла глава върху ръката си.

— Разходката на чист въздух ще прогони главоболието ви.

— Май сте права, Мери… — отвърна тихо Елизабет и се опита да се усмихне.

— Ако искате, ще разтворя малко ароматни соли във вода, мадам — предложи Елизабет Върнън. — Ще си поспите и ще се освежите.

Кралицата поклати глава.

— Не, макар че предложението ви звучи много примамливо. Налага се да приема държавния секретар и лорд Бърли. Изсвирете ми нещо.

Младата дама седна зад арфата и поде нежна, меланхолична мелодия. Елизабет затвори очи, въздъхна и отново хвана перото. Дамите, събрани в големия салон, се занимаваха с ръкоделие или слушаха млада госпожица, която четеше френски стихове. Една муха се удряше отчаяно в обкования с олово прозорец.

Джоан Дейвънпорт, която седеше до прозореца с гергеф в ръка, усети как по шията й потече пот и се събра между гърдите. Тежката брокатена роба не беше подходяща за ранното лято, но тя си нямаше по-лека рокля. Семейството й не беше богато и въпреки че присъствието й в двора не изискваше да носи всеки ден официален тоалет, тя не знаеше откъде да намери пари, за да си ушие една-две всекидневни рокли. Косата и, скрита под богато украсено боне, беше влажна и тя знаеше, че потта, която се стичаше по лицето й, разкрива проклятието на живота й — върху неестествено бледата кожа, луничките, които изглеждаха като грозни кафяви мушици. Девойката скучаеше и копнееше за някакво развлечение, но докато кралицата не освободеше придворните си дами, те бяха задължени да й правят компания.

Джоан беше в двора от шест месеца и началната й възбуда вече бе заменена от безутешно примирение. Тя беше най-младата почетна дама в свитата на кралицата и по-възрастните се отнасяха към нея с пренебрежение и дори с презрение. Изключена от основните групировки, тя получаваше от дамите в личните покои на кралицата само груби заповеди и унизителни задачи. Дните й минаваха все по един и същи начин. Домакинството на Елизабет се оживяваше само когато се организираха празненства и излети.

Дворците Гринич и Хамптън Корт бяха за предпочитане пред задушния Уайтхол, където кралицата повече работеше, отколкото се забавляваше. Когато пребиваваше в другите си палати, тя излизаше на езда, организираше състезания по стрелба с лък и излети по реката. Вечер имаше танци, често и театрални представления. Тук, в Уайтхол, Елизабет постоянно водеше разговори със съветниците си и често страдаше от неразположения като болки в главата и стомаха. Придворните й дами пък страдаха от скука.

Предупредителните удари на копия пред двойната врата към салона накараха графиня Шрузбъри да скочи. Достолепната дама се втурна да отвори вратата и след кратък разговор с посетителите се върна при кралицата.

— Сър Франсис Уолсингъм и лорд Бърли, мадам. Сега ли ще ги приемете?

— Нека ме почакат в частните ми покои.

Елизабет стана и приглади полата си от пурпурночервена дамаска. Платът беше избродиран с толкова много скъпоценни камъни, че блестеше като слънце. Кралицата се запъти с грациозни крачки към вратата.

— Позабавлявайте се без мен — каза тя на придворните си дами и излезе от салона.

Джоан нетърпеливо зачака дамите да се раздвижат и някоя да предложи да се разходят в градината. Може би лейди Шрузбъри ще им позволи за известно време да се позанимават сами. Ала не се случи нищо подобно и времето продължи да се точи бавно, докато някой отново почука на вратата.

Лейди Шрузбъри се обърна към Джоан и пълните й пръсти, отрупани с пръстени, дадоха знак на младото момиче да отвори. Графинята реагираше само на сигнала на стражите, а те удряха копията си в пода само когато кралицата беше в салона. Джоан скочи от ниското столче и забърза към вратата.

Щом отвори, пред нея застана един от кралските камерхери във великолепна униформа, със златен печат и жезъл.

— Нейно величество желае графиня Шрузбъри да отиде в личните й покои — възвести той с мелодичния си глас, обърна се рязко и се отдалечи, без да чака отговор.

Джоан затвори вратата и се обърна към графинята. Направи реверанс и й предаде посланието, донесено от камерхера, след което се върна на своето столче. Лейди Шрузбъри излезе от салона с отмерена стъпка и в стаята се възцари мълчание.

 

 

В частните покои на кралицата Розамунд Уолсингъм се бе снишила в дълбок поклон и очакваше позволение от Нейно величество да се изправи. Сърцето й биеше лудо и заплашваше да пръсне твърдия корсет. Пред вратата към преддверието Томас я остави сама с двамата членове на съвета и тя се почувства безкрайно самотна в компанията на двамата мълчаливи, плашещи мъже, които я водеха към покоите на кралицата. Само преди четири седмици не си представяше и в най-смелите си сънища, че ще стои пред английската кралица в двореца й и ще се взира в килима и в украсените със скъпоценни камъни обувки на Нейно величество.

Сър Франсис я представи и отстъпи назад. Лорд Бърли, кралският канцлер — един впечатляващ джентълмен, облечен в черно като сър Франсис, със същото скромно кепе на учен, изглеждаше неприятно засегнат от това прекъсване на следобедното му съвещание с кралицата.

— Изправете се, мистрес Уолсингъм. — Кралицата седна на трона си. — Приближете се. — Тя махна на Розамунд, която бавно се надигна и направи няколко крачки към трона, разтревожена от необичайния шлейф.

Младото момиче изчака със смирено сведен поглед, докато кралицата я подложи на щателен оглед.

— Четете ли на латински и на гръцки, мистрес Уолсингъм?

Розамунд се изчерви.

— Не съм особено добра, мадам.

— Значи не сте учили с желание? — Кралицата недоволно вдигна грижливо оскубаните си вежди.

Гърлото на Розамунд пресъхна и тя едва успя да отговори на въпроса, който съвсем очевидно изразяваше неодобрение.

— Нямах възможност, мадам. У дома нямахме частен учител. Братята ми се възпитаваха в други домакинства. Мама боледуваше.

— Аха — кимна Елизабет. — Колко жалко. Имате ли някакви особени дарования? Свирите ли на някакъв инструмент?

— Умея да свиря на пиано, но не съм добра — отговори Розамунд, уплашена, че Елизабет ще я помоли да демонстрира уменията си.

— Ами гласът ви? Приятно ли звучи? Вярно ли пеете? Очаквам от дамите си да ме забавляват.

Розамунд не беше подготвена за такъв разпит. Преглътна мъчително и обясни с пресекващ глас:

— Имам известна дарба да рисувам, като предпочитам да работя с перо, а не с четка. Почеркът ми е добър. В случай че Ваше величество смята подобни умения за полезни… — добави плахо тя и приклекна в дълбок реверанс.

Елизабет я измери с хладен поглед.

— От време на време имам нужда от помощ в писането, но държа избраницата да пише също толкова добре като мен. Покажете ми — заповяда властно тя и посочи малката масичка в алкова. — Там ще намерите пергамент и пера.

Розамунд се поклони, седна на столчето и се вгледа в скъпия кремав пергамент. Представи си го осеян с мастилени петна, докато тя безуспешно се опитва да рисува букви върху безупречната повърхност.

— Нещо специално ли трябва да напиша, мадам?

— Катехизисът, Розамунд — отговори строго сър Франсис, който бе решил, че кралицата вече не желае да разговаря с момичето.

Розамунд потопи перото в мастилницата. Добре, че знаеше катехизиса наизуст. Пое дълбоко дъх и изписа първата дума, съсредоточена върху елегантните курсивни извивки и завъртулки, неотменна част от изискания почерк. Когато свърши, провери работата си и не откри нито една грешка. Поръси пергамента с пясък и погледна нерешително към кралицата. Нейно величество разговаряше оживено с двамата си съветници и очевидно я бе забравила.

Не е редно да ги прекъсвам, каза си Розамунд и автоматично взе лист хартия. Реши да нарисува пеперудата, кацнала върху цветче орлов нокът, подаващо се през отворения прозорец.

— Розамунд… Розамунд!

Младото момиче подскочи стреснато.

— Аз… моля за извинение, сър. — Бутна масичката и за малко да преобърне мастилницата. — Аз… вие разговаряхте и не исках да ви прекъсвам… аз…

— Донесете ми работата си — заповяда кралицата и протегна ръка.

Розамунд се приближи, направи реверанс и й подаде листа. Елизабет я погледна невярващо.

— Какво е това? — попита тя и размаха листа. Розамунд се разтрепери. В бързината бе подала на кралицата рисунката на пеперудата.

— Моля за прошка, мадам. Сбърках… Докато чаках, аз… О, боже… — Тя изтича да вземе пергамента с катехизиса и го подаде на кралицата, забравяйки задължителния реверанс, толкова бе уплашена от грешката си.

Кралицата разгледа написаното с безизразно лице, погледна Розамунд и кимна.

— Имате красив почерк, мистрес Уолсингъм. — И с поглед към рисунката допълни: — И точно око. Повикайте лейди Шрузбъри. — Последните думи бяха казани в посока към вратата, където камерхерът стоеше в очакване на заповедите й.

— Вие можете да се оттеглите, Розамунд. — Елизабет се обърна отново към съветниците си: — Лорд Бърли, сър Франсис, да продължим разговора. Тази сутрин получих вест от лорд Есекс от Нидерландия.

Розамунд отстъпи назад и се върна в нишата до прозореца, а двамата мъже се приближиха отново към трона. След минута влезе графиня Шрузбъри, Елизабет прекъсна разговора си с министрите и съобщи на първата си придворна дама:

— Лейди Шрузбъри, мистрес Розамунд Уолсингъм, братовчедка на сър Франсис, влиза в домакинството ми като почетна дама. Ще се заемете ли с нея?

— Разбира се, мадам. — Графинята огледа Розамунд, сякаш имаше пред себе си първокласна млечна крава. — Елате с мен, мистрес Уолсингъм.

Розамунд се поклони дълбоко пред кралицата, после и пред своя братовчед и мрачния лорд Бърли, и се запъти към вратата, молейки се шлейфът й да не се закачи в обувките. Щом излязоха от салона, тя се почувства по-сигурна и забърза след лейди Шрузбъри, която крачеше мълчаливо напред. Двете минаха през преддверието на частните покои, после през няколко врати, които им отваряха величествени лакеи, и влязоха в голямо помещение, пълно с дами. Роклите им сияеха във всички цветове на дъгата и Розамунд затвори очи, заслепена от блясъка им. Всички говореха едновременно, но без да повишават тон, и в залата се чуваше бръмчене като в пчелен кошер.

Представиха я на придворните дами от частните покои: графиня Пембрук и графиня Саутхемптън. Веднага й стана ясно, че те са твърде важни личности, за да се интересуват от нищожество като мистрес Розамунд Уолсингъм. Двете дами й кимнаха величествено и продължиха разговора си. След това я представиха на почетните дами на Нейно величество. Те се кискаха зад шепите си и посрещнаха дружелюбната й усмивка с хладни, пресметливи погледи. Само Джоан Дейвънпорт отговори на усмивката й с известна топлота. Тя беше щастлива, че най-сетне се е появила нова почетна дама, която стои по-ниско от нея.

— Ще делите едно легло с Джоан. Вие, скъпа, се погрижете Розамунд да се научи как протича нашият ден — нареди строго графинята, кимна и се запъти към благородните дами, които се бяха събрали край прозореца.

Смутена до дън душа, Розамунд седна на едно ниско столче близо до Джоан.

— Трябва ли да занеса нещата си в стаята ни?

— О, все ще се намери кой да се погрижи за тях — отговори небрежно младата дама и се огледа. — Но аз имам идея, която ще ни изведе поне за малко оттук. — Тя остави бродерията си, стана и отиде при лейди Шрузбъри. — Милейди, позволявате ли да покажа на Розамунд къде ще живее и да я разведа малко из двореца?

— В момента Нейно величество е заета другаде и аз очаквам да се върне след не по-рано от час, затова ви е позволено да се отдалечите за малко. — Достолепната дама вдигна поглед от ръкоделието си и продължи с доста по-висок глас: — Трябва да смените роклята си, Розамунд. Представянето ви приключи и не е нужно да носите официална рокля. Тя е запазена за специални случаи.

Джоан направи реверанс и се върна при новата си съквартирантка.

— Елате с мен. Имаме разрешение да се оттеглим.

Розамунд я последва в преддверието и оттам в дълъг, препълнен с хора коридор.

— Всеки път ли трябва да моля за разрешение, ако искам да изляза? — попита тихо тя и едва успя да избегне едър лакей, понесъл навит килим.

— Да, разбира се. И в повечето случаи няма да го получите. Ако Нейно величество е с дамите си, първо трябва да се обърнете към лейди Шрузбъри. Ако тя сметне, че молбата ви е основателна, ще попита кралицата. Нейно величество ще ви повика и трябва лично да й изложите молбата си и да получите разрешение.

Розамунд не разбра всичко, но беше твърде заета да се вслушва в шумовете и да се възхищава на блясъка в коридорите, по които минаваха, за да се загрижи за ограниченията, които й предстояха. Великолепното облекло на придворните — и на мъжете, и на жените, — бродериите и скъпоценните камъни, панделките и огърлиците затъмняваха дори изисканите дрехи на Томас. Шумът беше неописуем. По каменните плочи чаткаха ботуши, блестящи саби се удряха в стените, отвсякъде се чуваха високи гласове, настояващи да бъдат чути, а на всеки пет минути някой от викачите даваше сигнал с рог и извикваше някакво име — вероятно притежателят му трябваше да се яви някъде.

Джоан умело си пробиваше път през навалицата. Най-сетне стигнаха до дървена стълба и се изкачиха на следващия етаж. Постепенно стана по-тихо. Влязоха в доста мръсна спалня с три легла, пред всяко от които стоеше тежка дъбова ракла. В стаята имаше още няколко стола, маса за миене и шкафове за дрехи. Прозорчетата бяха съвсем мънички и разположени доста високо в стената. В падащите слънчеви лъчи танцуваха прашинки.

— През зимата е студено като в гроб, а през лятото е горещо като в ада. — Джоан се надигна на пръсти и се огледа в парче излъскан калай. Попипа челото и бузите си и въздъхна тежко. — Тези лунички са ужасни. През лятото не мога да се отърва от тях, а си нямам пудра. Имате ли малко да ми заемете? — В гласа й звънна надежда.

— Боя се, че нямам. — Розамунд нямаше представа от тези неща. — Ако намерим малко брашно, може да помогне — предложи тя.

— Не, брашното изсъхва бързо, когато е горещо, и лицето ти изглежда като на прокажен. Е, все едно. Тук ще спим. — Джоан седна на едно от леглата. — Ще си поделим раклата и шкафовете. — Тя вдигна рамене. — Дано успеете да намерите място.

— Тук ли ще спим? — Розамунд загуби ума и дума. След скромната обстановка в Скедбъри и луксозната стая на Ситинг Лейн тя не можеше да повярва, че в кралския дворец ще дели легло с друго момиче.

— Трябва да знаете, че тук е доста удобно в сравнение с другите дворци — обясни Джоан със знаеща усмивка. — Когато кралицата пътува със свитата си, за нас невинаги има място в именията, където посрещат Нейно величество. Случвало ми се е да спя например в плевнята над обора. Ние се стремим винаги да изглеждаме добре, а при тези условия това не е никак лесно. Да не ви говоря за бълхите… пфу! — Тя се потърси изкуствено и продължи: — В кралските резиденции поне сменят често сламата в матраците. И всеки месец насипват нови трици по пода. Редовно претърсваме главите си за въшки. Дават ни и достатъчно лютив сапун.

Това ли беше животът в двореца? Розамунд приседна на леглото и сламата изскърца под дупето й. На Ситинг Лейн спеше на пухен матрак, а дюшекът й в Скедбъри беше пълен с конски косми. Никога досега не беше спала в едно легло с друг човек.

Някой беше донесъл сандъка й и това я зарадва. Джоан явно знаеше какво говори.

— Ще си разопаковам багажа — каза тя и стана.

— О, не, не сега. Имаме съвсем малко свободно време и трябва да го оползотворим. Бързо си облечете друга рокля. Ще ви помогна.

Джоан скочи и само след десет минути Розамунд отново носеше зелената си рокля, разкрасена с изправена якичка и коланче от преплетени златни панделки.

— Хубава рокля. — В гласа на Джоан звучеше завист. — Изглежда удобна и хладна. Колко рокли си носите?

— Само тази и още една — отговори Розамунд, спомнила си съвета на лейди Урсула, и вдигна рамене. — Семейството ми не е богато.

— И моето — кимна облекчено Джоан и забърза към вратата. — Дадоха ми позволение да ви разведа. Хайде да излезем в градината, преди да са ни повикали.

Розамунд огледа още веднъж прашната, неприветлива стая и реши, че колкото по-малко време прекарва тук, толкова по-щастлива ще се чувства.

Джоан я поведе надолу по стълбата, двете прекосиха огромен брой коридори, слязоха по няколко стълби и най-сетне се озоваха в двора, настлан с паваж.

— Никога няма да намеря обратния път — изохка Розамунд и се обърна да види Уайтхол откъм двора. — Как се оправяте тук?

— Бързо се научих. И вие ще свикнете. Да минем оттук. — Джоан се запъти към арката в края на стената. Двете влязоха в красива градина. Някои части бяха оградени с жив плет. Джоан спря и се вслуша. На лицето й изгря усмивка. — Я да видим кой свири там! — И забърза по широката алея право към подрязан във форма на арка жив плет.

Розамунд я последва и скоро чу гласове, меките тонове на лютня и певец. Миришеше силно на рози и прясно окосена трева. Живият плет образуваше сложни шарки и тя спря за момент, възхитена от невероятно сполучливата фигура на паун с разтворена опашка. В следващия миг от отвора в живия плет се появи истински паун, изкряка възмутено и разтвори опашка. Розамунд се стресна, после обаче се засмя и се втурна да догони Джоан, която вече беше стигнала до арката. Двете влязоха в друга градина с четириъгълна форма. В центъра й се издигаше стар дъб, на могъщото му стъбло се бе облегнал млад мъж и свиреше на лютня. Розамунд едва не припадна. Певецът беше Уил Крейтън, обкръжен от три млади дами и двама джентълмени, насядали върху килими на тревата.

Джоан се запъти право към групата. Уил вдигна поглед и я посрещна с ленива усмивка.

— Я виж ти, лейди Джоан. Възхитително. Както виждам, успели сте да избягате от лапите на нашата лейди Шрузбъри.

Джоан се изпъчи гордо и запърха с мигли.

— Нейно величество ни освободи за днес следобед. Освен това ми възложиха да разведа нашата нова почетна дама из палата. Нали разбирате, горката може да се обърка.

Тя посочи Розамунд, която бе спряла на няколко крачки зад нея.

Очите на Уил се разшириха леко, като я видя, но в следващия миг той се овладя и попита със същата ленива усмивка:

— А коя е новата почетна дама?

Розамунд се успокои — Уил нямаше да издаде, че се познават. Изненада се колко приятно й стана, като го видя в тази непозната, враждебна среда. Знаеше обаче, че има право да го поздрави само със скована дворцова усмивка. Направи лек реверанс и се представи:

— Розамунд Уолсингъм, сър. — Усмивката й включваше цялата група.

Уил остави лютнята си и се поклони.

— Мистрес Уолсингъм. Аз съм Уил Крейтън, винаги на вашите услуги. За мен е чест да се запозная с вас. Да не би да сте роднина със сър Франсис?

При този въпрос очите му светнаха съзаклятнически и Розамунд едва се удържа да не се засмее, но продължи да играе отредената й роля.

— Сър Уолсингъм е мой братовчед.

След като разбраха за роднинските й връзки, другите двама джентълмени също се надигнаха и я поздравиха с учтиви поклони. Дамите си останаха седнали, но и се усмихнаха дружелюбно и тя се учуди на контраста с поздравите на придворните дами.

Невероятно красива жена с тъмна коса и тъмносини очи, които изглеждаха почти виолетови, я заговори първа:

— Добре дошла в двора, мистрес Уолсингъм. Винаги се радваме на новите лица сред нас. Седнете, ако желаете. — Тя потупа килима до себе си.

Розамунд седна грациозно, изненадана, че това й се удава въпреки кринолина. Джоан я последва и се опита да прикрие луничките си с дантелена кърпичка.

Уил посочи лютнята си.

— Тъкмо композирах меланхолична любовна песен за две красиви очи. Даже много красиви.

Всички от групата се засмяха, една от дамите се изчерви леко. Подадоха на Розамунд кошничка с череши, а Уил Крейтън подръпна струните на лютнята и продължи да композира.

Разкошните кестеняви къдрици, изкусно разрошени, паднаха над едното му око, когато се наведе над инструмента. Розамунд веднага разбра, че това е търсен ефект. Ако си мислеше, че това му придава романтичен вид, той беше абсолютно прав. В момента изглеждаше като съвършеното олицетворение на дворцовата любов. Пръстите му бяха дълги и тънки, гласът му звучеше много приятно. Все пак тя не можа да скрие лекото си разочарование от думите му и от чувствата, които предизвика у нея баладата. Каза си обаче, че не е честно да сравнява аматьорските опити на Уил Крейтън с необузданите стихове на Кит Марлоу или с нежната поезия на Томас Уотсън, и то пред група придворни. Освен това нямаше нищо против да седи под слънцето и да го слуша.

Изведнъж Джоан скочи и извика уплашено:

— Божичко, Розамунд, отсъстваме почти час! Бързо да се връщаме! Тази вечер кралицата ще се храни с придворните, а после ще има танци. Трябва да се приготвим.

Розамунд видя как Уил Крейтън протегна ръка да й помогне да стане и я улови. Той й се усмихна, наклони глава, усили натиска и я вдигна. Тя се изправи много по-грациозно от Джоан.

— Надявам се, че и вие ще танцувате тази вечер, мистрес Уолсингъм.

— Разбира се, че ще танцува — отговори вместо нея Джоан. — Кралицата не позволява на почетните дами да стоят до стената. Самата тя много обича да танцува.

— Очевидно се налага и аз да танцувам, мастър Крейтън. — Розамунд срещна погледа му и също се усмихна съзаклятнически. — Дами… джентълмени. — Тя направи реверанс пред компанията и бързо последва Джоан към двореца.

— Коя е тъмнокосата дама с толкова необикновени тъмносини очи? — попита любопитно Розамунд, когато минаха през арката.

— О, това е Агата, лейди Ленстър. Наполовина французойка. Беше омъжена за ирландски граф. От две години е вдовица. В двора постоянно се обзалагат кой ще е следващият й съпруг — обясни Джоан. — Кралицата трябва да вземе решение, но засега се въздържа. — Тя понижи глас. — Разправят, че Агата не чака новия си съпруг, а се забавлява с най-различни мъже. Ако кралицата разбере, сигурно ще я заточи в Ирландия. Може даже да я върне във Франция. Не разбирам защо рискува. Сигурно е много смела…

— Изглежда твърде млада за вдовица. — Розамунд беше възхитена от синеоката дама. Незнайно по каква причина се чувстваше привлечена от нея. Хареса усмивката й, а дяволитостта в очите й събуди любопитството й. — Сигурно й е било приятно в брачното легло и сега не може да се откаже от плътските удоволствия.

Джоан я погледна изненадано.

— Не е по-млада от повечето дами в двора. Със сигурност е навършила двайсет. Освен това не мисля, че има жени, които се наслаждават на брачното легло.

— Аз пък смятам, че не може да е чак толкова лошо — възрази Розамунд, макар че единствената й представа за плътските радости беше от брат й и Кристофър Марлоу. Но й се струваше разумно да приеме, че мъжът и жената също могат да се наслаждават на връзката си.

— Обаче моята сестра казва друго — отговори мрачно Джоан и побърза да смени темата. — Преди седмица Нейно величество също вечеря с придворните. Винаги когато го прави, има някакво забавление, а после и танци. Всички се храним в голямата зала. Иначе кралицата вечеря частно, а ние сме длъжни да й правим компания, но не ядем. Преди това ни поднасят вечеря в стаите ни. Уморително е да стоим прави цели часове, докато кралицата си хапва по малко гълъбов пастет.

Розамунд се опита да си представи какво я очаква и се намръщи.

— Трябва ли да облека нещо друго за вечерта?

— Да, придворните дами носят официални рокли. — Джоан я погледна изпитателно отстрани. — Имате ли и друга официална рокля?

— Да, донесла съм си още една — призна Розамунд.

— Щастливка — отсече хладно Джоан.

— Лейди Уолсингъм ми уши официални рокли от свои стари тоалети — обясни тихо Розамунд, надявайки се признанието й да умилостиви Джоан, която засега беше единствената й приятелка сред служителките на кралицата. Уил Крейтън, разбира се, беше друго нещо. Дано се сприятели и с лейди Ленстър…

— Повечето от нас преправят роклите си и им добавят по нещо — обясни Джоан. — Слава богу, Нейно величество не понася дамите да й правят конкуренция. Ако види, че някоя дама има по-разкошна рокля от нейната, мадам побеснява и започва да хвърля разни неща.

 

 

Агата се облегна на стъблото и усети грапавата кора в гърба си. Арно я притискаше немилостиво. Той повдигна брадичката й и устата му грубо се впи в нейната. Тя се отдръпна и той стегна хватката си. Езикът му проникна дълбоко в устата й. Неизбежната горещина нахлу в слабините й, мускулите на бедрата й затрепериха от възбуда и от постоянния страх да не ги разкрият. Арно обичаше тези номера. Често се случваше да се любят на открито, в градината на двореца, където постоянно минаваха хора. Опасността да ги видят засилваше и неговата, и нейната страст.

Мъжът рязко се дръпна от нея и я принуди да коленичи. Полите й се разпростряха по земята. Тя знаеше какво се иска от нея. Пръстите й сръчно развързаха панталона му. Взе пениса му в устата си и той проникна дълбоко в гърлото й, както преди с езика си. Изпълни я без остатък и очите й се напълниха със сълзи. Той задържа главата й между ръцете си, мърморейки нещо неразбрано, докато езикът й се движеше все по-бързо и го водеше към върха. През червената мъгла, която изпълваше главата й, тя чу в далечината гласове и смях. Обзе я паника и заплаши да я надвие. След миг падна назад и затисна уста с длан.

Той я погледна отвисоко и на устните му заигра усмивка.

— Вържете ме.

Агата се подчини. Толкова бързаше, че прояви несръчност и за малко да скъса връзките. Този следобед остана незадоволена, но това се случваше често. Арно отлично знаеше, че вечерта ще му се отдаде с буйна страст.

— Има ли някой нов в двора? — попита той и отстъпи настрана, без да направи опит да й помогне да стане.

— Една нова почетна дама. Днес се запознах с нея. Казва се Розамунд Уолсингъм. — Агата го погледна любопитно. — Защо питаш?

Арно вдигна рамене.

— Просто питам. Искам да знам какво става тук, скъпа, а вие сте в подходящата позиция да ме осведомявате. Дали е роднина с държавния секретар?

— Каза, че сър Франсис й бил братовчед.

Агата се изправи и приглади полите си. Арно се усмихна обещаващо.

— Най-добре си вървете. Трябва да се преоблечете за вечеря.

— Ще се видим ли по-късно?

— Зависи. Вероятно ще играя до късно през нощта. Ако искам да ви видя, ще пратя някой да ви доведе. — Той се поклони подигравателно и изчезна.

Агата го прокле тихо, но тялото й копнееше за следващата им среща. Тогава ще му даде да разбере.