Робърт Джаксън Бенет
Град на остриета (9)

Взрив от светлина

Животът не е нищо друго освен преддверие на смъртта. Очакват ни други светове.

Изживейте живота си и изберете пътя си със знанието за тази тайна. Всички ще се намерим един друг отвъд тъмното було в края на света. Ще се прегърнем на далечни бели брегове и ще ликуваме от окончателната си победа.

„Писания на свети Жургут“, 721 г.

Буди се сепната и осъзнава, че пищи. Сяда рязко и посяга към хълбока си, но барабанлията не е там. Постепенно проумява, че е на своето легло в своята стая в централата на ЮДК.

— Що за… — мърмори Зигне. — Какво ти става?

Малагеш се оглежда — Зигне седи на стол в ъгъла. От купчинката черни фасове в пепелника на пода до нея личи, че е тук отдавна.

— Мамка му, ти защо си тук? — сопва се Малагеш. Подсмърча и си разтърква едното око. — Какво е това бдение?

— Наглеждам те. Ти припадна, като че имаше някакъв пристъп. Реших да седя при тебе, докато баща ми се занимава с официални срещи.

— Гадост…

Малагеш се навежда напред и потрива челото си. Струва й се, че някакви буболечки се мъчат да си пробият път през черепа й.

— Главата ли те боли? — пита Зигне.

— Може ли малко шибана тишина, а?

— Хъм. Сутрин си голяма чаровница. Впрочем наближава пладне.

Малагеш се връща мислено към последното нещо, което е видяла… или си е въобразила. Онзи миг, онова видение по-скоро е отвъд обикновеното зрение, отвъд нормалните сетива.

Пулсът й се забързва. „Още е там. Градът на остриетата още съществува… някак.“

Нелепо хрумване, но след преживяното у нея не е останала и сянка на съмнение. Ако го оспорва, ще е същото като да върви под проливен дъжд за пръв път в живота си и после да отрича, че изобщо се е намокрила.

„Там някъде има друг свят. Има място под нашето върху океан извън реалността.“

Тя мисли за пазителите, за разчленените трупове, за шепота на Гожа за мъжа от тръни и всичко това започва да й подсказва плашеща до смърт идея.

„И може би границите започват да се размиват.“

— Добре ли си? — пита Зигне. — Да не е… Да не се връщаш в миналото?

— Какво?! — изръмжава Малагеш.

— За твоето минало говоря. Ти си боец. Знам, че… Как го наричат? Отгласи от войната? Сенките на битките?

— Къде е баща ти? При Бисвал ли?

— Не. Отмениха срещата. И това е другата причина да съм тук. Има… нещо ново.

— И то е?…

— Намериха… още едно тяло. Тоест части от тяло. Доколкото разбирам, прилича на онези, които сте намерили в стопанството, но тези останки са били на скалите западно от крепостта. — Зигне засмуква цигарата така, че Малагеш чува пукота на огънчето в другия край на стаята. — Жена от Сейпур.

Туптенето в ушите на Малагеш спира.

— Чоудри? — тихо пита тя.

— За съжаление не знам. Не са намерили главата. Патрул открил останките на скалите тъкмо там, където тя се е разхождала често. Изглежда… вероятно.

— Къде е тялото сега?

— Тези… части са при Рада. Подсказах на Бисвал, че това е най-практично, защото тя е медицинският специалист тук. Предположих, че ще искаш да участваш в дисекцията.

— Аутопсията.

— Да де, за същото говоря. Той се съгласи. Останалите в крепостта са доста заети заради пропадането на тунелите, или поне така изглежда, така че той с удоволствие прехвърли това задължение на тебе. Каза, че напоследък са му се струпали твърде много мъртви сейпури.

Малагеш се напъва да скочи от леглото, но краката й се подгъват и тя за малко не се стоварва на пода.

— В името на морето… — Зигне става, помага й да се изправи. Малагеш се учудва на силата й. — Ти не си добре.

— Адски си права! Къде ми е оръжието?

Зигне вади барабанлията от едно чекмедже и й го дава.

— Ще се дуелираш ли с някого, госпожо генерал?

— Щом видиш баща си, предай му, че трябва да говоря с него — казва Малагеш, докато пъха оръжието в кобура.

— И за какво ще бъде този разговор?

Малагеш се опитва да измисли нещо, което да не звучи съвсем налудничаво.

— Кажи, че е по работа на министерството. Само това.

 

 

След два часа Малагеш тропа на вратата в дома на Рада Смолиск. Дъждът е пороен, яростна буря налита внезапно откъм брега и Малагеш е доволна, че този път е решила да носи фуражка. Къщата е сгушена в горичка малко преди канарите в северозападната част на града, затова е на почти еднакво разстояние от Галериите и от крепостта, което може да се приеме и като твърде натрапчива метафора за трудното положение на Рада. От това място има изглед и към строителните площадки на пристанището, които са около петстотин разкрача по-ниско. Малагеш дори различава площадката със статуите, включително мъничката дупка, която е изрязала в брезента снощи.

Рада отваря вратата в смехотворна и твърде грозна дреха от пухкави кожи и за малко не изскача от нея, когато вижда Малагеш.

— Г-госпожо г-генерал! Вече ходите? Чух, ч-че не сте до…

— Още един труп ли има? — прекъсва я Малагеш. — Още един?

Рада кима.

— Уви, да. Този път е жена. С-сейпурка. Бисвал и Надар ми р-разрешиха да направя аутопсия, но наредиха да изчакам…

— Покажи ми.

— Р-разбира се.

Малагеш изтръсква капките от ръкавите си и прекрачва прага. Първата стая е тъмна, разхвърляна и явно не е предвидена за приемане на гости, защото всяка равна повърхност е затрупана с книги и празни чаши за чай. Студът е страховит. Малагеш знае от опит, че това е признак за самотен обитател. Но най-чудатото в стаята са препарираните животни: врабци и риби, глави на елени, глигани и някои видове планински котки. За миг й се струва, че цялата фауна от възвишенията е пропълзяла по стените и изведнъж се е смръзнала.

— Ъ-ъ… на лов ли ходиш? — пита Малагеш.

— Не. З-защо питате? О, да, ж-животните. Не. Просто ги препарирам.

— Препарираш ги?

— О, да. Т-това ми е хоби. Тук ловците са много и изхвърлят всичко от животното, к-което не се яде. Аз използвам остатъците. А р-работата си върша в другите стаи. Оттук.

Тя води Малагеш през отсрещната врата и влизат в много по-обикновени помещения — бял пестеливо обзаведен лекарски кабинет, какъвто човек очаква, когато отиде на преглед.

— Н-никой не идва п-пред другия вход — казва Рада.

— О, извинявай — казва Малагеш. — Не знаех.

— Н-няма нищо.

И тук са изложени образци от заниманията на Рада с таксидермия, но не в такова изобилие: озъбената глава на глиган и патица с разперени криле висят на стените до входа. Рада моли за малко търпение, докато облече по-подходящи дрехи.

— Н-нали разбирате, ще се н-нацапам много с трупа.

— Ясно ми е.

Малагеш смъква мокрия шинел от раменете си и го окачва в ъгъла.

Рада отива в друга стая, а Малагеш сяда и потъва в размисъл. По-разстроена е, отколкото би очаквала: първо предполага, че Чоудри е мъртва, а после подозира, че някак е била замесена в убийствата. Но изобщо не е очаквала да научи, че тя е била подложена на такава отвратителна гавра.

Рада се връща, сега е с тъмнокафяви дрехи и гумирана престилка.

— Тя е в з-задната стая. Ако сте г-готова?…

— Готова съм.

Минават през поредната врата. Зад нея има малка стая, наглед пригодена за хирургически операции или може би за подготовка на мъртъвци за погребения. Средата е заета от маса с каменен плот, в който се виждат отвори за оттичане. А на плота са сложени…

Неща. Мозъкът й може да ги възприеме само така: неща. Обекти. Някакви части. Не като човек, защото за нея това е просто немислимо. Да видиш себеподобен нарязан толкова безмилостно сякаш го лишава напълно от принадлежността му към човешкия род.

Прави усилие да се овладее. Съсредоточава се.

На масата има две половини от човешки торс. Кожата е тъмна, гърдите са съсухрени и увиснали. По слабините се виждат остатъци от гъсто окосмяване. Жена, подложена на старателно и прецизно разчленяване, краката и ръцете са отрязани и махнати. Останало е само лявото бедро, но и то е отделно. Поставено е близо до таза, като че в опит на тези съсипани останки да бъде придадено подобие на цялост. Но това само подчертава колко чудовищно е извършеното с жената.

— С-същото, което вече сте в-видели, нали? — пита Рада.

— Ами да — тихо потвърждава Малагеш. — Почти същото. Но в предишните случаи са оставяли главите и крайниците.

— Не г-грешим в п-предположението, че тази жена е б-била от Сейпур, нали?

Малагеш кима.

— Така е. В тялото няма кръв, но цветът на кожата си личи. На скалите ли са я намерили?

— Д-да. Там, където е ходела изчезналата с-служителка на министерството, доколкото знам.

Малагеш поглежда Рада, която диша тежко.

— Можеш ли да направиш аутопсия?

— Д-да, частична. Минало е време от смъртта, но… ще се опитам. К-какво се надявате да откриете?

— Каквото и да е. Поне нещо. Искам да науча нещо, за да докопам онези мръсници.

Рада кима покорно.

— Тогава да започваме.

Малагеш сяда до стената и придърпва втори стол, за да намести краката си на него. Смъква се на стола, отпуснала ръце на корема си, и наблюдава почти като зрител на състезание как Рада Смолиск извършва старателна и умела дисекция на тези човешки останки. Опасенията й, че ще възприеме това като чудовищно посегателство, не се сбъдват. Думите на Рада напомнят по-скоро за разходка по вода в позната приятна местност.

— Забележително чисти разрези — казва тя тихо. — Почти като направени от хирург. Но дори хирург при толкова големи разрези би оставил… как да се изразя… следи от рязане. Нужни са усилия за проникването през толкова много тъкани. Но няма такива следи. Все едно са го правили с дисков трион.

Тя рови в инструментите си, за да си помогне с още някакво плашещо приспособление.

Малагеш не пропуска факта, че Рада пак е престанала да заеква. Работата с този разчленен труп като че ли я превръща в съвсем друг човек, несравнимо по-уверен и съсредоточен в сравнение с всекидневните занимания.

На Малагеш обаче й е трудно да се съсредоточи. През часовете на аутопсията, която се проточва много по-дълго, отколкото е очаквала, ехото от нейното видение е като вой в главата й. Вижда още един труп, отново обезобразен според навиците на воортяштанските пазители, и сякаш целият й свят е готов да се срути, за да потънат всички в мастилено-тъмното море през сноповете лунна светлина към един чудат бял остров от другата страна на действителността…

„Проникват през тази граница ли? Дали пазителите се промушват тук-там, за да нападнат всеки, когото успеят да намерят? И как изобщо е възможно това, ако Воортя е мъртва?“

— Съвсем рядко се случва да присъства още някой — казва Рада разсеяно.

По челото й са избили капки пот. Малагеш проумява, че сигурно е тежък труд да се справи с всички тези мускули и кости. Разтърква си очите и опитва да насочи вниманието си към ставащото на масата.

— По-добре ли е да има и друг човек?

— Може би. Чувствам се по-добре да има и свидетел в такива случаи. Не е ли интересно?

— Кое? За трупа ли говориш?!

— Не. Е, да, в някакъв смисъл. За тази… тази възможност да научим какви сме, да разгледаме много отделни и любопитни елементи, от които се състоим. — Чува се пращене на счупена кост. — Толкова много системи, толкова много части… По-сложно е и от най-сложния часовников механизъм. Понякога се питам: наистина ли сме едно цяло, или сме безброй различни неща, които само си въобразяват, че са едно?

— Май въпросът е основателен — признава Малагеш с изненада, уважение и леко объркване.

Чуди се дали Рада винаги размишлява на глас, когато е заета с такава работа, дали говори на своите бездиханни „пациенти“ или на голите стени.

— За какво мислите, докато я гледате? — пита Рада.

— За това, че можеше да е от моите войници.

— Интересно. Ако не сте против още един въпрос — а какво чувствате?

— Какво чувствам ли? Искам да науча кой е направил това.

— Тоест чувствате се отговорна за нея? Повече отколкото спрямо друг човек ли?

— Разбира се.

— Защо?

— Поискахме от тези деца — да, деца — да дойдат в другия край на света, да се бият и да работят за нас. Някой трябва да се грижи за тях.

„Но ти — обажда се тихичко гласче в нея — се отказа от работата, с която би помогнала най-много за това.“

„Я да млъкваш!“ — скастря се сама Малагеш.

„По-добре ли си сама? Наистина ли?“

„Млъкни!“

— Обмислена позиция — отбелязва Рада, докато се занимава с останките. — Генерал Малагеш, малцина имат вашата способност да осъзнават мотивите си. Ние сме прекрасни и необикновени същества, разгорещени и шумни, с внезапни и неразгадаеми пориви, с диви страсти. — Тя оставя скалпела и хваща нещо като миниатюрен трион. — Но когато размишляваме за битието си, виждаме в себе си хладнокръвие, самообладание, разсъдливост, умение да насочваме събитията… И все забравяме, че зависим напълно от тези непокорни скрити системи, както и от стихиите, разбира се. И когато стихиите надделеят и мъничкият огън в нас угасне… — С неприятно пращене Рада отделя от трупа нещо, което би трябвало да е неразделно от него. — Какво следва тогава? Взрив от тишина и вероятно нищо друго.

Малагеш не успява да сдържи думите, защото тези съмнения й тежат твърде много:

— Значи не вярваш в задгробния живот?

— Да, не вярвам.

— Малко е странно тъкмо континентал да не вярва в това.

— Нищо чудно Божествата да са го сътворили някога за нас — отвръща Рада. — Но вече ги няма, нали?

Малагеш решава да не споделя колко гнетящ е за нея този въпрос.

— Питам се колко ли измамени трябва да са се почувствали мъртвите, когато отвъдното се изпарило изведнъж около тях — продължава Рада. — Всичко е като игра — добавя тихо. — Както и да я играеш, накрая завършва нечестно.

— Не краят е важен — възразява Малагеш.

— Нима? Нали сте войник? Вашата цел не е ли да навличате края на други? Вашият дълг не е ли да превръщате в това — тя мушка с пръст останките на масата — вражеските войници?

— Това е грубо изопачаване на самата идея за воинския дълг.

— Щом е така — Рада вдига глава и се взира в нея, — моля ви да ми я обясните.

И Малагеш долавя, че Рада нито й се подиграва, нито опитва да се скара с нея. По-скоро е готова да извърви докрай всяка посока, в която е кривнал разговорът, досущ както е готова да проследи къде минава цялата увредена вена в съсухрен труп.

В операционната е тихо, чува се само как потракват инструментите на Рада и шумоли дъждът.

— Думата, която всички забравят, е „служба“ — казва накрая Малагеш.

— Служба ли?

— Да. Това е служба, а ние — войниците, служим. То се знае, когато хората мислят за войника, винаги се сещат първо, че той отнема. Отнема територия, отнема живота на врага, отнема блага или кръв. Всички са захласнати по тази всеобхватна абстрактна идея за „отнемането“, все едно ние сме някакви пирати, само се перчим с оръжията си и тормозим хората нарочно. Но войникът — говоря за истинския войник — според мен не отнема. Войникът дава.

— Какво дава?

— Каквото и да е — натъртва Малагеш. — Всичко, което поискат от нас. Вече казах, че ние сме на служба. Войникът служи не за да отнема, влага всичките си сили не за да има той нещо, а за да могат други някой ден да имат нещо. Острието не е мил приятел за войника, то е бреме, тежък товар, с който да борави съвестно и внимателно. Свестният войник прави всичко възможно, за да не се налага да убива. Това е целта на обучението му. Но ако се наложи — правим го. И тогава даваме част от себе си, както са поискали от нас.

— И според вас коя е тази част? — пита Рада.

— Може би душевният покой. Убийствата са като ехо в нас, което никога не заглъхва. Може би някои от онези, които са убивали, не подозират какво са загубили. Но и те го губят.

— Така е — казва Рада. — Всяка смърт отеква неспирно. И понякога сякаш заглушава всички звуци на живота.

При тези думи Малагеш внезапно си спомня, че жената пред нея е била приклещена някога в срутена къща сред труповете на семейството си, останала е в този тъмен капан с тях дни наред. Тогава проумява, че в някакъв смисъл невръстната Рада Смолиск може би още е в клопката на онзи мрак и опитва да се измъкне. Операциите, хуманността, аутопсиите, дори препарирането на животни — дали всичко това не е стремеж да напипа буквално суровата материя на живота, да я подреди в търсене на някаква тайна, която би отключила тъмния затвор, за да проникне светлината в него?

Или пък Рада Смолиск се чувства на мястото си само сред мъртвите. Тя изобщо не заеква в тази стая и дори се държи като просветен и красноречив човек. А във всекидневието до Зигне и Бисвал е пелтечещо изнервено същество, видимо откъснато от нормалната си среда. „Ако смъртта отеква — казва си Малагеш, — може би човек успява да свикне с това и дори започва да харесва нейния шум.“ И Чоудри е запълнила стаята си със скици на тази адска страна, с образи от нейната история.

Тя си спомня…

Онази рисунка с въглен в стаята на Чоудри — бряг, на който мнозина са коленичили със сведени глави, зад тях се издига кула…

Малагеш се напряга на стола. „Видяла го е — хрумва й ненадейно. — Видяла го е! И тя като мен е видяла проклетия Град на остриетата.“

Досеща се, че е станало чрез Прозореца към Белите брегове — чудото, което й е описала Зигне. Значи е подействало. Чоудри се е промъкнала на площадката със статуите, извършила е онзи древен обред и е зърнала същия остров. И може би самата Малагеш е видяла Града на остриетата снощи само защото обредът още върши работа — като отворена врата, достъпна за всеки.

Как я е сполетяла смъртта? След всичко това как Сумитра Чоудри е била убита също като воортяштаните?

— С-съжалявам, генерал Малагеш — казва Рада накрая. — Проверих всичко възможно, н-но не намерих нищо.

— Нищо ли? — пита Малагеш.

— Наистина няма нищо, което да даде насока. А и м-материалът за работа е оскъден. М-може би аз не съм подходяща за т-тази задача.

Малагеш става и отива при масата, на която Рада е вършила своята зловеща работа.

— Толкова ми е омразно това, Рада, че не намирам думи.

— В-вие познавахте ли я, г-генерал Малагеш?

— Не. Никога не съм я виждала. Но да гледам как са превърнали някого в това… — Тя тръсва глава. — Всъщност дори не знаем дали е тя, нали? Дори не можем да съобщим на семейството й, че нямаме съмнение в нейната смърт. Само предполагаме. И няма как да ги доведем, за да потвърдят дали…

Малагеш млъква, споходена от някаква идея.

— Г-госпожо генерал? — казва Рада.

Тишина.

— Ъ-ъ… Госпожо генерал?

— Тя е била наградена със Сребърна звезда — тихо казва Малагеш.

— Какво имате предвид?…

— Наградена е със Сребърна звезда. За проявен героизъм след раняване при изпълнение на служебния дълг. Простреляна е в… уф… — Малагеш щрака с пръсти, сякаш така ще сръчка паметта си. — В рамото. В лявото рамо. Четох досието й.

— Тоест…

Малагеш се навежда над трупа и отмества внимателно увиснала кожа, за да огледа лявото рамо.

— Гладка е. Проклятие, кожата е гладка! Никакви белези!

— И какво?

— Ами не е тя! — изтърсва Малагеш, едновременно успокоена, объркана и вбесена. — Не е тя! Адовете ме взели, ако знам коя е тази жена, но не е Чоудри!

— С-съдите по липсващ б-белег?

— Простреляна е в рамото и за малко не е умряла от това, госпожо губернатор. Раната е била сериозна. Не награждават със Сребърна звезда просто така. Трябва да са й останали белези. — Малагеш вдига глава, мислите й се носят като поток.

— Някой се ебава с мен!

— М… м-моля?

— Някой сигурно… Да, някой сигурно е научил, че ровя случая с Чоудри. Това е! Някой е искал аз или всички ние да сметнем Чоудри за мъртва. Май съм накарала някого да настръхне и това никак не му харесва. Толкова са се подплашили, че са обезобразили тялото на съвсем друга жена и са го подхвърлили на скалите, за да ме насочат по грешна следа!

— Г-генерал Малагеш, не се ли увличате м-малко с параноята?

— Възможно е. Но параноята обикновено не вреди и често помага. — Не й е особено неприятно, че цитира Зигне. — Колко е часът?

— Седем вечерта.

— Гадост. Вече е тъмно. Налага се да чакам до утре, за да кажа на Надар. — Малагеш маха от лицето си влажен кичур.

— Е, госпожо губернатор, не мога да не призная, че тази вечер научих адски много.

— З-за мен в-винаги е удоволствие да помогна.

— Какво ще правиш с… с останките?

— Вече съм свикнала с тези процедури. Няма да е проблем да уговоря всичко с крепостта.

Малагеш й благодари и се напряга в очакване на студа, когато излиза от къщата й. Но странно, няма рязка промяна. Осъзнава, че при Рада е било мразовито, може би дори нечовешки студено, и затова не усеща студа навън. Обръща се и вижда Рада пред вратата да я гледа с големите си тъжни очи. Над нея коминът бълва гъста равномерна струя дим, сияеща в бяло от лунните лъчи.

Чуди се кой ли би поискал да опита измамата, че Сумитра Чоудри е мъртва. И я спохожда прозрението, че основният заподозрян е самата Чоудри.

 

 

Късно е. Тя пъха непохватно ключа в ключалката и отваря вратата. И замръзва, изненадана от бумтящите пламъци в камината. После зърва планината от мазни кости и натрошен хляб на масичката за чай, зад която седи Зигруд же Харквалдсон по риза, с провиснали от кръста тиранти, и реже с огромен черен нож буца сирене колкото ръката му до лакътя. Единственият остатък от царствената му премяна е бялата ръкавица на лявата ръка, която скрива отдавнашна рана.

Той вирва брадичка към нея.

— Вече се питах кога ли най-сетне ще се прибереш.

— Що… що за шибан номер е това? — пита сърдито Малагеш.

— Зигне ми каза, че си искала да говориш с мен.

— А как се вмъкна тук, адовете те взели?

— С шперц, как иначе.

Той взема голямо керамично шише, вади тапата и отпива яка глътка.

— В името на морето… — Тя затваря вратата и мята шинела си на леглото. — В цялата тази огромна сграда не се ли намери друго място да излапаш цели три пилета, ако не ме лъжат очите?

— Няма друго място, където да не ме зяпат. Или около мен да не пърха прислуга, за да ме разпитва от какво имам нужда. Държат се с мен като с бомба, която ще избухне всеки миг. Твоята стая ми харесва много повече. Никой не ме търси тук.

— Адове, и аз не бих те търсила тук! Погледни — накапал си с мазнина целия килим…

— За какво искаше да говорим? — Той запушва шишето. — Зигне спомена нещо за операция на министерството, но честно казано, помислих, че ми се подиграва.

Малагеш се тръшва на креслото до огъня.

— Дори не знам дали трябва да го кажа на глас. Може да ме сметнеш за глупачка или за луда. Още по-лошо ще е, ако аз чуя това от собствената си уста и също се убедя, че съм се побъркала.

— И Шара говореше така, докато изпълнявахме първите задачи и се забърквахме с Божественото. — Зигруд я гледа, едната му вежда е извита нагоре. — Затова очаквам с любопитство да чуя какво ще кажеш.

В тишината Малагеш протяга ръка и той безмълвно й подхвърля шишето. Тя го улавя, измъква тапата със зъби, изплюва я в камината и надига юнашки шишето. Стиска клепачи, когато преглъща.

— Това е от зърно… — казва прегракнало. — Не е за неопитни младежи.

— Често не е по силите и на корави дрейлингски моряци — отбелязва Зигруд, а погледът му следи как втората огромна глътка влиза в гърлото й. — Започвам да се досещам, че се каниш да споделиш… много лоша новина.

— Позна.

Пак млъкват.

— Бих искала да ме слушаш — започва Малагеш — не като канцлер на друга държава, а като бивш агент. И като приятел.

— Тоест ми казваш да не злоупотребявам с тази информация във вреда на тебе или на вашата страна.

— Общо взето. Е, ще можеш ли?

Зигруд свива рамене.

— Открай време умея да не смесвам нещата ненужно. И за да съм откровен докрай… Не си падам много по поста на канцлер.

И тя разказва. Споделя всичко от началото до края, разказва му за Чоудри, за убийствата, за обезобразяването на труповете, за сблъсъка с Божественото — за явилата се фигура, толкова приличаща на Воортя, за видението от воортяштанското отвъдно, както вече подозира. Отдъхва си, защото той не я зяпа като смахната. Само седи и единственото му здраво око мига бавно, сякаш е чул разочароващо скучни клюки.

— Тъй значи… — казва Зигруд, когато тя млъква.

— Да, тъй.

— Значи ти… Смяташ, че воортяштанският задгробен живот, онзи Град на остриетата… още съществува. Все някак.

— Да. Ти… вярваш ли ми?

Той дръпва от лулата, после от устата му изскача огромен облак дим.

— Да. Защо да не ти вярвам?

Толкова й олеква, че решава да не разнищва пред него неизброимите причини защо един нормален човек не би й повярвал.

— Видях го, Зигруд. Видях го. Трудно ми е да опиша какво видях, но… беше истинско и знам, че е истинско. Всички са там — всички воортяштани, които са живели, сражавали са се и са загинали… Това е… шибана армия, Зигруд! Не мога да си представя как ги има все още, но те са си там.

— И сега според тебе те… как да го кажа… проникват насам ли?

— Имам такова подозрение. Както аз бях… де да знам, придърпана при тях, те също може би са придърпвани тук.

— Значи тези пазители са извършили убийствата.

— Да. Цяло семейство избито толкова прецизно, после насечено със съвършени разрези… Това не е по силите на обикновен човек. Но нали се говори, че един удар с меч на пазител стигал да сцепи на две дънера на стар дъб все едно минава през буца масло.

— Но как пазителите се пренасят тук?

— Заради онази чудата жена при колибата на въглищаря — отговаря Малагеш. — За друго не се сещам. Тя сигурно е открила начин да отвори… ами нещо като врата, за да ги пусне. И си мисля, че пак тя е накълцала онзи труп, за да ме отклони по погрешна следа.

— И макар че не говориш за това — казва Зигруд съвсем бавно, — ти май вярваш, че тази жена е Сумитра Чоудри.

Малагеш мълчи. Вятърът блъска стъклата на прозорците.

— Да — казва тя накрая. — Поне така изглежда. Онези рисунки в стаята й, които наглед са толкова смахнати, показаните на стените убийства… Няма съмнение, че тъкмо тя е знаела най-много за Божественото в цял Воортяштан. И кой друг освен самата Чоудри би искал да си мисля, че тя е мъртва?

— Смяташ, че е полудяла? И затова прави всичко?

— Не знам защо го прави. Но това е най-очевидният отговор.

— Какво може да си е наумила? Защо е убила онези хора?

— Не знам каква е крайната й цел. Но тя като че ли проверява този процес, изучава го, усъвършенства се. Подобрила е уменията си в обреда, какъвто ще да е той. Някак е свързан с тинадескита, щом го намерихме на мястото на първото убийство.

— Веществото от рудника — казва Зигруд, — който според тебе е бил срутен от Божество.

— Да, от Воортя. Или поне от някаква нейна разновидност или въплъщение и аз още не мога да проумея нищичко в тази шибана случка. Не знам и защо пазителите не продължават да се мотаят наоколо, защо не могат да се задържат, но… Може би затова Чоудри продължава да се опитва. Иска да ги придърпа тук и да ги задържи. Проклета да съм, ако разбирам защо.

Зигруд се обляга полека на стола и си реже разсеяно парче сирене.

— Какво е професионалното ти мнение? — подканя го Малагеш.

— Професионалното ми мнение е, че Воортя е мъртва. Това е известно. И неоспоримо. Шара каза, че Воортя е нагледният пример какво се случва, когато едно Божество умре. Никое от чудесата на Воортя не може да бъде извършено.

— Аз обаче се натресох в едно от тях снощи.

Той се почесва по веждата.

— И аз не мога да отгатна как е възможно това. Но… Имам една плашеща идея.

— Каква?

— Воортя е била Божеството на смъртта, нали?

— Ами да. И какво?

— Дали е възможно такова Божество, помогнало на своите хора да победят смъртта, да направи същото и за себе си?

— Какво намекваш? Че съм видяла призрака на Воортя при скалите ли?

— Толкова ли е налудничаво? Ако си видяла всички онези души в Града на остриетата, ако те още съществуват, защо не и Воортя? Нищо чудно същите механизми, които позволяват цяла армия мъртви воини да се съхрани, да допускат същото и за един бог. Ако онова нещо наистина е задгробният живот на тези земи, значи Градът на остриетата побира… колко — милиони души? Или десетки милиони? Всички мъртви бойци от незнайно колко векове… Многократно повече от всяка редовна армия днес. Да ги съхраниш там е сериозно постижение.

Малагеш се смръзва. Нещо в камината припуква.

Тя се надига на стола, усеща как кръвта се оттича от лицето й. Обръща се бавно да погледне Зигруд.

— Какво има? — пита той неспокойно.

— Армия… Ти каза „армия“. И аз казах тази дума преди малко.

— Да?

— И какво правят армиите?

— Ами те… ъ-ъ…

Малагеш се изправя.

— Заради това е всичко. Не може да е друго! Същото, което ми каза и Зигне за задгробния живот на воортяштаните!

Той се намръщва.

— И какво знае Зигне за задгробния живот на воортяштаните?

— Да речем… всичко? Знаеш, че е израснала тук, нали? — Зигруд изглежда толкова разстроен, че май не я чува. Тя не обръща внимание на изражението му и продължава: — Зигне каза, че когато воортяштанските воини умирали, техните души се пренасяли отвъд океана на бял остров — в Града на остриетата. Според нея воортяштаните вярвали, че някой ден всички онези души ще отплават обратно от Града на остриетата… и ще се впуснат във война срещу цялото сътворение в Нощта на Морето от мечове.

— И?…

— Не схващаш ли? Това се опитва да направи тя! Сумитра — проклетата Чоудри се опитва да предизвика шибания воортяштански край на света!

 

 

— Трябва да кажем незабавно на Шара — решава Малагеш. — Да й кажем, че нейната агентка не само е изчезнала безследно, а и вече е шибана луда и иска да започне проклета война! Божествена война — последната!

Зигруд върти глава.

— Тюрин, твърде много неща не знаем. Помисли — ако съобщим на министър-председателя, ако кажем на Шара и нейните хора да започнат разследване… Тя трябва да убеди властите. Но няма доказателства, а само… догадки. Предположения. Трябва да научиш повече, и то нещо конкретно.

— Какво по-конкретно — та нали видях проклетия Град на остриетата? — дразни се Малагеш.

— Аз обаче не видях града, когато бях на площадката със статуите. И дъщеря ми не го видя. А и не можеш да започнеш военни действия само заради видения. Особено откакто властта не е изцяло в ръцете на Шара. През последната година й отнеха много пълномощия.

— И сега какво?! Какъв е шибаният ни следващ ход? Да чакаме друго убийство ли?

— Не казах това — възразява Зигруд. — И може би ще успея да ти помогна… Дай да разгледам скиците, за които говореше.

Тя му дава бележника и той започва да разгръща страница след страница, взира се във всяко налудничаво изображение.

— Какво ще кажеш? — пита Малагеш.

— Според мен — казва той тихо — не беше благоразумно моите сънародници да дойдат тук и да извадят много неща, които е трябвало да оставят на спокойствие.

— Само внимавай дъщеря ти да не чуе това.

Лицето му помръква и тя веднага разбира, че е било по-добре да му спести тези думи. Мълчи си, вместо да се оплеска още повече с извинения.

Огънят пука и пращи. Цепеница се смъква в облаче от искри. Той свива пръстите на лявата си ръка, бялата ръкавица се нагъва и опъва.

— Знаеш ли, още боли — споделя кротко. — За ръката говоря. Мислех, че ще престане след Баликов… след Колкан. Но болките започнаха отново.

— Съжалявам.

— Може би миналото няма как да бъде забравено. Кажи ми… Не си имала свои деца, нали?

— Свои — не. — Малагеш сумти и добавя: — Но съм имала хиляди осиновени.

Зигруд я гледа с недоумение, след малко се досеща за какво говори.

— А-а… Твоите войници. Ясно. — Пак се обръща към огнището и клати глава. — Не знам как да говоря с младите. — Обмисля думите си и казва: — Или по-точно с младите като нея. — Мълчи още миг-два. — Или може би не знам как да говоря само с нея.

Малагеш не казва нищо.

— Тя не ме харесва — продължава Зигруд. — И не й харесва, че се върнах в нейния живот.

— Не те познава. И ти не я познаваш. Но ще я опознаеш, ако искаш.

— А тя защо би поискала да ме опознае? Как да разкажа на дъщеря си какво съм видял, какво съм направил? Как да й обясня, че понякога в затвора… от бяс кръвта изскачаше от тялото ми, шуртеше през носа ми и аз полудявах от ярост, удрях всеки наоколо, себе си — също. Понякога хора. Понякога случайно озовали се наблизо хора. Удушавах ги до смърт ей така…

Гласът му пресеква.

— Сега си друг човек — напомня Малагеш.

— И тя е друга. Въобразявах си, че я познавам. Бил съм глупак.

— Защо?

— Ами… — Той търси думи. — В младостта ми, когато тя беше малко момиченце, преди много години, аз… аз я гонех в гората край нашата къща. Играехме си. Тя се криеше, аз се преструвах, че я търся. После тя ме гонеше, наужким. И след време в затвора… когато мислех, че ще полудея… вкопчвах се в този спомен за малкото русо момиченце, което тичаше със смях през гората. За мъничкото съвършено същество, което се стрелкаше между огромните дървета. Когато светът те мачка, улавяш някое и друго огънче, за да сгряваш сърцето си. Това беше моето огънче. Може би най-светлото, най-топлото. И когато Шара ми подсказа след случилото се в Баликов да се върна, да намеря семейството си, да възродя страната си… аз май просто очаквах, че и Зигне е запазила същия спомен. Ще ме види и ще си спомни как се смеехме в гората. Но тя не помни. И може би е било глупост да се надявам. — Зигруд млъква задълго. — Тюрин, какви ли не рани съм търпял в този живот. Но такава болка никой не ми бе причинявал. Какво да правя? Как да се държа с тази странна млада жена, която нехае за мен?

— Говори с нея. Друго не се сещам. Започни с това. И я слушай. Не очаквай да казва онова, което ти се иска да чуеш. Вслушвай се в думите й. Нейният живот е бил съвсем отделен от твоя.

— И това опитвах. А когато се старая да й обясня какво преживявам, думите сякаш изчезват от главата ми. — Зигруд клати глава. — Дали не беше по-добре да умра, след като възстанових страната си. Да си отида в мига на славата, както казват. Или да избягам някъде в пущинака.

— Не очаквах от тебе да се съжаляваш така.

— И аз не очаквах, че отново ще бъда баща, но се случи.

Той се вторачва в нейните бележки и Малагеш изведнъж долавя колко непоносимо самотен е, принуден да изпълнява толкова роли — на принц, съпруг, баща, — за които се чувства безнадеждно негоден.

Погледът му се спира на нещо: звезда със седем лъча, която Малагеш е прерисувала. Изправя се рязко на стола и сочи рисунката.

— Чакай. Тази… Тази звезда. Точно ли си я копирала?

— Ъ-ъ… да речем.

— Сигурна ли си?

— Така мисля.

— И си я видяла в стаята на Чоудри?

— Да. Защо?

Той се почесва по брадата.

— Това е… шпионски сигнал. Тя ни показва кой код ще използва, на какъв таен език ще говори с нас. Звездата означава, че ще използва старите шифри от Баликов.

— Какво? Аз бях натикана в Баликов двайсет години, а не съм чувала за никакви стари шифри.

— Когато министерството започнало първите си шпионски операции, голяма част от работата била съсредоточена в Баликов. А тогава нямали технологии — нито телеграф, нито телефони, нищичко. Налагало се да прибягват до много по-първобитни средства — тебеширени черти, игли в стени, резки в дърво или пръски боя. Използвали ги предимно да насочват агенти към скривалища с оставени за тях неща, особено ако подозирали, че ги следят.

— Тоест ако човек не знаел дали ще оцелее, но въпреки това искал да остави съобщение?

— Да, и за да оставят сведения.

— Но можем ли да й се доверим? Ако всичко досега насочва подозренията към Чоудри, трябва ли всъщност да разчитаме на онова, което се е опитала да сподели с нас?

— Ти каза, че е полудяла. Но може и да го е направила преди това. Може би тогава още е била ценен агент.

— Но аз не знам какво да търся. Защото не знам нищичко за старите шифри от Баликов.

— Аз пък не мога да дойда с тебе. Доста трудно ще е да обясня защо не съм тук, а там. Макар че предпочитам да правя това, а не каквото правя тук.

— Предпочиташ да ровичкаш в направеното от една луда, вместо да работиш заедно с дъщеря си?

— Като го извъртиш така, не изглежда, че се държа разумно. — Зигруд въздиша. — Жалко, че се налага да върша това. Никога не ме е бивало да насочвам работата, да ръководя операции. Винаги съм онзи, който гази в калта, а не другият, който чака вкъщи. Тази роля се падаше на Шара.

— За какво говориш?

— Казвам, че сега си агент, който има нужда от ръководещ операцията офицер — натъртва Зигруд. — Тук си съвсем сама и може би тази работа е толкова поверителна, че Шара не е можела да привлече никой друг… Но липсата на такъв офицер ти пречи. И май не виждам наоколо човек, който да върши тази работа.

— Но ти вече не работиш за Сейпур, ако не си забравил.

— Ако си права в догадките си, всичко случващо се във Воортяштан е застрашено. Включително и пристанището — единственото начинание, което в момента крепи икономиката на моята страна. Откровено казано, щеше да е по-добре, ако Шара ме бе привлякла по-рано в тази операция… но тя явно не е знаела какво ще открие тук.

— И сега какво ще правим?

Той поглежда часовника.

— Сега ти предлагам да седнеш по-удобно. И да забравиш за пиенето.

— Защо?

— Защото трябва да запомниш много шпионски умения преди изгрев, ако искаш да действаш правилно.

 

 

— Госпожо, значи намереното тяло не е на Чоудри, така ли? — пита повторно Надар, докато вървят през крепостта на следващото утро.

— Не е — отговаря Малагеш. — Не знам чий е трупът, но не е на Чоудри.

Изтрива капки пот от челото си и се насилва да не трепери. Качила се е пеша дотук, вместо да пристигне с кола, и сега потта й изстива в мразовития въздух на крепостта, сякаш са я увили в чаршафи, извадени от заледяващо се езеро.

— Шибани штани… — Надар клати глава.

— Какво?

— Те ни се подиграват, госпожо. Няма друго обяснение. Труп на сейпурка, накълцан и оставен за показ близо до взривения рудник? Генерал Малагеш, те ни натякват колко близо до нас могат да се промъкнат. Аз засилих патрулирането, но досега не сме намерили нищо. Имат дарбата да се придвижват незабележимо по такъв терен.

Надар вади връзката ключове да отключи стаята на Чоудри.

— А не си ли обмисляла… други обяснения? — Малагеш се запъва, защото не знае как да подхване този разговор.

— Други обяснения ли?

— Да. Капитан Надар, занимавам се с версията, че самата Сумитра Чоудри е била замесена в убийствата.

— Чоудри? — стряска се Надар. — Но защо?

— Тези убийства… напомнят за някакъв стар обред на Божественото. — Вратата се отваря и двете гледат напрегнато покритите с драсканици и рисунки стени. — А тук всичко подсказва, че Чоудри е ровила упорито в Божественото. За нейна зла участ.

Малагеш влиза. Не може да каже всичко на Надар, но иска някой от командването тук да насочи вниманието си в правилната посока. Ако убеди Бисвал или Надар да се замислят, те вероятно ще настояват министерството да изпрати още хора, които биха могли да открият нещо убедително за намесата на Божественото.

Но открива в лицето на Надар само студена неприязън.

— Госпожо, не ми се вярва служител на министерството да е способен на това.

— Твърде малко знаеш за служителите на министерството, капитан Надар.

— Но е вярно и че вие изобщо не сте познавали Чоудри, генерал Малагеш. Докато аз я познавах.

— Какво искаш да кажеш?

Надар се колебае.

— Госпожо генерал, имате ли нещо против да говоря откровено?

— Нямам.

— Подобно на мнозина, които изпращат тук от Галадеш, Чоудри не беше особено способен агент.

— Не беше особено способен агент ли?

— Да, госпожо генерал. Няма спор, че са окичени с титли и дипломи. Но им липсва какъвто и да е практически опит в зона на бойни действия. Опит, госпожо генерал, който ние във Воортяштан трупаме дори в излишък. — Надар поглежда Малагеш в очите за миг и се извръща. — Опит, какъвто изобщо нямат в Галадеш.

Малагеш прави крачка към нея.

— Капитан Надар, да не подлагаш на съмнение моя боен опит? — казва сопнато.

— Не, госпожо.

— Оспорваш ли твърдението, че надрасканото по тези стени е дело на една луда жена?

— Не, госпожо.

— Оспорваш ли съвпадението във времето между убийствата, кражбата на експлозивите, присъствието и изчезването на Чоудри?

На лицето на Надар трепва мускул.

— Не, госпожо. Но…

— Какво „но“?

— Но… аз съм във Форт Тинадеши от шест години, още отпреди Битката за Баликов. И макар че битката ни показа отново каква заплаха е Божественото, във Воортяштан виждаме само един вид заплаха. Онази отвъд стените на крепостта.

— Капитан Надар, не бива да пренебрегваш и другите заплахи освен бунтовниците и племената. Иначе сама се заслепяваш.

— Госпожо, виждала съм наши войници убити в пущинаците — тихо отвръща Надар. — Умираха в ръцете ми. Виждала съм влаковете да се връщат в Аханаштан натоварени с ковчези. Виждала съм тези неща много пъти, госпожо генерал. При цялото ми уважение смея да твърдя, че изобщо не съм сляпа.

 

 

Надар я оставя да се занимава сама с огледа. Малагеш разтрива упорито ръката си; толкова е ядосана, че й е трудно да се съсредоточи. „Е, поне знам как е настроена Надар. Значи остава само Лалит.“

Налага си спокойствие и започва да се взира в стените на стаята, погледът й проследява криволичещите черни линии и петната.

„Търси толкова прости неща, че наглед нямат никакво значение сами по себе си“ — заръчал й е Зигруд.

„Какво, по дяволите — е попитала тя, — означава това?“

„Няма да е някаква чудновата рисунка или издълбан в стената образ, в който сякаш има скрит смисъл. С други думи — никакви гатанки или шифри. Ще е съвсем обикновено нещо, което изглежда неуместно. Тебеширена черта или мастилена линия, които привидно са сгрешени. Нещо забодено в стената — кламер или карфица, може би изкъртено парченце от мазилката, все едно някой е местил мебели. Или уж случаен разрез в килима.“

Тя гледа рисунките и се старае да не я смущават. Хиляди мечове, забити в земята. Стрела, пронизваща вълна. Вторачва се в портрет, за който вече знае, че е студеният царствен лик на Воортя — Чоудри е нарисувала Богинята с учудващо майсторство.

„Дали не е покрила това нещо, каквото ще да е то, с други рисунки? — умува Малагеш. — Може би нейния знак вече го няма.“

Поглежда към прозореца, висок и тесен като остъклен процеп. През него в стаята трябва да проникват само светлина и въздух. Нищо друго.

Но в ъгъла на рамката, почти недостъпна за погледа й, има бяла точица.

Малагеш отива там. Кабарче, забито дълбоко в стената.

Опипва и почуква рамката за слаби места или кухини. Не открива нищо. Хваща дръжката, отваря прозореца и примижава от силния студен повей. Шари с ръка по външната стена около прозореца.

Има нещо отвън. Увиснала връв. Хваща я и тегли. Оказва се, че е дълга почти четири стъпки.

„Разбира се — казва си Малагеш. — Ако се опасяваш от претърсване на стаята, сложи каквото искаш да скриеш извън нея…“

Но връвта я разочарова: в края няма нищо освен малка закопчалка като от женска огърлица. Нещо явно е било закачено там, но вече липсва — или е било взето, или е паднало.

Но на връвчицата малко над закопчалката има още едно бяло кабарче.

Спомня си думите на Зигруд: „Агентите на министерството са научени да оставят след себе си скривалища. Ако изчезнат или бъдат убити, искат следващият да научи какво са правили.“

Тя го е попитала: „Значи не би скрила нещо в рудника или на друго шантаво място?“

„Не и ако е спазвала правилата. Трябва да го е скрила на място, което ще бъде достъпно и за тебе. И да ти е показала какво да търсиш.“

Малагеш оглежда бялото кабарче на светлината и май вече се досеща за съобщението: „Преместих го. За да го намериш, търси това.“

— Значи да претърся Форт Тинадеши — мърмори тя. — За едно бяло кабарче… Шибана работа…

 

 

Малагеш броди в недрата на Форт Тинадеши. Все не успява да потисне чувството, че се е върнала във времето. Стените са иззидани яки и дебели — подход в архитектурата, който е изоставен отдавна, защото принуждава да се проектират ту прекалено малки, ту прекалено просторни помещения. Никога не знае предварително какво ще открие зад поредната врата — зейнала като пещера прашна стая или тясно коридорче, претъпкано с кабинети като в издялана от камък пчелна пита. По коридорите витаят сенки, защото в голяма част от Форт Тинадеши липсват газови или електрически лампи и там по неволя прибягват до свещи или дори истински факли. Навсякъде около нея се чуват тропот, трясъци, смях и викове, отекват из уродливите помещения, с които е осеяна тази огромна ронеща се останка от миналото.

„Не се различава кой знае колко от онези развалини в пущинаците“ — отбелязва Малагеш. Изведнъж вече й се струва, че не би трябвало само Чоудри да е полудяла тук.

Но още по-тревожни от тази атмосфера в крепостта за нея са количествата оръжия и боеприпаси, които вижда. Войниците тук се подготвят за нещо. Не й се иска да допуска в мислите си думата „бойна готовност“ и всичко свързано с нея, но няма как да я прогони.

„Какво е намислил Бисвал за Воортяштан?“

Може би най-омразно за нея е впечатлението, че е откъсната от всичко. Всъщност нито е назначена тук, нито е част от командването. Вярно, никой не й досажда и дори не я поглежда втори път, докато тя върви по криволичещите коридори, но на всяка крачка се чувства като лъжкиня или крадла — прокрадва се в сенките и наблюдава безмълвно тези момчета и момичета, а повечето от тях съвсем доскоро са били деца.

„Аз съм една от вас — копнее да им каже. — И аз съм войник. Всичко, което ми се случи, не ме направи различна от вас.“ Но войниците само й отдават чест, без да казват нищо.

Малагеш се щура из лазарета и малко остава да зареже търсенето. Не може да се сети за по-безплодна задача от тази — да прерови цял океан от тъмен камък, за да открие една-единствена бяла точица.

И тогава си спомня нещо, което Зигруд й е казал по време на проточилото се часове обучение: „Представи си, че тя те е познавала. Представи си, че е очаквала и ти да знаеш коя е била и какво е правила, когато дойдеш да я търсиш. Ако е трябвало да скрие нещо, оставила го е там, където ти ще знаеш, че е била.“

Но Малагеш не знае за Чоудри и една проклета дреболия освен прочетеното в досието. Разполага само с малко съобщения и искания, които тя е изпращала в…

„В Галадеш“ — сеща се внезапно. Спира един минаващ редник и го пита:

— Войнико, как да отида най-бързо при свързочниците?

 

 

Свързочният пункт прилича на зле поддържана библиотека — рафт над рафт с разноцветни папки. Малагеш оглежда рафтовете за бяло кабарче, но не намира нищо. Обезсърчена, тя се кани да попита младата редничка зад бюрото в канцеларията дали случайно е виждала какво е правила Чоудри тук преди няколко месеца, но забелязва нещо.

Взира се в предната страна на бюрото. Най-долу, точно над каменния под, бяло кабарче е забито дълбоко в дъската.

Малагеш се вторачва в него. После вдига глава и среща неспокойния поглед на момичето.

— Госпожо генерал, мога ли… да ви бъда полезна с нещо? — пита редничката.

— Ами… да, вероятно.

Малагеш се чуди какво ли съобщение е скрито в това кабарче. Дали Чоудри го е сложила, та Малагеш или някой друг да застане на това място и да поговори с войника зад бюрото.

— Редник, какво можеш да ми кажеш за работата тук?

— Госпожо генерал, интересува ли ви нещо по-конкретно?

— Аз… да речем, че търся копия от всички съобщения, изпратени от този пункт. По-точно изпратените в Галадеш.

— О, всяко изходящо съобщение се копира и съхранява задължително. Ако не бъде получено, така можем да го изпратим повторно.

— Колко дълго ги пазите в архива?

— До три години, госпожо, за всеки случай. Но само изпратените и получените през последната година са лесно достъпни. — Момичето кима към рафтовете. — Останалите са в архива.

— Можеш ли да ми покажеш регистрационните дневници?

— Разбира се, госпожо. Кой период ви интересува?

Малагеш избира период от два месеца преди и след изчезването на Чоудри. Така се сдобива с внушителна купчина хартии, взима я и започва да чете.

След два часа още рови в съобщенията и телеграмите. Подредени са по дата и по фамилиите на офицерите, които са ги изпратили. Името на Чоудри не се среща никъде освен в оскъдни искания за документи, които Малагеш вече е преглеждала безплодно в търсене на шифрован текст.

Минава още час и тя е готова да се откаже, за да опита нещо друго, но забелязва ново име на офицер — ЖУРГУТ.

„Жургут ли? Като свети Жургут? От Воортяштан?“

Чете по-внимателно. Досега не е виждала адреса, на който е изпратена телеграмата. Повечето съобщения от Форт Тинадеши са изпращани до пет-шест места: Баликов, Аханаштан и Галадеш, както и до други бази в областта. Този адрес е съвсем различен.

— Защото не съществува — казва тя.

— Не ви разбрах, госпожо — обажда се редничката зад бюрото.

— Н-нищо… Няма значение. Говоря си сама.

Пак гледа втренчено този ред в дневника. „Името на воортяштански светец… И несъществуващ адрес на получател. Чоудри е изпратила телеграма, но не е имала намерение тя да бъде получена… тоест никой никога не се е оплаквал на свързочния пункт, че не я е получил!“

Малагеш отива при рафтовете, за да намери съобщението. Доволна е от острия си ум, но още по-силно е възхищението й от Чоудри: тя е била достатъчно досетлива да използва резервните копия в свързочния пункт за свое скривалище, като е подлъгала войниците да копират и да запазят съобщението под измислено име на офицер. Ако човек не знае точно какво да търси, изобщо не би помислил, че Чоудри е замесена.

Вижда папката и хвърля поглед през рамо. Момичето зад бюрото записва усърдно нещо. Малагеш взима папката, вади съобщението и поглежда първия ред: „А13Ф69 121КМН12…“

Въздиша.

— Да му се не знае…

Кодирано е. „Че как иначе?“ Спомня си, че Шара й е изпратила сборник с шифри на министерството. Сега остава само да установи точно кой шифър е използвала Чоудри.

— Е, май вече знам какво ще правя довечера — мърмори под нос.

 

 

Тръгва по дългия път надолу към пристанището, макар че й се иска Панди да я откара. Предпочита обаче да не се натрапва във Форт Тинадеши известно време, защото е сигурна, че се качва все по-нагоре в черния списък на капитан Надар. Не е добре някой толкова приближен до Бисвал да прелива от неприязън към нея.

Уж би трябвало да е развълнувана — разгадала е ходовете на Чоудри и е открила може би единственото правдиво съобщение, което агентката на министерството е искала да изпрати. Но всичко видяно в крепостта само засилва тревогата й.

Защото за такава схема се иска голяма хитрост и личи, че Чоудри е направила всичко по силите си, за да намери съобщението агентът, който ще я замени. Постъпки, на които едва ли е способна една луда.

Доближава контролно-пропускателния пункт, през който може да се спусне в самия град Воортяштан, но първо се заглежда на север към рудника за тинадескит. Машините все така работят неспирно и вадят камъни от огромната яма. Погледът й се плъзга по канарите и тя отбелязва разсеяно колко усамотен й се струва рудникът сега, докато умува за огромните вреди, които е понесла тази област. Рухване на цели градове, разчистване на задръстени заливи, прокопаване на рудници, които после се срутват — сякаш цялото насилие, което воортяштаните са стоварвали някога върху света, е било насочено към собствените им земи.

И тогава се вторачва в една горичка на около четвърт миля северно от рудника.

Спира. Накланя глава замислено.

Незнайно защо високите ели вече й изглеждат познати. Дори смайващо познати.

Заобикаля рудника и върви към горичката, като се бори с насрещния вятър. Минава доста време, докато стигне там, и с всяка крачка дърветата изглеждат все по-познати. Има нещо особено в разположението им — кръг с пролука като вход от едната страна.

Спомен избухва в главата й: намазана с мед длан, очакване в мрак и студ вятърът да разнесе миризмата…

„Вече съм била тук. Нали? Но е било толкова отдавна…“

Дърветата се извисяват над нея. Изведнъж вече ги вижда заплашителни и чужди като статуите на площадката на ЮДК. Колебае се, преди да навлезе в сенките им, после се гълчи за глупостта си и тръгва сред тях.

В горичката е изненадващо тъмно и тихо, сякаш дънерите и клоните образуват плътна стена. Свирепите повеи по крайбрежието не проникват тук. Толкова е сумрачно, че малко остава да се блъсне в камъка въпреки големината му.

Камъкът е насред горичката, висок човешки бой и заоблен, а от върха до подножието има безброй тънки разрези, все едно някой го е рязал с голям трион отново и отново. Разрезите са стотици, дори хиляди, и заради тях камъкът прилича на чудат орех с още по-странна черупка. Въпреки разрезите си остава здрав: колкото и да бута и да дърпа, тя не успява да отчупи парченце.

Осъзнава, че помни този камък, помни как е дошла тук през нощта и е видяла ритуала. „Те ни водеха тук. За да ни покажат какво могат да направят с меч, как разсичат шест стъпки камък с един замах. И ударът беше толкова точен, толкова съвършен, толкова плавен, че никога не минаваше през друг разрез, никога не повреждаше прекалено камъка, за да не се разпадне.“

Върви бавно около камъка, пръстите й се плъзгат по белезите от остриета, сивкавата светлина откроява неравната повърхност.

„Водеха ни тук веднъж на три години — спомня си тя. — И веднъж на три години сечаха камъните. В такива градини навсякъде по скалите. Това беше послание към нас — към всички, които искаха да напуснат родовете си: «Направиш ли това, вече не си личност. Ставаш инструмент. Ще бъдеш оръжие, съвършено и безмилостно, насочвано от Нейната ръка.» И ние с радост се отказвахме от себе си.“

Спира. Отстъпва заднешком от камъка.

Озърта се смутена и уплашена до полуда.

Подозира, че изплувалият спомен е поне отпреди век. И изобщо не е неин спомен: знае, че идва тук за пръв път в живота си.

Струва й се обаче, че знае чий е споменът. Поглежда към високата ела с дебел дънер в края на горичката. „Помня как се крих в такива клони, дланта ми лепкава от мед, другата ръка стиснала ножа в очакване на елена…“

Зърнала е това място, когато е била в рудника за тинадескит — видението за момчето и елена, за изпитанието, за да докаже на пазителите какво може. Чак не й се вярва, че мястото е истинско, и то толкова близо до рудника.

Отдалечава се още, защото осъзнава чуждата си почит към камъка и това я отвращава. Тази почит, това преклонение не е нейно. Принадлежат на незнайно воортяштанско момче отпреди столетия, но някак са се загнездили в нея през краткото бродене в подземните тунели, сякаш някой е прелял видението в кръвта й. Пита се какво ли още може да й е причинил рудникът, а и как е станало. Изведнъж разбира, че унищожението на рудника вече не я огорчава. Отстъпва крачка след крачка с чувството, че е изтърпяла непоносимо насилие.

Но долавя, че още нещо не е наред. Споменът й подсказва, че тук има нещо… ново.

Бори се с това чувство, защото не забравя, че споменът за това място не е неин, но не успява да се отърси от усещането, че тук е имало промяна, която не би трябвало да се случи.

Не я налучква веднага, но накрая отсъжда, че по-малкият черен камък двайсетина крачки вляво от големия е добавен наскоро. А не би трябвало да е тук, защото са размахвали мечове около камъка в средата. „Не съм била аз — подсеща се тя, — а онзи, чийто спомен е това.“ Обикаляли са го от всички страни и никога не биха сложили толкова голям къс скала наблизо. Иначе биха се изложили сами на опасност.

Отива при черния камък. Да, може и да се е търкулнал случайно насам. Но изглежда странно закръглен и плосък, сякаш е издялан. Може би някой го е оставил тук… но защо?

Щом го доближава, звукът на стъпките й се променя в глух тропот, все едно е прекрачила върху дървена площадка. Не може да е така, нали стои на тъмнозелена трева?

Повдига камъка и вижда озадачена отдолу въжена примка да се подава от гъсто обраслата мека пръст. Зяпа примката миг-два, после отмества камъка и дърпа въжето.

Чак на третия път цял квадрат от чимове се надига от земята. Под него зейва широка дупка със страни по три стъпки.

Тя се взира объркана в чимовете с форма на квадрат. Обръща ги докрай и вижда под тях дървен капак, за който чимовете са вързани майсторски. Примката в средата служи за дръжка.

— Какво е това, всички адове да се продънят дано?

Поглежда в отвора и се пита дали това не е някаква воортяштанска гробница, но се убеждава веднага, че не е дупка, а тунел, който става все по-полегат на юг. Много усилия са вложени в прокопаването му: тя различава греди, които крепят тоновете пръст над тунела.

Поглежда на юг, където машините продължават да копаят в срутения рудник.

— Гадост… Рудникът!

Докато тича към най-близкия стражеви пост, се радва, че не е престанала да бяга през месеците в Джаврат. Вика един от часовите.

— Веднага прати съобщение на генерал Бисвал във Форт Тинадеши — нарежда задъхано. — Имало е проникване в рудника. Да донесат фенер!

 

 

Надар и Панди осветяват тунела с фенер и се навеждат, за да погледнат навътре.

— Сигурно ли е, че продължава до рудника? — пита Бисвал, който наднича над раменете им.

— Не знам, адовете са ми свидетел — отвръща Малагеш. — Когато се натъкна на необичайна дупка в гората, първата ми работа не е да скоча тутакси в нея.

Панди се отмества назад, въздиша и казва:

— Моля ви, ако може да освободите малко място…

Изправя се, намества фенера под мишницата си, скача ловко и се плъзга в тунела с краката напред.

Малагеш, Бисвал и Надар наблюдават как осветеното петно се смалява, накрая стига до завой и изчезва.

— Панди, стига ли до рудника? — провиква се Бисвал над отвора.

Гласът на Панди стига ехтящо до тях:

— Не е… необходимо да викате толкова, господин генерал. Тунелът доста добре усилва звуците.

— А… — Бисвал се прокашля. — Извинявай.

— Но… Да, господин генерал. Доколкото виждам, продължава до срутване. Значи може би е стигал до рудника, господин генерал.

— Ама че проклетия! — мърмори Надар. — Проклето да е всичко! Още един пробив в сигурността! Още един!

— Бих предположил, че това обяснява как са успели да взривят рудника — казва Бисвал.

— Това трябва да е, господин генерал — съгласява се Надар. — Единственото възможно обяснение. Сигурно не сме забелязали другия край в рудника, защото е бил замаскиран умело като този проклет капак.

Рита капака с такава сила, че го запраща далеч встрани на поляната.

— Да-а… — проточва Бисвал. — Тюрин, ти как откри входа?

— Съвсем случайно. Пътят до града е дълъг и… няма тоалетни.

Надява се обяснението да е правдоподобно: няма никакво желание да сподели с тях как се е сдобила чудодейно с този спомен в рудника.

— Аха — мърмори Бисвал. — Разбрах.

— И случайно намерихте капака? — подхвърля Надар.

— Спънах се в него, ако трябва да съм откровена. Когато дойдох тук, се загледах в това. — Малагеш сочи нарязания от остриета голям камък. — Каквото и да представлява, в ада да се продъни дано.

— Поредната проклета реликва — процежда Надар.

Двете с Малагеш се навеждат да издърпат Панди от тунела. Той се изправя, изтупва дрехите си — безполезен жест, защото целият е изцапан с пръст — и кима.

— Благодаря, госпожо капитан… и госпожо генерал.

— Според вас колко време им е отнело прокопаването на това нещо? — пита Малагеш и прикляка да надникне в тунела. — Половин година? Или повече? Защото не е някаква плитка дупчица в земята.

— Вярно — съгласява се Бисвал. — Какво искаш да ни подскажеш, Тюрин?

— Само казвам, че са дълбали дълго. И не мисля, че са го правили, за да го използват еднократно, да заложат една бомба. Панди, нали разгледа подпорните греди вътре?

— Да, госпожо.

— Това си е сериозно начинание. Те на практика са си построили тайно собствен рудник под носа ни! И са го направили старателно. — Тя се взира в тъмнината на тунела. — Не знам кои са го копали, но според мен са искали да имат постоянен достъп до онова, което се прави долу.

Надар едва прикрива пренебрежението в гласа си.

— И защо биха искали това, госпожо генерал?

— Не знам. Но се питам дали не сме намерили по същата причина тинадескит на местопрестъплението в Джевалиев, където убийството е извършено преди месеци. Сами са си го взели направо от рудника.

— Позволете да попитам отново, госпожо генерал — за какво да правят това?

— А за какво им е било да убият онези селяни? За какво им е било да взривяват рудника, както ти предположи? Не чувам някой да споделя догадките си за мотивите на тези престъпления.

— За мен причината е ясна — заявява Надар. — Те са диваци. Стремят се да сторят зло на всеки противник, госпожо, по всеки достъпен им начин. Не си правят труда да измислят други мотиви.

Малагеш се изправя.

— Капитан Надар, имали сте три сериозни пробива в сигурността през последните месеци. Някой е откраднал експлозиви от вас, някой е откраднал строго секретен експериментален материал от вас, а сега се оказва, че някой си е издълбал проход до вашия рудник само на четвърт миля от строго охранявания обект. Но още нямате представа кой стои зад всичко това! Ако някой не си прави труда да мисли, капитан Надар, това не са воортяштаните.

Вбесената Надар отваря уста, но преди да каже и дума, Бисвал се намесва:

— Достатъчно, капитан Надар. Ще те спра, за да не проявиш неуважение към по-старши офицер. Свободна си.

Надар гледа ту него, ту Малагеш, накрая козирува отсечено, завърта се кръгом и тръгва с тежки крачки към крепостта.

Бисвал кима на Панди.

— И ти си свободен, старши сержант.

— Слушам, господин генерал.

Панди отдава чест и хуква между дърветата да догони Надар. Бисвал поглежда Малагеш с изражението на човек, който е чул достатъчно глупости за един ден и няма никакво желание да слуша повече.

— Тюрин, ти само разбунваш хората тук. Нямаше да ми е толкова неприятно, ако не се налагаше да се погаждам някак с тях.

— Генерал Бисвал, твоята капитан Надар може и да е превъзходен офицер, но това не пречи да е предубедена и ограничена. Откога те надъхва да се разправите по-решително с штаните?

— Не е единствената — признава Бисвал. — Мнозина от моите съветници са на мнение, че не бива да се държим дипломатично с бунтовниците.

Малагеш сочи насечения от остриета камък.

— Но няма как да видиш това и да ми кажеш, че не е нещо, свързано с Божественото.

Той не отговаря веднага.

— Смяташ, че… Значи мислиш, че всичко това има нещо общо с Божественото? — Бисвал я гледа косо, сякаш чака тя да довърши някакъв виц. — И че Божественото все още може да съществува тук — в задния двор на Воортя, единственото Божество, в чиято смърт сме убедени?

Малагеш знае, че не може да му каже истината. Но ако го накара да поиска подкрепа от министерството, има някакъв шанс тя да получи помощ в разследването си.

— Според мен някой си въобразява, че прави нещо, свързано с Божественото. Ритуално обезобразени трупове с тинадескит до тях, а сега намираме и тунел към рудника в сянката на този смахнат тотем. Мисля, че който и да е прокопал този тунел, не е искал рудникът да се срути. Имали са безпрепятствен достъп до тинадескита… да, не знаем за какво им е бил, но бездруго около Божественото има много неясноти. Може би някога са вярвали, че това вещество е чудодейно. И макар сега да знаем, че вече не е — нали сте провели толкова изпитания, — може би онези са решили да се преструват, че още е такова, и просто извършват обредите. Но аз не мога да втълпя на твоята капитан Надар да мисли за каквото и да било освен за бунтовниците.

Бисвал въздиша тежко. Затваря очи и тя вижда нещо изнурено в лицето му, сякаш тревогите са остъргвали слоеве от плътта. Той кляка, после сяда на земята с пъшкане и казва:

— Хайде да поседим малко.

— Ами… Добре.

Бисвал вади плоско шише.

— Може и да съм подпомогнал пиратството, когато купих това. Оризово вино е.

— Коя марка?

— „Облачни сказания“.

Малагеш подсвирва.

— Стига бе… Пила съм го само два пъти, и то за рождени дни.

— Кой ти го подари?

— Един и същ човек и двата пъти. Аз.

Той й дава шишето. Оризовото вино е като мътно злато и главата й затуптява приятно още от първата глътка.

— По-добро е, отколкото го помня.

— Устата те подлъгва. Свикнала си прекалено със скапаната храна и скапаните напитки, които имаме тук. Ако ще да е гориво за корабен мотор, пак ще има вкус на скъпо отлежало питие. — Той въздиша отново и я поглежда. — Не само Надар няма доверие на штаните. И други офицери са загубили приятели и съратници тук. Във война сме, Тюрин. И нищо чудно да е само първата от много, защото Континентът набира сили. В Галадеш може би не искат да признаят това. И министър-председателката може би не иска да признае това. Но штаните нямат нищо против. И някой от командването също трябва да събере смелост, за да го признае.

— Какво искаш да кажеш?

— Забелязваме активност на бунтовниците. Наблюдават ни, опитват се да открият слаби места. И винаги се скриват, когато реагираме. — Поредната въздишка. — Но ти не смяташ, че това — Бисвал кима към тунела — и убийствата имат нещо общо с бунтовниците, така ли?

— Може и да има нещо, но не колкото й се иска на Надар.

— Сигурно съм се побъркал. Готов съм да те оставя да вървиш по тази следа, накъдето и да те поведе. Тюрин, ти разкри много неща, които никой друг не видя. Надявам се само да не намериш и нещо, което ще ни съсипе.

— И аз.

Той свежда поглед към шишето.

— Чудя се кого ли ще пратят вместо мен. След като и аз си отнеса куршума тук.

— Лалит, ако ще изпадаш в такова униние, ще ти взема шишето.

— Не се шегувам, Тюрин. Опаковаха предшественика ми в ковчег и го замениха на бърза ръка… както и още десетина офицери. Все едно светът просто забрави за тях. — Малагеш забелязва в очите му чудат блясък, какъвто е виждала само веднъж — когато той се е опитвал да увърта през Лятото на черните реки. — Могат поне да ни помнят. Да съхраняват в паметта си онези, които са поели на плещите си греховете на нашата страна, за да я опазят. Тюрин, не на всеки от нас се пада Битката за Баликов — битка, която нашият народ признава и прославя. Не всички сме късметлии като тебе. Останалите сме като гилзи на патрони, захвърлени след употреба. И искат от нас да носим мълчаливо това бреме. А ние като патриоти се подчиняваме охотно.

Той става, обръща й гръб и тръгва към крепостта.