Робърт Джаксън Бенет
Град на остриета (8)

Онази, що сцепи земята

Ако се съди по това, което сме успели да запазим, нито едно Божество не е било описвано по един и същ начин през вековете, но Божеството Воортя е особено интересно с несъмнената промяна в посветените й текстове. В най-ранната епоха тя е била описвана като животно, същинско чудовище — четирирък получовек-полузвяр, див и свиреп. Тази версия на Воортя обикновено е била свързвана с кости, зъби, бивни, рога: естествените, биологически принадлежности за схватка. Тези отличителни белези са се запазили дори в по-късните времена.

Но през шести век, когато Граничните войни между Божествата още продължавали и всички Божества и техните последователи се борели за надмощие, Воортя се променила забележимо. Тя вече не се показвала в облика на звяр, а като четириръка жена в броня. В описанията бронята й е много напредничава за онази епоха — кожа, върху нея плетена ризница, а отгоре ковани плочи, на които са били изобразени всички нейни победи и всички изтребени врагове, и то с грозни подробности. Скоро след този период тя започнала да носи и прочутия Меч на Воортя с острие от лунна светлина и дръжка с предпазник от отсечената ръка на сина на свети Жургут, нейния най-пламенен апостол.

Интересно е, че това преобразяване на външността съвпада с други три промени. Първо, едва след появата й в новия облик виждаме пълни и непротиворечиви описания на задгробния живот за воортяштаните, все едно той не е съществувал истински преди това. Второ, макар че почти човешката външност на четириръката Воортя оставала почти неизменна, горната лява китка като че липсвала, сякаш била отсечена при преобразяването.

Трето, може би най-важното — след тази промяна няма историческо свидетелство за думи, произнесени от Божеството Воортя. Не е говорила нито с другите Божества, нито с поклонниците си.

Доктор Ефрем Пангуи, „Особености на континенталното изкуство“

Някъде крещят. Двигатели се задавят и боботят. Мирише на дим. Но няма стрелба: нейният едва работещ мозък отбелязва това с думите: „Може и да не е сражение.“

Проблясък, удар, грохот. Плисва дъжд и тя се събужда. Лежи на мокра земя. Дъждът плющи по гърба й. Спомня си постепенно, че има ръце и крака. Обръща се с болки в схванатите рамене и поглежда нагоре.

Воортя я няма. Проливен дъжд се стоварва върху канарите, мънички ручейчета дълбаят между лъсналата от вода трева и шуртят от ръба в морето.

Тя чува още викове и боботене на машини. Подпира се да седне (цялото тяло я боли, сякаш е паднала отвисоко) и поглежда назад.

Плътен стълб дим се издига от земята на няколко мили западно от Форт Тинадеши. И тя веднага проумява, че там е рудникът за тинадескит.

Викове, писъци, вой. Лъчи на автомобилни фарове пронизват вихрушките от прах и пушек. Вижда хора да тичат напред-назад, да сочат, да размахват ръце. Местят машини, включват ги. Всичко подсказва голямо бедствие.

Тя се оглежда и вижда барабанлията върху сплетени тръни. Взема го с все още изтръпнали и непохватни пръсти и се уверява, че е празен: изстреляла е и петте заряда. Опипва цевите — още са топли, значи е стреляла наскоро.

„Но си остава въпросът — умува Малагеш и пак извива глава към морето — по какво стрелях?“

Прибира оръжието в кобура, става и се тътри към рудника, краката й жвакат в подгизналата пръст. След малко вижда в земята огромна дупка, сякаш пропаднала след порой, дълбока е десетки стъпки. Телените огради са паднали и тя минава лесно. Един от суетящите се край ръба на дупката е особено възбуден, сочи, крещи заповеди, щура се насам-натам. Отдалече познава, че това е лейтенант Пратда, младият умник в проекта за добива на тинадескит.

— Не, не! — вика той. — Онзи камък там! Очевидно е, че запушва отвора! Не този, а онзи с ивиците ортоклаз в него, отляво!

Един от боравещите с машините войници се обръща в недоумение към него.

— Гранитното парче, войнико! — изревава Пратда. — Премести го! Премести го!!!

Докато върви към него, Малагеш бърше дъждовните капки от очите си.

— Какво става тук, адовете го взели?

Някой сякаш току-що е изкопал огромен ров. По нищо не личи, че долу е имало рудник.

Пратда се стряска.

— Вие пък откъде се взехте? Рудникът пропадна някак, целият проклет рудник пропадна! Посред нощ! Съвсем неочаквано!

— Пропадна?

— Да! Да! Проклет да съм, ако знам как се случи! Провеждахме безброй проучвания за устойчивост на тунелите, доведохме какви ли не специалисти по полезни изкопаеми да проверяват плътността на скалите, а ето какво стана! В най-лошия момент! Ще се наводни за минути, ако този дъжд продължи!

— Имаше ли хора долу?

— Разбира се! Да не сме глупаци да го оставим без охрана! Но…

Той се взира в опропастения рудник. Малагеш знае какво си мисли.

— Шансът да са живи е нищожен.

Тя се дърпа назад, за да пропусне аварийни групи, и оглежда внимателно всичко, старае се колкото й стигат силите да запомни всяка подробност въпреки мътилката в главата. Мълнии се стрелкат в небето и осветяват за миг околността. Малагеш се опитва да си представи какво може да е причинило злополуката. Досега е виждала такива разрушения само от артилерийски снаряди.

— Май получихме отговор — казва някой зад нея.

Тя се обръща. Бисвал е. Седи на един камък наблизо.

— Какъв отговор?

— Пропадането даде отговор на въпроса, който ми тежеше толкова.

Бисвал още не я поглежда, само наблюдава екипите, които се мъчат да разчистят отломките. Има нещо смущаващо в изражението му, сякаш е очаквал това злощастие или поне някакво злощастие. И след като е познал, това го изпълва с чудата енергия.

— Въпросът какво ще правят бунтовниците с такова количество откраднати експлозиви — добавя Бисвал.

— Значи според тебе те са взривили рудника?

— Нали чу Пратда? Прав е. Проучванията и мерките за сигурност край нямаха, докато прокопаваха това чудо. Единствената възможна причина да пропадне е някой да го срути насила. Всички щети са в права линия. Това не е съвпадение и рудникът не е пропаднал сам.

— Защо ще нападнат тъкмо рудника?

— А защо бясно куче би нападнало бик? Тюрин, не надценявай тези хора. Те нямат стратегия, нямат цели. Може би затова постигат успехи. — Един лейтенант маха с ръка на Бисвал, който го гледа с неразгадаемо изражение. Накрая се изправя. — Каквото и да се е случило тук, това не е краят.

Изтръсква панталона си и се отдалечава. Малагеш се взира в гърба му за миг-два, после пак оглежда хлътналия в земята рудник. След това тръгва към близкия склон, катери се и оглежда отвисоко.

Срутването е в права линия, както е казал Бисвал. Но незнайно защо й се струва, че разрушителната сила е ударила не отвътре, а по-скоро отгоре, сякаш огромна тежест се е стоварила с такава мощ, че е пробила през дебелия пласт пръст и камък.

Спомня си Воортя и проблясващия великански меч в ръката й.

„Нима едно Божество се изкачи на тези канари, вдигна меча си и съсече рудника?“

Спуска се по склона и тръгва към канарите в търсене на някаква следа, че е минало Божество или каквото ще да е друго. Не намира нищо. А и там вече гъмжи от патрули, всеки войник би забелязал висока колкото десететажна сграда жена, размотаваща се наоколо с великански меч, и не би пропуснал да спомене това пред командира си.

Гледа към рудника. Ако Воортя наистина е стояла тук, загледана в своя Воортяштан, какви ли мисли са гъмжали в тази колосална, покрита със стомана глава?

И ако е унищожила рудника, защо го е направила? Защо да се занимава с него? Не е ли Форт Тинадеши много по-примамлива цел за Божество на войната, както си стърчи на възвишенията огромен, целият в светлини и оръдия?

Дали Воортя е изпитвала някаква принуда да им попречи в добива на тинадескит? Но защо да я е грижа за нещо, което според всички данни е просто нов вид руда с електромагнитни свойства? Да не би да погазват някакво свещено правило, като дълбаят толкова надолу в земята?

Малагеш си казва, че дори да е видяла нещо, няма как то да е Воортя. Нали тази богиня е имала четири ръце? Малагеш не знае много за нея, но поне това й е известно. При всяко свое явяване Божеството на войната е имало четири огромни мускулести ръце — по две от всяка страна. Но съществото в морето пред канарите е имало само две. „И май го заболя, когато забих малко куршуми в него.“ Напредъкът на Сейпур във военните технологии е забележителен, но не й се вярва, че Божество дори би усетило обстрел с такъв малък калибър. Дори онези адски оръдия с калибър шест инча само зашеметяваха Колкан и Юков в Баликов, но не личеше да им нанасят някакви вреди.

Има още нещо, и то не е маловажно: не може да е шибаната Воортя, защото тя си е мъртва. Поне двеста сейпури са видели с очите си как каджът й пръснал главата в Нощта на червените пясъци.

Толкова нови въпроси, но няма нови отговори.

Малагеш стига до скалата, от която е пуснала бутилката. Не вижда нищо — по камъните няма следи от гигантски пръсти, няма изровена пръст от гигантски стъпала. Нищо освен останалия без куршуми изстиващ барабанлия не подсказва, че това не е било сън.

„Полудявам ли?“

Чайките пищят, кръжат и се стрелкат надолу. В тези звуци има ужас, сякаш си съобщават за страшна заплаха от минаващ хищник. Но Малагеш не може да открие какво ги е уплашило толкова.

 

 

След три часа задъханата до хрипове в гърдите Малагеш се дотътря обратно през портала на Форт Малагеш. Изобщо не е доволна, че са я откъснали от местопроизшествието: макар че уж е „екскурзиантка“, е помагала с каквото може в опитите да намерят телата на тримата часови долу. Накрая обаче е дотичал разтреперан сейпурски вестоносец, потупал я е по рамото и й е предал молбата.

Тя влиза в голямата заседателна зала. Там цари хаос. Нахълтват пратеници — повечето сейпури и дрейлинги, но и неколцина континентали, носят съобщения. Масата е отрупана с чаши, хартии, моливи и смачкани салфетки. Вижда се, че тук кипи оживление от доста време.

Бисвал, капитан Надар и Зигне се надвикват. Рада Смолиск седи кротко в един ъгъл и се опитва да води бележки. Не е изненада, че Надар изглежда зле: очите й са кървясали, цялата е подгизнала, дясната й ръка е превързана. Лицето й е зачервено и белият белег на челото й сякаш свети. Бисвал стиска ръба на масата, сякаш се кани да я строши на коляното си, вторачил се е в нея и изрежда неспирен поток от заповеди. Зигне крачи напред-назад покрай масата в малка буря от дим, пепел и трескави жестове към окачените на стената карти, докато описва уязвими места.

Отначало Малагеш само наблюдава сцената. Тук май обсъждат блокиране на пътища, за да се помъчат да заловят онези, които може би са отговорни за инцидента.

— … слабите места в пристанището са съвсем малко — заявява Зигне възмутено. — Цялата строителна площадка има самостоятелна защита.

— Вие го твърдите — натъртва Бисвал. — Минаха повече от четири месеца, откакто не сте допускали сейпурски офицери да огледат пристанището, и ние няма как да сме убедени във вашата правота.

— Защото сме в разгара на прочистването на залива! — възкликва Зигне. — Не можем да прекратим работата, за да направите подробна проверка на мерките за сигурност!

— Но може и да се наложи, главен технолог Харквалдсон — изръмжава той. — Имаме трима загинали войници и пропаднало съоръжение. Очаквам пълно съдействие от вас.

— И аз бих очаквала същото от вас — сопва му се тя. — Говорите за „съоръжение“ или „допълнителни укрепления“, но за всички е очевидно, че там е имало някакъв рудник! Само че не казвате какво добивате в него.

— И не мога да ви кажа — отвръща Бисвал. — Информацията е поверителна. Това не пречи на проверката в строителната площадка на пристанището.

Надар върти глава.

— Господин генерал, не можем да проведем пълна блокада на района, но и без това съм убедена, че извършителите са избягали отдавна. Според мен не е съвпадение, че тъкмо в деня, когато допуснахме в града всички старейшини на племената, рудникът бе взривен. Който и да е направил това, тръгнал си е рано през деня заедно с останалите.

— Капитан Надар, не пренебрегвам подозренията ти, но сме длъжни поне да опитаме — казва Бисвал.

Малагеш сякаш си остава невидима. Изчаква, после си придърпва стол и сяда. Чегъртането на краката на стола по пода стряска другите четирима и те се завъртат да я погледнат, все едно се е стоварила от въздуха.

— Не ми обръщайте внимание — успокоява ги тя и вади папироса. — Не искам да ви прекъсвам.

— Генерал Малагеш — започва Бисвал с официален тон, — много любезно от ваша страна да се присъедините към нас. Бяхте с нас на местопроизшествието малко след срутването, ако не се лъжа?

— Видяхте ме там, генерал Бисвал — отговаря тя, — ако не сте забравили.

— Не съм. Но вие се появихте там много бързо, доколкото мога да преценя. Новината едва се беше разнесла, а вече ви видяхме на мястото. Затова има въпрос — къде бяхте в момента, когато рудникът пропадна?

— Какво, да не съм заподозряна?

Малагеш пали папиросата и изведнъж си спомня, че Рада Смолиск в ъгъла записва думите й.

— Нямаме очевидци, генерал Малагеш — намесва се Надар. — Ако сте били в района, госпожо, ще ви бъдем благодарни да споделите всичко каквото знаете.

Малагеш вдишва и пълни устата и носа си с лютивия аромат на тютюна. Преглъща, докато обмисля какво да каже.

И решава, че не може да сподели какво е видяла. Не и след като Чоудри вече е полудяла тук и е изрисувала виденията си по стените. Ще я помислят за смахната и ще я отстранят от разследването. Има и друга причина — самата тя не знае как да тълкува видяното.

Е, какво да им каже?

— Седях на скалите, гледах как напира бурята и пиех вино. По-точно вино „Пробта“ — добавя написаното на етикета.

Зигне се мръщи гнусливо.

— Уф… Знаете, че в него има и рибено масло, нали?

— Напи ме здравата — отговаря Малагеш, — така че няма да му търся недостатъци.

— Генерал Малагеш, значи сте били пияна, когато взривиха рудника? — пита Надар.

Много умело прикрива отчасти презрението си, но само отчасти.

— Реших да си дам почивка — казва Малагеш. — Не само аз бях там, можете да разпитате хората. Заспах. Събуди ме дъждът и ми се стори, че чух гръмотевица. Но не ми трябваше много време да разбера какво е станало.

— Значи не сте видели нищо подозрително в района след взрива? — уточнява Бисвал.

— Не. Видях какво се е случило и дотичах. И от онзи момент досега помагах на място. — Оглежда другите поред. — Значи смятате, че сред старейшините на племената са се промъкнали бунтовници и са извършили това?

— Единственото логично обяснение, госпожо генерал — заявява Надар.

— Колко срещи на старейшините имаше, откакто бяха откраднати експлозивите?

Бисвал свива вежди, докато пресмята.

— Поне десет. Дори повече.

— Значи са имали поне десет възможности да ни извъртят този номер, но са успели чак сега?

— Тънем в догадки, госпожо генерал, ако позволите да се изразя така — казва Надар. — Експлозивите може да са били прехвърляни от едно племе на друго, докато не са попаднали при подходящия човек. Може би са чакали да си набавят устройство за забавяне на взрива или докато намерят начин да се промъкнат. Или експлозивите са били откраднати от крепостта наскоро. Има много възможни причини да са отлагали чак досега.

— А има ли някакви причини да ударят точно рудника? — пита Малагеш. — А не крепостта или Галериите, или пристанището? Или някое враждебно племе?

— Не можем да обсъждаме това пред главен технолог Харквалдсон и губернатор Смолиск — отсича Бисвал. — Предназначението и ценността на рудника са поверителна информация.

— Но ми подсказвате, че е бил достатъчно ценен — вмята нехайно Зигне, — та бунтовниците да са убедени, че ще ви навредят, ако го гръмнат?

Бисвал я опарва с поглед.

— Генерал Малагеш — намесва се Надар, — ако не сте убедена, че това е дело на бунтовниците, имате ли други предположения?

Малагеш се двоуми. Все още няма никакво желание да сподели видяното.

— Само напомням, че трябва да разгледаме всички възможни…

Вратата се отваря рязко и в залата се втурва старши сержант Панди. Без да се извини, той изтичва при Бисвал и му дава бележка. Намръщеният Бисвал я чете, а през това време нахълтват тичешком още двама вестоносци — единият Воортяштан, другият дрейлинг, за да предадат съобщения на Рада и Зигне.

„Разнесла се е важна новина“ — мисли Малагеш.

В стаята почти не се чува звук. Панди поглежда Зигне и тя отвръща на погледа му, докато отваря плика. Долавя се някаква необичайна размяна на сигнали: едната вежда на Зигне се повдига може би въпросително, а Панди тръсва глава почти незабележимо: „Не сега.“

Малагеш ги наблюдава начумерено. „Това пък що за дивотия е?“

— Какво е това? — пита Бисвал. — Не виждам никакъв смисъл. Харквалдсон е тук. Ето я пред очите ни, в името на морето!

Панди се прокашля, навежда се към него и казва:

— Господин генерал, ако прочетете първата част от съобщението, тя не се отнася за главен технолог Харквалдсон…

Бисвал намества ядосано очилата си.

— Добре де, кой, адовете го взели, ще ни се изтърси на главите?

Рада чете своето съобщение.

— Ч-чакайте… — пелтечи тя ужасена. — К-канцлерът Же Харквалдсон ще п-пристигне тук? Утре вечерта?

— Кой?! — вбесено ръмжи Бисвал.

Гласът на Зигне е като повей от северния полюс:

— Баща ми.

Всички се вторачват в нея. Тя е разгърнала своето листче и се взира свирепо в него, пръстите й стискат хартията като въображаемо гърло.

— Баща ми — повтаря тя.

Кратко мълчание.

— А стига бе — обажда се Малагеш. — Зигруд?!

 

 

Надигналата се гълчава и обърква, и весели неимоверно Малагеш с честите споменавания на „канцлер Же Харквалдсон“ като дипломат от най-висок ранг. Тя успява да схване, че според съобщението Зигруд ще се изтърси във Воортяштан след броени часове, защото на кораба били нанесени някакви повреди при преследването на дрейлингски пирати и сега се нуждаел от ремонт. Това звучи правдоподобно поне донякъде — повреден кораб би се насочил аварийно накъде ли не, та ако ще и към Воортяштан. Но не личи някой да вярва на тази версия. Всички допускат, че появата на Зигруд е свързана някак с графика за строежа на пристанището или пропадането на рудника за тинадескит.

„Що за минно поле е тази малка област — мисли Малагеш. — Какво изобилие от взривоопасни проблеми…“

Трудно й е да сдържи смеха си — знае, че Зигруд е заел някакъв важен политически пост в появилите се съвсем наскоро Обединени дрейлингски държави, но не е очаквала той да се размотава с дума като „канцлер“ лепната пред фамилията му. Опитва да си го представи седнал в кабинет на бюрократ и зает с четене на доклади. Навремето е виждала Зигруд же Харквалдсон и гол, и оплискан с кръв, а в един случай в двете състояния наведнъж, затова тази картинка я забавлява до премала.

Не изпуска от поглед Зигне и Панди в сгорещяващия се спор. Нещо не е наред с тях. Все внимават да не се гледат, но са нащрек един за друг. Изглеждат като хора, които упорито не се забелязват взаимно.

„Нещо се мъти, и то не ми харесва.“ Връща се мислено към обвинението на Бисвал, че Зигне не е позволила месеци наред на никого от Форт Тинадеши да огледа строежа на пристанището. Е, да, може и наистина да е заради напрегнатия график… А може би Зигне не иска никой да се навърта около нейната „изпитателна площадка“ или каквото всъщност представлява онова местенце.

Бисвал обявява края на съвещанието. Малагеш го чака отвън, докато останалите си събират нещата и се изнизват един по един. Панди излиза сред първите и застава до нея да чака Надар.

Малагеш го следи с крайчеца на окото си. Не е лесно да прецени, защото брадата му е пищна и гъста, но бузите му май са почервенели.

— Добре ли си, старши сержант?

— Моля, госпожо? — сепва се той.

— Изглеждаш малко… смачкан. Да не си болен?

— Не, госпожо генерал. Уморен съм като всички, но иначе съм здрав и годен за служба.

Малагеш се усмихва само с устни.

— Много се радвам да го чуя.

Вратата се отваря отново и тя наблюдава съсредоточено появилата се Зигне, която се споглежда с Панди. Малагеш лесно разгадава изражението й: „Няма да повярваш на тази гадост, когато ти разкажа!“

Зигне тръгва устремно по коридора, шалът й се развява като знаме. „Главен технолог Харквалдсон си има твърде много тайни — мисли Малагеш. — Дали не се налага да променя това положение, и то скоро?“

Излиза и Надар и Панди тръгва припряно след нея. После и Бисвал се довлича бавно и недоволно от измърляната заседателна зала. Взира се навъсено в Малагеш все едно тя му е уредила поредното главоболие.

— Този Харквалдсон… Срещала си го, нали?

— Да. Бяхме в една и съща болница за две седмици, след като ме сполетя това.

И вдига протезата си.

— Що за човек е?

Тя обмисля отговора си.

— Чувал си израза „корав бияч“, нали?

— Да. Предимно за бойни части, чиято основна работа е да трошат глави.

— Ами… когато го познавах — погледът й се рее нанякъде — по-корав бияч от Зигруд не би могъл да намериш.

— Ще си имаме ли неприятности с него?

— Може би да, а може би не. Сега е държавен служител, има и семейство.

— Чувам в думите ти и едно премълчано „но“.

— Но в онези дни той привличаше неприятностите както запалена свещ привлича мушици.

Бисвал въздиша.

— Приказно… Ще бъдеш ли с нас, когато го посрещнем утре вечер?

— Опасявам се, че няма да мога — отказва Малагеш. — Имам уговорка, която не мога да пропусна след безумието тази нощ. — Пак вдига ръката с протезата. — Трябва да наглася това нещо.

— О… Ясно. Е, ще очаквам да чуя твоето мнение, когато можеш да отделиш време.

— Непременно, Лалит.

На излизане от крепостта притиска лявата си ръка до хълбока. Истина е, че я боли през цялата нощ, откакто е стояла под дъжда и е видяла Божеството от скалите. Но нагласянето на протезата с нищо няма да помогне в това, което е намислила за следващата вечер.

Представя си високите студени стени на изпитателната площадка на Зигне и платнения покрив. „Я да видим как се троши този орех…“

 

 

Тази вечер Малагеш не е сама на пътя над укрепения бряг, откъдето оглежда морето. Дрейлинги са застанали по пътя на малки групи: всички чакат да пристигне Зигруд — изчезналият доскоро принц от западнал кралски род, организаторът на заговора, който е помел властта на пиратските главатари в Дрейлингските републики, и един от основателите на новородените Обединени дрейлингски държави. Дошлите на брега клюкарстват тихо, чудят се дали е имал попътен вятър, дали корабът му е пострадал зле и дали е дошъл да обяви официално новия етап от разширението на пристанището. Почти не обръщат внимание на Малагеш, която е навлякла огромното палто от черна кожа над полевата униформа, за да скрие чудовищния електрически фенер, провесен на ремък от рамото й. Сейпур е постигнал напредък в много технологии, но оловно-киселинните батерии още не са сред тях.

Тълпата си отдъхва шумно, когато корабът се появява от мрака — същинска кула от издути платна върху вълните. Някои платна обаче са разпрани и оръфани като след свирепа битка.

— Той е — прошепва някой. — Той е!

— Какво е станало с кораба?

— Ти да не си оглупял? Забрави ли, че даувкиндът се закле да прогони пиратите далеч от нашите брегове? Какво друго е правил според тебе?

Малагеш споделя нетърпеливото им очакване. Зигруд е сред малцината освен Шара, които са оцелели в онова безумие в Баликов редом с нея, и може би само той в целия свят би повярвал, че тя наистина е видяла снощи Божество, уж отдавна мъртво. Но тя знае, че още не може да говори с него. „Първо имам да свърша други мръсотийки.“ Тръгва обратно към работните площадки на пристанището.

Преживяла е последните години в сянката на Шара Комейд и рядко си позволява да се смята за хитроумна. Но докато гледа как дрейлингите се скупчват към централата на ЮДК, сама се хвали за чудесното си хрумване.

Разбира се, дрейлингите горят от желание да зърнат своя даувкинд, изгубения (поне допреди години) наследник на трона. Разбира се, това ще ги разсее и ще потисне желанието им да изпълняват съвестно задълженията си. Какъв по-удобен случай би могла да намери, за да се промъкне зад стоманените стени на изпитателната площадка?

Пулсът й се ускорява, когато навлиза между строителните терени. Застава в сянката на един кран и наблюдава, запомня кога и къде обикалят патрулите. Промъква се спокойно и равномерно, промушва се между пазачите, минава през подготвителни площадки, складове с крепежни елементи, стоманени въжета и палети.

Спира за малко само веднъж, когато е под кулата с ПК-512. Познава твърде добре великанското оръжие, затова го оглежда всеки път и се пита дали няма да блъвне адския си трясък. Но както обикновено там няма никой. Тя продължава навътре.

Стените на изпитателната площадка се издигат пред нея. Тук е доста тъмно, мястото не е осветено добре като всичко друго в пристанището. Присвива се в сянката на оградата и доближава полека будката на пазача. Замръзва, щом вижда вътре седнал дрейлинг, който пуши нервно и е сложил нарезната си пушка на рамо. Нисък е за дрейлинг и малко закръглен, има и доста недоволно изражение.

Друг подтичва към него по пътеката. Вторият има къса червеникава брада.

— Корабът му вече акостира!

Ниският в будката гледа сърдито.

— Не ми разправяй! Не искам да слушам!

— Можеш да отскочиш поне за малко, нали? Льофен и хората му зарязаха всичко. Оставиха си камионите при склада за гориво.

Вторият сочи на североизток — почти точно към Малагеш. Тя се притиска до стената.

— Няма ли да млъкнеш? Знаеш, че не мога да напусна поста!

— Но нали…

— Знаеш и какво има тук — натъртва ниският. — Ако мръдна дори за малко, главен технолог Харквалдсон ще ме удави в залива.

— Май си прав — съгласява се червенобрадият. — Добре де, ще гледам и вместо тебе, после ще ти разкажа всичко!

Сбогува се оживено и хуква към централата на ЮДК.

Малагеш обмисля възможностите и се прокрадва покрай стената в другата посока. Продължава по-кротко, когато чува ръмженето на камиони.

Складът за дизелово гориво опира в задната страна на оградената площадка. Тя гледа как цяла дузина големи цистерни се подреждат тромаво на местата си. Изнизват се почти двайсет минути, преди последният камион да притихне. Малагеш наблюдава зорко как шофьорите слизат от кабините и пускат ключовете на камионите в нещо като каса. После началникът им — може би той е Льофен — заключва касата и тръгва след тях по пътя.

Тя се взира в камионите, който май са всъщност петнайсет. Високи са по шестнайсет стъпки. После извива глава към стената, която пък е висока малко над двайсет.

— Хъм…

Изчаква, после се втурва през паркинга към касата. Така и не се е научила да отваря ключалки с каквото има подръка, а и откакто има само една здрава ръка, не би се справила. Затова грабва един оставен наблизо лост, пъха го зад ключалката и натиска с все сила.

Има полза от безбройните лицеви опори на една ръка. Ключалката се откъртва с рязко скърцане. „Тези неща вършат работа само ако са заварени здраво.“ Взема ключ с прикачен номер, намира съответния камион и включва двигателя.

Голяма мъка е да насочи цистерната накъдето иска. Поначало й е неприятно да кара автомобил, особено откакто е саката, а и не забравя нито за миг, че вероятно има зад себе си стотици галони лесно запалима течност. Въпреки всичко мудно и неуверено долепя на заден ход камиона до желязната стена. Спира чак когато задната броня наистина остъргва стената.

Скача от кабината, докопва омазано с масло въже от купчина вехтории и се покатерва върху камиона. Изтичва към опряната в стената задница. Оказва се, че стената стърчи цели седем стъпки над камиона, но тя смята, че ще се справи. Връзва единия край на въжето за скоба отзад на камиона, мята го над стената и то пльосва върху брезента.

Малагеш стои и обмисля как би могла да успее.

— Шибана гадост си е да си едноръка — мърмори тя.

Събира сили и подскача достатъчно, за да опре лакти върху стената. Опънатият брезент все пак хлътва малко и тя се задържа лесно горе. Отдъхва си за миг и премята десния си глезен над стената, после вече я е възседнала и чака дишането й да се успокои.

Уверява се, че позата й е устойчива, вади бойния нож и изрязва в брезента толкова широка дупка, че да се спусне през нея. Поглежда надолу през пролуката, но не може да различи нищо в тъмнината. Доволна е, че носи фенер, макар той да тежи почти десет фунта.

Пуска въжето в дупката. Намества фенера, включва го и насочва лъча, за да види дали краят на въжето е достатъчно ниско, за да скочи от него. Да, ниско е, но там… има още нещо.

Нещо… сбъркано.

— Що за ад е това… — шепне Малагеш.

Стиска въжето със здравата си ръка и съвсем бавно се плъзга надолу. Щом стъпва във вътрешността на площадката, включва отново фенера и се оглежда.

— Да му се не види…

 

 

Най-близката е висока петнайсет стъпки — безупречно изваяние на мъж, седнал на земята с кръстосани крака. Напълно е плешив, по тялото му също няма косми, а изражението и позата му са безметежни: гърбът е изправен, дланите са отпуснати върху коленете. Но в хълбоците, гърба и корема му са забити девет дълги меча почти до дръжките, а върховете им стърчат от тялото във всевъзможни посоки и остриетата несъмнено са пробили какви ли не жизненоважни органи. Мъжът обаче се взира напред невъзмутимо и блажено, сякаш е затаил дъх. Малагеш вижда, че статуята е от съвсем бял камък, може би мрамор, но многото вдлъбнатини са станали дом за черупчести морски твари. Например на спокойното лице има цяла колония миди, плъзнали от шията към скулата, все едно има кожна болест.

В средата на челото е врязан символ: отсечената китка, стиснала острие. Знакът на Воортя.

Малагеш се е вторачила във фигурата, бяла и призрачна в светлината на фенера. Основата е малко накриво, едното коляно е по-нагоре, сякаш статуята е стоварена тук небрежно. Навсякъде пръстта е в следи от верижни машини, които май са влизали и излизали често.

Малагеш се опомня и гледа какво има зад статуята. Брезентовият покрив не пропуска много светлина, лунните лъчи едва се процеждат и пораждат у нея чувството, че е попаднала в огромен барабан или лампа от животинска кожа. Не различава кой знае какво извън лъча на фенера, но… тук явно има десетки статуи.

Или повече. Може би са стотици.

И не са само статуи.

Малагеш мести лъча от статуята на прободения мъж към това, което е до нея — прилича на внушителна каменна маса, сякаш съставена от рога, кости и бивни. Тя също се опира накриво на земята, покрита е с дебел слой пясък и тиня. В нея има някаква необичайна красота и Малагеш се досеща веднага за ритуалното й значение — вижда къде би трябвало да коленичи вярващият, стотиците мънички свещници за мънички свещи. В средата има вдлъбнатина, може би за да се мие човек с водата там или да пие от нея.

Тя обикаля, лъчът се плъзга по калта и другите… неща. Не са просто изваяни, изглеждат като машини или устройства със свойства, скрити за окото и сякаш отхвърлящи логиката.

Колона, която наглед е направена от човешки зъби. Рамка за врата, наподобяваща два огромни меча, опрени под наклон. Трон, който привидно е израснал от коралов риф. Всички са обрасли с купчини черупки. По много от тях лепнат изсъхнали водорасли. Това им придава чудато мрачен вид, сякаш скърбят. Но почти всички са непокътнати, не личи нищо да е отчупено, няма дори драскотина.

— Те са от стария Воортяштан — казва Малагеш на глас. — Извадили са ги от дъното на океана, нали?

Спомня си как Зигне я е уверявала, че вадели само тиня и отломки. А тези неща изглеждат безупречно, все едно са издялани от камък преди броени години. „Защо никой не е чул за това досега?“

Подозира, че вече знае отговора. Отива при някакво черно кълбо, опиращо се като че напук на физическите закони върху тънка мраморна колона, и косъмчетата по ръцете й настръхват. Различава отпечатъци от длани и пръсти, които наглед са стискали кълбото на безброй места, и някакъв глас в съзнанието й твърди нелепо, че още стискат — който е държал кълбото, го държи и сега, но вече го прави някак невидимо и тайно.

„Всичко това направо вони на Божественото.“ А няма нищо друго, което би уплашило цивилизования свят повече от слухове за Божественото във Воортяштан.

Следващата находка я изпълва с искрен ужас: бяла статуя на грамаден могъщ воортяштански пазител, хванал огромен меч. Рога, кости и шипове покриват гърба и раменете му, лицето му е типичната маска на пазител с примитивно подобие на човешки черти. Щом го зърва, виденията от рудника за тинадескит нахлуват отново в главата й. Спомня си как бронята на пазителя е изглеждала объркващо органична, слята с тялото, и пак се сеща тутакси, че техните брони са се хранели с кръв — колкото повече убивали, толкова по-голяма ставала бронята. Малагеш разглежда внимателно това изображение, чиято броня се е разраснала извън всякакви нормални човешки пропорции, може би е направила и тялото в нея неузнаваемо уродливо. Надява се, че размерите на пазителя са преувеличени, защото е по-висок с почти четири стъпки от нормален мъж.

Взира се в широкия пиедестал, в който е врязана думата „Жургут“. Замисля се, вади папката, отваря я и намира бележката от стаята на Чоудри, в която има цитат от Ефрем Пангуи.

„Острието и дръжката в меча на Воортя са имали различни значения за воортяштаните. Острието е въплъщавало нападението и агресията, но дръжката, създадена от отсечената ръка на сина на свети Жургут, е била символ на саможертвата.“

— Тази твар е била светец?

Самата идея за това я отвращава. Тази грамада, настръхнала от рога, кости, зъби и бивни, която не искаш да те навестява насън. Не й се мисли как би се почувствала, ако го види наистина. Същото е като да ти се яви оживял…

— Кошмар! — прошепва тя.

Спомня си и какво й е казала Гожа: „Онова нещо беше страховито. Все едно беше излязло от кошмар.“

Изключва фенера, затваря очи, оставя ги да свикнат с тъмнината и чак тогава ги отваря.

Гледа силуета на Жургут — човешко подобие, цялото покрито с някакви остриета.

— Като мъж, направен от тръни — казва тихо.

Възможно ли е? Дали мъжът, когото Гожа е видяла на поляната на въглищаря, е бил облечен като воортяштански пазител? Нали и самата тя допуска, че убийствата са част от някакъв обред, значи предрешването като пазител също може да е включено в него.

Но Гожа е казала и че мъжът бил страховит великан — всеки би го забелязал, защото няма такива мъже във Воортяштан. Вече няма. Никой не може да стане толкова огромен без помощта на Божественото.

Замисля се за обезобразяването на труповете в стопанството, извършено точно както са постъпвали воортяштанските пазители със сейпурските роби допреди осемдесет години.

„Нима предполагаш сериозно — пита се Малагеш, — че истински, жив воортяштански пазител е извършил онези зверства? Как би могъл да оцелее някой от тях?“

Трепва, защото между статуите проехтява гръмко щракане. Отвсякъде я обгръща бяла светлина. Тя се озърта — сложени нарядко електрически лампи сияят все по-ярко по стените.

— Що за…

Далеч зад нея скрибуца метал. Тя се обръща към тежката стоманена врата, която се завърта бавно.

— Мамицата му! — промърморва Малагеш.

Намира скривалище зад статуята на свети Жургут, присвива се зад пиедестала и чака, цялата слух.

Чува гласове и стъпки. На двама души.

Зигне говори на някого:

— … и не сме сигурни от какво са направени. Това не е обикновен камък. Каквото и да представлява, очевидно не е като в статуите по бреговете на Солда. Засега предполагаме, че двата вида статуи са имали съвсем различно предназначение — едните практично, а другите декоративно. За украса са били онези на брега, затова са били изработвани от обикновен камък, който не е понесъл добре промените в климата. А тези са много по-… Ами… По-устойчиви. Много по-плътни. Нашите драги не оставят дори драскотини по тях. Не можем да отчупим и едно парченце за изследване. Явно са прилагали похвати, каквито не сме виждали досега. Допускаме, че не са били основани на Божественото, защото иначе би трябвало да са се разпаднали на прах, когато Воортя е умряла. Изглежда, че древните воортяштани са имали много други тайни освен свързаните с Божественото.

Малагеш наднича иззад каменния Жургут. Зигне говори на пищно облечен дрейлинг с тъмночервена роба, който носи и церемониална шапка от пухкава кожа с изобилие от златно везмо. А Зигне изглежда твърде бледа и много скована, нещо съвсем неприсъщо за нея — безграничното й обаяние е неизменно във всякаква обстановка.

Малагеш не може да отгатне с какво я е разстроил този мъж, който носи бели пухести ръкавици, бели пухести ботуши и бял пухест колан. Според Малагеш той е безнадеждно конте. Но чак когато той извива глава да се почеше по бузата тя забелязва лъскавата златиста превръзка на едното му око.

„В името на морето! Това е Зигруд.“

Зяпа сащисана неговата богаташка, смехотворна премяна, пръстените на ръцете му, висящата на шията му верига.

„Адове, ама той е като церемониалмайстор на парад!“

 

 

Само с неимоверно усилие на волята успява да не прихне. За нищо на света не би могла да си представи до този миг, че най-довереният убиец на Шара Комейд ще се натруфи така.

Той отваря уста и гласът му си е същият — разтърсващо плътен и дрезгав, сякаш е отлежавал в тъмно пиво.

— И за какво са ги използвали? — казва провлачено.

— За кое питаш? — сприхаво отвръща Зигне. — За статуите ли?

— Да. Ти каза, че имали практическо предназначение. За какво са служили?

— Нищо не знаем. Нямаме догадки какво са можели да правят и дали и досега могат да го правят. — Тонът й е рязък и нетърпелив, дори груб. Тя може би се опомня, защото продължава: — Забелязахме, че на всяка е издълбано име, често на място, където е трудно да бъде видяно. Някои смятат, че тези скулптури са своеобразни паметници — творби, посветени на напусналите този свят. Има и други, открихме в тях кухини, наподобяващи малки гробници. Ето една тук — наглед скромна кутия, но нищо във вътрешността не подсказва, че там е имало тяло. Само… оръжия.

— Оръжия ли?

— По едно. Във всяка малка гробница има поставка, на която е можел да бъде закрепен един меч. Само че не намерихме никакви мечове. Може би и те са изчезнали с Примигването или водата ги е отнесла, когато старият Воортяштан се разпаднал.

Зигруд разглежда статуите и не казва нищо. Мълчанието му като че ли подтиква Зигне да говори.

— Чрез своя човек в крепостта се сдобихме със списък на изпитания за проверка на Божественото. Методи, чрез които се установява има ли Божествена същност в което и да е… явление или предмет, или каквото още се сетиш. Резултатите за всяка от тези скулптури са отрицателни. Това би трябвало да е достатъчно, нали?

Той не продумва.

— Не е ли така? — ядосано добавя Зигне.

— Чух — казва той тихо, — че някой е стрелял по тебе.

— Какво?…

— Някой стрелял по тебе. Куршумът откъснал кичур от косата ти.

— О, това ли… Да, случи се преди време. Оттогава имаме допълнителни мерки за сигурност.

— А взривът? Експлозивите? Смятате ли и това за заплаха?

Единственото му око се взира в нея със странен блясък.

— Да. — Зигне вече говори отсечено и твърдо. — Но тези опасения се оказаха напразни. И така… Да се върнем към това, за което дойдохме. Мерките за сигурност тук се оказаха безупречни досега. Ако не бяха, старейшините на племената щяха да ни тормозят неуморно, за да им предадем статуите. В момента намерението ми е да изнудвам старейшините с тези скулптури, за да ни дадат правата за превоз в пристанището. Иначе ще съобщим за съществуването им на сейпурското министерство, а тъй като са намерени във Воортяштан, не се съмнявам, че министерството ще настоява да ги конфискува и проучи. Подробно. Ще останат незнайно докога под контрола на сейпурите.

Мълчание.

— Според тебе разумен ли е този план? — пита тя. — Или ще искаш да… го промениш?

Зигруд мълчи още дълго. Много дълго.

— Е? — подканя го Зигне.

Накрая той свива рамене.

— Доверявам се на твоите решения.

Тя го гледа изненадано и недоверчиво.

— Наистина ли?… Смяташ, че… идеята е добра?

— Това не съм казал. Ако бях на твое място, щях да захвърля този боклук обратно в морето. Мразя всичко Божествено, та ако ще и да е мъртво. Но не решавам аз. Ти решаваш. И ако според тебе планът е добър, ще те оставя да постъпиш както смяташ за правилно.

Зигне е толкова стъписана, че не намира думи. После пита:

— Защо?

— Какво „защо“?

— Защо си готов да ми позволиш това, ако според тебе планът не струва?

— Защото… — Зигруд въздиша. — Защото мисля, че се справяш добре.

— Не изглеждаш много доволен от това.

Той пак не казва нищо.

— Писна ми това твое мълчание — сопва се Зигне. — Не е толкова хитро, колкото си мислиш.

— Не хитрувам. Просто не знам какво да кажа. — Зигруд се запъва. — Искам да те попитам… Колко… Колко пъти някой се опита да те убие тук?

— Защо?

— Защото искам да знам.

— Според мен няма значение.

— Според мен има.

Тя сумти пренебрежително.

— Значи не е било само веднъж. И струва ли си, как мислиш? Приемливо ли е да рискуваш живота си, за да построиш това? Ако умреш тук, на брега в тази страна, под тези кранове, би ли казала, че си живяла добре?

Зигне скръства ръце на гърдите си и извива глава встрани.

— Много внезапна е тази промяна в отношението ти.

— Защо? Не може ли да съм загрижен за дъщеря си?

— Имаш ли представа — изведнъж се вбесява тя — колко пъти някой се е опитвал да убие мен, мама и Карин, докато живяхме тук? Знаеш ли колко пъти бяхме на косъм от гладната смърт? Но тогава по нищо не личеше да си загрижен.

Тишината натежава.

— Ние… — Зигруд подбира думите с мъка. — Ние вече сме говорили за това. И…

— Говорихме както ти искаше — прекъсва го Зигне. — Както предпочиташе да говорим на всеослушание. Що за пълна нелепост е тъкмо ти — човекът, който си е рискувал живота с какви ли не кръвожадни, ужасни подбуди, да ме питаш ненадейно дали е благоразумно да правя същото с поне донякъде почтени подбуди!

Зигруд май се разкъсва между безсилната ярост и потреса.

— Понякога забравям колко си млада.

— Не. Всъщност забравяш, че изобщо не ме познаваш. — Зигне си поглежда часовника. — Трябва да попитам Бисвал и Надар дали са готови да те приемат. Можеш да останеш тук, ако желаеш, и да излезеш когато решиш.

Малагеш не забелязва тя да се озърне нито веднъж, докато се отдалечава от баща си в лабиринта от статуи и излиза през стоманената врата, която се затръшва тежко зад нея.

Зигруд въздиша тежко и горестно. Зазяпва се унило в брезентовия покрив. После казва:

— Добре, Тюрин, вече можеш да излезеш оттам.

 

 

Малагеш подава глава иззад пиедестала.

— Откога знаеш, че съм тук?

— От самото начало. — Лицето на Зигруд още е помръкнало. — Твоята вакса за ботуши… Прекаляваш с нея. Навсякъде ще позная тази миризма.

— Винаги са ме побивали тръпки от този твой остър нюх. — Малагеш се надига, изтръсква малко кал от панталона си и отива при него. — Май трябва да ти благодаря, че не ме издаде.

Той вдига рамене.

— Не е моя работа. Прав ли съм да смятам, че Зигне не е искала да ти каже какво има зад тези стени?

— Прав си. Така че реших да огледам. — Малагеш спира, защото е ужасно смутена. — Съжалявам, че чух всичко това…

— Да… Животът ми стана обществено достояние — Зигруд разперва ръце и оглежда дрехите си — и това не се оказа толкова лесно, колкото се надявах. За никого.

— Изглеждаш… — Малагеш не си позволява да направи гримаса. — Наистина изглеждаш различно.

— Тези проклетии… Пфу! — Смъква ядосан кожената шапка и превръзката от лицето си и ги захвърля. Когато се обръща към нея, вместо ляво око отново има покрита с клепач празна очна кухина. — Чувствам се по-човешки без тях.

— Тази шапка не струва ли към двеста дрекела?

— Да си я нахлупят тези стари привидения. — Зигруд вдига глава към великанските каменни образи, надвиснали над тях като хищници. — В името на морето — виж ги само! Можех ли да си представя, че моята страна някой ден ще хаби кръв и пари, за да вади такива неща от океана…

— Но на твоето момиче му е хрумнала доста лукава идея. — Малагеш отива при свети Жургут, драсва клечка в камъка и пали папироса. — Може и да успее с изнудването на племената. Не й липсва и адска наглост. Да крие всичко това под носа на Форт Тинадеши… Щях да й се възхитя, ако не бях толкова вбесена.

— Тя е много хитро и коварно момиче. Както казах и на нея, справя се чудесно с това, което върши. — Още една неловка пауза. Той я оглежда от главата до петите. — Личи си, че тези години са били добри за тебе.

— И за тебе. Май си се проявил страхотно в преврата.

— А… — Зигруд маха с ръка. — Не видях почти нищо от този преврат. Дори не можах да се разкърша. Всичко беше като танц в бална зала, всяка стъпка се знаеше предварително, аз само трябваше да ги правя една по една. Шара свърши цялата работа, макар че никой не подозираше.

— Както обикновено.

— Да, както обикновено. Ти имаше ли някакви приключения?

— Как пък не. Тикнаха ме зад бюро. А след като се махнах, засмуках бутилката. Нямам нови белези и липсващи парчета. Поне засега. И ти май си цял и непокътнат, поне доколкото мога да различа под тези царски одежди.

— Е, не е точно така.

Зигруд дърпа устните си отляво и показва пълната липса на кътници от тази страна. Малагеш забелязва и голям белег, който подсказва, че челюстта е била счупена.

— Адска работа… Да не си уловил снаряд с лице?

— Дърводелска тесла. Затова ми е трудно да си ям супата напоследък, а пиенето е още по-мъчно. Преди три години превзехме на абордаж кораба на пирата Линдбир… Чувала ли си за Линдбир?

— Опасявам се, че не знам нищо за него.

— Ами… — Зигруд се замисля и обяснява: — Той беше гнусно лайно.

— Аха.

— Както и да е. Нахлуваме на кораба, изтребваме почти всички и остава само един юнга, скрит в трюма под кърмата. Отивам при него, момчето е на… може би на четиринайсет? Дожалява ми за него. Питам го: „Искаш ли храна? Вода?“ Той ме зяпа, после скача към мен и… — Зигруд тупва с пръсти по лявата си буза. — Много чевръст се оказа с тази тесла. — Зигруд се извръща, погледът му помръква. — Удуших го и хвърлих трупа в океана. Рибите да го превърнат в лайна час по-скоро. Доста време мина, докато всичко зарасне. Тогава ме направиха канцлер. Тоест жена ми ме направи. За да ми спаси живота, така каза.

— Жена ти ли?

— Хилд. Да. Тя е… — Зигруд пак мълчи и умува. — Тя е като Шара. Или като Зигне. Много… ъ-ъ, лукава. И тя е канцлер. Само че на по-важен пост от моя — нещо като канцлер, който назначава другите канцлери. Както направи с мен. Аз обаче си знам в какво ме бива. Просто искам да ловувам в морето и да гоня пирати. Но те ме сложиха зад бюро. Затвориха ме в голям хубав кабинет, където не виждам никого и никой не ме вижда. Все пак настоях да се измъкна оттам, когато Кварнстрьом нападна едно село. Чувала ли си за пирата Кварнстрьом?

Малагеш върти глава.

— Ясно, не си… И той е гнусно лайно.

— Май имате много такива.

— Да. Толкова се увлякохме по тази история с пристанището, чеповете ни вечно надървени от мисълта за пари, че забравихме как да се разправяме с пирати. Трябваха ни… колко бяха — две години, за да ги усмирим. Или бяха три? А после забравихме всичко, направо се захласнахме по работата тук. Както и да е, метнах се на един кораб и го подгонихме. За малко да го спипаме на шейсетина мили оттук. Но той ни съсипа мачтата с гюлета на вериги. Само страхливците се бият така.

— Дочух нещичко. — Малагеш вече се досеща защо съпругата на Зигруд не би искала човек, ръсещ нехайно изрази като „чеповете ни вечно надървени от мисълта за пари“, да е постоянно пред очите на хората. — Значи наистина си тук защото корабът ти е повреден?

— Отчасти. Преди няколко месеца Зигне изпрати шифрограма до началството, за да попита одобряват ли тази тактика. Исках да видя какво става, а повреденият кораб е добър повод. Впрочем ти какво правиш тук? Не е ли странно да се озовеш на такова място?

— Шара — казва тя, сякаш името е изчерпателен отговор.

— Ясно. И твоята оставка ли влизаше в играта?

— Не. Това си беше мое решение. Тя просто ме придърпа обратно.

— Постъпва зле, като праща стар воин отново на бойното поле. И с каква игра се е захванала този път?

Олеква й, че Зигруд не разпитва за подробностите в нейната оставка, защото й е омръзнало да отговаря уклончиво.

— Открили са някаква руда, метал или не знам какво близо до крепостта. Шара се тревожи, че това нещо може да е Божествено.

Двамата сядат на пиедестала на свети Жургут и тя му разказва накратко за разследването на Сумитра Чоудри и за изчезването й. Той слуша внимателно и пуши лула — старата лула, както забелязва Малагеш, не някоя изящна луличка с украса от слонова кост, а мръсната и надраскана грозотия от дъб, която винаги е държал в джоба си. И неочаквано се чувства адски спокойна и склонна към откровеност за пръв път от много седмици. Двамата със Зигруд са минали през огън и смърт, после са лежали дълго в болницата край Баликов. Но тя още се ядосва, че той се е възстановил бързо и почти напълно, с което е изумил лекарите, а тя много по-бавно и мъчително.

След като тя млъква, Зигруд размишлява дълго. После казва:

— Я ми обясни пак що за руда е тази.

— Проводник на електричество. Като онези, с които работят електрическите лампи. Наумили са си да я използват за… Знам ли — да захранват повече лампи, да го правят по-лесно и по-бързо.

Зигруд я зяпва в недоумение.

— По-бързо ли? Как ще направят светлината… по-бърза?

— Адовете да ме вземат, ако знам. Инженерни дивотии. Казах им, че изпращат тук неподходящ човек, но те ме стискаха за топките — образно казано в моя случай.

Той клати глава и се заглежда в статуите и централата на ЮДК, чийто покрив едва се подава над оградата.

— Виж в какъв свят ни натресоха. — Зигруд се вторачва в някаква бяла като кост арка. — Може би трябва да ни зарежат тук, в това гробище на старини.

— Може би не всичко тук е ново за нас. Снощи видях нещо… И май сме го виждали само Шара, ти и…

Преди да довърши, стоманената врата пак се отваря. Двамата вдигат глави — Зигне е.

Вижда ги и спира като закована. Кима със сдържана ярост, сякаш казва на глас: „Тъкмо това очаквах.“ Тръгва към тях.

— Колко приятно…

„Защо, макар че сме с по двайсет-трийсет години по-стари от нея — чуди се Малагеш, — сега се чувствам все едно сме две хлапета, сгащени насред беля?“

Изправя се и казва:

— Добър вечер, главен технолог Харквалдсон. Чудесна нощ, нали?

— Значи да смятам, че вие сте разбили касата в склада за гориво, откраднали сте камион и сте прескочили стената.

— Кражба ли е, ако камионът изобщо не е напускал склада?

— Знаете ли, бих могла да дам заповед да ви застрелят.

Зигруд се надига.

— Я сти…

— Пробвай! — прекъсва го Малагеш. — После пробвай да обясниш защо са ме застреляли тук. Като гледам какво има тук, ти май си в доста по-неизгодно положение от мен, главен технолог Харквалдсон.

— Бих очаквала като гражданка на Сейпур да предпочитате свързани с Божественото предмети да бъдат съхранявани под строг надзор.

— Права си. И точно защото съм от Сейпур, според мен е голяма гадост от твоя страна да не ни кажеш, че имате такива неща тук. Да, разбирам защо не би искала да ти отнемем най-силния коз в играта. Искаш да го изиграеш срещу племената, нали?

Веждите на Зигне се извиват от учудване, че Малагеш е разгадала замисъла й.

— Криех се ей там — посочва Малагеш с папиросата. — И чух всичко.

Лицето на Зигне става яркочервено.

— Как смееш! Това… Това… — Впива поглед в баща си. — Ти нищо ли няма да кажеш?!

Озадаченият Зигруд свива рамене.

— Какво да кажа?

— Поне нещо убедително в моя подкрепа! Не е ли смехотворно да питаш мен какво да кажеш, когато тази жена е подслушвала личния ни разговор!

— Не са важни някакви семейни тайни — казва Малагеш, — нито търговските хитрини на вашата компания. Цялата тази гнусотия наоколо е заплаха за националната сигурност, главен технолог Харквалдсон.

— Това са статуи, нищо повече — възмутено отвръща Зигне. — Проверявахме ги за каквито и да било признаци на Божественото, но няма и следа от него. Ако бяхме открили прояви на Божественото, щях да уведомя крепостта незабавно.

— Да, ако ги бяхте открили с изпитания, за които сте осведомени официално от Форт Тинадеши — натъртва Малагеш. — Искаш ли да се разровя и да открия кой е вашият човек там?

Зигне пребледнява.

— Това няма нищо общо със Сумитра Чоудри.

— Сигурна ли си? Не криеш ли още тайни от мен, Зигне? Или тази беше единствената? Знам чудесен начин да претърся всяко местенце при вас — да подхвърля на Бисвал какво става и да го насъскам да обърне всичко тук с главата надолу от чиста параноя.

Зигне я гледа стреснато, после се обръща към баща си.

— Тази… тази жена излага на риск цялата ни страна. Всичко ще пропадне, ако не довършим проекта за пристанището. Още ли ще гледаш бездейно отстрани?

— Зигне, ти си хитроумно зверче — казва Зигруд. — Стига ти умът да знаеш кога са те притиснали в ъгъла. Ако имаш какво да й кажеш — кажи го.

Зигне въздиша раздразнено, после се обръща към Малагеш.

— Казах ти всичко, което знаех за Чоудри. Постарах се да ти помогна дори повече, отколкото е нужно!

— Погледни ме в очите — Малагеш пристъпва към нея — и го повтори.

Ледените очи на Зигне проблясват.

— Заклевам се, че е така, генерал Малагеш.

Малагеш се взира в нея още миг-два, после кимва.

— Добре. Вярвам ти. Засега.

— И… за статуите…

— Питаш дали ще те издам ли? Още не съм решила. В момента си имам по-лоши грижи, а ако направя и това, положението само ще стане още по-заплетено.

— Май ще трябва да се задоволя с това. Ако сме приключили с взаимните заплахи, може ли да заведа баща си на срещата с Бисвал? Всъщност къде ти е шапката, татко?

Зигруд свива рамене.

— Вятърът я отнесе.

— Няма значение. Ще ти намерим друга. Хайде, да вървим.

Тримата тръгват към изхода от площадката. Зигруд се прокашля и мърмори с какво удоволствие ще се върне в централата да поспи след всичко това.

— Покоите ти са готови — троснато го уверява Зигне. — Ще бъдеш настанен в апартамента на фара.

— О…

— Най-хубавият апартамент в сградата — добавя тя.

Малагеш не може да проумее как е успяла да вложи такава неприязън в тези думи.

— Няма нужда — отказва Зигруд. — Спал съм и на много по-лоши ме…

— Знам. И това не е важно. Важното е, че ти си даувкиндът и всички тук очакват да се отнасяме към тебе подобаващо. Ако те пъхна в някоя стая за работници, ще помислят, че проявявам неуважение.

— Тогава… Ще им кажа да не си го мислят! — наежва се Зигруд. — Ще им кажа да си го начукат!

— О, не! Не и с тези думи. А и ще изглежда, че се опитваш да ме оправдаеш. Ти вече не си никой! Хората имат очаквания към тебе!

— Говориш като майка си.

— Ако с това намекваш, че говоря умно — да, ще го приема като компли…

Малагеш вече не ги слуша. Още не е била в тази част на площадката, затова не е виждала огромната, висока петнайсет стъпки статуя до самата ограда. Щом я зърва, спира рязко и сякаш ледена висулка пронизва сърцето й.

Веднага я познава. Ама разбира се! Нима не е видяла снощи несравнимо по-великанско подобие на това изваяние да се надига от морето и да опира гигантска длан на скалите? Нима страшните сцени по бронята не са се запечатали в паметта й — същинска плътна стена от невъобразимо насилие?

— Воортя… — шепне Малагеш.

Вторачила се е в статуята, която е толкова бледа, че светлината сякаш се процежда през нея. Изглежда направена от най-чистия сняг. Поставена е върху пиедестал, пред който има широка купа, почти като вана, с ноктести лапи вместо крачета. Долу по пиедестала са издълбани много титли:

ИМПЕРАТРИЦА НА ГРОБОВЕТЕ

СТОМАНЕНАТА ДЕВА

ОНАЗИ, ЩО ЯДЕ ДЕЦА

КРАЛИЦА НА МЪКАТА

ОНАЗИ, ЩО СЦЕПИ ЗЕМЯТА НА ДВЕ

Малагеш се пита как е възможно някой някога да е обичал и боготворил такава твар. И изведнъж проумява: „Защото са победили.“ Както Бисвал й е казал веднъж в дните на сумрачна свирепост по време на Жълтия поход: „Войната е ад, какъвто и континенталите, и техните богове никога не биха могли да измислят. И ние сме длъжни да се държим подобаващо. Онези, които виждат войната каквато е, ще победят в нея.“

И воортяштаните май са били прекалено готови да виждат войната каквато е. Наслаждавали й са се, изградили са страната си върху нея — цяла култура, породена от желанието да причиняват на другите немислимите ужаси на войната. Така са побеждавали отново и отново. Оцелели са в Божествените войни, а после са завладели почти всяко парче суша на света.

И естествено, че са я обичали. Колкото ще жестока или равнодушна да е била, помагала им е да побеждават.

Малагеш тътри крака напред, впила поглед в това студено неподвижно лице. Спомня си нещо, което е чувала — Воортя не продумвала и пред другите Божества, и пред поклонниците си. „Не се е налагало, нали? Само се вгледай в това лице и ще разбереш всичко, което ти е нужно…“

Забелязва някакво движение пред статуята. Трептене във въздуха като от горещина, сякаш на земята има огън, но тя не може да го види. Взира се с присвити очи в раздвижения въздух, опитва се да проследи източника.

Но не е ли имало огън на земята преди време? В калта под трептенето още се виждат овъглени съчки и пръсната сивкава пепел, все едно някой е спирал за нощувка там.

Мозъкът й работи трескаво. „Същото е както в рудника за тинадескит. Сумитра Чоудри да не е идвала и тук, за да направи своето чудо?“

Пристъпва натам нетърпеливо, за да потърси следи от изгорен розмарин или сушен жабуняк.

Но внезапно настъпва… промяна.

Малагеш спира и вдига поглед към лицето на Воортя.

Светът се смръзва.

Има някой в статуята. Твърде смахнато чувство, но тя не се съмнява: там е нечие съзнание, нещо будно, което наблюдава.

— Има някой там… — прошепва Малагеш.

— Какво? — чува гласа на Зигне сякаш в далечината.

Опитва да се взре по-дълбоко в празните, безизразни очи.

— Има някой зад тези очи. Някой… отвръща на погледа ми.

Струва й се, че статуята на Воортя се накланя към нея. И тогава вижда морето.

 

 

Тъмни води се люшкат под жълтата луна. Тя пада в морето, потъва все надолу в дълбините през блещукащите копия на лунните лъчи, вихрушките от мехурчета и мярналите се лъскави риби.

Светлината под нея се променя, сякаш има втора луна и второ небе на дъното, и тази луна не е жълта, а бяла, чисто бяла.

Пронизва мрачната вода, издига се в това второ небе и вижда…

Остров, полегнал на хоризонта, обгърнат в мъгла. Странни върхове пробиват струпаните около него облаци като коралови израстъци.

Чуват се гласове в нощта: „Майко, Майко! Защо ни изостави?“

Островът се носи стремително към нея. Брегове с белотата на кост и с крехкостта на седеф, а от чудатите пясъци се надигат огромни градежи, могъщи кули, напомнящи за хитин и нокти. Тя вижда, че някои изобщо не са здания, а статуи, по-грамадни и от най-високия небостъргач в Галадеш, такива колоси, че едва различава върховете им…

„Майко. Ние те обичахме. Ние те обичаме. Молим те, дай ни обещаното.“

Малагеш се рее през белия град. Студената бяла луна запълва тъмното небе над нея. „Наистина ли съм тук? Пренесоха ли ме тук?“ Разбира, че не може да отгатне. Просто витае из този необикновен безкръвен свят от издути постройки, които изтъняват нагоре във виещи се изящни кули, свят на огромни безмълвни великани, скрити в облаците.

И тогава осъзнава, че не е сама.

Улиците и бреговете пред нея са пълни с хора… Но те не са нормални хора. Нужно е само да зърне стотиците стърчащи неща по раменете и гърбовете им, за да проумее какви са всъщност.

Хиляди, много хиляди воортяштански пазители стоят напълно неподвижно на лунната светлина, рамо до рамо по улиците, площадите и далечните брегове. Малагеш едва не изкрещява от ужас, убедена е, че тези чудовищни твари ще се обърнат към нея и ще я разкъсат. Но те не правят това. Осеяните с бодли и шипове ръце са отпуснати върху дръжките на тежките мечове, очите гледат нещо високо над тях.

„Молим те, Майко — шепнат те. — Молим те, говори ни.“

Малагеш се носи между уродливите воини, вторачва се в техните простички маски и грозна броня, сякаш наполовина от рога и наполовина от черупки. Накрая се обръща бавно в посоката, накъдето гледат те.

Вторачили са се във висока бяла кула насред града. На самия връх има балкон и макар да знае, че будна не би могла да има толкова зорки очи, Малагеш различава как горе някой крачи напред-назад.

„Майко — казват те, — ела при нас.“

А после една от гигантските статуи пред нея… помръдва. Съвсем недоловимо движение, лекичко трепване, но тя знае какво е видяла. Статуята стои с гръб към нея, тя обаче разпознава фигурата, сияеща под луната — нали е изстреляла патроните от барабанлията към същия силует само преди две нощи?

„Воортя.“

Прекрасна, страшна и великолепна, въплъщение на жестокостта, Воортя се е изправила в мъглата. Безшумното движение на тази огромна фигура вдъхва безграничен ужас на Малагеш.

Богинята се обръща бавно, извива глава, сякаш е чула някой да я назове по име.

„Не, не. Не, моля, не…“

Тъмните бездушни очи се завъртат към нея.

„Майко — шепнат пазителите, — Майко, Майко…“

Тогава някой казва зад рамото на Малагеш:

— А ти трябва ли да си тук?

Тя се обръща към надвиснала над нея грамада от лъскав метал. И преди да отвори уста за писък, неочаквано пак се потапя в океана.

Нагоре, все нагоре. Обратно през неспокойните тъмни води, които пронизва устремно към променливата светлина на жълтата луна.

Изскача от океана и светът се завърта около нея.

 

 

— Тюрин? — вика я Зигне. — Тюрин!

Тя усеща студена кал по врата си, главата я боли отзад. Вкарва въздух в дробовете си и ненадейно я раздрусва кашлица.

— Генерал Малагеш? — не млъква Зигне. — Добре ли сте?

Тя отваря очи и за свой ужас вижда бели статуи над себе си… но те са скулптурите от площадката, а не грамадните страшилища, които е зърнала на онова място.

Но какво е онова място?

„Знам какво е — казва си тя смразена. — Знам къде попаднах преди малко.“

Лицето на Зигруд се появява пред нея. Той прикляка да й помогне.

— Тюрин? Кажи нещо. Можеш ли да говориш?

— Още е там — хрипти тя. — Истинско е…

— Кое? За какво говориш?

Тя чувства, че отмалява, все едно видяното е ранило самия й ум. И преди да припадне се напъва да им извика: „Градът на остриетата! Още е там! Града на остриетата още го има!“ Но не успява — мракът я поглъща.