Робърт Джаксън Бенет
Град на остриета (7)

От дълбините

Погубваме мечтите си заради какво ли не и винаги забравяме, че ще се пробудим и ще видим само прах и пепел!

Що за глупци сме да се преструваме, че когато тръгнем на война, не водим със себе си и своите любими хора.

Ако знаех каква мъка ще си навлека, щях да стана майсторка на играчки.

Валайча Тинадеши на погребението на нейния 4-годишен син, Юкоштан, 1659 г.

В бялата твърдина богинята отваря очи.

Знае какво ще види. Знае, че ще види огромните бели празни зали, белите колони с назъбени капители и нескончаемите виещи се бели стълби. Знае, че ще види студената бяла светлина на луната, нахлуваща през прозорците. И знае, че ако отиде при прозорците, ще види безкрайните бели брегове и великанските бели статуи, ще чуе бавното мърморене на морето.

Знае, защото е в този бял дворец открай време, още от началото на времето и всички неща.

Тя тръсва глава. Ризницата й звънва тихо от това движение. „Не е вярно — сгълчава се тя. — Не си била тук винаги… Не помниш ли?“

Броди из белите зали, металните й ботуши тропат по белия каменен под. Броди часове наред, може би и дни — не знае как минава времето. Не вижда и не чува никого. Сама е тук. Това огромно място е напълно опустяло.

Поне вътре — отвъд стените на двореца е съвсем различно.

Тя долавя мислите им дори от недрата на своя палат. Терзаят съзнанието й с тези измъчени копнежи и жални, плачливи молби, умоляват я да ги забележи, да направи нещо. Тя се насилва да ги пренебрегне, да ги държи настрана, но те говорят толкова думи и са толкова много…

„Майко, Майко — дай ни онова, което обеща. Дай ни онова, от което се нуждаем. Дай ни онова, за което се сражавахме и умряхме…“

Богинята се опомня, когато изкачва стълби, може би за да избяга от тях. Не е уверена в това. В твърде много неща не е уверена напоследък. Има смътни спомени как е било някога и знае, че някак е избрала да бъде тук… но е толкова трудно да си спомни.

Стига до прозорец. Поколебава се — не иска да види, нежеланието й е отчаяно, но знае, че трябва да погледне. Те стават все по-силни и тя вече не се владее.

Застава пред прозореца и наднича. Стои нависоко, стотици стъпки над земята, и гледа към струпани нагъсто кули, бели като порцелан и блещукащи, чудновато органични, сякаш са морски гъби или коралови израстъци. По-смущаващи са статуите, стърчащи между кулите и над улиците — могъщите фигури имат само далечна прилика с хора и са замръзнали в мигове от битки с вдигнат меч или мушкащо копие.

Но не това я обърква най-силно. Защото далеч под тях по бреговете на този остров, край неизброимите канали и по улиците стоят…

Чудовища. Изчадия. Високи страховити лъскави същества с безизразни примитивни лица, гърбовете и раменете им осеяни с рога и дълги зъби.

Техните мисли брулят съзнанието й като ураган, блъскащ къща: „Майко… Майко! Молим те, освободи ни! Молим те, дай ни обещаното…“

Тя затваря очи и се извръща. Някаква частица от нея знае, че някога са били хора и са се превърнали в тези твари само защото това е било поискано от тях. Но тя ли го е поискала? Все не успява да си спомни.

Върви нагоре по стъпалата към своята тронна зала — огромният грозен червен трон я чака. Той е донякъде като живо същество: нейно творение, което сякаш проси близостта й. Седне ли на червения трон, тя си връща по-голяма част от себе си.

„Не е твой — напомня си тя. — Всъщност не е.“ Но не може да убеди сама себе си.

А близостта до трона незнайно как я прави по-силна, помага й да си спомни. Помага й със спомена за твърде странната гледка преди някой и друг ден: тя застана пред прозорец към друг свят, в който имаше някакви хора. Те не знаеха, че е там, че ги слуша как описват рудник, прокопан дълбоко в земята… Внезапно в изблик на ярост и изумление тя проумя какво вършат и нямаше значение дали самите те разбират.

Докато си спомня, застанала пред огромния червен трон, юмруците й се свиват и тя прелива от ужас, бяс и погнуса.

След всичко, което тя е направила за тях, искат да й причинят това? Да лишат от смисъл цялата й саможертва?

Знае, че трябва да направи нещо. Трябва да се намеси. Но това може да я убие.

„Струва ли си?“

Тя се замисля.

„Да. Да, струва си.“

Съсредоточава се, протяга ръка и посяга към меча.

Мечът винаги е там. Никога не изчезва напълно, защото от деня, когато го е взела в ръка, той е част от нея или тя — част от него. Защото тя разбира със самата си същност, че той е много повече от оръжие: стисне ли черната дръжка, зърне ли проблясващото острие, тя преживява хиляда битки, хиляда убийства, хиляда години на жестоки сблъсъци, чува крясъците на хилядни войски и гледа небесата потъмнели от хиляди копия и стрели, вижда как пръстта омеква и потъмнява от кръвта на хиляди.

Тя държи меча в бялата кула. „Ти си едно с мен — шепне мечът. — Ти ми принадлежиш и аз ти принадлежа…“

Знае, че това не е истина. Или поне мисли, че не е. Но е нужно да вярва в това още мъничко. Чрез съгласието с меча може да постигне толкова много…

Например да прекоси към земята на живите и да я подложи на почти безгранична разруха.

Тя вдишва, затваря очи и слуша меча.

 

 

През своята продължила 17 години служба като губернатор на град Баликов Малагеш е ръководила 127 срещи на градските старейшини, 314 заседания по проблемите на града, 514 събрания в градската управа и 1073 съдебни заседания по дела срещу нарушители на Световните регулации, дръзвали да се занимават с Божествата въпреки строгия надзор на Сейпур. Знае точния брой, защото след всяко събитие, което понякога се е проточвало до десет часа, се е връщала в кабинета си, вадила е папката и е отбелязвала поредната чертичка на последния лист.

Само една. Защото тези миниатюрни знаци някак са й помагали да се отдели от цялото си презрение, ярост и безсилие, да го укроти и да го освободи чрез това единствено сдържано движение, като натисне с върха на писалката меката податлива повърхност на листа. А често е имала твърде много за освобождаване, защото една от прелестните особености на всяка среща с толкова учтивите жители на Баликов са били безбройните обиди, оскърбления и неприкрити заплахи, изкрещени към нея с все сила.

Но сега Малагеш гледа събраните племенни старейшини в Галериите на Воортяштан, средището на градската управа, и си казва, че службата й в Баликов е била като приятна разходка в сравнение със ставащото тук.

Веждите й се извиват, докато наблюдава как възрастен брадат мъж с червена татуирана лента около шията се надига от мястото си, изобразява с позата си непоносима скръб и започва да крещи:

— Искам да обвиня за тази смърт рода Орскова! Искам да провеся смъртта на хората от моето племе върху техните шии и рамене!

Думите му са посрещнати с хули и твърде подробни заплахи от гърлата на половината присъстващи.

Бисвал, седнал зад масата в предната част на Галериите, си разтърква слепоочията.

— Господин Иска, вече ви бе напомнено два пъти, че обвиненията в убийство са премахнати официално от пълномощията на тази среща. Моля ви, седнете.

— Тогава как злодеите и убийците, седнали тук с мен, ще разберат вината си? — изревава мъжът. — Нима имената на моите погубени братя, сестри и деца ще бъдат забравени и ще се превърнат в пепел?

Още дюдюкане и обидни подвиквания. Малагеш оглежда с присвити очи старейшините на племената. Всичките са кльощави и изнурени, облечени в дълги одежди и кожи, шиите им татуирани ярко с чудати шарки. Вижда сред тях жени и това я изненадва — в Баликов на жените е било строго забранено да вършат друго освен да произвеждат деца в утробите си колкото се може по-често и успешно.

„Но пък Воортя едва ли е била склонна да търпи такива дивотии.“

— Съхранението в паметта на имената на покойници или живи хора — подхваща Бисвал уморено — вече не е въпрос, с който се занимава това събрание. Решихме това още преди три заседания. А сега може ли вече да се заемем с основната точка в нашия дневен ред? — Той взима лист и го показва на седящите в залата. — Убийствата до град Пошок, за разследването на които Форт Тинадеши ви моли да съдействате.

— Убийства, извършени от рода Тернопин! — крясва жена някъде в задните редици. — Главорези, крадци и лъжци!

Галериите кънтят от обвинителни викове. Малагеш извива очи нагоре.

— Да му се не види…

Докато Бисвал укротява разгорелите се страсти, тя се съсредоточава върху необикновената фигура вляво от него: дребничка и невзрачна континенталка на трийсетина години с големи тъмни очи и стеснително присвити устни. Дрехите й наглед са с три номера по-големи от нужното. Прегърбената й стойка подсказва, че копнее да се свие на топка и да се слее с облегалката на стола. Пише трескаво в голям бележник насред врявата, пръстите и китките й са почернели от мастило.

Бисвал вдига ръка след нечий въпрос.

— Според мен трябва да се допитаме до губернатор Смолиск по този проблем. Рада, случайно да си донесла протокола от миналия месец?

„Значи тази е континенталката, която са назначили за губернатор.“ Малагеш наблюдава как Рада рови забързано в чанта зад стола, вади купчина книжа, прелиства ги и започва да чете на глас:

— В-в-въпросният п-п-представител е казал, цитирам… — Поема си дъх и продължава: — „Д-дано всички синове и д-дъщери на рода Хадярод бъдат изкормени к-к-като зайци и умрат над пламъците.“

Един старейшина скръства ръце тържествуващо, сякаш правотата му е била потвърдена неоспоримо.

— Благодаря ти, Рада — казва Бисвал. — Господин Сокола, макар че тази заплаха наистина бе отправена на миналото заседание, жертвите в Пошок нито са били изкормени, нито са били изгорени, нито принадлежат към вашия род Хадярод, което ви е добре известно. И ако не ме подвежда паметта, съвсем същото проклятие бе изричано на почти всяка среща на старейшините, понякога и повече от веднъж. В момента не съм убеден, че то е някакво доказателство за вина, и предпочитам да обсъждаме само как бихте могли да помогнете на нашето разследване или да предоставите сведения, които се отнасят до…

Крясъци заглушават следващите му думи. Той въздиша и се озърта към Рада, която свива рамене и се опитва да запише някои от по-оглушителните викове.

— Днес е малко по-оживено, отколкото на предишното заседание — чува Малагеш глас зад себе си.

Малагеш се обръща. Зигне е, разбира се. Пак носи шала си, но днес е предпочела кожено яке вместо непромокаемото палто. И на тази дреха обаче личи емблемата на ЮДК.

— Тъй ли? — промърморва Малагеш.

— Дори Брурск — онзи там — се е разгорещил. — Зигне сочи дебелак със синя кожена куртка, който размахва юмрук и се кара на някого отсреща. — Обикновено е кротък като крава.

— Не е попаднал в много кротка компания. — Малагеш пак плъзга поглед по събраните хора в опит да открие нещо подозрително. Но според нея всички тук приличат на побъркани бомбаджии. Не може да проумее какво е очаквал Бисвал да направи тя на това място. — Често ли идвате на тези сборища?

— Опитвам се. Генерал Малагеш, не се оставяйте да ви заблудят техните татуировки и груби закани — някои сред тях са твърде хитри и схватливи, надушват промяна. Най-влиятелните вождове си представят пристанището и всички печалби от него като баница, а себе си — като единствените имащи право да режат парчета от нея. Затова съм тук.

Нещо се намества полека в ума на Малагеш.

— И затова ли централата на ЮДК изглежда построена за векове?

— Моля?

— Често казвате, че пристанището ще бъде завършено за две години. За какво ви е било да строите нещо толкова трайно… ако не сте възнамерявали да останете тук дълго? Много дълго.

— А какво бихме правили според вас?

— Ще вземете своето парче от баницата, разбира се — отвръща Малагеш. — Пристанището е еднократна сделка. Но ако вие сте компанията, превозваща товарите по Солда… в името на морето, ще печелите милиарди дрекели всяка година.

Зигне се усмихва безметежно.

— Хъм… Сече ви умът, генерал Малагеш, няма как да не призная. Макар че някои от тези проклети племена са намислили да ни доят като крава и заплашват да отстъпят част от транспортните права на други фирми… Те обаче забравят кой ще контролира устието на Солда.

— Не мога да не се питам, главен технолог Харквалдсон — подхваща Малагеш, — дали и когато пикаете влагате в това някакви лукави кроежи.

— Е, аз съм се нагърбила и с ролята на посланик на пристанището. — Зигне се навежда напред и се заслушва. — И като заговорихме за това…

— … убийства, за които никой от племената не е виновен! — вика хилава жена под тях. — Те не са дело на човешка ръка! Уверявам ви — това не е сторено от воортяштани! То е проклятие, Божествено възмездие за светотатството, което извършват спрямо нашата древна родина!

— Предполагам, госпожо Балакиля — обажда се Бисвал, — че имате предвид пристанището.

— Дрейлингите и техните грамадни машини вадят костите на самата ни култура! — надава вопъл жената. — И будят много неща, които бяха в покой! Божественото няма да търпи такова оскърбление и всички ще платим цената за това!

Бисвал кима.

— Госпожо Балакиля, благодаря ви за мнението по този въпрос. Но както виждам, главният технолог Харквалдсон присъства на балкона и може би ще пожелае да го коментира.

Всички обръщат глави към двете жени горе. Малагеш е свикнала с насочената към нея ярост на тълпи и все пак от горящия в толкова очи бяс дори тя се стряска леко. Но в дъното една група старейшини с мек жълт оттенък на шарките по шиите се изправят почтително, сякаш ги поздравяват.

Може би поздравът е отправен само към Зигне, която застава до парапета и започва със силен и звънлив глас:

— Както вече съм обяснявала и дори показвала лично на някои членове на това събрание, Южната дрейлингска компания вади от дъното на залив Солда само разпадащи се камъни. Направихме задълбочено проучване преди това начинание и стигнахме до извода, че в залива няма запазени образци на архитектурата. Извличаме от дъното единствено пясък, тиня и отломки. Нищо повече. Ако се случи да открием произведение или предмет с културно значение, бихме уведомили незабавно събранието.

— Тези приказки са лъжи! — изкрещява кльощавата Балакиля и в залата пак се надига врява.

— Уверявам ви, че не лъжа — невъзмутимо отвръща Зигне.

Но в гълчавата се откроява един вик:

— Коя е онази там?

Всички млъкват смръщени и се озъртат към викащия. Оказва се кривокрак мъж с проскубана брадица до една стена; той се покатерва на скамейката и изпружва ръка към Малагеш.

— Коя е тази до тебе? Жената с дървената ръка?

— Ама че говна — мърмори си Малагеш и се смъква на седалката.

Още някой се намесва гръмогласно:

— Онази пълководка, която присъствала на убийството на Колкан!

Балакиля надава тържествуващ вой:

— Видяхте ли? Видяхте ли, а? Защо от Сейпур пращат помощницата на онази, която уби Божество, ако не се страхуват от възмездието на Божественото? За какво е тук, ако не да ги брани от отмъщението на Воортя?!

— Аз… май е по-добре да напусна — казва Малагеш, докато се изправя. — Убедена съм, че присъствието ми тук не помага с нищо.

— Тръгнете ли си сега — възразява Зигне, — ще ги подтикнете да задават още повече въпроси.

— Изнизва се, защото съм права! — крещи Балакиля и се изпъчва в прохода между скамейките. — Бои се от истината и бяга от нея!

— Убедихте ли се? — натъртва Зигне.

— Генерал Малагеш — започва Бисвал, който поглежда нагоре към нея, — може би ако кажете няколко думи за…

— Тя е тук, за да доубие каквото е останало от нашата култура! — врещи Балакиля.

— Тя е тук, за да ни подчини на камшика на Сейпур! — изревава някакъв мъж.

— Да му се не знае… — И Малагеш застава до парапета. — Искате да знаете защо съм тук ли? Точно на това място от целия проклет свят?

— Кажи ни! — провиква се някой отдолу. — Хайде, казвай!

— Добре! — ръмжи Малагеш. — На почивка съм, шибани тъпанари!!!

Думите ехтят във внезапно притихналата зала. Малагеш се врътва и излиза. Докато се измъква през вратата, чува как някой се обажда съвсем тихо:

— Тя почивка ли каза?

 

 

Докато чака срещата да свърши, Малагеш се мотае вкисната по коридорите в Галериите. Чувства се твърде странно на това място — все едно е в скелета на кит, изхвърлен от вълните на брега; таванът е като извити бели ребра с прешлени по средата, от които стърчат израстъци. Ехтящите викове от залата вече звучат като грохот на прибой и изведнъж не е толкова трудно да повярва, че е затворена в търбуха на някакво подводно чудовище.

От скука се заглежда във витрините, подредени като в музей покрай стените. Крачи по коридора и зяпа разсеяно всеки експонат… но скоро се убеждава, че това не са обикновени творби.

Първо вижда тежък и закръглен побит камък, който според табелата до него бил издялан лично от свети Жургут по време на неговото „въздигане“. Изглежда, че камъкът е минал през дъскорезница — сечен и рязан многократно, но без да остане нито една пукнатина. Каквото и острие да се е впивало в него, минавало е като нож през масло. Текстът гласи:

Щом хванал меча си, изкован от Воортя, свети Жургут бил въздигнат, възнесъл се в чистотата на войната и битките, а този камък бил първото изпитание на неговата мощ. Но воортяштанските остриета били предназначени не само за бой: според легендите древните воортяштански мечове можели да общуват, те пренасяли мисъл и реч. Мечовете до такава степен се превръщали в начин на живот в този древен град, че според много свидетелства човекът и оръжието се смятали за неделими. За съжаление нито един воортяштански меч не се е съхранил до наши дни.

— Да бе, каква трагедия — мърмори Малагеш.

Но чак когато се премества при следващия експонат наистина губи спокойствие.

Спира и се вторачва. Радва се, че е сама, защото иначе би вдигнала скандал.

В иначе празната витрина има само каменна маска, закрепена на тънък стоманен прът. За разлика от други експонати, маската не е голяма, макар че може би е малко по-широка и по-удължена от нормалното човешко лице. Освен това е прекалено закръглена, а нормалното лице е продълговато. Но най-стряскащи са самите черти на маската: отворите за очите са твърде малки, разположени са нашироко и ниско, затова челото над тях е огромно, а средата му се издува като хребет. Издутината завършва с мъничък нос без ноздри, под който има два реда изострени като игли зъби — грозна пародия на човешка уста. По краищата на маската има много дупчици, вероятно за прокарване на връв, с която маската се е закрепяла на лицето.

Тази маска не е оригинал. Малагеш е наясно с това. Виждала е обаче предостатъчно рисунки и картини, защото маските будят ужас в Сейпур до ден-днешен. Онези — истинските, изработени от стомана и кост, са били част от живота на Сейпур столетия наред чак до Нощта на червените пясъци.

Нима всеки не е тънел в страх, че ще се събуди и ще зърне такова лице да го зяпа през прозореца? Нима всеки път, река и пристанище не са били наблюдавани от тези безизразни погледи? Малагеш знае, че хората (ако могат да бъдат наречени така), носещи тези маски, обикаляли бордеите и подхвърляли в отворените прозорци малки метални жетони — умалени копия на маските. После сейпурските роби се будели и намирали на пода или на масата тези уродливи ухилени черепи, побиращи се в шепите им, и разбирали вложеното в тях послание: „Ние бяхме тук. Стените не ни спират. Нищо не може да бъде скрито от нас.“

Задъханата Малагеш впива поглед в табелата до витрината: „Глинен модел на маска на воортяштански пазител.“

Нищо повече. Но пък не е и нужно да се добавя друго за тези твари.

— Това не е оригинал, разбира се — прозвучава гласът на Зигне.

Малагеш се обръща и я вижда да доближава по коридора с бързите си делови крачки.

— Имат шибан късмет, че не е оригинал — отвръща тя.

— Вътре вече приключват — казва Зигне. — Бисвал и Рада ще излязат всеки момент, ако чакате тях. — Застава пред витрината, взира се и пита: — Генерал Малагеш, какво виждате тук?

— Виждам милиони мои сънародници изтезавани и убити.

Зигне изсумтява и кима, сякаш разбира чувствата й.

— Защо? — пита Малагеш на свой ред. — А вие какво виждате?

— Култура, която се прекланяла пред смъртта и особено пред онези, които я причинявали. Преди всичко пред собствените си предци. Например воортяштаните вярвали, че ако хванеш меч на древен пазител, той ще те обладае, ще те покори — всъщност ще се превърнеш в пазителя и вече няма да си ти.

— Не ми изглежда добра сделка.

— Да… За тях мечът е бил носител на душата. И да постъпиш така означавало да загубиш напълно душата си. Чувала съм, че прибягвали до това само в безнадеждно положение. Те обаче се възхищавали не само на прадедите си, а и на онези врагове, които смятали за достойни. Затова вътре всичко потръгна гладко, след като вие избухнахте.

— Брей… Искате да кажете, че съм помогнала?

— И още как — уверява я Зигне. — Воортяштаните уважават онези, които са се доказали в битки. Вие не само сте ветеран, а и сте се сражавали срещу бог. Те ви се възхищават, генерал Малагеш, колкото и да не им се иска. И това ги поставя в неизгодно положение. Мислех, че тъкмо това е причината Бисвал да ви доведе тук.

Малагеш накланя глава встрани, докато умува.

— Хъм… Може и да сте права. А като споменахте възхищение… Защо онази група в залата се изправи, когато говорехте? Изглеждаше, че някои от тях изразяват почит към вас.

Зигне мълчи дълго.

— Те бяха от планинското племе язло.

— Аха, вашият предишен род, така ли?

— Не са моят род. — От гласа на Зигне лъха арктически студ. Може и да не е чак толкова леден както при предизвикания от Малагеш разговор за Зигруд, но тонът е почти същият. — Придържат се към традиции, които вече не зачитам. Но те ни приютиха, когато бяхме в нужда.

Малагеш я гледа втренчено.

— Какво има? — раздразнено пита Зигне.

— Казахте, че тук уважават онези, които носят смърт — подхвърля Малагеш. — А онези хора май преливат от уважение към вас, главен технолог Харквалдсон.

По челюстите на Зигне се издуват мускулчета. А после тя пак показва своята сияйна съвършена усмивка.

— Желая ви приятен ден, генерал Малагеш.

 

 

Малагеш чака старейшините на племената да се изнижат, преди да влезе в залата на събранието. Бисвал и Рада разговарят тихо и преглеждат протокола.

— Знаеш ли, Лалит — подхваща Малагеш, докато върви към тях, — ако си искал да им вдъхна малко страх, можеше просто да ме помолиш.

Бисвал я гледа над очилата си.

— Малко страх ли?

— Всъщност за това искаше да дойда. Да ги объркам, да се препотят. По-лесно е да подкарваш стадото, когато овцете са наплашени.

В очите му се мярка едва забележима искрица.

— Да, наистина беше много по-лесно да се разберем с тях, след като научиха, че и ти си тук. Струваше ми се обаче, че ако те помоля да присъстваш като моята прочута гостенка, ти би отказала.

— Може и да си познал.

— Нали каза да се възползвам от идването ти при нас. Точно това направих. Дано не ми се сърдиш, но… целите понякога оправдават средствата.

Нещо в Малагеш сякаш повяхва от тези думи. Чува ги не за пръв път от неговата уста. Чак сега се усеща, че дребничката Рада Смолиск се е ококорила сащисано към нея с големите си очи.

Бисвал също се усеща и казва:

— Извинете, не ви запознах. Губернатор Рада Смолиск, това е генерал Малагеш. Тюрин, това е…

Рада се изправя в поза, заради която някак успява да изглежда още по-мъничка.

— Аз с-съм Рада Смолиск, г-губернатор на тази област.

Гласът й е едва ли не по-слаб и от шепот и тя сякаш изтръгва всяка сричка насила от някаква инатяща се част в себе си.

Малагеш се усмихва хладно. Не й допада идеята континентал да бъде губернатор — сеща за пословицата какво става, когато невестулка се грижи за курника, — но е трудно да намери нещо плашещо в тази ниска присвита женица.

— Много ми е приятно да се запознаем — казва тя.

Двамата поглеждат Рада в очакване да продължи с любезностите, но тя е разсеяна, сякаш току-що си е спомнила кошмар.

— Рада?… — подканя я Бисвал.

Тя се опомня в миг.

— Г-генерал Малагеш, м-много съжалявам, но… искам да к-кажа това още сега, щом имам в-възможност.

— Слушам ви.

Дребната жена преглъща и забива поглед в пода, докато се опитва да подреди думите си.

— Аз… аз живях п-преди в Б-баликов и бях там п-по време на б-битката. И ако не б-бяхте вие и в-вашите в-войници, може би… Не, сигурно щях да умра.

— Ъ-ъ… благодаря — отвръща изненаданата Малагеш. Тъкмо това не е очаквала да чуе. — Признателна съм ви за тези думи, но ние само си вършехме рабо…

— К-къщата на моето с-семейство се срути — прекъсва я Рада. — Д-другите загинаха. И аз бях затисната в развалините с тях. Ч-четири дни.

— В името на морето, дете, аз…

— В-ваши войници ме намериха. Те ме извадиха. Н-не бяха длъжни. Хиляди хора б-бяха в беда. А те го направиха. К-казаха, че имали п-правило — не изоставяли н-никого. — Рада вдига глава. — Отдавна исках да ви б-благодаря за н-направеното от вас и в-вашите войници.

— Тези думи ме радват. — Малагеш се покланя. — Щастлива съм да чуя, че сме помогнали. Но ако позволите да попитам… Как се озовахте във Воортяштан?

— Аз б-бях студентка п-по медицина в университета на Баликов. След б-битката заминах за Галадеш по министерска програма. И се увлякох по хуманитарната п-помощ — в-вероятно можете да разберете з-защо.

— Естествено.

— П-после научих, че се опитват да разширят д-дейността си във В-в-в… — Гласът на Рада заглъхва, лицето й е алено. Тя въздъхва примирено. — Тук. Имаха н-нужда от нов губернатор на областта, к-който да насочи вниманието си към х-хуманитарните въпроси. И аз се кандидатирах. — Замисля се и започва да отброява на пръсти. — По време на моя м-мандат намалихме смъртността на новородените с двайсет и девет процента, смъртността на родилките с двайсет и четири процента, смъртността от инфекциозни заболявания с четиринайсет процента, недохранването при децата с трийсет и три процента, а лично аз извърших седемдесет и три успешни хирургически операции.

Рада откъсва поглед от пръстите си и се оглежда замаяно, все едно си спомня къде се намира.

— Както изглежда, вече имате много добри резултати — казва Малагеш.

Забелязала е, че докато изрежда числата, Рада изобщо не е заеквала.

— Благодаря — стеснително казва Рада, превива рамене и събира книжата си. — Тръгвам, защото трябва да съставя и да препиша официалния протокол. Аз… ъ-ъ, ами-и… б-беше удоволствие за мен да се запознаем.

Тя се покланя.

— И за мен беше удоволствие — отвръща Малагеш също с поклон.

Гледа как Рада Смолиск се изсулва припряно от залата и се пита дали не греши в недоверието си към континентал като губернатор на област. Кой, ако не бивш жител на Баликов, би имал желанието да помогне на Сейпур в преобразяването на Континента — след като е видял как собствените богове на Континента са стоварили гибел и разруха върху своя народ?

— Тя си е особнячка — казва Бисвал, който също я изпраща с поглед. — Няма как да не е след преживяното. Но е великолепен лекар. Много по-умна е от мнозина медици в нашата крепост. — Млъква и се мръщи. — Така… Какво трябваше да направя, адовете ме взели?!

— Да ми дадеш достъп до рудника.

— Аха… Вярно. Двамата с Панди май се разбирате, затова му издадох разрешение да ти покаже всичко долу. Чака отпред с автомобила, от който можеш да се възползваш. Аз ще се върна в крепостта… — Бисвал въздиша. — Но доста по-късно.

— Още ли имаш да разчистваш тук?

Той подписва някакъв доклад с такова необичайно настървение, че едва не раздира хартията с върха на писалката.

— Винаги има. Учили са ме, че мирът е липсата на война. Но вече се чудя дали напоследък не заменихме привичната война с войната на хартия. И не съм сигурен коя е по-добра.

 

 

Панди я кара към „изкопните съоръжения“, както наричат рудника, а тя рее поглед към оградите от двете страни на пътя, върху които има заплашителни намотки режеща тел.

— Дължината им е седем мили — осведомява я Панди, когато тръгват. — Сто тона алуминий, опънати покрай пътя. Тези огради вече са малко неудобство, защото пътят трябва да се поддържа непрекъснато.

— Значи си знаел, че това не е допълнително укрепление, когато ме караше за пръв път към крепостта.

Той се прокашля.

— Е, да, госпожо. Секретност и така нататък…

— Хъм… Панди, доволна съм, че ме заблуди толкова убедително.

— Винаги се старая, генерал Малагеш.

Тя вижда високи силуети нататък по пътя, има светлини по кули и още огради. „Стени зад огради и огради зад стени. Почти толкова зле, колкото в Баликов.“

— Пристигнахме, госпожо — казва Панди.

Слизат от колата и вървят към контролно-пропускателния пункт. Още една будка на часови, още един наниз от предупредителни надписи в жълто и червено. Панди показва документите и охраната им позволява да влязат.

— Наричаме това „хангара“ — обяснява той.

От едната страна на бетонната постройка има вдигаща се алуминиева врата, която е отворена. Влизат и се оказва, че вътре няма нищо освен три бетонни стени, тенекиен покрив и няколко голи лампи. Подът е от желязо и Малагеш забелязва, че тесните пролуки в него оформят квадрат.

Панди спира до малък превключвател, стърчащ по средата на гъстата желязна решетка.

— Госпожо, може ли да застанете наблизо?

Малагеш отива при него и вижда, че лицето му е пепеляво.

— Какво има?

— Ами… Не си падам много по рудниците.

— И защо? Боиш се от тесни тъмни места ли?

— Не, госпожо, поне доколкото знам. Само че… — Панди се запъва. — Е, ще видите.

— Какво ще видя?

— Госпожо, не ми се иска да повлияя на впечатленията ви. Ако сте готова…

Той натиска превключвателя и подът под краката й пропада. Всъщност не е така, но усещането подлъгва — Малагеш се напряга да запази равновесие и разбира, че средата на пода е асансьор, предназначен да пренася огромни товари.

„Колко тинадескит се надяват да добиват тук?“

Отначало стените на шахтата са от гладък бетон. После бетонът се сменя със скала — тъмен гранит с проблясъци от силикати. Малагеш си спомня какво е чула от Зигне за гробницата и търси по изнизващите се нагоре стени каквито и да било признаци за строителство или други следи от цивилизация, но не открива нищо. Не може да си представи, че под земята може да има някакви останки — вижда само камък и сенки.

Асансьорът спира рязко в широк тунел, по чийто таван са окачени газови фенери. На десетина стъпки от тях дежурен седи на табуретка. Кима им.

— Госпожо, ето го рудника за тинадескит във Воортяштан — обявява Панди.

Навлизат в тунела, но при вида на стените спират. И тук са от тъмен гранит, но са осеяни с дупки, сякаш огромни термити са дълбали в тях десетилетия.

— И… какво става тук? — пита Малагеш.

— Госпожо, предлагам да започнем с място, където се работи в момента. Така може би ще си изясните положението по-лесно.

Криволичат по мрачни тунели, навеждат се тук-там под висящи фенери. Въздухът е хладен и неподвижен, Малагеш обаче като че ли усеща повеи. Във въображението й тунелите са бронхи и алвеоли на великански бял дроб, гигантска подземна маса от пореста тъкан, която се движи полека, за да тласка въздух по безкрайните си коридори…

— Май вече разбирам защо ти е неприятно тук — казва тя. — Има нещо сбъркано…

Панди завива наляво. Малагеш чува чегъртане и стъргане някъде отпред.

— Госпожо, вие безпокоите ли се като министерството, че тук присъства Божественото?

— Е, да. Донякъде. Ти можеш ли да си представиш това нещо да е възникнало съвсем естествено?

— Мога, струва ми се. Като малък вървях веднъж покрай пресъхнало русло на поток. Минавах оттам много пъти в детството си, но тъкмо в този ден видях, че едната страна е хлътнала навътре. И сред купищата изронена пръст имаше десетки кристали. Кварц, разбира се. Но тогава не знаех, че може да се намери къде ли не. Дори не подозирах, че такова нещо съществува. Разбирате ли? За мен беше красиво чудо, защото знаех твърде малко. И когато виждам това странно място, не мога да не се питам дали знаем твърде малко.

— Може би си прав, старши сержант. Може и така да е.

— Представете си първия, който е намерил магнит. Или кремък. В Сейпур ни харесва да си въобразяваме, че знаем толкова много как е устроен светът, госпожо, но истината е, че сме си невежи като всички оста…

Още един повей.

Светлината избледнява.

И температурата се понижава… не, спада. Изведнъж има само мрак.

А Малагеш продължава напред с усилени движения на краката и ръцете.

„Какво става?“

Под нея вече има не твърд камък, а мека опора.

„Като влажна трева е…“

Студена бяла светлина се процежда в тъмата.

Малагеш присвива очи и различава някакви форми, високи и тънки.

Дървета. Невъзможно е — това просто не може да се случи, — но тя различава горичка, въздухът е натежал от мъгла, студените лъчи на луната проникват между дърветата. Панди го няма.

Отнякъде се чува цвърчене на птички и тих шум на океан.

Елен пристъпва бавно по мократа трева. Прекрасно същество с цвят на бисер, хълбоците му блещукат в лунната светлина. Ноздрите му бълват пара, по краката му има тъмни петънца кал.

Младеж се подава от сенките на дърветата. Намазан е с кал, бялото на очите му се откроява. Нещо просветва в ръката му — малък бронзов нож.

Тъмните очи на елена гледат бдително. Той пръхти, любопитен е, но и недоверчив. Младежът протяга другата си ръка. На дланта му има нещо лепкаво. Мед.

Тя разбира какво ще се случи. Не, по-скоро си спомня: все едно винаги е знаела, че белият елен ще пристъпи и ще подуши меда на дланта на младежа, а той ще скочи и ще забие ножа в шията на животното, ще се хвърли върху него, докато то се мята и кръвта шурти, после ще слезе от канарите при водата помазан с топла кръв, още настръхнал от убийството, и там ще застане пред тях, шлемовете им горди, царствени и страшни…

„Откъде знам това?“ — пита се Малагеш.

Гледка се вмъква в съзнанието й: седмина воортяштански пазители, стоящи в редица, опрели ръце на дръжките на огромните си мечове, зад тях огромният и странен океански град Воортяштан — някогашният, подобен на колосален коралов риф, огрян от свещи. Пазителите ще се взират в този оплискан с кръв младеж и той ще коленичи на камъчетата пред тях, склонил глава в очакване на тяхното отсъждане.

Но засега вижда само момчето, елена, дърветата в мъждивите лунни лъчи.

„Откъде знам тези неща?“

Мракът избледнява.

Трепкащото оранжево пламъче на фенер светва пред нея.

Панди казва:

— … да си представя как са измислили това с яйцата. Аз им нямах вяра като момче. Не исках да ги погледна.

Малагеш открива, че още крачи. Изобщо не е спирала. Примигва и се взира напред, вижда само още тунели и фенери — няма никакви дървета.

— Разбира се, госпожо, аз вече ям яйца — добавя Панди.

Малагеш навежда глава да се погледне и май си е все същата. Не личи Панди да е забелязал нещо. Да не си е въобразила всичко? Не може да си представи как би успяла. Не смята, че се отличава с богато въображение, а и толкова наситено видение едва ли е по силите и на най-вдъхновения поет — усещането за влажна трева, капките мед от ръката, чудатият изглед от древния Воортяштан.

„Какво става, всички адове го взели?“

— Стигнахме — казва Панди.

И посочва трима сейпурски войници, които човъркат стените с някакви бензинови бургии и често засилват оборотите на моторите. Разпрашените стени се сипят в метални кутии пред краката им. На няколко крачки зад тримата е оставена тежка ръчна количка. Малагеш е очаквала да види вагонетка като във въглищна мина, но добивът в рудника за тинадескит май още не е стигнал до такива мащаби.

— Здравейте, господа… — казва Панди на тримата, после се обръща към Малагеш. — Установихме, че тинадескитът всъщност не е плътна руда. По-скоро се състои от дребни бучки в кухини от мека глина. Твърде необичайно. Издълбаваме кухините, както се убедихте сама, а после е достатъчно да сепарираме глината от тинадескита.

Малагеш още опитва да се овладее след… Как да го нарече? Видение ли? Прокашля се.

— Колко сте прокопали?

— Много, госпожо. Може да се каже, че тинадескитът е разпръснат доста хаотично в района. Използваме някои специални материали с магнитни свойства, за да го откриваме, както и за отделянето му от разпрашената глина.

— Имаш ли нещо против да продължим огледа?

— Както желаете, госпожо.

Той явно си мисли, че Малагеш само ще гледа още тунели с еднообразни и скучни каменни стени. Разбира се, най-вероятно е да се случи точно това. Но тя е любопитна дали ще забележи някакви следи от проникването на Чоудри тук… а вече иска и да проумее какво й се е случило преди малко.

— Колко тинадескит е изкопан досега? — пита Малагеш.

— Около шейсет тона.

— Шейсет тона ли?

— Точно така, госпожо генерал.

— От такива количества ли се нуждаят за експериментите?

— О, не. Ще бъдат използвани след като проектът получи одобрение. Лейтенант Пратда е убеден, че щом бъдат проведени всички изпитания на тинадескита, ще започнем веднага да увеличаваме добива. Тинадескитът се съхранява засега в малък склад в крепостта. И ще остане там, докато от Галадеш не ни разрешат да продължим нататък.

— Там има ли проблеми със сигурността?

— Не съм чувал да има. Поначало нямаме много проблеми в самата кре…

Светлината угасва отново, а тунелът се размива пред очите й.

„Не!“

Чува тракане на метална броня, проскърцване на кожа.

„Само не пак. Това не е истинско…“

Надушва жасмин и речна вода. Чува ромолене на близко поточе.

Вижда мека дневна светлина, яркозелена трева, милвана от ветрец, и невъзможно високи дървета.

Веднага се досеща къде е — в Сейпур, разбира се. Никъде другаде на света няма такива дървета с толкова гъст листак. Разбира къде е, но пак й се струва, че си спомня, сякаш винаги е знаела тези подробности.

Някой върви през тревата. И макар че е ден — тя е уверена в това, — светлината стига само да различи очертанията на главата: чудато раздута, сякаш черепът е твърде голям…

Светлината във видението се засилва. Тя вижда застиналото метално лице, замръзналата усмивка със зъби като игли, празния поглед…

Силуетът на воортяштанския пазител се прелива с всяка крачка. Трудно й е да прецени дали бронята е от метал или от кост, или от двете заедно. Шипове и къси остриета стърчат от раменете, лактите и коленете, все едно по крайниците са пораснали рогца. На някои места дебели кожени ремъци съединяват бронята, на други изглежда, че тя се е сраснала с тялото на носителя си. По нея има стари петна, кафяви или червени: очевидно е кръв от някакво предишно клане.

Тя се взира в израстъците и проумява мигновено: „Тази броня се е хранила с пролятата кръв. Така е пораствала около тях и е ставала толкова здрава. А този е засищал добре бронята си.“

Пазителят накланя глава, ослушва се и продължава по пътя си.

„Откъде знам тези неща?“

За разлика от претрупаните форми по бронята мечът на пазителя е чист и без украса — дълго четири стъпки леко извито острие с дебелината на сатър. Сигурно тежи над седемдесет фунта, но пазителят го носи лесно като пръчка.

Друг пазител идва откъм потока. И двамата са огромни, ръстът им е над шест стъпки и половина. Тя си спомня, че всички континентали са били много по-високи в епохата на Божествата, а и че са били и много по-здрави и сити. Вторият пазител доближава и вдига меча си. Първият отвръща със същото. И тогава…

Трудно е да се каже какво се случва. Малагеш знае, но както е научила и останалото досега — сякаш го е преживяла лично много отдавна и само си припомня миналото. Но чувството е толкова необикновено и неземно, че нито успява да го възприеме, нито да го изрази с думи.

Мечовете разговарят.

И това не е съвсем точно — по-скоро мечовете са като антени за разговора между двамата пазители. Но общуването е пряко от един ум към друг. Вторият пазител пита първия:

„Бегълците?…“

Първият отговаря:

„Намерих двама.“

„Уби ли ги?“

Двамата пазители виждат едно и също чрез продължаващата чудата връзка между мечовете: двама сейпурски роби тичат презглава в джунглата — майка и син. Първият пазител прегазва храсталаци, съсича цели дръвчета, за да мине. Детето се препъва, майката спира, за да му помогне. Огромното острие се издига високо и…

Споменът замества отговора:

„Да.“

Вторият пазител казва:

„Третият трябва да е наблизо.“

„Да, не може да е далеч.“

Двамата се обръщат рязко и навлизат отново в джунглата, секат клони в търсене на последния изчезнал роб.

Видението притъмнява, връща се светлината на фенерите заедно с гласа на Панди, който говори спокойно за крепостта:

— … старейшините на племената се оплакваха заради оръдията и макар да разбирам, че сигурно е изнервящо да живееш денем и нощем с тези насочени към тебе дула, положението си е все същото от десетилетия.

Малагеш спира, опряла ръце на коленете си. Гаденето навива спирали в стомаха й, все едно змийче се мъчи да пробие черупката на яйцето си.

— Генерал Малагеш, добре ли сте?

Разбира се, отговорът е „не, изобщо не съм добре“. Тя не може да проумее какво става, но явно до нея някак стигат откъслечни мигове от чужд живот — обичайно всекидневие на някогашни воортяштани, колкото и да е гнусно в нейните очи.

Да не са халюцинации? Да не се е разболяла? Изведнъж смущаващите рисунки на Чоудри по стените на стаята изглеждат много по-лесни за разбиране.

— Сигурно… — Тя преглъща. — Сигурно е от промяната в налягането.

Панди мълчи. Тя го поглежда. Изражението му е твърде особено.

— Какво има, старши сержант? — пита Малагеш.

— Нищо. Искате ли да продължим огледа?

Изобщо не й се иска, но знае, че трябва.

Двамата вървят по тунелите с изровени стени. На едно място фенерите свършват.

— Работата в този участък приключи отдавна — подхвърля Панди и откача фенер от тавана.

— Чух, че сте намирали долу някакви останки, на които не им е мястото тук — подхвърля Малагеш. — Някой проникнал и палил огън.

— Да, намерихме следи от малък огън.

— Къде е това място, старши сержант?

Панди я води към малък нисък тунел. Трудно е да се различи нещо в сумрака, но подът и стените изглеждат опушени.

— Тук е, струва ми се — казва той.

Малагеш протяга ръка, Панди й дава фенера, тя кляка и се взира отблизо в тъмните петна. Не открива нищо особено в самото място — поредния тунел като десетки други, които вече е видяла. Има пепел и съсухрени листа в браздите и ямичките по пода, но и те не й подсказват нищо. „Може да са били увити в зебло и запалени…“

— Предполагам, че сте проверили и претърсили навсякъде заради това? — пита тя.

— Да, направихме го. Проверихме оградите и всички тунели, госпожо генерал. Няма никакъв друг начин да се влезе и излезе освен откъм крепостта.

Малагеш сумти. За нея е ясно, че Чоудри е била тук. Промъкнала се е някак. Като агент на министерството е била обучена на какви ли не хитрини и методи за заблуда, за които Малагеш дори не подозира. Може да е изнудвала някого от охраната или пък е умеела да проникне през оградите, без да остави никакви следи. Малагеш е виждала Шара да си служи в Баликов с такива похвати, че вече нищо не би я учудило.

— Е, и аз си тъна в неведение като вас. Май вече разгледах всичко, което може да се види тук.

Тръгват обратно през тунелите. Тя не се е усетила досега колко са вървели: тунелите криволичат безкрайно и скоро губи представа дали се движи нагоре или надолу.

— Чух слухове за воортяштанска гробница някъде тук — казва по едно време. — Май не сте открили такива следи?

— Не-е… — проточва Панди. Като че ли едва сдържа смеха си. — Не бих казал, че съм виждал такова нещо.

— Значи няма каменни стени или сводове?

— Няма. Скала, после още скала. Разбирам, че след онова в Баликов всеки ще е нащрек за загадъчни подземия. Но това би се разчуло тутакси, госпожо генерал.

— Надявам се.

— Освен останките от малкия огън не сме имали кой знае какви проблеми. Штаните май са затънали във враждите си и са забравили за нас.

Продължават в мълчание.

— Госпожо, вие отседнахте при главен технолог Харквалдсон, нали? — подхваща след малко Панди. — В централата на ЮДК?

— Да. Защо питаш?

— Просто така — припряно казва той. — Наложи се да я карам насам-натам, когато започваха работата по пристанището. Тя беше много…

Фенерите угасват. Мракът нахлува от всички страни.

„Не! — възкликва Малагеш. — Измъкнете ме навън…“

И звуците на стъпките им заглъхват.

„Измъкнете ме оттук…“

Очаква пак да види някоя мрачна сценка от воортяштанския живот: може би екзекуция или ужасяващ обред на лунна светлина под сенките на побити камъни. Но пред нея е твърде позната и много по-стряскаща гледка.

Останки от селска къща, сгушена в подножието на хълм. Покривът е хлътнал, стените са почернели и овъглени. Мазилката, която някога е пречела на ледените течения в къщата, вече е изронена и е оголила разкривените ребра на широката ниска постройка. Покритият с пепел под още дими, тънки струйки пушек се вият в сутрешното небе.

Млада жена разбутва с крака отломките, ровичка в пепелта с върха на тънък меч. Не, не е жена — още е момиче. На шестнайсет е, но висока за възрастта си. Носи сейпурска униформа — всъщност от първите образци, създадени за сейпурската армия.

Спира. Пред широкия каменен комин на къщата, черен и отрупан с пепел, лежи човешко тяло. Момче. Може би не много по-голямо от нея.

Тя се взира в него. Посяга с върха на меча, за да повдигне едната почерняла ръка на три-четири пръста от пода. Пуска я да падне с глухо тупване на меката постелка от пепел и малко облаче се разпръсва из съсипаната стая.

Дотичва млад войник и тропа по останките от рамката на вратата.

— Лейтенант!

Тя не отговаря, вторачила се е в тялото.

— Лейтенант Малагеш?

Момичето се отдръпва от съсухрения труп.

— Кажи.

— Лейтенант, капитан Бисвал скоро ще даде заповед да потеглим. Иска да потвърдите дали вашата група е намерила някакви припаси.

Момичето с офицерски чин прибира меча си в ножницата.

— Не. Няма никакви припаси. Всичко е овъглено. — Тя излиза, ботушите й разхвърлят пепел. — Значи е време да тръгваме към Утуск. Няма да се усетят, преди да им се стоварим на главите.

Поглежда младия войник. Той е малко по-голям от нея, а има по-незрял вид: някаква кротост и в очите, и в позата, сякаш все очаква да бъде шамаросан.

— Дадохте ли жертви? — пита момичето.

— Не. Няма жертви… от нашите хора — запъва се той.

— Какво ти става, редник?

— Нищо, лейтенант.

— Не изглеждаш добре.

Той се колебае.

— Ние със Санкар… Там гореше една къща…

— И какво?

— Оттам изскочи мъж. Опита се да ни нападне. И ние… Съсякохме го.

— Както е трябвало.

— Да, но… После погледнах натам, а от къщата ни гледаше жена с дете на ръцете. Тя разбра, че я видяхме, и се втурна навътре в къщата и…

— И?

— И къщата продължи да си гори, но не видях друг да излезе. Никой не се измъкна отзад.

Мълчание. Момичето бърше пепел от ботушите си.

— Банса, изпълнили сте дълга си — казва тя. — Не забравяй, че те сами са решили да участват в тази война. И ние даваме шанс на хората във всяка къща да избягат. Някои бягат. Мнозина — не. Но изборът си е техен. Разбираш ли?

Той кима и прошепва:

— Да, лейтенант.

— Добре. Да вървим.

Двамата се обръщат и заобикалят хълма към тлеещите развалини на градче, от които се издига огромна колона дим.

Наниз от светлини мъждука пред пушеците.

„Моля ви, измъкнете ме! Измъкнете ме от всичко това…“

И отново е в тъмнината на тунелите.

— … статъчно камиони, които да използваме — казва Панди. — Сигурен съм, че вече разбирате каква адска мъка е придвижването тук. — Завиват и пред тях вече е асансьорът. — Е… Оправдаха ли се очакванията ви, госпожо генерал?

Малагеш не отговаря. Леко угриженият Панди натиска превключвателя и асансьорът започва мудното си скрибуцане нагоре.

Когато се качват на повърхността, тя казва:

— Старши сержант, извини ме за момент.

— Разбира се, генерал Малагеш.

Тя излиза, върви бавно около хангара до място, където не може да я види никой от охраната, подпира се с ръце на стената и повръща.

 

 

Връщат се в крепостта в унило мълчание. Панди вече не прелива от бодрост.

— Госпожо генерал, Баликов ли видяхте? — пита накрая.

— Какво?!

— В рудника. Да не видяхте… Битката за Баликов?

Минава много време, преди тя да отговори.

— Не.

— А-а… ясно — смущава се Панди. — Както и да е…

— Но видях… нещо. Просто беше… друго. И с тебе ли се е случвало? Ти видя ли Битката?

— Д-да… Да, госпожо, когато слязох за пръв път в рудника. Видях всичко отново, все едно се случваше пред мен. Но някак отстрани. Разбирате ли? Все едно гледах себе си. И вас. Вие бяхте там. Преди нападението и летящия кораб…

— Помня. Това често явление ли е? Други имали ли са такива… де да знам… проблясъци на спомени?

Той върти глава.

— Случва се много рядко. И според мен повечето хора не искат да говорят за това. Но май засяга само онези, които са участвали в битки. В много битки.

Пак млъкват. Малагеш съжалява, че не знае почти нищо за Божественото. Има ли нещо свързано с Воортя, което прави възможно това… пробуждане на паметта? Какво има долу, че предизвиква тези гледки, тези видения, и потапя хората в тях, принуждава ги да преживеят за пръв път или отново всякакви страхотии?

Гледа прелитаща сврачка, която каца на оградата и набучва лишеното от глава телце на полска мишка върху бодливата тел. В ума й се мяркат трупове, набучени на колове. И вижда тинадескита в колибата на въглищаря.

„Каква е връзката? Какво общо има тинадескитът с всичко това?“

— Генерал Малагеш — казва Панди, — във Воортяштан не правя почти нищо друго освен да карам колата. Но да знаете, това е най-смахнатото място, където съм служил.

Малагеш не отговаря, макар че го разбира напълно.

 

 

Към шест вечерта вече няма никакво съмнение, че генерал Тюрин Малагеш, удостоена с Нефритения пояс, Перлата на Ордена на Каджа, Звездата на Кодур и Зеленото сърце на честта, е много пияна и се размотава по скалите северно от Воортяштан с полупразна бутилка вино, а стомахът й се бунтува от няколко гадни гозби, които си е купила от някаква схлупена будка за морски дарове в града.

Не е сама по тези места — навсякъде край тясната пътека забелязва влюбени, мърморещи пияници и малки биваци, гъмжащи от мълчаливи мъже с хлътнали очи. Подминава старец, който се подпира на бастун и зяпа звездното небе, и го пита какво правят тук всички тези хора. Той само маха с ръка към морето и хълмовете, преди да се върне към безмълвното си съзерцание.

„Усамотените места привличат самотни хора — размишлява тя, докато крачи на север, а крепостта остава отдясно. — Те отекват в нас и ние не можем да не се заслушаме.“

Върви край биваците, край увитите в кожи прегърнати влюбени, край мъж, който хлипа тихо под дръвче без листа. Отпива голяма глътка вино, старае се да си внуши, че то я сгрява, и крачи нататък.

„Може би още тътря крака в Жълтия поход. Двамата с Бисвал носим уморени знамето…“

Едва не започва да изрежда на глас познатия рефрен: „Вореск, Моатар, Утуск, Тамбовохар, Саращов, Шовейн, Дзермир и накрая…“

— … накрая Каузир — казва на глас.

Градчето почти пред портите на Баликов.

Още помни тези имена. И знае, че ще ги помни винаги. Издълбани са от вътрешната страна на черепа й. Ще легне в гроба, без да ги е забравила, макар че самите градове вече не съществуват. Защото Жълтият отряд е минал оттам през Лятото на черните реки. И всеки дом, всяка сграда, всяко стопанство, всеки белег за цивилизация в тези селища са били опожарени.

Тя гледа морето и си спомня.

 

 

Бисвал все им втълпяваше, че това ще бъде цивилизована, стратегическа кампания.

— Тук сме, за да унищожаваме ресурси — казваше им. — Само това. Изгорим ли стопанствата, на фронта позициите на континенталите ще отслабват все повече.

Но твърде бързо се оказа, че е все по-трудно да водят цивилизована война. Хората от онези села и градчета не ги напускаха безропотно, колкото и да повтаряше заповедите си Жълтият отряд. Те не гледаха безучастно, докато Жълтият отряд изпепеляваше без остатък техния живот. Те се сражаваха — мъже, жени и деца. И Жълтият отряд им отвръщаше със същото.

Спомня си как чакаше присвита в житна нива, стрелометът й прицелен в прозорец на втория етаж на къщата. А до нея на земята кървеше един от нейните войници, малка стрела стърчеше от ключицата му, едната му ръка напъваше да я извади. Тя чакаше, чакаше… накрая в прозореца се появи силует с къс лък в ръцете.

Момиче. Може би на тринайсет години. Малагеш не различи подробности, защото пръстът й вече натискаше спусъка и запращаше дълго цяла педя парче стомана към момичето, което…

Просто се свлече. Все едно не го беше имало.

Не помни обаче каква беше участта на ранения войник. Вероятно беше умрял. В началото умряха мнозина от тях. По времето, когато доближиха град Саращов, Жълтият отряд вече не молеше континенталите да се предадат и да напуснат, изобщо не ги предупреждаваше. Прекалено много съратници бяха загубили заради селянин, извадил късмет в отчаяния замах с брадва, или заради дете с лък и колчан стрели. Жълтият отряд просто се промъкваше незабелязано нощем, подпалваше сламените покриви и подгонваше добитъка настрани в настъпилата бъркотия.

Малагеш си спомня как гледаше дете на не повече от четири години, което стоеше само насред поле през нощта с лице осветено от пожарите и лъснало от сълзи и викаше пронизително майка си. А те продължиха и го оставиха там да живее или да умре. Това нямаше значение за тях.

Фигури, изскачащи от подпалените си домове с пламнали нощници, залитащи като марионетки с прерязани конци. Писъци и рев на животни, подкарани по улиците, за да бъдат убити за храна на Жълтия отряд. Тя си спомня еднообразното клане — унищожаваха животните, от които нямаха полза, зарязваха ги да изгният под въздуха, гъмжащ от мухи. По-добре да изгният, отколкото с тях да се хранят континентали.

Случайна картина се мярка в паметта й — изпаднал в ужас кон връхлита люлка на вериги и се обесва сам. Огромното грациозно същество се мята безпомощно в калта. Тя и другите от Жълтия отряд го подминаха, все едно нищо не се е случило.

За три седмици съсипаха осем селища и щом се разнесе мълвата за безпощаден сейпурски отряд, върлуващ насред житницата на Континента, всички градчета и села наоколо опустяха.

Още преди Жълтият отряд да доближи портите на Баликов, в града проумяваха неохотно, че Бисвал и хората му са успели за някакви си седмици да им отнемат две трети от бъдещите запаси храна. Ако започнеше обсада, градът би издържал само броени дни. Единствената им надежда беше в завръщането на континенталната армия, която да смаже Жълтия отряд.

В Баликов се обнадеждиха, когато зърнаха континенталната армия на хоризонта. Но техните сили не се връщаха, за да се разправят с Жълтия отряд, а бягаха подгонени от войските на генерал Пранда. През последните седмици континенталите гледаха стълбовете дим в тила си и разбираха, че някой унищожава домовете им. И започнаха да дезертират на тълпи, бойният дух се сриваше с всеки ден. А после генерал Пранда се възползва от това предимство и помете разколебаните противници.

Притисната в менгемето между генерал Пранда и Жълтия отряд, армията на континенталите бе разгромена. След броени часове Бисвал застана пред портите на Баликов и настоя да бъдат отворени. И това се случи със скърцане и пукот.

Но преди Бисвал да направи дори една крачка напред, полковник Адхи Нур пристигна в галоп, скочи от коня и заби юмрук в брадичката му…

Малагеш помни сцената, сякаш се е случило миналата седмица — потният Нур, целият в сажди и кръв, застанал над нейния повален на земята командир.

— Какво направи? — крещеше Нур. — В името на морето и звездите, Бисвал, адовете да се продънят дано — какво направи?

 

 

И Малагеш като всички офицери и сержанти под командването на Бисвал бе извикана при генерал Пранда, за да бъде разпитана лично от него.

— Каква беше целта на Бисвал в този поход?

— Да унищожи ресурсите на континенталите, господине.

— Затова ли убивахте селяни? И те ли бяха ресурс?

— Те бяха врагове, господине.

— Те са били цивилни, сержант.

Разбира се, Пранда не одобри повишението й в чин лейтенант.

— Не смятахме, че има разлика, господине.

— Защо казваш това? Кога сте взели това решение? Кой го взе?

Тя мълчеше.

— Кой взе решението, сержант?

Тя се мъчеше да си спомни. Дните се сливаха в ума й и вече не помнеше кои решения са били лично нейни и кои — мълчаливо единодушие сред всички в Жълтия отряд.

— Сержант, какво означава според тебе, че е нямало разлика?

— Аз… аз мисля, че няма разлика между войника и цивилния, който му осигурява необходимото.

— Има разлика, сержант. Както има разлика между войник и убиец. И нито ти, нито Бисвал сте имали право да решите, че тази разлика не съществува.

Тя мълчеше.

— Всички войници ли се съгласиха да участват в похода? — попита Пранда. — Никой ли не се възпротиви?

— Н-не…

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Някои… някои възразиха.

— И не пожелаха да участват, така ли?

Тя завъртя глава.

— Какво направиха тези войници?

Тя мълчеше.

— Какво направиха, сержант?

И тя изведнъж си спомни, все едно е било насън или се е случило в далечно минало: Санкар и Банса стоят пред Бисвал и му казват, че повече няма да правят това, а капитанът ги оглежда бавно от главата до петите и внезапно изрича нейното име.

И това прозрение, този ярък кратък спомен отвори мъничка пукнатина в нея, тя в миг осъзна какво е правила, какво са правили всички те — сълзите бликнаха и тя се свлече на пода.

Отнякъде се разнесе гласът на ужасения Пранда:

— В името на морето, тя е още момиче… Превърнали сме във войник едно дете!

 

 

Въоръжените сили на Сейпур се престориха на слепи и глухи. Може би се вдъхновиха от духа на Световните регулации — командването реши просто да не признава, че е имало Жълт поход. Твърде много оцелели имаше от Жълтия отряд, за да ги тикнат в някой затвор и да забравят за тях, а и Сейпур се нуждаеше отчаяно от войници, за да задържи властта си над Континента. Пък и някои командири се изказваха похвално за действията на Бисвал: нали им бе донесъл победата във войната? За около месец той бе сложил край на кървав конфликт, проточил се почти три години.

Назначиха Бисвал на друга, по-обикновена работа на Континента. Малагеш не получи такива привилегии. Чудеше се как ще постъпят с нея, щом приключи срокът на службата й. Ще я изгонят позорно? Ще я зарежат на Континента? Но накрая тяхната присъда се оказа най-жестоката, може би съвсем неволно — изпратиха я в родината с доста скромна характеристика.

Прибра се у дома. В дните на Жълтия поход дори не бе помисляла, че ще се върне. Но в Галадеш не беше различно от броденето из съсипаните села на Континента — пак странно, непоносимо, някак далечно и приглушено. Не можеше да се приспособи към лесния, празноглав живот тук. Устата й не харесваше подправки, сол, добре сготвена храна. Мина повече от година, докато свикне отново да спи на легло или да живее в стая с прозорци.

Опита различна работа, опита и брак. Провали се окаяно във всичко. Започваше полека да проумява, че причиненото от нея опустошение не се е ограничило само с Континента — че може би е имало някакво потайно кътче в душата й, за което не е подозирала, но е изпепелила и него. Чак сега, в цивилния живот, започна да осъзнава какво е загубила.

Един ден седеше пияна в кръчма някъде в Галадеш, зяпаше чашата си и умуваше колко горчилка вече има в думата „утре“, когато някой се обади над рамото й:

— Казаха ми, че ще те намеря тук.

Вдигна глава — зад нея стоеше сейпурски офицер в полева униформа. Сети се, че го познава: той бе халосал Бисвал по лицето, той беше и в стаята, когато Пранда я разпитваше. Аха.

— Нур. Полковник Нур.

Той седна до нея и си поръча пиене. Тя попита защо я търси.

— Защото — бавно започна той — си мисля, че и за тебе подобно на мнозина други ветерани е трудно да се приспособиш. Исках и да проверя дали имаш желание да се върнеш на военна служба.

— Не! — възкликна тя яростно. — Не!!!

— А защо не? — попита той, макар да личеше, че е очаквал такъв отговор.

— Аз не… никога няма да се върна. Не искам същото да се повтори.

— Кое? Сраженията? Убийствата?

Тя кимна. Нур й се усмихна със съчувствие. Малагеш си мислеше, че този офицер не е като другите: колкото и сурово да беше изражението му, в него се долавяше дружелюбие, което толкова липсваше на мнозина нейни командири.

— Малагеш, войниците не само убиват — каза й полковникът. — Всъщност напоследък повечето не се занимават с това. Ние подкрепяме, поправяме, строим и поддържаме мира.

— И какво?

— Ами… Убеден съм, че и ти би се възползвала от шанса да правиш добро. Малагеш, още нямаш и двайсет години. Много време имаш пред себе си. Сигурно можеш да го запълниш с нещо по-добро от наливането с евтино вино.

Тя не каза нищо.

— Е, ако проявиш интерес, сега осъществяваме нова програма… нещо като система за управление на Континента. С военни бази, чиято задача е да помагат и да поддържат мира.

— Нещо като ченгета ли, господин полковник?

— Донякъде. Полковник Малини ще отговаря за Баликов, но ще се нуждае от сътрудници. Не би ли искала да се върнеш на Континента и да му помагаш? Знаеш много за онази област. Но този път може би знанията ти ще послужат за добро.

 

 

Малагеш се взира надолу от скалите на Воортяштан. Има гнезда на чайки, които се носят насам-натам над вълните и гълтат мушици като призрачни порцеланови проблясъци под луната. Иначе е сама. Никой друг на километър наоколо.

Струпани облаци просветват на хоризонта. Идва буря и не е благоразумно да е навън.

Колко й се иска да е станала по-зряла, да е оставила Похода зад гърба си. Но с тези нахлули спомени в рудника за тинадескит — младият Банса, който още не можеше да се нарече мъж, тропа по стената на срутената селска къща, без да знае какво ще го сполети само след няколко дни, — всички отминали години са като топъл дъх, размътил стъкло и изтрит с един замах на ръка. А от другата страна на стъклото е съсипаната, осакатена страна и тя не може да си затвори очите или да се извърне.

Гледа етикета на бутилката вино. Някаква воортяштанска помия. Изпива остатъка, застава на ръба и я пуска.

Гледа я как пада — блещукаща зелена капка, устремила се към тъмния океан. Пръска се на прах в някаква издатина на скалите. Изобщо не се чува трясък.

Малагеш се взира в отражението на луната по вълните. Представя си го като дупка в света, в която може би ще успее да се гмурне, да пропадне през нея и да намери покой някъде.

А след миг отражението е различно и вече прилича на череп.

Тя мига. И наблюдава озадачена как отражението все се променя и прелива: не е великански череп, а лице — женско лице, неподвижно и безизразно малко над вълните.

— Що за адска…

Тогава океанът сякаш избухва, нещо се изтръгва от дълбините.

Нагоре, все нагоре…

И Малагеш я вижда.

Издига се със смайваща бързина подобно на кит, изскочил от водата, която се стича по гигантските рамене, от ръцете, от брадичката — великанска фигура от метали, от стомана, желязо, бронз и ръжда. А когато се изправя, скалите едва стигат до гръдния й кош. Колосално лъскаво тяло под мразовитата луна и звезди. Лицето е студено и застинало в лишена от чувства стоманена маска, тъмните очи не издават нищо.

Малагеш вижда, че това е шлем, а фигурата не е от метал, просто носи броня. Чудесно изкована и украсена броня върху плетена ризница. По бронята има хиляди страшни изображения на неописуемо насилие.

Тя е великолепна, ужасяваща, прекрасна. Тя е морето, луната, канарите. Въплъщение на войната, на безкрайната сеч.

— Воортя… — шепне Малагеш.

Невъзможно е — абсолютно невъзможно, но се случва.

Колосална ръка в метална ръкавица се вкопчва в ръба на скалите, фигурата издърпва още по-нависоко невероятното си туловище.

„Не, не…“

Подплашените чайки крещят. Земята под Малагеш трепери. Ръката й напипва барабанлията.

Воортя се надвесва — тъмна, немислима, омайваща и чудовищна. Чегърта метал, когато тъмните очи се обръщат към крепостта. От дясната ръка примигват безплътните бледи очертания на меч.

„Няма да ти позволя“ — мисли си Малагеш.

Вади барабанлията от кобура, прицелва се нагоре и стреля. Вижда отраженията по металните плочи на бронята и осъзнава смътно, че вие: „Няма да ти позволя, шибана гад!“

Знае и че губи разсъдъка си — гледката е твърде непосилна, но за нейна изненада Божеството реагира и отскача като от болка. Малагеш чува глас в главата си, оглушителен и страховит:

— СПРИ, ГЛУПАЧКЕ! СПРИ!

После звездите гаснат и тя усеща как пада, а в далечината боботи гръмотевица.