Робърт Джаксън Бенет
Град на остриета (17)

Непокорна обич

Хората често ме питат какво виждам, когато гледам света. Моят отговор е прост и искрен.

Възможности. Виждам възможности.

Писмо на Валайча Тинадеши, 1649 г.

Малагеш зяпа тавана на килията.

Всичко я боли. Главата, лявата ръка, дясната ръка, коленете, глезените, макар че единият я тормози повече от другия. Боли я дори липсващата лява ръка — чудата призрачна болка, но може да е защото още не си е върнала протезата. Но незнайно защо никоя от тези болежки не е истинско мъчение. Всичко е далечно, приглушено, сякаш се случва на друг човек в другия край на света.

Не се усеща веднага, че чува стъпки. Това е необичайно: откакто майор Хукери е заповядал да я натикат тук, са я оставили на мира, само й носят храна и изнасят пълното гърне. Общо взето, отнасят се с нея като с бомба, която ще се взриви всеки момент, и тя не може да им се сърди за това. На кого би му стигнала смелостта да се навърта около нея сега?

Гледа посетителя, спрял пред решетестата врата, и въпреки сумрака различава преливащата се същинска стена от медали и орденски лентички по гърдите му — той е важна особа. Всъщност познава само един човек, който някога е бил удостояван с толкова награди.

Надига глава.

— Нур?

Генерал Адхи Нур се навежда напред и светла ивица се плъзга по лицето му. Той е, макар че изглежда остарял с цяло хилядолетие, откакто са се виждали за последен път.

Усмихва се.

— Здравей, Тюрин. Имаш ли нещо против да вляза?

— А имам ли избор, господин генерал?

— Имаш, стига да искаш.

Тя кима, изправя се и застава мирно. Той отключва вратата и влиза.

— Няма нужда да правиш това. Като те гледам, не ти е било леко напоследък. Няма да те мъча и аз. — Сяда на отсрещния нар. — Защо не седнеш?

Тя прави каквото й каза. Умува и пита:

— Господин генерал, какво правите тук?

Той се усмихва отново, но някак горчиво.

— Когато Бисвал изпратил съобщение на министерството за нападението на Жургут срещу града, настанало голямо оживление. Аз бях в Таалваштан по това време. Министър-председателката предложи да се кача на кораб и да дойда тук колкото може по-бързо. И по пътя насам тя ме… осведоми за вашата операция тук. Стори ми се много оплетена и опасна. — Погледът му я пронизва. — И по всичко, което вече чух, мога да се досетя, че или ти си причинила големи неприятности, или направо си попаднала в голяма бъркотия.

Малагеш мълчи. Той я оглежда. Това изражение й е познато — самата тя е гледала много пъти свои подчинени по същия начин.

Нур сваля фуражката си и я слага в скута си.

— Тюрин, защо не ми разкажеш какво се случи?

Тя се колебае. Изглежда толкова по-лесно да зазида завинаги всичко в себе си, да го прибере някъде на тъмно, далеч от всекидневния си живот. Но преди да осъзнае какво прави, вече говори.

Казва му всичко. Описва го по единствения достъпен й начин: в сухия, безстрастен, официален стил на докладващ офицер. Той я слуша безмълвно и почти не помръдва.

Малагеш млъква. Той също не казва нищо веднага. Накрая въздъхва:

— Ама че история…

Тя преглъща тежко.

— Това е истината, господин генерал.

— Знам. Вярвам ти.

— Т-така ли?

— Да. Тюрин, не помня някога да съм чувал лъжа от тебе. Не помня дори да си преиначавала леко истината… дори когато много ми се е искало да го направиш. Може би си забравила, че се срещнахме броени дни след Битката за Баликов. Не по-зле от тебе знам какво представлява тази страна.

— Не съм се съмнявала във вас, господин генерал. Само че… генерал Бисвал…

Той свива устни и кима.

— Да. Бисвал. Разговарях с майор Хукери и с още един офицер, който по мое мнение се е проявил великолепно — капитан Сакти. Техните оценки за действията на Бисвал не навлизат чак в областта на фантастичното като твоята, но… няма големи разлики. Оказва се, че Бисвал е представял пред едни офицери една версия, пред други — друга за случващото се тук, за да получи на всяка цена подкрепата на хората си за своя налудничав стремеж да започне нова война. Това е достатъчна причина да се усъмня в него. А личното ми мнение е, че неговата служба като командващ тук, макар и кратка, се превърна в същинска катастрофа.

— Господин генерал, това не оневинява военнослужещ, който е убил висшестоящ офицер.

— Така е. Но тъй като намерихме в квартирата на Бисвал парчета от онези мечове, които ти ми описа, съм склонен да допусна, че си имала сериозни основания за постъпката си.

— Парчета ли?

— Да. И мечовете, и онези старателно събирани от ЮДК статуи почти са се разпаднали. Ако ти си права — ако тези чудеса са се съхранявали само защото ги е поддържала волята на мъртъвците, за да бъдат помнени, явно тази сила вече я няма. Тинадескитът вече не проявява никакви необикновени свойства. Сега е само прах. — Генерал Нур върти фуражката в ръцете си и опипва козирката. — Ако мечовете… проклятие, наистина ми е неприятно да обсъждам тези странни явления… ако мечовете са привлекли онзи флот към брега и ако Бисвал е искал да чака бездейно, за да позволи това, каквито ще да са били подбудите му, това е неоспоримо доказателство срещу него. А твоят успех в справянето със ситуацията… както и да си го постигнала… е забележителен. — Той я поглежда за миг. — Сигурно ще съжалявам за това… противно ми е да питам за каквито и да било чудеса… но как го направи? Просто хвърли меча към тях ли?

Тя върти глава.

— Мечът беше… нещо като символ, господин генерал, въплътена идея… или може би множество въплътени идеи. Той беше символ на споразумението между тях — те стават войници на Воортя, тя им дава вечен живот и последната война. Просто трябваше споразумението да бъде… пренаписано.

— Но как?

Очите й проблясват непреклонно.

— Според мен те не заслужаваха да се наричат войници, господин генерал.

— И в такъв случай… ти вече не си била задължена да им позволиш тяхната война — добавя Нур. — Аха. Сега изглежда лесно да го разбера, но… Не, всъщност изобщо не е лесно. Едва ли съм проумял нещо. — Той въздиша. — Възхищавам се на министър-председателката, но не ми е особено приятно да разнищвам всички тези чудодейни щуротии, в които се забърква. Радвам се обаче, че те е изпратила тук. Не мога да не призная, че е прозорлива.

— Не бях само аз, господин генерал. Помощта на главен технолог Харквалдсон беше неоценима и… и…

— Да. — Нур гледа навъсено. — Даувкиндът. — Мълчи дълго. — Наистина ли е убил онези войници?

Малагеш кима.

— Ако е твой приятел… — подхваща отново Нур. — Ако ти е помагал… ами защо просто не излъга? Защо потвърди пред мен?

— Лъжите за смъртта на войници — натъртва Малагеш — са позорна проява на страхливост. Те опетняват честта им. Колкото и да ми е тежко да призная какво се случи, длъжна съм да кажа истината. Той… Той го направи от безумна ярост. Току-що бяха убили дъщеря му…

Гласът й притихва.

— Знаеш, че това няма значение — казва Нур. — Въпреки че той е даувкиндът. Не можем да си затворим очите. Когато го издирим, ще му потърсим отговорност за извършеното, какъвто ще да е.

— Когато го издирим ли, господин генерал?

— О, да, не се сетих, че няма как да знаеш. След опита за нашествие онази нощ никой не може да намери даувкинда. Той е опитен бивш агент на министерството. Такива хора не се издирват лесно. — Нур се прокашля. — Но е оставил писмо.

— Писмо ли?!

— Да. Признава, че целият план за статуите на онази площадка… за укриване на Божествени артефакти на пристанището е негово дело. Твърди, че неговата дъщеря не е имала нищо общо с това. Заявява, че го е направил от патриотизъм, бил готов на всичко, за да помогне на страната си, и поема цялата отговорност за действията си… което не е точно така, щом е избягал. — Нур се взира в Малагеш. — Вярно ли е? Негова ли е идеята?

Тя разтрива лявата си ръка, която още боли.

— Може би. Не знам.

Нур я гледа изпитателно.

— Знам обаче — продължава Малагеш, — че статуите почти не влияеха на положението във Воортяштан. Тяхното намиране беше просто съвпадение — всичко се случи заради направеното от Рада Смолиск и Лалит Бисвал. Това е истината.

— И защо не се опита нито веднъж да се свържеш с мен? Защо не потърси помощта на военния съвет?

— Самият факт, че министър-председателката провежда неофициална операция за проучване на Божественото… — Тя свива рамене. — Каква реакция би предизвикал? Дори ако сме разкрили истинска заплаха?

Нур кима и въздиша.

— Вероятно си права. Някои вече подозират, че всичко това е измама, съчинена от министър-председателката. За тях май е много по-удобно да отричат действителността, отколкото да приемат истината.

— Какво ще стане с мен, господин генерал? Ще ме съдят ли?

— Да те съдят ли? — учудва се той. — Не, поне засега. Ще те разпитат, може би ще има и разследване… но аз очаквам, Малагеш, че ще оценят почти всички твои постъпки като заслужаващи похвала. Има хиляди очевидци на стореното от тебе, ако ще и почти да не проумяват какво са видели. Десетки войници тук могат да дадат показания за трудно обяснимите действия на генерал Бисвал преди нашествието.

Малагеш се разтреперва.

— Но… но Панди и…

Погледът му се смекчава.

— Да, горкият старши сержант. Ти ми обясни, че е било злощастна случайност. А и намерихме парче от сабята му в твоята протеза. За мен това е достатъчно доказателство.

— Но… но някой трябва да ми потърси сметка, господин генерал.

— За какво?

Тя почти казва: „За всичко“, защото само веднъж досега през живота си се е чувствала отговорна за толкова злини в света, за толкова ранени и толкова мъртви.

Генерал Нур много дълго не откъсва поглед от нея.

— Трябва да те върнем у дома, Малагеш. Твърде много време си прекарала тук, на фронтовата линия. И телесно, и духовно. — Изправя се и бута решетката. — Ще оставя отворено, генерал Малагеш. Излез, когато си готова. Когато сметнеш, че го заслужаваш. А ти го заслужаваш, Тюрин.

Тя го чака да се отдалечи, за да не я чуе, и тогава се разплаква отново. Минава повече от час, докато събере сили да излезе.

 

 

На следващия ден Малагеш се разхожда по скалите, вдишва въздуха на утрото и се наслаждава на слънчевите лъчи. От юг се е пренесла топла въздушна маса и е изтласкала облаците. Нур й е предоставил нова униформа, дал й е време да се погрижи за себе си и да получи медицинска помощ, затова сега Воортяштан й изглежда съвсем различен.

Тя броди сред малките и големи гори над скалистия бряг, отива на север от крепостта и града. Отнема й само няколко минути да се отърве от двамата, които я следят — сейпурски офицери в цивилни дрехи, не се справят много добре със задачата си. И тогава завива към брега.

Намира го почти веднага: скритото кътче, където тясната плашеща стълба се спуска към вълните. Спомня си как е седяла на ръба и е гледала Панди да загребва към открито море, спомня си момичето в другата лодка.

Слиза по стъпалата. Доскоро преживяването би я ужасило, но тя вече не се плаши. След като се е превъплътила за малко в самата смърт, мисълта за смъртта не я стряска кой знае колко.

Спира малко преди последните стъпала и вика:

— Зигруд? Сега ще сляза. Само без… без шибани опити да ме убиеш или нещо подобно!

Мълчание. После се чува тих глас:

— Добре.

Тя стъпва долу и го намира в плитка вдлъбнатина в скалите. Изглежда окаяно — прегладнял и мръсен, сам е наместил костите на счупената си ръка, но не особено добре.

— Проклети да са боговете — изтърсва тя. — Как оцеля през тези два дена?

— Трудно — признава той. Окото му, хлътнало от преумора, я гледа кисело. — Ти как се сети къде да ме намериш?

Малагеш сяда до него на чакъла.

— Помислих, че ще искаш да си на място, което да ти напомня за нея.

Той навежда глава и не казва нищо.

— Е, всичко наред ли е? — пита след малко.

— Не. Казах им истината. Какво се случи. И какво направи ти на онези войници.

— А пристанището?

— Питаш за лъжата, че ти си измислил всичко ли? Ами… Не я оспорих. — Поглежда го тъжно. — Не искаше да опетняваш паметта за нея ли?

— Аз… исках да съхраня поне някаква частица от нея. Онова, на което тя посвети живота си. Но ти ме намери… Ще ме издадеш ли? Ще ги оставиш ли да ме арестуват, да срутят всичко, което дъщеря ми изгради?

— Не. Не бих го направила. Вече си уреждам срещи с всички вождове на племена, за да си поговорим тъкмо за това, преди да замина.

— За какво ще говорите?

— Ще им кажа, че ако прецакат всичко, което Зигне направи за тях, и не създадат нормална страна от тази дупка… Е, тогава ще се върна и ще ги избия всички до един.

Зигруд я поглежда.

— А… очакваш ли да ти повярват?

Малагеш присвива очи.

— Зигруд, аз бях тяхната богиня онази нощ. Съвсем малка част от нея за съвсем кратко. И въпреки това бях Воортя. Ще повярват тия шибаняци. — Тя сумти. — Но първо ще говоря с Лем от ЮДК.

— С него пък за какво?

— Да закотви яхтата на Зигне до това място на брега. — Малагеш му дава карта. — Ще е там утре сутринта.

Зигруд гледа картата, после бавно протяга ръка.

— Ти… Ти ме оставяш да избягам?

— Не. Давам ти преднина.

— Но… аз убих онези войници.

— Да, уби ги. Голямо зло е, адски ми е омразно. — Тя гледа вълните, които влачат камъчета пред краката й, все се опитват и все не успяват да ги отмъкнат. — Но и аз направих нещо подобно някога. Някои хора ми дадоха втори шанс. Трябва да съм гнусно лайно, за да откажа това право на друг.

— Не заслужавам такава добрина.

— О, пак тази дума. — Тя рее поглед към океана. — „Заслужавам.“ Колко се занимаваме с това — какво би трябвало да имаме, какво ни дължат. Чудя се има ли друга дума, която да е причинила толкова страдания. — Вижда как той сгъва картата с треперещи пръсти, лицето му е сгърчено като на дете, което се опитва да не заплаче. — Съжалявам за Зигне.

Той прибира картата.

— Ще мога ли да я видя?

— Не, Зигруд. Не може.

— Моля те, трябва да я видя. Просто… дай ми и този шанс. Само това.

— Зигруд…

Той я гледа непоколебимо.

— Искам да видя погребението й.

— Погребението?! Зигруд, не мога…

— Дори отдалече… Трябва да видя това. Трябва да видя, че е намерила покой.

— Не искаш ли да бъде погребана в родината си?

— Погребана?… Дрейлингите не заравят мъртъвците си в земята. — Зигруд е вперил поглед на запад покрай брега, където стърчат крановете на ЮДК. — А това е нейният дом. Тя се посвети на това място, на тази работа. Ако и това не означава, че тук е домът й, не знам къде би могъл да е. Никога не съм бил до нея през целия й живот и сега те моля… Моля те, нека поне този път бъда до нея.

 

 

Във ветровитата вечер слънцето обагря небето в черешови оттенъци. Малагеш носи парадната си униформа за пръв път от цяла вечност. Градът под тях е осеян с факли — възстановяването е започнало. Въпреки красивата гледка в душата й сякаш тежи олово.

А пушката тежи в ръката й. Иска й се Зигруд да не я е молил за това. Но не е могла да му откаже.

Вдига глава — малката порта в западната стена на крепостта се отваря. Колелата на катафалката трополят, тегли я един-единствен едър кон. Нур върви отстрани също в парадна униформа, кима отсечено на Малагеш. Придружават го неколцина офицери, но не прекалено много, само колкото подобава за случая — в края на краищата не са най-важните участници в церемонията. Тя чака катафалката да я доближи, опира пушката на рамо и тръгва до Нур.

Поглежда катафалката. Стъкмена е набързо и не е като истинска погребална колесница; успява да зърне вътре увитото в кожи тяло.

— Този ритуал ми изглежда доста странен — казва Нур, докато вървят надолу към града. — Да горят мъртвите е едно, но да ги горят в кораб?!

— Има символично значение.

— А за мен си е хабене на кораби — отсича Нур. — Но пък дрейлингите сигурно ги имат в изобилие.

— Струва ми се, че според тях й дължат това.

Дългият път към града вече й е познат. Малагеш оглежда дървените рамки, издигнати по улиците — предвещават здрави дрейлингски постройки, но сега работата е спряла. „След три седмици не бих могла да позная този град.“ Но най-голямата промяна като че ли е настъпила долу, в пристанището, където бреговата стена и фарът са грейнали в преливащо се злато.

— Ама че гледка — казва Нур, когато доближават. — Какво е това?

Изнизва се минута, преди Малагеш да разбере какво вижда — по стената и на всеки балкон по фара има светлинки, а зад всяка от тях мрачно и натъжено лице.

— Фенери — казва тя. — Всички работници са тук. Дошли са да я видят. Всеки от тях държи фенер.

— За… нея? Мислех, че е била обикновен инженер.

Катафалката се отклонява от пристанището към северния бряг на Солда.

— Тя направи невъзможното — отговаря Малагеш и кима към почти разчистеното русло на реката. — Освободи водния път, построи пристанището. И така даде шанс на своята страна да си урежда сметките. Обединените дрейлингски държави могат да изплатят всичките си заеми.

— Значи според тебе дъщерята на даувкинда е постигнала всичко това?

— Дала им е началния тласък, бих казала.

Лодката е до брега пред тях. Малък дървен съд, но може би противно на вкусовете на самата Зигне е сравнително богато украсен. Началникът на охраната в ЮДК Лем стои на брега навъсен и посърнал.

Малагеш отива при него и вижда, че в лодката няма нищо освен тънък слой подпалки. Не е очаквала това. Лем я поглежда гузно.

— Умувахме дали да не сложим някои от нейните чертежи. Онези, които не е използвала. Но решихме, че тя не би одобрила. Тя би искала да ги осъществим.

— Тя не обръщаше внимание на удобствата — казва му Малагеш. — Искрено се съмнявам да са имали някакво значение за нея. Е… как ще го направим?

— Полагаме я в лодката — тихо обяснява Лем. Вдига пред нея висок и широк стъклен съд с оранжево-жълто масло. До него има свещ в стъклена чашка. — Поставяме маслото на носа. Избутваме лодката във водата, палим свещта и някой срязва въжето. И когато отплава в морето, я подпалваме. По традиция трябва да е с горяща стрела, но… — Поглежда гузно пушката в ръцете й. — Не останаха мнозина умели стрелци с лък.

— Ясно.

Тя застава встрани, а Лем и един работник на ЮДК внимателно вдигат тялото от катафалката. Носят го, сякаш е вързоп с цветчета на лилия.

Полагат го в лодката. Лем посяга към възела, събиращ кожите, и го дърпа. Кожите се разделят и откриват лицето под тях.

Зигне изглежда както Малагеш е очаквала: безцветна, с променени черти, леко подпухнала. Изобщо не прилича на жената, която Малагеш е опознала, млада жена, преливаща от неутолими стремежи и жизненост. Но Малагеш е виждала предостатъчно трупове и е подготвена за гледката.

— Сбогом, Зигне — казва тя едва чуто.

Двамата с Нур се обръщат и тръгват бавно към бреговата стена. Работниците на ЮДК поздравяват Малагеш тържествено, лицата им са облени от златистата светлина от фенерите. Малагеш отдава чест и поглежда нагоре по течението.

„Колко пъти правих това досега? На погребенията на колко деца присъствах?“

Лем коленичи, пали свещта, прошепва нещо и срязва въжето с един замах. Малката лодка се разклаща, поема надолу и бавно се ускорява в слабото течение. Вече се носи по-бързо, когато подминава Малагеш, и тя успява да погледне само за миг застиналото бледо лице.

„Ще почакам — решава Малагеш. — Искам тя да вижда колкото може по-дълго построеното от нея, преди да го направя.“

Малката лодка плава покрай бреговата стена, навлиза под крановете, тъмни и прегърбени над водата. Очите на Малагеш шарят към хоризонта. В далечината, на половин миля отвъд фара, май се мярка платноходка.

„Ето го. Сега и той може да види…“

Опира се на коляно, подпира пушката на стената — лявата й ръка още не е оздравяла след схватката с Панди — и се прицелва в лодката и блещукащата чашка на носа.

Пушката подскача. Светва искра и изведнъж лодката пламва. След секунди вече е ярък, чисто жълт огън, носещ се в открито море.

Особен звук съпровожда светлината в залива. Прилича на вълна или на тътен, започва ниско и става все по-мощен с отдалечаването на лодката. Малагеш не проумява веднага, че дрейлингите викат — започват онези на фара — и виковете се разнасят надолу към бреговата стена. Накрая всички наоколо надават протяжен вик.

Не звучи горестно, казва си тя, няма болка или скръб, по-скоро е вик на ликуване, на победа, на сбогуване — вик на обич, на непокорна обич.

Когато всичко свършва, двамата с Нур тръгват нагоре към крепостта.

— Тюрин, мислиш ли, че нещо ще се промени? — пита той. — Убедена ли си, че воортяштаните могат да се цивилизоват истински някога?

Тя вдига рамене.

— Защо воортяштаните? Ами ние? Ние можем ли да се цивилизоваме?

 

 

Зигруд лежи в тъмния трюм и не може да заспи. Бурните води си играят безмилостно с яхтата. Не може да си представи как дъщеря му е стигнала с този съд до Зъбите на света.

Пресмята времето наум. Обръща се към мъничкия илюминатор, наплюнчва пръст и започва да пише по стъклото.

Скреж плъзва по илюминатора, отдръпва се и оставя след себе си подвижния образ на жена, която седи зад бюро и гледа втренчено листа в ръцете си.

Изглежда остаряла, изнурена, но излъчва захабено благородство — жена, готова да говори, но вече неспособна да повярва в това, което ще изрече.

Шара Комейд го поглежда мимоходом и подскача.

— Зигруд? Зигруд!? Какво си… Олеле, изглеждаш ужасно!

Тя го изненадва — хваща краищата на изображението и го отнася със себе си. Явно е сбъркал и се е появил в ръчно огледало, а не в прозорец.

— Не бива да правиш това, Зигруд. Не бива да се свързваш с мен, особено сега. Всички те търсят! А аз не мога да се намеся — този път не мога!

— Знам. Просто… исках да поговоря с тебе.

Тя го пренася в спалнята си и го слага на нощно шкафче. Там е вечер. Леглото с балдахин е зад нея, завесите са събрани плътно.

— Аз… много съжалявам, че стана така, Зигруд. Дъщеря ти… Нейното присъствие в града нямаше нищо общо със задачата, която възложих на Малагеш там. Ти здрав ли си? В безопасност ли си? И не ми казвай накъде си тръгнал.

— Няма. Ами… добре съм. Не мога да ти кажа къде отивам, защото и аз не знам. Но ще се вслушам в съветите ти. Шара… какво да правя?

— Зигруд, опасявам се, че трябва да се криеш. Съжалявам, но… Вече нямам такова влияние сред военните, че да променя отношението им. Ако опитам и това след всичко, което направих досега… ще си навлека сериозни проблеми.

— Значи трябва да се крия.

— Да. Трябва да бягаш и да се криеш. Да бъдеш някой друг. Използвай самоличност, до която никога досега не си прибягвал и дори никога не си имал. Самоличност, която да ти послужи дълго.

— Дълго ли?

Тя кима.

— Боя се, че така се налага. Ти си убил петима войници, Зигруд. Убил си ги жестоко по време на едно от най-страшните нападения в историята на Сейпур. Хората на власт… или онези, които ще бъдат на власт, няма да ти простят.

— Значи съм сам — тихо казва Зигруд. — Отново.

— Съжалявам. Обединените дрейлингски държави не могат да си позволят да те защитават. Зависят напълно от Сейпур, за да останат платежоспособни, а започна разследване за събитията в пристанището. Вече обсъждам със съпругата ти как тя да се… разграничи от това произшествие.

— Тоест от мен — натъртва Зигруд. — Да се разграничи от мен.

— Да, от тебе.

Той въздиша.

— Когато дойдох във Воортяштан за пръв път, не исках нищо освен светът да ме остави на мира, да захвърля атрибутите на властта. Но сега ще го направя наистина… — Той затваря очи и тръска глава, опитва се да спре сълзите. — Толкова искам да видя семейството си…

— Знам — уверява го Шара. — Когато имам възможност, ще направя каквото е по силите ми. Наистина съжалявам, Зигруд. Ужасно съжалявам.

Той подсмърча и си бърше носа.

— Ти… ти знаеше ли за мечовете? За Воортя? За Града на остриетата?

— Не знаех. Допусках, че във Форт Тинадеши има злоупотреби и поквара… но не можех да си представя, че ще се стигне до такова положение.

— В такъв случай не мога да не попитам… Защо изпрати Малагеш?

— В какъв смисъл защо съм я изпратила?

— В смисъл, че… Шара, познавам те. Знам, че никога не обмисляш играта само един ход напред. Каквото и да правиш, винаги гониш и по-голяма цел. Защо се спря тъкмо на Малагеш? Защо повика генерал в оставка и я изпрати във Воортяштан, ако си очаквала да разкрие там само обикновена корупция?

Шара въздиша по-тежко от него.

— Е, щом толкова настояваш да знаеш… Разбира се, наясно си, че моят мандат на този пост ще бъде прекратен скоро?

— Трудно бих могъл да си затворя очите за този факт.

— Ами… — Тя се прокашля и нагласява очилата на носа си. — Партията, която ще поеме властта, се носи на гребена на вълната от враждебност срещу Континента. Не им допада моята политика и програми. Искат да ги спрат. Затова ако победят, проектът за пристанището ще бъде сериозно ограничен. Финансовата подкрепа ще бъде прекратена. И цялата помощ за Континента — също. Всички програми, поощряващи участието на континенталите във вътрешната им политика — също. Общо взето, Сейпур вече ще изпраща на Континента само оръжия и войници, които да ги употребяват.

— Но… какво общо има това с Малагеш?

Преди Шара да отговори, иззад завесите на леглото се чува глас:

— Мамо?

Тя се смръзва и извива глава назад в мига, когато закръглено личице наднича между завесите. Лицето на малко момиче от Континента, може би на не повече от пет години. Мига сънено и си търка очите.

— Какво правиш?

— Тихо, миличка — казва й Шара. — Нищо не правя. Говоря си сама. Заспивай.

— Говориш на огледалото. — Момичето поглежда към Зигруд и се мръщи. — Говориш на онзи мъж в огледалото.

Детето се цупи и протяга ръце към Шара, която въздиша и също протяга ръце. Момичето се хвърля в прегръдката й — май с малко повече сила, отколкото й е удобно на Шара, ако се съди по изражението й. Детето обляга глава на рамото й и се обръща да разгледа любопитно Зигруд.

— Тя… тя „мамо“ ли те нарече? — пита смаяният Зигруд.

— Да — тихо отвръща Шара. Гали момичето по косата и брадичката. — Зигруд, това е моята дъщеря Татяна. — Навежда се към ухото на момичето. — Татяна, това е стар приятел.

— И как тъй е в огледалото? — пита детето.

— Огледалото е специално.

— О…

Момичето май се задоволява напълно с това обяснение.

— Значи… си осиновила дете от Континента? — казва Зигруд.

— Да. Когато отидох отново в Баликов. Там имаше сиропиталище. И условията в него не бяха… — Шара стрелва момичето с поглед — много добри. Тя помоли да дойде с мен. Взех я. Направих нужното да не се разчуе, нали разбираш. Може би защото не ми трябваше да ме свързват още повече с Континента… и може би защото нямам желание обществеността да научи каквото и да било за личния ми живот. Когато гласуват свалянето ми от този пост, с Татяна ще отидем някъде на село, ще се опитаме да живеем спокойно. Най-лошото, което бих могла да направя за своята политика, е да припаря отново до нея. Самото ми присъствие е като отрова за моите цели. Но съм длъжна да оставя след себе си някого, за да се бори и за тях, и за Континента.

— Значи мислиш, че… Тоест казваш ми, че според тебе Малагеш може да се справи с това?

Шара изопва рамене и изведнъж ясно проличава защо е била избрана на поста си.

— Да. Генерал Тюрин Малагеш е родена да води хората. Много пъти се е сражавала за своята страна, била е подложена на отвратителен обрат в живота й още на шестнайсет години, но някак е успяла да надмогне това и да стане по-добър човек. И пред очите на всички вече два пъти защити сейпурски войници от сили на Божественото. Широката общественост й се възхищава, военните я уважават. Добродетелите и благоразумието й са безупречни. И знае несравнимо повече за военното дело от всеки политик на власт в момента. Казано накратко — тя е кандидат с огромен изборен потенциал.

— Намислила си да я натикаш насила в политиката? — с лек ужас пита Зигруд.

— Зигруд, трябва да оставя след себе си човек, който да брани начинанията ми — по-тихо отвръща Шара. — Трябва да имам свой поборник. Когато Малагеш си подаде оставката, това беше тежък удар. Но аз вярвах, че разбирам защо напусна. Тюрин Малагеш е от онези, които избират да живеят за безопасността и добруването на другите. Казано с една дума — да служи. Ако смята, че не служи, става безполезна в собствените си очи. Изпратих я във Воортяштан, за да я пробудя, да й напомня това, за да бъде пак сред обикновените войници и да си спомни коя я и защо прави всичко. — Шара навежда глава. — Според мен Тюрин Малагеш е съвсем будна в момента. Може би по-будна от когато и да било в живота си. Много повече, отколкото възнамерявах.

— И след всичко, което тя преживя, което видя и направи… ти искаш да й натрапиш ролята на водач? — Зигруд клати глава. — Шара, Шара… не знаех какви са подбудите ти за това… но тази несъмнено е най-жестоката.

— Всички се примиряваме с компромиси, за да направим света по-добър — малко смутено казва тя. — А този е само поредният от многото, които бях принудена да направя. На Сейпур скоро ще му се наложи да реши що за нация иска да бъде. Ще си остане ли същият, ще използва ли силата си сляпо, без да осъзнава последствията, които навлича и на себе си, и на други нации? Или ще се опита да бъде… нещо друго? Може би по-мъдър, по-здравомислещ? Малагеш е най-подходящият човек да помогне на моята страна и аз вече задвижих механизмите за това. И когато пристигне тук следващата седмица, ще й предложа официално.

— А ако откаже?

— Мога да убеждавам — отвръща Шара. — Знаеш го.

— Много си надарена — горчиво подхвърля Зигруд — във внушаването на разни идеи на хората. Шара, чудя се дали светът ще ни прости някога онова, което сторихме през живота си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… Понякога се питам дали съдбата ми е отнела дъщерята. Аз съм отнел живота на много хора. На много деца, може би бъдещи съпрузи, съпруги и родители. Може би е справедливо да бъда подложен на същото насилие. Може би е справедливо аз, който живях с войната, да бъда превърнат в беглец от война. — Взира се в момичето, което Шара е прегърнала, и се опитва да си спомни какво е чувствал преди толкова много години — колко мъничка е била Зигне, колко топла, как са блестели очите й. — Ако ме бе попитала миналата седмица дали тази борба си е струвала, щях да ти отговоря: „Да.“ Но ако ме попиташ днес, Шара Комейд, ако ме попиташ в този миг дали си е струвало… ще ти отговоря с „не“ — хиляди пъти „не“.

Плъзва пръст по стъклото и Шара и дъщеря й изчезват.

 

 

Малагеш се буди постепенно, заслушана в шума на прибоя. „Не забравяй къде си — казва си. — Помни къде си.“

Минава малко време, докато разбере, че е съвсем будна. Отваря очи и се зазяпва в тавана на стаята в занемареното овехтяло противно хотелче. Сяда в леглото, вдишва дълбоко и се оглежда.

Слънчеви лъчи се процеждат през покритите с петна пердета, примигват от сенките на птици, кръжащи над кейовете зад прозореца. Чува подвикванията на докери по улицата — ругаят се взаимно за мудността или непохватността си или пък си разказват мръсни вицове. Всичко е вмирисано на сол, дизелово гориво и цигари.

С други думи, миризми и звуци на цивилизация в цялото й мръсно и шумно великолепие.

Минали са двайсет и три дни, откакто е потеглила от Воортяштан и накрая е спряла тук преди последния отрязък от пътуването към Галадеш. Никому не би хрумнало да нарече кейовете на Аханаштан спокойно убежище и тя не знае защо се чувства толкова уютно тук. Спомня си обаче какво й е казал Зигруд преди години в болницата на Баликов: „Мнозина презират пристанищата. Смятат ги за мръсни и опасни. Може и да са такива. Но морските пристанища са и отправни точки към нещо по-добро.“

Поглежда към нощното шкафче, на което е сложена лъскава метална ръка със странно изпънати пръсти, сякаш маха за сбогом. Сабята на Панди е повредила някакъв механизъм вътре и тя не може да накара няколко шарнира да се движат както трябва. Все едно. Взема изкуствената ръка, нагласява я — лявата й ръка все още е превързана след схватката с Панди — и с пет простички щраквания протезата вече е на мястото си.

Не е напълно повредена. Още върши работа. И пак си е по-добра от предишната.

Събира си вещите, мята брезентовата торба на рамо и тръгва към пристанището, проверява в движение превозните си документи за името на следващия кораб, на който ще се качи. Доближава кея и се стряска.

— Ама че гадост! Що за говнян късмет…

Ослепително белият корпус на луксозния кораб „Кайпе“ се извисява на стотина-двеста стъпки пред нея. Не й се ще да прекара следващите три дни в компанията на семейства, бебета и влюбени. Олеква й, че не носи униформата си, която би привлякла твърде нежелано внимание.

Но по-близо до кораба установява, че макар другите пътници да са съвсем млади, не са каквито е очаквала.

Трийсетина млади редници в бойни униформи стоят на кея — брезентовите им торби са в краката им — и чакат разрешение да се качат на борда. Тя оглежда униформите им и вижда, че са от 7-ми пехотен полк, който според последните стигнали до нея вести е бил разположен във вътрешността — Баликов или Юкоштан, не може да си спомни точно. Изглежда, ги връщат в Галадеш, за да се подготвят за новото място, където ще служат. Долавя, че нервите им са на ръба, и се досеща, че нейната страна предприема смели военни ходове, щом е готова да изтегли тези войници от Континента и да наеме за това „Кайпе“. Няма как да не са смели след това, което се е случило. Сейпур е принуден да покаже силата си и да докаже, че е неуязвим.

Застава на опашката зад младите войници и пуска торбата си. Дъските се разтърсват и неколцина се оглеждат, докато тя пали папироса. Един се взира в синините и превръзките й, в белезите и в протезата на лявата ръка. Накрая й кима — поздрав между равни. Разбира се. Нали ако беше с по-висок чин, би носила униформата си? Тя също му кима.

Вглежда се по-внимателно в униформите им и казва:

— Седми пехотен, а?

Те се обръщат към нея.

— Да, седми — отвръща една млада жена.

— Последно чух за вас, че сте в… Юкоштан, нали?

— Да, в Юкоштан.

— Много вълнуващо.

Момичето се засмива.

— Не съвсем.

— Да, казвали са ми, че е чудно място, където да се усъвършенстваш в играта батлан. Някой от вас да е служил под командването на майор Авшрам?

— Ами… да. Аз — казва младата жена.

— Още ли е с онези шибани мустаци?

Войниците се хилят.

— И още как — потвърждава момичето. — Противно на всякакъв здрав разум. — Оглежда Малагеш. — На служба ли си?

— Бях. Може и още да съм. Ще науча, когато се приберем у дома.

Кимат с разбиране. Да си войник означава други да се разпореждат с живота ти.

— Къде служеше? — пита момичето.

— Е, формално погледнато бях на „почивка“ — казва Малагеш.

Младата жена се разсмива недоверчиво.

— Ама че почивка е била…

— Не е за разправяне.

Бъбрят, шегуват се, пушат заедно и чакат да се качат на кораба. Един по-смел редник опитва от папиросите на Малагеш — гнусотията, която си е купила до пристанището. Засмуква дима няколко пъти и става бледозелен, което предизвиква бурен смях и гръмогласни подигравки. Малагеш се усмихва и ги гледа, попива тяхната незрялост, оптимизъм, наивност, престорен цинизъм. Знае колко далеч в миналото й е останала тази младост, но открай време вярва, че да я покровителства, да я защитава и да наблюдава израстването й също е добре. Може би едно от най-добрите поприща на света…

Мисли и какво би сполетяло тези хлапета, ако не бе взела меча, ако не се бе вслушала в гласа му, ако не бе заговорила на свой ред на пазителите. Пита се какво би могло да се случи, ако бе разгадала всичко малко по-рано, ако бе слушала и гледала Рада малко по-бдително. Казва си, че и ограниченото по последствията си бедствие все пак е бедствие. Стотици хора са мъртви, а това е могло да бъде предотвратено. И Надар, Бисвал, Панди, Зигне…

Гледа как светлината се отразява от вълните и подскача покрай кораба. „Няма ги. Всички тях ги няма. А аз оцелях. Отново.“

Ръката я боли. По-слабо отпреди. Но болката още я има. И може би ще я има винаги.

Младият войник, който е взел една от нейните папироси, сега забавлява останалите, като се опитва да я пробута на една чайка. Малагеш се смее. „Не знам дали ще облека униформа някога — мисли, загледана във войниците, — но ще продължа да се боря за вас.“

Опашката се раздвижва. Всички нарамват торбите си и тръгват по подвижното мостче на „Кайпе“.

Младежът извръща глава към нея и казва:

— Каквото и да те очаква в Галадеш, дано си отдъхнеш и намериш покой.

— Покой ли? — отвръща тя малко изненадано. — Е, може би. Може би.

Качват се на кораба, готови за краткото пътуване до дома.