Робърт Джаксън Бенет
Град на остриета (16)

Кралица на мъката

Дадох детето си за това. Дадох детето си на Нея.

Отдадох се на Нея. Сега и завинаги.

Ако поискате от мен да захвърля меча си, значи искате да се откажа от единственото, което ми остана.

Писания на свети Жургут, 731 г.

Валайча Тинадеши се бори да вдиша. Мислела е, че ще е лесно — Малагеш ще унищожи мечовете и просто ще се откъснат отново… Но вместо да се зареят, вместо да потънат отново в сенките на действителността, ги чувства как всички стават истински и будни както някога.

И осъзнават, че тя не е онази, за която са я смятали.

Тази кървяща ужасена жена не е Императрицата на гробовете. Не е Божеството на смъртта и войната. Защо е тук? Защо са я слушали? Отхвърлят я неотклонно.

Процесът е непоносимо мъчителен. Отхвърлят я както плът избутва бавно бодил навън. Досега не е разбирала доколко е станала част от тях в какъв ли не смисъл, и когато я изоставят, избутват я встрани, все едно губи крайник, който не е и подозирала, че има.

Усеща как умира. Чувства как избледнява, как самият Град на остриетата я притиска, смазва съзнанието й, премахва същество, на което мястото му поначало не е тук.

Още чува мислите на пазителите, ехтящи над бреговете: „Майко… Майко, ние идваме… Идваме при тебе…“ И долавя как те потеглят, как се понасят към земята на живите.

— Не — скимти тя. — Моля ви, не…

Не може да издържи. Залита и пада, няма сили да стои. Слуша ги как зоват своята майка. Гласовете им се сливат в главата й и изведнъж тя си спомня един отдавнашен ден, още когато е била в Сейпур с децата си… всички се държат за ръце и тичат заедно надолу по склона, смеят се ликуващо, някои се търкулват чак до подножието…

Последните й мисли: жежкото лятно слънце, меката прегръдка на тревата, звънливият детски смях, топлите пръстчета, стискащи в захлас ръката й.

 

 

За Зигруд сенките обикновено са удобни. За него вече е съвсем естествено да остава невидим и да се свира в тъмните промеждутъци на света. Но когато се присвива в сенките на дърветата до къщата на Рада Смолиск, няма как да си внуши, че тук му е удобно.

Нищо не е наред. Нищо не е каквото е очаквал.

Наблюдава сейпурски войници, които излизат във върволица от къщата и май изнасят стойки с мечове, а накрая и две тела. Първо Малагеш с вързани зад гърба ръце, един войник я държи за глезените, друг — под мишниците. „Може да е жива — преценява той. — Никой не връзва ръцете на труп.“ Но тя е цялата в тъмночервено, което е… необичайно.

Второто тяло е на носилка и е покрито. Само успява да види, че тялото е на много нисък човек и ако се съди по капещата кръв, най-вероятно е бездиханно.

Гледа ги смръщен как се качват в колите и потеглят. Какво се е случило? За какво й е било на Малагеш да отива при губернаторката? Какво може да е открила в задгробния живот, за да я тласне насам и да поиска да дойде и той?

И къде е дъщеря му?

Бисвал излиза. Слуша офицер, който му докладва нещо. Кима, макар че явно е недоволен, но не и разгневен: съобщават му нещо, с което ще се справят някак и ще понесат последствията, изобщо не е било желателно, обаче не е чак най-голямата му грижа. Лейтенантът сочи често към място между дърветата недалеч от къщата, където има гъсти храсти. Бисвал поглежда натам с хладна сдържаност и кима. Казва само няколко думи, може би: „Какво да се прави“, и се качва в кола, която отпрашва бързо по пътя.

Наоколо остават само неколцина войници. Зигруд чака да се разпръснат и се промушва между дърветата.

Пред служебния вход на къщата стои на пост войник, затова той няма да се насочи натам. Промъква към храстите и се пита какво може да ги е разтревожило толкова…

От десетина стъпки надушва кръв. Много кръв.

Оглежда изпод гъстата сянка на дърво. Няма как да открие всички следи в това положение, но личи къде клонките на храста са били смачкани от падащо тяло.

Надушва и нещо… познато. Дим от цигари. Необикновен дим, ароматен и екзотичен. Същите цигари, казва си Зигруд, които неговата дъщеря пуши почти непрекъснато.

Зигруд се заглежда нагоре към Форт Тинадеши и размишлява.

 

 

Малагеш се събужда и след миг вече съжалява за това. Усеща мозъка си като огромна цицина. Пъшка и вдига лявата си ръка да се пипне по челото, но си спомня твърде късно, че китката й е от метал. Удря се в лицето и раната й сякаш пламва. Тя стене жално и тръска глава. Тилът й стърже в каменен под.

Мръщи се и отваря очи. Намира се в килия, осветена от електрическа лампа. Доколкото знае, само на едно място във Воортяштан използват електричество…

Всичко нахлува в ума й като сън.

Мечовете.

— Ей! — казва тя. — Ей, има ли някой?

Тишина.

Насилва се да седне. Струва й се, че нещо в главата й се плиска неприятно — гъста течност, която може да шурне през крехките стени на черепа й. Този път опипва челото си с правилната ръка и открива по лицето си засъхнала кръв. Бисвал май за малко не й е сцепил главата.

Не може да види нищо особено през решетката на вратата: отсреща има само каменна стена, тъмна и мухлясала, над която примигва лампа. Малагеш се изправя, макар това да й отнема много повече време, отколкото очаква, отива до вратата и се обляга на нея.

Проверява джобовете си. Кобура го няма, разбира се, както и останалото снаряжение. Няма го и меча на Воортя. Може да стане още по-зле, ако някой го изхвърли, защото не знае какво представлява.

Пъха лицето си между прътите на решетката, доколкото може, и оглежда коридора. Наляво има само още килии, но на двайсетина крачки вдясно стои редник с тъмночервена барета, жена. Малагеш няма как да прочете името й от такова разстояние, но поне вижда нашивките и вече знае чина й. Дебелата врата до нея е желязна и има остъклено прозорче в средата. Явно тази част от крепостта е стара, защото според Малагеш във вратите няма нищо съвременно.

— Ей… — подвиква тя. Не е говорила от известно време и се прокашля. — Ей, редник! Чуй ме. Слушай, аз… Проклятие, как ме цепи главата… Трябва да говоря с Бисвал! Задължително! Не знам какво си мисли, че става тук, но греши, той… той греши!

Жената до вратата стои неподвижно. И почти не мига.

— Слушай — настоява Малагеш. — Звучи смахнато, редник, но… Но ще ни нападнат. Ще има още една атака на Божественото! Заклевам се, че е вярно! Трябва да направим нещо веднага! И аз не бих повярвала, но…

Дежурната пак мига бавно, вторачена в празното пространство.

Малагеш напряга докрай белите си дробове и изревава:

— Проклето да е всичко, редник! Може да съм в килия, но съм старши офицер, така че изпълнявай незабавно заповедта! Изправени сме пред смъртоносна заплаха, мой и твой дълг е да я възпрем!

Нищо. Все едно жената е глуха.

— Адове… — казва Малагеш. — Няма да ме чуеш каквото и да кажа, нали?

Жената мига отново.

— Ех, че гадост — отбелязва Малагеш, сяда на пода и се мъчи да мисли.

 

 

Капитан Сакти седи в голямата заседателна зала на Форт Тинадеши и полага усилия да не заспи. Яздили са почти цяло денонощие и за него е тежка борба да се задържи седнал, камо ли да остане буден. От пръв поглед личи, че майор Хукери и другите старши офицери наоколо са в същото състояние. Вече са осведомени за новата опасност, свързана с дрейлингите. Кое може да е още по-важно, та генерал Бисвал да свика това съвещание?

Вратата се отваря и влиза Бисвал, замислен, с ръце зад гърба. У него се долавя особена гордост и жизненост: леко прекаляване с изопнатия гръб и с напетите крачки. Не е лесно обаче да се познае дали е доволен или вбесен.

Застава на подиума и се обръща към своите офицери.

— Благодаря ви, че сте тук с мен тази нощ — започва тихо. — Знам, че през последните дни не ви беше леко. Нямаме много време, затова ще говоря по същество. Наскоро разкрихме отдавнашен заговор на дрейлингите — укривали са воортяштански артефакти на Божественото, събрани от дъното на океана. Подозирам, че са се опасявали да не прекратим проекта за пристанището, за да предотвратим нежелателни последствия. Тяхното двуличие обаче ни постави в много тежко положение — заради техните действия ще има още едно посегателство на Божественото срещу нашия начин на живот. Наш дълг е да браним тези брегове.

В залата цари мъртвешка тишина.

— Установих, че генерал Малагеш е участвала в заговора на дрейлингите — продължава Бисвал. — Тя и главен технолог Харквалдсон са решили да убият губернатор Рада Смолиск, която е разкрила престъпленията им. С прискърбие ви съобщавам, че генерал Малагеш успя да осъществи този замисъл. И както може да се очаква от крадци и предатели, които не знаят що е чест, тя уби и главен технолог Харквалдсон, за да прикрие извършеното. Задържахме генерал Малагеш под стража.

— Правосъдието ще й въздаде каквото е заслужила — продължава той. — Но първо се налага да воюваме. Изменницата призна, че атаката на Божественото ще започне по море като нахлуване във Воортяштан. Сега имаме предимство, мои горди сейпурски офицери. Научихме предварително за нападението. И ако се сражаваме доблестно, ще победим — и ще пребъдем като незабравими герои. И на всички глупости, в които се забърка нашата страна тук, на Континента, на цялото безсмислено прахосничество ще бъде сложен край след тази нощ.

Сакти гледа другите в залата. Някои са се облещили с нескрит ужас, други са се просълзили от възхищение.

— А сега вървете — изрича Бисвал. — Идете да браните крепостните стени, да подготвите войските си. До сутринта ние ще се превърнем в легенда.

 

 

На седемдесет мили южно от град Воортяштан товарният кораб „Хегелунд“ е в края на плаването си към строящото се пристанище. Капитан Скелстад вече е извършвал това плаване няколко пъти, превозвал е материали между Воортяштан и Аханаштан, но това е най-големият товар досега: десет хиляди тона аханаштански цимент за преобразяването на река Солда. Пресметнал е, че „Хегелунд“ ще пристигне преди два след полунощ, тъкмо навреме за поредния работен ден на ЮДК.

Поне е така според изчисленията. Но тази нощ… има нещо сбъркано. Той стои на мостика, сверява безбройните си навигационни карти и таблици и се опитва да докаже, че невъзможното не се е случило въпреки показанията на всички уреди, които го уверяват в обратното.

Пак проверява по картите.

После гледа данните за атмосферното налягане, скоростта и наличното гориво.

Бута назад фуражката и се почесва по главата.

— Що за адове…

Разходът на гориво е невероятно висок, а не би трябвало да е така — очаква се да се намират в Голямото западно течение, онова океанско течение, което не само загрява крайбрежните води на Воортяштан, но и се движи с голяма скорост край брега и затова е чудесен маршрут, по който пестят гориво.

Само че не го пестят. През последните два часа са изразходвали абсурдни количества гориво, а въпреки това се движат много по-бавно.

И отгоре на всичко данните, които чете в момента, почти го убеждават, че Голямото западно течение е изчезнало безследно или поне се е объркало напълно.

Старшият помощник нахълтва задъхан на мостика.

— Проверих отново, капитане — шест… шест мили.

— Така ли? — недоверчиво казва Скелстад. — Тогава защо се движим адски мудно?

— Не ме оставихте да довърша, капитане. Шест мили на юг-югоизток.

— Шест мили на юг? — мърмори Скелстад стъписано. — Не може да бъде! Тоест… да, тази лайнарщина е невъзможна! Наричат го Голямото западно, защото тече на запад, ако не знаеш!

— Знам, капитане — отвръща старшият помощник. — Но… май вече не е така. Изглежда, че…

— Какво изглежда?

— Че е… отклонено, капитане.

— Отклонено ли?

— Да. Препречено, капитане. Цялото Голямо западно. Все едно се е натъкнало на нещо.

— На какво се е натъкнало?! — побеснява Скелстад.

— Огледах до хоризонта, капитане, но не видях…

Старшият помощник не довършва отговора си, защото в този миг корабът се раздрусва от носа до кърмата, сякаш са се блъснали в друг морски съд. Капитан Скелстад и старшият помощник залитат, падат и се търкалят по пода на мостика. Скелстад усеща как корабът се движи под него, накланя се встрани с бързина, която би трябвало да е немислима и в най-бурното море. Като при засядане на брега, но наоколо няма брегове, разбира се, нали са насред океана.

Тръскането и клатенето не спират, но поне се забавят достатъчно, та Скелстад да пропълзи до илюминаторите и да се надигне да погледне.

Отначало му се привижда, че „Хегелунд“ се е врязал в бял отломък, щръкнал от морето, и то на цели стотина стъпки над водата.

— Айсберг? — чуди се той на глас. — Толкова далеч на юг?

Но отломъкът расте пред очите му: изглежда, че някой бута великанско морско копие над повърхността, то се извисява с изумителна бързина.

— Каква е тази чудесия… — шепне старшият помощник.

Скелстад се взира в отломъка и проумява, че всъщност е някаква бяла кула, защото забелязва отстрани, макар че е невъзможно, прозорец и балкон. С издигането си кулата се разширява, стърже оглушително отдясно по носа на „Хегелунд“ и го поврежда така, че скоро корабът не би могъл да продължи плаването си. Скелстад вече се плаши, че кулата направо ще пререже корпуса, но огромен воден мехур тласка „Хегелунд“ назад тъкмо когато още кули (а те са много) пробиват водата наоколо.

— Що за ад е това? — крещи старшият помощник.

Корабът охка, стене, трещи и скърца, сякаш оплаква жално участта си.

— Като гледам — провиква се Скелстад, — това е препречило Голямото западно!

Със смайващо стържене целият кораб е избутан нагоре. Тласъкът е много по-силен от сблъсъка с кулата, капитанът и помощникът са подхвърлени във въздуха така, че за малко не се долепят до тавана. Стоварват се на пода, Скелстад си удря главата толкова силно, че за малко изпада в несвяст.

Когато светът пак се превръща услужливо в разбираема поредица от гледки и звуци, капитанът мига и вижда пребледнелия си помощник да се взира през илюминаторите.

— Ъ-ъ… капитане… елате да видите.

Скелстад пъшка и бавно се изправя. Поглежда и се смръзва.

Насред океана се е появил остров. Бреговете му са бели като кост, в средата има твърдина с цвят на слонова кост колкото малък град, а в средата й се извисява кула. Океанът се стича буйно от нея, водата се отдръпва като завеси от сцена и той вече вижда някакви същества по белите брегове…

Неизброими, хилядни тълпи от… мъже? Хора? А дали са хора? В очите на Скелстад са по-скоро чудовища, клатушкащи се сборища от рога и зъби с грамадни остриета в ръцете, вперили погледи в осветеното от луната море… А във водата са се появили хиляди дълги тесни кораби с бледо сребристи платна. Мъждукат като огромен рояк великански медузи, изникнали върху океанските вълни, но сякаш винаги са били тук.

Това е цял флот. Боен флот, какъвто не е виждал досега.

— Откъде се появиха, капитане? — пита старшият помощник. — Няма как всичко това да е било на морското дъно, нали?

Чудовищните фигури нагазват във водата, качват се на призрачните си кораби и се заемат да опънат платната.

Или поне повечето фигури го правят. Някои се обръщат към „Хегелунд“.

Чува се тих плътен звук като хор от много гласове, равномерно бучене.

Фигурите на брега се размърдват и сякаш ято птици се издига от тях, само че птиците са чудновати и блещукат…

„Не — проумява Скелстад, взрян в устремилите се към него неща. — Не са птици. Мечове са.“

Трясък. А после — мрак.

 

 

— Мирът — изрича глас — е липсата на война.

Малагеш трепва, подсмърча и разбира, че се е унесла в килията с опрян на стената гръб. Оглежда се. Лампите в затвора са мъждиви и слаби, оцветяват неприветливите тъмни стени в оттенък на кафе. Някой стои зад решетестата врата на нейната килия. Успява да зърне само високо чело и очертанията на широки яки рамене.

— Лалит?… — мънка тя замаяно.

— Така мислят штаните — казва той тихо и дрезгаво. — Това са проповядвали в този град векове наред. Чел съм техни писания. „Войната и конфликтът образуват морето, в което плуват държавите — твърди свети Петренко. — Онези, които са имали късмета да намерят чисти тихи води, са убедени в обратното. Те са забравили, че войната е движещата сила. Войната е естествена. Войната ни прави силни.“

— Лалит… Какви ги вършиш, адовете те взели? Защо уби Рада? Ти чу ли дори една дума от това, което ти казах?

— Чух — спокойно отговаря той. — Слушах те. Вярвам ти.

— А мечовете? Унищожи ли ги?

Бисвал върти глава. Мътната светлина откроява необичайния блясък в очите му. Напомня на Малагеш за свиреп звяр, който гледа сърдито от сенките на клетката си.

— Заповядах да ги пренесат в крепостта, за да бъдат под охрана.

— Какво си направил?!

— Тюрин, ти казваш, че ако тези мечове ги има, ще започне война. Вярвам ти. Но вярвам и че войната поначало е неизбежна. Сейпур се облагодетелства от голямото неравновесие на силите в света през последните седемдесет години. Никой не оспорваше неговата власт и надмощие. Това обаче го направи мекушав и слаб.

— Какви ги дрънкаш?

— Ти видя хората тук — не млъква Бисвал. — Не мислиш ли, че рано или късно щяха да започнат война срещу нас? И сега се сражават срещу нас, ако ще с тояги и камъни. Представи си какво ще стане, ако постигнат напредък. Тюрин, не сме водили истинска война от четири десетилетия, а нашата страна се насилва да забрави последната, в която ти и аз проливахме кръвта си. Смята се за невъзпитано да обсъждаш истината за нашето положение в света. На Сейпур ще му се наложи все някога да разбере истината. Ще бъдем принудени да се бием отново. Страната ни не може да позволява и занапред на други държави да правят каквото си поискат. Не може да остава пасивна и в никакъв случай не може повече да се раздава. — Той скланя глава. — Ако на мен се пада да пробудя Сейпур от дрямката, така да бъде.

Малагеш го зяпа в ужас.

— Искаш да… да се възползваш от Нощта на Морето от мечове, за да започнеш световна война?

— Тюрин, вече има световна война. Но засега е тиха. Континентът е все по-силен. Съпротивява ни се. Сега е беден, но няма да остане такъв завинаги. Можем или да направим нещо сега, или да си платим за бездействието по-късно. Аз предпочитам първото.

— Но… но… Но това е шибано безумие!

— Това е истината — възразява той невъзмутимо. — Да бъдеш световна сила означава да воюваш непрекъснато със съседите си. Или ще признаем тази истина, или ще се сгромолясаме. А тази нощ ще принуди нашата страна да направи своя избор.

— Лудост! — яростно възкликва Малагеш. — И отгоре на всичко тъпота! Защото ще бъде шибано клане, Лалит, и изкланите ще бъдем ние! Те ни превъзхождат числено хиляда към едно, а всеки от техните бойци е равен на сто от нашите!

— Съмняваш се в нас — казва Бисвал с вбесяваща ведрост. — Разбира се, какво друго да очаквам. Ти живя в сянката на Комейд, а тя никога не е преливала от обич към въоръжените сили. Тук разполагаме с усъвършенствани оръжия, Тюрин, с огромна разрушителна мощ. И сме предупредени. Воортяштанската армия ще бъде привлечена насам от мечовете си и ние ще я изтрием от лицето на света. Вече заповядах бойна готовност на бреговите батареи. А след битката отношението на Сейпур към тази съсипана земя ще се промени.

— Ти си проклет глупак! — сопва му се Малагеш. — Излагаш на невъобразим риск живота на всеки от подчинените ти войници заради лайняната си суетност! Всичко опира не до държави, война или неравновесие на силите, а само до тебе!

Огромните ръце на Бисвал стискат прътите на решетката, но той не продумва.

— Просто искаш своя дял от славата — продължава тя. — Не можеш да простиш на Сейпур, защото отказва дори да признае, че е имало Жълт поход. Не можеш да простиш и на мен, защото ме възхваляваха като проклетата героиня в Битката за Баликов. Смяташ и себе си за герой, но началниците ти се държат с тебе като с чудовище. Какъвто си, Лалит. — Добавя тихо: — Каквито сме и двамата заради онова, което направихме.

— Онова, което направихме ли? — съска Бисвал. Така се е вкопчил в прътите, че решетката издрънчава. — Какво направихме? Победихме във войната ли? Толкова ли е страшно? Спасихме живота на сейпури, прекратихме сраженията? Диви зверове ли сме, защото направихме това възможно? Правилно ли е те да забравят за нас, за стореното от нас?

Малагеш скача и крещи в лицето му:

— Ние разрушихме градове! Изтребихме семейства! Не само убивахме цивилни, а погубвахме деца в съня им!

— Защото нашата страна искаше това от нас! Поискаха го, а после забравиха. Забравиха онези от нас, които бяха готови да дадат живота си за тях! Трябваше да ни бъдат благодарни, но те просто забравиха!

— О, я стига! Достатъчно! Дано моретата те прокълнат, Лалит Бисвал. Дано съдбата те прокълне хилядократно, защото не си взе поука като мен! Ние сме служители. Ние служим. Служим колкото може по-човечно и не искаме нищо от страната си. Ето с какво се съгласяваме, когато обличаме униформите. А за твоето пъчене, за твоите мечти на завоевател няма място в цивилизования свят.

Лицето му е бяло от ярост, гледа я втренчено.

— Дойдох да поискам от тебе да се присъединиш към мен — казва той тихо. — Да ни помогнеш в отбраната срещу това нападение. Ще ми откажеш ли, ще изоставиш ли съратниците си?

— Да, отказвам да участвам в твоята глупашка война. Не служа на тебе. Служа на страната си. Убий ме, ако искаш, както аз убих Банса и Санкар. Предпочитам доблестната смърт пред дивашкия живот.

Той отстъпва заднешком от килията, диша тежко.

— Няма да хабя куршум — прошепва, обръща се, стиснал юмруци покрай тялото си, и се отдалечава.

 

 

Зигруд стои на прага пред тъмната стая в крепостта. Взрял се е във високата метална маса отсреща, в положеното на нея тяло. Проникнал е лесно в крепостта — навсякъде е пълна бъркотия заради някакво съобщение на Бисвал, но вече е тук и открива, че не може да продължи.

Трябва да се размърда и знае, че ще го направи, но още не може. Не би могъл да се застави да направи и една крачка.

Тук тегне миризмата на кръв и цигари. Усеща немощ в ръцете и краката си, сърцето му се е разтуптяло. Зигруд же Харквалдсон никога не е мислил, че иска много от живота, не изпитва настървения копнеж, присъщ на мнозина, но сега най-силното му желание е да не повярва в действителността, да отхвърли толкова неистово това, което е пред очите му, че да наложи подчинение на целия свят, да прогони тази гледка обратно в дупката й като някаква лазеща гадинка.

Но не може. Затова е сам с тъмната пуста стая, с миризмата на цигари и с младата жена върху масата.

Тръгва през стаята към нея.

Спомня си кога я е видял за пръв път.

 

 

Беше твърде млад за бащинство. По-скоро си беше дете също като жена си Хилд. Промъкна се в сумрачната спалня с чувството, че се натрапва в нещо забранено за него, защото до този миг в стаята влизаха и излизаха неспирно само бабички и млади слугини, както и майката на Хилд, разбира се, за да й помага при раждането. Затова щом отвори вратата, сякаш надникна в някакъв свещен храм, недостъпен за недостойни миряни като него. Но вместо ритуали и обреди там беше само Хилд на голямото легло, отпаднала и запотена, но усмихната, майка й приседнала на края на леглото и кошницата на масата до тях.

— Влез — подкани го прегракналата от изтощение Хилд. — Влез да я видиш.

И Зигруд влезе. Макар че вече се бе сражавал за своя баща, макар че бе прекосил много опасни морета, изведнъж се почувства много смутен и уплашен, може би от неосъзнатата увереност, че неговият свят ще се промени.

Точно това се случи, когато се надвеси над кошницата и увитото в пелени мъничко розово човече в нея, личицето му сбърчено от недоволство, сякаш раждането е било непоносимо досадно.

 

 

И сега, крачещ в тъмната стая насред крепостта, той си спомня как протяга ръка, станала внезапно толкова грамадна, груба и непохватна, за да погали меката розова бузка с опакото на пръстите си, преди да изрече името й.

Стои пред тялото на масата.

Тя е мръсна и раздърпана, яката й е извита толкова накриво, че приживе никога не би допуснала това. По дрехите й са полепнали листа от папрат и храсти, очилата ги няма, кичурите са разрошени около лицето. Въпреки всичко е красива, каквато я помни — хладнокръвна, спокойна, напълно съсредоточена, благословена или може би прокълната с непоклатимо самообладание. Дори в смъртта си изглежда уверена.

— Зигне… — прошепва той.

Платът на лявата й гърда е потъмнял от кръв. Оттам е излязъл куршумът — застреляли са я в гръб.

Ръцете му се тресат.

Да се бориш толкова дълго за нещо и да го имаш мимолетно, преди пак да ти го отнемат…

Вратата се блъска в стената. Влизат трима войници с вдигнати пушки.

— Горе ръцете! — вика един. — Горе ръцете, казах! Веднага!

Зигруд се взира в лицето на своята дъщеря.

— Намерихме скапаната ти въжена стълба — казва друг войник. — Сетихме се, че ще дойдеш първо тук.

Той гали бузата й с кокалчето на големия си мазолест палец.

Войниците го доближават.

— Вдигни ръце! Ти глух ли си бе?

Нещо прокапва по масата до тялото на дъщеря му. Зигруд го поглежда — кръв.

Носът му кърви. Той вдига лявата си ръка и улавя три капки, бялата ръкавица потъмнява, болката тупти в белега под плата.

Той шепне:

— Някога се гонехме в гората.

— Какво? — казва един от войниците. — Какво значи това, адовете те взели?

Още кръв капе на разтворената му длан. Зигруд я свива в юмрук и се размърдва.

 

 

Малагеш чува изстрела. Приглушен е от дебелите стени на крепостта, но тя разпознава мигновено звука.

— Адове, какво беше това? — Застава до решетката и гледа към жената на пост. — Ей, какво става?

Онази е настръхнала, вади пистолета си. Малагеш забелязва, че няма дисциплината на добър стрелец, защото веднага долепя показалеца си до спусъка. Отстъпва една крачка и гледа през прозорчето към преддверието на ареста.

— Каква беше тази шибана стрелба? — пак пита Малагеш.

— Млъкни! — скастря я дежурната.

Тишина, последвана от смразяващ писък, дълъг и пронизителен.

— Гадост… — сумти Малагеш.

— Млъкни!

Страховит трясък отвън. Някой крещи, но не заплашително или войнствено, а от необуздан ужас.

Пред прозорчето изниква лице — млад сейпурски войник, облещен от страх. Блъска по стъклото и вие:

— Отвори вратата! Отвори, трябва да ме пуснеш вътре! Пусни ме, пусни ме!

— Какво?! — отвръща жената. — Пишал, какво става там?

Войникът хвърля поглед през рамо.

— В името на шибаното море, Апант, пусни ме вътре!

Апант пък поглежда към Малагеш.

— Май ти си виновна, а? Проклетите штани са пратили някого да те отърве…

— Имам ли вид на човек, който знае какво става? — троснато казва Малагеш.

Дежурната се колебае, но вдига пистолета и отваря предпазливо. Войникът нахълтва, уплашен до смърт.

— Слава на моретата! Слава на всички морета! Сега затвори и…

Не довършва изречението, защото нещо яркочервено — ръка ли е това? — се пресяга в пролуката и го завлича обратно със страшна бързина, все едно на кръста му е вързано въже, теглено от автомобил. Войникът пищи от ужас, напразно опитва да се хване за вратата и рамката, но за частица от секундата изчезва и вратата се затръшва.

— Кучи син! — крещи редничката.

Пак отваря вратата, протяга ръката с пистолета и се хвърля напред. И вратата се затръшва повторно, трясъкът отеква по коридора.

Тишина.

Малагеш чака. И продължава да чака.

Писък зад вратата. Капки кръв опръскват стъклото на прозореца, чува се тежко блъскане, а някой натиска непохватно дръжката на вратата. Накрая тя се отваря — и дежурната залита навътре.

Лявата й ръка е окървавена и неестествено извита, сякаш е била заклещена в зловеща машина. Очевидно е, че тя изпада в шок, но още й стига умът да бутне вратата със здравото си рамо и да я залости. Не се справя много добре с последната задача — старото желязно резе едва се е пъхнало в скобата. Тя се обръща и тътри крака по коридора към Малагеш.

— Редник, що за ад се е отворил навън? — пита втрещената Малагеш.

— Помогни ми — скимти другата жена. — Трябва… трябва да ми помогнеш.

— Какво става?!

— Той е животно! — фъфли дежурната, устата й едва оформя думите. — Той е чудовище! Моля те, трябва да ми помогнеш!

— Отключи килията и ще ти помогна!

Жената се опитва да откачи връзката ключове от колана си, но е твърде замаяна.

— Побързай, проклета да си! — вика Малагеш.

Нещо се блъска във вратата с невероятна сила. Дежурната се смръзва и гледа изцъклено натам. Вратата се разтърсва от втори ужасяващ удар. И от трети, и четвърти.

Стъклото на прозореца дрънчи. С тихо скърцане резето започва да поддава.

— О, не… — шепне ранената.

Още един удар и вратата отлита към стената. Малагеш няма време да различи какво има от другата страна, защото се чува друг, тих, но тежък удар и жената пред решетката вече крещи не от страх, а от непоносима болка. Малагеш я поглежда — под лявата й мишница незнайно как се е появила дръжката на забит нож. Огромен черен нож, който й е познат много добре.

Влиза Зигруд же Харквалдсон, гръдният му кош се издува и свива или от усилията, или от необуздан бяс. Оплескан е с кръв от главата до петите, пръските са образували ветрила по лицето и гърдите му. Лицето му е натъртено, има дълбока рана от острие на лявата ръка, но въпреки тези следи от схватки няма съмнение, че той е победителят във всяка.

— Зигруд, какво правиш?! — вика Малагеш. И нейната ярост се разпалва, щом проумява с кого се е бил… и убивал Зигруд. — Какво направи, шибаняко, какво направи!

Зигруд не я слуша. Отива при дежурната, която се напъва немощно да пълзи. Хваща я за главата и кръста, вдига я във въздуха и тогава Малагеш вижда струйките кръв от носа му…

„Озверял е. Полудял е.“

Не може дори да си представи какво го е подтикнало към това състояние, но веднага разбира, че в момента Зигруд може да е най-опасното същество във Форт Тинадеши.

Гледа вледенена как Зигруд блъска главата на дежурната в решетката с такава мощ, че кожата по челото на момичето се цепи като претъпкана торба. Тя млъква и очите й губят всякакво изражение — или е в безсъзнание, или участта й е още по-лоша.

— Спри! — крещи Малагеш. — Спри!

Но той не спира. Блъска главата в прътите отново и отново, с всеки удар лицето се обезобразява още, кожата се сцепва на слепоочието и по бузата. Около дясното око на жената бликва кръв, а Зигруд блъска главата й в решетката с равномерна, гнусна упоритост.

— Лайно! — вика му Малагеш. — Мръсен тъпанар!

Когато главата на дежурната е смазана така, че никой не би я разпознал, Зигруд я захвърля настрани и се мята към прътите като звяр. На Малагеш остатъкът от пъргавина й стига колкото да се отскубне от пръстите му, които на косъм се разминават с шията й. Той реве диво, напъва се да я стигне, рита и блъска решетката. С тежко ръмжене отстъпва, хваща прътите и започва да дърпа.

Решетката на килията би трябвало да е прекалено здрава дори за него. Малагеш обаче знае колко стар е Форт Тинадеши и резето на вратата в коридора е пример, че не всичко съответства на съвременните технически стандарти. И това я тревожи силно, защото нещо в тази решетеста врата скърца и стене, сипят се облачета прах, сякаш самите камъни в стените ще поддадат всеки миг.

Зигруд ръмжи, опира пети в пода и дърпа отново. Пантите на вратата вече скрибуцат.

Тя знае, че ако той мине през вратата, сигурно ще я разкъса на мръвки. И нея си я бива в ръкопашния бой, но вече е виждала Зигруд да се разправя сам с половин дузина противници, пък и той има предимство във възрастта, теглото и двете здрави ръце. Малагеш поглежда за миг трупа на дежурната и стърчащия от него нож, който Зигруд за щастие е забравил, но няма как да се добере дотам.

— Зигруд! — крещи тя. — Опомни се бе, шибаняк!…

Ръката му се стрелва през прътите и стиска протезата й. Дърпа неистово и закопчалките около ръката й май няма да издържат.

— Хайде бе, шибаняк! — крещи му тя. — Убий ме, ако ти стиска!

Той изтръгва протезата от ръката й, двамата залитат назад. Зигруд се изправя с изкривено от бяс лице, впил е пръсти в протезата, като че ли иска да я смаже, кокалчетата на юмруците му побеляват, пръстите стискат.

Но протезата остава цяла. Металът не се огъва.

Зигруд се вцепенява. Мига мудно и свежда поглед към металната ръка, която държи. Вторачил се е в нея, сякаш не схваща какво представлява. Мига все по-често, лицето му трепери и вече е гушнал протезата като бебе.

— Не — пъшка той, — не, не, не…

— Каква е тази щуротия? — ръмжи Малагеш. — Имаш късмет, че не си мъртъв, тъпо копеле! Макар че заслужаваш, проклет да си! Ти уби сейпурски войници!

— Няма я — прошепва той и изглежда, че говори на протезата. — Наистина… я няма.

— Да, шибано мъртва си е — отсича Малагеш. — Дано си доволен! Тя беше войник на Сейпур, чуваш ли — войник на Сейпур! За нищо не ти беше виновна, проклетнико, а ти я преби до смърт, шибаняко! Разбираш ли какво означава това? Ако така си намислил да ме измъкнеш оттук, няма по-жалък идиот от тебе!

— Мислех… мислех, че всичко е сън — отронва Зигруд. Вдига глава и сивото му око е бледо и възпалено на намацаното с кръв лице. — И… И Зигне? Не е било сън, нали? Тя е… тя е…

— Какви ги приказваш?

— Сънувах, че я намерих тук мъртва, сложена на маса — шепне Зигруд. — Застреляна в гръб. Сънувах, че са я застреляли в гората до къщата на Смолиск.

Малагеш сякаш е глътнала ледена буца. Казаното от Зигруд е толкова правдоподобно…

— Чакай… Да не ми казваш, че… тя е мъртва? Зигне е мъртва?!

— Мислех, че е сън — пъшка Зигруд. — Но… но не ми се вярва да е сън. Тя е мъртва, нали… Дъщеря ми е мъртва. Отнеха ми я тъкмо когато си я върнах.

Лицето му се гърчи и Малагеш потресена вижда как Зигруд же Харквалдсон плаче.

Малагеш пристъпва до вратата, коленичи. Още не му е простила за стореното, но поне вече знае защо е побеснял така.

— Бисвал е заповядал да убият Зигне?

— Не знам — хлипа той през сълзи. — Не знам. Но тя е мъртва. Сложили са я на една маса. Откраднали са тялото й и са го скрили.

— Аз… съжалявам, Зигруд. Съжалявам искрено. Нямаше… нямаше да я моля да дойде, ако…

Млъква. Знае, че такива думи са безполезни.

— Не бях до нея, когато трябваше! — хълца Зигруд. — Нито веднъж не бях до нея, когато имаше нужда от мен!

— Съжалявам — казва Малагеш. — Толкова съжалявам. Но ти не си виновен. Не си виновен за нищо, Зигруд.

Той закрива лицето си с длани, няма сили да говори.

Малагеш опира глава между прътите.

— Слушай, Зигруд… Чуй ме — тя сама реши да е там. Поиска да ми помогне, за да стигна до къщата на Смолиск. Направи го, защото виждаше надвиснала заплаха и искаше да направи нещо, за да я спре. Зигне през целия си живот е искала да направи нещо значимо тук, да направи живота на милиони хора по-добър. И ако ние не направим нещо незабавно, ще се окаже, че тя си е пропиляла живота. — Пресяга се между прътите и достига с пръсти крака му. — Моля те, Зигруд. Помогни ми. Помогни ми, за да има смисъл стореното от нея.

Зигруд се напряга да седне, макар че сълзите му текат.

— Аз дори… дори не разбирам какво става.

— Вземи ключовете и ме пусни от тази килия и ще ти обясня.

 

 

Капитан Сакти крачи напред-назад по стените на Форт Тинадеши над брега, но изобщо не му е ясно какво правят тук той и неговите войници. Да, имат необходимата подготовка за разузнаване и наблюдение, но не и в морето. Всъщност почти никой в крепостта не е обучен добре за морски бойни действия, защото нито една от останалите държави не е имала истински флот, поне не след Примигването: дори да си представиш, че някоя от страните в Континента би разполагала с богатството да финансира такова начинание, си е същинска лудост.

— Сержант, виждаш ли нещо? — пита той, когато спира до сержант Бурдар.

Бурдар се е настанил над бреговата батарея и е долепил едното си око до огромен телескоп на тринога.

— Нищичко, господин капитан — отвръща сержантът, бузата му леко набръчкана под окуляра, докато оглежда хоризонта. — Е, щеше да ми е по-лесно, ако знаехме какво търсим.

— Кораби, сержант — напомня Сакти. — Следим за кораби.

— Да, знам, така каза генералът. Но ако може да ви попитам, господин капитан — какви кораби?

— Кораби на континентали. Предполагам, че са воортяштански.

— Но аз не знам как изглеждат, господин капитан, пък и никой друг не ги е виждал от почти век.

— Нищо, ти наблюдавай. Ако зърнеш дори някой пръдлив лебед, искам да науча незабавно за това.

Бурдар се подсмихва.

— Слушам, господин капитан.

Сакти продължава обиколката по стените. По негова заповед и други войници гледат хоризонта с телескопи и бинокли, но както съвсем правилно е отбелязал Бурдар, без да знаят какво дебнат, трудничко биха се подготвили да го посрещнат подобаващо.

На Сакти не му се иска да си признае, защото като почти всеки друг сейпурски офицер е всеотдаен патриот, но вече го мъчат все по-силни съмнения за службата му във Воортяштан. Откакто свети Жургут е изскочил от устието на Солда, всичко сякаш е започнало да пропада в адовете. Генерал Бисвал е изглеждал много уверен, когато е повел кампанията срещу бунтовниците в планините, но там нищо не е приличало на нормални бойни действия: засада след засада, а когато са сменили тактиката, за да се справят с тях, все по-трудно са различавали цивилните от бунтовниците. И след като се е върнал тук с Бисвал и неколцина от приближените му офицери, Сакти все не успява да си отговори дали са постигнали основната си цел — онези хора, които са изтласкали от планините, наистина ли са били виновниците за нападенията срещу тях? Или не са били нищо повече от пастири с пушки, озовали се на неподходящото място в неподходящия момент? Какъвто и да е отговорът, поне Бисвал смята, че са победили.

Но да се върне и да научи, че едва ли не пред прага им се е подготвяло някакво нашествие… Това е немислимо.

И сякаш това не стига, какво го е прихванало старши сержант Панди? Откакто се е разнесла новината за убийството на губернатор Смолиск, той е изпаднал в някаква скръбна ярост. Бурдар дори е споделил, че го е заварил да седи разплакан на стената.

Бурдар подвиква:

— Господин капитан?

Сакти бързо отива при него.

— Видя ли нещо, сержант?

— Да, господин капитан — отговаря Бурдар.

— Какво?

— Много неща…

И се отдръпва, та Сакти да застане на мястото му.

Капитанът гледа. Минава цяла минута, докато осмисли видяното. Отначало му се струва, че гледа гирлянда от електрически лампи, провиснала по вълните, но накрая разбира, че може да различи и форми в светлината.

Не са лампи. Кораби са. Светещи кораби, прастари кораби с платна, весла и остри носове. Въпреки това са кораби.

Опитва се да ги преброи. Вижда ги ту ясно, ту размътено. Все едно се взира в нощното небе с милион блещукащи звезди.

Сакти се прокашля и казва дрезгаво:

— Вдигни тревога. Веднага!

 

 

Малагеш обръща трупа на мъртвата дежурна и сваля униформата й. Тегне й чувството, че прави нещо твърде непочтено, пък и по униформата има кръв, но е по-добре с нея, отколкото да се размотава със своята полева униформа, цялата обагрена в неземен оттенък на червеното от набега в Града на остриетата. А може да има полза и от пистолета и сабята.

Зигруд седи кротко, докато тя му описва какво е научила, какво е видяла в къщата на Рада Смолиск, какво е казал и направил Бисвал. Зигруд вече не плаче, но се е потопил в плашеща студена безчувственост, сякаш го скрива ледена завеса, и Малагеш не успява да види човека зад нея.

— Значи трябва да унищожим тези мечове — казва той тихо.

— Ами да. Бисвал ги е пренесъл тук, поне така ми каза. Или са в неговата квартира, или ги съхранява в лабораториите за проучване на тинадескита в подземията.

— Сигурна ли си?

— Да. Трябва да се разделим. Не ми харесва, но времето изтича… ако изобщо ни е останало време. Може и да се промъкна до квартирата му с тази униформа. Как мислиш, ще стигнеш ли сам до лабораториите?

Зигруд кима, по лицето му няма и сянка на съмнение.

— Повечето долни етажи в крепостта са празни. Всички са на стените при бреговите батареи.

Тя клати глава.

— В името на морето, той съвсем сериозно е намислил да се сражава с тях. Да тръгваме. Ако не намериш мечовете, ела в квартирата на Бисвал. Ако аз не ги намеря, ще сляза в лабораториите.

Той кима.

— Добре, да тръгваме. Главното стълбище е натам.

Вървят по коридора. Малагеш вдига пистолета и отваря полека вратата.

Вторачва се в гледката зад нея и пребледнява.

— В името на морето…

— Какво? — казва Зигруд зад нея. — Какво има там?

Тя се обръща.

— Не знаеш ли?

— Трябва ли да знам?

Тя се мръщи и бута вратата. Пред стъпалата има четири трупа — всичките на сейпурски войници, всичките гнусно разкъсани и обезобразени. Един мъж е изкормен, друг е с откъснати крайници. Войник седи в ъгъла с щик, щръкнал от корема му. По лицето и шията на жена личат следи от ухапване.

Зигруд е зяпнал тази касапница.

— Аз… аз ли съм го направил?

Малагеш не си прави труда да отговори. „Ще го убият за това. Не може да е нямало очевидци. Никога няма да му простят, никога няма да се престорят, че не се е случило. Адове, дори не знам дали и аз мога.“

В този миг се включват сирените: нисък, надигащ се постепенно сигнал за тревога, който ехти по коридорите на крепостта. От самия звук Малагеш настръхва.

Зигруд се вторачва в тавана.

— Това пък какво е?

Малагеш се вслушва в множащия се, все по-кънтящ хор на сирените.

— О, не — мърмори тя. — О, не, само това не…

— Какво става?

— Проклятие! Проклето да е всичко! Вече са видели корабите!

— Корабите?… Воортяштанските кораби ли?

— Да, проклети да са! И това означава, че дори да унищожим мечовете, вече е твърде късно!

— И какво можем да направим сега?

Малагеш понечва да изтърси: „Нищо!“ — нашествието е започнало и вече им остава само да се сражават и да загубят битката, — но си спомня думите на Тинадеши, които е чула накрая: „Той е знак, символ. Може да бъде отключен, може да бъде разгърнат, да бъде смятан за много неща. Ще имаш възможност да направиш какво ли не с него, ако го използваш правилно, ако мислиш правилно за него.“

— Свършиха ни козовете — казва тя тихо. — Остана ни само един. А аз дори не знам какво би трябвало да направя с това нещо.

— Кое нещо?

Тя поглежда Зигруд и стиска зъби.

— Мечът на Воортя.

Описва му как изглежда дръжката.

— И за какво ще го използваш?

— Не съм сигурна… но знам, че е оръжие със страхотна мощ. Само не ми е ясно как да го задействам… Може би трябва да съм близо до пазителите, за да свърши работа — той едва ли не се захранва от тях в някакъв смисъл. Но ако Бисвал го е взел, има голям шанс да е при останалите мечове. Значи пак трябва да търсим в лабораториите и квартирата на Бисвал.

— Планът не се променя, така ли?

— Ох, адове — да, промени се. Трябва да се справим двойно по-бързо. Хайде!

 

 

Малагеш подтичва нагоре към квартирата на Бисвал и се озърта. Трудно е да се промъква с този вой на сирени навсякъде, защото не може да чуе има ли някой пред нея или зад нея, но засега тази част от крепостта изглежда безлюдна. Всички са на стените, както е казал Зигруд.

Тя допуска, че Бисвал не би оставил мечовете в приспособената за кабинет наблюдателна кула. Знае обаче къде са жилищата на офицерите и поради теснотията във Форт Тинадеши се надява и неговата квартира да е там.

Разбира, че е познала, защото чува глас в главата си:

„… и нашите мечове ще завалят като дъжд…“

Скърца със зъби и продължава напред. Ужасното бърборене на мечовете се засилва. Вратите стават все по-внушителни и накрая стига до дебела дъбова врата с бронзова дръжка.

Натиска дръжката. Не е заключено и тя отваря вратата.

Шепотът се превръща в ураган. Стаята е просторна, в едната стена е вградена голяма камина. Тя с изненада вижда, че камината е запалена… а после открива, че стаята не е празна.

Лалит Бисвал се е загледал през огромния прозорец отсреща, стои с ръце зад гърба. Между него и Малагеш са сложени много стойки с мечове на Рада — и всичките шепнат в главата й.

Миг-два тя стои нерешително. Очаквала е и той да е на крепостните стени като останалите.

А Бисвал казва:

— Говорят само на онези, които са убивали, нали?

Тя се двоуми, влиза, затваря вратата и я заключва. Вади пистолета от кобура и се обръща към него.

— Да, така си е.

— И аз си го помислих — казва Бисвал. — Повечето войници мислят, че им се причува. — Обръща се с лице към нея и я гледа косо, заслушан в гласовете и неравния вой на сирените. — Вече се почна.

— Да.

— Защо дойде, Тюрин? Аз дадох началото. Първия изстрел във войната. Няма връщане назад. — Говори кротко и почти нехайно, очите му са като стъклени, сякаш е взел наркотик. Поглежда пистолета в ръката й. — Ще ме застреляш ли?

— Не, ако не бъда принудена.

Очите й търсят меча на Воортя. Квартирата не е оскъдно обзаведена, както си е представяла: има наглед удобен диван, няколко картини, хубава маса и рафтове, наполовина запълнени с книги.

— Това ли търсиш? — пита той.

Бърка в един джоб на мундира си и вади нещо малко, черно, извито и чудато — ако го погледнеш под подходящ ъгъл, може би прилича на човешка ръка, опитваща се да стисне въздуха.

Малагеш застива неподвижно.

— Какво е това? — пита Бисвал.

Тя не му отговаря. Не знае дали е въоръжен — не вижда кобур с пистолет на колана му и това е необичайно.

— Тюрин — не се отказва той, — какъв е този предмет, който носеше? Намерихме го, когато те претърсвахме в къщата на Смолиск.

Малагеш пристъпва към него едва забележимо.

— Почувствах, че това нещо ми задава въпрос — продължава Бисвал. — Заговори ми, както беше в джоба ми, когато се включиха сирените, когато вече знаех какво идва. Толкова стъписващо беше, че трябваше да се махна оттам.

Малагеш стиска пистолета още по-здраво.

— Какво ти каза, Лалит?

— Попита ме… попита ме дали аз съм то. Попита дали съм това… това нещо в ръцете ми или пък въпросът беше дали то е част от мен и аз съм част от него. Не съм сигурен. Не знаех как да отговоря. Какво е то, Тюрин? Какво си намерила?

— Нещо, което не ти принадлежи. Дай ми го. Веднага. И ще си тръгна без разправии.

— А ако повикам часовите?

— Знам, че няма часови. Тук си сам.

Той умува, после казва:

— Не. Няма да ти го дам.

Малагеш вдига пистолета към него.

— Не се шегувам, Лалит. Нямам време за това. Корабите се приближават.

— Познавам те, Тюрин. Убийство на командир… Никога няма да си го простиш.

— Но няма да е първото ми убийство на боен другар — напомня тя тихо.

— Ясно. Въпреки всичко няма да ти го дам. Нима не ти се вярва, че съм готов да умра за това?

— Заедно с всички войници ли?

— Оставам си убеден — казва той безметежно — в неизбежността на нашата победа. Ние сме войници на Сейпур. Никога не сме губили война.

— Ти си полудял. — Пистолетът се тресе в ръката й. — Затова ли заповяда да убият Зигне?

— Харквалдсон ли? Злополука. Това беше нещастна случайност.

— Твърде често ти се случва, като гледам. — Тя диша тежко. — Тя беше моя приятелка.

— Тя беше дрейлинг. Намираше се в район с враждебно население. И двете нарушавахте заповедите на законните сейпурски власти тук. Но аз се опитвам да служа на общото благо.

— Лалит, твоята представа за постигане на общото благо включва смъртта на твърде много невинни — казва Малагеш. — Дай ми меча, иначе ще те застрелям, кълна се.

— Меч? — Той се вглежда в дръжката. — Нима е меч? Когато беше в джоба ми, за миг имах странното усещане, че е човешка ръка… А когато го взех, огледах света и си представих, че виждам огнени морета и хиляди знамена във въздуха… — Вдига поглед към нея. — Не е само меч, нали? Нещо повече е от мечовете, които е направила Рада. Какво е?

— Давам ти последен шанс.

— Ето какво ще ти предложа — изведнъж казва Бисвал разпалено и пъха меча в джоба на мундира си. — Помня, че когато ти се обучаваше под мое командване, почти никой не можеше да те победи във фехтовката. Тренирахте с дървени мечове и лесно познавах кой е имал схватка с тебе. Жертвите се тътреха и бяха покрити с отоци и синини. Спомням си добре.

Отива при стойките и си избира меч — явно е от зле направените, които не действат, защото не го обсебва някой пазител.

„И той, и аз имаме късмет“ — казва си Малагеш.

— Никога не съм излизал в двубой с тебе, разбира се. Не подобаваше да правя това като офицер с толкова по-висок чин от твоя. Но ми се искаше. Да изпитам уменията си срещу най-добрия боец под мое командване… И двамата сме родени за битки, Тюрин, изправени сме пред може би най-великото сражение в живота си. Изглежда съвсем уместно да решим в двубой кой ще притежава това нещо, тази особена шепнеща дрънкулка.

Малагеш се цели безмълвно в него. А той се усмихва и размахва меча.

— Рада май ги е изработвала умело. Дали могат да срежат плът? — Усмивката му леко избледнява. — Но с една здрава ръка дали още си достоен противник? — Прекрачва встрани и избутва дивана с ритник, за да освободи място. И пак се обръща към нея с чудато блеснали очи. — Хайде, опитай силите си. Нека бойното изкуство реши кой от нас е прав.

Малагеш натиска спусъка.

Куршумът пронизва Бисвал в гърдите и пръска стъкло в прозореца зад него. Нахлува смразяващ полъх.

Бисвал гледа слисан раната, от която шурти кръв.

Вдига глава, вторачва се в нея възмутен и стъписан.

— Не мога да повярвам… че ти…

Тя го прострелва втори път — пак в гърдите. Той примигва ококорено и мечът пада тежко на пода. Прави една крачка към нея, стоварва се по очи и се мъчи немощно да докопа оръжието.

Малагеш — още се цели в него — го доближава бавно.

— Ти ме застреля — хрипти той. — Не мога да повярвам, че ме застреля.

— Не си приличаме много, Лалит. — Тя прибира пистолета в кобура, навежда се и бърка в джоба на мундира му. — Ти винаги си вярвал, че войната е величаво представление. Но за мен е само убиване на хора, най-грозното човешко занимание. — Вади меча на Воортя, изцапан с кръвта на Бисвал. — Затова щом се налага да го направиш, няма нужда да го превръщаш в театър.

Той я гледа невярващо.

— Аз… няма да умра, нали? Не може. Просто не може…

Малагеш само го гледа.

— Не биваше… не биваше да умра така — все по-тихо казва той. — Аз трябваше… да умра като герой. Полага ми се по-добра смърт.

— Няма добра смърт, Лалит. Смъртта е гадна тъпотия, която накрая се случва на всеки от нас. Да търсиш смисъл в нея е като да търсиш смисъл в сянка.

Трепкащото му лице се изопва от ярост.

— Дано има задгробен живот — казва той пресекливо. — Дано има ад. И дано отидеш скоро там, Тюрин Малагеш.

Главата му се отпуска, шията вече не издържа тежестта й.

— Лалит, аз отдавна живея в ада — тихо отвръща Малагеш. — Още от Похода.

Не успява да улови мига на смъртта му. Личи, че той вече не вижда нищо, после може би е в несвяст от загубата на кръв, но още е жив… а след това…

Нищо.

Вратата щрака. Отваря се. Зад нея е клекнал Зигруд с шперцове в ръцете.

Поглежда първо нея, после трупа на Бисвал.

— Успя ли?

Малагеш излиза, без да се обърне.

— Да вървим на брега.

 

 

Капитан Сакти тича нагоре по стъпалата към югозападната наблюдателна кула, въздухът пари дробовете му. Чува шумотевицата в дворовете на крепостта зад себе си, претъпкани са с войници, които се въоръжават за отблъскване на възможно нашествие.

„Възможно ли? — мятат се мислите в главата му. — Или неизбежно?“

Обмисля положението на бегом. Адове, никой не знае къде е Бисвал. За последен път са го видели да проверява оръдия от бреговите батареи — трепнал внезапно, сякаш чул някой да го вика, оправдал се с някаква спешна задача и тръгнал нанякъде. Полковник Мишвал за нещастие е улучен с куршум в шията, докато са били в планините, майор Овайзи се бори с тежка пневмония след падане в леден воортяштански ручей, а майор Хукери подготвя трескаво войниците си за отбрана на канарите южно от крепостта.

Но всичко това означава, че никой не може да каже чия трябва да е заповедта за стрелба с бреговите батареи. Това не е правено в цялата история на крепостта — кой има пълномощията в положение като сегашното? Капитан Сакти обаче е видял какво се носи мудно по Северните морета към тях и е повече от готов да плюе на всякакво чинопочитание, ако това ще помогне да отърват кожите.

Най-сетне се покатерва в кулата. Тук вместо стени има почти само стъкла, та радиотехниците да виждат залива, и той в миг се изправя пред същата гледка, която е виждал допреди малко.

— Ох, в името на морето! — ахва Сакти. — Те са още повече! И са по-близо!

Водите западно от крепостта, които обикновено тъмнеят, сега са грейнали в неземно бяло-синьо сияние, придаващо на бавните вълни кремавозелен оттенък. И това необикновено явление се простира на много мили, сякаш там гъмжи от странни водорасли.

Но няма съмнение кой е източникът на сиянието: хилядите призрачни кораби, настъпващи към брега.

Те са най-странната и плашеща гледка през целия му живот — сякаш нацепени творения от кости, рога и метал, дълги и тесни, излъчващи смъртоносна заплаха, все едно някой е научил ножове да плават. Огромните платна се издуват, не са парцаливи, а гладки и сребристи. Сакти се убеждава и че някой напъва безбройните весла, оттласква корабите от океанската вода и ги запраща бясно напред.

Той вдига далекогледа. Не различава добре гребците, но… му се струва, че открива сенчести чудовищни силуети, които може би са хора…

— В името на морето… — Сваля далекогледа и вика на техниците: — Какво чакате? Защо още не стрелят?

— Господин капитан, не сме получили заповед — отговаря онзи, който седи до радиостанцията. — Генерал Бисвал каза…

— Генерал Бисвал го няма! — прекъсва го Сакти. — Предайте координатите на артилеристите и им кажете да стрелят най-после!

Те се споглеждат сред купчините уреди с бронзов блясък. Да се подчинят на Сакти означава да извършат непростимо нарушение.

Той се мръщи, вади пистолета си и го насочва към тях.

— После им кажете каквото щете! Кажете им, че аз съм виновен! Кажете им да ме обесят! Кажете им да напишат шибан рапорт за служебното ми несъответствие! Просто дайте заповед за стрелба най-после!

Те включват радиостанция, промърморват неразбираеми за него координати и добавят:

— Огън!

Кратка тишина.

Първото оръдие стреля.

Тътенът е толкова силен, че Сакти очаква костите в тялото му да се разпаднат. Проблясъкът осветява бреговите батареи така, сякаш някой е насочил прожектор към тях, а тримата техници долепят бинокли до очите си. Той прибира оръжието, вади далекогледа от джоба си и се взира през него точно навреме, за да види изригналия от океана воден стълб.

— Не улучи — отбелязва някой от техниците.

Още оръдия бумтят, прицелени в най-предния кораб. Паузите между изстрелите се проточват мъчително. Накрая воортяштанският кораб избухва в тъмен пушек, океанът го носи без посока пламнал и димящ, всеки миг може да се сблъска с друг от корабите.

Техниците викат тържествуващо, Сакти също. Но той вижда цялата картина: подпаленият кораб е нищожна частица от флота, мъничка свещичка в море от блещукащи светлинки.

„Трябва да повторим това хиляда пъти, за да имаме някакъв шанс — мисли си той и стомахът му натежава. — Начукаха ни го, нали? И то ни го начукаха безнадеждно.“

 

 

Когато първото оръдие стреля, Малагеш и Зигруд тичат лудешки през двора на крепостта. Грохотът е неимоверно, оглушително мощен и макар наоколо да гъмжи от войници, подготвящи се за сражение, в миг проличава, че никога не са чували бреговите батареи, а и не са очаквали да ги чуят. Те са умърлушени и преуморени от похода в планините, а и напълно неподготвени за това, което може да ги сполети.

„Трябва да сложа край на това. Иначе пазителите ще минат през хлапетата като горещ нож през масло.“

— Едва ли са оставили моята въжена стълба на стената — казва Зигруд. — Така че нямам представа как да се измъкнем. Не се съмнявам, че на всички порти има часови.

— На всички освен една от северната страна — поправя го Малагеш.

— Има порта и от северната страна ли?

— Товарната рампа за тинадескита от рудника — обяснява тя. — Почти мога да ти гарантирам, че на никой не му е хрумнало да прати караул и там.

Оказва се, че е права: при товарната рампа няма часови, но тя още си е затворена от всички страни с високи, наглед непреодолими огради от бодлива тел на дървени стълбове.

— И този път нямам клещи за тел — казва Малагеш. — Ама че гадост!

Зигруд сумти, съблича куртката и я омотава около ръцете си. Отива при един стълб, хваща три редици бодлива тел и дърпа.

Със звук на късащи се струни телта изтръгва болтовете от стълба. Зигруд я стъпква с ботуш, хваща още редици, напъва ги нагоре и отваря тясна пролука. Малагеш се провира, Зигруд се промъква след нея, но ръцете му вече кървят, а телта го е одраскала по раменете и гърба.

Тичат на северозапад покрай стените на Форт Малагеш, които тук са тъмни и безлюдни, защото почти цялото внимание на защитниците на крепостта е насочено на юг и на запад. Оръдията са толкова мощни, че при всеки изстрел от западните стени дори от другата страна на крепостта бледо зарево играе по голите канари.

Малагеш още не успява да види по какво стрелят. Не е доближила брега достатъчно. Но знае. Нали ги е видяла в Града на остриетата.

Изведнъж някой вика от стената:

— Ей, ти!

Тя вдига глава да погледне застиналото в яростна гримаса лице на старши сержант Панди, който се е вторачил в нея. Не знае защо й е толкова ядосан, но няма намерение да се помайва, за да научи.

— Проклетник — мърмори тя. — Да бягаме!

Хукват по скалите, съпроводени от тътена и заревото на оръдията вляво от тях. Западният хоризонт е огрян от неземно сияние и докато тичат към ръба на канарите, тя вече различава върховете на нещата, които са осветили морето.

Стиска лепкавия от кръвта на Бисвал меч на Воортя, но оръжието още е бездейно. Не може да си представи какво ще прави с него и дали изобщо може да направи нещо — нищо чудно да е прекалено късно.

Далеч зад тях се чува трясък. Малагеш се озърта — някой е излязъл с кола от крепостта, пробил си е път през бодливата тел и ги гони по камънаците. И като че ли нехае за здравето си и целостта на колата, защото кара по терен, в който повечето шофьори не биха и помислили да навлязат. Тя чува хрущенето на чакъл под гумите, скрибуцането на ресорите, пращене от удара на бронята в стърчащ камък. Очевидно е, че преследва тях двамата и ще ги настигне скоро.

Малагеш сочи малка падина.

— Натам!

Зърва с крайчеца на окото си фаровете на колата. Пореден удар във висок камък…

Двамата със Зигруд се мятат в падината, лактите им се ожулват в камънаците. Двигателят изръмжава отново и колата прелита над тях. Пада с оглушителен шум, наклонила се е напред колкото да закачи ръба на падината под лош ъгъл. Малагеш се чуди дали оста се е счупила от сблъсъка. Но има друга грижа в момента — пръсналите се наоколо скални отломки. Камъчета жилят тялото й къде ли не, а наблизо Зигруд охка от непоносима болка.

Колата реве и стърже няколко стъпки след падината, врязва се накриво в близките храсти и спира. Малагеш сяда с пистолет в ръка. Има рани и синини, но не са нищо сериозно. Зигруд обаче се е хванал за лявата ръка и псува. Ръката му сигурно е счупена.

Малагеш се прицелва. Някой напипва дръжката отвътре, бута вратата и изпълзява от колата. Поредният залп на бреговите батареи озарява бледо скалите и тя вижда натъртения и разярен старши сержант Панди, очите му са кървясали, бузите му са мокри от сълзи.

Той вади сабята си и тръгва към нея.

— Ти! — крещи Панди — Ти!

Малагеш навежда пистолета към земята.

— Панди, каква е тази глупост?

— Тя умря заради тебе! — вика Панди. — Ти я уби!

— Какви ги говориш…

Не успява да довърши, защото той скача към нея и мушка чевръсто и смъртоносно със сабята. Малагеш отскача встрани, пъха пистолета в кобура и отстъпва с вдигнати ръце, за да не изглежда заплашително.

— Панди! Какво съм направила според тебе?

— Видях я! — крещи той. — Видях я на масата! Видях я там в тъмнината!

С воплите му до ноздрите й стига киселият дъх на алкохол. Старши сержантът може и да е пиян, но това не му пречи да борави сръчно със сабята, защото замахва светкавично към нея и малко остава да я изкорми.

Малагеш пак се хвърля встрани, но по неволя се подпира на протезата и пада зле. Чува стъпките му, леки и пъргави, и вади навреме сабята, която е взела от трупа на дежурната, за да пресрещне острието му.

— Не съм убила Зигне! — ръмжи му ядосана. — Не съм натиснала аз спусъка! Дори не бях там!

— Лъжеш!

Той се опитва да я намушка в гърдите. Малагеш отбива сабята му и заема отбранителна стойка.

— Ти я забърка в твоя заговор и накрая я уби! — вика Панди.

— Панди, проклет да си, в момента има по-важни неща!

— По-важни ли? По-важни?! — Втурва се към нея с настървена поредица от безмилостно хитри атаки, които Малагеш отбягва на косъм. — Само тя беше важна за мен!

Пак я напада, редува неуморно удари с контраудари и тя отбива всеки с огромни усилия. И преди е знаела, че Панди е много добър със сабята, но нито веднъж не е заставала срещу него в учебен двубой. Обземат я съмнения дали би могла да се справи с Панди и когато е била във върхова форма: той се бие с плавно изящество, сабята му сякаш се носи безтегловно във въздуха. Но в него пламти и яростта на мъката — тя забелязва все повече пролуки в защитата му и постепенно разбира, че за Панди сега съществува само нападението, без да се тревожи дали тя или той ще пострадат, без да скъпи собствения си живот. Потиска инстинктите си и не нанася поразяващ удар. „Убивах достатъчно — внушава си отчаяно. — Причиних достатъчно зло. Няма да те убия, Панди, просто няма.“

Спасява я само неравният терен, от който се възползва: прескача камъни и се брани, а Панди налита към нея с бързината и чувството за равновесие на много по-млад човек.

— Ти изобщо знаеш ли какво е загуба? — крещи той. — Имала ли си нещо друго в проклетия си животец освен службата?

Над рамото му Малагеш зърва Зигруд, който се измъква от падината и куцука към тях, стиснал счупената си ръка със здравата.

— Недей, Зигруд! — вика Малагеш. — Той ще те убие! Сериозно ти гово…

Панди я заставя да отскочи, острието му блъска по нейното с такава сила, че тресе ръката й до рамото. Тя се дърпа за кой ли път, той напира.

Оръдията бумтят, снарядите вият, заревото зад Панди го обвива с адски ореол. А зад нея на светещите кораби от Града на остриетата им остава по-малко от четвърт миля до брега, който доближават бързо. Понякога снаряд улучва целта и някой от корабите избухва в огромно одимено огнено кълбо и непоносимо нажеженият полъх стига дори до тях. А Панди напада, стреми се да пробие защитата й с наглед неизчерпаема издръжливост.

Тя се подхлъзва на мокър камък. Панди мушка и болката се разгаря в лявата й ръка. Няма време да погледне, но от внезапната слабост в ръката се досеща, че е срязал трицепса й. „Много съм мудна. Проклето мудна…“

— Панди, спри! — крещи тя. — Не исках да стане така! Аз…

— Само че стана! — вие той, лицето му е мокро от сълзи.

Замахва и тя едва успява да парира.

— Панди, не искам да те убия!

— Да ме убиеш ли? — вика той. Удря отгоре и тя отклонява сабята му в последния миг. — Че ти вече ме уби!

Пак мушка и тя отблъсква сабята му встрани. Всеки път е малко по-трудно.

Тя е видяла достатъчно от похватите му в боя, за да знае какво да очаква: още едно мушкане, насочено напред и надолу. Хрумва й нещо, но е опасно — ако сбърка дори малко, има голям шанс сабята му да я прободе в червата. Но ако й провърви, по-голям е шансът да обездвижи дясната му ръка и да го направи безпомощен.

— Обичах я повече от всичко на света! — ридае той. — Обичах я!

— Знам.

— Не знаеш! — ръмжи Панди. — Не знаеш!

Напада точно както е очаквала: мощно, убийствено движение надолу към корема й.

Тя натиска сабята му със своята към подложената метална протеза. Върхът на неговото оръжие потъва около два пръста в шарнира на китката, но обработеният от Зигне метал издържа.

В същия миг Малагеш замахва нагоре и Панди крещи от ярост, надига се и напразно насилва острието през изкуствената ръка — и така сам се подлага на върха на нейната сабя.

Острието прониква с лекота между ребрата и потъва половин стъпка в гърдите му — нагоре към сърцето.

Панди се смръзва, задавя се.

Малагеш мига, смаяна какво е направила.

— Не…

Той кашля. Хрипти. Издърпва сабята си от протезата и залита назад, нейната сабя се измъква от тялото му.

Кръв пръска по камъните. Сабята му издрънчава на земята.

— П-панди? — заеква Малагеш.

Той навежда глава да се погледне. Още едно оръдие стреля зад тях и лицето на Панди грейва в ярката бяла светлина. Няма бяс и ярост в него, сега той е объркан, стъписан и някак чудато разочарован, сякаш през цялото време си е мислел, че това може да се случи, но не е искал да повярва. Гледа ръката си, цялата в червено, сякаш е натопил пръстите си в кофа с кръв. Поглежда и към гръдния си кош, откъдето малък кървав водопад се стича между ребрата му към кръста и ботушите.

Краката му се подгъват и той се свлича.

— Панди! — крещи Малагеш, захвърля сабята настрани и коленичи до него.

Кръвта шурти от дясната страна на тялото му. Той кашля и тя разбира, че е пробила лошо белия дроб. Той кашля още по-силно, от устата му пръска кръв и се стича по брадичката.

Панди се дави в собствената си кръв. Малагеш знае това, но не знае какво да направи.

— Панди, не. Не! Дишай, Панди, дишай!

Той се мъчи да говори: опитва се да си поеме дъх, за да изрече думите, но само продължава да кашля. И казва четири думи само с устни, очите му преливат от срам, отчаяние и ужас: „Оплесках се, госпожо. Съжалявам.“

Малагеш усеща, че плаче.

— Проклето да е всичко, Панди… Аз не исках, наистина не исках.

Той кашля отново. Долната половина на лицето му вече е лъснала от кръв, до него има плитка червена локвичка. Пак се мъчи да говори, но е непосилно за него.

Тя докосва бузата му с длан.

— Не. Недей да говориш. Недей. Няма нужда. Ще стане по-зле.

Той я гледа уплашено — красиво момчешко лице, изцапано с кръв от устата. Тя го гали по косата и шепне:

— Съжалявам, толкова съжалявам… Дължахме ти много повече, отколкото ти дадохме. Толкова съжалявам…

Той като че ляга малко по-удобно на гръб, не се напъва да прочисти дробовете си. Напряга се и стиска клепачи, сякаш очаква страшен удар. А после се отпуска, челото му се изглажда, очите са спокойни — и старши сержант Панди заприличва полека на човек, който се е унесъл току-що на малко неудобна постеля.

Оръдията зад нея беснеят. Корабите ще стигнат брега след съвсем малко. Палубите им са отрупани с воортяштански пазители, жадни за битка древни воини.

Но нея не я е грижа за всичко това. Чувства как писъкът напира в нея.

Отново — дете на нейния народ, за което е била отговорна. Отново — човек, който доскоро й се е доверявал с цялата си душа. Отново — кръв по оръжието й и труп, изстиващ под чуждо небе.

Отново, отново, отново.

Светът се е разгорял. В нощта кънтят викове на войници и цивилни, които напират да се избавят някак от недостъпна за умовете им война.

Тя вижда как превитият на две Зигруд я гледа и не знае какво да прави.

Иде й да му се разкрещи. И може би не само на него, а и на крепостта, на корабите, на втрещените хора в подножието на тези канари, на нощното небе и бледия лик на луната, измърлян в кално кафяво от димната пелена.

Но тогава се обажда глас… глас в главата й, който не е нейният.

Шепне й, настойчиво задава въпрос, слаб и тих, но запълващ съзнанието й: „Ти част от мен ли си? Аз част от тебе ли съм?“

Нещо са навира в мислите й, нещо любопитно, но и приветливо. Това е най-странното чувство в живота й — долавя, че някакъв ум или същество се опитва да я достигне… и тя не може да се отърси от увереността, че то говори от десния й джоб.

Бърка и вади меча на Воортя.

 

 

Настроението в западната наблюдателна кула клони все повече към мрачна безнадеждност, техниците бълват позиции и координати за бреговите батареи, но корабите са толкова наблизо и нагъсто, че би било трудно да не ги улучат. Капитан Сакти наблюдава, стиснал далекогледа си така, че е обзет от смътното опасение да не го пръсне на парчета, а заливът на Воортяштан проблясва непрекъснато от снаряди, забиващи се в набелязаните цели. Заливът вече изглежда запълнен с огромни молитвени фенери, морето е осеяно с догарящи останки. В обикновена битка това би стигнало да отблъснат противника, но другите воортяштански кораби просто избутват парчетата и напират към брега, неизчерпаеми и неустрашими.

В града е пълна неразбория, жителите му са хукнали на тълпи нагоре по пътищата към скалите, водени от работници на ЮДК. Оределият и изтощен батальон на майор Хукери заема позиции по южните канари в отчаяния си стремеж да е готов за неминуемото нашествие, но човешкият потоп от града обърква всичко.

Сакти рови в главата си за всички варианти, които е запомнил през обучението, всички стратегии, лукави маневри и хитри тактики, които би могъл да приложи на бойното поле, за да обърне битката в своя полза.

Обмисля възможностите си за избор и умърлушен осъзнава, че не разполага с нито една.

В този момент един техник казва:

— Адове, кой стои на западните скали?

Капитан Сакти се извърта и се въси. Взира се в канарите през далекогледа и вижда двама души точно на северозапад, стоят на самия ръб. Не може да различи подробности, но ръката на единия силует е с твърде необичаен блясък, като че ли е направена от метал.

Долната му челюст увисва от изненада.

— Генерал Малагеш?

 

 

Малагеш слуша меча.

Той вече й показва различни неща: усещания, идеи, страни от действителността и чувствата, до които никога не е имала достъп, плоскости на битието, скрити от ума на смъртните.

Светът трепка около нея: за миг се озовава отново в Града на остриетата; в друг миг е на студените влажни планини над река Солда; в трети миг стои на дъното на масов гроб и гледа неспирен сипей от кости през ръба, неописуемите жертви на безкрайна война.

И тя осъзнава, че това не е отделна война, а всяка от тях, всички войни, в които се е впускало човечеството. Никога не е имало победители и победени, никога не е имало отделни общности, а само винаги проточващо се, чудовищно осакатяване на самите себе си, сякаш човечеството само си разпорва корема, за да изсипе червата си в скута си.

Мечът й говори: „Ти ли си тези неща? Това ти ли си?“

После й показва картина — самотен силует, застанал на хълм и вторачен в горящата околност.

Тя знае, без помощта на думите, че тази фигура не е нанесла всеки удар във войната, която гледа, и че въпреки това е отговорна за всички удари: това същество е сътворило всяка битка във войната, причинило е всеки писък и всяка пролята капка кръв. А в ръката на фигурата има…

Меч. Не просто меч, а мечът: в това острие е душата на всеки меч и всяко оръжие, съществували някога, всеки куршум, стрела и нож. Когато първият човек вдигнал камък, за да го стовари върху свой ближен, този меч вече е бил там в очакване да се роди — не оръжие, а дух на всички оръжия, злини и жестокости сега и завинаги.

„Принадлежа ли ти?“ — пита мечът.

Оръдията тътнат. Панди вече е бял и студен също като Зигне Харквалдсон, като Санкар и Банса преди толкова години.

Вореск, Моатар, Утуск, Тамбовохар, Саращов, Шовейн, Дзермир и Каузир.

Разплакана, тя докосва меча с мисълта си и казва: „Да. Принадлежиш ми.“

И острието на меча просветва, приема я жадно, обгръща я. А светът започва да се променя.

 

 

Зигруд гледа навъсен как Малагеш се взира в черната дръжка на меча, сякаш е изпаднала в унес. Тъкмо да попита: „Какво правиш?“ — и изведнъж се появява нещо… различно.

Той ли полудява, или дръжката вече си има острие? Бледо и светещо като пламъчето на свещ там, където докосва фитила?

Избухване като от снаряд, забил се в брега. Зигруд отлита назад, болката в счупената ръка го пронизва. Блъска го вълна студен въздух. Щом вълната отминава, той се надига да седне, мига и се опитва да види Малагеш, очаква да е мъртва.

Но тя не е. Той вижда как смъква рязко протезата си и отива до самия ръб със странно тежки, заплашителни крачки — всяко движение е на човек, който ей сега ще си послужи с насилие. Безплътният меч трепка пред ръката й, мътножълтото сияние осветява камъните под краката й.

Тя върви, а Зигруд забелязва още нещо… зад нея. Или може би над нея, все едно тя е рисунка в книга, върху която някой слага лист оризова хартия с надраскана по нея скица, двете изображения си остават отделни, но и се сливат…

Огромна, неимоверно висока фигура с тъмна лъщяща броня.

Малагеш спира на канарата над хилядите кораби, оглежда флота, вдига меча и им говори.

 

 

Сега ги усеща, всички до един: нейните чеда, нейните поклонници, които тя е създала, но и които са създали нея. Усеща ги по безбройните кораби: ярки, твърди диаманти на битката. Не са каквито са били някога, личи си: сенки на самите себе си, нищожни остатъци от души. Загубили са себе си, както и градът се е разпаднал в страшното бедствие, повалило този народ на колене. Но все още са нейни. Правят каквото тя им е обещала да направят. И дори сега я търсят.

Тя ги зове:

— Деца на войната!

Оръдията гърмят и тътнат. Корабите горят, хората пищят. Не я чуват в тази радостна шумотевица.

Отново:

— Деца на войната!

Плясък на весла. Бучене на вятър. Вой на снаряди. Още не я чуват.

Тя си поема дъх могъщо, студеният задимен въздух достига всяко кътче в дробовете й, и изревава:

— Деца на войната! Деца на Воортя!

Зовът се разнася над морето, през пламъците, през пушеците, над тъмните вълни, за да стигне накрая, най-после, до воините на всеки кораб.

Те спират да гребат. Обръщат се да погледнат канарите.

И една обща мисъл се просмуква в огромната армия под нея: „Майко?“

Мислите им се устремяват към нея, опознават я, търсят я. Ровят в нейния ум, в нейната душа, и бавно, съвсем бавно започват да вярват, че е онази, която искат да бъде. И докато все повече от тях вярват, тя расте.

Земята се отдалечава. Тя усеща плочите на бронята по себе си, металните ботуши на краката си. Усеща как шията й пука под тежестта на шлема, нахлупен над челото, и гледа света иззад студено стоманено лице.

Нейното лице.

 

 

Началникът на охраната в ЮДК Лем гледа изтощен и блед как безкрайната колона жители на града и работници на компанията се катери по планинските пътеки. Заливът долу вече е блеснал от призрачната светлина на бойните кораби и той знае, че ще нахлуят скоро. Но може ли да има безопасно място, щом нападат толкова кораби, препълнени с тези чудовища?

Някой пищи:

— Вижте! Вижте!

Поглеждат на запад покрай Форт Тинадеши и се пулят към великанската тъмна фигура, извисила се под нощното небе. Отдолу я огряват светещите кораби и пламтящите останки в морето, но дори на тези променливи отблясъци се различават безизразното метално лице с тъмни безмилостни очи и гигантският страшен меч в ръката й… единствената здрава ръка.

— Не — шепне Лем. — Не може да бъде! Просто не може! Тя е мъртва! Всички знаят, че е мъртва!

Нов звук се надига в грохота на оръдия, бученето на пламъците и писъците на цивилните: възгласи от залива, безбройните воини по корабите викат напевно една и съща дума или по-скоро едно име — първобитен хор като ударите на боен тъпан:

— Воортя! Воортя! Воортя! Воортя!

 

 

Войниците в западната кула гледат ужасени колосалната фигура, която расте пред очите им, докато почти запречва изгледа им на запад към морето. Тя като че ли изниква от нищото, избуява от самите скали. Гърбът й е покрит с широки плочи на броня, по всяка от които са изваяни страшни сцени на гнусно насилие. На фона на озарения от огньове залив гледката е още по-адска — оживял сейпурски кошмар.

Богинята на войната, Божеството на смъртта, възродена на тези сурови канари в най-мрачните за Сейпур мигове.

— В името на морето! — прошепва Сакти. — В името на морето… Това просто е невъзможно!

Един от техниците се обръща към него.

— Трябва ли да я… ъ-ъ, обстрелваме, господин капитан?

— Не можем да стреляме по нея! — възразява друг. — Прекалено наблизо е! И нямаме такъв ъгъл на обстрел!

Всички са впили погледи в Сакти. Той въздиша.

— Олеле…

 

 

Малагеш стои срещу флота от бойни кораби и воините, викащи нейното име… тоест името, което е нейно според меча.

Трудно й е да различи едното от другото… Мечът й говори какво ли не, шепне й, внушава й да се радва, да се изпълни с ярката, нажежена, щастлива ярост на този миг, защото се е събрала със своята армия, с онези, които са изградили нейната империя.

Но тя може да мисли само за трупа в краката си и за всички други, останали по пътя й.

Вдишва и вие към морето:

— Деца на войната! Деца на Воортя!

Воините крещят и реват тържествуващо.

Тя вика гръмовно:

— Погледнете ме! Погледнете ме и ме познайте!

Заливът стихва, те очакват думите й.

И тя вика:

— Аз съм Императрицата на гробовете! Аз съм едноръката Стоманена дева! Аз съм Кралицата на мъката, аз съм Онази, що сцепи земята на две!

Думите все се разкривяват около нея. Тя се усеща огромна, титанична под небето… а знае и че усеща сълзи по бузите си, горещи, мокри, истински.

— Аз съм война! — вие тя към тях. — Аз съм чума и мор! Зад мен остава океан от кръв! Аз съм смърт, аз съм гибел! Чуйте ме, вижте ме, познайте ме, защото аз съм смърт и нищо друго!

 

 

Хората от Воортяштан гледат в ужас, а гърмящите слова отекват над водата към тях. Фигурата върху канарите протяга ръце към небето, сякаш умолява мълниите да я поразят.

Гласът тътне:

— Убивах безброй войници! Оставях ги да гният в полята и техните майки така и не научиха къде са останките им! Поразявах ги дори когато ме молеха за пощада! Разбивах портите на величави градове и слушах риданията на жителите им! Извърших тези зверства. Извърших ги! Чувате ли ме?

Тълпата воортяштани мълчи, но незнайно защо хората се разплакват, заслушани в тези викове към морето и небето. И за Лем думите са особени — не звучат като обявяване на война, а като признание, наситено с терзания и скръб.

Гласът вие:

— Убивах жени! Убивах деца! Чувате ли ме? Извърших всичко това! Изпепелявах домовете им, убивах ги в постелите им! Тръгвах си, а те ридаеха за любимите си! Изоставях деца да замръзнат в тъмните зимни нощи! Извърших тези злодеяния и безброй други!

Фигурата изпъва ръката с меча нагоре и крещи:

— Аз съм война, аз съм смърт! Аз съм нескончаема горест! Погледнете ме! Погледнете ме, умолявам ви, погледнете ме!

 

 

Малагеш вдига меча. Струва й се, че той я тегли, сякаш тя е само негов носител, само негов инструмент. Знае, че той иска от нея да се обърне и да удари с острието по крепостта, да удари с такава мощ, че да разцепи и скалите под основите й, и щом приключи тук, да поведе воините през Воортяштан, срещу течението на Солда, из целия Континент, а оттам — по света.

Както се е зарекла. Както им е обещала. Както се е заклела, както им дължи.

Но някаква част от нея не отстъпва и си мисли: „Толкова съм уморена от това.“

И когато тази мисъл се мята в ума й, тя внезапно осъзнава, че не държи меча: по-скоро той я държи в затвор като огромна тъмна пещера, а тя е само мъничка твар, залутана в капана на мрака.

Чувства разрухата, трупаща се в меча.

„Не“ — казва му тя.

Той иска да се стовари. Иска да отсича плът от кост. Иска да сцепи земята на две.

„Не“ — казва му тя.

Чувства как всички мисли и желания на всички нейни воини го притеглят, подтикват го към действие, заставят я да бъде силата, каквато очакват да бъде.

Ръката й трепери, но тя се опълчва. „Не! Няма да ви позволя!“

Мислите им се надигат към нея в гълчаща вълна: „Трябва! Длъжна си, длъжна си! Направихме каквото поиска. Станахме твоите бойци, каквито ти пожела да бъдем! Сега ни дай дължимото! Дай ни каквото обеща!“

Лакътят й се напряга да удържи меча. Толкова е тежък, сякаш държи самата луна, противопоставила волята си срещу волята на безброй мъртъвци.

И се подсеща: „Бойци, каквито аз пожелах да бъдат…“

Спомня си казаното от Валайча Тинадеши в Града на остриетата: „… тъкмо ти би трябвало да знаеш, че войната е изкуство, изискващо приличие и формалности. Това изкуство се придържа упорито към правила и традиции… което може да бъде използвано срещу него.“

„Да“ — казва си тя.

Завърта китката си, обръща меча надолу и отклонява цялата му мощ, като го забива в канарата под краката си. Камъкът поддава, сякаш е памук.

Опората под нея се тресе, като че ще се срути. Но устоява.

Воините на корабите я гледат втренчено и озадачено. Защо не постъпва както им е обещала? Защо не им позволява последната война?

Малагеш поглежда залива, стиска зъби и изтръгва меча от канарата.

И мечът някак отгатва какво ще направи тя и й вика: „Не, не! Не можеш, не бива!“

Тя му налага волята си, влага цялата сила на убежденията си, за да го промени, да го разгърне, да пресътвори и да пренапише него и всичко, на което е символ — невидима, изцеждаща битка, която едва не я убива.

Мечът надава вопъл: „Предназначен съм за смърт! Предназначен съм за битка! Предназначен съм за война!“

Отговорът на Малагеш звъни като студена стомана: „Времената се промениха.“

Довършва работата си. И после се обръща към воините долу.

Говори с накъсан от ярост глас:

— Чуйте ме, деца мои! Чуйте ме! Убихте мнозина и завзехте много земи! Победихте в безброй битки и се сражавахте в безброй войни! — Гласът й се засилва гръмовно. — Но сега ви питам — вие грабители ли сте, или сте служители? Давате ли силата си за другите, или я пазите за себе си? Сражавате ли се не за да имате вие нещо, а за да имат други нещо някой ден? Острието част от душата ви ли е, или е бреме, сечиво, с което боравите разсъдливо? Вие войници ли сте, деца мои, или сте диваци?

Заливът е притихнал, чуват се само пламъците и вълните. Пазителите стоят на корабите си и се взират смутено в нея.

Един се провиква:

— Майко, Майко! За какво ни говориш? Какво ни описваш? Войникът не е това! Войникът не дава, той взема! Войникът не служи, а заставя други да служат! Войникът не дели силата си, а я владее, отнема я от ръцете на всеки, който дръзне да я пожелае! Войникът не дава никога, не служи никога! Войникът се бие само за да убива, да взема, да отнема, да завладява! Такива сме ние!

Мъртвите мърморят в съгласие и гълчавата им се разнася над водата.

Малагеш скланя глава. Погнусата, гневът и презрението пламтят ярко в нея и мечът откликва, разгаря се по-ярко от слънцето по пладне в бял взрив от най-чиста светлина, сякаш тя държи в ръката си зорницата.

Вдига меча високо и вие бясно:

— ЩОМ Е ТЪЙ, ЗА МЕН СТЕ НЕДОСТОЙНИ! НЕ СТЕ ВОЙНИЦИ В МОИТЕ ОЧИ! НИКОЙ ОТ ВАС НЕ Е ИСТИНСКИ ВОИН! И ЗАТОВА ОБЯВЯВАМ КРАЯ НА НАШИЯ ОБЕТ!

И запраща горящия меч надолу.

 

 

Капитан Сакти вижда смаян как Воортя замахва и хвърля сияещия пламтящ меч към морето. Той е мълния, комета, толкова ярък проблясък, че сякаш самото небе се е разцепило. Вдига ръка да заслони очите си, гледа през пролуките между пръстите си как тази огнена трептяща звезда фучи надолу и докосва водата насред флота.

Хоризонтът избухва. Като взрив на хиляда снаряда, като смъртта на звезда — стена от съвършена бяла светлина полита към тях.

Сакти стиска клепачи. Свива се на пода с вик, скрива лицето си с ръце, очаква сблъсъка. Няма как това изригване да не запрати смазваща вълна нагоре по брега. Няма как отломки да не се забият като тежък дъжд, за да ги разкъсат на парчета. Няма как да не изчезнат в непоносим огън, който ще опожари цялата страна.

Нищо не ги връхлита.

Той чака. Смъква ръцете си, вдига глава и се оглежда.

Очите му още се нагаждат към промяната, в мъждиво осветения свят подскачат бледи синьо-зелени мехурчета. Щом изчезват, той вижда, че заливът е покрит с гъст кълбящ се дим. Но не открива нито една мачта или горящ кораб.

Вятърът се засилва. Димът се завихря по-бързо и се отдръпва като завеса.

Той бавно се изправя.

Заливът е опустял. Не само е пуст, а гладък и мирен, какъвто е бил почти всяка нощ през отминалата седмица. Няма и следа от отломки, подмятани от вълни към брега, а Воортя също е изчезнала.

— Няма ги — казва той. — Всичките ги няма.

Още е твърде зашеметен, за да издаде и звук, когато техниците се развикват радостно.

 

 

Сакти се напряга да тича по-бързо, но тялото му вече се бунтува. Бягал е презглава насам-натам почти четири часа, още откакто Бисвал е споменал за пръв път, че започва безумието на тази нощ. Сега ходилата го болят, коленете му скърцат, а някои от долните прешлени в гръбнака го мъчат ужасно. Той обаче знае, че и другите войници са изтощени, но тичат с все сила към скалите, където са видели Божеството, факлите им подскачат в мрака. Заставя се да е малко по-пъргав. Вдига червенеещия пламък по-високо и вика:

— Насам, насам! Побързайте, побързайте!

Всичко е толкова немислимо. Той умува за същото като останалите — наистина ли са видели Божеството на войната тази нощ? Тя наистина ли е поразила собствената си армия, заличила ги е от първия до последния с един замах? Или се е случило нещо… друго?

Сержант Бурдар сочи с пръст.

— Там, господин капитан! Ей там!

В далечината се очертава силуетът на един-единствен човек, седящ на скалите.

Капитан Сакти хуква натам и крещи на хората си:

— Не стреляйте, проклетници, не стреляйте по нищо, ако не се налага! Да не сте гръмнали дори веднъж!

Те изостават малко, та той да стигне пръв. Не знае какво да очаква: може би ще намерят меча на Воортя още да стърчи от канарите, забит до дръжката. Или ще открият неземна, Божествена рана в реалността, както е било в Баликов. Или канарите ще се срутят напълно под тежестта на цялата тази лудост.

Но на скалите няма нищо чак толкова странно, чак толкова смахнато. Капитан Сакти е ветеран от много сражения и гледката не му е непозната: млад войник е проснат на земята блед и неподвижен с рана между ребрата, до него се е превила жена и хълца истерично, сякаш тя е смъртно ранена, а не войникът:

— Стига толкова, стига. Моля ви, моля ви, стига.