Робърт Джаксън Бенет
Град на остриета (13)

Градът на остриетата

Нищо не трае вечно. Природата неспирно ни доказва това. Дори Божествата не бяха вечни, защото и те се сгромолясаха, както ще се случи непременно и с планините някой ден.

Ако съм оставила нещо след себе си в този свят, надявам се да е моята работа. Надявам се улиците, за чието настилане помогнах, водата, за чието помпане помогнах, и камъкът, за чието дялане помогнах, да изричат не моето име, а имената на обновлението, напредъка, надеждата.

Светът може и да не съществува безкрайно. Но това не означава, че не можем да се опитваме да направим утрешния ден по-добър.

Писмо от Валайча Тинадеши до неизвестен получател, 1652 г.

С годините генерал Лалит Бисвал е развил много остър нюх към дима, по-изтънчен усет към разновидностите му дори и от чувствителността на езиците на енолозите към виното. Например още с първото вдишване е способен да определи дали димът е от въглища, или от дърва, а после различава от какво дърво е — дъб или ясен, както и дали дървесината е била изсушена правилно или дървото още е зеленеело.

И сега, докато крачи из тлеещите останки от бивака на бунтовниците, той надушва много дим, повечето от сурова дървесина, както всъщност може да се очаква, защото гората на изток е пламнала. Усеща обаче и други миризми в дима — хартия и нажежен метал, кипнала влага в почвата и барут.

И плът. Вероятно овча, сега бивакът гъмжи от овце, разбягали се от огражденията… но той се съмнява да е така. Знае, че някъде в този бивак гори труп. И вероятно не един.

Оглежда свършената от кавалерията работа, без да отделя ръката си от дръжката на сабята — нервен тик, който се е вкоренил в него на полесраженията. Справили са се добре, заобиколили са през гората, за да минат от северната страна на бивака, после са нападнали в тъмнината, подгонили са бунтовниците на юг, където те са били посрещнати от дулата на 112-ти пехотен полк.

Дотогава са загубили немалко войници, повалени от изстрели на малки групи разбягващи се штани. И 112-ти гори от желание да накара поне някого да си плати.

Плъзва поглед по горящите палатки. Честна война, истинска. Несравнимо по-добра от жалките войнички на шпиони, дипломати и министри на търговията. „Дали светът ще види някога истинска, неподправена война?“

Има предчувствието, че това ще му се случи. Лалит Бисвал вярва с цялата си душа, че мирът е само липса на война, която пък е почти неизбежна. „Но когато й дойде времето, дали политиците ще признаят, че е война? — Прекрачва ловко един труп. — Какво да направя, за да ги събудя?“

Колко самотен се чувства, колко предаден. Изоставен от своята страна за втори път през живота си.

„Но този път няма да ме посрамят така.“

Чува шумолене и спира. Нещо помръдва в съборена палатка вдясно от него.

Чака и дебне. Все пак може да е някой от неговите войници, и то ранен.

Платнището се отмята и воортяштанско момче се надига със скок, насочило пистолет към гърдите му. Забавя се миг повече от допустимото, тъмните очи мигат зад пясъчнорусите кичури.

Сабята на Бисвал изсъсква от ножницата. Толкова добре е подготвен за това, че почти не осъзнава какво прави: лакътят му се разгъва, трицепсът се напряга, китката се завърта с отмерено движение…

Гърдите и шията на момчето се обагрят в червено. Ветрило от червени капки опръсква лицето на Бисвал. Пистолетът гърми, куршумът се забива в земята пред краката на момчето, тялото се катурва назад върху разпраната палатка.

Бисвал стои над него и безмълвно гледа как уплашените очи търсят нещо в нощното небе, а от шията шурти кръв.

— Генерал Бисвал! — отеква глас зад него. — Добре ли сте?

Капитан Сакти се появява до него с пистолет в ръка. Стряска се, щом забелязва умиращото воортяштанско момче, което хрипти бълбукащо в краката му.

— Няма за какво да се тревожиш — хладнокръвно казва Бисвал. Вади кърпичка и бърше сабята си. — Поредният бунтовник. Не му стигна бързина да натисне спусъка. Какво правиш тук, капитане? Заповядах ти да засилиш охраната на пътищата.

— Да, господин генерал, но получих съобщение от Форт Тинадеши. Има… необикновени сведения за пристанището.

— Онази проклетия? Някой да не е взривил и нея най-после?

— Ами… не, господин генерал. — Сакти трепва. — Имате малко… кръв по лицето.

— Хъм? Аха… Благодаря ти. Каква мръсотия… — Бърше си и лицето с вече изцапаната кърпичка. — Е, щом не са го взривили, какво става?

— Анонимен донос бе изпратен в крепостта, господин генерал… Ето, вижте сам.

Подава плика на Бисвал и му свети с малък фенер. Бисвал се мръщи все повече, докато чете. Бърка в плика и вади малко тесте черно-бели снимки. Взира се поред във всяка. Накрая рее поглед в нищото умислен.

— Значи… някой твърди, че дрейлингите имат цял склад с Божествени артефакти?

— Да. Освен това… анонимният източник явно смята, че генерал Малагеш е знаела това, но е решила да не ни уведоми. Снимките са… Ами много убедителни. Тези статуи наистина изглеждат свързани с Божественото.

Лицето на Бисвал помръква. Той бавно сгъва листа.

— Как получихме този анонимен донос?

— Изпратен е по пощата до майор Хукери в крепостта. Може би от Сейпур, господин генерал, защото няма съмнение, че е знаел точно как да се възползва от пощенската служба.

Бисвал не казва нищо.

— Господине генерал — започва Сакти неспокойно, — ако решим да проведем някакво разследване, да предприемем нещо, ще се нуждаем от вашето одобрение. Но това е международен въпрос и разграниченията на пълномощията не са съвсем ясни…

— Нима? Ако въпросът е какво да правим с Божествени артефакти на Континента, не са ни нужни нито договори, нито дипломатически увъртания, за да наложим властта си. Щом съм там, представлявам властта. — Бисвал пъха съобщението в джоба си. — А аз възнамерявам да съм там.

— Тоест… Ще прекратите контраатаката ли, господин генерал?

— Не, не. Работата ни тук ще продължи, капитане, това се подразбира. Но този проблем изисква личното ми внимание. — Очите на Бисвал гледат някак унесено. — Тя говореше колко е разтревожена заради Божественото… — Пак свежда поглед към снимките, към тези студени бели каменни ликове. — А защо да се тревожи освен ако не знае нещо, което аз не знам?

 

 

Зигне и Малагеш се връщат на кея на ЮДК в късния следобед, изтощени и опърлени от слънцето, но живи. Или Зигне е изпратила сигнал, или са ги забелязали отдалече, защото Зигруд ги чака на кея и им маха.

— Успяхте ли? — пита ги, докато помага на дъщеря си да вържат яхтата.

— Зависи какво наричаш успех — отговаря тя и поглежда към тъмните кръгове на изтощение под очите на Малагеш, която се прокашля.

— Ъ-ъ… Да, успяхме. Повече се безпокоя за това, което следва.

Тръгват от кея и Малагеш описва ритуала, както й го е обяснил старецът от Зъба: за казана, за морската вода, за съставките за Прозореца към Белите брегове и за козия пикочен мехур, пълен с кръв на убиец. Всичко, което трябва да отвори пътя към Града на остриетата.

— Пикочен мехур от коза? — сащисва се Зигруд.

— Така ми каза онзи. Защо? Колко кръв е това? Не съм много наясно с анатомията на козите.

— Две-три пинти кръв. Поне.

— Толкова много?!

Зигне кима.

— Някога воортяштаните са ги използвали като мехове за вода. Достатъчно големи са. Това май е било стандартна мярка за тях.

— Като се замисля, нямаме подръка трупове на убийци, от които да източим кръвта — казва Малагеш. — Нито пък осъдени на смърт убийци в затвора.

— Нямаме — казва и Зигруд. — И не мога да не се питам как Чоудри се е сдобила с толкова кръв, за да извърши ритуала.

Малагеш си е задавала същия въпрос на връщане от острова, но чак сега й хрумва обяснение.

— Чакай малко, говорили сме за това… Чоудри е служила в армията, преди да постъпи в министерството. И веднъж се е наложило да използва смъртоносна сила срещу нарушител на пропускателния пункт.

— Смъртоносна сила ли? — повтаря Зигне. — Значи… и Чоудри е убивала?

— И е можела да използва собствената си кръв — добавя Зигруд с гримаса. — Две-три пинти кръв… Твърде трудно би било да използва своята.

— Ами ако я е източвала дълго? — подсказва Малагеш. — Да речем, през две седмици?

— Пак е трудно, доколкото знам. Възстановяването се проточва. Както и да е, това не решава нашия проблем. Как ще го направим? Тюрин, двамата с тебе можем да дадем кръв за това, но няма да ни е лесно и с половината от тази доза.

— Ами ако разделим дозата на три? — предлага Зигне.

— Това е по-поносимо, но кой ще е третият?

— Аз.

— Ти?… — Зигруд се взира в дъщеря си. — Ти?!

Тя не отбягва погледа му.

— Аз. Да. Бих могла.

Зигруд се е втренчил в дъщеря си, изражението му е бъркотия от смущение и мъка.

— Не знаех.

— Аз знам — натъртва тя. — И… не знам много неща за тебе.

Докосва рамото му. Зигруд гледа ту пръстите й, ту лицето й, мига начесто.

— Ако светът беше друг…

— Да, ако беше. Но не е.

— Неприятно ми е да ви прекъсвам, но… — Малагеш се прокашля. — Ако разделим дозата на три… така става възможно, нали?

— Може би — казва Зигне. — Пак е много. А ти ще си много по-слаба, когато проникнеш в Града на остриетата. Бездруго вече си изтощена. Още ли искаш да го направиш?

— Не, изобщо нямам никакво шибано желание да го правя — отсича Малагеш. — Но не виждам друг начин. Така че вземи иди в лечебницата на ЮДК, защото ще ни трябват инструменти за това кръвопускане.

— Защо не помолим Рада Смолиск да ни помогне? — пита Зигне. — Тя е лекарка.

— Защото не искам никой освен нас да научи за това. А за да успеем, трябва да я заведем на площадката със статуите. Изобщо не е безопасно. Аз имам някакъв опит с военнополевата медицина и това би трябвало да е достатъчно… или поне се надявам да е достатъчно.

— И аз — казва Зигруд.

 

 

Свечерява се. Зигруд и Малагеш чакат на площадката със статуите. Въпреки скорошния сблъсък с Божественото в нейните очи всичко тук си остава все така заплашително: неизброимите изваяния и чужди силуети я безпокоят дори без да ги вижда, сякаш самите те се обръщат да я погледнат, когато ги загърби.

Казанът вляво от нея е напълнен със студена морска вода, донесена с кофи от работници на ЮДК. Малагеш е успяла да се отбие при аптекаря и има чувството, че се е разделила с няколко месечни заплати, за да се сдобие със смърдящите спаружени съставки: розмарин, борови иглички, сушени червеи, прах от гроб, сушен жабуняк и стрити кости, както и парче зебло, в което са увити. Почти не се съмнява, че аптекарят се е досетил в каква нужда е изпаднала и че направо й е съдрал кожата с цената.

Бледото лице на Воортя е над рамото й. Опитва се да не му обръща внимание. Особено усилие е необходимо, за да пренебрегне как лицето привидно се взира в пълния казан, където и Малагеш ще се потопи съвсем скоро, ако всичко потръгне според замисъла им. Въоръжена е с барабанлията и с нарезна пушка, колкото и добре да разбира, че ако останалите пазители приличат поне малко на Жургут, тези оръжия дори няма да ги одраскат. Взела е и доста пълна полева аптечка, макар че пак от сблъсъка на Жургут с дрейлингите има съмнения дали ще успее да си помогне с нещо след схватка с пазител. Основната й стратегия е да се промъква колкото може по-незабележимо. В случай че все пак я открият, носи и четири гранати, но някак не й се иска да прибягва до тях: с гранати се борави много по-лесно, ако имаш две здрави ръце.

— Започва вече да не ме свърта — казва тя. — Къде се дяна дъщеря ти? Не искам да правя опити да си източвам кръвта, ако нямам подходящите инструменти.

— Ще дойде. А мен ме гложди въпросът какво си наумила да правиш, когато стигнеш до Града на остриетата?

— Да намеря Чоудри. Да науча как ще настъпи Нощта на Морето от мечове. И след това да науча как да я спра.

Зигруд клати глава.

— Прихванала си от Шара умението да измисляш сложни планове, в които по една случайност липсва най-важната част.

— А ти какво предлагаш?

— Аз ли? Да взривим всичко. Да пренесем там експлозиви и да ги заложим. После… Цък. — Показва с ръка натискане на бутон. — И бум.

— Искаш да взривя отвъдното…

Зигруд вдига рамене.

— Поне аз имах полза от това в Баликов.

Металната врата скърца и влиза Зигне. Носи на рамо малка кожена торба.

— Бисвал идва — казва им задъхано.

— А? — стъписва се Малагеш. — Вече се оттеглят от планините, така ли?

— Не, той идва и е настроен за битка. Още по-настървен, отколкото на тръгване. Тръгнал е направо насам, макар да не знам защо… но се носи мълва, че е чул за… — Зигне оглежда близките статуи. — За това.

— Знае за статуите? — ахва Малагеш. — Как е научил?

— Нали някой проникна тук преди няколко дни? — напомня Зигруд. — Докато се разправяхме с Жургут.

— Е, да… Но… Да не мислиш, че същите, които се опитват да предизвикат Морето от мечове, са му подхвърлили сведенията? Защо биха решили изведнъж да намесят Бисвал? Досега не личеше да спазват законите, меко казано.

— Но пък шибано ни прецакаха, нали? — съска вбесената Зигне. — Ако това е била целта им, по-голям успех от това не мога да си представя. Какво ще правим?

— Все същото — решава Малагеш. — Само че трябва да побързаме. Ако Бисвал дойде тук, никога няма да получим втори шанс.

— Значи искаш да продължим по план, госпожо генерал? — пита Зигне.

— Нямам избор. Ще ми помогнете ли?

Зигне и Зигруд се споглеждат. После кимат.

— Добре. Навийте си ръкавите.

Малагеш се заема първо със Зигруд — знае, че той вероятно няма да издаде дали го боли, затова е по-добре да се упражни с него, преди да направи същото със Зигне. И скоро от три игли с три тръбички в морската вода мудно се стича кръв.

— Значи… ще отидеш там — започва Зигне, — където ще да се намира. И какво да правим, ако не се върнеш?

— Ако не се върна, ще настъпи краят на света — казва Малагеш. — А случи ли се това, ти и баща ти трябва да евакуирате всички от Воортяштан.

Зигруд кима.

— Щом се прехвърлиш, аз отивам във фара. Ще ръководя всичко оттам.

— Как е ръката ти?

— Боли. Но мога да я движа. Същото е като с твоя хълбок. Искаме твърде много от телата си.

Стоят около казана и се взират в кално-червеникавата вода.

— И… как ще познаем дали е готово? — пита Зигруд и поглежда своята изтичаща на тласъци кръв. — Честно казано, искам това нещо да бъде извадено от мен колкото може по-скоро.

— Зигне, ти си от Воортяштан — казва Малагеш. — Обясни ми.

— Забравяш, че никога не съм виждала чудо. Ако не броим възкресяването на Жургут. Това вече е напълно извън знанията ми.

— Важи за всички ни.

Малагеш кляка, като непохватно задържа лявата си ръка високо, та кръвта от нея да продължи да тече в казана, и пали вързопчето от зебло, сложено пред пиедестала. Духа го, за да се разгори.

— Чудесата, които съм виждала аз, не бяха еднакво зрелищни. Някои оставаха незабележими, някои не позволяваха да не ги забележиш. Ще видим ли ярки лъчи, ще чуем ли пеещ хор, или…

— … ще видим въртяща се вода? — прекъсва я Зигруд.

— Да, или нещо подобно.

— Не, той ти казва, че водата се върти. В момента — натъртва Зигне.

Малагеш се изправя. Почервенялата морска вода в големия съд се върти бавно, в средата се е образувала малка фуния, сякаш водата изтича някъде… но равнището й изобщо не спада.

— Хм… Това ли е? — мърмори Малагеш.

С разгарянето на вързопчето се ускорява и движението на водата, която вече бучи тихичко покрай ръбовете на казана. Накрая от вързопчето остава само купчинка пепел, а водата се върти все по-стремително.

— Направихме ли го? — пита Зигне. — Готово ли е?

— Според мен тепърва започва — казва Зигруд.

Гледат, забравили за изтичащата кръв, как водата се върти още по-бързо — прилича на циклон от окървавена течност, дори въздухът над нея се завърта. Незнайно как дори капка не пръска навън, колкото и плитък да е казанът: по Малагеш, Зигруд и Зигне няма дори капка.

Свеж вятър прониква на площадката със статуите. Чува се и познат звук — тихо еднообразно жужене, почти неразличимо от онова, което се е разнасяло в град Воортяштан при всяко хвърляне на огромния меч от ръката на свети Жургут. И имат неясното, безплътно, но безпогрешно усещане, че наблизо се е отворила врата.

И тримата потръпват.

— Мисля… мисля, че това е достатъчно — казва Зигруд.

— Да — потвърждава Зигне. Вдига глава и оглежда площадката, сякаш е чула нещо. — Нещо се промени. Нещо вече е различно, макар че не мога да го налучкам.

Малагеш гледа втренчено ревящия тунел от вода.

— В името на морето… В това ли да вляза?

— Така изглежда. — Зигруд вади иглата от ръката си и омотава раничката с бинт. Отива да помогне на Зигне. — Но можем ли да сме сигурни, че Сумитра Чоудри не е била смазана до смърт от водата?

— Благодаря ти, че ми вдъхваш такава увереност — казва Малагеш.

Примижава, когато вади иглата, и също увива бинт около лакътя си.

— Ще влезеш ли? — пита Зигне.

— Май да.

Малагеш сяда на ръба на казана. Вдига глава да ги погледне.

— Всички ли сме готови?

— Възможно ли е нормален човек да бъде готов за това? — отвръща Зигне.

— И ти си права.

Малагеш впива пръсти в ръба и изведнъж се смръзва от ужас. Може би живее последните си мигове на този свят, последните секунди на истински живот.

— Не очаквах да доживея такава възраст — казва тя. — Ако… ако не се върна… Кажете им… Кажете на всички, че съжалявам. Разбрахме ли се? Просто им го кажете.

— Ще им кажем — обещава Зигне. — Ще им кажа и това, и истината.

— Непременно — заръчва Малагеш. — Някой трябва да го направи.

И без да се замисля, се катурва заднешком във водовъртежа.

 

 

Очаква да падне в тунел. В края на краищата точно така е изглеждало: въртоп от бучаща вода с тясна фуния, проточила са надолу в средата на казана.

Но когато пада с гърба напред, не преживява нищо подобно. Все едно се е потопила в спокойно езеро: водата я поглъща под плътна равна повърхност вместо бушуващ водовъртеж и сега не е тясна колона, а безбрежен тъмен океан с една-единствена светла пролука някъде горе. Не я подмята водна буря, тя просто… пропада. Все едно е цопнала през дупка в лед и още вижда размитите от водните пластове лица на своите двама съратници, които я гледат.

Най-плашещо е обаче, че потъва. И то бързо.

Намесват се инстинктите: трябва да изплува нагоре, обратно нагоре, веднага. Рита с крака, опитва да се изтласка, но снаряжението й й тежи, стегнато е около тялото й и няма как да се отърве от него.

Пронизва тъмата и усеща неумолимия натиск на водата, която я е сграбчила отвсякъде. Струва й се, че е попаднала в ръката на великан, която стиска все по-силно и вледеняващо. Светлият отвор над нея се е смалил до главичка на карфица. Знае какво не бива да прави — обучена е как да се предпазва от удавяне, но започва паниката и тя рита бясно, размахва ръце напосоки в мразовитите дълбини. Струйка вода се просмуква между устните й и целият въздух от дробовете й изскача наведнъж в кристални мехурчета от носа и устата, устремява се в спирала към бялата точица над нея.

Тя се дави. Дави се и го знае. Ще умре в проклетия грамаден казан и нищо не може да направи…

Но светът се… преобръща.

И притеглянето се завърта.

Неочаквано вече не пада, а се издига неспирно към повърхността, краката й сочат привидно към звезди в езеро под нея… не, над нея.

Тя се премята тромаво и поглежда нагоре, белите й дробове сякаш крещят за въздух, докато лети през водата към звездния небосвод. Внезапно разбира, че се носи по-скоро към дупка като онази, в която е паднала… само че нищо не е наред със звездите, които вижда.

Пробива повърхността, подскача нагоре със зейнала за въздух уста.

Пръстите й напипват камък. Вкопчва се в него като дете, тепърва учещо се да плува. Щом си поема дъх, се оглежда.

И зяпва.

— Що за шибана…

Сега е в нещо като декоративно езерце насред двора между две грамадни извисяващи се здания с формата на разцъфнали анемони. Дворът е настлан с бял чакъл, върху който широки плочи от бял мрамор образуват решетка. Златиста светлина от близките входове простира ивици с цвят на мед по чакъла и по плочките стоят в странно изкривени пози статуите на…

„Я чакай! Това изобщо не са статуи!“

Настръхва, щом осъзнава, че в двора с нея стоят шестима воортяштански пазители — тежките грозни брони се огъват лекичко от дишането им. Малагеш се старае да не шавне във водата на езерцето. Досега е вдигнала много шум, но никой от тях не реагира — досущ както във видението.

Чака. Нищо не се случва. Тя събира смелост и казва:

— Ей… ей!

Никой от пазителите не помръдва. Тя се измъква предпазливо от езерцето и притичва към стената, за да се прикрие. От дишането пред устата й се образуват невероятни количества пара, макар да не усеща студ с кожата си. Тук сякаш има нещо смразяващо, което някак не успява да се нагоди правилно към живите.

Тя се поглежда, за да провери дали цялото снаряжение още си е окачено по ремъците. Патроните би трябвало да са годни за стрелба — виждала е да гърмят с тези проклетии дори под вода. Обръчът със скобата, даден й от Зигне, си е на мястото и тя още държи нарезната пушка. Забелязва, че е обагрена от главата до петите: дрехите, кожата, дори косата й са изцяло в мътен оттенък на тъмночервеното. Все едно са я накиснали в кръв, макар да не е останала в кървавата вода повече от минута.

Облизва пръсти и търка кожата си, за да махне цапаницата. Не успява.

— Гадост…

Така ще се набива на очи в това безцветно място.

Обмисля какво да прави. Вдига глава да огледа двете огромни кули. Осеяни са с прозорци, които сияят в бяло и златисто. Звездното небе е необикновено и красиво, в него има звезди с твърде особена големина и цветове. През секунди по някоя падаща звезда проблясва ярко в мрака. Тук има натрапчива красота — и странна, и призрачна.

Взира се в една група пазители и ги доближава. Вижда особености в броните им: в някои са повече морските орнаменти, по други са повече рогата, трети се отличават само с какви ли не зъби, стърчащи от раменете и гърбовете. „Все едно са различни униформи — казва си тя. — Може би от различни подразделения, от различни места във Воортяштан… или от различни епохи.“

Пристъпва по-наблизо, готова да стреля с пушката. Пазителят пред нея още гледа встрани, но ако е нащрек, би чул крачките й. Изведнъж открива, че той си мънка нещо. Тя се заслушва и накрая започва да различава думите:

„Съборих мостовете, съборих стените, скочих сред бягащото стадо и ги повалях както коса поваля житни класове. Направих го за тебе, Майко, направих го за тебе…“

Отива при следващите двама и чува:

„Стоях на носа на моя кораб с разтуптяно сърце и трошах техните кораби един по един, пръсках ги на парчета, подминавахме ги, те се вкопчваха в отломките, хленчеха за помощ, а ние им се присмивахме. Направих го за тебе, Майко. Направихме това за тебе…“

„Обсаждахме града три седмици и четири дни и когато те отвориха портите, за да признаят поражението си, мечовете ни се стовариха върху тях като дъжд по покрив. Те си мислеха, че ще сме милостиви, че ще им подарим живота, щом са се предали, но какви глупаци бяха, Майко, какви глупаци…“

Слуша всяка жестока история, всяка ужасна победа. Досеща се, че ги преповтарят неспирно, преживяват отново подвизите си, ликуват от делата, с които са заслужили мястото си в задгробния живот. И винаги свързват историята си със своята „майка“, всеки път се долавя упрек: направили са всичко това заради нея въпреки спотаеното нежелание, а тя ги е предала незнайно как.

Слуша ги, а после се заглежда в огрения от златиста светлина коридор, по който се излиза от двора.

— А сега… — шепне си Малагеш. — Адове, къде ли е Чоудри?

 

 

Броди по проходите и улиците в Града на остриетата, минава забързано по мостове, покрай канали и през тунели като пещери. Не всички улици са от бял камък — много са настлани със сплескани щитове също като купола върху Зъба. Все се мъчи да погледне хоризонта, иска да открие грамадната кула от видението, но сградите и статуите са толкова немислимо високи, че е трудно да зърне нещо зад тях. Всъщност успява да гледа само право нагоре.

По улиците са пръснати групички пазители, всички до един бездейни и мънкащи като онези в двора. Май не забелязват дори себе си, камо ли нея. Но по някое време й прави впечатление, че където и да стоят, гледат в една и съща точка, като че ли съзират нещо зад надвисналите стени и скулптури.

„Накъде гледат?“

Поддава се на това хрумване, пренебрегва здравия разум и започва да подтичва от малки към по-големи групи пазители, от тях към плътно скупчени тълпи, защото изглежда, че ги привлича като магнит нещо, събират се към място дълбоко в дебрите на града.

Докато се промушва между двама високи мърморещи пазители на тесен мост с цвят на слонова кост, се заковава на място. Отстъпва крачка и се вторачва по дължината на канала.

Градът на остриетата май е прорязан нагъсто от канали и този е от най-големите. Вижда безброй други мостове над него — с какви ли не форми и размери.

Но до един от тях — на четвърт миля — вижда нещо на стъпалата му.

Не… не е нещо, а някой. Човешка фигура, просната безсилно, цялата в червено също като нея.

— Ама че гадост — тихо казва Малагеш.

Провира се през тълпа пазители и тича покрай канала към моста.

„Не така! — повтаря си. — Не бива да свършва така.“

Но щом се изнизва от поредната група пазители и вижда тъмната коса, разпиляна по белите стъпала, раменете й провисват.

Знае какво е това. Знае коя е тази.

Върви бавно към тялото.

Жената е с цивилни дрехи, но патрондашът, гранатите и чантата на рамото й показват, че е имала достъп до военен склад. Малагеш внимателно отваря чантата с върха на ботуша си. Вързани една за друга кафяви тръби с метални капачета. Тротил.

„За голям трясък се е подготвяла.“

— Значи това се е случило с експлозивите на Бисвал — казва на глас. — Не са ги откраднали воортяштаните. Ти си била.

Едва не се разсмива от нелепата глупост на цялата история.

После въздиша, напряга волята си и обръща тялото по гръб.

Не знае какво е очаквала. През цялото време е разполагала само с едно досие и една снимка, в главата си има по-скоро скица на човек, а не представа за човека. Но докато гледа трупа на младата сейпурска жена, я пронизва мъка, което е изненада за нея.

— Сумитра Чоудри. Проклятие…

Тялото не е много разложено, което значи, че времето тук не минава точно както трябва — вече е подозирала, че е така. На челото на трупа има коричка, вероятно от раната, получена в схватката до тайния тунел към рудника. За Малагеш тази жена е ужасно млада, нямала е и трийсет години. В големите тъмни очи като че ли има следа от досада или притеснение, сякаш жената не може да повярва какво я е сполетяло — да стигне толкова далеч само за да умре тук, сама на мост над призрачни води.

— Съжалявам — казва й Малагеш.

Отговаря й само бълбукането под моста.

Вглежда се внимателно в чантата с тротил, пита се за какво ли е щяла да я използва Чоудри. Вероятно за да взриви цитаделата, както е предложил и Зигруд. Обмисля дали да не вземе тротила, но тъй и не се е научила да борави вещо с експлозиви, а не иска да си опитва късмета точно сега, при толкова голям залог. И изобщо не й се иска да се размотава насам-натам с чувствителни към тръскане и триене експлозиви на гърба, само за да има някакъв резервен вариант.

Чуди се защо я боли толкова да види Чоудри тук. Проумява обаче, че е мислила за Чоудри преди всичко като за войник, който е поел сам на бойна задача, за да възпре заплаха за своята страна, преди заплахата да е натрупала мощ. Войник, готов да даде живота си, за да изпълни своя дълг. И въпреки всичко, което вече се е случило, е тъжно да се убеди, че Чоудри е направила тази върховна саможертва.

— Толкова отдавна те мислех за мъртва — казва Малагеш. — Не знам защо съм толкова изненадана от правотата си.

Чудат напевен глас изрича над рамото й:

— Странно е, че тя дори успя да дойде тук.

Малагеш се извърта, вдигнала пушката. Чак тогава се усеща, че гласът е прозвучал почти на петнайсетина стъпки над нея, и бавно вдига поглед.

 

 

Над нея стърчи нещо, което прилича на огромна женска фигура или по-скоро на метална скулптура, изобразяваща жена: цялата сребриста и блещукаща, ръцете и раменете гладки като хромирана стомана. В нея се долавя вложена сръчност, която е прекрасна, но и противна (Малагеш вече е уверена, че това нещо е направено от някого), а крайниците й са страховито уродливи, твърде дълги и тънки, за да принадлежат на нормален човек. Напомнят за остриета — стесняват се и изтъняват към средата, а към краищата пак се разширяват. Китките и пръстите й са си ножове — дълги, извити и тънки, дори толкова тънки, че е трудно да бъдат преброени тези пръсти. Носи парцалива пола, която започва високо над кръста и се спуска надолу, за да се омотае около тънките крака. Малагеш вижда, че стъпалата с дълги нокти са като на птица, а лицето на жената е скрито зад воал от сплетена коса, дълга, копринено лъскава и дори леко прозирна.

Струва й се, че може да зърне чертите зад воала, очите и устата, но… не иска.

Гласът звучи отново, мек и твърде звучен, сякаш не е от човешка уста, а от многото тръби на орган.

— Познавам те. Ти си била тук и преди.

Малагеш се мъчи да запази самообладание, без да отклонява цевта на пушката от… това нещо, каквото и да е то. То не се държи заплашително, само я гледа безстрастно. А и нали ако я искаше мъртва, би могло просто да я настъпи.

— Какво каза?

— Била си тук и преди. Само се промуши. Твоята сянка. Парче от тебе. Не беше цялата. — Съществото оглежда канала, позата му е печална и замислена. — Няма как да не запомня. Толкова рядко идва някой напоследък. Всъщност само наскоро имаше посетители.

Малагеш умува трескаво. Спомня си гласа от видението: „А ти трябва ли да си тук?“

— Ти си стражът, нали? — пита тя.

Главата на колоса се навежда да я погледне.

— Аз съм Бдящата. Пазя и охранявам тези брегове.

— Ти… ти ли я уби?

— Нея ли? — Бдящата извива глава към трупа на Чоудри. — Ако аз я бях убила, нямаше да е цяла и непокътната. — Вдига ръка и свива многобройните остриета. — Нали?

— А какво се е случило?

— Хъм… — Тонът на Бдящата подсказва учудване, че Малагеш очаква от нея интерес към нещо толкова незначително. Взира се отново в трупа на Чоудри, накланя глава встрани и казва: — Обезводняване.

— Об… обезводняване ли?

— Да — потвърждава Бдящата с досада. — Тя дойде по същия път като тебе, направи приношението. Само че употреби само своята кръв и когато се прехвърли, беше слаба и много уплашена. Тичаше много упорито, твърде бързо. Пресили се, горката. Кръвта и течностите в това малко тяло не стигаха, за да поддържат живота й, нали разбираш? Познах какво ще стане. Част съм от това място, затова знам. Видях.

— В какъв смисъл е „направила приношението“?

Бдящата нехайно изпъва пръст към хоризонта.

— Ти дойде от града, нали? От средището на плътта? От мястото, пълно с идоли, статуи, изваяния, всяко посветено на паметта на велик воин, на велик подвиг? Но образът на Майката… Той е грижливо свързан с това място.

— Значи всяка от онези бели статуи увековечава паметта за мъртвите?

Бдящата маха с ръка отегчено: „Разбира се.“ Поглежда Чоудри и пак накланя глава встрани.

— На тази всъщност не й беше мястото тук. Тя бе убила само веднъж през живота си, и то в страх, наслуки. Но ти… — Бдящата се навежда да погледне лицето на Малагеш, гигантското тяло се движи смразяващо безшумно, и протяга пръст като дълга игла. Малагеш се сковава от ужас и малко остава да стреля, но Бдящата само маха паднал кичур от лицето й с изумителна сдържаност. — Ти си на мястото си тук. По мое скромно мнение — подобава ти повече отколкото на почти всички други… Но ти бездруго си знаеш това, нали?

— Какво става? — пита Малагеш. — Как така мъртвите още са тук?

— Двата свята са свързани — обяснява Бдящата. — Някога бяха свързани много, много тясно. — Показва с огромните си ръце, като преплита остриетата-пръсти. — Единият никога не забравяше за другия. Единият беше невъзможен без другия. Живите воюваха, защото знаеха, че Градът на остриетата ги очаква, а Градът на остриетата съществуваше, защото живите воюваха. А после се откъснаха един от друг… но не напълно. — Пръстите й се разделят със смайваща бързина, вече само два се докосват. — Някои нишки се запазиха. Това място се съхрани като призрак на самото себе си, но още го има. И неотдавна някой от другата страна започна да възстановява връзката. — Пръстите й се разгъват бавно, все повече от тях се докосват. — Двата свята пак се сближават, както някой рибар придърпва улова към себе си. Мъртвите се пробуждат съвсем бавно. И когато са достатъчно будни… Е, тогава не очаквам да имам много работа. Защото тогава градът ще се опразни, нали?

В думите й натежава равнодушие, те звучат в ушите на Малагеш като глас на работник, чийто началник не е на мястото си в този ден.

— Как би могъл някой да направи това? — пита тя. — Как е възможно някой просто да… свърже отново света?

— А аз откъде да знам? — отвръща Бдящата. — Аз само наблюдавам. Пускам или прогонвам. Това е моето задължение, моята роля. И винаги е било така още отпреди началото на времето.

— И какво видя напоследък? Имаше ли нещо… странно?

— Странно ли? Не. Това място винаги си остава все същото. Макар че толкова дълго нямаме посетители, нови обитатели, вкусили победата мъртъвци. А после…

— Какво стана?

Бдящата пак накланя глава.

— А после дойдоха трима. Ти си едната, разбира се, вече си била тук. Също и тази. — Тя показва трупа на Чоудри. — Проникваше много пъти, много упорито… И това разяждаше ума й, усещах го. С всяко проникване беше малко по-зле, малко по-особена. Появи се и поклонникът.

— Кой?…

— Последователят на някогашния Петренко от древната ковачница.

— Чакай малко… „Ковачница“ ли каза?

— Да. Тъкмо Петренко измисли начина за изработка на мечовете, който започнаха да прилагат в прастари времена. Веднъж доведе тук свой послушник — почувствах как духът му нахлува в тази плоскост на битието, но открих, че е невеж и недостоен, затова го прогоних. Глупав старец, нямам представа какво го беше прихванало…

— Духовете ли… Значи са използвали меч, за да проникнат тук?

— Да, разбира се. Как иначе биха го направили?

Малагеш очаква сърцето й всеки миг да се изтръгне от гръдния кош.

— К-кой беше той? Знаеш ли?

Бдящата навежда глава да я погледне.

— Когато проникват с духа си тук, не виждам лице и не чувам глас. Виждам само мислите и делата им. А онзи не беше воин. — Взира се в Малагеш. — Ти имаш право да дойдеш. Съгласна съм да си тук. Ти си убила мнозина и долавям в твоя дух, в твоето сърце, че ще убиваш още. Може би много повече. — Бдящата плъзга пръст-острие по гладкия си корем и от пронизителното чегъртане Малагеш усеща болка в зъбите. — Дано словата ми ти носят сполука. Иди да изпълниш дълга си, както аз ще продължа моя. Сбогом.

Бдящата се обръща и тръгва между безбройните воортяштански пазители.

— Чакай! — провиква се Малагеш.

Бдящата спира и леко извива глава към нея.

— Къде е Воортя? — пита Малагеш. — Къде да търся твърдината?

— Твърдината ли? О, тя е ей там, разбира се. Винаги е била, нали?

Сочи с пръст и продължава обиколката си, като си напява неблагозвучно.

 

 

Малагеш тръгва накъдето я е упътила Бдящата. Дори не знае дали върви в правилната посока — няма по какво да се ориентира. Но събраните наоколо пазители стават все повече, стоят все по-плътно.

Върви още и още, и още. Може би една миля, може би четирийсет. Не може да прецени. И в един миг твърдината се появява в това тресавище от бял камък и грамадни здания, които сякаш се отдръпват като молители пред владетеля си.

Твърдината се надига или изниква във въздуха, извисява се на хълма пред нея подобно на корал, растящ в дълбините — великанско, извито, настръхнало от зъбери здание в лунната светлина. Прилича и на вкаменелости, и на слонски бивни, чуждо съчетание от кости и дантели с чудати, напомнящи за морето отвори, всичко се проточва нагоре към една тънка висока кула в средата, забило се в небето бяло острие. А на върха му… прозорец ли е това?

Малагеш се взира в прозореца. Светлината в него примигва отляво надясно, като че някаква фигура крачи там.

— Значи имало някой вкъщи — мърмори Малагеш. — Страхотно.

Но остава въпросът „Кой?“.

Тя се затичва към хаотичната основа на зданието, препълнена с криволици, арки и изтъняващи нагоре колони. Вместо пясък под краката й вече има камък, може и да е мрамор. Гладки твърди стъпала се спускат в недрата на градежа и преминават в дълъг тунел. Малагеш се оглежда, преди да влезе, не може да не мисли за това, че е изпъкващо червено петно, а всичко тук е с цвят на слонова кост. Но наоколо май е пусто.

Не й е ясно какво търси тук. Чоудри не й е помогнала, Бдящата — още по-малко. Но трябва да има нещо вътре, ако ще да е Воортя или нейна сянка. Само че какво да прави, когато я намери?

Озовава се в подобие на двор и вижда около себе си плетеница от стълби. Толкова са много — и нагоре, и надолу, някои дори настрани, — че се сливат пред очите й. За миг й се струва, че пак е попаднала в Баликов. Но по-важното е, че не вижда никого на стълбите. И тук е сама.

„Нещо не е наред“ — казва си Малагеш. Все пак това е проклет дворец. Къде са прислужниците и всички останали? Кой живее тук? Кой работи тук?

Стиска устни, избира си стълбата, която наглед стига най-високо, и тръгва по нея.

Времето сякаш е рехаво на това място, затова тя не знае дали се е катерила по стъпалата няколко минути или няколко часа, минава от една зала с оттенък на слонова кост в друга, спира пред всяка да провери ъглите. Краката й вече наболяват и натежават. Усеща се като след изкачване на цяла проклета планина.

Накрая стига до прозорец, висок и продълговат. Обрамчен е с резбовани орнаменти, които приличат повече на израстъци по коруба. Но тя спира, наднича и вижда…

— Велики адове… — мърмори Малагеш.

Целият Град на остриетата се е ширнал под нея, същинска гора от сгради и статуи, улиците мънички и нищожни в подножията им. Но на тези улици и проходи и покрай каналите има неизброими хиляди пазители, може и да са милиони — повече хора, ако заслужават да се наричат така, отколкото някога е виждала събрани на едно място.

Тя обаче вижда и къде свършва Градът на остриетата, къде бледите брегове се спускат в тъмното море. А в морето забелязва нещо… особено. По повърхността му са струпани дълги тесни силуети с необичайни очертания, в единия край стърчат копия и други остриета, в средата се издига висок дебел прът.

Кораби, досеща се тя. Воортяштански бойни кораби, всеки оборудван с нос за разбиване на други кораби. Но в същото време изглеждат някак призрачни и безплътни, сякаш не присъстват изцяло в морето, поне засега: струва й се, че трепкат като от колебание дали изобщо съществуват, или не.

Няма как да ги преброи, но пресмята грубо, че са поне двайсетина хиляди. Предостатъчно да пратят всеки сейпурски разрушител на дъното.

Невъобразимо. Но няма нужда да си въобразява, защото те са пред очите й.

— Ако тези неща отплават — тихо казва тя, — ние сме обречени.

Напряга волята си, стиска пушката по-здраво и се обръща към най-близката стълба нагоре. Продължава да се катери.

 

 

Спиралата от стълби се стеснява. Тя се катери по все по-тесни извивки. Надява се, че най-после е в средата на кулата.

След още стотина стъпала открива в тази безкрайна белота цветно петънце: кръв по средата на стъпало. Съсирена е, но личи, че е пролята неотдавна. Прикляква да я погледне отблизо, после се взира нагоре.

„Божествата не кървят. Не помня такова нещо.“

Пак се изкачва. Все по-начесто има капки кръв. Подсещат я извратено за любовница, оставяща пътека от листчета на рози към леглото си.

Най-сетне стълбата свършва до голямо преддверие — изглежда твърде просторно за тясната бяла кула, която е видяла от земята. По сводестия таван има мечове, наглед от камък, наклонени под чудати ъгли като сталактити в пещера. Празни прашни фенери са окачени на стените. Доколкото вижда, не са палени от години, ако не и от десетилетия.

Внимава да стъпва тихо, когато влиза. Тогава вижда трона.

Умът й се затруднява да определи колко голям е този трон: понякога изглежда висок само петнайсет или двайсет стъпки, после залата се мести и изкривява, огъва се в периферното й зрение, а тронът вече се издига на стотици стъпки, дори на мили — великански, страшен, надвиснал като буреносен облак. Но каквито и да са размерите му, остава същият: яркочервен пищен стол от слети зъби и бивни, които стърчат под смущаващи ъгли. Широки дъги от рога се проточват от задната страна на трона и образуват около него подобие на гръден кош. Малагеш си представя как Воортя заема мястото си на тази ужасяваща седалка, как застиналото лице гледа безмълвно от тази клетка като студено тъмно сърце.

Трепери. Забелязва нещо пред трона — обувки. Обикновени женски обувки. Твърде старомодни, малки и кафяви, с нисък ток. Навяват мисълта, че притежателката им ги е изтръскала нехайно от краката си, когато се е настанявала на трона.

„Що за щуротия?“

Оглежда залата. Вратата в отсрещната стена е прекалено голяма за човек — четворно по-висока е и от най-грамадния мъж. Затова пък е малка за Божеството, което е зърнала при канарите — но пък Божествата не биха ли могли да променят размерите си по желание? Всъщност не биха ли могли да правят всичко, което им хрумне?

Взира се в пода. Кървавата следа минава през тронната зала и през великанската врата продължава към другите помещения.

Умува дълго, вторачена в червените петънца. След това се промъква внимателно между колоните и през вратата с вдигната за стрелба пушка. Следата от кървави капки завива зад ъгъла и се проточва по коридора.

Чува нечий глас, по-скоро мърморене. Звучи като ругатни. Долавя и тихо тракане като от броня.

Прокрадва се покрай стената и се подава съвсем бавно през вратата, цели се в незнайно какво зад нея.

Казва си, че това може и да е безкрайно тъпо хрумване. Знае добре само едно за Божествата — че трябва да стои настрана от тях, колкото се може по-далече. Ако тази жена (стига да е жена) обитава тронната зала на Воортя или личните й покои, или има нещо принадлежало лично на това Божество, единственото логично решение е да се махне.

Но не се маха. Нещо се движи по коридора. В такова положение Малагеш плюе на всякакви правила и опира пръст в спусъка.

Наблюдава с присвити очи.

И вижда жена — или поне нещо като жена. Първото, което се набива на очи, е раната и липсата на оръжие. Притиска с ръка лявото си рамо. Кръв се процежда между пръстите й. А след това Малагеш забелязва, че е облечена като… ами като Воортя: носи церемониалната броня, която е видяла преди броени дни на канарите край Форт Тинадеши, цялата в страшни изображения на завоевания и жертви. Тази броня обаче е стотина пъти по-малка и май в левия нараменник има дупка от куршум.

Жената е с гръб към Малагеш и тя не може да види лицето й. От другата й страна има висок прозорец, през който прониква лунната светлина и затруднява още повече Малагеш да различи нещо. Не се съмнява обаче, че косата й е тъмна също като кожата.

Жена от Сейпур? Как е възможно?

„В името на всички шибани адове, какво става в това смахнато място?!“

Каквато и да е тази жена, тя не е никакво Божество, нито пък пазител. И й тече кръв, а това означава, че нарезната пушка в ръцете на Малагеш може и да е истинска заплаха за нея.

И Малагеш изръмжава:

— Не мърдай! Да ти виждам ръцете!

Жената за малко не тупва на пода. И охка: рамото явно я заболява от рязкото движение.

— Да ти виждам ръцете! — повтаря Малагеш. — Обърни се!

Жената застива в скована поза, после послушно се завърта.

Малагеш се облещва и почти изпуска пушката.

Има безброй причини да познава това лице: не го ли е виждала на картини и стенописи в училища, съдебни зали и градски управи с онзи винаги непреклонен поглед? Не е ли виждала тази жена в безчет исторически книги — лицето, превърнало се в емблема на един най-важните периоди, откакто съществува Сейпур? И нима не го е гледала наскоро всеки път, когато е прелиствала книжата на Сумитра Чоудри?

— Велики адове! — изтърсва Малагеш. — Валайча… Тинадеши?!

Тинадеши я гледа гневно. Няма съмнение, че е тя: високите аристократични скули, тънкият нос, пронизващите очи, лицето на жената, която в какъв ли не смисъл е изградила Сейпур и е укротила голяма част от Континента.

Тинадеши я гледа с присвити очи. После възкликва ядосано:

— Ти! Ти ме простреля!