Робърт Джаксън Бенет
Град на остриета (11)

Справедлива смърт

Мирът е просто липса на война. Войната и конфликтът образуват морето, в което плуват държавите.

Онези, които са имали късмета да намерят чисти тихи води, са убедени в обратното. Те са забравили, че войната е движещата сила.

Войната е естествена. Войната ни прави силни.

Писания на свети Петренко, 720 г.

Тя търси Бисвал в болницата на крепостта. Думата „болница“ изобщо не подхожда на мястото, което вижда: медицинските помещения във Форт Тинадеши са тъмни, примитивни и мръсни. Паянтови нарове и легла са наредени покрай стените и почти всички са заети.

Тя обикаля болницата и съвсем смътно си спомня за петната от кръв отпред по полевата униформа, които не са от нея — двамата със Зигруд са помагали на медиците, а тежките болки в цялата дясна страна на тялото й подсказват, че веднага трябва да получи помощ от лекар. Само че няма особено желание за това: гледката на тези млади мъже и жени, приковани към болничните легла, събужда спомените за адското й оздравяване в Баликов. Ръката й смъди, щом помисли за това. Съжалява тези хора.

Спира един медицински брат и пита:

— Генералът?

Той сочи към дъното на болницата, където е моргата. Малагеш тръгва към вратата, поколебава се и я бута.

Залата е по-голяма, отколкото е очаквала. Високи шкафове са долепени до стените, които са студено еднообразни. Един шкаф е отворен, от тъмните му мразовити недра е издърпана наполовина носилка на колела.

Лалит Бисвал стои пред носилката и се взира в тялото върху нея. Мъртвата жена е била ниска; дрехите й са измърляни, ръцете — тебеширенобели в чудатия оттенък на смъртта. Светлината в моргата е мъждива, но Малагеш познава по лъщящия белег на челото, че този труп доскоро е бил капитан Киран Надар.

Бисвал поглежда през рамо, кима и пак се вглежда в Надар. Малагеш забавя крачка в двоумене как да прояви почит, после застава до него.

Киран е простреляна на три места отляво. Явно е умряла бързо, защото не са сваляли дрехите й за операция. На едната буза се откроява лилав разрез, плътта около него е почерняла. Малагеш предполага, че Надар е паднала, най-вероятно от коня си.

— Тя е била първостепенна цел за тях — тихо казва Бисвал. — Яздила е пред колоната. Напоследък това е стандартна тактика на штаните. Първо убиват офицерите.

— Как стана?

— Казах ти, че сме под наблюдение. Штани се крият по хълмовете и гледат какво правим. Видели са как подготвяме изпращането на батальон в града. И когато онзи… ужас започна да руши града, всички пътища за бягство бяха претъпкани с цивилни, които се опитваха да се спасят от касапницата. Над седемдесет бунтовници са се възползвали от това, за да заемат позиции източно от основния път. Нападнаха от засада, притиснаха ни и нанесоха големи загуби. Оттеглиха се, щом започнахме контраатака.

Малагеш навежда глава, обзета от отвращение и гняв.

— Опитвахме се да им помогнем.

— Да. Опитвахме се да помогнем на града. Но за тях не е същото.

— Може би е грубо да питам, но… старши сержант Панди…

— Жив е, макар и по чудо. Бил е отпред с Надар и е оцелял при първия залп. Потърсил укритие в пропускателен пункт и умело бранил група цивилни, които бягали от ужасите в града. Сред тях била и главен технолог Харквалдсон.

Зигне и Панди пак на едно място. Тези съвпадения стават твърде много и не й харесват.

Бисвал я поглежда.

— Тюрин, какво стана в този град? Що за адска твар ни нападна?

Малагеш решава, че сега е моментът да сложи на масата колкото може повече от картите си в опит да убеди Бисвал, че във Воортяштан се случва нещо, свързано с Божественото. Обяснява му сбито изводите си за Жургут, пазителите и убийствата, макар да знае, че всяка следваща дума звучи все по-шантаво: вълшебни мечове, обсебени тела, тайни рудници, древна руда. Не споменава нищо за Града на остриетата и Воортя, защото й се струва, че в тези обстоятелства ще прекали.

Бисвал слуша, без да помръдне и да продума. Когато тя млъква, й казва:

— Още ли смяташ, че проблемите ни с бунтовниците са съвсем отделни от убийствата и проникването в рудника… както и от Божественото изчадие, което се пробуди в пристанището?

— Ами… подозирам, че е така. Не ми се вярва бунтовниците да са замесени някак в това. Имат съвсем обикновени цели — бият се за земя. Който и да стои зад всички тези събития, се занимава много повече с духовното.

Бисвал се взира в трупа на Надар и клати глава.

— Трийсет и седем войници. Най-големите ни загуби след Битката за Баликов. — Пак клати глава, вратът му пука. — Министър-председателят ми нарежда да правя едно, от парламента ми намекват да правя съвсем друго. А сега ти, Тюрин, идваш тук и ми разказваш истории за Божественото, за заговори и конспирации под носа ми.

— Лалит…

— Казваш ми, че бунтовниците и Божественото са две напълно различни неща. Казваш това, въпреки че рудникът се срути веднага след идването на племенните старейшини в града. Казваш това, въпреки че появата на онзи Божествен ужас съвпадна точно с организираното нападение на бунтовниците. И на тебе, Тюрин, и на министър-председателя никак не ви липсва наглост. — Извърта се към нея. — Каква е истинската цел на идването ти, Тюрин? Не си на „административна екскурзия“, нали? Не ме лъжи, Тюрин, защото ще надуша лъжите ти.

Малагеш решава да каже истината. Или поне част от нея.

— Изпратиха ме тук да издиря Чоудри.

— И защо трябваше това да бъде тайна?

— Не бяха сигурни какво я е сполетяло. Мислеха, че може да…

— Че някой от съратниците й я е убил, някой от войниците на нейната страна. — Бисвал се смее горчиво. — Министър-председателят има прекалено лошо мнение за подчинените си войници. Смята ни за главорези и разбойници.

— Не е знаела какво се е случило тук. Предпочете предпазливостта пред…

— О, разбира се! Но на мен отдавна ми е писнало да съм предпазлив! — ръмжи Бисвал. — Писна ми от указания да проявявам сдържаност, да не се поддавам на провокации, да уталожвам страстите и да угаждам! Писна ми да слушам, че това не е война. Всеки глупак, който има очи, може да види, че тези хора никога няма да станат сговорчиви, никога няма да се цивилизоват! Те ни смятат за врагове. Те се отнасят с нас като с врагове. А към такива хора би трябвало да се отнасяме по същия начин.

— Лалит, всъщност какво се опитваш да ми кажеш?

Той се изопва в целия си ръст.

— Казвам, че заради последните събития ще тълкувам получените заповеди по нов начин. Ще защитавам пристанището. Ще уталожа страстите в племената. И ще постигна това, като преследвам онези, които дръзнаха да ни нападнат, като унищожа и тях, и всеки, който им дава подслон.

Малагеш го гледа втренчено.

— Подготвяш нахлуване в проклетите планини ли? Това ли ми казваш?

— Казвам, че Форт Тинадеши заедно с другите наши бази във Воортяштан ще проведе мащабна контраофанзива срещу тези агресори.

— Наистина ли ще пренебрегнеш факта, че проклет светец се изтърси в града пред прага ти и изби десетки, ако не и стотици хора?! — пита изпадналата в ярост Малагеш.

— О, уведомих министерството. Ще пратят тук свои агенти, не се съмнявам в това, и аз ще ги оставя да се занимават с този проблем. Това им е работата, както моята работа е да преследвам бунтовниците, докато не остана доволен от резултата. Всички имаме свои задължения, нали, Тюрин?

Тръгва към вратата и посяга към дръжката. Преди да отвори, Малагеш му казва:

— Правиш грешка, Лалит. Те познават терена и най-вероятно са имали време да се подготвят. Ще понесете страшни загуби.

Той я гледа през рамо, очите му преливат от презрение.

— Съмняваш се в боеспособността на моите войници?

— Това, в което се съмнявам, генерал Бисвал, е постигането на същия успех както по време на Похода. Времената са други.

Той се взира още малко в нея.

— Страхлива си, Тюрин. Избяга от въоръжените сили, защото не можеше да понесеш изпитанията, падащи се на истинския водач. А нашата безхарактерна министър-председателка те превърна в малодушна шпионка. Може и да си забравила след Битката за Баликов, но истинските сражения изглеждат ето така. — Той сочи трупа на Надар. — Или може би си била прекалено улисана в похвалите за своята храброст, за да посетиш някоя фронтова линия.

— Усещам лека завист, генерал Бисвал — подхвърля Малагеш ехидно.

Той я гледа студено.

— Тюрин, в града можеш да правиш каквото е нужно. Но ако те видя отново в моята крепост, ще заповядам да те арестуват.

Излиза, затръшва вратата и оставя Малагеш сама в моргата.

 

 

Малагеш куцука надолу по пътя към Воортяштан. Взела е назаем патерица от медиците в крепостта, но не й е лесно да си помага с нея, защото е едноръка, дори с новата протеза от Зигне… особено защото здравата й ръка е цялата натъртена. Време е — не, крайно време е да отиде при лекар, но когато доближава стражевия пост, вижда на пътя позната фигура. Пуши и явно чака нея.

— А, генерал Малагеш — казва Зигне. — Казаха ми, че си минала оттук наскоро… Трябва да ти покажа нещо.

— Например легло? — мърмори Малагеш унило. — И обезболяващи?

— Уви, не. По-скоро е нещо, което си виждала неведнъж напоследък — пробив в сигурността…

След половин час Малагеш забавя крачките си пред площадката със статуите. В нейните очи всичко си е същото — високите стени, грамадната врата, брезентовият покрив, но има две важни разлики. Едната е открехнатата врата, а тя е убедена, че охраната не би позволила това. Другата е мъртвецът в калта пред вратата.

— Този е бил на пост пред вратата, нали? — пита тя.

— Да. Казваше се Ериксон. Прострелян е в шията.

— Значи докато ние се разправяхме със свети Жургут, някой е дошъл направо на площадката, застрелял е пазача, взел е ключовете и е отворил?

— Така изглежда. Следили са ни зорко според мен. — Зигне се оглежда във всички посоки и нагоре. — Но голяма част от Воортяштан е разположена по-високо от това място, значи са имали нужда само от удобно място и телескоп с голямо увеличение.

Малагеш се тътри към вратата.

— Предполагам, че нищо не е откраднато? Само с камион биха могли да изнесат някоя от онези проклетии вътре.

— Нищо, доколкото можем да установим. Няма и видими промени — отворени тайни вратички, липсващи дреболии. Поне наглед.

— Значи… някой знае, че сте отмъкнали статуите. И само по себе си това е много лошо. А ако Бисвал дочуе дори думичка, ще ви връхлети като тропическа буря. Бездруго вече е стъпил на пътеката на войната. И ще… ооох!

— Извинявай, какво щял да направи?

Малагеш притиска длан към хълбока си, почти се е превила на две.

— Ама че гадост. Вече се чудя дали нямам счупено ребро…

— Така ли? А аз се чудя дали трябваше да те доведа първо тук, а не да те заведа при лекар.

— При такъв ум — изръмжава Малагеш — понякога си изумително тъпа.

— Е, стига де. Защо да не те заведа при Рада? Изпратих и баща си при нея. Той също е пострадал доста зле. Тя ще те закрепи много по-умело от нашите хора.

Малагеш въздиша.

— Пътят нагоре е дълъг. Но бездруго трябва да събера бандата. Добре е някои хора да знаят какво е намислил Бисвал.

— Ще повикам някого да ни закара. — Зигне неочаквано се смущава. — Май е редно да кажа… — Мръщи се, сякаш си припомня израз от чужд език. — Иска ми се да ти кажа… благодаря.

Малагеш я гледа изпод вежди.

— Това пък какво беше?

— Благодаря ти, че спря тази касапница и спаси пристанището тази нощ. Благодаря ти, че повали свети Жургут… и да си призная, още не ми се вярва, че успя. Знам, че се държах опърничаво. Не ми беше леко. Но… благодаря ти. А сега да отидем при Рада.

 

 

Този път домът на Рада Смолиск не изглежда като лекарски кабинет, а като военнополева болница. Цивилни мъже, жени и деца се тълпят пред вратата, почти всички са ранени или се грижат за ранените. Щом слизат от колата на ЮДК, Малагеш върти глава.

— Не бива да се лекувам тук. Няма да отнемам време на Рада, когато всички тези хора имат незабавна нужда от нейното внимание. — Млъква, защото забелязва сред хората мнозина медици в униформи на ЮДК. — Я чакай… Какво прави тук цяла тълпа от вашите лекари?

— Изпълняват заповед — отвръща Зигне.

— Моля?

— Посъветвах се с другите ръководители на ЮДК и решихме да пратим почти целия си медицински персонал във Воортяштан.

— Нямате ли ранени и сред вашите хора?

Зигне я поглежда навъсено.

— Нима се заблуждаваш, че в пряк сблъсък Жургут оставяше ранени след себе си?

— А-а…

— Да. Всички преживяхме трагедии през последния ден. — Зигне отива при страничния вход и тропа три пъти на вратата. — Най-добре е да се съсредоточим върху трагедиите, които все още можем да заличим.

Вратата се отваря и наднича насиненото смръщено лице на Лем, началника на охраната. Той кима и им отваря. Малагеш и Зигне влизат. Посрещат ги изцъклените ужасени погледи на многобройните препарирани животни по стените.

— Хъм, тя май не е сменяла обзавеждането — подхвърля Зигне.

Намират Рада в операционната, увлечена в кървава и неприятна за гледане процедура с разръфаното коляно на воортяштанско момиче. Зигруд и един медик от ЮДК стоят до нея и макар че Зигруд е по риза и едната му ръка е закрепена на превръзка през шията, май се справя добре с ролята на помощник.

— Повечето парчета са извадени — промърморва Рада и Малагеш не пропуска факта, че заекването пак го няма. — Раната е почистена. Сега ще я зашия. Ще се премяташ презглава още преди края на месеца.

Момичето мига вяло. Явно е упоено до безчувственост.

Рада протяга ръка и дебелите мазолести пръсти на Зигруд й подават с учудващо леко движение игла и конец. Докато ги взима, Рада поглежда към стоящите до вратата Малагеш и Зигне.

— Б-бъдете т-така добри да п-почакате.

След около час Зигруд и Рада излизат от операционната с мокри ръце, лъхащи на спирт.

— Обикновено н-не в-възразявам срещу т-това — сумти Рада, — но н-не ме радва идеята за пациенти с п-привилегии.

— Затова пък ще свършим две работи наведнъж — казва й Малагеш. — Тази сутрин говорих с Бисвал. Всички трябва да чуете това.

Докато Рада се занимава с нея — кара я да изпъва ръце, да обтяга ребрата си с навеждане, да вдигне ризата, — Малагеш им преразказва за какво е говорила с Бисвал само преди часове.

— Замисля нашествие в планините?! — възкликва Зигне с ужас.

— Не мисля, че „нашествие“ е подходящата дума — възразява Малагеш. — Очаквам много по-бърза операция без чак толкова трайно присъствие. Преследване, сражение, ликвидиране и оттегляне. Поне той си го представя така.

— Н-няма да го бъде — вмята Рада. — Извий т-таза си насам, ако обичаш.

Малагеш охка, защото нещо в гърба й упорства, че не може да се мести повече.

— Значи ще стане мътна и кървава?

— Меко казано — натъртва Зигне. — Планинските племена са винаги готови за бой. На практика почти не се занимават с друго. Той пренебрегва задълженията си, за да гони онези, които са накърнили гордостта му.

— Трийсет и седем войници умряха — напомня Малагеш. — Включително комендантката на Форт Тинадеши. Накърнено е много повече от проклетата му гордост.

— И това е вярно — признава Зигне. — Но ти, госпожо генерал, би ли направила същото на негово място?

Малагеш умува.

— Не. Той няма план, не си оставя изход. Ще поведе хората си натам, но как ще се измъкнат?

— И щом толкова сейпурски сили ще бъдат хвърлени в гонитба на бунтовниците, кой ще защитава Воортяштан? — добавя Зигне. — Кой ще възстановява разрушеното? Очевидно е, че хората няма да се справят сами.

Зигруд, който досега е мълчал на едно протъркано плюшено кресло в ъгъла, се обажда боботещо:

— И аз мислих за това. Ами ако го направим ние?

Другите трима го зяпват.

— Кои „ние“? — пита Зигне.

— Ние, тоест ЮДК.

Мълчание.

— Какви ги приказваш? — казва накрая Зигне. — Искаш да възстановяваме град?

Той вдига рамене.

— Имаме много ресурси тук. И предостатъчно работници, строители, технически екипи. Няма как да е по-трудно от строежа на пристанище.

— Но… но ние нямаме финансиране за това! Ако решим да правим и това, и да спазим графика за пристанището, ще се наложи да искаме още по-трудни за изплащане заеми!

— Е, аз и за това помислих — Зигруд се почесва по брадичката — и си рекох, че мога да ги помоля да не правят заемите… много по-трудни за изплащане, както ти се изрази.

— Какво?!

— Ами… аз даувкинд ли съм, или не съм? Няма ли поне веднъж да се възползвам за добро от тази тъпа роля? Ако желаят, мога да сменям всеки ден глупашките шапки на главата си, стига това да ни осигури още работници и още ресурси.

Зигне се е вторачила в него недоверчиво и озадачено.

— Наистина ли искаш да го направиш?

Зигруд се подсмихва и пълни лулата си.

— Както ти каза снощи — той се обляга и нагласява превръзката на ръката си, — всичко опира до един силен тласък.

 

 

— Как съм? — пита Малагеш.

— В-вече не с-си на двайсет — казва й Рада, заета да търси нещо в чекмедже с мехлеми. — З-атова ти п-предлагам повече да не се п-преструваш, че си на т-толкова.

— Обстоятелствата не ми позволиха.

Рада й слага в кутия няколко тубички с нещо сивкавобяло и наглед гнусно. Малагеш чува отвън тихите гласове на Зигруд и Зигне, които обсъждат неговия нов зрелищен план.

— В т-такъв с-случай ти предлагам да избягваш п-подобни обстоятелства в б-бъдеще.

— Когато Бисвал се върне и завари ЮДК да строи наново град в област, която му е поверена… ти какво ще правиш като губернатор?

Когато чува титлата си, Рада се усмихва язвително.

— В т-тази пиеса н-нямам главна роля. По-скоро се з-занимавам с последствията от д-действията на другите. Ще п-продължа да лекувам р-ранените. Ще има още. Хора з-затрупани под развалини, п-приклещени в домовете си…

— Познато.

— Д-да, и з-за мен, и з-за тебе. — Рада отпуска рамене и въздиша. — Ч-чувала ли си за с-свети Петренко?

— Не помня това име.

— В-воортяштански светец. Интересен е п-поне за мен. М-може би е… п-противоположност на Ж-жургут. Докато Жургут се осланял с-само на н-нападението, к-както и ти се убеди, П-петренко бил… бездеен.

— Бездеен воин?

— Да. П-проповядвал, че за да ж-живее, ч-човек трябва да п-приеме, че вече е мъртъв. Всяка с-сутрин да става и да се п-примири със смъртта, да п-приеме неизбежното. — Гласът й става по-звучен, говори без усилия. — Той казал: „Времето е река, а ние сме само стръкчета трева, носени по вълните й. Да се страхуваш от края на тази река означава да се страхуваш от самото битие. Дори ако гледаме напред и виждаме безкрайни разклонения, погледнем ли назад, виждаме само единствения път, по който всичко е можело да мине. Всичко е неизбежно. Да спориш със съдбата е същото като да спориш с река.“

— Защо реши да говориш за това? — пита Малагеш.

Рада затваря шкафа, който е отворила, с рязко щракане.

— Няколко души умряха на операционната маса през нощта и тази сутрин. И още ще умрат днес. Някои от тях ще бъдат деца. Това е неизбежно като много други неща. Знаех го, когато се събудих. И го приех. Както приемам, че войната ще се пренесе тук.

— Войната ли?

— Да. — Рада се изправя и я поглежда, в очите й няма никаква уплаха. — Надушвам я. Познавам миризмата на война, г-генерал Малагеш. Това е само н-началото. И това, с което ще се з-занимавам предимно, г-генерал Малагеш — казва тя и отваря вратата, — е да чакам неизбежното. П-пожелавам ви приятен ден.

 

 

Навън Зигне и Зигруд гледат към съсипания град Воортяштан, кървавочервен в заревото на залеза. Дим се разнася от безброй изтърбушени коптори. Чува се далечна пукотевица от изстрели — вероятно заради мародери, досеща се Малагеш. Три от великанските уродливи статуи са били разсечени при нападението: едната през кръста, втората през коленете, а третата — през глезените.

Но в разговора на Зигне и Зигруд се долавя топлота, която Малагеш не е забелязвала досега. Стоят близо един до друг, раменете им почти се докосват. Зигне, която досега все е била скована и сдържана с баща си, говори оживено, жестовете й издават искрено вълнение, държи се естествено и непринудено. „Налучкала е как да го приеме като близък“ — казва си Малагеш.

Накрая Зигне се сеща, че Малагеш стои до тях подпряна на патерица.

— Не бих могла да кажа, че изглеждаш по-добре, но… Всичките ти органи на мястото си ли са?

— Общо взето, но тазът ми си го е отнесъл доста зле. Рада ми забрани всякакви игри и закачки през следващите две седмици. — Малагеш се мъчи да запали папироса, без да пуска патерицата. — Ще се задоволи с два дни, няма как.

— Два дни ли? Ще си дадеш само два дни отдих?

— Да. Защото ти ще ме заведеш на Зъба.

Зигне пребледнява.

— Дори след Жургут… Още ли си решена да вървиш по следите на Чоудри?

— Някой някъде има достъп до воортяштански мечове — напомня Малагеш и се помъква по дългия път към централата на ЮДК. — А само един стига да опустоши всичко наоколо, ако бъде задействан. Тези мечове на практика са оръжия за масово поразяване, а някой ги усъвършенства, изпробва ги върху невинни семейства на усамотени места… и според мен е твърде вероятно, че се опитва да предизвика Нощта на Морето от мечове. Ето че вече разбира процеса.

— Но как ще постигнат това? — пита Зигне.

— Не знам. Чоудри обаче е вярвала, че ще намери нещо на Зъба. Може би нещо, което ще й разкрие как би трябвало да се случи всичко. — Малагеш си търка очите. — В името на морето, уморена съм. Не помня кога спах за последен път. Колко е часът?

Зигне си поглежда часовника.

— Четири следобед.

Малагеш се засмива нерадостно.

— Още малко и ще се свечери.

Зигне поглежда през рамо, трепва и сумти.

— Май ти е дошла правилна идея в главата. Остава да свърша още нещо, после отивам да се насладя на огромен пухен дюшек, докато мога. Приятна вечер.

Обръща се и забързва нанякъде. Малагеш я гледа изпод свити вежди.

— Това беше доста неочак…

— И аз тръгвам — прекъсва я Зигруд. — Трябва да се напия сериозно и да си легна на много тъмно място.

— Типичният дрейлингски лек за всичко, а?

— Горе-долу позна.

Той се помъква с куцане надолу по стъпалата. Малагеш остава сама на склона да се чуди какво ще им донесе утрешният ден. Но нещо я безпокои.

„Зигне видя нещо преди малко. Нали? И то я подтикна да побърза.“

Оглежда зорко улиците на Воортяштан. Накрая погледът й се спира на ниска фигура със сив шинел в сянката на занемарена къща: фуражката едва се различава във вечерния здрач.

— Панди… — мърмори Малагеш.

Не помръдва в очакване той да тръгне. И тогава тръгва натам и след него, предпазливо.

 

 

Панди върви на север, излиза от града по нагорнището и тръгва по крайбрежните скали. Когато излизат в открита местност, Малагеш изостава на по-голямо разстояние, прокрадва се от камък към камък, от дърво към дърво и на всяка крачка хълбокът й я осведомява изтормозено, че е непоправима идиотка.

Гълчи се, че не е направила нещо по-рано. „Зигне обвини мен, че съм замесена в промишлен шпионаж, а тя си има собствен шпионин в крепостта!“ Прикрива се зад голям камък и гледа как Панди бърза през канарите. „Панди, глупаво момче, в какво си се забъркал?“

Подминават разрушения рудник и горичката, където е открила тайния тунел, продължават на север. Малагеш оглежда внимателно отпечатъците от обувките му, за да върви по тези релефни следи. Не би трябвало да има почти никакъв шанс той да й се изплъзне.

Но когато стига до канарите, се случва точно това. Тя се оглежда, пита се дали може да го е изпреварила някак или той да е скочил в морето. Но от ръба вижда долу само пръснати смъртоносни скали и сивия чакъл на брега.

Присвива очи и се взира. Малка лодка е издърпана на брега, в нея са прибрани две весла. Малагеш се навежда още малко и зърва тясна каменна стълба, скрита хитроумно в скалните гънки, издълбана от незнайно кого може би преди десетилетия.

Малагеш кляка на четири крака, за да наблюдава как Панди слиза по последните стъпала и отива при лодката. Той се озърта, поглежда и нагоре.

Тя се дърпа назад, чака, после наднича пак.

Панди се съблича, сгъва грижливо дрехите си и ги слага на чакъла. Макар че вечерта застудява бързо, той вече е гол до кръста, останал е само по тъмносив брич. Избутва лодката във вълните, нагазва докато водата стига до гърдите му и се прехвърля ловко в лодката. Малагеш се убеждава, че сръчността му с веслата си е все същата — той се промушва умело между назъбените скали и излиза в открито море, където друг малък съд напредва тромаво на север да го пресрещне.

Малагеш се вглежда в другата лодка, която изобщо не е толкова изящна, по-скоро прилича на широк леген за пране. Вади далекогледа си и без никаква изненада разпознава Зигне, която се напъва на веслата… но е леко учудена, че и главният технолог на ЮДК е без голяма част от дрехите си, макар и все още с шал около главата. Дори за тайна среща с шпионин това изглежда малко… прекалено.

— Адове, що за история е това? — мърмори си Малагеш.

Щом лодките се доближават една до друга, Панди прибира веслата и скача във водата. Хваща въже, вързано за носа на неговата лодка, и се изтласква с крака към подобието на леген, с което е дошла Зигне, после с нейна помощ връзва другия край на въжето за кърмата. Когато се хваща за борда, тя се навежда към него и Малагеш се чумери от широката ликуваща усмивка на лицето й.

Панди се издърпва от водата — мускулите по раменете и гърба му прескачат — и лепва целувка на тази усмивка.

Долната челюст на Малагеш провисва.

— О-о… Ох!

Панди сяда в лодката на Зигне и почва да гребе, сигурно към някое закътано каменисто заливче по брега. Докато двата малки съда се скриват бавно от погледа на Малагеш, Зигне разпуска златистата си коса в блещукащ водопад, после посяга надолу и започва да си съблича ризата.

— Ох, мамка му… — сумти Малагеш и засрамено сваля далекогледа.

— Така си е — съгласява се някой зад нея.

Малагеш трепва толкова силно, че малко остава да падне от канарата. Обръща се и вижда Зигруд, седнал на няколко крачки от нея, провесил крака от ръба и зареял чудат поглед към морето, все едно хем недоумява, хем се радва на видяното.

— Що за проклетия! — възмущава се Малагеш. — Щях да се претрепя заради тебе!

Той мълчи.

— Проследи я, нали? — пита тя.

— Да. Както ти проследи вашия човек.

— Вярно. Значи дъщеря ти… ъ-ъ… и Панди…

Малагеш се почесва по тила.

— Любовници са — казва Зигруд.

— Е, дори да не са били досега, личеше си, че вече ще бъдат.

— Не… Имаха вид на хора, които са правили това много пъти.

Малагеш вдига ръце.

— Хайде стига, моля те. Не забравяй, че говорим за твоята дъщеря.

— И защо да се притеснявам, че съм видял дъщеря си да прави това? — Зигруд се заглежда към залеза. — Двама младежи, които едва не загинаха снощи, се радват на живота. Това видях.

— С… с проклет старши сержант от сейпурската армия?! Представях си, че Зигне би предпочела… де да знам, някой баснословно богат банкер или нещо подобно. Или поне сънародник. Сейпурски мъж да ухажва дрейлингска жена… Не виждам как ще се погаждат.

— Подценяваш я.

— Може би. Но си е опасно, както и да го погледнеш.

— Любовните връзки често са опасни.

— Я не се размеквай толкова. Какво ли не може да потръгне зле. Ако някой от тях споделя каквото не бива с другия…

Зигруд обмисля думите й и отсъжда:

— Все ми е едно.

— Как така?

— Не ми пука за шпионаж, за благоприличие, за сигурност. Тревожех се, че в живота на дъщеря ми има само работа, само успех или жалък провал. Олекна ми на душата, когато я видях да се усмихва така.

— Много се радвам за шибаната ти душа. Панди беше мой войник. Не мога да повярвам, че той… се е сближил толкова с видна личност от чужда държава!

— Ти не спеше ли с някакъв от полицейското управление в Баликов? — подхвърля Зигруд.

— Това няма нищо общо! — отсича Малагеш. — Тогава залозите бяха други!

— Нима? — Зигруд се чеше по брадичката. — Млади са. И двамата скоро ще потеглят към незнайна участ. Аз казвам да ги оставим да се чувстват човешки, докато им позволяват обстоятелствата. Защо си загрижена за това отклонение от общоприетото, когато толкова други неща са в такава опасност?

— А аз си мислех, че остарявам и се размеквам. Говориш като герой от евтино романче, господин канцлер. — Тя въздиша. — Хайде, помогни ми да си завлека натъртения задник в сградата на ЮДК.