Робърт Джаксън Бенет
Град на остриета (10)

Плявата от много войни

Какво е едно острие, ако не носител на смърт?

Какво е един живот, ако не носител на смърт?

Откъс от „За Великата майка Воортя върху Зъбите на света“, ок. 556 г.

Опасенията я парят като огън. Малагеш се връща в централата на ЮДК, но никой дори не се заглежда в нея по коридорите и нагоре по стълбата към нейната стая. Тя отключва, влиза и започва да рови в джобовете си за съобщението, но долавя през рамо как вратата на тоалетната се открехва.

Сама не знае как постига тази пъргавина, но барабанлията се озовава изведнъж в ръката й и е насочен към вратата. Зигруд наднича бавно оттам и извива вежда, щом вижда оръжието.

— Ти май си… нервна. Успя ли?

— Зависи какво наричаш „успех“ — отвръща Малагеш и си отдъхва. — Мамка му, Зигруд! За малко да те гръмна! Защо не почукаш или… де да знам, защо не почакаш извън стаята ми.

— Защото дъщеря ми ще ми натрапи някакво задължение: да се здрависвам, да изслушвам работници.

— Нали уж искаше да се сближиш с нея.

— Да, искам. Тя ме води при хора, с които трябвало да се видя, и ме зарязва с тях, тръгва си още след първите разменени думи. Това е… неучтиво. Но да оставим тази тема. Намери ли нещо от Чоудри?

— Съобщение. Шифровано.

Измъква листа от джоба си. Зигруд я доближава (тя забелязва, че стъпките му са безшумни, макар че е почти двойно по-едър от нея), взима листа и отива при бюрото в ъгъла.

— Подредих каквото ще ни е нужно — казва и сяда. — Толкова хартия. Толкова писалки и мастило.

— Добре че си се подготвил. Шара ми изпрати сборник с всички видове кодове и…

— Няма да ни трябва — прекъсва я Зигруд и разгъва съобщението на Чоудри. — Навремето ме накараха да запомня толкова шифри, че… С това ще се справя и насън. Оплаквам се, не се хваля.

Плъзга поглед по шифрованото съобщение и отбелязва по него знаци с молив, подчертава по някое наглед случайно Х, И, З или М. Прави го с кротка вещина, без да се замисля, сякаш проверява за грешки ученическа диктовка.

— Намерих там горе не само това. — Тя смъква шинела с пъшкане, гърбът й пука неприятно. — Незнайните злосторници са прокопали дупка чак до рудника за тинадескит.

Челото на Зигруд се сбърчва леко; той си мърмори числа.

— Хъм? Какво?

— Общо взето, някой си е направил втори вход към рудника. Малък. Като тунелите, през които бягат затворници. Бисвал и Надар са убедени, че воортяштански бунтовници са го използвали, за да взривят рудника, но…

— Но ти още си убедена, че е било Божество или нещо, свързано с Божественото.

— Ами да. Ако тинадескитът няма и по-зловещо предназначение от добрата проводимост на електричество, да ми отсекат главата от шибаните рамене.

Той свива устни, но не спира да пише.

— Научи ли още нещо за Чоудри?

— Вече не съм толкова сигурна, че е полудяла. Или дори че тя е в дъното на всичко това. Чак се е престарала, за да стигне това съобщение до мен или някой агент на министерството. Е, да, зависи какво е искала да ни предаде… Имаме ли вече напредък?

— Да, напредваме. Това е шифър, използван от търговските представители в Аханаштан. Може би защото е най-невероятно някой тук да го знае.

— Това не ми харесва. Предпочитам лудите да са си абсолютно шибано побъркани. А тя е мислила усърдно.

— В банята има оризова ракия, ако искаш да си пийнеш — казва Зигруд.

— Какво?! Скрил си пиячка в моята стая?

— Скрил съм пиячка къде ли не. Умението да криеш тайни съобщения е полезно не само в шпионажа.

Малагеш намира шишето, пъхнато умело под мивката, сяда и пие, а Зигруд продължава да разшифрова съобщението. Понякога клати глава, като че ли написаното го обърква, но не се отказва. Накрая оставя писалката с някакво подобие на стъписана гримаса.

— Приключи ли? — пита тя.

— М-м… не знам.

— Как може да не знаеш?

— Защото изобщо не съм сигурен в това, което разшифровах. Може би и самото съобщение е някакъв шифър, но… ако е така, не го знам. Ела да видиш.

Малагеш става и чете над рамото му:

Чуйте, чуйте, малки ми жреци,

ето ги вече белите брегове и цялото паство ридае,

сираци, захвърлени и забравени,

плявата от много войни, като сняг на безкрайно поле,

чуйте, чуйте.

 

Прекарах твърде много време там. Прехвърлих отвъд твърде много от себе си. Съзнанието ми, мислите, някаква част от мен се разнищва и не мога да задържа подредбата на нишките. Чувствам как губя самата себе си и не знам какво означава това

 

 

Не, знам. Знам какво означава.

Не убивах достатъчно. Една сигурна смърт, едно мижаво малко убийство не стига, не е достатъчно, за да отидеш там. Онова приема само воините, разбирате ли, само онези, чиито ръце са пролели езера от кръв, океани от кръв

 

 

опитвам се, толкова съжалявам

 

 

Рудата беше толкова странна, толкова особена, толкова необикновена и нещо не беше наред. Когато я доближих, когато седнах в техните лаборатории и я изучавах часове наред, имах разни видения за ужасни мигове от собственото ми минало

 

 

цевта на пистолета трепереше, когато го вдигнах, лицето й глупаво от изненадата, ударът от върха на стрелата пронизал тялото ми и после трясъкът на оръжието в ръката ми

 

 

Наблюдавах рудника. Не знаех защо. Имаше нещо сбъркано, а аз нямах какво друго да наблюдавам. Гледах, гледах, гледах.

Видях фенер. После изчезна. После самотен силует се прокрадна по хълмовете към дърветата, към древното място. И изчезна.

изчезна

Намерих тайния вход, тунела. Дебнах да ги хвана, когато излизаха. Поне опитах. Бих се с тях. Но те ме удариха жестоко по главата. Провървя им

 

 

За малко не умрях

мисля, че бях на косъм от смъртта тогава

дали умрях

как може човек да е сигурен

 

 

Вече можех да проникна в тунелите, но не намерих никакви улики кои са били или какво са правили там, затова опитах с обреда — последния, за който мислех, че още действа. Преди почувствах, че почти успя, почти почти почти, като ключ в брава и всички запънки почти са се наместили.

Усещах, че и той искаше да успее. Само трябваше да опитам на подходящото място.

В рудника

 

 

Видях ги там, изгубената армия

Те още са там, отвъд дълбините, долу в мрака

с Нея

някой трябва да го спре, да спре онова, което напира

 

 

Научих за един мъж, прастар мъж, който познава пътищата на онова отдавнашно място

казват, че е мъж, но други говорят, че е само идея, приела образа на мъж

Но може би

Може би, може би той знае песните на онази противоположност на Воортя, песните на саможертвата

Знае ритуалите, които никога не са били записани, знае тайните проходи от този свят към другия

знае как е било

преливането на живот в смърт и на смърт в живот спомен, стар и съсухрен, чакащ на острова

 

 

Трябва да го намеря

трябва да го намеря и да открия пътя отвъд, за да ги довърша всички, да ги убия, да спра идващото, преди да е започнало

 

 

Помнете

Помнете ме, помнете това

Помнете, че се опитах

Двамата умуват мълчаливо. Изведнъж стаята изглежда смалена и притъмняла, огънят в камината е спаднал до жарава, от която почти няма светлина.

— Ъ-ъ… — обажда се Малагеш. — Добре. Значи… Дай да се напънем, за да извлечем от това нещо, за което да се хванем.

— Късмет — пожелава й Зигруд и става.

Отива при камината и изтръсква лулата си върху жаравата. Малагеш изпружва показалец.

— Така. Ами… Първо — тунелът към рудника за тинадескит не е прокопан от Чоудри. Други са го направили и тя ги е издебнала, но те са се измъкнали. Ето как се е появила раната на главата й, за която чувах, и ето как тя се е промъкнала в рудника, за да изпълни обреда на Прозореца към Белите брегове. За съжаление е по-вероятно, че които и да са прокопали тунела, са се отказали да го използват още в мига, когато са били разкрити. Затова не се надявам и аз да ги издебна като Чоудри.

— А ако са оставили в рудника нещо и поискат да си го вземат?

— Само че то ще е сплескано като половин дрекел под всички онези тонове скали.

— О, да… Права си.

— Второ. — Малагеш изпружва още един пръст. — Сега пък изглежда, че Чоудри не е виновна за всичко това. За малко не е спипала извършителите и може би така е научила за убийствата… макар че изобщо не ги споменава в съобщението.

— Ако е правдива в съобщението — да. Така е.

— Е, да приемем засега, че е била искрена. Защото съобщението ни подсказва и че тя е напуснала Воортяштан, за да отиде… някъде. Да се срещне с някого, с някакъв старец, може би знаещ за ритуали и обреди, за които дори местните хора не са чували никога… и вероятно дори Шара не е научила за тях.

— Но дали изобщо е възможно такова дълголетие? — съмнява се Зигруд. — Примигването се е случило преди почти деветдесет години.

— По-точно преди осемдесет и шест. Примигването и Чумата са затривали хората на цели тълпи, но не всички. Някои може да са оцелели, да са имали деца, да са им предали тайни. Но тя го е описала странно — „идея, приела образа на мъж“. Това какво трябва да означава?

Седят и мълчат с надеждата, че другият ще бъде осенен от догадка.

— Не знаем и няма как да налучкаме — казва Зигруд накрая.

— Вярно си е. Продължаваме нататък. Трето. — Малагеш изпъва и безименния си пръст. — Както изглежда, Чоудри е преживяла видения, подобни на моите, в рудника за тинадескит — за най-изпълнените с насилие мигове от живота й. Само че нейните видения са се случили в лабораториите. Споменава как е застреляла някого с пистолет — протяга ръка над бюрото и прелиства досието на Чоудри, — а е била наградена за изключителни заслуги при „инцидент“. Знаеш какво означава това.

Зигруд вдига показалец към слепоочието си и наподобява натискането на спусък.

— Правилно — казва тя. — Значи… тинадескитът някак реагира на хора, които са участвали в сражения, които са били принудени да употребят смъртоносна сила, взаимодейства с тях и ги кара да си спомнят тези случки. Панди говореше за това, самата аз го преживях, а сега знаем и за Чоудри. Но и двамата нищо не споменават за насилие от други епохи, каквито видения имах аз.

— Може би защото ти си убила несравнимо повече хора от тях — казва Зигруд.

— Мо… — Тя се вторачва в него. — Защо каза това?

— Аз бях агент на министерството. И работата ми се състоеше тъкмо в научаването на много неща. Говорил съм с какви ли не военни.

Малагеш го гледа как почиства чашката на лулата и прекъсва за малко, за да изчовърка нещо, заклещило се между зъбите му.

— И… какво си чул? — пита тя.

Той зяпа за малко парченцето храна на палеца си, после го запраща в огнището и то изсъсква. Взира се в нея студено и невъзмутимо.

— Не чух нищо, от което самият аз бих се изчервил.

Гледат се още малко — Малагеш смутено и недоверчиво, Зигруд безизразно и равнодушно.

— Ти си необикновен човек, Зигруд же Харквалдсон.

— И аз мисля същото за тебе — отвръща той нехайно.

— Ясно… — Тя се прокашля. — Така… Да се върнем към същественото… След тези преживявания Чоудри е била пълна с подозрения също като мен. Затова си задавам въпроса — какво, адовете го взели, има в тинадескита, че може да прави това? И защо не проявява свойства на Божественото? — Малагеш си спомня думите на Рада: „Всяка смърт отеква неспирно. И понякога сякаш заглушава всички звуци на живота.“ — Никое от останалите чудеса на Воортя не върши работа, нали?

— Нито едно. Използват именно чудесата на Воортя като пример, че проявите на Божественото са загубили силата си. Помня, че и Шара го каза. Воортя била… да, нагледен пример.

— Само че аз видях проклетия Град на остриетата. Както и онова въплъщение на Воортя, унищожило рудника. И сега знаем, че Чоудри също е видяла града… което ме подтиква да се питам дали не е изчезнала там.

Зигруд спира с чистенето на лулата.

— Допускаш, че Сумитра Чоудри е в задгробния свят на Воортяштан?!

— Няма ни вест, ни кост от нея — напомня Малагеш. — А и не научих да е имала истински врагове освен онзи, когото е изненадала на излизане от тунела. Тя натъртва ясно в съобщението, че е отишла някъде. Това е единственият логичен извод, колкото ще нелогичен да изглежда.

— Дори наистина да е отишла в Града на остриетата… защо да го прави?

— Защото е стигнала до същото заключение като мен — Нощта на Морето от мечове, воортяштанския свършек на света. Проумяла е, че може би наближава, че някой се опитва да го предизвика. Може би е отишла там, за да го предотврати. Но какво ли я е накарало да си мисли, че ще успее… Де да знам. — Малагеш подхвърля разшифрованото съобщение на бюрото. — Мамицата му! Не за пръв път ми се иска Шара да беше тук. Тя би се досетила какво трябва да направим.

Зигруд тъпче лулата си с твърде долнопробен тютюн, ако се съди по миризмата.

— А защо просто не я попиташ?

— Прикритието ми е, че тя няма нищо общо с цялата история. Разни промишлени тузове й дишат във врата, такива ми ти работи. И единственият начин да се свържа с нея е да изпратя телеграма през Баликов до Аханаштан и така нататък. Ще минат дни, докато стигне до нея.

— Не ти ли е казала за спешната връзка?

— Това пък какво е?

— Нейният… начин да се свържете, ако е неотложно.

— Само ми казваш едно и също с различни думи. Не. Нямам представа за каква адска измишльотина говориш.

Той захапва лулата и се смръщва, умува.

— Наистина ли искаш да говориш с нея?

— Е… Ще е много по-добре, няма спор, но…

— Чух достатъчно. — Зигруд застава пред прозореца и облизва показалец. — Сега… как започваше тази тъпотия? А-а, да.

И започва да рисува по стъклото, дебелият му пръст се плъзга с изящни точни движения.

— Какво правиш? — пита Малагеш. — Ти да не си се… Стига бе…

Пръстът му наглед се промушва през стъклото все едно то не е твърда плоскост, а повърхността на локва, някак закачена на стената.

— Действа и тук — тихо отбелязва Зигруд. — Добре. То е от чудесата на Олвос, която не е мъртва, така че трябва да върши работа.

Малагеш потръпва. Има някаква промяна във въздуха: сенките сякаш са се завъртели или пък огънят е по-буен, но светлината от него е по-мъждива или е придобила оттенък, с който зрението й не успява да се справи.

Потъмнялото стъкло вече не е прозрачно: Малагеш различава пристанището през другите стъкла от двете му страни, но докосваният от Зигруд правоъгълник е непрогледно черен. Чува и нов звук: тихо тиктакане като от часовник, само че в стаята няма никакъв часовник.

— Ами… мисля, че успях — проточва Зигруд, но май не е съвсем убеден.

Някой казва:

— А?… Какво?…

Малагеш се озърта, за да види кой говори.

— Какво… какво направи?

Шум от преместването на нещо, но твърде странен, сякаш звуците стигат до тях отдалече по метална тръба.

— Шара? — казва Зигруд. — Чуваш ли ме?

Чува се щракане и черният правоъгълник се променя — изведнъж го залива златиста светлина, явно от малката електрическа лампа на нощно шкафче от другата страна на стъклото.

Малагеш знае, че това е невъзможно: от другата страна са пристанището и Северното море. Но стъклото прилича на отвор, през който се вижда…

Спалня. Спалня на жена. Спалня на видна особа, както личи от леглото с балдахин, изящната дърворезба на бюрото, огромния висок часовник и безброй портрети на сурови важни дейци с какви ли не ленти, панделки и медали.

Спомня си, че е виждала това място. „Резиденцията на министър-председателя…“

Лице наднича през завесите на балдахина. Познато лице, но с много повече бръчки и побелели коси, откакто Малагеш го е зървала за последен път. И е застинало в неописуема, бясна ярост.

— Какво… — заеква Шара Комейд. — Що за адска наглост е това, Зигруд?!

— А сега де… — сумти Малагеш.

— Тюрин? — сепва се Шара.

Гласът й е далечен и треперлив, сякаш не излиза от нейната уста, а някак го извличат от стаята, опаковат го и после го пренасят в другата стая насред централата на ЮДК, за да го разопаковат до ухото на Малагеш. Освен това звучи много по-стар и похабен, отколкото го помни тя, като че ли Шара е говорила неспирно след последната им среща.

— Тюрин, ти полудя ли?! Тъкмо такъв риск изобщо не можем да си позволим сега!

— Добре. Уф… Задръж малко. Нямах представа какво ще направи той. — Малагеш се е вторачила в стъклото, все едно се мъчи да открие някакви скрити механизми. — Това… това е чудо, нали?

— Разбира се, че е прокълнато чудо! И тук е през нощта! Трябва да потвърдя още някои очевидни неща, преди вие да ми обясните защо трябва да ме изненадате в толкова… неподходящ за чужди очи вид? Ако изобщо имате някаква причина да го направите!

— Тюрин предполага, че твоята агентка се е пренесла в задгробния живот — намесва се Зигруд.

Шара сбърчва вежди.

— Какво?!

— Ами… — подхваща Малагеш. — По-добре да започна от самото начало.

Опитва се да обясни припряно какво става и успява да скалъпи доста по-несвързана и разхвърляна версия на изводите си, които е изброила пред Зигруд.

Шара я слуша толкова захласнато, че пуска завесата и се вижда ярката й розово-синя пижама.

— Но… но това е невъзможно, Тюрин — казва накрая. — Не може да си я видяла. Воортя е мъртва.

— Знам.

— Съвсем мъртва.

— Знам! Да не мислиш, че не съм умувала за това всеки ден, откакто съм тук?

— Да, но… Нали нито едно от чудесата на Воортя вече не действа. Аз знам, че е така. Опитвала съм ги къде ли не по Континента. Това беше лесен начин да установя дали е имало изменения на реалността на местно равнище, определени изкривявания на физическите закономерности…

— Губя нишката — прекъсва я Малагеш.

— Както и да е. Божеството, познато ни под името Воортя, е изцяло, напълно изчезнало от този свят.

— И това знам. Но знам и какво видях.

Шара въздиша, напипва очила на нощното шкафче и си ги слага. Доближава прозореца.

— Притисни към стъклото съобщението, което сте разшифровали. По-бързо, не бива никой да ни свари така…

Малагеш се подчинява. За нейна изненада повърхността на стъклото е твърда и плътна.

Така не вижда Шара, но я слуша, докато тя чете:

— Олеле… Ох, да му се не види… Какво ли е преживяло горкото момиче?

— Значи разбираш колко сериозно е положението тук?

— Да — потвърждава Шара, гласът й като че ли се е състарил с още десет години. — А сега махни съобщението, моля те.

Малагеш прибира листа. Шара се е зазяпала в нищото и примигва отмаляло. Откъм леглото с балдахина се чува тихо писукане и тя се сепва. Втурва се към леглото, пъха глава между завесите и шепне успокояващо. След малко се връща при прозореца.

— Не си сама ли? — пита Малагеш.

— Нещо такова.

Тонът на Шара показва, че няма да говори повече за това.

— Кога си се наспивала за последен път? — пита Малагеш.

— Това пък какво значи? — Шара опитва да се усмихне.

— Значи да разбирам, че нищо не върви особено добре.

— О, да. Изобщо не върви на добре. Нямам съмнения, че това е последният ми мандат на този пост.

— Какво?! Ами всичките ти програми? Ами пристанището?

— Е, ще им ударят сатъра. Пристанището ще запазят, защото договорът ги задължава, но ще оглозгат финансирането до кости. Освен ако наследникът ми на поста не реши нещо друго, разбира се, но това едва ли ще се случи. Както и да е… — Шара си разтърква очите. — Не говорехме за това. В момента по-важна, струва ми се, е темата за саможертвата.

— Моля?…

— Саможертвата. Започва да става по-ясно. Знаеш ли историята за свети Жургут? Как направил меча на Воортя от ръката на своя син?

— Чувала съм да я споменават.

— Този син — единственото му дете — паднал в битка срещу юкоштаните. То се знае, случило се преди Божествата да се обединят. А той вместо да скърби и да ридае, отрязал ръката на сина си и я принесъл в жертва на Воортя. Това била толкова велика саможертва, че ръката се преобразила в оръжие за нея, в инструмент на кръвопролитието — меча на Воортя.

— Който е нейният личен символ — вмята Малагеш.

— Правилно. Но мнозина забравят, че тази проява на жертвоготовност е била подражание на друга, много по-отдавнашна случка, която я предшествала с почти столетие. Защото макар да е вярно, че Воортя първа сред Божествата създала задгробен живот, не би могла да го сътвори сама. Тя била Божеството на унищожението. Не била способна да строи и да създава. Това просто не било по силите й. Затова трябвало да се обърне към някой притежаващ тази способност. Към своята противоположност, както споменава и Чоудри — Аханас.

— Аханас ли? — повтаря Малагеш с недоумение. — Божеството на… растенията?

— На растежа, Тюрин. На плодовитостта и живота… и на сътворението. Иначе казано — на всичко, което Воортя не е била. В най-ранните дни на Континента, дори преди Божествата да се обединят, в летописите е отбелязано, че Воортя протегнала ръка на своята противоположност, помолила за примирие. И за известно време я… ухажвала.

— Тоест… в какъв смисъл…

— В романтичния — натъртва Шара. — В сексуалния.

— Значи Воортя е била…

— Тя била Божество. И това означава, че няма как да си представим точно какво и как е правила. Все едно — скоро проличало, че Воортя имала и други цели освен романтичната връзка. Използвала връзката си с Божеството Аханас, за да създаде Града на остриетата, призрачния остров, където нейните поклонници щели да я чакат след смъртта си. Според най-често срещаното описание на сътворяването му двете Божества нагазили в морето и белите брегове се надигнали под краката им. В известен смисъл това било и в пълно съответствие, и в пълно противоречие на тяхната природа: живот след смъртта, съзидание отвъд разрухата. Това било деяние, което сякаш напълно отричало само себе си, затова било неизбежно двете Божества да се слеят така, че на някакво равнище не им е било лесно да се различат. Но щом Воортя получила каквото искала, щом осигурила задгробен живот на поклонниците си, тя се отделила от Аханас. А това не било лесно в този момент.

Малагеш си спомня рисунките по стените в стаята на Чоудри и пита тихо:

— Отрязала е собствената си ръка, нали?

Шара я гледа изпитателно.

— Как се сети?

— Чоудри го е нарисувала на стената в стаята си. Две фигури стоят на остров и едната си отсича китката. Отрязала си е ръката, която Аханас е държала, нали?

Шара побутва очилата си нагоре.

— Да, това е направила. Така се представя нагледно нещо, което е немислимо за нас — смъртните. Воортя била принудена да се осакати, за да се откъсне от Аханас, за да остане вярна на себе си и да се съхрани като Божеството, което нейните поклонници избрали да следват. Деянието й било неимоверно жестоко сътресение и за двете Божества и дори след обединението на Континента те и техните народи отказвали да имат нещо общо помежду си. Но аз подозирам, че за Воортя последствията са били много по-лоши.

— Защо?

— Тя се променила забележимо. Преди това винаги са я изобразявали като четирирък звяр, твар с бивни, рога и зъби. Общо взето — чудовище. Но след това вече я изобразявали като четириръка жена, готова за битка — с броня, меч и копие. И повече не проговорила.

— Никога ли?

— Никога. Има какви ли не предположения за преобразяването й. Някои се питали дали не е онемяла от потрес. Други обаче твърдят, че връзката с Аханас я е променила и тя вкусила в мимолетен миг живота и любовта. Докоснала се до съществуване отвъд мъките и унищожението. Тя била посветена на войната и не можела дори да си въобрази, че и това го има. Но внезапно научила, че е така. А после трябвало да го отхвърли и пак да стане каквато е.

— Защо би постъпила така?

Шара свива рамене.

— Доколкото мога да отгатна — защото народът й се нуждаел от нея. Обещала им задгробен живот и клетвата я обвързвала. Тези неща имат собствена сила, ако ме разбираш. До този момент Воортя не била побеждавана никога. Нито тя, нито нейният народ губели битки. Но за да постигне тази победа, за да надделее и да създаде живот отвъд смъртта за своите чеда, тя била принудена да победи самата себе си, да порази собствената си същност, да се пожертва. Ето го пак това противоречие: живот чрез смърт, победа чрез поражение. И според мен след това деяние тя тъй и не се опомнила напълно.

— Какво общо има това?

— Подозирам — проточва Шара, — че ако воортяштанският задгробен живот все още съществува някъде, неговата устойчивост може да се дължи някак тъкмо на това деяние. Саможертвата е обещание в известен смисъл, тя е символична размяна на сила. Воортя е дала огромната си мощ, за да сътвори задгробния живот. И аз предполагам, че тази мощ се е изплъзнала на гнева на каджа и все още може да бъде намерена някъде, привързала е към този свят нейния живот отвъд смъртта.

— И… къде е?

— За какво питаш?

— За тази… как го каза — мощ?

— О, нямам представа. Излизаме далеч извън пределите на нормалните знания. Връзката на Воортя с Аханас е предшествала основаването на град Баликов. Доколкото мога да се досетя, ти си се сблъскала с нещо, което се е случило в най-ранната епоха, преди Божествата дори да разберат какво представляват всъщност.

— Може ли… може ли да е тинадескитът?

— В какъв смисъл — тинадескитът като физическо проявление на тази сила ли? — пита Шара. — Това е… Тюрин, тази идея си я бива! Но пак остават много въпроси без отговор, особено за онова чудато въплъщение, което си видяла — дали е имало нещо общо с истинската Воортя, за какво им е било да разрушават рудника, тоест източника на собствената си мощ?

— Нали ти каза, че пострадала тежко — напомня Малагеш. — Може би си имаме работа с още едно полудяло Божество.

— Може би, но някак не пасва на останалото. Воортя не казвала нито дума и в повечето текстове, откакто приела разбираема за поклонниците човекоподобна форма, я описват с четири ръце и една липсваща китка. Не съвпада с видяното и чутото от тебе. Аз обаче се нуждая от убедително доказателство, за да се опитам да направя нещо. Тюрин, вече нямам същата власт както в деня, когато ти си подаде оставката.

— И… и как всичко това ще ми помогне да реша какво да правя? — пита Малагеш с досада. — Не ми трябват сказания, имам нужда от насоки!

Шара въздиша дълбоко и Малагеш внезапно осъзнава колко крехка изглежда и си напомня, че нейното искане най-вероятно е само едно от хилядите, които Шара чува ден след ден.

— Знам. Но май това е всичко, което мога да ти дам. Известно е, че воортяштаните са разполагали с ритуал, чрез който да надзърнат в живота отвъд смъртта, в Града на остриетата — Прозореца към Белите брегове. Ако съществува ритуал, който е давал възможност да се прехвърлят там, моята догадка е, че той е съчетавал воортяштански обред с аханаштански. И заради тази чудатост не ми се вярва да е бил описан някога. Изглежда, че единственият човек, който знае за него, е споменатият от Чоудри старец.

— И той е казал на Чоудри как да се прехвърли. И тя е отишла там, за да… за да спре това, което се случва. Очевидно е обаче, че нещо й е попречило.

— Знам — казва Шара. — Но ти ще успееш.

— И аз знам, че съм длъжна! Няма нужда да ми го натякваш!

— Не казах, че си длъжна да успееш — възразява Шара. — Само казах, че ще успееш. Тюрин, нямам никакви съмнения, че можеш да се справиш. Ти си минала през много по-лоши изпитания и си попадала в много по-трудни положения. Имаш на разположение военна крепост, както и огромен строителен флот. Дори ако не горят от желание да помогнат, те все пак ти дават някакви възможности.

— И как по-точно, адовете ги взели, ще използвам тези възможности? — сопва се ядосаната Малагеш.

— А как ме убеди в Баликов да срутя тунела към Престола на света — най-великото откритие в новата история, и то съвсем скоро след като го намерих?

— Аз… Адове, не помня!

— Постигна го — продължава Шара, — защото си адски гадна, свадлива и груба.

Малагеш се облещва смаяно.

— Ами… шибано благодаря за комплимента!

— Имаш дарбата — не млъква Шара — да цениш онова, което смяташ за правилно, повече от всичко останало, понякога повече и от хората около теб. Правиш каквото е редно според тебе не защото намираш удовлетворение в това, а защото не би понесла друг избор. Затова е толкова вбесяващо човек да се разправя с тебе. Но това означава също, че намираш решения и когато мнозина други биха се предали.

— Но… но сега говорим за шибано Божество! Сигурна съм, че ако събереш министрите и им обясниш какво би се случило…

— Нямаме нищо неопровержимо — прекъсва я Шара. — Никакви конкретни доказателства — само твоите преживявания и това съобщение на Чоудри. Несвързано писмо от агентка, която полудяла и след това изчезнала, а твоята история е част от тайна операция, която се провежда напълно неофициално. Ако се опитам да използвам малкото, с което разполагаме, за да мобилизираме силите си заради наближаващо бедствие, причинено от Божественото, има доста значителна вероятност да се стигне до подобие на преврат.

— Преврат?! — ахва втрещената Малагеш. — В Сейпур?!

— Убедена съм, че би започнал като напълно законна процедура за отстраняването ми от поста — нерадостно обяснява Шара. — Или нещо друго със съвсем цивилизована фасада. Но аз знам кои групи сред военните и индустриалците биха наложили волята си. Тюрин, наруших какви ли не правила, за да си там, където си. Без убедителни доказателства моите противници в Галадеш ще заявят, че съм фалшифицирала всичко от началото до края, за да си върна подкрепата, която вече нямам. И когато се разнесе прахолякът, именно тези групи ще имат много по-голяма власт със световен размах — нещо, което може да се окаже ужасно и за Сейпур, и за света.

Малагеш потрива челото си с пръсти.

— Когато те избраха, си помислих, че ще изриташ на улицата всички онези шибани плъхове.

Шара се усмихва вяло.

— За нещастие шибаните плъхове са в изобилие.

— Значи ще се оправям сама — казва Малагеш. — Дори след като ти казах.

— Не, не, ти не си сама. Напротив — имаш Зиг…

И внезапно млъква и се вторачва в нещо над рамото на Малагеш, която рязко се завърта — Зигруд се е изправил със скок и доближава безшумно част от стената, където няма нищо. Оглежда я, после хвърля поглед към прозореца, зад който е Шара, и поклаща глава.

— Късмет! — шепне Шара припряно, плъзга пръсти по стъклото и изчезва.

Прозорецът пак е прозрачен.

Зигруд се обръща към стената и опипва корниза под тавана. Натиска един гипсов зъб на кит, чува се щракане и част от стената хлътва навътре като врата.

Зигруд се хвърля в отвора. Отвътре се чува вик на изненада и може би болка. Малагеш вече е извадила барабанлията и се е прицелила в тайната врата, но показалецът й още не докосва спусъка. Пристъпва плавно и се долепва към стената до вратата, вдигнала оръжието на височината на главата си.

Някой почти изхвърчава през вратата и залита. Малагеш автоматично, почти инстинктивно се прицелва точно в главата му и чак след секунда осъзнава, че тази глава има светлоруса коса със спретната прическа, под която две сини очи я гледат гневно иззад обикновени очила.

— Мамка му… — изтърсва Малагеш. — Зигне, като гледам тебе и баща ти, вече се чудя дали цялото ви семейство не е научено как се използва врата.

Зигруд се връща в стаята и затваря тайния проход.

— Как смееш! — озъбва му се Зигне. — Как смееш да се държиш така с мен!

Той не й обръща внимание, настанява се отново на дивана с гръб към тях и пали лулата си.

Малагеш поглежда към стената и казва:

— Ти май пропусна да споделиш с мен, че има и такова нещо в стаята ми.

— Не си ме питала — троснато отвръща Зигне. — А знаеше, че в цялата сграда на ЮДК има коридори и врати за прислугата. Разбира се, че има и тук, това е вицепрезидентският апартамент… — тя стрелва с поглед пилешките кости и разпиляния тютюн, — към който си се отнесла с присъщото ти нехайство.

— Аз пък бих искала да знам защо има тайна врата в стаята ми?

— Ако беше поръчала храна, щяха да ти я донесат през тази врата. Няма никакъв зъл умисъл в това!

— Можела съм да си поръчам храна в стаята?

— Според тебе за какво е ей онзи звънец в ъгъла с табелката „Обслужване по стаите“? — Зигне показва и пак се вторачва в Малагеш, чието оръжие не е помръднало. — Моля те, престани да се целиш с това в мен.

— Какво чу? — пита Малагеш.

Погледът на Зигне се плъзга по стаята. Явно търси третия човек, чийто глас е чула.

— Нищо.

— Твърде нахално лъжеш.

— Не дойдох да подслушвам!

— Може би. Но накрая се оказа, че си правила точно това. — Малагеш прибира барабанлията и слага два стола един срещу друг. Сяда на единия и сочи втория. Зигне сяда бавно. — Е, какво чу?

— Нали знаеш, че не можеш да ме застреляш? Тази сграда принадлежи на компанията, в която работя. Нищо не ми пречи да стана и да си тръгна.

— Опитай — подканя я Малагеш. — Може да ми е останала една ръка, но още знам как да обезвредя някой, без да му оставя белези.

Зигне поглежда баща си.

— Нима ще търпиш това?

— Доколкото си спомням — казва той, — днес ти ме заведе да се запозная със заварчиците и ме заряза при тях. Не е много забавно да те поставят натясно.

— Аз… Кълна се — избухва Зигне, — че вие двамата сте най-досадните и несговорчиви хора на този свят! Подразбираше се, че ще се обедините срещу мен, толкова добре се познавате.

— Задгробният живот — напомня Малагеш сухо.

От тези две думи Зигне се смръзва, макар и само за секунда; светлите й очи поглеждат встрани, преди да се взрат отново в Малагеш, която казва:

— Аха, чула си. Хващам се на бас, че си чула още много неща. Защо не си поговорим спокойно за това?

Зигне обмисля как да постъпи. Вади сребърната кутийка с малките черни цигари. Драска кибритена клечка в нокътя на палеца си и на Малагеш й се струва, че отдавна е искала да се похвали с това умение. Вдишва дълбоко дима, после устата й бълва привидно безкрайна река от пушек.

— Добре. Ще бъда пряма. Значи вие… сте си наумили, че Сумитра Чоудри — горката лудичка Сумитра Чоудри — някак е стигнала до Града на остриетата, създаден от Воортя?

— От написаното изглежда, че е имала такова намерение.

— И онова, което крепостта добива… тоест добиваше в рудника, е тинадескитът, който споменахте?

Малагеш се смръщва кисело. „Дотук бяхме с държавните тайни.“

— Да.

— И ти и Чоудри смятате, че веществото е свързано някак със задгробния живот на воортяштаните?

— Това още не е ясно.

— Поне си мислите, че е свързано с Воортя… която ти си видяла, така каза. Видяла си я — подчертава Зигне и Малагеш гледа как острият непреклонен поглед срещу нея изучава подробно лицето й и внезапно стига до убеждението, че тази млада жена е стъписващо проницателна. — Наистина ли вярваш в това?

— Не знам в какво вярвам. Но поне знам какво видях.

На Малагеш не й допада снизходително-пренебрежителната усмивчица, която се плъзва по лицето на Зигне.

— Луда си — отсича Зигне. — И двамата сте луди, ако той ти вярва. И тримата сте луди, ако и Чоудри е вярвала в това. Доволна съм, че чух всичко това — вече знам колко безнадеждно побъркани сте, вместо само да подозирам.

— Аз бях там — кротко отвръща Малагеш. — Видях го. Помниш ли как за малко не се свлякох пред статуята на Воортя на твоята площадка? Тя ме пренесе там. Показа ми нещо. Сумитра Чоудри е била на същото място преди мен, извършила е някакъв обред и аз се натресох в последствията от него.

— Но дори воортяштаните са убедени, че задгробния живот го няма! Всички вече мислят, че след смъртта си просто изгниват в проклетата пръст! Ако дори тези хора не вярват, ти защо се подлъгваш?

— Те не са виждали богове — разпалено възразява Малагеш. — Но аз съм виждала. Едва не умрях в сблъсъка с тях. Ти си млада, умна и нахакана. Но аз съм преживяла несравнимо повече от тебе, момиче. Толкова близо съм била до Божественото, че го надушвам лесно. Както сега.

От тези думи Зигне помръква. Гледа ту Малагеш, ту Зигруд, който още седи с гръб към тях.

— Ти… наистина ли вярваш в това, което казваш?

— Вярвам. — Малагеш се обляга на стола и гледа студено Зигне. — Освен това вярвам, че ако воортяштанският задгробен живот е възможен, напълно възможна е и Нощта на Морето от мечове. Както и че тя би направила вложенията в пристанището една извънредно тъпа идея, нали? А ти знаеш, че в Сейпур има сили, които не ги свърта от нетърпение да нахокат министър-председателката, да отрежат парите за любимия й проект и да го зарежат да си издъхне. Според мен ще се вкопчат във всеки повод да му теглят ножа. И бих могла да ги осведомя как главният технолог на ЮДК укрива воортяштански артефакти, за да изнудва с тях местните хора. Бих могла да им наприказвам каквото си ща, защото откровено казано, Зигне, те отдавна чакат такъв сгоден случай. И щом една от доверените помощнички на Шара казва, че с това трябва да се приключи, значи край.

Зигне се е опулила от ужас.

— Ти… ти няма да го направиш.

— Нима? Току-що ти обясних какво видях и в какво вярвам. Сбъдва се най-страшният ми кошмар, Зигне Харквалдсон. Не ми се пречкай, когато се опитвам да оправя бъркотията.

— Но какво искаш? — пита Зигне в паника. — Да ме уплашиш, за да си мълча ли? Какво бих спечелила, ако кажа на някого?

— Не искам да те плаша. Проклятие, искам да помогнеш! — Малагеш сграбчва разшифрованото съобщение и го пъха в ръката на Зигне. — Ти си от Воортяштан. Израснала си тук. Прегледай това и ми кажи има ли поне едно проклето нещо, което е познато за тебе, което има смисъл. Какъвто и да е.

Зигне я зяпва объркано и свежда поглед към листа.

— Никога не са искали от мен да прочета нещо толкова налудничаво, и то под такъв натиск. Това е абсолют…

Млъква и пребледнява.

— Какво има? — пита Малагеш.

— О, не! — ахва Зигне. — Само това не…

Зигруд се обръща разтревожено.

— Зигне, какво ти става?

Дъщеря му седи вцепенена, после затваря очи.

— Надявах се да не е там. Надявах да е изчезнал някак, морето да го е погълнало.

— За какво говориш? — недоумява Малагеш.

— За Острова на паметта — тихо отвръща Зигне.

— Истински ли е? Островът е истински?

— Разбира се — с безмерна тъга и умора казва Зигне. — Била съм там.

— Можеш ли да ме заведеш?

Зигне свежда глава; стъписващо е да видят как въплъщението на самоувереността рухва пред очите им. Тя казва съвсем тихичко:

— Да.

 

 

Алуминиевият покрив на будката за пазача в ЮДК и трополи, и дрънчи от безбройни тежки капки, чиито звуци напомнят повече за дъжд от каменни топчета. Ленарт Бьорк псува, докато мести своите тенджерки и паници, за да улавят всеки миниатюрен водопад. Тази малка армия от съдинки е негов постоянен и нежелан съсед по време на дежурствата, защото въпреки усилията му да закърпи покрива след всеки порой все се оказва, че е пропуснал нещо.

Стряска се, когато излива водата от една тенджера през прозореца на будката. Някой идва по пътя, краката му се хлъзгат и пързалят в калта. Май е жена, както личи по размерите, фигурата и мокрите кичури, подали се изпод качулката на дебелото наметало, но друго почти не се вижда. А и какво да видиш в такова време? Всеки опитва да се защити с колкото може повече дрехи от стихиите във Воортяштан.

Той присвива очи. Жена е. И носи много чудноват товар: дървена кутия, дълга четири-пет стъпки, но пък съвсем плоска — дебела е не повече от четири-пет пръста.

Бьорк взема нарезната си пушка и я подпира на стената до прозореца. Стои и чака. Жената идва, спира и смъква дървената кутия от рамото си. Изглежда, че товарът е стъписващо тежък.

— Пратка за генерал Малагеш от крепостта.

— Генерал Малагеш ли? Онази от Сейпур? — Той се взира по-внимателно в жената. Лицето й е покрито с шал, не може да я види добре. — От кого?

— От капитан Надар.

— А-а… Ами добре. Дайте я тук.

Тя като че ли се колебае.

— Казаха ми, че пратката е много специална.

— Госпожо, не мога да позволя внасянето на каквито и да било предмети на територията на пристанището без подробен оглед. Въведени са засилени мерки за сигурност.

Тя се колебае още малко, после надига дървената кутия към него.

— Казаха ми, че това нещо е много старо. Никой не бива да го докосва. Особено с голи ръце. Заради мазнините, нали разбирате.

— Да, да, ясно.

Бьорк взима кутията, която тежи поне петдесетина фунта, слага я на масата и я отваря.

— Охо-о…

Вътре има лъскав меч, дълъг над четири стъпки и с широко като на сатър острие. Дръжката му е красива, но и доста неприятна за гледане — цялата на бивни и зъби. Острието пък блести твърде странно, сякаш не е оръжие, а огледало. Той оглежда и опипва меката подложка, като внимава да не докосне меча, както му е заръчала жената, но не намира никакви признаци за експлозиви.

Зяпва отражението си в острието. Видяното незнайно защо му харесва. Очите му блестят привлекателно, раменете му изглеждат по-широки. Това острие някак си го показва по-силен. По-свиреп. Могъщ.

— Не бива да го пипа никой, така ми казаха — повтаря жената.

— Ъ? — сепва се Бьорк. — А, да, разбира се. — Затваря кутията и щраква закопчалката. — Поради засилените мерки за сигурност трябва аз да занеса пратката, ако не ми покажете писмено разрешение от крепостта…

— Капитан Надар не ми даде такъв документ — казва жената. — Но… стига да не докосвате меча… няма проблем. — Тя се покланя. — Благодаря ви. Приятен ден.

Обръща се и тръгва по пътя.

Бьорк я гледа и си казва, че тази случка е прекалено необичайна. Взема кутията под мишница и отива при началника си. Щом чува, че пратката е от крепостта за генерал Малагеш, той му разрешава да я занесе.

Докато Бьорк върви по крайбрежния път, дъждът отслабва. С всяка крачка Бьорк усеща кутията мъничко по-тежка, сякаш тя го умолява да я пусне, та мечът да вкуси лунното сияние и да бъде поет от нечия ръка.

„Защо ли ми минават такива мисли през главата?“ — пита се Бьорк.

 

 

— Зигне… — казва Зигруд. — Ти… сигурна ли си, че…

— Трябва да отидем в моя кабинет — заявява Зигне, става и сякаш се отърсва в миг от страховете си. — Ще ми трябват карти.

— Добре — съгласява се Малагеш.

— Само минутка — казва Зигне, отива при тайната врата, отваря я и грабва едно паднало на стъпалата куфарче.

Малагеш отделя миг-два за въпроса с какви ли намерения Зигне е дошла до нейната стая…

Кабинетът на Зигне е дълбоко в недрата на сградата, което учудва Малагеш. Човек с властта и значението на Зигне Харквалдсон би трябвало да се шири в кабинет с огромни прозорци на най-горния етаж. А се налага да слязат почти до мазето и помещението повече прилича на товарна рампа, преоборудвана в нещо като склад.

Набиват се на очи редица след редица неща, за които Малагеш отначало решава, че са закачалки с дрехи, всяка номерирана от 1.0000 до… най-голямото число, което успява да различи, е 17.1382. Извива глава към най-близката редица и открива, че не са дрехи, а чертежи — хиляди подробни планове за неща, които са си останали непостроени, доколкото й е известно.

Зигне ги води към голяма маса в средата — прост плот от бял камък, затрупан с още чертежи. Сред всичко това стърчат квадратни каменни чаши, запълнени с чертожни принадлежности: писалки, моливи, линии, сметала, шаблони, лупи и няколко вида пергели. До тях са сложени три пепелника, всички почти препълнени. Зигне цъка с език.

— Трябва да напомня на помощника си да изхвърля фасовете.

Кара ги да почакат, докато навие чертежите и ги прибере.

— Не пипайте нищо! — предупреждава ги, преди да се шмугне между редиците.

Зигруд се оглежда втрещено.

— Моята дъщеря — казва бавно — живее тук?

— Не виждам легло — казва Малагеш. — Но… и аз оставам със същото впечатление.

Зигне се връща с голяма шарена карта, която пърха в ръцете й като знаме.

— Ето я.

Разстила картата, на която е изобразено крайбрежието заедно с океанските течения, а по течението на Солда край Воортяштан са скупчени десетки червени правоъгълничета, които напомнят на Малагеш за детска стратегическа игра като батлан.

— Какво да търся тук? — пита тя.

— Това е карта на ЮДК за цялата брегова линия и теченията в тази област. Но това, което търсим… Аха! — Зигне сочи една извивка между хилядите тънки сини чертички на няколко мили югозападно от Воортяштан. — Ето го.

Малагеш се взира.

— Там няма нищо.

— Знам. Но е там.

— Островът на паметта?

— Да. Той съществува. Това е мястото.

— А защо не е отбелязан на картата?

— Защото го изтрих.

Малагеш и Зигруд се обръщат към нея и я гледат втренчено.

— На някои места не си струва да се ходи — тихо обяснява Зигне. — Някои места е по-добре да бъдат забравени. И това място е от тях.

— Какво представлява? — пита Зигруд. — Какво има там?

— Той е в ивица от островчета. Последният и най-големият. Там планинците извършваха… обред на зрелостта за порасналите момчета и момичета. Водеха децата надолу към реката и покрай нея стигаха до морето, където чакаха лодки. Оттам отплавахме на югозапад близо до брега, провирахме се между островчетата и стигахме до него. — Зигне се е навъсила. — Наричат го Зъба. На върха има развалина — древен градеж от метал и зъби. Според мълвата там живеел мъж, някакъв старец, който помнел всичко — пазител на паметта, с други думи, но аз си мислех, че е само сказание, мит. Не видяхме никого там и май не се очакваше да видим. Тогава си представях, че някога това е било средище на Божественото и е имало особено предназначение, което е било забравено. Но планинците, които тачат обичаите си, все се връщаха там, за да спазят дадения обет. Тези острови са… много особени.

— Какво правеха там? — пита Зигруд. — Планинците имам предвид?

Зигне свива устни и вади цигара.

— Ами… злини.

Малагеш се прокашля.

— Значи Чоудри е отишла там, така ли? А аз как да отида? Не ме бива в мореплаването и съм адски сигурна, че не мога да стигна с плуване.

— Не е нужно да те бива в мореплаването — казва Зигне и пали цигарата. — Защото мен ме бива.

 

 

Бьорк се изкачва по калната пътека към фара на ЮДК, укрепеният бряг остава вляво от него. Все казват, че пътеката скоро ще бъде настлана с камък и че наоколо ще бъде като парк, достоен за посолство — това щяло да е първото впечатление за постиженията на компанията, преди идващите от цял свят хора да навлязат срещу течението на Солда. Но засега мястото (както всичко останало във Воортяштан, ако питат Бьорк) е подгизнало и покрито с кал на лепкави бучки.

Чува зад себе си подвикване и се обръща тромаво, тежката чамова кутия се измества надолу в ръцете му. Мръщи се, когато вижда кой подтичва към него.

— А, Оскарсон — мърмори сърдито под нос. — Точно това мръсно псе ли трябваше да ми се изтърси на главата…

— Бьорк! — фучи младият дрейлинг, щом го догонва. — Що за адска приумица да се домъкнеш тук? Защо не си на пост при портала?

Бьорк гледа начумерено Якоб Оскарсон, който е с петнайсетина години по-млад, но стои няколко стъпала над него в йерархията. Не забравя нито за миг слуховете, че Оскарсон е син на един от градските старейшини, който помогнал за прогонването на пиратите и така изиграл много важна роля в основаването на Обединените дрейлингски държави. Но не забравя нито за миг и другите слухове — бащата на Оскарсон си имал вземане-даване с пиратите и се отметнал от тях в последния момент, когато видял какво им се пише. Каквато и да е истината, бащата на Оскарсон е успял с власт и връзки да настани сина си на добър пост в ЮДК въпреки пълната му липса на опит в строителството или мореплаването, а и на каквито и да било лични достойнства.

— Има пратка за генерал Малагеш… — намусено отговаря Бьорк и добавя неохотно: — господине.

— Пратка ли? — Оскарсон хапе разсеяно ноктите си. — Твърде необичайно. Провери ли я?

— Разбира се, че я проверих, господине. Меч е.

— Меч?! — блещи се Оскарсон. — И кой изпраща меч на генерал Малагеш?

— От крепостта е. — Бьорк свива рамене. — Затова не задавах излишни въпроси, знам си мястото.

Оскарсон се почесва замислено по брадичката.

— Някакъв особен меч от крепостта за генерала… Я слушай, Бьорк, може би аз трябва да занеса пратката. Подхожда повече на човек с моя ранг, нали?

Бьорк се вторачва в една улична лампа на четири стъпки вдясно от Оскарсон, защото се опасява, че ако погледне лицето на тази нагла твар, не би сдържал юмрука си да се забие в него.

— Както желаете, господине. — Дава му кутията. — Тя каза да не докосваме меча.

— Коя?

— Пратеничката. Така ми каза. Да не го пипаме.

Оскарсон умува, вдига рамене, засмива се и слага кутията на каменния парапет.

— Нека поне видя що за меч е това. — Вдига капака и също като Бьорк ахва от красотата на оръжието. — Еха-а… Каква чудесна изработка.

— Да — кисело се съгласява Бьорк.

— Но кой би могъл да се сражава с такъв меч? Човек сигурно едва може да го вдигне.

Оскарсон зяпа прехласнат огледалното острие. Има някаква промяна в очите му и Бьорк се досеща какво е намислил.

— Тя… тя наистина каза да не го пипаме, господине.

— Тя да не е заместник-началник на охраната? Да не е дори с по-висок пост? Може би главен директор на ЮДК?

— Н-не, господине.

— А ако заместник-началникът на охраната поставя сигурността на първо място и иска да вземе меча в ръце, за да провери дали не е опасен, това толкова лошо ли е?

На Бьорк му е ясно, че Оскарсон в момента нехае за сигурността: просто жадува да държи меча, да усети тежестта и мощта му.

— Ами аз…

— Не — отсича Оскарсон. — В това няма нищо лошо. Особено ако наоколо има разумен пазач, който не иска да бъде лишен от заплата.

Бьорк знае, че когато заплаши с уволнение, Оскарсон не си хаби думите напразно. Млъква и се извръща, а Оскарсон се подхилва.

— Винаги си прекалено сериозен, Бьорк. В това ти е проблемът. — Протяга ръка към меча. — Толкова сериозен, че никой не те понася…

Гласът му секва рязко, когато пръстите му докосват оръжието. Изглежда вцепенен.

— Ъ-ъ… Господине?

Оскарсон се е облещил, челюстта му е увиснала, очите му са празни.

— Господин Оскарсон? Добре ли сте?

Няма отговор. Чува се само гърлено сумтене.

— Господине, да доведа ли лекар?

Бьорк трепери, но не от страх — изведнъж става непоносимо мразовито, сякаш леден вятър е задухал по брега и се е промъкнал под дрехите му. Той поглежда меча и се вторачва стъписано в него.

Допреди секунди острието е показвало лицето на Оскарсон, отразявало е нахалството в очите на младежа. Но сега лицето няма прилика с човешко.

Изглежда като маска, може би изкована от метал, за да наподоби грубо някакъв лик с малки раздалечени очи, с нищожна издатина вместо нос. Чудати, дори чудовищни рога и бивни се подават зад маската като гнусен заместител на коса.

Бьорк се взира в лицето на Оскарсон. Същото си е въпреки безжизнения, не — направо мъртвешкия поглед. Но мечът показва онова уродливо същество вместо отражение.

Всякакви признаци на разум бавно изчезват от изражението на Оскарсон. От устата му се изтръгва проточено съскане. То придобива звучност и се превръща в ниско и силно бръмчене, което се разнася все по-гръмко. Този жужащ, трептящ звук като че ли не се засилва, а се забива в ушите на Бьорк и дори в цялото му тяло, отеква в стъпалата, в ръцете, в костите, а накрая и в самите камъни на парапета — безкрайно стенание, далеч надхвърлящо възможностите на човешки бели дробове.

— Господине, какво ви става? — пита припряно Бьорк. — Какво ви става?!

Оскарсон вдига глава към небето. Кървав поток шурва от очите, носа и устата му, стича се по тялото. Бьорк зяпа в ужас как кръвта се вие по раменете на Оскарсон, съсирва се, почернява, прелива в дъга от необикновени, гнусни цветове и сякаш почти се втвърдява. Пороят от кръв като че ли има своя воля и затваря Оскарсон в обвивка, превръща го в… нещо.

Бьорк крясва от непоносимата уплаха. Може би по инстинкт или пък заради дълго потисканата си омраза към Оскарсон той се хвърля напред и го тласка, запраща го с гърба напред над парапета в чернеещите води. Оскарсон все така е стиснал невероятно тежкия меч.

Чува се плясък. Бьорк се взира в ръцете си, оплескани с тъмна кръв. С див вопъл се втурва към най-близкия пост на охраната.

 

 

— Я почакай — казва Малагеш.

— Да — настръхва и Зигруд. — Я почакай!

Зигне вдига ръце в жест на учителка, която настоява за тишина.

— Обмислих възраженията ви. Ти — обръща се към Малагеш — не ме искаш, защото ми нямаш доверие. Аз обаче май познавам най-добре брега, защото вече ми се струва, че цял живот съм разглеждала тези карти. Освен това съм ходила на острова. А ти — казва на баща си — не искаш да отида там, защото смяташ, че е опасно. Искаш ти да го направиш, защото си свикнал да се излагаш на опасности и дори предпочиташ да вършиш тези дръзки щуротии вместо да правиш каквото е необходимо — да останеш тук, за да насърчаваш тези хиляда дрейлинги, които се трудят денем и нощем, за да крепят икономиката на нашата страна. Аз обаче видях какво огромно въодушевление предизвика твоята поява и няма да позволя то да изчезне. Мястото ти е тук — с хората, които работят за тебе. В световната схема — Зигне скърца със зъби и сякаш изстисква следващите думи от някакво зло кътче в себе си — аз съм по-маловажна от тебе.

— Но нали ти ръководиш строежа на пристанището — напомня Малагеш.

— Донякъде. След като разчистим няколко последни големи задръствания, имаме различни стратегически планове за довършителните работи, които съм измислила преди месеци. Мога да си позволя няколко дни отсъствие… или ще мога да си го позволя скоро.

Зигруд върти глава.

— Това не ми харесва. Ама изобщо не ми харесва.

Зигне вдига поглед към тавана от досада.

— Забравяш, че съм била на някои от най-трудните за обитаване места във Воортяштан. Израснах на такива места.

— Аз пък нямам никакво желание да видя как се връщаш на тези места!

— Ако нашата госпожа генерал е права — а аз съм принудена неохотно да призная, че тя поне си вярва, — значи всичко, за което се трудих, е застрашено. Всичко, което подготвях цял живот, може да бъде унищожено!

— Цял живот ли? — фучи Зигруд. — Според тебе пет години са цял живот? Пет години не са нищо, те са един миг!

— Пет години за мен — възразява Зигне, — но говорим за милиарди дрекели, които висят на косъм тук, богатство за идните десетилетия!

— Ти само в пари ли измерваш всичко? В това ли си се превърнала?

— Пари ли? — гневно повтаря Зигне. — Пари?! Значи си мислиш, че съм дошла тук да печеля пари? Не, мили татко, дойдох да направя и двама ви безработни!

Зигруд се споглежда с Малагеш, която сумти.

— Да, хората като вас — не млъква Зигне. — Според вас съдбата на света се решава в крепости, в окопи, зад бодлива тел и огради. Но вече не е така. Съдбата на света се решава в счетоводни къщи. Не се вслушваме в маршовия тропот на ботуши, а в тракането на пишещи и сметачни машини, които бълват приходи и бюджети. Така напредва цивилизацията — едно изобретение в подходящия момент променя самия начин, по който се променя и светът. Нужен е само един силен тласък, за да набере инерция. И Тинадеши е знаела това. Опитала се е. А сега ние продължаваме нейната работа.

Зигруд клати глава.

— Аз… не се съмнявам в тебе. Не се съмнявам и в това, което вършиш. Напротив — ценя го.

— Тогава какво има?

— Ами… просто ми се иска да знаеш, че животът не се изчерпва с това. Има и друго освен тези… велики цели, които си поставяме.

Зигне бавно смачква фаса в пепелника.

— Не ме разбираш.

— Не мисля.

— Ти не ме познаваш. А би могъл, ако искаше.

— Ако можех да съборя тези стени, зад които си се затворила, щях да…

— Знам, че си бил из Континента почти десетилетие! — изкрещява Зигне. — Знам, че си бил на свобода от години, но си търчал насам-натам с Комейд, вършил си й мръсната работа! Можеше да дойдеш у дома когато пожелаеш, можеше да ни опознаеш, ако искаше, но ти не го направи! Просто ни заряза тук, в планините, в този… в този ад!

— Не исках да се сблъсквате с това, което бях — отвръща Зигруд. — Онези… неща, които видях в затвора… и стореното от мен, и онова, което те ми сториха… Живяхте по-добре без мен.

— Докато Комейд не ти нареди да се прибереш тичешком — казва Зигне и се усмихва горчиво. — Ето ти истината, татко. Ти си смел мъж, когато имаш нож в ръката. Но пред човек, който искрено се нуждае от тебе, според мен си стра…

Тя стиска устни — в пристанището се чуват сирени, тежък надигащ се вой.

— Що за адски шум е това? — пита Малагеш.

Зигне поглежда към прозорците.

— Сигналът за тревога. Сигурно… сигурно са ни нападнали!

 

 

Зигне, Зигруд и Малагеш се втурват нагоре към първия етаж на сградата и се натъкват на началника на охраната Лем, който тича срещу тях.

— Има… — пъхти той — някакво нападение.

— Къде? — пита Зигне. — Какво е станало?

— Тук, отпред. Всъщност точно пред фара. Да уведомим ли крепостта?

Зигне поглежда Малагеш, която кима рязко.

— Да — потвърждава Зигне. — Прекалената предпазливост не вреди. Сега ми покажи какво стана.

Тръгват и Лем в движение обяснява произшествието.

— … заместникът ми Оскарсон го спрял ей тук отвън, за да огледа пратката, в която имало… някакъв меч.

— Меч ли?! — възкликва Малагеш.

— Да. Някакъв церемониален меч. — Лем я поглежда косо. — Да разбирам ли, че не знаете нищо?

Малагеш върти глава и се въси. Лем бута вратата и всички излизат на бегом.

— Това не е добре — мърмори той.

— И какво? — пита Зигне нетърпеливо. — Някой се е опитал да даде меч на Малагеш? Какво по-точно в тази случка представлява толкова опасно нападение, че да включите сирените?

— Е… После се случи ето това.

Сочи пътя край бреговата стена, където два камиона на ЮДК са спрели, без да изключват двигателите. До тях се е струпала тълпа въоръжени дрейлинги, които гледат нещо на земята. Щом забелязват Лем и Зигне, се отдръпват, за да минат те.

На пътя има локви от някаква гъста тъмна течност. Зигруд души въздуха и казва тихо:

— Кръв.

— Да — съгласява се Лем и ги води натам.

— Някой пострадал ли е? — пита Малагеш.

— Не е… съвсем ясно, госпожо.

Лем протяга ръка към група пазачи, струпали се от другата страна на пътя, и ги вика с жест. Те придружават висок видимо уплашен дрейлинг. Лицето му е бледо като сняг, в дъха му има кисела воня на повръщано.

— Бьорк — казва Зигне на пребледнелия мъж, — какво стана?

Той тръска глава.

— Якоб… тоест заместник-началник Оскарсон… отвори кутията и пипна меча, а после… направо се преобрази.

Малагеш и Зигруд слушат разказа му, после се споглеждат. Тя извива вежда: „Божествено?“

Зигруд кима отсечено: „Почти сигурно.“

Бьорк още клати глава.

— Издаваше такъв ужасен звук… Много се уплаших. Бутнах го. Той падна през парапета във водата. Но мечът му направи нещо. Преди да го бутна, погледнах отражението му в острието и… вече не беше той, а някаква твар. Нещо друго вместо него.

Малагеш и Зигруд надничат над парапета. Тъмните въртопи се плискат по малък бетонен кей на петнайсетина стъпки под тях.

— Май това е щяло да ме сполети, ако бях получила меча — казва Малагеш. — Кой ти даде кутията? Жена ли беше?

Дрейлингът кима.

— Как изглеждаше?

— Не я видях добре. Носеше наметало и шал… А и валеше.

Зигруд се навежда намръщен над водата, но Малагеш не успява да види какво го тревожи толкова.

— Как говореше? — пита тя. — Млада ли беше, или стара?

— Ами… Де да знам. Нормално. Нямаше някакъв акцент, нищо необикновено. Беше ниска. С тъмна роба. И после просто тръгна нагоре по улицата. — Бьорк показва.

Зигруд все така се взира във водата под укрепения бряг.

— Можем да започнем издирване в града — казва Зигне, — но каква полза? Толкова хора идват в…

— Там долу има нещо — прекъсва я Зигруд. — Нещо се издига и…

Чуват някакъв още по-силен плисък, нещо огромно полита със свистене в нощното небе, изскочило от вълните като подплашен гълъб. Тълпата дрейлинги ахва и следи издигането на въртяща се, жужаща дъга от блещукаща стомана, която се носи плавно към един от крановете на ЮДК…

„Това е меч — мисли Малагеш, — но кой го метна?“

… и разсича подпорите на крана, сякаш са от масло.

Миг на вцепенение, докато физиката решава какво да прави с няколко тона стомана, увиснали във въздуха. След това кранът се килва и с пъшкането на старец, надигнал се от леглото, пада мудно на земята.

— Бягайте! — крещи Зигне. — Бягайте! Махайте се оттам, махайте се!!!

Движенията наглед са забавени, все едно от небето се стоварва боен кораб. Ударът е толкова тежък, че мнозина не могат да се задържат прави. До тях стигат прахоляк и солени пръски, макар че кранът е паднал на стотици стъпки от тях. Малагеш в ням ужас гледа как неколцина от останалите по-наблизо злощастни дрейлинги падат, обсипани от смъртоносни отломки.

Тя следи полета на въртящия се меч в небето над прашните облаци. Гледа го как пробива въздуха все нагоре, накрая завива и се устремява обратно към тях, може би за да съсече целия свят на две.

Но това не се случва. Дръжката му се стоварва в нечия разтворена длан, вдигната високо над морската вода.

Тя се вторачва в ръката, после и в притежателя й, който вече се качва на кея; от гърба му още падат солени потоци.

В първия миг тварта изглежда като останка от корабокрушение, изхвърлена от океана, противна смесица от корал, метал и кост. Но щом водата се оттича, очите й различават рамене, ръце и грубо примитивно лице. Вижда гръб с шипове, вижда рога, бивни и остриета, с остри шипове по китките — всяка педя по това тяло е сътворена да вреди, да ранява, да унищожава, сякаш самите му крачки по света могат да причинят неописуема разруха.

Мечът в ръката на съществото бръмчи и то го поглежда, килнало глава, все едно се наслаждава на красота, която не е зървало от прастари времена.

Това е воортяштански пазител. Само че е несравнимо по-голям от пазителите в нейните видения, а бронята е много по-сложна и по-страховита.

Мечът трепти, жужи и бръмчи и в гнусния звук се долавя глас — говори не на умовете, а направо на душите им: „Битки и война! Последната война, последната война!“

Изведнъж Малагеш разпознава тази твар, изправила се върху кея, и разбира какво… или по-точно кой е нахълтал във Воортяштан.

— Велики адове! Не знам как, но… този там е шибаният свети Жургут!

— Кой?! — пита Зигруд.

— Не може да бъде! — вика Зигне. — Как е…

Не довършва изречението: свети Жургут оглежда всичко наоколо, вдига меча и пак го мята. Всички се просват на земята заради фучащата във въздуха тежка стомана. Тя се врязва в камионите на ЮДК, пробива единия като хартия и блъска следващия, който се преобръща настрани от силата на удара.

Гледат полета на меча и Малагеш си казва, че Бьорк е описал добре тежкия стенещ звук. Оръжието се връща светкавично в ръката на светеца, който се обръща и тръгва невъзмутимо към тях.

Малагеш си поема дъх и се провиква:

— Огън!

Не е командир на дрейлингите от охраната, но те се подчиняват тутакси, застават в редица покрай бреговата стена и започват да стрелят по Жургут. Звуците са отчайващо познати на Малагеш: безброй куршуми, отскачащи безсилно от Божествена броня. Още ги чува в сънищата си като ехо от Битката за Баликов и въпреки че тези нарезни пушки със затворни рами са от много по-усъвършенстван модел, не личи да вредят кой знае колко на свети Жургут — той спира, сякаш иска да обмисли това събитие, лицето с маската се навежда към искрите по раменете и ръцете му. После прикляка и скача.

Малагеш отново чува плътното бръмчене. „Мечът го тегли. Дърпа го във въздуха.“

Светецът се стоварва отгоре, мечът стене и вие. И Малагеш чува отново думи в неземния звук: „Аз съм въплъщение на битката. Аз съм оръжие, държано от Нейната ръка.“

Щом свети Жургут стъпва на земята, един от пазачите на ЮДК се пръска в кървав облак, разсечен от шията до слабините. Тя гледа смразена мъжа, който има миг-два да разбере какво го е сполетяло — главата му провисва, очите зейват, после двете половини на тялото падат поотделно и трупът се свлича. Светецът напира, воден наглед от някакъв устрем в меча, великанското острие сече навсякъде и пронизва стълпените пазачи. Малагеш вижда как шестима едри мъже сякаш се разпадат като парцалени марионетки с прерязани конци.

— Шибани адове! — крещи тя. — Прикрийте се!

Зигруд и Зигне хукват нагоре по склона към паянтова сергия за риба, а Малагеш, Лем и останалите от охраната на ЮДК бягат по улицата. Стигат до стара каменна ограда край празен терен и припряно заемат позиции зад нея. Пазачите веднага се прицелват в металната фигура, крачеща бавно нагоре по улицата.

— Не бързайте със стрелбата! — настойчиво казва Малагеш. — Не привличайте внима…

Твърде късно: пушките гърмят. Свети Жургут завърта грубото си подобие на лице към тях. Вдига меча, пак се разнася еднообразното стенание и…

Зидът сякаш се взривява. Дъжд от каменни парчета запраща Малагеш на земята. Прахолякът скрива всичко. После всичко потъва в мрак.

 

 

Деца пищят. Пламъци подскачат под нощното небе. Ярък студен кръг на луната, студена лепнеща мъгла.

„Винаги съм знаела, че ще се върна тук — мисли тя унесено. — Пак на това място, където сеехме смърт толкова безгрижно…“

Гледа между подпухналите си клепачи как дрипаво дете топурка по осветените от пожари улици и вика пронизително майка си.

„Добре е, че умирам тук. Заслужавах го. Заслужавам го.“

— Госпожо генерал?

Малагеш се опитва да каже нещо. Устата й е подута и пълна с кръв.

— К-къде съм?

— Добре ли сте, госпожо?

Тя отваря очи и вижда над себе си непознато лице: млад сейпурски офицер, капитан, със стегнато вързана кърпа на главата и спретнато подкастрена брада. Прилича малко на поет — с мечтателен поглед в големите тъмни очи. Пита се кой ли е младежът. Дали не е някой от отдавна забравените нейни съратници, загинал в една или друга битка, избледняла в паметта й?

— Мъртва ли съм? — хрипти Малагеш.

Той се усмихва вяло.

— Не, госпожо генерал. Не сте мъртва. Аз съм капитан Сакти. Изпратиха ме от крепостта.

Някъде зад тях се чува трясък, последван от грохот.

— Какво става? — пита Малагеш.

— Главен технолог Харквалдсон изпрати вест в крепостта за вероятно нападение… И както изглежда, нападението си продължава.

Малагеш бавно се надига и сяда. Всичко я боли. Няма съмнение, че е зле натъртена от разхвърчалите се камъни — носът й е счупен за незнайно кой път, но май не липсва нищо от тялото й. Явно са я донесли в някаква временна постройка, в която не се е нанесъл никой. Още четиринайсет сейпурски войници стоят до прозорците с готови за стрелба пушки, макар да личи колко силен е страхът им. Вижда и Лем, началника на охраната при Зигне, който седи при вратата и гледа навън. Лицето му е цялото насинено. Ако съди по усещанията си, нейният вид не е по-добър.

— Колко дълго бях в несвяст? — пита Малагеш.

— Не съм сигурен, госпожо. Господин Лем ви е пренесъл тук, а след това ни повика. Не сме се опитвали да влезем в бой с… врага. Бездруго е твърде трудно да се сражаваме с такова нещо, както ще се убедите сама.

Помага й да стане и да стигне до вратата. Сочи, макар да няма нужда да го прави.

Воортяштан прилича на обсаден град, подложен цял ден на артилерийски обстрел. Пожари бушуват и се разпростират в разкъсаните останки на безброй палатки и юрти. Малагеш гледа как къща с покрив от цепен камък се срутва, отломките се свличат по склона върху постройките под нея.

Източникът на тези разрушения се забелязва веднага — свети Жургут стои в ъгъла на покрив върху висока овехтяла сграда, мята неспирно меча си към града и острието прорязва широки ивици през здания, хора и съоръжения. Въздухът сякаш трепери от постоянното бучене на летящия меч. Малагеш зяпа втрещена как светецът успява да събори почти цял квартал за няма и половин минута.

„В името на всички морета! Все едно разрушител е пуснал котва в залива и ни обсипва със снарядите си!“

Ушите й не различават веднага звуците, но накрая тя осъзнава, че Жургут пее с гласа на меча, който хвърля къде ли не из града:

— Аз, който дадох живот и душа,

за да ме изковат гладък и твърд,

да бъда избавен от всички съблазни.

 

Аз, който дадох ръка от сина си,

аз съм Нейно оръжие, аз съм Нейният меч

и ще съсипя всяко творение.

Малагеш гледа как мечът разсича една от уродливите статуи, стърчащи по бреговете на Солда. Каменната фигура, която може би е изобразявала някога мъж, опъващ тетивата на лък, се разполовява в кръста и рухва по надолнището, троши къщи и по-големи сгради като клечки за зъби.

— В името на шибаните морета! — прошепва тя. — Той има намерение да изтреби всички ни!

— И като гледам, може да го направи — обажда се Лем.

— Поисках подкрепления — казва Сакти и тупва с ръка огромната радиостанция с оловно-киселинни батерии, сложена на пода. Сигурно тежи поне четирийсет фунта. — От крепостта ще изпратят колкото може по-скоро цял батальон. Всички и всичко е в пълна бойна готовност.

— И какво ще направи батальонът? — пита Лем. — Когато стреляхме по Жургут, все едно нищо не правехме!

— Ами не съм чул други предложения досега! — зъби се Сакти.

Малагеш изплюва кървава храчка.

— Божествените твари са корави. Но не са неуязвими. Нямаме ли нещо по-сериозно от нарезните пушки?

— Пушките за камъни са в камиона — отговаря капитанът. — Дали ще има някаква полза от тях?

— Докарали сте понджи? — изненадва се Малагеш.

— По заповед на генерала те са задължителна част от въоръжението на всеки взвод, който излиза от крепостта.

„Трябваше да се сетя — казва си тя. — Пушките «Понджа» са просто задължителни в тази област.“ Тези оръжия изстрелват куршуми с калибър половин инч, които могат да пробият почти всяка стена или лека броня и още какви ли не прегради — сред тях и камъни, затова от тях би имало голяма полза в сражения с бунтовници в планините. След като обозите, минаващи през планински проходи, са използвали много успешно своите „Понджа“, оръжието се е сдобило с прякора „пушка за камъни“. Бисвал не би пропуснал тази възможност да въоръжи по-добре войниците си.

Остава обаче въпросът дали „Понджа“ може да пробива Божествена броня, а не само камъни.

Пак бучене, пак оглушителен трясък от падаща сграда във Воортяштан.

— Мамка му — ръмжи Малагеш, — той ще разкъса това място като хартиена салфетка, ако не му попречим!

— Но в мига, когато започнем да го обстрелваме, той ще ни връхлети като моторен трион — напомня Лем.

— Онези Божествени воини, с които сте се сражавали в Баликов… — почва Сакти.

— Какво имаш предвид?

— Не можеха да издържат на артилерийски обстрел, нали?

— Не. Това им идваше в повече. Какво се опитваш да ми подскажеш?

Сакти поглежда първо радиостанцията, после към Форт Тинадеши и насочените към града неизброими оръдия.

— Я по-кротко! — сопва се тя. — Сериозно ли предлагаш да обстрелваме града? Докато и ние сме тук?!

— Можем да се изтеглим. Ще се опитаме да го задържим в града и ще го обсипем със снаряди.

— Това ще означава да загинат хиляди цивилни! — избухва Малагеш. — Да не говорим пък за вероятното унищожение на пристанището, а похарчихме милиарди, за да го построим!

— И какво ще стане, ако пушките „Понджа“ не му навредят? — възразява Сакти по-неотстъпчиво, отколкото тя е очаквала. — Тогава какво ще правим, госпожо генерал?

Малагеш напряга ума си. Проклета да е, ако до края на живота си пролее отново кръвта на цивилни, без да е опитала всяка друга възможност.

Спомня си ненадейно лицето на Шара зад стъклото на прозореца в централата на ЮДК. „Имаш на разположение военна крепост, както и огромен строителен флот. Дори ако не горят от желание да помогнат, те все пак ти дават някакви възможности.“

Хрумва й нещо. „Докато се строи, пристанището си е просто фабрика. А нима има нещо по-опасно от размотаването сред работещи машини?“

— Къде са Зигруд и Зигне? — пита тя.

— Даувкиндът и дъщеря му ли? — казва Сакти. — Май се крият някъде по строителните площадки. Ей там. — Сочи към улицата.

— Имаме ли тук човек, който стреля адски точно с „Понджа“?

— Според мен сержант Бурдар е много способен стрелец.

Сакти сочи нисък дребен мъж с гигантски мустаци, който кима сдържано.

— Добре. Мисля… мисля, че намерих друго решение.

— Убедена ли сте, госпожо?

— Ами да… — Тя умува и добавя: — Може би.

 

 

Малагеш тича лудешки по улиците на Воортяштан. Пушката „Понджа“ в ръцете й е тежка. Сержант Бурдар е до нея, стиснал под мишници две такива пушки. Когато му е обяснила какво е намислила, за него идеята да стрелят с това оръжие по светеца е била не по-смущаваща от лов на гълъби.

— Личи си, че не е пъргав в краката. Подскача по малко, но е муден. Мога да си го дупча точно, госпожо, ако имам сгоден случай да се прицеля.

„Да, сгоден случай — повтаря си Малагеш в устрема си към портала на пристанищните площадки. — И добре избран момент.“

Чува бръмченето на меча вдясно, по-нагоре в северната част на града, и няколко писъка. Нападението срещу града е почти неспирно. Тя все чака някаква пауза, та свети Жургут може би да си отдъхне, но той е същинска машина на унищожението, която знае какво прави.

— Зигруд, Зигне! — вика тя към портала. — Там ли сте! Аз съм — Малагеш!

Портата се отваря и тя пристъпва през нея. Вижда долепената до стената Зигне, която е насочила пистолет към нея. Зигруд е от другата страна. Кима й нетърпеливо: „Хайде де, влизай!“

— Добре, живи сте — отдъхва си Малагеш.

— Той се е съсредоточил върху жилищните квартали — казва Зигруд. — Май е забравил напълно за пристанището. В безопасност сме поне засега.

— Ние — да, но разрушава града! — намесва се Зигне. — Убива всички, които успее да порази! Той е проклето чудовище! Откъде се взе?

— От меча, струва ми се — казва Малагеш. — Нали ти каза, че в отминалите времена мъртвите пазители са можели да обсебват телата на живите? Ако не греша, хитрината е била в докосването на онзи гаден меч.

— Но как проклетият воортяштански меч все още може да… ами да въздейства?

— Де да знам — отговаря Малагеш. — Но някой е нагласил всичко аз да взема меча. Ако им беше провървяло, сега аз щях да стоя върху онзи покрив и да се мъча да изтребя всичко живо в радиус от една миля.

— Можем ли да го спрем? — пита Зигруд.

— Имаме подръка някои средства — уверява го Малагеш. — И да, можем да го спрем. Стига планът да е по-простичък, а ние да останем здрави и да сме решителни. — Обръща се към Зигне. — Онова ПК-512, което имате… в изправност ли е?

— Какво?!

— Миниоръдието. Всъщност шибаното гигантско оръжие, което сте наместили пред площадката със статуите!

— Да, доколкото знам… Инсталирано е по решение на моя предшественик, но… но едва ли някой знае какво да прави с него.

— Е, аз знам. — Малагеш кляка и чертае в калта схема на пристанището. — Сега слушайте. Има някакъв шанс една от пушките „Понджа“, които донесохме, да пробие бронята му. Значи имаме шанс да си решим проблема буквално с един изстрел.

— Но защо още не сте стреляли по него? — учудва се Зигне.

— Защото ако пушките не свършат работа, той ще знае къде сме и ще ни изколи като добитък. Затова имаме нужда от резервен вариант.

— И какъв е той? — пита Зигруд.

Малагеш поглежда Зигне.

— Можеш ли да караш онзи ваш влак?

— Снабдителния влак ли? Разбира се.

— Добре. — Пак извива глава към Зигруд. — А ти… още ли са ти здрави ръцете и краката?

— Общо взето.

— Как мислиш, ще се справиш ли с една от тези?

И вдига пушката „Понджа“, която прилича на малък топ. Зигруд свива рамене.

— Обучиха ме да стрелям с прототип на тази пушка, но беше отдавна.

— Това „да“ ли означава, или „не“?

— Означава „може би“.

— Няма как, ще се задоволим с „може би“. Тук не е като в Баликов, Зигруд — не ми се вярва, че би успял да се напъхаш в търбуха на Жургут и да си изрежеш изход през него.

Вдишва дълбоко, много дълбоко. „Дано звучи по-умно, когато го кажа. Защото докато си го мисля, е адски тъпо.“ После започва да обяснява плана си и да рисува в калта.

 

 

Малагеш и Зигне хукват към товарните рампи на ЮДК, където са и релсите на влака. Зигне мъкне радиостанцията на капитан Сакти, Малагеш е метнала на рамо едната „Понджа“. Би искала да се движат по-бързо, но по някаква проклета причина Зигне е настояла да вземе и проклетото куфарче, което е донесла в стаята й по-рано вечерта.

Малагеш се опитва да не забелязва колко я мъчат ходилата, ръцете и гърбът. „Остаряваш, момиче. Вече не можеш да се вихриш както преди в такива битки.“

— Това… — задъхва се Зигне — може би е един… от най-лошите планове, които… съм чувала!

— Ти просто свърши твоята част от работата, пък да видим как ще потръгне.

— Но… този график! Изборът на позиции за стрелба и… и всичко!

— Вече си каза възраженията — напомня й Малагеш и се прехвърля през ниска ограда. — Не си насилвай дробовете да ги повтаряш.

Най-после виждат пред себе си релсите и стражевата кула. Прожекторът в кулата е изключен, огромното ПК-512 до нея сякаш се е присвило в мълчание. Покрай железопътната линия има електрически лампи, светят в бяло и жужат, всичко под тях изглежда някак призрачно и стерилно. Двете забавят ход и спират пред релсите, въздухът свири в гърдите им, чуват хрипове в гърлата си.

Радиостанцията тупва на земята.

— Влакът е ей там. — Зигне сочи по нагорнището.

Малагеш отмята глава да погледне стражевата кула.

— Колко време ти е нужно да подкараш локомотива?

— Ще го подкарам някак — мърмори Зигне.

— Това не е отговор!

— Ще го подкарам, казах!

— По-добре да успееш. Защото е задължително.

Малагеш се озърта. Свети Жургут още стои на покрива и продължава да руши града. Тя знае, че някъде там капитан Сакти и останалите сейпурски войници извеждат към крепостта всички цивилни, които намерят.

— Има още нещо.

Зигне слага и куфарчето на земята и го отваря.

— Сега пък какво правиш? — зъби се Малагеш.

— Мисля, че това е моментът да ти го дам… особено защото може и да нямам друг шанс.

Обръща куфарчето към Малагеш и тя вижда вътре един от най-фините механизми, на които се е натъквала през живота си: лъскава стоманена ръка, пръстите имат шарнири, китката също е гъвкава, а по средата на дланта има някаква ключалка. Това също е протеза, но незнайно колко класи над сегашната й.

— От… — заеква Малагеш. — Откъде взе това?

— Направих го. Гледах как се опитваш да компенсираш липсата на едната китка. Протезата, която използваш, е боклук, само за украса. — Зигне вади изкуствената ръка от куфарчето. — Подвижни пръсти, можеш да ги блокираш във всякакво положение. Същото важи за китката. В дланта има ключалка. Ето я другата част. — Вади от куфарчето малък стоманен обръч. От едната страна има скоба с винт, а от другата — издатина, която се пъха в ключалката. — Можеш да го нанижеш на цевта на пушка и да го стегнеш. После го закрепваш за протезата. Не е същото като да държиш пушката със здрава ръка, но е по-добро от това, което имаш.

Малагеш се е опулила, изумена и смутена.

— Аз… ъ-ъ…

— Според мен думата, която търсиш, е „благодаря“ — казва Зигне. — Освен всичко друго с новата ръка ще стреляш по-добре, а тъкмо това ще ни е нужно през следващите минути. Свали си ризата.

— Какво?!

— Свали си ризата! Очевидно е, че тази ужасна протеза е закрепена за гърба ти с някакъв гнусен хамут. Съблечи я де!

Малагеш се подчинява с нежелание. Зигне вади ножче, реже многото ремъци и смъква цялото приспособление от тялото й. И цъка с език.

— Това направо те е протрило до кръв. Чудя се как можеш да го понасяш. Ето… — Намества новата протеза върху сакатата ръка, щрака общо пет закопчалки и отстъпва назад да се възхити на творението си. — Така е много по-просто. И много по-елегантно. И не би трябвало да те натъртва толкова зле.

Малагеш разглежда протезата, опипва я със здравата ръка. Лека, но здрава. Нагласява някои пръсти.

— Да му се не знае, момиче! Ти си шибано гениална!

Зигне издухва встрани паднал на лицето й кичур.

— Знам. Дано оцелея, за да продължа да си бъда гениална.

— Я ме чуй. Още в секундата, щом локомотивът потегли, бягаш оттам, ясно?

— А ти?

— Не се тревожи за мен. Ти само се измъкни от града колкото може по-бързо. И не поглеждай назад. Сега върви. Подкарай го. Знаеш какво да правиш.

Зигне я поглежда колебливо и тръгва.

— Радвам се, че те познавах, генерал Малагеш.

— И аз се радвам.

Малагеш я изпровожда с поглед, застава под кулата и вади далекогледа си. Не открива веднага свети Жургут, но той си е на все същото място, стърчи върху покрива на къщата като чудовищен петел, посрещащ с кукуригане зората. Тя мести далекогледа леко надясно и забелязва сержант Бурдар, който заема позиция до прозорец в килната къщурка на двеста крачки зад светеца.

Малагеш кима и проверява пушката. Готова е за стрелба. Замъква радиостанцията под кулата. Взема барабанлията, прицелва се в електрическа лампа и стреля.

Лампата угасва с пукот. Малагеш повтаря същото с останалите лампи и всичко наоколо се обгръща в тъма. Тя притичва петдесетина крачки покрай релсите и почва да нагласява пушката „Понджа“ върху сгъваемата двунога опора. Оттук има великолепна стрелкова позиция към крайбрежния път, но не и към много други места. Свети Жургут се е изправил на покрива на двеста крачки северно от пътя, така че го вижда, но не и терена под него.

Втурва се към кулата, където е тъмно. Обръща се към града, вади запалката си, вдига я високо и я щрака три пъти.

Поглежда през далекогледа и вижда сержант Бурдар да се взира към нея през своя далекоглед. Той също пали запалка, пламъчето угасва след секунди.

Малагеш диша тежко и накъсано, но не заради тичането. По-скоро е защото знае, че ако до половин час не съобщи на крепостта за унищожаването на Жургут, оръдията горе ще започнат канонадата си и ще изравнят града със земята — независимо дали в него е останало живо същество.

— Време е за представлението — прошепва тя.

 

 

Наблюдава как Бурдар бавно се прицелва в Жургут. Не може да види, но си представя капките пот по слепоочията му, усещането в стисналите пушката пръсти, показалеца, опрян на спусъка.

Вятърът се засилва, после стихва.

Бученето се разнася в нисък страховит вой, мечът се връща след поредния смъртоносен полет в града.

Свети Жургут улавя оръжието във въздуха и се обръща на покрива, главата му се върти в търсене на нова цел. Изопва се назад, огромните рамене мърдат и той пак запраща меча.

Тя гледа металното изчадие, пренесло тежестта си върху изнесения напред крак като танцьор, вложило цялата сила на рамото и торса си в хвърлянето.

„Дано Зигруд е видял това.“

Мечът избръмчава над града. Малагеш чува ехо от грохот и писъци. Свети Жургут се изправя отново — всяка педя от тялото му въплъщение на гордия боец — и протяга ръка в очакване мечът да се върне като вярна хрътка.

Остава неподвижен около секунда. И тогава сержант Бурдар стреля.

Пушката „Понджа“ гърми тътнещо.

Окото на Малагеш зад лещите се ококорва, вторачено в свети Жургут.

Куршумът с калибър половин инч удря главата му със силен кух пукот. Звукът е толкова мощен, че чак костите й изтръпват дори на такова разстояние от светеца.

Главата му се килва рязко като от жесток шамар. Тялото му се напряга и свети Жургут сякаш увисва във въздуха.

Малагеш се надява, всъщност жадува отчаяно да види как той се отпуска безсилно и се премята от покрива, за да рухне на земята мъртъв, да се отърват от него.

Но това не се случва. Той се обръща бавно към скривалището на сержант Бурдар в къщурката. На отразяващия отблясъците шлем личи плитка резка точно над едното око.

— Мамицата му!

Мечът изфучава обратно в ръката на свети Жургут и той го вдига може би малко по-тромаво и бавно. Тя знае, че сержант Бурдар би трябвало да е започнал измъкването си още в мига след изстрела, без дори да гледа дали е улучил. Знае, че при късмет трябва да е един етаж надолу по стълбата, дори етаж и половина.

И знае, че това няма значение. Мечът на светеца ще изтърбуши къщата като забила се в нея мълния.

Свети Жургут вече се е напрегнал с изопнати рамене. Накланя се напред, готов да замахне и да запрати меча през града.

Едното обвито с метал ходило се отделя от покрива…

… и Зигруд изскача на друг покрив само през три сгради от него, опира своята „Понджа“ на ръба и с един изстрел разбива опората под другия му крак.

Свети Жургут залита напред и неволно хвърля меча си през сградата, върху която стои. Постройката се разпада като от умело заложени в нея експлозиви. Светецът се премята презглава и изчезва в раздуващия се облак прах.

Тя се надява това да му е навредило. Поне да си е изкълчил глезен. Но щом шлемът му е издържал на едрокалибрения куршум, не може да очаква нищо особено.

А действията на Зигруд показват, че светецът не е пострадал кой знае колко. Зигруд мята тежката пушка на рамо, засилва се и скача на съседния покрив. Притичва по наклона, ботушите му се хлъзгат по каменните плочи, присвива се и скача към следващото здание.

Чува се бученето, мечът изхвръква с вой нагоре и пръска на късчета сградата зад Зигруд. Той трополи по поредния покрив сред дъжд от парчета, плочи и прах, прикрива за миг главата си с ръка. И скача на улицата, където тя не може да го види.

— Шибано, шибано, шибано… — мърмори Малагеш и тича към мястото до релсите, където е поставила своята пушка „Понджа“.

Време е за резервния план.

Ляга зад пушката, взима направения от Зигне за нея малък обръч, нанизва го на цевта и го плъзга към себе си. Стяга, после го съединява с ключалката в дланта на протезата. Дърпа ръката си, но обръчът е закрепен здраво… макар че не е уверена дали приспособлението ще издържи отката на пушка, изстрелваща толкова тежък куршум.

Опира приклада в рамото си, прицелва се по дължината на крайбрежния път и си спомня, че досега не е стреляла с такава пушка. Знае какво представлява и как да я зарежда. Известно й е обаче и че да се смяташ за голям познавач на огнестрелно оръжие е доста добър начин да си навлечеш белята.

„Но има и друг чудесен начин — да се бъзикаш с воортяштански светец.“

Чува бученето отново и гледа как свети Жургут подскача над редица от къщи на север, прелита двайсетина стъпки във въздуха, вдигнал меча за страшен, унищожителен замах надолу към нещо, оставащо невидимо за нея — но тя знае, че е Зигруд, може би приклещен в тесен проход между две сгради…

И още веднъж бумти пушка „Понджа“. Свети Жургут се отмята назад нелепо от попадението право в гърдите. Ударът го превърта с краката нагоре, главата му провисва и той отскача от ъгъл на постройка, преди да смаже една юрта с тежестта си.

Малагеш се засмива тихо и клати глава.

— Шибаният Зигруд…

А самият Зигруд изскача на крайбрежния път, от цевта на пушката му още излиза дим. Тича към Малагеш, която следи доближаването му над прицела на своето оръжие.

С поредното бръмчене грамадното острие изниква няколко крачки зад Зигруд и завива рязко към него. Зигруд се хвърля по корем и мечът прорязва въздуха там, където е бил преди миг. Мъжът се изправя припряно, а свети Жургут разбива витрината на магазин до пътя като разярен бик, тухли и плочи тракат по шиповете на гърба му. Той се взира в Зигруд и макар че няма как да види лицето му, Малагеш долавя колко е вбесен.

Светецът вдига ръка и мечът с плътно жужене се понася светкавично към нея. Зигруд едва е успял да побегне отново, но е твърде бавна мишена на широк открит терен.

Малагеш се мъчи уплашено да насочи пушката към светеца, но Зигруд е между нея и целта, пречи й да стреля.

— Ама че гадост — мърмори тя. — Гадост!

Свети Жургут вдига меча, завърта се и го запраща напред.

Малагеш само наблюдава ужасена.

Бученето отеква. Мечът се издига все по-високо, вече е на петдесет стъпки, после на шейсет, движи се в широка плавна дъга, която скоро ще пресече линията, по която тича Зигруд.

Зигруд спира, обръща се и вдига пушката „Понджа“.

Меко казано, нарушава правилата за боравене с това оръжие — щом изстрелва куршум 50-и калибър, трябва да бъде опряно на земята. Затова когато натиска спусъка и плътният гърмеж проехтява, откатът просва по гръб неговото тежащо почти сто килограма тяло, все едно го е блъснал камион.

След звънтящ удар мечът на свети Жургут изведнъж се разлюлява. Криволиците в полета нарастват, острието се отклонява и накрая се забива във варовиковите плочи на пътя на половин пресечка от Зигруд.

Ченето й увисва. „Нима той току-що отби проклетия меч с куршум?“

Свети Жургут се е вторачил яростно в Зигруд. И вече тича към него с протегната напред ръка.

Въздухът пак натежава от бръмченето. Стърчащият от пътя меч се тресе.

Зигруд се надига непохватно, притиснал длан към хълбока си (на Малагеш й се струва, че шибаната пушка му е счупила поне едно ребро), куцука към оградата на крайбрежния път и скача в океана.

Мечът се измъква от настилката и полита към ръката на Жургут, сякаш го привлича магнит. Светецът се обръща към океана, вдига меча и търси с поглед Зигруд.

Малагеш се прицелва в свети Жургут. Докосва с пръст спусъка, вдишва и стреля.

Струва й се, че светът подскача, все едно улиците около нея са върху одеяло и някой е хванал единия му край, за да го изтръска. Ако трябва да е откровена, не може да прецени кое е по-лошо: да стои зад зидана стена, когато тя се пръска на парчета, или да стреля с това огромно шибано оръжие.

Но получава поне миг на задоволство, когато вижда свети Жургут да се олюлява от попадението. „Нищо чудно да съм си счупила току-що ключицата, но поне те улучих, шибаняко.“

Свети Жургут се завърта бясно, оглежда се откъде е стреляно. Не проличава да я е забелязал. И Малагеш разбира окаяно, че се налага да го гръмне още веднъж.

Изчаква той да застане с лице към нея, после се напряга цялата и задържа дишането си като човек, готвещ се за скок в басейн от много висок трамплин. После натиска спусъка.

И отново всичко подскача. Тя пъшка, защото тялото й настоява гласовито да не прави това повече.

Свети Жургут се стоварва заднешком от куршума, улучил го в корема. Вторачва се над пътя към нея, разтреперан от ярост, и мята меча.

Но около нея е твърде тъмно и той не забелязва, че Малагеш вече е станала и се тътри покрай релсите към стражевата кула. Мечът потъва с трясък в купчина сандъци от другата страна на железопътната линия, без да нанесе други щети.

Острието фучи назад, дръжката спира с пляскане в дланта на свети Жургут. Той върти глава и чака — може би писък, може би още един изстрел, но няма такива звуци.

Малагеш тихо и бавно се катери на стражевата кула.

Жургут се прокрадва по пътя, готов да хвърли меча, празният му поглед шари напред-назад, търси кой ли още може да стреля по него. Върви толкова внимателно и мудно, че Малагеш с мъка понася напрежението.

Той стига до релсите и ги оглежда в двете посоки. Дали не се чуди какво представляват — не е много вероятно да е виждал такова нещо досега. Но тя осъзнава, че за него това няма значение. Тази твар под нея е бездънна яма от гняв и глад, който трябва да засища с целия свят.

Той се вторачва в пушката „Понджа“, оставена до релсите. Взира се в разтрошените сандъци зад нея. Прави крачка напред, втора, трета.

Единият му крак е над едната релса. Малагеш си налага да чака, докато другият крак също пристъпи и светецът застане на железопътната линия.

Тогава тя открива огън с ПК-512, което отдавна е завъртяла към него.

Когато преди години са й обяснявали оръжейната система ПК-512 и подробностите за стрелбата, зареждането и обезопасяващите механизми, й е направило впечатление, че отговарящият за демонстрациите офицер все се връща към монтажа на миниоръдието.

— Това несъмнено е стационарна система — повтарял е той. — Без никакво съмнение. Възможно е да я монтираме и на верижна машина, в момента проучваме тази конструкция, но засега е най-добре да я смятаме за неподвижно монтирана система заради необикновените проблеми с устойчивостта.

— Какви проблеми с устойчивостта? — попитала е Малагеш.

— Ами, госпожо генерал… Това оръжие тежи половин тон. Така че самата тежест на оръжейната система е необикновена — особено на цевния мотор, горивния резервоар и оптималното подаване на патрони. Работим по намаляването на теглото, инженерните науки напредват устремно, но не е лесно. Има го и проблема с импулса и отката на оръжието. В ПК се използват най-съвременните гасители на отката, но все пак имаме шест въртящи се цеви, които изстрелват около 2500 куршума в минута. А това подлага опората на голямо натоварване. Опитахме демонстрация с возило, което смятахме за достатъчно тежко да понесе внезапния тласък, но… Е, то започна да се накланя и едва не смаза стрелеца… С други думи, представете си тази оръжейна система като двигател, който всъщност създава във въздуха колона от олово и се изтласква назад със скорост до двеста стъпки в секунда. Това би трябвало да ви изясни физическите особености на оръжието…

В мига, в който натиска спусъка на ПК-512, Малагеш си изяснява физическите му особености несравнимо по-добре.

Отначало, докато въртенето на цевите се ускорява, се чува тих вой (тя забелязва как свети Жургут се обръща към нея изненадан), после в играта влиза „колоната от олово“, за която е говорил офицерът.

Ослепителна бяла светлина изригва от цевите, оглушителен тътен цепи въздуха и свети Жургут се свлича на земята, сякаш върху него са пуснали огромен товар тухли, тялото му все едно се гърчи от забиващите се петдесетина куршума в секунда. Но в същото време стражевата кула, построена почти изцяло от дърво, започва да скърца, да скрибуца и да се накланя назад като превита от вятъра тръстика. И това принуждава Малагеш да се цели по-високо с могъщото оръжие, за да обстрелва осеяния с шипове мръсник, който може би вече съжалява, че се е надигнал от вечния си сън.

Тя проумява, че цялото съоръжение има сериозни недостатъци като опора за миниоръдието. Нажеженият въздух обгаря пода и перилата на кулата и те потъмняват и почерняват. Всеки миг цялата кула може да се разпадне.

Не й пука. Чува от устата си вой:

— Мамицата ти! Мамицата ти!

Задържа тежкото оръжие прицелено в свети Жургут, който се напъва тежко и упорито да стане. Самата земя под краката му се разпрашава. Надига се огромен мътен облак от стотиците и хилядите куршуми, които ПК-512 забива, сякаш водна струя под огромно налягане реже варовик. Тя вижда и какво причиняват куршумите, рикоширащи от Божествената броня на Жургут — прозорец се пръска от другата страна на улицата, окачена табела се подмята във въздуха. Порой от нагорещени димящи гилзи се сипе около нея, опорите на кулата потъват в купчини сгорещен месинг. Дървените перила димят, тук-там по тях плъзват пламъчета. Струва й се, че е увиснала на ръба на бълбукащ вулкан.

И въпреки това не й пука. Тя крещи, пищи, вие, а ужасяващата, прекрасна, чудовищна машина за унищожение пее, гърленият й тътен е прекрасният отговор на невъзмутимото бучене на Жургут. В кратки мигове Малагеш се наслаждава на тази свирепа победа, иде й да извика: „Ние сме по-добри в това! Ние се усъвършенствахме във войната, както вие — гадни тъпанари, никога не сте могли!“

Но няма как да пренебрегне дясната ръка на Жургут, която бавно, съвсем бавно вдига меча.

Малагеш измества лекичко огнения поток, за да струи към ръката с меча, макар че в нейните очи ПК е пълната противоположност на хирургически скалпел. Но смразена открива, че дори това не спира постепенното надигане на острието.

Чува как оръжието на светеца запява отново — плътен предизвикателен звук, проникващ дори през бесния тътен на ПК-512…

Отляво се засилва тътен. Вниманието на Жургут се отклонява и той извърта глава…

… и гледа безпомощно как тежащият осемдесет тона локомотив на снабдителния влак напира гръмовно към него с максималната си скорост.

Малагеш вижда, че той иска да отскочи встрани, но го задържа с неспирната колона от олово, за да няма никакъв шанс, притиска го към земята.

И спира огнения поток, щом локомотивът блъска Жургут, сякаш помита детска фигурка на войниче. Дори не успява да чуе звука на сблъсъка.

Може би защото щом връхлита Жургут, локомотивът внезапно се отклонява от железопътната линия, където релсите са разпарчетосани от куршумите, и се плъзга по калната площадка с плашещо, оглушително чегъртане. Някак си подминава стражевата кула и се врязва в наредени стоманени пилони и намотки тел, които падат върху покрива на кабината и парната машина. Локомотивът се килва вляво, има опасност да се катурне, но все пак застива така, десните му колела във въздуха, и пухти неравномерно като смачкан наполовина бръмбар, който още мърда крачета, защото не знае, че е мъртъв.

Малагеш осъзнава, че се чувства някак откъсната от цялата тази разруха, и бавно проумява колко оглушала е от стрелбата с ПК-512.

Издиша рязко. Кара насила ръката си да пусне дясната дръжка на миниоръдието, после откопчава обръча на Зигне от лявата дръжка. Отдръпва се назад. Цялото й тяло се тресе и трепери, сякаш е било в кутия, раздрусвана от великан; усеща кожата си напукана и цвърчаща от излагането на такава топлина.

Опитва се да си внуши: „Престани, всичко свърши.“ Но не си владее гласа.

„Аз съм в шок — мисли си. — Знаеш това, Малагеш. Преживявала си го и преди.“

Поглежда локомотива, проснат косо на площадката като кит, изхвърлен от вълните. Ако Жургут е стоял малко по-близо до кулата и ако тя е повредила релсите ей тук вместо ей там, локомотивът вероятно би помел опорите на кулата подобно на куршум, минал през къщичка от карти. С други думи, разминало й се е на косъм.

Тя се смъква бавно по стълбичката на кулата и се затътря към катастрофиралата машина. Вратичката на пещта се е отворила и няколко тлеещи въглена са се изсипали на пода. Вътрешността на пещта пламти във весело, но адско червено зарево.

Тя спира, завърта пръст в едното си ухо и се ослушва. Въпреки гърмящото пищене в ушите не й е нужно много време да намери свети Жургут — просто следва пресекливото бучене, което сега сякаш се изтръгва от повреден радиопарат.

Вижда го прерязан на две, изкормен от някое колело. Червата му са се изсипали като разпилени макарони и въпреки че очевидно е счупена на няколко места, ръката му посяга към гигантския меч, който лежи на няколко стъпки от пръстите.

Тя накланя глава — мечът още пее смътно: „Аз съм Нейното най-ярко острие. Аз съм далечната звезда на войната. Аз съм вечното завоевание…“

— Адски шибано съм сигурна, че предпочитам да млъкнеш — казва тя.

На брега шумно се разплисква вода. Зигруд се влачи нагоре, притиснал е едната си ръка към ребрата си. Домъква се с куцане и устата му се отваря.

— Какво? — вика Малагеш.

— Довършихме ли го? — вика и той.

— Общо взето. — Малагеш сочи потръпващото тяло. — Но това не е свети Жургут. — Показалецът й се завърта към великанския меч на земята. — Ето това е свети Жургут.

Зигруд се мръщи. Тя не го чува, но познава, че е изтърсил: „Какво?!“

— Той каза, че е острието на Воортя. Според мен е вярно и в преносния, и в буквалния смисъл. Сърцето, душата и умът му са обвързани с този метал.

Малагеш сваля палтото си, отива при меча, поспира заради съмнението, че това може да я убие, какъвто вероятно е бил замисълът поначало, и хваща оръжието през плата, като внимава металът никъде да не докосне кожата й. Олеква й, че не се случва нищо, но мечът е страховито, парещо студен. Забелязва, че острието е пропукано — цепнатина колкото косъм се е проточила от дръжката до върха.

Напряга се да влачи меча към локомотива.

— Хайде, помогни ми да замъкна тази грамадна шибана гадост в локомотива. И не я докосвай с голи ръце. Използвай палтото си или каквото искаш.

Двамата хващат меча и го влачат към вратата на кабината. Бавят се, понеже Зигруд пази лявата си страна.

— Счупено ребро ли? — пита Малагеш.

Той кима и казва:

— Но счупването не е лошо.

— И добри счупвания на ребра ли има?

— Понякога. И навехнато рамо, струва ми се. Имах късмет. Дърпай по-силно от твоята страна.

Щом се покатерват в кабината, застават пред пещта и Малагеш мърмори:

— Раз, два, триии…

Хвърлят огромния меч вътре. Бученето му тутакси се накъсва, издига се в писък и спада като хаотично променяща се радиочестота. Гледат как пукнатините се разширяват като в тънък лед под твърде силен натиск. Накрая острието се разпада и остава само дръжката, която се топи постепенно подобно на восъчна свещ, оставена прекалено близо до огнището.

— Не е нормален метал — отбелязва Зигруд.

— Прав си. Трябва да призная, че дъщеря ти е разпалила тази пещ до шибан нажежен ад.

Малагеш се взира в меча, който сега не е бълбукащ течен метал, а бучки от някакъв мек прах, едва ли не като графит.

Вторачва се в пещта и възкликва:

— А стига бе… А стига бе! Това… ами това е проклетият тинадескит и нищо друго!

— Какво? — сумти Зигруд.

— Тинадескит! — крясва тя. — Тоя шибан меч е направен от тинадескит! Което пък означава, че…

Малагеш скача от локомотива и се втурва към мястото, където е бил проснат свети Жургут.

Няма го. Вместо него там е трупът на млад дрейлинг с набито телосложение и червена коса. Няма как да е по-мъртъв. Обезобразен е също като Жургут и прерязан в кръста.

Зигруд идва и застава до нея. Тя вижда как устните му мърдат: „Какво го е сполетяло?“

— Това се е случило в онези села! — Не знае дали вика, защото е оглушала, или от вълнение. — И в стопанството, и на поляната на въглищаря! Имаше накълцани тела, но наблизо в същия имот имаше и труп на мъж, цял-целеничък! Да, това трябва да се е случило!

— Но… не разбирам…

— Просто е. Някой отива при онези семейства с подарък… с меч… после се скрива наблизо и гледа! И щом мъжът в семейството пипне меча…

— Се преобразявал в пазител — бавно добавя Зигруд. — И убива собственото си семейство, както Жургут се опита да избие всички ни.

— Съсичал ги е както пазител би сякъл сейпури — казва Малагеш. — Защото е бил пазител! Мъж от тръни, така го описа Гожа.

— Тинадескитът не е ли намерен само на едно място след убийствата?

— Да, в онова, което не потръгнало както трябва. Когато още са били непохватни, които ще да са. Но в стопанството им е стигнал умът да почистят след себе си.

— Но защо пазителите са спирали? — чуди се Зигруд. — Защо са умирали? Защо не са продължили да убиват?

— Не знам! Накрая са се проваляли. Мечовете май не са успявали да ги задържат и техните… адове, как да ги наричам… техните носители са умирали от непоносимия товар. Нали ти казах, че убиецът като че ли беше опитвал нещо — може би някои мечове вършат работа, а други не. — Тя се обръща към опустошения Воортяштан. — Но тази вечер постигнаха шибан успех, няма спор. Измислили са как да го правят както трябва.

— А откъде вземат мечовете? Как е възможно да са се запазили след смъртта на Воортя?

— Не знам. Но… но изглежда, че воортяштаните са правили мечовете си от тинадескит! Особена руда, която са използвали само те. Трябва да кажем на някого в кре…

Вдига поглед към Форт Тинадеши и вижда дулото на оръдие да се завърта към тях.

— Гадост! Забравих!

И хуква към стражевата кула, която вече гори около ПК-512.

— Къде отиваш? — вика Зигруд след нея.

— Грижа се да не ни пръснат на мръвки! — крещи тя през рамо.

Дотичва при радиостанцията, притиска слушалката към ухото си и вика:

— Повалихме го! Не стреляйте, той е унищожен!

Чува в слушалката тенекиен глас, но не различава думите.

— Какво? Почти съм оглушала, говори по-високо!

— Можете ли да потвърдите това, генерал Малагеш? — разнася се гласът много по-гръмко. — Можете ли да потвърдите, че заплахата е отстранена?

— Потвърждавам! — крещи тя в отговор. — Потвърждавам! Заплахата е от… — Задавя се, защото една пламтяща греда рухва до нея. — Гадост! Както и да е… да, заплахата е отстранена!

Пращене. Гласът казва: „… второто нападение?“

Още пращене, а после: „… продължа…“

И пращенето заглъхва. Малагеш рита металната кутия, но от слушалката не се чува нищо. Колкото и грамадна да е батерията в това нещо, не е била предназначена да издържи толкова дълго.

Тя сяда на земята и бърка за цигара. Задоволява се с една доста смачкана във вътрешния си джоб, но не може да си намери запалката.

Гълъб каца на покрива на магазин наблизо. Гука два пъти, после обръща глава и я гледа с едното си озадачено око, сякаш пита: „За какво беше всичко това?“

 

 

Ленарт Бьорк се крие в някаква дупка почти два мъчителни часа. После чува грохота. Неимоверно силният звук тресе главата му, дори го поваля на дъното на дупката и го подтиква да се пита дали още някакво чудовище на Божественото не опустошава града.

Изправя се, подава глава навън и вижда до железопътната линия огромен стълб от пара и прах… а малко по̀ на запад различава само горния край на локомотив номер три над една къща: прилича на полегнал настрани изхвърлен на брега кит.

— Що за ад?…

Бьорк се измъква и тича към мястото на катастрофата, чуди се какво може да им е навлякло тази нова беда. Но когато подминава изпитателната монтажна площадка, спира и бавно се обръща.

Зърнал е нещо с крайчеца на окото си — някакъв проблясък.

Вратата на площадката е отворена, а това не бива да се случва никога, и някой лежи в калта пред нея.

„Поредната жертва на чудовището ли?“ Не изглежда да е така, защото тялото е непокътнато.

Бьорк тръгва полека към площадката. И тогава втори проблясък осветява тъмнината вътре…

— Ей! — вика той.

Някой изскача през вратата и бяга с все сила по улицата. Бьорк го подгонва, но открива, че няма желание да навлиза много навътре във Воортяштан — голяма част от града гори или се руши.

Поглежда проснатото на земята тяло. Това е един от по-старшите служители в охраната… Май името му е Карл. От шията му стърчи къса стрела.

Бьорк влиза в площадката. Знае какво има тук и помни, че не бива да включва осветлението. Но във въздуха се усеща миризма, остър дъх на сяра, който дори му е познат — помирисал го е веднъж, много отдавна, когато е ходил на карнавал в Юкоштан с тогавашната си любима, и един мъж на кея им е показал странното устройство, с което можел да направи тяхно изображение срещу само няколко дрекела.

— Фотоапарат? — казва Бьорк и се почесва по главата.

 

 

След малко горящата стражева кула започва да скърца много тревожно. Малагеш си представя как ПК-512 се стоварва на земята и останалите патрони се разпиляват в пламъците, така че решава да потърси укритие в локомотива. Установява, че ходенето е голяма мъка. Не си спомня от какво е пострадала толкова.

Зигруд седи на вратата на кабината, пуши си лулата и пак е притиснал ръка към ребрата си.

— Това за победа ли се смята? — пита той.

— Пристанището е цяло-целеничко — изпъшква тя, докато сяда при него.

— Пристанището — да. Но…

И сочи с лулата към Воортяштан. Няма нужда да казва нищо. Градът изглежда така, сякаш някаква немислима огромна земеделска машина е разорала широки ивици сред грубоватите му постройки.

— Адове, къде са войниците на Бисвал? — пита Малагеш. — Нали щяха да пратят цял батальон.

— Не знам. Мислех, че… Чакай малко. — Той се ослушва. — Чуваш ли?

— Не чувам нищо. Трябваше да си сложа тапи в ушите, когато стрелях с онова чудо. Ти какво чуваш?

— Стрелба. И… крясъци.

— Какво?! Къде?

Зигруд протяга ръка към канарите, където се издига пътят към Форт Тинадеши.

— Но това е извън града — казва Малагеш. — Какво ли става там?

Двамата гледат втренчено натам.

И Малагеш си спомня чутите по радиостанцията думи за „второ нападение“ и казва:

— Да вървим.

Слизат от локомотива и се помъкват нагоре по пътеките към първия пропускателен пост.

Градът е опустял — кошмарна гледка от тъмни развалини. До ушите й стигат само далечни викове, стенания и неспирният вятър. Само допреди час това е бил оживен, макар и неугледен град, а сега изглежда немислимо някой да е живял тук.

— Надушвам барут — обажда се Зигруд внезапно. — И кръв.

— Кръв ли?

— Да, кръв. — Той вири глава, за да улови носените от вятъра миризми. — И то много.

Изтичват към поста и го намират изоставен, вратата и стените са надупчени от куршуми. Когато стигат до билото на първия хълм, спират, оглеждат се и виждат.

Под луната възвишенията сивеят мрачно и студено. Малагеш различава много тъмни силуети на земята там, където пътят прорязва местността. Други фигури се щурат напред-назад по хълмовете пред крепостта. Тук-там проблясват изстрели като далечни мълнии, някой крещи гръмогласно заповеди, други пищят от болка или страх.

— Не… — шепне Малагеш.

Изведнъж вече тича към най-близката група войници.

— Спри! — изревава Зигруд. — Тюрин, спри!

Умът й открива всички признаци на бегом, разчита историята, написана наоколо: вижда къде сейпурският батальон е вървял забързано по пътя; вижда къде първият залп ги е застигнал от изток; вижда къде сейпурите — изненадани, ужасени — са се прикривали в долчинките от западната страна на пътя; вижда и къде враговете — които ще да са били — са заели позиции северно от тях, за да ги откъснат от крепостта, за да им оставят само шанса да се бранят на място, да отстъпят към канарите или да се спуснат към Воортяштан, за да попаднат под адската атака на свети Жургут.

Всъщност съвсем проста маневра. Но много успешна.

Някой я блъска в гърба и пада върху нея. От тежестта и болката от удара в земята тя познава, че е Зигруд.

— Ще те застрелят — грачи той.

— Махни се от мен!

Той пъшка от натисналата ранения му хълбок ръка, но не помръдва.

— Ще те гръмнат, щом те зърнат.

— Пусни ме, пусни ме де! — вика тя. — Трябва да им помогна, трябва да…

— Нищо не можеш да направиш. Враговете са избягали. Но войниците са нащрек. Няма да рискуват повече.

Малагеш се примирява и лежи безпомощна и окаяна. Зигруд е прав, разбира се — каквото и да се е случило тук, тя вече не може да направи нищо особено. Презира се за чувството, че е толкова безполезна.

— Намери ми труп — казва тя.

— Какво?!

— Сейпурските войници имат комплекти за първа помощ. От жълта гума, за да са непромокаеми. Вътре има и ракети с ракетен пистолет. Донеси го. Повече те бива в промъкването от мен.

— Твърде много искаш от един ранен.

Но я пуска и пропълзява в мрака. Малагеш се подпира на ръце, озърта се, като не забравя, че някой в тъмнината може да стреля по нея. Разпознава движенията на силуетите по-нататък: пехотата заема отбранителни позиции, блокира подстъпите за нападение или отстъпление.

Зигруд се появява от плътните сенки, влачи нещо. Пуска го и то тупва тежко, смърди на пот, има медния дъх на пролята кръв. Тя различава очертанията на буза и стиснат юмрук.

— Това не прилича на ракетен пистолет.

— Да — съгласява се Зигруд. — Но исках и ти да видиш на какво се натъкнах.

Подава й ракетен пистолет. Тя се двоуми за миг, преди да го обърне към небето и да стреля.

Сигналната ракета засиява ярко в празничен черешов оттенък и трептящата светлина над възвишенията откроява лицето на отпуснатия на земята младеж: воортяштанско момче на петнайсетина години с изящни татуировки по шията, с идеално кръгла дупка от куршум точно под ключицата. На гърдите му е закрепен сейпурски пистолет. Трябвало е да затяга ремъците силно, за да намести кобура на кльощавото си тяло, защото са му оставали може би две-три години, докато израсне в мъж. Докато Малагеш се е вторачила в лицето му, отвсякъде ги заобикалят сейпурски войници.