Робърт Джаксън Бенет
Град на остриета (12)

Зъба

Попитайте някого какво жадува най-силно и той ще отговори — дете, дом, богатство, власт или влияние над другите хора.

Всичко това е разновидност на едно и също нещо — желанието за траен отпечатък, за оставено наследство, за вечност.

Ние копнеем да ни помнят.

„Писания на свети Петренко“, 720 г.

След два дни, три часа преди зазоряване, Малагеш (все още схваната, насинена и измъчена от болки) оглежда морския съд, който Зигне е вързала да се поклаща до малък кей на ЮДК.

— Ами… ние ще плаваме ли, или отиваме на почивка? — пита накрая.

— Личи си, че не си моряк — отвръща Зигне.

Ще отпътуват съвсем скоро, но тя си е със същите дрехи, с черните ботуши, с шала, макар че носи и спасителна жилетка. Малагеш упорито се заставя да не си спомня колко разсъблечена е видяла преди два дни спретнатата млада началничка на ЮДК.

— Може и да не съм, но не знам дали съм готова да изляза в открито море на това нещо.

Малагеш върви покрай дългата четирийсет стъпки бяла яхта „Бярнадотир“ — дори не би се опитала да произнесе името правилно — и в нейните очи този съд е по-подходящ за разходка в спокойно езеро, отколкото за провиране между скалите до бреговете на Воортяштан.

— Не се съмнявай — увещава я Зигне. — Познавам дрейлинг, който измина сам петнайсет хиляди мили с такава яхта.

— Ако говориш за стария Хьорвар — казва Зигруд, който върви към тях по пристана, — този тип плаваше по-бавно, отколкото се телят кравите.

Още стъпва полека, дясната му ръка е на превръзка. Малагеш клати глава: да стреляш прав с „Понджа“ наистина е като да те блъсне камион. Но пък едва ли някога е имало мъж, който да понася такива несгоди по-добре от Зигруд.

— Хьорвар е сред най-изтъкнатите мореплаватели, за които съм чувала — сопва се уязвената Зигне.

— Всички подозирахме — казва й Зигруд, — че е толкова бавен, защото все биеше чекии в каютата вместо да спи. Всеизвестен беше с това.

— Както и да е — натъртва Зигне, — това е добра яхта и ще ни откара до мястото, където трябва да отидем.

Малагеш се обръща към Зигруд и пита:

— Добра ли е? Сериозно питам.

Той вдига ръка и я завърта наляво-надясно.

— Ще свърши работа.

Зигне, която носи още припаси в яхтата, прихва насмешливо. Малагеш гледа придирчиво сандъка в ръцете й.

— Имаме четири нарезни пушки и патрони за тях… а сега и гранати. Защо гранати?

— Не си била на Зъба, госпожо генерал — напомня Зигне през рамо. — А аз съм била. И щом вярваш, че нещо Божествено се пробужда във Воортяштан… Предпочитам да сме подготвени.

И тя се пъха през отворения люк. Зигруд и Малагеш стоят на пристана, леко прегърбени заради болежките си.

— Пази я — казва той.

— Май тя ще ме пази. Нищичко не знам за проклетите лодки.

— Може и да е веща в мореплаването. Но не и в битките. А отива на място, което според мен може да се окаже твърде опасно. Дори не ни е известно дали Чоудри се е върнала от Зъба. Не знаем какво дебне там.

— Ще се опитам.

Зигне излиза от трюма.

— Скоро ще пристигнат още кораби с доставки. Ако искаме да потеглим, сега е моментът.

— Адове — изтърсва Малагеш. — Започва се…

Стъпва на палубата въпреки упоритата болка в хълбока. Зигне тика в ръцете й спасителна жилетка.

— Сложи си я. И не ми се пречкай.

— Добре де, добре.

Малагеш сяда до люка и навлича спасителната жилетка.

Зигне се обръща към баща си и Малагеш за миг вижда каква би могла да е връзката им, ако и светът е бил друг: Зигруд се е изправил на кея висок, горд, суров с мъглата преди изгрев зад гърба си, а пред него стои дъщеря му, млада и непреклонна, уверено пазеща равновесие на пети върху клатещата се лодка. Споделят някакъв безмълвен миг, който остава недостъпен за Малагеш — може би и двамата признават с гордост вещината на другия, а после си напомнят, че имат работа за вършене и трябва да се заемат с нея.

— Късмет в морето — пожелава Зигруд.

— Късмет в делата — отвръща Зигне.

След тези думи той се навежда, отвързва въжето и го подмята на палубата. Зигне го улавя с една ръка, навива го, отива на кърмата и включва малкия дизелов двигател с едно дърпане на стартера. Моторът пърпори и бълва дим и тя насочва малката яхта към морето.

Не се обръща нито веднъж да погледне баща си. Малагеш извива глава към брега — Зигруд също се отдалечава по кея, без да се обърне.

 

 

Два дни и две нощи плават на югозапад. През повечето време Малагеш просто внимава да не се пречка на Зигне. И повръща.

Някога се е присмивала на Шара за слабия й стомах, но сега — на този малък съд в открито море — съжалява за думите си: всяко надигане на всяка вълна се усеща хилядократно по-силно, все й се струва, че яхтата ще се преобърне, голямото платно ще се потопи в тъмнеещото Северно море и ще завлече нея и Зигне в непрогледния мрак на водния им гроб.

Разбира се, не се случва нищо подобно. Зигне управлява яхтата изкусно. Шета почти неспирно, щъка към носа и люка да нагласява румпела или такелажа, или други части от анатомията на корабчето, чиито названия звучат в ушите на Малагеш като измислени щуротии. Поспира само за предупреждение Малагеш да внимава при движенията на голямото платно или молба да й подаде нещо, което трябва да посочи с пръст.

Щом настъпва първата нощ, Зигне казва:

— Вече сме на добро място. Ако бях сериозен моряк, бих свикнала да спя по двайсетина минути, за да се будя често и да гледам какво има пред нас. Но не съм, значи ще се сменяме.

— И какво да правя?

— Седиш в рубката и викаш, ако зърнеш нещо опасно, разбира се.

— И как изглежда опасното нещо?

— Като голяма опасна скала, госпожо генерал. Или голям опасен кораб, ако се отклоним към маршрутите им… което не би трябвало да се случи, ако съм определила правилно курса. Но никога не се знае.

Първата нощ е много страшна за Малагеш, седнала сама с тихо плющящите платна и луната горе. Никога досега светът не е изглеждал толкова пуст. Уж би трябвало да е доволна, че времето е толкова ясно, но не може да мисли за друго освен за лицето на Воортя, подало се от лунната пътека по вълните, издигащо се все нагоре, а водата се стича от метала по тялото й…

Тихо щракане на отворения люк. Зигне идва безшумно и сяда до нея. И двете мълчат още минута.

— Не е зле да поспиш, капитане — казва Малагеш. — Хич не ми се иска да припаднеш, докато си на руля.

— Няма. Но… все ме гнети целта на това пътуване.

— И мен. Подочула ли си нещо за онова, което е там? В самия Град на остриетата?

— Предания — отвръща Зигне. — И слухове. Чувала съм истории за воортяштани, които са постигали връзка, и да, дори са се прехвърляли в Града на остриетата. За тези истории все започваха разгорещени спорове, хората прибягвали до това само в краен случай, когато трябвало непременно да се допитат до починали старейшини.

— А онези, които се завръщали, дали са разказвали за отвъдното?

— Уж имало някакъв страж на портата. Някакво същество или… или нещо от другата страна, което допуска само подбрани хора. Ако неподходящ човек отидел в Града на остриетата, бил прогонван.

— И кого смятат за подходящ?

— Велик воин. Човек, който е пролял кръвта на мнозина.

— Значи да не очаквам проблеми — мрачно отронва Малагеш. — А ако човекът не подхожда?

— В зависимост от характера или държането му прогонването често било… смъртоносно.

— Но не винаги, така ли?

Зигне върти глава.

— Имало и други начини да отидеш в Града на остриетата освен онзи обред. Например ако имахме меч на воортяштански пазител и ако бяхме обучени на тяхното вглъбяване, можехме да хванем меча и да прехвърлим съзнанията си там.

— Да прехвърлим… Какво?! Нали ако хванеш меча на пазител, той обсебва тялото ти? Тъкмо каквото се случи с онзи нещастник в пристанището.

— В известен смисъл това е като двупосочна улица — обяснява Зигне. — Представям си го, че използваш меча му като телефон, за да общуваш, да говориш пряко с онези в Града на остриетата. Само че когато Оскарсон е взел меча… е, първо, не е бил вещ във вглъбяването и освен това… Жургут очевидно имаше други намерения, а не да се заеме с обучението му. Както и да е. В старите времена този страж имал задължението да спира или да прогонва и такива поклонници, не позволявал на недостойните да прехвърлят съзнанието си в Града на остриетата.

— Добре, ако мина през този страж, какво има нататък? — пита Малагеш. Спомня си краткото видение и странната бяла твърдина в Града на остриетата. — Замък? Кула? Домът на самата Воортя?

— Не знам, генерале — признава Зигне. — Ти знаеш повече от мен. Вече си била там.

— Страхотно — мърмори Малагеш.

Зигне се взира на изток към криволичещия сивкав бряг на Воортяштан. Скалите са като гънки на тъмна смачкана покривка, проблясват сребристо под луната.

— Понякога забравям, че може да бъде и красиво.

Малагеш само сумти.

— Синът на Валайча Тинадеши е погребан някъде там — казва Зигне.

— Какво?… — Малагеш не успява да си припомни веднага тази история. — А, да. Бебето.

— Не бебе. Момченце. Трябва да е бил на четири години, когато го погубила чумата. Но да, за него говоря.

— Същинска лудост е било да доведе и семейството си тук.

— Други времена са били, а и не ми се вярва, че поначало е имала намерение да забременее тук. И все пак си права. Амбицията и отговорностите… не се съчетават много добре.

Малагеш я поглежда с крайчеца на окото си. За пръв път вижда Зигне толкова тъжна и умислена.

— Какво виждаш там?

— Освен камъните ли? Сложно е да се обясни.

— Опитай.

— Ами добре. — Зигне сочи. — Виждам чудесно място за водноелектрическа централа. Всъщност за няколко. С мощност мегамунди, дори гигамунди. Виждам подходящи площадки за рафинерии, заводи, за всякакви и всевъзможни производства. Водата е като кръв за промишлеността, особено прясната вода — а във Воортяштан тя е изобилна. Щом отворим речния път… Каква искра ще се разгори, каква страна ще бъде създадена…

— Понякога не мога да разбера дали мразиш това място, или го обичаш.

— Обичам потенциала му. Мразя миналото му. И не ми харесва каквото е сега. — Зигне присвива колене към гърдите си. — Чувствата към мястото, където си израснала, много приличат на отношението към семейството.

— В какъв смисъл?

Зигне умува дълго, преди да отговори. После казва:

— Да харесваш не е същото като да обичаш.

 

 

През следобеда на втория ден Малагеш дреме в каютата, унасяна от люшкането по вълните, но чува как Зигне изохква от тревога в рубката и веднага се надига.

— Какво става?

— Почти стигнахме.

— Така ли? Това не е ли добре?

Малагеш отива при Зигне. Тя е вдигнала далекогледа и се взира в дребна издатина над водата далече на хоризонта.

— И да, и не. Исках да стъпим там през деня. Но ще плаваме още няколко часа. — Отпуска далекогледа. — Само не нощем… Съвсем друго е. Или поне така изглежда.

— Какво ще правим? Просто ще… знам ли, ще се носим по вълните до утре?

Зигне върти глава.

— Няма как просто да се носим. Островчетата са цяла верига. Опасно е. Но на Зъба има примитивен кей — казва с кисела гримаса.

Малагеш седи до нея и гледа как точиците стават все по-близки и все по-големи…

И още по-големи…

Тя се ококорва.

— В името на моретата…

Не са обикновени острови — няма ги осеяните с отломки брегове, които си е представяла, може би тук-там с по някое хилаво дърво. Тези са огромни извисяващи се колони от сива скала, килнати като побутвани от вятъра стръкове трева край река. А по стените им…

Малагеш сграбчва далекогледа.

— Там лица ли има?

— Да — мрачно казва Зигне. — Изваяни образи на свети Жургут, свети Петренко, свети Чованек, свети Ток… Герои и бойци с по стотина погубени живота. — Завърта леко руля, за да насочи яхтата между надвисналите острови. — Наричат ги Зъбите на света. Както в онова стихотворение, сещаш се. А в самия край е Зъба. Някогашното му име е забравено или поне така са ми казвали. Но той е бил най-важният…

Зигне насочва яхтата сред гората от грамадни колони; в стените им са врязани лица и сцени, много от тях ужасяващи: войници, битки, пищни панорами на завоевания, на вдигнати остриета и порои от копия, на почернели от стрели небеса, на закриващи хоризонта флагове и оплетени купчини от разкривени трупове на победени.

Вижда се, че някога островите са били не само за украса: някои имат прозорци или врати, или издълбани по стените им стъпала, сякаш не са скали, а кули. Може би и вътрешността е издълбана и осеяна с кухини като във Форт Тинадеши — тъмни, тесни и потайни. Малагеш се пита какво ли може да се е случвало в тези кули и настръхва.

По много от колоните има редици скоби за факли и тя си представя как ли са изглеждали Зъбите на света преди столетие, обсипани с трепкащи ярки точки, зад прозорците — лица, наведени към лодките между островчетата.

— Как се е запазило това? — пита тя.

— Не знам. Може би си е трайно и без никаква намеса на Божественото. Може и да са се възползвали от сили на Божественото, за да направят островите такива, но в самите скали и релефите няма нищо друго освен обикновената материя. Аз не мога да ти отговоря. — Зигне добавя навъсено: — Ето го Зъба.

Малагеш поглежда напред към широк връх, появил се между широките колони. Изобщо не прилича на другите острови, които по-скоро стърчат. Този е като малка планина насред морето, покрита с високи криви дървета и някакви неизброими арки, но те трудно се различават във все по-мъждивата светлина. И самият връх е скрит от високите уродливи дървета.

Изведнъж чува тежкото дишане на Зигне — не от умора, а от ужас.

— Ще издържиш ли?

— Да — непреклонно отвръща Зигне.

Спуска платната и включва малкия дизелов двигател, за да заобиколят към южната страна на острова. Натиска един бутон и скромният прожектор на яхтата пронизва сумрака, лъчът подскача по далечния бряг.

Малагеш веднага разпознава пристана, макар че досега не е виждала нищо подобно. Прилича на огромен гръден кош, направен от рога, проснал се пред брега и оставил миниатюрна пролука под мястото за гръдната кост. Отвъд „ребрата“ има студено бледи каменни стени. Малагеш не осъзнава веднага, че Зигне завива тъкмо към пролуката под гръдната кост, после се пита дали яхтата ще успее да се промуши. И чак тогава проумява, че този гръден кош е много по-голям, отколкото й е изглеждал доскоро. Минават отдолу без затруднения.

Когато се плъзгат под издяланите ребра, Малагеш отмята глава да ги погледне.

— Култ към смъртта. Що за болна цивилизация е била тяхната…

— Последния път, когато бях тук, помислих всичко това за мемориал — тихо казва Зигне. — Може би такъв смисъл са влагали в Зъбите на света. В края на краищата изобилието от образи на смъртта тук е наистина необичайно.

Доближават каменния кей, потъмнял от мухъл през десетилетията.

— В Града на остриетата е по-зле — казва Малагеш.

Зигне майсторски долепя яхтата до кея и я връзва за прастара желязна халка до стъпалата. Двете се въоръжават и този път Малагеш дава указанията:

— Премести боеприпасите от лявата страна на колана. Така ще ти е по-лесно да зареждаш.

— Между другото, обучавали са ме на това.

— Много мърляво са си свършили работата.

Малагеш привършва подготовката и стъпва на кея. Може би заради светлината Зигне изведнъж е станала доста бледа.

— Какво има? — пита Малагеш.

— Аз… бях на четиринайсет последния път, когато идвах тук.

Малагеш чака и я наблюдава.

— Да си призная, надявах се всичко това да е потънало в морето. Да дойда сега е като… да пристъпя в спомен.

— Още не си пристъпила.

Зигне кима, скача и застава на кея до Малагеш.

— Сега към развалината на върха ли тръгваме?

— Да. Куполът от щитове и ножове. Звучи като съновидение… но така го помня.

Каменната пътека се увива около Зъба подобно на тирбушон, всяко стъпало е старо и протрито. Малагеш си мисли, че безброй хора са минали по него, откакто го има — шествия от воини, сановници, крале и жреци, всички катерещи се във върволица към върха. През двайсетина крачки има арки с вдълбани в тях изображения, чийто смисъл тя не схваща: жена, вероятно Воортя, пуска стрела срещу приливна вълна; меч сече планина като глава лук; мъж се изкормва върху висока плоска скала пред залязващото слънце; жена запраща копие към луната и се къпе в бликналата черна кръв.

Превитите дървета треперят и се клатят в неспирния бриз и заради тях склоновете привидно се надигат и спадат като морето долу. Малагеш си казва, че това място е твърде особено.

— Същото е каквото го помня — казва Зигне тихо.

— Воортяштаните ли те доведоха тук?

— Да. Обред на съзряването. Двайсет деца на по четиринайсет. Доведоха ни, после ни оставиха с жалки припаси: няколко хляба, малко картофи, купчинка сушени плодове. Колкото да не умрем от глад. И… и просто ни зарязаха. Без да продумат. Без да ни кажат ще се върнат ли. Сами на това окаяно място. Не съм сигурна защо дойдох. Майка ми не искаше да го правя. Не ни принуждаваха. Май само исках да се докажа пред тях също като останалите деца. Да им покажа, че не съм само някаква си принцеса.

Малагеш мълчи. На всеки няколко стъпки вижда нещо чудато в калта по краищата на каменната стълба — отпечатък от обувка със сложен грайфер на подметката. Обувки, каквито хората носят в днешния свят и каквито не може да си представи в отдавнашното минало на Воортяштан. Следите са дълбоки, дъждовете още не са ги размили.

— Отначало опитвахме да си делим храната — говори Зигне. — Но един от нас — синът на роднина на един вожд — беше по-едър от останалите. По-силен. По-жесток. Преби едно момче пред всички, може би за да видим на какво е способен. И ни се натрапи като малък цар на този малък остров, присвои храната и водата, заставяше ни да вършим разни неща, за да оцелеем. Да се унижаваме. Да се бием помежду си, за да го забавляваме, също и онези, които се присламчиха към него.

— Голям чаровник е бил, като те слушам.

— Да. Далеч от погледите на другите и от законите на обществото, без да знаеш дали ще живееш или ще умреш… Кой би могъл да каже в какво ще се превърне?

Малагеш не споделя със Зигне, че това преживяване й е твърде познато.

— Не знам защо ти разказвам това — продължава Зигне. — Но това място… Всичко изплува отново.

— Всички искаме да се изповядаме понякога.

Зигне я поглежда през рамо.

— Защо го наричаш изповед?

— Защото ми се струва, че знам и защо носиш шалове.

Зигне изминава следващите крачки в мълчание.

— Привлякох вниманието му — казва след малко. — Знаех, че ще се случи. Русата коса… е голяма рядкост на Континента, нали разбираш.

— Да, ясно ми е.

— Каза, че ако искам да ям отново… когато и да е… трябва да отида при него през нощта. Беше си направил някакво подобие на трон зад една арка. Щели сме да бъдем сами там. И аз съм щяла да правя какво ми заповяда. Съгласих се и той беше доволен.

— Преди да отида, се отбих на отдавнашна площадка за двубои и намерих в земята връх от стрела — продължи тя. — Острих го упорито, докато можеше да среже плът. После го скрих в устата си.

Замълча за момент.

— Защото той не беше глупак. Накара ме да се съблека гола, преди да се уединим. Принуди ме да го направя пред всички. Все едно ми беше, дрейлингите не се притесняват от тези неща. Не се придържаме към разни шантави идеи как трябвало да бъде виждано човешкото тяло. Изобщо не му хрумна да провери в устата ми… Заведе ме зад една голяма плоска скала. И там се опита да ме обладае. Натисна ме на земята. Докато се туткаше, аз изплюх върха на стрелата в дланта си… и го забих в окото му.

Зигне спира, може би очаква Малагеш да ахне. Но това не се случва и тя продължава:

— Постъпих глупаво. Трябваше да го забия в гърлото му. Той започна да пищи, да вие от болка и да се мята. Ударът не беше смъртоносен. Затова се надигнах, взех един камък… и го ударих по главата. И пак, и пак. Удрях го, докато не му смазах лицето… После излязох иззад скалата. Почистих се. Облякох се. Отидох при останалата храна. Казах на другите деца да дойдат. Ядохме в пълно мълчание.

Вървят нагоре по пътеката. Сега върхът е много по-близо, морето е далечен променлив мрак.

— Мислех, че старейшините ще ме убият, когато се върнат. Аз бях убила момчето на видна особа. И то хладнокръвно, бях се подготвила да го направя. Но не ме убиха. Държаха се… почтително. Аз бях победила по-силно и по-гадно същество. Нямаше значение, че си бях послужила с хитрост — за воортяштаните е важна само победата, а победата с лукавство е сериозно постижение. И те… ме направиха пълноправен член на племето. — Зигне дърпа с пръст яката на ризата и показва сложната изящна татуировка в мек оттенък на жълтото — красива, майсторски направена и странна. — И оттогава се вслушваха в думите ми. Много особено беше. — Тя нагласява яката си. — Но аз мразех това, което бях направила. Мразех всичко, което бях преживяла. По-късно намразих и себе си, защото станах… като него.

— Като кого?

— Като баща ми, как като кого. Убил е повече хора от всеки друг, може би с изключение на каджа и самата Воортя.

Малагеш знае, че това не е особено вероятно от гледна точка на статистиката: има много по-голям шанс тя и Бисвал да са отговорни за смъртта на толкова хора, колкото Зигруд же Харквалдсон не би могъл да погуби никога.

— Смятах се за по-добра от него — казва Зигне. — За… по-напредничава.

— Хората не избират това, в което ги превръща светът — казва Малагеш.

— В това ли е същината според тебе? Светът е направил и него, и нас, каквито сме? Или има жестокост в нас, която ни тласка към такива неща?

— Не си родена такава. Никой от нас не се ражда такъв. Правят ни такива, и то дълго. Но може би сме способни и да поправим отчасти стореното, ако се опитаме.

— Вярваш ли в това? — пита Зигне.

— Не мога да не вярвам.

Чуват птичи крясък някъде в тъмата. Зигне потръпва. Продължават нагоре.

— Не помня лицето на баща си — подхваща Малагеш. — А преди си мислех, че никога няма да го забравя. Само него имах — и той мен на този свят. И една нощ избягах от къщи, за да постъпя в армията. Отидох да служа на страната си и да кова съдбата си. Тогава беше толкова забавно, такава палава щуротия. Ама че детинщини. Щом стъпих на брега на Континента, му изпратих писмо, в което обяснявах какво и защо съм направила и какво очаквам да се случи. Май не беше нищо повече от куп наивни тъпотии. По онова време виждах живота си като история в книга. Не знам дали е получил писмото.

Въздъхна.

— След края на войната се прибрах и почуках на вратата. Помня как чаках пред нашата червена входна врата. Толкова странно се почувствах да я видя, изобщо не се бе променила от детството ми. Аз се бях променила, но вратата си беше останала все същата. Отвори ми непозната жена. Каза, че живее в къщата повече от година. Предишният собственик починал. Дори не знаеше къде е погребан. И аз не знам — така и не научих.

Пак вървят и мълчат. Малагеш спира. Зигне прави още няколко крачки и се обръща.

— Стотици хора биха убивали, за да са на твоето място, Зигне Харквалдсон — казва Малагеш. — Още повече биха убивали, за да имат каквото имаш ти сега, след завръщането на твоя баща: шанс да поправиш онова, което са ти сторили отдавна. Рядко се случва. Аз бих те посъветвала да цениш каквото имаш.

— Може би трябва да го ценя. Може и да си права. Продължаваме ли?

— Не.

— Не? А защо не?

— Защото следите, по които вървяхме, са се отклонили от главната стълба. — Малагеш сочи на запад, където тясна пътека се мушва между кривите дървета. — Натам.

— Какви следи? За какво говориш?

— Някой е бил тук преди нас. И то наскоро. Забелязвах следи тук-там. — Малагеш сочи земята. — Съвременен тип обувки, каквито воортяштаните не биха могли да имат. Вървял е чак дотук.

— Да не мислиш, че може да е… Чоудри?

— Може би — казва Малагеш. — Хайде да погледнем, а?

 

 

Пътеката не е от камък като стълбата, а от отъпкана пръст и криволичи под кривите дървета. Вечерта притъмнява в нощ и двете включват фенерите си; лъчите им превръщат гората в меняща се призрачна картина.

Малагеш следва старателно отпечатъците, внимава на всяка крачка.

— Стари са — казва накрая. — Отпреди месеци, може и повече време да е минало. Някой е идвал често тук.

— Може би племената още водят децата си тук за обреда на съзряването.

— Може би, но ако е така, донесли са си проклета ръчна количка.

Малагеш посочва следата от гума в меката пръст.

— Не ми се вярва — отвръща Зигне. — Мисля, че… Ама че работа!

— Какво?

Малагеш вдига глава — Зигне е насочила лъча на фенера си напред към… нещо.

Изглежда като гробница или крипта — висока постройка със свод, вградена направо в скалата зад нея, бели стълби водят към каменна врата… или поне би имало каменна врата, ако не е била унищожена. Парчетата от нея са пръснати по площадката отпред.

Малагеш се приближава и осветява постройката. Елегантна красива сграда, бледа и наглед крехка на променливата светлина, цялата в релефи: китове, риби, мечове, делфини и безкрайни вълни.

— Ако не греша, търсили са това. Но какво е то, адовете го взели?

— Погребална камера, доколкото знам. Намерихме няколко подобни в тинята по дъното на залива, но бяха много по-малки, приличаха на уголемени кутии. — Зигне прекрачва прага и шари вътре с лъча на фенера. — Да… същото е. Ела да погледнеш.

Малагеш отива при нея. Вътрешността на гробницата е по-малка, отколкото е очаквала, особено в сравнение с украсената каменна площадка отпред. Размерите са около четири на пет стъпки, няма почти нищо освен малък пиедестал по средата.

— Няма място за тяло — отбелязва Зигне. — Само за оръжие… тоест меч.

— Може да не са погребвали тела. Душите им са били обвързани с мечовете, нали? Защо да се занимават с трупа, щом имат меча? Просто са прибирали мечовете на съхранение…

— Докато не им потрябват — съгласява се Зигне. — И тогава са правили жертвоприношение. Някой взема меча и…

Тя потреперва.

— Нищо чудно Зъбите на света да са мемориал, както ти каза. Място за съхранение на оръжията и душите на най-почитаните светци. Само че сега… някой се е захванал с плячкосване на гробници. — Малагеш завърта фенера си към гората. — Дали са се снабдили по този начин с още един действащ воортяштански меч?

— Може би злосторникът се е опитал да ти пробута точно този меч?

— Може би. Или са намерили още.

— Това не звучи успокояващо.

Малагеш излиза да разгледа площадката, търси име или релефен портрет, каквато и да е насока за собственика на меча, който може да е бил положен в тази гробница. Но не вижда никакви отличителни белези освен орнаментите.

— Значи някой може да е бил толкова прочут — умува на глас, — че дори не се е нуждаел от име на гроба си. Но това май не е гробницата, която е търсела Чоудри, докато още е била в града.

Зигне идва при нея. Бледа е и й личи, че е разстроена.

— Гробницата с всички воортяштански воини, които са живели някога ли? Не, едва ли. Тук щяха да са твърде натясно. — Потреперва. — Не горя от желание да обикаляме навсякъде по Зъба, за да проверим дали някой е изтърбушил още гробници.

— И аз. Хайде, заведи ме на върха.

 

 

Пътят нагоре вече изцежда силите на Малагеш, но тя се съмнява дали самата стълба е виновна за това: колкото по-нависоко се качват по мокрите лъскави камъни, толкова по-високи изглеждат дърветата, а въздухът притъмнява все повече.

— Тук нещо не е наред — казва Зигне.

— Не е, затова пък ми е познато. Имаше такива места и в Баликов. Хем бяха тук, хем не бяха. Като белези.

— Белези по какво?

— По реалността.

Най-сетне стигат до върха. Огромни дървета се трупат около него, сякаш се събират в стена, а широка, идеално закръглена каменна арка бележи края на стъпалата. Зад тях има някакво здание.

Малагеш спира и го гледа. Прилича на купол — голям, кафяв, извит градеж, широк поне трийсет стъпки, ако не и четирийсет. И е направен само от сковани заедно полуразтопени остриета: мечове, брадви, ножове, коси, върхове на копия и стрели, слой върху слой в ръждивокафява плетеница от остри ръбове. Входът на купола е обрамчен с насочени навътре мечове като зъби в устата на грамаден звяр. По-враждебно нещо Малагеш не е виждала през целия си живот.

— Значи това било?

— Да, това е.

— Влизала ли си вътре?

Зигне върти глава.

— Дойдохме наблизо, разгледахме го, но… така и не минахме отвъд стъпалата. Чувствахме го прекалено сбъркано. На едно момче му стигна дързостта да изкрещи, да повика стареца навън… и ние побягнахме уплашени, а момчето слезе след нас и каза, че не видяло нищо. Според тебе наистина ли това е мястото, за което е писала Чоудри?

— Така си мисля.

— И… ще влезеш ли?

Малагеш се взира в купола. Долавя някакво съзнание вътре, някой я наблюдава от мрака. Причува й се тиха въздишка от недрата на купола, нечий лек дъх.

— Ще вляза. Не ми допада, но ще го направя. А ти?

Зигне обмисля, върти глава и казва:

— Не е моят кораб, не са моите плъхове.

— Това трябва да е дрейлингска поговорка, защото смисълът й си остава проклета загадка за мен.

— Просто ти казвам, госпожо генерал, че това е твоя мисия, а не моя. С най-голямо удоволствие ще остана на пост тук отпред.

Малагеш минава под арката.

— И така бива. Не ти се сърдя. — Застава пред входа на купола с готова за стрелба пушка. — Ако не изляза след половин час, хвърли вътре граната.

— Какво?! — стряска се Зигне. — Да те убия?

— Ако не съм излязла след трийсет минути, най-вероятно вече ще съм мъртва. И нямам никакво желание това проклето място да оцелее по-дълго от мен.

Вдига пушката, присвива се и пристъпва в сенките.

 

 

Миг на мрак. После снопове светлина се процеждат през купола над нея. Тя разбира, че вижда лунните лъчи през пролуките между хилядите остриета горе, но оттенъкът е някак сбъркан: мътен и жълтеникав, все едно идва от друго небе. Спомня си как е изглеждало всичко по време на Битката за Баликов, когато Божеството се е появило и е натрапило своята реалност на града, променило е самото небе — и открива, че това тук не се различава много: светлината не е истинска, а грубо подобие. Наистина й се струва, че небето не е онова, под което е била допреди малко.

Светлината се вие, усуква се, вълнува се над главата й. Тя вдишва и усеща, че куполът е пренаситен с дим.

Лютивият дъх нахлува в дробовете й и я разтърсва неудържима кашлица. Досега не е надушвала такава воня — нещо мазно, дървесно и гнило. Стиска клепачи да махне сълзите от очите си, които свикват постепенно с тъмата.

Подът е от сплескани щитове подобно на остриетата горе. В сумрака в отсрещния край (тя се пита неволно: „Колко голямо е това място?“) различава човешки силует, седнал до нещо като бледосребрист храст.

„Истински е — казва си тя, макар че не й се вярва. — Наистина е истински.“

Мъжът е слят със сенките и държи някаква сложна лула, дълга и бяла като парче корал. Тя се извива нагоре от скръстените му крака, прехвърля се над раменете и стига до устата, но преди това омотава шията му подобно на примка. Малагеш гледа как сенчестата фигура засмуква дим. Чашката на лулата пред скута му просветва в бледо оранжево. После той издухва същински буреносен облак от кълбящи се смрадливи пушеци.

— Значи ти си мъжът върху Зъба — подвиква му Малагеш.

Дори това да означава нещо за него, не си личи. Той смуква от лулата още веднъж, обляга се назад и запраща струя дим към тавана.

Този път обаче лицето му се мярка за малко в един от сноповете светлина.

Тя се смръзва. „Велики адове. Той е труп.“

Гледа как той свежда глава и лъчът се плъзга по лицето му. Кожата му е като сбръчкан пергамент, белязана с петна, напомнящи за плесен по стените на стара къща. Очите му са изцъклени, бели и слепи, очните кухини и бузите са толкова хлътнали, сякаш не е ял от… Ами от цяла вечност. Омотан е в тънки прозирни дрипи и май не може да затвори напълно устата си: виждат се почернелите зъби. Прилича на ухилен мъртвец.

Малагеш стиска пушката по-здраво. Той не изглежда въплъщение на могъществото, но трябва да е нещо Божествено, значи външността му може и да е измамна.

Тя пристъпва напред.

— Кой си ти?

Само недоловимо трепване на главата издава, че я е чул. После от кльощавия гръден кош изчегъртва глас, сякаш вълна е хвърлила грапав чакъл върху брега.

— Аз — изрича провлачено — не съм „кой“.

С всяка дума бълва още кълба дим.

— Добре — бавно казва и тя. — Тогава… какво си ти?

— Аз съм памет.

Той смуква от лулата и пак издиша пушеци.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че съм онова, което помни.

— Така да бъде. Значи ти… просто помниш разни неща?

Той си пуши лулата и не благоволява да отговори.

— Какви неща? — упорства Малагеш.

— Паметта ми обхваща всички неща, които помня.

Тя се мръщи. Тези въртящи се в кръг отговори подсказват липсата и на зачатъчен ум, но може би тя не задава правилните въпроси.

— Как… Как се озова тук?

Той мълчи, после мляска с устни и подхваща ритмичен напев:

— Аз съм 374-ят съд на паметта на Императрицата на гробовете, Стоманената дева, Онази, що яде деца, Кралицата на мъката, Онази, що сцепи земята на две. Ето тук заех мястото на 373-тия съд, откъснах листо от Дървото на паметта и вдишах цялото знание за онова, което ни е обещано от Великата майка. В мен е паметта за всички изгубени, пожертвани, съсечени. В мен са села, армии, поколения. Аз помня убитите и умрелите, победителите и победените. Аз съм памет.

Малагеш поглежда сребристото храстче до него.

— Дърво на паметта ли?

— Да.

— Какво означава това? Какво е Дървото на паметта?

И той пак се впуска в напев:

— В чест на Своя народ, обрекъл се да й бъде предан, Великата майка заби стрела в камъка, тя разцъфна и израсна в огромно дърво, чиито корени достигат под всички камъни на тази земя. — Той сочи със съсухрена ръка към сребристото храстче. — Дървото се храни с кръвта на хората, с техните сблъсъци и тяхната саможертва, паметта за всичко сторено от тях тече в жилките му… и прелива в мен — мълви мъжът с облаци дим пред устата си, — в това нещо, което съм аз, твар от плът и кости. Аз съм последният съсъд за всички тези спомени. Аз съм езеро, пълнено от безброй планински потоци.

Малагеш се взира в костеливите китки, в болнаво тънките глезени.

— Откога… си тук?

Той скланя глава, като че ли обмисля отговора.

— През времето си тук видях деветдесет и шест зими.

— Как е възможно това? — тихо пита Малагеш.

— Аз съм памет. — Димът се увива нагоре около главата му като зловеща корона. — Не се нуждая от нищо. Трябва само да помня. Това правя.

— Но всичко това е… чудодейно, нали? — пита Малагеш. — Воортя не е ли мъртва?

Мълчание. И след малко:

— Великата майка вече я няма в този свят. Това помня.

— А ти как още си тук?

Пак тишина, сякаш той прониква мислено в някаква скрита част от себе си.

— Отидеш ли си от този свят — започва накрая, — твоите споразумения още ги има. Остават твоите договори, клетви и дългове. Дадени са обещания. И някои от тях още се спазват. Аз съм тук да помня мъртвите. Когато тези обети бъдат изчерпани, аз също ще изчезна. — Потръпва леко. — И накрая ще изляза от тази зала в светлината. В светлината… Във въздуха на света, който познавах някога…

Мъжът затваря очи. Малагеш не си позволява да трепери. „Стига ми толкова.“

— Друга жена е дошла тук преди мен. Питала е за един обред. Мисля, че е бил ритуалът за прехвърляне в задгробния живот, в… Града на остриетата. Така ли е?

— Помня това.

— Трябва да знам какво си й казал.

Сив сух език изпълзява от дълбините на устата му и се плъзга по потъмнелите зъби. Малагеш едва сдържа гаденето си.

— Какво й каза? — пита тя. — Как да стигна и аз до Града на остриетата?

Той посяга към дръвчето и откъсва мъничко сребристо листо. Слага го в чашката на лулата, засмуква дим… и застива, сякаш го е осенило хрумване. Безизразните бели очи зейват и той се обръща да я погледне — тя долавя, че за пръв път се вторачва в нея, насочил цялата си сила.

Взира се, а после казва тихо:

— Аз… аз те помня.

— Какво?…

— Помня те. — Смуква от лулата и това като че ли освежава спомените му. — Млада, ярка, преливаща от студен гняв. Помня те. Ти нахлу в земята като виеща буря. С бясна ярост в едната ръка и изтребление в другата.

Тръпки полазват Малагеш.

— За какво говориш?

— Въплъщението на войната — шепне той. — Такава те помня. Помня как проливаше кръв в земите на изток оттук. Тази кръв обаче пътуваше дълго към корените на сребърното дърво… Но когато се просмука, ти избухна в мисления ми взор като най-ярката звезда. О, как би ликувала Великата майка да има стрела като тебе в колчана си. Каква награда за нея щеше да бъдеш…

Малагеш пак се бори да не повърне. Самата мисъл, че това същество (изобщо не може да си го представи като човек) знае какво е направила по време на Жълтия поход и го одобрява, е непоносимо гнусна.

— Затвори си устата! Не искам това!

Той пуши и я наблюдава със странно преценяващ поглед.

— Искаш да намериш Града на остриетата. Помня това. Защо?

— За да последвам жената, която е дошла тук преди мен.

Той клати глава.

— Не. Не е така. Гледах пътешествието ти от западните страни. Помня идването ти, помня как се пребори да стигнеш до мен. Ти проля кръв по моите планини, в моята страна. И докато го правеше, аз надничах в тайната ти душа. — Той заваря очи. — Помня… Помня… — Отваря очи. — Ти искаш да намериш Победоносната армия на Белите брегове в Града на остриетата. Намислила си да ги намериш и да ги възпреш, да не допуснеш тяхната последна война.

Малагеш не казва нищо.

— Защо? — пита той някак озадачено.

— З-защо ли?! Защо бих искала да попреча на армия да унищожи света ли? Това ли ме питаш?

— Говориш така, сякаш те са нещо нездраво. Някакво извращение. Сякаш войната е нещо мимолетно.

— Знам, че не я искам пред проклетия си праг!

Той клати глава.

— Но това е неправилно. Войната е светлина. Войната и стълкновенията са енергиите, чрез които този свят съществува. Да твърдиш обратното е като да казваш, че твоите вени не са пълни с кръв, че твоето сърце е неподвижно и безмълвно. Някога разбираше това. Някога, из хълмовете на тази страна, ти проумя, че да воюваш означава да си жива, че да проливаш кръв означава да се наслаждаваш на слънчевите лъчи. Защо си го забравила? Защо ще се бориш срещу тях, вместо да се присъединиш?

— Да се присъединя ли? — повтаря тя с гневно изумление. — Към воините, поробили моя народ?

— А вие не поробвате ли народи и сега? — пита мъжът. — Вериги се коват от различни и чудновати метали. Бедността е един от тях. Страхът също. Както ритуалите и обичаите. Всяко въздействие е някакъв вид поробване, начин за принуда хората да правят онова, на което дълбоко в душите си се противят. Не накара ли твоята страна останалия свят да свикне с подчиненото си положение? Когато носиш униформа и вървиш по тази земя, хората тук не изпитват ли уплашени нуждата да се преклонят с наведени глави?

— Ние не оставяхме шибани масови гробове след себе си! — изръмжава Малагеш. — Не изтезавахме, не изтребвахме тълпи, не се гаврехме с хората, за да получим каквото ни е нужно!

— Убедена ли си? Ти подпалваше къщи в нощта и семейства загиваха в пламъците. Аз помня. А сега се оглеждаш към миналото с такива угризения, че си казваш: „Тогава имаше война и аз сгреших.“ — Той се привежда напред, прастарото лице сякаш пламти от страсти. — Но това е лъжа. Ти съзря светлината. А сега, след като се върна в мрака, копнееш да си втълпиш, че никога не е имало светлина. Но тя си остава в света. Не можеш да изтриеш написаното в сърцата на хората. Дори ако Великата майка никога не бе идвала сред нас, пак щеше да знаеш това.

Малагеш усеща сълзи по бузите си.

— Времената — казва вбесена — са други. И аз съм друга. Войниците вече не посвещават живота си на изтребление и завоевания.

— Грешиш — отвръща мъжът с плътен звучен глас. Металните стени на купола, всичките кинжали, мечове и копия, сякаш отекват с всяка негова дума. — Вашите властници и техните внушения ви пробутаха тази разводнена измама за войната, за воина, впрегнат в прищевките на цивилизацията. Но макар че си приписват добри обноски, вашите властници охотно ще пожертват живота на войник, ако така ще си помогнат в преструвките, ако така запазят ниска цената на първобитното благоденствие. Биха изпратили децата на другите хора да умрат и чак по-късно биха се сетили за това, за да почетат паметта им величаво и гръмогласно, да възхвалят тяхната саможертва. Цивилизацията не е нищо друго освен придържане към тези похвати за страхливци в убийствата.

Димът около нея се сгъстява и тя го различава трудно.

— Само дивак си представя мира така!

— Не. Такава е истината. И ти я знаеш. Ти беше несравнимо по-честна, когато изби свои съратници.

Малагеш се смръзва. Димът все така се стеле във въздуха. Старецът мига мудно с празните си бели очи и смуче пушек от лулата си.

— Какво каза? — прошепва тя.

— Знаеш какво казах — отговаря той невъзмутимо. — Онези твои подчинени, които не искаха да се подчиняват. И когато това се случи, ти направи необхо…

Нарезната пушка е опряна в рамото й, тя се устремява напред и скача пред дима. Старецът не охка, не издава нито звук, когато цевта го удря по челото и го притиска в стената от остриета.

Малагеш се навежда към него.

— Говори де — подканя го шепнешком. — Говори ми, старче, и ще видим мога ли да излея водата на паметта от твоята шибана кратуна.

— Виждаш каква си сега — мълви той безметежно. — Виждаш накъде те водят инстинктите. Защо отричаш това, което си?

— Разкажи ми за проклетия ритуал! Кажи ми как да стигна до Града на остриетата!

— За ритуала ли? Ами че ти го знаеш. Познаваш Прозореца към Белите брегове.

— Но това няма да ми помогне да се прехвърля!

— Ти обаче знаеш и липсващата съставка, която ще го допълни — твърди старецът. — Проляла си толкова много от нея навремето, тече и в твоите вени — кръвта на убиец. Какво друго да бъде?

Малагеш натиска главата му малко по-силно.

— Какви ги говориш? Ако ми подхвърлиш още някоя гатанка, имаш шибаната ми дума, че ще съжаляваш.

— Веднъж видя статуя — хрипти мъжът. — Статуя на Великата майка, седнала пред голям казан. Ако го напълниш с морска вода и с кръвта на убиец, колкото би се побрала в пикочен мехур от коза, и след това извършиш Прозореца към Белите брегове пред казана, ще успееш да се прехвърлиш — през морето, през света, в земите на мъртвите.

Малагеш се връща мислено назад. Спомня си, че когато е видяла Града на остриетата, е била на площадката със статуите пред великанската бяла скулптура на Воортя… и пред нозете й е имало нещо като огромна вана.

— Онова, което поддържа живот, посветен на смъртта — казва тя, — се използва, за да тласне жив човек в земята на мъртвите. — Дърпа се крачка назад и го пуска. — Каква ирония.

Старецът мига с ококорените слепи очи.

— Ти си мислиш, че ще нахлуеш там. Мислиш си, че нападаш вражески стан. Не е вярно. Ти се връщаш у дома. Ти заслужаваш живот отвъд смъртта.

— Я си го начукай — сопва се Малагеш. — Сега ми кажи за мечовете — мечовете на пазителите. Някой ги е намерил, научил се е да ги прави. Кой?

— Това не знам — отговаря той тихо. — Не знам такива неща.

— Някой е идвал на този остров, за да плячкосва вашите свещени гробници! Трябва да е бил и при тебе!

— Не помня. Нямам такива спомени.

— Някой шибаняк възкреси свети Жургут! Само не ми разправяй, че не знаеш кой стои зад това!

— Помня онези, които проливаха кръв — казва мъжът. — Помня мъртвите. Помня битката, победителите, победените. Помня важното. Всичко останало е дреболия.

— Някой се опитва да ни навлече Нощта на Морето от мечове! Как ще се случи? Как работи това?

— Работи? Все едно говориш за устройство, за машина? Ти описваш неизбежното. Попитай защо звездите се въртят в небето, попитай защо водата тече по склона. Попитай какви са механизмите на това. — Клепачите му се спускат. — Тя обеща да се случи. Затова ще се случи. Такъв е светът.

— Ще те убия, проклет да си! — вика Малагеш и вдига пушката. — Ще го направя, ако не ми отговориш!

— Ако можех да умра, бих се съгласил. Не се боя от смъртта. Но ти си в моя свят и това място не би позволило да умра.

— Хайде на бас, че мога да ти причиня…

Той върти глава.

— Въобразяваш си, че изтръгна насила истината от мен. Заблуждаваш се — аз искам да видиш отново Града на остриетата, защото ще видиш истината там. Истината за света и за тайните на твоята душа. Сега иди… и виж.

Отваря широко уста и изригва горещ облак лютив дим. Толкова много е, че Малагеш няма как да не се запрепъва навън, закрила очи със сгъвката на лакътя си. Зърва мержелееща се лунна светлина, залита натам и с облекчение вдишва дълбоко, щом излиза на чист въздух.

 

 

Свлича се на земята, наслаждава се на усещането за хладна мокра пръст между пръстите си и на изтръгването си от онова ужасно място.

— Той беше ли там? — пита Зигне. — Какво научи? Получи ли каквото ти е нужно?

Малагеш вдига глава. Зигне я гледа облещена, стиска граната и единият й пръст е пъхнат в халката на предпазителя. Усмихва се изнервено и прибира гранатата.

— Е… ти каза да чакам трийсет минути.

Малагеш кашля и плюе настрани.

— Шибан мръсник… — казва прегракнало.

— Какво ти е? Добре ли си?

— Не. Хич не съм добре, мамка му. — Малагеш се изправя на омекналите си крака и поглежда към купола. — Отдръпни се. Чак зад дърветата. Веднага!

Зигне отстъпва заднешком.

— Защо?

Малагеш взема граната от колана си, изтръгва предпазителя със зъби (зад нея Зигне крясва: „Какво правиш?!“) и я мята във входа на купола. Двете побягват.

Малагеш изтичва през арката, плъзва се в калта, кляка и закрива главата си с ръце. После чака. И чака.

Нищо. Нито гръм, нито трясък.

Чака още малко. Пуска главата си и вижда Зигне пльосната по корем в шубраците.

— Гранатата… да не е била дефектна? — пита Зигне.

— Не! — фучи Малагеш и става. — Не беше дефектна. Той каза, че това нещо не му позволява да умре. Шибаният мръсник. Не му позволявало да умре!

Отива под арката и се вторачва в купола; трепери от ярост.

— Начукай си го! — изревава към купола. — Чуваш ли ме там вътре? Начукай си го!

Няма отговор. Само дърветата се полюшват на вятъра.

Зигне се надига от земята.

— Генерал Малагеш, аз… аз мисля, че трябва да си вървим.

Малагеш иска да опита отново, да хвърли друга граната в проклетия купол и да чуе ехтящия грохот, просто за да нарани поне мъничко онзи гад…

— Генерале?

— Какво? — мънка тя отнесено. — А?

— Трябва да си вървим. Хайде, да се махаме. Сбъркахме, като дойдохме тук.

Малагеш се обръща като насън и тръгва надолу по Зъба със Зигне. Чак на половината път проумява, че е плакала.

 

 

Далеч от острова, в открито море, Малагеш седи на палубата и се взира в отражението на луната в океана. Зигне е на руля, насочва сръчно яхтата сред тъмните вълни. Не са продумвали от поне три часа.

Накрая Зигне пита:

— Видя го, нали?

Малагеш не отговаря. Представя си колко приятно ще е да се гмурне от палубата в тези мрачни вълни и да усети как теченията я повличат надолу.

— Още изглеждаш зле, след като излезе оттам — продължава Зигне. — Все едно си болна. И изобщо не говориш за това. Той да не е… Направи ли ти нещо? Да не те е отровил или нещо друго?

— Не. Адове, не знам. Може и така да е. — Зигне се намества на палубата до нея. Малагеш не я поглежда. — Може и самата аз да съм се отровила много отдавна. А чак сега разбирам това.

Зазяпва се във водата, поглежда протезата си. Лакътят я боли. Главата й тежи, дори очите й тежат. Изведнъж й е твърде трудно да гледа каквото и да е, да помръдне.

И тя започва да говори.

Разказва на Зигне за Похода и за Шовейн, градче насред нищото извън Баликов преди четирийсет години. Разказва за бивака в нощта след онзи ден, за клането на отмъкнатите свине, мракът пълен с тяхното квичене и миризмата на кръв. За димящите развалини на града малко по-нататък.

Разказва й как е седяла и е точила ножа си пред палатката на Бисвал. Тогава Санкар и Банса минаха край нея, влязоха в палатката на капитана и подхванаха тих разговор с него.

Бисвал я повика и щом тя влезе, каза:

— Лейтенант, тези двама младежи са решили, че нямат желание да продължат.

И тя каза:

— Така ли, господин капитан?

— Да, така. Те са на мнение, че направеното от нас тук е… как се изрази, Банса? „Напълно безнравствено“ ли?

— Да — потвърди Банса. — Да, господин капитан, аз… Ние просто не смятаме, че е редно да вършим това. Не можем да го правим повече. И няма да го правим. Съжалявам, господин капитан, но просто не можем да участваме в това. Можете да ни арестувате, но ние ще се опитаме да избягаме.

— Колко красноречиво — отбеляза Бисвал. — Нямаме възможност да ви задържим под стража и не мога да си губя времето с публичното ви бичуване. Май не ни остава друг избор освен да ви освободим от служба.

Как се изненадаха. Стъписаха се. Но докато излизаха, Бисвал я погледна и каза тихо:

— Постарай се да не хабиш стрели.

И тя разбра. Знаеше, че ще се стигне до това, още в мига, когато Банса си беше отворил устата.

Излязоха и Бисвал ги спря пред палатката. Обърна се усмихнат и им каза:

— Момчета, само още нещо…

Гласът му беше толкова дружелюбен, толкова весел. Погледна Малагеш с блеснали очи и ножът й вече беше извън канията.

Нощта беше толкова пълна с квичене и миризмата на току-що пролята кръв.

Гледаха я как го направи. Целият бивак. Не реагираха. Само слушаха, докато Бисвал им каза, че тези двамата са дезертьори и страхливци, а Жълтият отряд не може да си позволи да търпи това. И че няма да го търпи, в никакъв случай.

— Онези, които не желаят да воюват срещу нашите врагове, също са наши врагове.

Тя избърса ножа в ръкава си. Колко ярка беше кръвта.

— И ще се отнасяме с тях както заслужават — завърши Бисвал.

Обърна се и влезе в палатката.

 

 

Зигне и Малагеш седят смълчани на палубата.

— На колко години беше тогава? — пита Зигне.

— На шестнайсет.

— В името на морето…

Тя обаче казва на Зигне, че това не е оправдание. Онези деца й се доверяваха. Но ако бяха дезертирали и ако бяха довели континенталите при Жълтия отряд, всичко щеше да е напразно. Всяко тяхно страшно деяние щеше да е напразно.

А може би… Може би Малагеш просто не искаше Походът да свърши. За нея това вече беше целият свят. И ако Банса и Санкар ги бяха напуснали, магията щеше да изчезне.

Но магията изчезна неизбежно с края на Похода.

Как жадуваше да умре тогава. Извън армията, залутана в цивилизования свят, тя не можеше да понесе стореното. Предизвикваше света да я убие, да направи вместо нея онова, за което тя не можеше да се престраши. Но светът не го направи. Животът си продължаваше, просто си продължаваше.

Опитва се да обясни на Зигне какво проклятие е да продължиш да живееш. Да не те сполети нищо лошо.

Но един ден се появи полковник Адхи Нур, предложи й да се върне в армията в онази западнала пивница, където въздухът бе натежал от застоял дим и воня на влажно дърво. И тя изведнъж си помисли, че може да изкупи всичко. Нямаше как да заличи миналото, но може би нямаше да позволи това да се случи отново. Някои млади мъже и жени — и континентали, и сейпури — не се бяха завърнали у дома заради нея. Но тя поне щеше да се постарае същата участ да не застигне и други. Така поне в тяхната смърт щеше да има някакъв смисъл. Начин да поправи поне част от всичко, което бе счупила.

Четирийсет години обучение и опит. Четирийсет години усърдие. И всичко се разпадна на късчета в Битката за Баликов. А после Шара Комейд шепнеше до болничното й легло за съюзници, генерали и повишения…

Всичко уж трябваше да се промени. Но не се промени. Колкото повече се издигаше, толкова по-безполезна се чувстваше. Всичките историци, офицери и политици описваха пожертването на живот със студено клиничния език на банкери. Толкова далеч от фронтовата линия, от разровената кална пръст и кънтящите в нощта писъци. Всичко това продължаваше да се случва, само че сега тя не го виждаше с очите си.

И въпреки че вече беше толкова откъсната от всичко, тя го сънуваше все по-често, събуждаше се посред нощ плувнала в пот, шумът на Битката за Баликов още ехтеше в ушите й. Ръката й все така смъдеше от болка, която никакви лекарства не успяваха да облекчат. Някои лекари намекваха, понякога дори учтиво, че болката може и да не е в тялото, а в главата й. С други думи — боли я, защото тя иска да я боли.

Един ден отиде във военна болница — видя бойци, които са били на фронта, за пръв път от много време. И всички тези млади мъже и жени по леглата сякаш бяха сдъвкани от някаква машина… Но всеки от тях се мъчеше да й отдаде чест. В края на краищата тя беше генерал.

Болката в ръката внезапно стана непоносима. Струваше й се, че има ножове в лакътя и те режат костта, игли се забиват в костния мозък и я гризат като термити. Отпусна се на колене, сама на стълбата в болницата, лицето й бяло от болка, обливаше се в пот и скърцаше със зъби, за да не се разкрещи, да не повика лекарите и да им каже: „Отрежете я, отрежете това нещо от мен, отрежете го веднага, веднага, веднага…“

Припадна. Един санитар я намери просната на стъпалата, приличала на труп. Когато я свести, попита дали нещо я мъчи. И тя каза „да“.

Нещо я мъчеше. И тя вече знаеше какво е.

Каква страхлива лъжа беше всичко! Имаше още и още сражения, а тя си оставаше безпомощна както преди. Въпреки всичките си медали и цялата си власт нищичко не можеше да промени в живота на онези, които командваше. И войници, и цивилни продължаваха да умират. А тя не можеше да си позволи да забрави…

— И аз избягах — казва Малагеш. — Не знаех какво друго мога да направя. Щях да се изтормозя, ако бях останала. Щях да лъжа и себе си, и всички други, ако бях останала. Затова се скрих чак на един песъчлив бряг.

Но и това не помогна. Всяка нощ се будеше с ехото на битката в ушите си, всяка сутрин ръката я болеше.

Един ден получи писмо от министър-председателката. От смъртоносната дребничка Шара Комейд, която бе поваляла безброй правителства и чиновници — накрая дори в собствената си страна. И незнайно как Шара се бе досетила за онези няколко думи, които ще повалят и Малагеш, за мечтата, която Малагеш се бе надявала пламенно да сбъдне толкова години — думите, надраскани на лист и донесени от подгизналия в онзи задух Питри Сатурашни…

— Изход — казва Малагеш. — Тя ми предложи начин да постигна онова, което винаги съм искала. Да помогна всичко да се промени. За да има смисъл.

— Тук? Във Воортяштан?

Малагеш се е вторачила в черните вълни и мълчи.

— Да — казва след малко. — Поне си го мисля. Ако Воортяштан може да се промени, значи всичко може да се промени. Нали?

Зигне не отговаря, само върти полека руля.