Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (7)

Дворецът Хамптън Корт
Коледа 1543 г.

Веслата на кралската баржа, заглушавани от студената мъгла, която се стеле на тежки валма по реката, се потапят и изваждат от водата с едно плискащо движение. С всеки удар лодката се устремява напред, а после сякаш си отдъхва, преди да потегли отново напред, сякаш диша, плъзгайки се по жива река: подскача, а после се укротява. Водни кокошки и други водни птици бързат да побегнат от нас пред баржата, издигат се над водата и дългите им крака се влачат зад тях. Ширококрила чапла излита тежко от тръстиките на речния бряг, пляскайки бавно с огромни криле; над нас крякат чайките. Приближаването към Хамптън Корт в кралската баржа по реката, докато светлината на яркото зимно слънце пробива през кълбящата се студена, мокра мъгла, създава у нас чувството, че виждаме как пред взора ни изниква вълшебен дворец, сякаш той също се носи плавно по студената вода.

Сгушвам се дълбоко в дебелите си кожи. Донесли са ми скъпи, лъскави, черни самурени кожи от гардероба на лондонския ми дом в замъка Бейнардс. Знам, че тези са принадлежали на моята предшественичка, Катрин Хауард. Не е нужно да питам: опознала съм уханието й, запомнящ се мускусен мирис — сигурно е ръсела обилно всичко с него. Щом ми донесат нова рокля, мога да усетя мириса й, сякаш тя ме преследва с уханието си, както ме преследва и в живота. Не мога да не се запитам дали не се е опитвала да удави по този начин вонята на гниещия му крак, както правя аз с розовото масло. Поне отказвам да нося обувките й. Донесоха ми един чифт, със златни токове и кадифени носове, направени сякаш за съвсем малко дете. Сигурно е приличала на момиченце до съпруга ми, по-млада от него с повече от трийсет години. Сигурно е изглеждала като негова внучка, когато е танцувала с младите хора от двора и е хвърляла погледи към неговите оръженосци, търсейки своя млад любовник. Нося роклите й, които са прекрасно ушити и богато избродирани, но няма да ходя с обувките й. Поръчвам си нови, дузини и дузини чифтове, стотици. Моля се да не я сънувам, докато вървя по стъпките й в Хамптън Корт, увита в кожите й — нея и всички други. Плавам в баржата на Катерина Арагонска, загръщам се със самурените кожи на Кити Хауард, и си мисля, че студеният вятър, който духа надолу по реката, ще отвее присъствието й, ще отвее всички призраци, а скоро кожите й, толкова меки и пищни, ще станат наистина мои и, като се докосват постоянно до шията и раменете ми, ще попият моето ухание на портокалови цветчета и роза.

— Не е ли прекрасен? — пита ме Нан, загледана напред, където дворецът блести на светлината на утринното слънце. — Не е ли най-хубавият от всички?

Всички многобройни домове на Хенри са достойни за възхита. Този дворец той отне от кардинал Томас Улзи, който го построи от тухли в наситения цвят на червена роза, с високи орнаментални комини, широки вътрешни дворове и изящно планирани градини. Завършили са промените, които Хенри ми обеща, и сега тук има ново крило за кралицата, с изглед към градините и далече от кухните. Това ще бъдат моите покои; по прясно лъснатите с восък дъски на пода няма да бродят призраци. Има широк каменен пристан, който се простира по продължение на речния бряг, а когато нашата баржа и останалите придружаващи я кораби се показват, по всички пилони се веят знамена и се разнася гръмък оръдеен залп, за да приветства краля с „добре дошъл у дома“.

Шумът ме кара да трепна, а Нан се засмива:

— Трябваше да чуеш какво беше в деня, когато доведохме Ана Клев в Лондон — казва тя. — Бяха наредили на баржите по реката да стрелят с топове, а фойерверките осветиха небето като при гръмотевична буря.

Баржата се приближава бавно до каменния пристан и гребците прибират веслата. Отеква нов силен залп и подвижният мост е спуснат на брега. Кралските телохранители, в ливреите си в зелено и бяло, слизат с тропот по ниските каменни стълби и се строяват на кея. Тръбачите изсвирват силно, кралските служители излизат пред вратите на двореца и застават, сковано, гологлави в зимния студ. Кралят, който е подпирал крака си на украсено с бродерия ниско столче под един навес на кърмата, се изправя мъчително на крака и тръгва пръв, тъй като има нужда от по един човек от двете си страни, за да го крепят по леко люлеещата се палуба. Тръгвам след него, и когато застава стабилно на бялата мраморна настилка на кея, той се обръща и хваща ръката ми. Тръбачите свирят химн, какъвто се изпълнява по време на шествия, слугите се кланят ниско, а тълпата, която стражите удържат встрани от кея, реве името на Хенри — и моето. Осъзнавам, че бракът ни е добре приет не само в нашия двор и в чуждестранните кралски дворове, но и тук, извън столицата. Кой би повярвал, че кралят може да се ожени отново? За пореден път? Кой би повярвал, че той ще вземе красива вдовица и ще й дари отново богатство и щастие? Кой би повярвал, че той ще вземе англичанка, провинциална жена, жена от презряната и будеща страх Северна Англия, и ще я постави в самото сърце на изискания южняшки двор, и че тя ще засенчи всички? Те ликуват и крещят името ми, размахват документи, които искат да видя, молби, които искат да удовлетворя, а аз се усмихвам и махам в отговор. Управителят на домакинството ми върви сред тях и събира писмата им, за да ги прочета по-късно.

— Хубаво е, че изглеждаш добре — отбелязва Хенри кратко, докато минаваме бавно през широко разтворените врати.

Прави лека гримаса, тъй като всяка стъпка му причинява болка. — Не е достатъчно да бъдеш кралица, трябва да изглеждаш като такава. Когато хората излизат да ни видят, искат да видят двойка, която стои много над тях, с внушителна осанка, по-величествена от всичко, което са си представяли. Искат да изпитат страхопочитание. Гледката би трябвало да буди у тях усещането, че виждат създания, стоящи високо над тях, като ангели, като богове.

— Разбирам.

— Аз съм най-могъщият мъж в кралството — казва Хенри простичко. — Навярно най-могъщият в света. Хората трябва да разберат това още в мига, щом ме видят.

Целият двор чака да ни поздрави в голямата зала. Усмихвам се на чичо си, който скоро ще стане пер на кралството, и на брат ми, който ще стане граф на Есекс, благодарение на мен. Всичките ми приятели и роднини, наскоро сдобили се с богатство благодарение на моето покровителство, са тук за Коледа, а също и по-видните благородници на кралството, семействата Хауард, Сиймор и Дъдли; новоиздигналите се мъже като Томас Ризли, неговият приятел и съмишленик Ричард Рич, другите придворни и духовниците в своите алени и пурпурни одежди. Стивън Гардинър е тук, напълно незасегнат от разследването на архиепископ Кранмър. Покланя ми се и ми отправя уверена усмивка.

— Ще те науча да бъдеш кралица на Англия — казва Хенри тихо в ухото ми. — Когато погледнеш тези богати и влиятелни мъже, ще знаеш, че можеш да се разпореждаш с абсолютно всеки един от тях; поставил съм те над тях. Ти си моя съпруга и моя помощница, Катрин. Ще те превърна в изтъкната и влиятелна жена, моя истинска съпруга, най-влиятелната жена в Англия, както аз съм най-могъщият мъж.

Не отхвърлям скромно думите му, срещам студения му, решителен поглед. Думите може и да са любящи, но лицето му е сурово.

— Ще бъда ваша съпруга във всяко отношение — обещавам. — Това е задачата, която съм поела, и ще удържа на думата си. Ще бъда кралица на тази страна и майка на децата ви.

— Ще те посоча за регент — заявява той. — Ти ще властваш над тях. Ти ще имаш власт над всеки, когото виждаш тук. Ще им стъпиш на шиите.

— Ще управлявам — обещавам му. — Ще се науча да управлявам, както управлявате вие.

* * *

Дворът ме посреща и ме почита като кралица. Почти бих могла да си повярвам, че никога не е имало друга преди мен. На свой ред аз посрещам топло най-малките деца, принц Едуард и лейди Елизабет, и ги приобщавам към едно кралско семейство, към което никога не са принадлежали истински преди. Идват и кралските племеннички: лейди Маргарет, дъщерята на сестрата на краля, кралицата на шотландците, и малката лейди Джейн Грей, внучката на неговата сестра, френската кралица. Принц Едуард представлява затрогваща смесица от официално държание и свенливост. Още от деня на раждането си е обучаван да знае, че е син и наследник на Тюдорите, и че очакванията към него са огромни. За разлика от него Елизабет никога не е била уверена в положението си: по отношение на името и дори на безопасността й съществува крайна несигурност. След екзекуцията на майка си тя е паднала, почти за една нощ, от величието на мъничка обичана принцеса, към която се обръщат с „Ваша светлост“ в собствения й дворец, до положението на пренебрегвано незаконородено момиче, наричано „лейди Елизабет“. Ако някой успее да докаже истинността на слуховете, които още витаят около въпроса кой е баща й, тя в миг може да се превърне в осиротялата „госпожица Смийтън“.

Би следвало семейство Хауард да я обичат и подкрепят като момиче от тяхна кръв, дъщеря на кралицата Болейн, тяхната родственица. Но когато кралят отчита понесените оскърбления и се вглъбява в мрачни размишления за причинените му злини, последното нещо, което херцогът и синът му биха искали да си спомни, е че са напъхали в леглото му няколко момичета от дома Хауард и две от тях са поставили на трона, и че те и двете в крайна сметка са били застигнати от страдания, немилост и смърт. Ту подкрепят малкото момиче, ту го пренебрегват, както е угодно на целите им.

Тя не може да бъде сгодена за никой чуждестранен принц, докато никой не знае със сигурност дали е принцеса или копеле. Не може дори да бъде подобаващо обслужвана, докато никой не знае дали следва да бъде наричана „принцеса“ или „лейди Елизабет“. Никой освен гувернантката й и лейди Мери не е обичал това малко момиче, и единственото й убежище от страха и самотата са книгите.

Сърцето ми се изпълва със съчувствие към нея. Защото аз също някога бях момиче, твърде бедно, за да привлека подходящ жених, момиче, което се обръщаше към книгите за компания и утеха. Веднага щом тя идва в двора, се погрижвам да й дадат спалня близо до моята. Държа я за ръка, докато отиваме заедно към параклиса всяка сутрин, и ние прекарваме деня заедно. Тя откликва с облекчение, сякаш цял живот е чакала майка, и аз най-сетне съм се появила. Чете с мен, а когато идват проповедниците от Лондон, ги слуша и дори се включва в обсъждането на техните проповеди. Обича музиката, както и всички ние; обожава хубавите дрехи и танците. Мога да я уча, а след няколко дни вече и да се шегувам с нея, да я галя, да я упреквам, и да се моля с нея. Съвсем скоро вече я целувам по челото сутрин и й давам майчина благословия вечер, почти без да се замислям.

Лейди Мери приема с радост това коледно семейство като млада жена, която предпазливо е вървяла на пръсти през света след прогонването на майка си. Сякаш е сдържала дъха си, обзета от страх, и най-сетне може да въздъхне облекчено. Най-сетне знае къде е редно да бъде: и живее в двор, в който има свое почетно място. Не бих си и представяла да се държа с нея като майка — би било нелепо: ние сме почти на еднаква възраст, но двете можем да бъдем като сестри, създавайки дом за двете по-малки деца, да забавляваме и утешаваме краля, и да поддържаме съюза на страната с Испания: с роднините на Мери. Подкрепям религиозните реформи, за които баща й е отсъдил, че са правилни; естествено, тя би искала църквата да се върне под управлението на Рим; но мисля, че колкото повече слуша за философите, които искат да върнат църквата към първоначалната й чистота, толкова повече ще подлага на съмнение миналото на папизма, довел църквата до поквара и допринесъл за лошото й име.

Вярвам, че Словото Божие означава за нея нещо повече от празните символи, които красяха църквите и манастирите, безсмислената ритуалност, използвана да заслепява хората, които не могат да четат и да мислят сами. Когато помисли за това, както аз мисля за него, със сигурност ще подкрепи реформата, както я подкрепям аз.

Макар че може и да имаме разногласия по точките на доктрината, тя идва всеки ден в покоите ми и слуша четенията. Тази Коледа съм избрала любимите псалми на покойния епископ Фишър. Това е интересен пример за деликатния път, по който пристъпвам: той включва търсения, но изключва предизвикателствата. Епископът, свят човек, който пишеше прекрасно, умря за църквата на Рим, опълчвайки се на краля. Той бе някогашният изповедник на Катерина Арагонска, майката на Мери, затова е естествено и подобаващо за една дъщеря тя да има добро мнение за него. Мнозина, които тайно мислеха като него, сега са предпочитани съветници на краля, затова отново е позволено да се четат писанията на епископа.

Моят изповедник, епископ Джордж Дей, е служил като капелан на Фишър и е обичал господаря си. Чете от сбирката му с псалми на латински всеки ден, и никой не може да отрече, че тези Божии слова са прекрасно преведени от стария епископ от оригиналния гръцки. Това е скъпоценно наследство: от гръцки на латински, а сега дамите от покоите ми, моите духовници, лейди Мери и дори малката Елизабет и аз, работим по английския превод. Езикът е толкова прекрасен, та ми се струва нередно само онези, които разбират латински, да могат да четат онова, което този свят човек е съчинил. Мери е съгласна с мен, а прилежанието й в работата и красотата на речника й превръщат всяка сутрин в изключително интересно време — не само за мен, но и за всичките ми дами.

Завареният ми син Едуард е най-скъпото ми дете, любимецът на двора. Говори нелепо официално, скован е от етикета, и въпреки това копнее да бъде обичан и милван, закачан и гъделичкан, като всяко нормално момче. Бавно, постепенно, чрез закачки, игри и глупави шеги, докато споделяме учение и забавления, той започва да се държи непринудено с мен, а аз се отнасям към него така, както се отнасях към двете си заварени деца в дома на Латимър, когато бяха под моите грижи — с привързаност и уважение, без никога да се опитвам да заместя майката, която бяха изгубили, но ги обичах, както може би ги е обичала тя. До ден-днешен Маргарет Латимър все още ме нарича „Почитаема майко“, а често пиша и на заварения си син Латимър. Уверена съм, че тук също мога да дам на тези кралски деца майчина любов. Преценявам, че е най-добре да се отнасям с Едуард свойски и непринудено — да създавам впечатлението, че сме любящо, безгрижно семейство, че може да ми има доверие, че умея да се държа непринудено с него.

След като съм се борила за мястото си в света — първо в къщата на злонравен свекър, а после като млада съпруга на студен и сдържан съпруг, преди да дойда в един кралски двор като незначителна вдовица — съм научила, че най-скъпоценното нещо е да имаш място, където можеш да бъдеш такъв, какъвто си, където някой може да те види с истинската ти същност. Едуард идва в приемната ми, където изслушвам прошения, и тук е посрещан както като принц, така и като малко момче. Вдигам го на големия си трон, за да седи до мен, да слуша и да си говори тихо с мен, да бъде детето, което е, а не някаква малка марионетка, която всички оглеждат тайно, питайки се какво може да направи, за да подобри изгледите им за успех.

— Кейт, ти си всичко, което се надявах да бъдеш — казва кралят, идвайки в покоите ми късно една нощ. Предполагала съм, че е заспал в собственото си легло, и придворната ми дама, която се е настанила за нощта на сгъваемото легло, побързва да изчезне, като прави лек реверанс и затваря вратата зад себе си.

— Благодаря ви — казвам, малко стресната.

— Ще ти окажа още по-голямо доверие — казва ми той, като намества едрото си тяло в леглото ми. — Не, мога да се справя — казва, като вдига ръка и тежко се надига до полуседнало положение. — Ти ще се грижиш за кралството в мое отсъствие. Том Сиймор си свърши работата: имаме съюз с Ниските земи, имаме договор с Испания, готови сме да тръгнем на война с Франция.

Името, внезапно подметнато в разговора, докато седя в леглото си почти гола, ако не се брои тънката ленена нощница, ми причинява почти физически шок, сякаш някой ме е разтърсил силно и е изкрещял високо името му в тихата стая. Осъзнавам, че кралят ме наблюдава внимателно.

— Разтревожена ли си? — пита той. — Какво има? Побеля като платно!

— От мисълта за война — казвам неуверено. — Само при мисълта за опасност.

— Ще отида лично — обявява той. — Аз. Лично. В самото сърце на опасността. Няма да изпратя армиите си без мен. Ще ги предвождам.

Затварям очи за миг. Томас почти със сигурност ще се прибере у дома. Ако е уредил подписването на договора, ще трябва да дойде в двора, за да получи заповеди. Ще се срещне с брат си и заедно ще свикат арендаторите и войниците си. Сигурно е, че ще го видя. Невъзможно е да страни от мен или да го избягвам. Той ще трябва да се поклони пред мен и да ме поздрави за щастието ми. Ще трябва да кимам и да изглеждам безразлична.

Потръпвам при мисълта за това. Всичко, което постигнах — с децата, с двора, с краля — беше постигнато с увереността, че никога няма да почувствам тъмните очи на Томас върху себе си, че никога няма да вдигна поглед и да видя, че ме гледа. Не съм сигурна, че ще мога дори да спя, ако той е под същия покрив. Не мога да си представя как лежа спокойно в леглото си, ако той е някъде в двореца, гол, завит само с един чаршаф, очакващ да потропам тихо на вратата му. Няма да зная как да танцувам, ако той гледа. А ако се окажем в една и съща редица за танц и настъпи момент, когато се доближим един до друг? Как ще почувствам докосването му, без да се обърна към него? А когато сложи топлата си ръка на талията ми? Как ще успея да си стъпя на краката, ако ме повдигне в haute dance^[1] и почувствам дъха му по бузата си? Когато ми помага да сляза от коня си, ще трябва да сложа ръце на раменете му; дали когато ме оставя на земята, ще се възползва от шанса да ме прегърне?

Нямам представа как ще мога да скрия колко отчаяно се нуждая от него. Не мога да си представя как трябва да го направя. През цялото време съм на показ; всички ме наблюдават. Не мога да си имам доверие; не мога да имам доверие на ръката си, че няма да потрепери, когато я протегна за вежливото леко докосване на топлите му устни. Това е двор, школуван в лошия навик да следи кралиците на Хенри. Наследих Катрин Хауард, нарицателно за неморалност. Всеки винаги ще ме наблюдава да види дали не съм глупачка като нея.

— Ще ги предвождам лично — повтаря Хенри.

— О, не — изричам немощно. — Милорд…

— Ще го направя — казва той.

— Но здравето ви?

— Достатъчно силен съм. Не бих изпратил армия във Франция без краля начело. Не бих поискал от тях да се изправят пред смъртта без мен.

Зная много добре какво се очаква да кажа, но се чувствам твърде мудна и глупава, за да оформя думите. Единственото, за което мога да мисля, е че Томас Сиймор се прибира у дома, в Англия, и че ще го видя отново. Питам се дали още мисли за мен, дали страстта му е непроменена, дали все още ме желае както преди. Питам се дали ме е изхвърлил от ума си, дали като мъж — е изрязал любовта и е посякъл желанието, скътал го е и го е забравил. Или и той, подобно на мен, още изпитва болезнен копнеж? Чудя се дали ще успея да го попитам.

— Нима не може да замине някой от вашите лордове? — питам. — Не е нужно да бъдете в предните редици.

— О, всички ще отидат! — заявява кралят. — Бъди напълно уверена в това! Мъжете Сиймор, мъжете от дома Хауард, от рода Дъдли, всички до един. Брат ти ще си заслужи новата титла и ще язди редом с мен. Но аз ще бъда начело на армията. Ще видят щандарта ми да се издига и ще го видят да влиза в Париж. Ще си върнем земите във Франция. Ще бъда действително крал на Франция.

Сключвам ръце, за да възпра треперенето им при мисълта, че Томас Сиймор отива на война.

— Страхувам се за вас.

Той улавя ръцете ми.

— Та ти си леденостудена! Толкова ли си изплашена? — усмихва се. — Не се страхувай, Катрин. Ще се върна у дома невредим. Ще потегля към победата и ще се завърна у дома тържествуващ. А ти ще управляваш Англия в мое отсъствие. Ще бъдеш регент, а ако Бог поиска от мен най-голямата жертва — той прави пауза и гласът му потрепва леко при мисълта за моята загуба, за загубата на Англия, — ако бъда отнет от теб, от моята армия и от страната си, тогава ще управляваш Англия от мое име, докато Едуард възмъжее.

Да ми прости Господ, първото, което ми идва на ум, е че ако Англия изгуби краля си, тогава ще бъда свободна да се омъжа, и Томас ще бъде свободен, и никой не би могъл да ни спре. После си помислям: ще бъда кралица-регент. След това си помислям: ще бъда най-могъщата жена в света.

— Дори не го казвайте — допирам студените си пръсти до малката му уста. — Не мога да мисля за това.

И това е истината. Наистина не трябва. Не мога да си позволя да мисля за друг мъж, докато съпругът ми се обляга назад на струпаните възглавници, при което въжетата на леглото проскърцват, и ме вика с жест да дойда при него, с едро розово лице, блеснало от пот и нетърпеливо очакване.

Целува върховете на пръстите ми.

— Ще ме видиш да се завръщам триумфално — обещава ми. — А аз ще знам, че сте моя вярна съпруга и помощница във всяко отношение.