Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (4)

Дворецът Оутландс, Съри
Лятото на 1543 г.

Нан е напълно права: дворът се разделя и сформира отново със заучена лекота, а аз се влюбвам в покоите си в двореца Оутландс. Той е построен на реката близо до Уейбридж като дворец за медения месец с Ана от Клев, така че Нан не може да твърди, че съвсем не е населен от призраци. Скръбта и разочарованието на Ана от Клев се долавят във всеки вътрешен двор. Нейната придворна дама, Катрин Хауард, се омъжила триумфално за краля в тукашния параклис; представям си как я е преследвал, задъхано изричайки нежни думи, куцайки възможно най-бързо през прекрасните градини.

Дворецът е построен с камък от абатството в Чъртси: всеки прекрасен каменен блок от пясъчник е съборен от мястото, където бил посветен Богу, за да стои там за вечни времена. Сълзите на вярващите сигурно са падали в хоросана; но никой не мисли за това сега. Дворецът е огромен и слънчев, близо до реката, проектиран като замък с кула във всеки ъгъл и огромен вътрешен двор. Моите покои гледат на юг, и са слънчеви и светли. Покоите на краля са в съседство с тях и той ме предупреждава, че може да влезе по всяко време, за да види какво правя.

През следващите няколко дни ние с Нан съставяме списъка на постовете в домакинството ми и започваме да ги запълваме с избраниците на краля, с наши приятели и роднини, а после, след като сме удовлетворили всеки, който има претенции към мен — с онези, на които искаме да помогнем да се издигнат. Поглеждам списъка, подготвен от Нан и нейните приятели, които подкрепят религиозните реформи. Настаняването им на служба в домакинството ми в двора и в покоите ми като мои компаньонки подсилва числеността им точно в момента, когато губят подкрепата на краля.

Той е одобрил обнародването на доктрина, изразена в „Книгата на краля“, която казва на хората, че трябва да се изповядват и да вярват в тайнството на литургията. Виното се превръща в кръв, хлябът се превръща в плът — кралят казва, че е така, и всички трябва да вярват. Той е махнал голямата Библия на английски от всяка църква във всяка енория и само на богатите и знатните е позволено да четат Библията на английски, и могат да го правят само у дома. Бедните и необразованите са толкова далече от Словото Божие, сякаш са в Етиопия.

— Искам начетени дами — казвам на Нан, почти свенливо. — Винаги съм смятала, че е трябвало да чета повече и да уча повече. Искам да подобря и френския, и латинския си. Искам да имам компаньонки, които са готови да учат с мен.

— Със сигурност можеш да наемеш частни учители — казва тя. — Намират се лесно като малките дългоопашати папагали. И би могла да поискаш произнасянето на следобедна проповед всеки ден; Катерина Арагонска го правеше. В покоите ти вече има хора с разнообразни мнения. Катрин Брандън е привърженица на реформата, докато лейди Мери вероятно е тайно предана на Рим. Разбира се, никога не би отрекла, че баща й е Върховен глава на Църквата — Нан вдига предупредително пръст към мен. — Всеки трябва да е много, много предпазлив какво говори. Но сега, когато кралят възстановява ритуалите, които забрани, и премахва английската Библия, която даде на народа си, лейди Мери се надява, че той ще стигне по-далеч и ще се помири с папата.

— Трябва да си изясня това — казвам. — Живеехме толкова далече от Лондон, не чувахме почти нищо и нямах достъп до книги. Освен това моят съпруг лорд Латимър вярваше в старите ритуали.

— Има мнозина, които все още вярват — предупреждава ме Нан. — Плашещ брой хора все още вярват, и печелят благоволение. Но ние трябва да се преборим с тях и да спечелим този спор. Трябва да върнем Библията в църквите за хората. Не можем да позволим епископите да отнемат Словото Божие от хората. Това означава да обрекат хората на невежество. Дори ти ще трябва да учиш дискретно, за да не нарушиш закона за ереста. Не искаме Стивън Гардинър да пъха грозния си нос в покоите ти, както навсякъде другаде.

Кралят идва при мен почти всяка нощ, но често не иска от мен нищо повече освен разговор, или да изпием по чаша вино, преди да отиде в собственото си легло. Седим заедно като стара влюбена двойка, той — във великолепна бродирана нощница, изпоцапана с петна по масивните му гърди и корема, подпрял болния си крак на столче за крака, аз — в черната си копринена нощница, с коса, прибрана в плитка.

Лекарят му идва с него, за да му даде вечерните дози лекарства: опиати за облекчаване на болката в крака, за главоболията, понеже очите му отслабват, лекарства, които да накарат червата му да се раздвижат, да прочистят урината му, която е опасно тъмна и лепкава. Хенри ми намига, когато ми казва, че неговият лекар му е дал нещо за подсилване на енергията.

— Може би ще направим син — предполага той. — Какво ще кажеш за един малък Йоркски херцог, който да последва моя принц?

— В такъв случай може ли да взема малко от това лекарство? — Уил Сомърс си позволява волностите, допустими за един официално утвърден шут. — Би ми дошла добре малко мощ нощно време. Иска ми се да съм бик, но съм агънце; наистина, аз съм малко агънце.

— Подскачаш и лудуваш? — усмихва се кралят, когато лекарят му подава нова отвара.

— Играя. Проигравам си състоянието! — Уил завършва шегата с каламбур и разсмива краля, докато пие, затова го потупва фамилиарно по гърба: — Полека, човече. Да не си изкашляш силата!

Усмихвам се и не казвам нищо, докато лекарят отмерва поредицата от малки отвари, но след като всички са излезли от стаята, казвам:

— Милорд съпруже, нали не сте забравили, че нямах дете от два предишни брака?

— Но си изпитала твърде малко радост от тях, нали? — пита той безцеремонно.

Разсмивам се тихо, смутено.

— Е, да, не бях омъжена за собствено удоволствие.

— Първият ти съпруг е бил не много повече от момче, съвсем безобиден, вероятно все още неспособен като мъж, а вторият беше изкуфял старец, вероятно импотентен — заявява кралят; това не е вярно. — Как би могла да се сдобиеш с дете от когото и да било от двамата? Изучавал съм тези неща и знам. Една жена трябва да изпита удоволствие, за да зачене дете. Трябва да изпита силна наслада, също както и съпругът й. Така повелява Бог. Така че, най-сетне, любима моя съпруго, имаш шанс да станеш майка. Защото знам как да доставя наслада на една жена, докато заплаче от радост, докато започне да вика за още.

Мълча, спомняйки си неволния вик, който надавах, когато Томас се движеше в мен, дъхът му излизаше учестено, а удоволствието ми се усилваше. След това откривах, че гърлото ме боли, и разбирах, че съм крещяла с лице, притиснато към голите му гърди.

— Давам ви думата си — казва кралят.

Отблъсквам мислите си и му се усмихвам. Зная, че не мога да изпитам удоволствие в леглото на мъртва жена. Няма как да е възможно влажните, му несръчни движения да ме дарят с дете, а седефчето би трябвало да предотврати раждането на чудовище. Но тъй като се е развел с две предишни съпруги, задето не са му родили син, бих била глупачка да кажа, че според мен няма да се сдобием с такъв — каквито и чувствени удоволствия да обещава.

Освен това, колкото и да е странно, откривам, че не искам да нараня чувствата му. Няма да кажа на Хенри, че не мога да изпитам страст към него, не и когато ми се усмихва и ми обещава екстаз. Най-малкото му дължа доброта, мога да му дам привързаност, мога да му засвидетелствам уважение.

Той ме повиква с жест да се приближа към него, докато седи на големия си стол до огнището.

— Ела да седнеш в скута ми, любима.

Отивам с готовност и сядам напряко на здравото му бедро. Той обвива ръце около мен, целува косата ми, слага ръка под брадичката ми и обръща лицето ми към себе си, за да може да ме целуне по устата.

— А радваш ли се да бъдеш много богата жена? — пита ме той. — Високопоставена жена ли целувам? Харесаха ли ти накитите? Взе ли ги всичките със себе си?

— Влюбена съм в тях — уверявам го. — А дрехите и кожите ми доставят такава наслада! Много сте добър към мен.

— Искам да бъда добър към теб — казва той. Отмята кичур коса от лицето ми и го прибира зад ухото ми. Докосването му е леко, уверено. — Искам да бъдеш щастлива, Кейт. Ожених се за теб, за да те направя щастлива, не само заради себе си. Не мисля само за себе си, мисля за децата си, мисля за страната си, мисля за теб.

— Благодаря ви — казвам тихо.

— Има ли нещо друго, което би искала да имаш? — пита той. — Ако можеш да се разпореждаш с мен, можеш да се разпореждаш с цяла Англия. Можеш да имаш морски копър от скалистите брегове на Дувър, можеш да имаш стриди от Уитстейбъл. Можеш да имаш злато от Тауър и оръдейни гюлета от манастира на миноритките^[1]. Какво би искала? Всичко. Можеш да имаш всичко.

Колебая се.

Изведнъж той улавя ръката ми.

— Не се страхувай от мен — казва нежно. — Хората сигурно са ти разправяли всевъзможни неща за мен. Сигурно си представяш, че си света Трифин, омъжена за чудовище.

Издавам лек задавен звук, когато назовава съня ми.

Той ме наблюдава внимателно.

— Любов моя — изрича. — Моя последна и единствена любов. Моля те, разбери това. Онова, което ще ти кажат хората за женитбите ми, е напълно погрешно. Аз ще ти кажа истината. Единствено аз зная истината, и никога не говоря за нея. Но ще кажа на теб. Когато бях момче, ме ожениха за жена, която не беше свободна да ме обича. Не го знаех, докато Бог не ме срази с печал. Едно след друго бебетата ни бяха отнети. Това едва не я уби, и разби сърцето ми. Трябваше да я оставя да си отиде, за да й спестя още болка. Трябваше да я освободя от един брак, който беше прокълнат. Беше най-трудното нещо, което съм правил. Но ако смятах да се сдобия със син за Англия, трябваше да я оставя да си отиде. Отпратих Катерина Арагонска, най-прекрасната принцеса, която Испания е отглеждала, и сърцето ми се късаше, когато го сторих. Но бях длъжен да го направя.

— А после, да ми прости Господ, бях прелъстен от жена, чиято единствена страст бе амбицията. Тя беше отровителка, магьосница и прелъстителка. Трябваше да съм по-разумен, но бях млад, копнеех за любов. Късно научих урока си. Благодаря на Бог, че спасих децата си от нея. Тя щеше да погуби всички ни. Трябваше да я спра и намерих смелостта да го сторя.

— Джейн Сиймор — моята избраница, единствената съпруга, която си избрах свободно, — беше единствената ми истинска съпруга, и ме дари със син. Тя беше като ангел, ангел, знаеш ли? И Господ си я прибра. Не мога да се оплаквам, защото тя ми остави син, а Неговата мъдрост е безкрайна. Бракът с онази жена от Клев бе уреден, тя ми бе доведена противно на желанията ми, от лоши съветници. Момичето на Хауард… — лицето му се надипля на гънки от тлъстина: — Бог да прости на семейство Хауард, задето изпратиха в леглото ми блудница — преглъща мъчително той. — Те измамиха мен, тя измами тях, всички бяхме заслепени от порочната й красота. Кейт, кълна се, ти ще ми бъдеш наистина добра съпруга, ако можеш да ме накараш да забравя болката, която тя ми причини.

— Ще го сторя, ако мога — казвам бързо. — Моля ви, не се разстройвайте.

— Сърцето ми е било разбивано — казва той искрено. — Повече от веднъж. Бил съм предаван — повече от веднъж. И бях благословен от истинската любов на добра жена — поднася ръката ми към устните си. — На два пъти, надявам се. Надявам се, че ти ще бъдеш моят втори и последен добър ангел. Надявам се, че ще ме обичаш, както ме обичаше Джейн. Зная, че аз те обичам.

— Ако мога — казвам меко. Искрено съм разнежена. — Ако мога, ще го сторя.

— Така че можеш да се разпореждаш с мен — казва той мило. — Готов съм да направя всичко, каквото поискаш. Само трябва да кажеш.

Имам му доверие. Мисля, че ще се осмеля да назова услугата, която искам.

— Става дума за покоите ми в Хамптън Корт — започвам. — Моля ви, не ме мислете за неблагодарна, зная, че са най-хубавите покои, а Хамптън Корт е…

Той пренебрегва думите ми с махване на ръка.

— Това е най-красивият дворец в Англия, но е нищо за мен, ако не ти харесва. Ще го разруша, ако пожелаеш. Какво не ти се нрави? Ще наредя да го променят незабавно.

Призраците във всеки ъгъл, инициалите на мъртви жени върху каменните розетки, плочите, по които са стъпвали краката им.

— Миризмата — казвам. — От кухните отдолу.

— Разбира се! — възкликва той. — Напълно си права! Аз самият често съм си го мислил. Добре е да го преустроим, хубаво е да направим промени. Плановете за мястото бяха изготвени от Улзи. Той гледаше себе си, можеш да си сигурна в това. Планира собствените си покои съвършено, но не помисли какво да бъде другото крило. Този човек никога не се е интересувал от никой друг, освен от себе си. Но аз държа на теб, любима. Утре ще дойдеш при мен и ще извикаме строител да направи чертежи за нови покои за теб, крило само за кралицата, което ще ти приляга напълно.

Наистина, рядко се среща такъв съпруг. Никога не съм познавала човек, който да разбира толкова бързо, и така да жадува да направи съпругата си щастлива.

— Почитаеми съпруже, много сте добър към мен.

— Обичам усмивката ти — отвръща той. — Знаеш ли, чакам да видя усмивката ти. Мисля, че бих дал всички съкровища на Англия за тази усмивка.

— Милорд…

— Ще бъдеш моя съпруга и моя партньорка, моя приятелка и моя любима.

— Ще бъда — казвам искрено. — Обещавам, съпруже, ще бъда.

— Нуждая се от приятел — казва той поверително. — Напоследък се нуждая от приятел повече отвсякога. Дворът е като арена за бой с кучета. Нахвърлят се един срещу друг и всеки иска съгласието ми, и всеки желае благоволението ми, но не мога да имам доверие на никого.

— Изглеждат толкова дружелюбни…

— До един са лъжци и двуличници — опровергава ме той. — Някои от тях са за реформирането на религията и искат да направят Англия лутеранска; други биха искали да се върнем към Рим и отново да поставим папата начело на нашата църква; а всички смятат, че за да се издигнат, трябва да ме лъжат и подмамват, стъпка по стъпка, по своя път. Знаят, че цялата власт е в моите две ръце. Единствен аз решавам всичко, затова знаят, че начинът да напреднат е да ме убедят.

— Със сигурност би било голям позор за вас да отстъпите от богоугодните си реформи — казвам предпазливо.

— Сега е по-лошо отвсякога. Сега отправят поглед отвъд мен и започват да разчитат на Едуард. Виждам ги как се опитват да пресметнат колко дълго може да живея и как могат да спечелят на своя страна Едуард, за да се подчини на тяхната воля и да се противопостави на моята. Ако умра скоро, те ще се счепкат за момчето ми като кучета за кокал. Ще го разкъсат. Няма да гледат на него като на свой господар, ще го приемат като свой път към величието. Трябва да го спася от това.

— Но вие сте добре — отвръщам внимателно. — Със сигурност ще живеете още много години, нали? Достатъчно дълго, за да го видите как възмъжава и поема властта?

— Трябва. Дължа му го. Моето момче, моето единствено момче. Майка му умря за него, аз трябва да живея за него.

Отново Джейн. Кимвам съчувствено и не казвам нищо.

— Ти ще го пазиш заедно с мен — заявява кралят. — Ти ще му бъдеш като майка, на мястото на майката, която загуби. Като на моя съпруга мога да ти имам доверие по начин, по който не мога да се доверя на никой съветник. Само ти си моя партньорка и помощница. Ти си моето второ „аз“, ние сме като едно. Ти ще се грижиш за властта ми и за сина ми — никой друг не може да го обича и да го пази. А ако тръгнем на война с Франция и аз потегля с армията, ти ще бъдеш регент тук, и негова закрилница.

Това е най-голямото доверие, доказателство за любов, надхвърлящо всичко, което някога съм очаквала. Това е много повече, отколкото съм могла да си мечтая, по-добро от птици или накити, по-хубаво от нови покои. Това е шансът да бъда наистина кралица. За миг изпитвам устремна амбиция, последвана от страх:

— Готов сте да ме провъзгласите за регент?

Единствената жена, поела функциите на регент в отсъствието на краля, беше Катерина Арагонска, принцеса, отгледана да управлява кралство. Ако следващата ще бъда аз, тогава ще ми бъде оказана по-висока чест, отколкото се полага на коя да е жена, освен ако не е от кралско потекло, кралица по кръв и по право. А ако стана регент на Англия и защитничка на престолонаследника, тогава от мен ще се очаква да водя народа и църквата по Божия път. Ще трябва да стана защитничка на вярата, точно както кралят назова себе си защитник на вярата. Ще трябва да подкрепям вярата на хората. Ще трябва да усвоя мъдростта да водя църквата към истината. Зашеметена съм от тази представа.

— Милорд, толкова ще се гордея, ще работя толкова усърдно. Няма да ви разочаровам. Няма да проваля страната. Не зная достатъчно, не разбирам достатъчно, но ще уча, ще се науча.

— Зная това — казва той. — Зная, че ще бъдеш предана съпруга. И ти имам доверие. Чувам от всички, че си била приятелка на лорд Латимър и негова помощница, че си се грижила за децата му като за твои собствени, че си спасила замъка му от безбожниците. Ще направиш същото за мен и моите близки. Ти си над разделението, ти си над вземането на страна — усмихва се. — Ще бъдеш Полезна във всичко, което правиш. Бях толкова трогнат, когато ми казаха, че това е девизът ти. Защото искам да бъдеш полезна, а също и да изпитваш удоволствие, скъпа моя. Искам да бъдеш щастлива — толкова щастлива, колкото не си била никога в живота си.

Улавя ръцете ми и целува едната, после другата.

— Ще започнеш да ме обичаш и да ме разбираш — предрича той. — Зная, сега би ми казала, че ме обичаш, но това ще е ласкателство към един стар глупак. Това още са ранните ни дни, дните на медения ни месец; длъжна си да говориш за любов, зная това. Но ще ме обикнеш в сърцето си, дори когато си сама и никой не гледа. Зная това. Ти имаш любящо сърце и остър ум, и аз искам и двете да са посветени на мен. Искам и двете да се обърнат към мен и към Англия. Ще ме наблюдаваш по време на работа и на забава, в леглото и на трапезата и по време на молитва, и ще разбереш човека, който съм, и краля, какъвто съм. Ще видиш величието ми, и недостатъците и слабите ми места. Ще се влюбиш в мен. Надявам се, че ще се влюбиш в мен напълно.

Засмивам се плахо и нервно, но той е напълно убеден. Съвсем сигурен е, че е неустоим, и пред усмихнатата му решителност си помислям, че може и да е прав. Може би ще се поуча от него и ще го обикна. Много е убедителен. Искам да му вярвам. Божията воля бе да се омъжа за него, не може да има съмнение в това. Може би волята Му е да обикна съпруга си напълно, както се полага за една съпруга. А коя жена не би обикнала мъж, който й поверява кралството си? Децата си? Който изсипва съкровище в краката й? Който предлага любовта си така нежно и мило?

— Не е нужно никога да ми казваш дори една лъжлива дума — зарича се той пред мен. — Между нас никога няма да има друго освен честност. Не ми е нужно да ми казваш, че ме обичаш сега. Не искам никакви ранни обещания, изричани с лекота думи. Нужно ми е единствено да зная, че държиш на мен сега, че се радваш да бъдеш моя съпруга, и че приемаш, че може да ме обикнеш в бъдеще. Зная, че ще го сториш.

— Ще го сторя — казвам. Не знаех, че като съпруг ще бъде такъв. Никога не съм си го представяла така. Никога не съм имала съпруг, който да държи на мен. Необичайно чувство е да разполагам с предаността на човек с власт. Необичайно е да чувствам тази могъща воля, това изгарящо съсредоточаване, насочени към мен. — А любовта ще нарасне, както казвате, милорд.

— Любовта ще нарасне, Хенри — подсеща ме той.

Целувам го, без да ме моли.

— Любовта ще нарасне, Хенри — повтарям.

* * *

Зная, че трябва да разбера повече за промените, които съпругът ми е въвел в църквата на Англия. Моля както Томас Кранмър, така и Стивън Гардинър да ми препоръчат проповедници, които да идват в покоите ми и да излагат и разясняват възгледите си пред мен и дамите ми. Надявам се, че като изслушвам и двете страни в спора — реформистите и привържениците на традицията, ще разбера причината, която разделя двора и страната, и благоразумния среден път, който Хенри така блестящо е прокарал между тях.

Всеки следобед, докато шием, един от свещениците, назначени в параклиса на краля, или някой проповедник от Лондон, идва в покоите ми и ни чете Библията на английски, и изнася проповед, която обяснява прочетения пасаж. За моя изненада задачата, с която съм се заела по задължение, се превръща в любимата ми част от деня. Осъзнавам, че имам естествена способност да уча. Винаги съм обичала да чета, и за пръв път в живота си имам време да го правя и мога да уча с най-изтъкнатите мислители в кралството. Изпитвам почти чувствена наслада от работата им. Те вземат текст от Библията — Голямата Библия, която кралят е наредил да бъде преведена на английски, за да могат всички да я изучават, и го разглеждат дума по дума. Това е като четене на поезия, като изучаване на философите. Нюансите на значенията, които възникват и се разкриват с превода, със съпоставянето на една дума с друга, ме опияняват, а после и начинът, по който през текста проблясва Божията истина, пласт след пласт, като слънце през облачни слоеве, докато човек се бори с разгадаването на думите.

Дамите ми, всички те увлечени от реформирането на църквата, имат навика да се обръщат за познание по-скоро направо към Библията, отколкото към свещеник, и ние сформираме малка група за обучение, разпитваме проповедниците, които ни посещават, и правим собствени предложения. Архиепископ Кранмър казва, че би трябвало да водим бележки за дискусиите си, за да можем да ги споделим с колежите и с други теолози. Чувствам се нелепо поласкана, задето смята, че записките от нашите занимания са достойни да бъдат четени от други, но той ме убеждава, че сме част от група мислители, споделящи това, което учат. След като намирам проповедите му за толкова просвещаващи, дали и други ще ги сметнат за такива?

Всичко трябва да се разглежда задълбочено, всичко трябва да се обмисля. Дори преводът на Библията води до ожесточени конфликти. Кралят даде на народа си Библията на английски, поставяйки преведена Библия във всяка енорийска църква в страната. Но — както изтъкват привържениците на традицията, хората не я четяха благоговейно, а започнаха да обсъждат пасажи и да оспорват значения. Това, което трябваше да бъде дар от краля за неговия благодарен народ, се превърна в център на спорове и затова кралят нареди да се махнат Библиите, и сега само благородниците могат да ги четат.

Не мога да не си мисля, че това е нередно. В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото^[2] — със сигурност е работа на църквата да носи Словото на хората? Уверена съм, че работата на църквата е не да предлага картини и рисувано стъкло, свещи и одежди, а първо, преди всичко, да носи Словото?

Лейди Мери често идва от собствените си покои да слуша всекидневната проповед в моите. Знам как понякога се бои, че свещениците се отклоняват твърде много от ученията на църквата; но любовта й към езиците и предаността й към Библията означават, че винаги се връща, а понякога е готова да предложи собствен превод на някоя фраза, или да оспори версията на проповедника. Възхищавам се на начетеността й. Тя е имала най-добрите учители и познанията й по латински и изяществото на превода й са наистина прекрасни. Ако не беше сплашена дотолкова, че да се крие в мълчание, мисля, че е могла да бъде дори поетеса. Смее се, когато един ден й казвам това, и казва, че толкова си приличаме, че би трябвало да сме по-скоро сестри, отколкото майка и дъщеря — и двете обичаме хубавите дрехи и прекрасния език.

— Почти сякаш са едно и също! — признава тя. — Извличам толкова голямо удоволствие и от бродерията, и от поезията. Мисля, че в думите на църквата и в църковните изображения би трябвало да има красота, затова малкото молитвено столче в стаята ми също би трябвало да е красиво, със златно разпятие и кристална дарохранителница. Но после си помислям, че се подхлъзвам към суетата. Наистина, не мога да го отрека. Поръчвам да подвързват книгите ми с фина кожа и да ги украсяват със скъпоценни камъни, и събирам илюстрирани ръкописи и молитвеници. Защо не, ако е за Божия прослава и за наслада на очите ни?

Засмивам се.

— Знам! Знам! И аз се боя, че моята любов към ученето е грехът на гордостта. Намирам за истински вълнуващо да разбирам нещата, сякаш четенето е откривателско пътешествие.

Копнея да узная още и още, а сега искам да правя преводи и дори да съчинявам молитви.

— Защо да не го правите? — пита настойчиво тя. — Ако се гордеете, че четете Словото Божие, този грях със сигурност е малък? Това е повече добродетелта на изучаването, отколкото гордост от учеността.

— Това е радост, каквато никога не съм мислила, че ще изпитам.

— Ако сте читател, тогава сте на половината път да се превърнете в писател — казва тя. — Защото храните любов към думите и изпитвате удоволствие да ги виждате върху белия лист. А ако започнете да пишете, тогава ще откриете, че изпитвате порив да го правите. Това е дарба, която изисква да бъде споделена. Човек не може да бъде безмълвен певец. Вие не сте отшелница или живееща в уединение светица, вие сте проповедник.

— Въпреки че съм жена и съпруга?

— Въпреки това.

* * *

Предстои ми да се срещна с доведения си син, Уелския принц, синът на кралица Джейн. Той пристига тържествено от собствения си дворец в Ашридж, където живее на безопасно разстояние от заразите и болестите на града. Наблюдавам от прозорците, които гледат към реката и градините, и виждам как кралската баржа приближава, широките части на веслата се врязват във водата, а после се повдигат и се потапят отново. Виждам как гребците плъзгат греблата полегато по водата, за да забавят тържественото движение на баржата, а после я насочват плавно към кея. Гребците хвърлят въжетата и привързват баржата към кея, докато топовете дават силен залп за поздрав. Богато украсеният с резба подвижен мост е спуснат на брега, а мъжете правят почетен шпалир с изправените си зелено-бели весла. Половината двор вече е на брега на реката, за да поздрави принца. Виждам тъмнокосата глава на Едуард Сиймор и Антъни Дени до него, а Томас Хауард се опитва да излезе напред. Изглеждат почти така, сякаш се боричкат кой да го поздрави пръв. Това са мъжете, които ще искат той да им окаже благоволение, защото тяхната власт ще идва само от него, тяхното бъдеще зависи от него. Ако моят съпруг умре, и това момче стане невръстен крал, тогава един от тях ще бъде негов настойник, негов закрилник. Може да се падне на мен да го защитавам от всички тях, да го възпитам така, както би го възпитал баща му, и да се погрижа да не се отклонява от истинската религия.

Обръщам се към дамите си и ги оставям да нагласят шапчицата ми, да наместят накитите на шията ми и да издърпат долния край на роклята ми. Нося нова рокля в наситено червено, пръстена с огромния рубин от краля, поправен, за да пасва на пръста ми, рубините на кралица Ан лежат тежко и студено на шията ми. С дамите си зад мен и с Риг, моя шпаньол, подтичващ до мен с червения си кожен нашийник със сребърни халки, тръгваме към залата за аудиенции на краля, през тълпа от шушукащи хора, които са дошли да станат свидетели на тази среща.

Негово величество вече е там, седнал под балдахина от златен брокат, кракът му е подпрян на ниско столче. Лицето му е помръкнало от лошо настроение. Досещам се, че изпитва болка, правя реверанс пред него и заемам мястото си до него, без да проговоря. Научила съм се, че е по-добре да си мълча, когато се чувства зле; и най-малката дума го разгневява. Не понася да се споменава слабостта му, но му е непоносимо страданията му да бъдат пренебрегвани. Невъзможно е да кажеш правилното нещо, невъзможно е да кажеш каквото и да било. Изпитвам към него единствено жал, докато се бори с разложението и рухването на тялото си с такъв непоколебим кураж. Всеки друг, който изпитва такава болка, би полудял от гняв.

— Хубаво — е всичко, което казва, докато сядам до него, и виждам, че колкото и кисело да е настроението му, причината за недоволството му не съм аз.

Обръщам глава да му се усмихна мълчаливо, и между нас преминава лек проблясък на взаимно разбиране.

— Гледа ли от прозореца? — пита той. — Чакалите събираха ли се около младия лъв?

Кимвам.

— Да. Затова дойдох при великия лъв — казвам. — Уповавам се на най-великия лъв.

Хенри издава леко, развеселено сумтене.

— Старият лъв още има зъби и нокти. Ще видиш, че мога да пусна кръв. Ще видиш, че мога да разкъсам нечие гърло.

Разтварят двойните врати, херолдът изревава: „Едуард, принц на Уелс!“, и малкото, едва петгодишно момче влиза, а половината придворни го следват угоднически по петите. Почти ми идва да се изсмея на глас. Раменете на всички са прегърбени, главите на всички са сведени, всеки се опитва да превие гръб, за да се усмихне на малкото момче, да се наведе към него, за да чуе всичко, което би мото да каже. Когато вървят зад краля, те се нагаждат към наперената му походка, вървят с вдигнати глави и изопнати назад рамене, с изпъчени гърди, пригаждайки стъпката си към куцукащата му походка. Но за да следват сина му, са измислили нов начин да вървят приведени на една страна към него. Какви глупаци, помислям си, хвърлям поглед към съпруга си и виждам язвителната му усмивка.

Принц Едуард спира пред троновете и се покланя. Бледото му лице е обърнато към баща му със зашеметеното изражение на дете, което благоговее пред далечен и вечно отсъстващ родител като пред герой; долната му устна трепери. С тънко гласче той произнася кратка реч на латински, в която, предполагам, заявява каква чест и удоволствие е да дойде в двора. Кралят отвръща кратко на същия език. Успявам да различа няколко думи, но нямам представа какво казва. Предполагам, че са му подготвили тази реч; напоследък няма особено търпение да се занимава с такива неща. После Едуард се обръща към мен и заговаря на френски, възприет в двора език, по-уместен за жена без особени познания.

Както направих и с Елизабет, аз се изправям на крака и тръгвам към него, но той придобива неспокойно изражение, докато се приближавам, и това ме кара да бъда предпазлива. Той се покланя, аз правя реверанс, протягам ръка и той я целува. Не смея да го прегърна, както прегърнах Елизабет; не мога да го взема в обятията си. Той е само едно малко момче, но е неповторимо създание, рядко като еднорог, който може да бъде зърнат само по гоблените. Това е единственият принц на Тюдорите в целия свят. След толкова бракове и съвкупления това е единственото оцеляло момче, с което Хенри е успял да се сдобие.

— Толкова се радвам да ви срещна, ваше височество — казвам му. — И с нетърпение очаквам да ви опозная и обикна, както е редно.

— За мен също е чест — казва той предпазливо. Предполагам, че са го подготвили за всеки възможен отговор. Това е момче, чиито речи са били съставяни по сценарий още от първите думи, които някога е научил. Първата му дума не е била „мама“, сигурно са го научили да каже нещо друго. — За мен ще бъде утеха и радост да имам майка във ваше лице.

— И ще науча латински — казвам.

Никой не би могъл да го подготви за това изненадващо обещание и аз виждам внезапното развеселяване на едно нормално момче.

— Ще откриете, че е ужасно труден — предупреждава ме на английски, и за момент виждам детето, каквото е, под черупката на принца, какъвто трябва да бъде.

— Ще си взема учител — казвам. — Обичам да се обучавам и да научавам нови неща. Цял живот съм искала да имам добро образование. Сега мога да започна, а после ще мога да ви пиша на латински и вие ще можете да ме поправяте.

Той прави странен, малък, тържествен поклон.

— За мен ще бъде чест — казва, и вдига боязливо поглед, за да види дали баща му одобрява.

Но Хенри, кралят, мрачно вглъбен в собствените си мисли и измъчван от болка, не се усмихва на малкия си син.

— Много добре — са единствените му, неохотно изречени думи.