Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (36)

Дворецът Оутландс, Съри
Зимата на 1546 г.

След като Гардинър отсъства, в двора е останала само една група привърженици на старата църква, но това е видна фамилия, оцеляла след много промени. Нищо не може да унищожи семейство Хауард. Те са готови по-скоро да заложат дъщерите си и да хвърлят наследниците си през борда, отколкото да позволят родът им да загуби славата си. Семейство Хауард, херцозите на Норфолк, са запазвали мястото си редом до трона дори когато кралете са се сменили, дори когато две момичета от техния род се издигнаха до престола, а после изкачиха стъпалата до ешафода. Томас Хауард не може лесно да бъде изместен.

Но една вечер неговият син и наследник изчезва. Хенри Хауард, отзован от командването на Булон заради ужасната си арогантност и излишното поемане на рискове, не се появява на масата на баща си на вечеря, слугите му не са го виждали, никой от приятелите му не знае къде може да бъде.

Това е буен млад мъж, глупак, който се перчеше, че може да удържи Булон цяла вечност; който неведнъж предизвика недоволството на краля с шумното си, надуто държание, но винаги успяваше да си върне благоволението му. Той беше най-добрият приятел на Хенри Фицрой, незаконороденият син на краля, и винаги е успявал да се възползва от тази трагична братска обич, за да спечели прошката на краля.

Макар всички да побързват да кажат, че отсъствието на наследника на херцога от масата на баща му не е изненадващо, че се случва мъжете от рода Хауард да изчезват внезапно, всеки знае, че младият мъж не би се запилял в бордеите на Лондон без свитата и приятелите си. Хенри Хауард е твърде самодоволен, за да отиде където и да било без пълен антураж, който да му се възхищава: някой сигурно знае къде е той.

Един човек знае: лорд Томас Ризли. Полека-лека се изяснява, че неговите хора са били забелязвани да качват младия граф на лодка по реката късно през нощта. Били около дузина, в ливреята на дома Ризли, обкръжили младия мъж между тях, влачели го, докато се борел и ги ругаел, а после го метнали на дъното на баржата и седнали върху него. Лодката поела бавно надолу по течението в тъмнината, а после сякаш просто изчезнала. Не било арест, нямало заповед, и не пристигнали в Тауър. Ако е било похищение, тогава Ризли трябва да е проявил безумна смелост, за да нападне един син на дома Норфолк, и то на територията на кралски дворец. Никой не знае как е могъл да направи това, с какво право, нито по кой тих ръкав на тъмната река може да е закотвена баржата с високопоставения си товар, нито къде е наследникът на семейство Хауард тази вечер.

Немислимо е Ризли да действа за лично отмъщение срещу младия човек. Ризли и семейство Хауард заговорничеха срещу мен само преди няколко седмици, а Ризли беше готов да ме отведе с кралската баржа надолу по реката, където сега е изчезнал с младия наследник на семейство Хауард. Така че навярно е бил упълномощен от краля да отведе младия мъж. Никой обаче не може да си представи какво може да е направил Хенри Хауард, за да предизвика подобно посегателство, а Ризли отсъства и слугите му не казват нищо.

Баща му се кълне, че Хенри не се е провинил в нищо. Брат му Том беше обвинен, че е чел еретични книги и е присъствал на проповедите в покоите ми, но сега това е позволено. Хенри Хауард, по-големият, се интересува най-вече от собствената си важна личност и собствените си удоволствия. Твърде зает е с игри и турнири, поезия и посещения при разни развратници, за да разсъждава сериозно. Никога не би се задълбочил в трудни науки. Никой не може да си го представи като еретик, хората започват да мислят, че Ризли се е престарал.

След няколкодневно мълчание Норфолк решава, че е достатъчно силен да отправи предизвикателство към лорд канцлера. Настоява да узнае къде е задържан синът му, какви са обвиненията, и той да бъде освободен незабавно. Крещи на заседанието на Тайния съвет, казва, че трябва да се види с краля. Дори настоява за аудиенция при мен. Всички в двора разбират, че никой, дори лорд канцлерът, не може да посегне на един член на семейство Хауард, без това да доведе до въпроси. На заседанието Норфолк изпада в гняв, ругаейки Ризли в лицето, а съветниците наблюдават сблъсъка на тези две мощни сили — старият аристократ и новият управник.

Сякаш в ужасен, безмълвен отговор, без явно нареждане от краля и без предупреждение, кралските телохранители превеждат Хенри Хауард из улиците на Лондон, от лондонския дом на лорд Ризли до Тауър — пеш, като обикновен престъпник. Големите порти се отварят, сякаш го очакват, комендантът на Тауър се разпорежда Хенри да бъде отведен в килия. Вратите се затварят след него.

На заседанието на Тайния съвет по устата на херцога избива пяна. Все още няма и една обвинителна дума, никакво обвинение срещу сина му. Заявява пред тях, че това е работа на враговете му; това е атака на малодушни хора от ниско потекло, хора, добрали се наскоро до високо положение, мъже като Ризли, които са си проправили с усилие път нагоре към властта, чрез демонстрации на начетеност и умело познаване на закона, докато старите аристократи, благородници като самия херцог и сина му, цветът на аристокрацията, са поставяни в неловко положение от тези нови съветници.

Дори не го изслушват. Дори не отговарят на гръмките му искания и въпроси. Кралските телохранители нахълтват в залата на Тайния съвет и смъкват лентата на Ордена на жартиерата от раменете му. Вземат жезъла, символа на службата му, и го счупват пред него, сякаш той вече е мъртъв и те се готвят, както изисква традицията, да хвърлят парчетата върху ковчега, когато бъде положен в гроба, а Норфолк ги ругае, нарича ги глупаци и им припомня за почти петдесетгодишната си служба за Тюдорите — тежка служба и мръсна работа, която никой друг не би искал да върши. Те го изблъскват грубо от стаята, докато той гръмогласно изтъква своята високопоставеност, обявява невинността си, крещи и заплашва. Всички чуват влаченето на ботушите му по пода и кресливите му протести, по цялото протежение на дългата галерия.

Вратата към личния кабинет на краля е открехната; никой не знае дали кралят е чул. Никой не знае дали това се случва по кралска заповед или Ризли организира удар срещу съперниците си. Така че никой не знае какво да прави.

Сега двама представители на семейство Хауард — херцогът на Норфолк и неговият наследник, графът — са задържани в Тауър без заповед за арест, без обвинение, без посочено основание. Случило им се е немислимото: двамата Хауард, баща и син, които изпратиха толкова много невинни хора на ешафода, които седяха високо на конете си и гледаха как невинни мъже увисват на бесилото, сами са хвърлени в тъмница.

Новината за падението на съперниците на семейство Сиймор кара Томас Сиймор да се върне забързано в двора, за да се допита до брат си, а Ан Сиймор се навърта на прага на покоите на Сиймор, за да подслушва, и после се връща да ми докладва.

— Доколкото разбрах, домът на семейство Хауард в Кенингхол е претърсен основно в същия ден, когато арестуваха херцога. Влезли вътре в същия миг, когато бил отведен в Тауър. Писарят на моя съпруг казва, че обвинението ще е за държавна измяна.

Джоан Дени, чийто съпруг, сър Антъни, е довереник на краля, се съгласява:

— Любовницата на херцога на Норфолк е подписала уверение, според което херцогът е казал, че негово величество е много болен — снижава глас: — Готова е да потвърди под клетва как той е казал, че кралят едва ли ще живее още дълго.

Настъпва шокирано мълчание: не защото херцогът би казал това, което всички знаят, а задето любовницата му го е предала на хората на лорд канцлера.

Ан кимва, ободрена от това нещастие, стоварващо се върху съперниците й.

— Имали намерение да променят завещанието на краля, да похитят принца, и да узурпират престола.

Поглеждам я слисано.

— Не, това е невъзможно. Да узурпират престола? Семейство Норфолк са се издигнали благодарение на трона. Цял живот скачат като бълхи във всяка посока, в която би поел някой от кралете. Винаги се подчиняват без колебание на владетеля, каквото и да поиска. Собствените им дъщери… — млъквам рязко, но всички знаем, че Мери Болейн, сестра й Ан, братовчедка й Мадж Шелтън, тяхната братовчедка Катрин Хауард, все момичета от семейство Хауард, бяха излагани на показ пред краля от семейството си, предлагани му за блудници или съпруги.

При споменаването на младите жени от семейство Хауард Ан Сиймор настръхва. Собствената й горчиво оплаквана зълва Джейн Сиймор се издигна бързо и нечестно от положението на придворна дама до това на кралица.

— Е, поне Мери Хауард отказа.

— Отказа какво?

— Да бъде опозорена. Със собствения си свекър!

Не съм в състояние да следвам мисълта й.

— Ан, говорете ясно. Кой е искал Мери Хауард да бъде опозорена? И какво искате да кажете с това „свекъра й“? Нима имате предвид краля?

Тя се присламчва по-близо до мен, с лице, светнало от клюкарска наслада.

— Нали знаете, че предложиха да омъжат Мери Хауард за девера ми, нашия Томас?

— Да — казвам спокойно. — Всички знаят, че кралят даде съгласието си.

— Но не са имали предвид почтен брак. Нито за миг! Планирали да го оженят и да го направят рогоносец. Какво мислите за това?

Представата някой да подготвя неприятности за Томас ми действа като физически удар. Зная какво е срам. Никога не бих искала Томас да го изпита.

— Не се замислям много за това. Но какво са възнамерявали да направят?

— Смятали да го оженят и той да ви помоли да я приемете за придворна дама. Трябвало да я доведе в двора. И какво мислите, че щеше да направи тя тогава?

Постепенно се разкрива заговор. Мисля си колко подли са тези хора, какви мерзавци са.

— Разбира се, че щях да й дам място в покоите си. На едно момиче от семейство Хауард, на съпругата на един Сиймор, не може да бъде отказано.

Освен това, помислям си, бих направила всичко да доведа Томас в двора, за да мога да го виждам. Дори ако това би означавало да прекарвам всеки ден със съпругата му. Дори това. Щяха да ме подмамят да му причиня болка. Щяха да ме използват, за да го наранят.

— Имали са намерение да изпречат Мери Хауард на пътя на краля — тя се дръпва назад и ме поглежда. — Целта им е била тя да ви измести.

— Как би ме изместила? — питам студено.

— Трябвало е да флиртува с краля, да го поощрява, да го съблазнява. Трябвало е да легне с него или да го накара да направи това, на което още е способен. Трябвало е да бъде негова maîtresse en titre, великолепна като френска любовница, блудница, надминаваща всички други. Казаха, че със сигурност могат да уредят това. Вие сте щяла да бъдете на практика изоставена, а тя — предпочетена. Щяла сте да отидете да живеете другаде, тя щяла да управлява двора. Но казали, че ако е достатъчно хитра, я очаква и нещо повече от това, нещо по-добро.

— Какво би могло да е по-добро? — питам, сякаш не знам.

— Казали, че ако е хитра и съблазнителна, и му говори сладко и прави каквото са я научили, той ще се отърве от вас и ще се ожени за нея. А после тя щяла да го отведе обратно до старата религия и нейният двор щял да стане център на теологията. Като вашия, но по-добър, така казали: искали са да кажат „папистки“. Казали, че когато той умре, тя щяла да бъде мащеха на принц Едуард, а херцогът на Норфолк — лорд протектор и щял да управлява кралството, докато принцът навърши пълнолетие, а после да го ръководи по силата на навика. Тя щяла да върне краля в лоното на римокатолическата църква, той щял да възстанови църквата и манастирите в Англия, а после тя щяла да бъде вдовстваща кралица, управляваща папистко кралство.

Ан млъква рязко, с възбудено лице, гледайки ме със смесица от ужас и скандализирана възбуда.

— Но кралят е неин свекър — възразявам тихо. — Тя беше омъжена за сина му. Как са могли да помислят, че тя може да се омъжи за него?

— Едва ли ги е грижа за това! — възкликва Ан. — Не мислите ли, че папата щеше да им даде разрешение? Ако съпругата смята да върне Англия в лоното на Рим? Те са истински дяволи, не ги интересува нищо, освен да подмамят краля обратно на своя страна.

— Наистина, мисля, че е така — казвам тихо. — Ако това е вярно. А помислили ли са какво ще стане с мен, когато хубавата Мери Хауард се озове в леглото на краля?

Тя свива рамене. Жестът й говори: „Какво се случва според вас с нежеланите кралици в Англия?“

— Предполагам, мислили са, че може да се съгласите на развод, или пък биха могли да ви обвинят в ерес и държавна измяна.

— Да умра? — питам. Дори сега, след като съм била кралица три години и половина, вървейки през опасността през цялото това време, откривам колко ми е трудно да осъзная, че някой, който ме познава, който ме вижда всеки ден на вечеря, който ми е целувал ръка и ми е обещавал вярност, би могъл хладнокръвно да обмисля смъртта ми и да крои планове да ме убие.

— Норфолк е бил този, който ви е уличил като последователка на Ан Аскю — казва тя. — Целта е била да ви обявят за еретичка: това е престъпление, което се наказва със смърт. Именно той е съдействал на Гардинър да настроят краля против вас, да ви нарекат змия. Това не е човек, който би позволил да го възпрат дреболии.

— Дреболии?

— За човек като херцога смъртта на една жена е дреболия. Нали знаете, че именно той произнесе смъртните присъди над двете си племенници? С кроежите си помогна те да станат кралици, а когато плановете му се объркаха, ги изпрати на ешафода, за да се спаси.

Животът на жените няма значение за никого в този двор. Пред всяка кралица стои красивата й наследница, а зад гърба й — призрак.

— Следователно какво ще стане сега?

— Кралят приема съвети от нас, от семейство Сиймор — казва тя, неспособна да скрие своята надигаща се гордост. — Сега Томас и Едуард са при краля. Предполагам, че когато дойдат тук преди вечеря, ще ми кажат какво става, а аз ще мога да кажа на вас.

— Сигурна съм, че кралят ще ми съобщи лично — казвам, за да й напомня, че съм кралица на Англия и съпруга на краля, току-що възвърнала си благосклонността му. Иначе тя ще мисли за мен така, както мислят семейство Хауард, както мисли дворът: като за жена, временно заемаща трона на кралицата, жена, с която кралят може да се разведе или да я убие, когато пожелае.

* * *

Обличам се особено грижливо: връщам една рокля и си сменям ръкавите. Мисля да се облека в пурпурно, а после виждам, че цветът може да е императорски, но изсмуква руменината от бузите ми, а тази вечер искам да изглеждам млада и прекрасна. Затова нося любимото си червено със златиста фуста и червени ръкави със златисти прорези. Издърпвам квадратното деколте на роклята надолу, така че кожата ми с цвят на сметана да се откроява на фона му, а червеникавокестенявата ми коса да пламти под алената шапчица. Нося рубини на ушите си и златни верижки на талията и увити около китките ми. Оцветявам устните си с руж и си слагам руж на бузите.

— Изглеждаш прекрасно — казва Нан, малко изненадана, че съм си дала толкова труд.

— Смятам да покажа на семейство Хауард, че мястото на кралицата вече е заето — казвам упорито, а Нан се засмива.

— Мисля, че се измъкнахме благополучно — казва тя. — Благодаря на Бога, че не успяха да постигнат съгласие и Томас Сиймор така и не доведе Мери Хауард в двора.

— Да — казвам, пренебрегвайки факта, че той беше готов да се ожени за нея. — Той ни спаси.

— С това обаче той остава ерген — изтъква Нан. — Никой мъж няма да вземе Мери, след като баща й и брат й са в Тауър, а тя дава показания срещу тях, за да спаси собствената си кожа. Томас Сиймор се издига ден след ден. Неговите близки са най-видното семейство в кралството, а кралят го обича. Би могъл да избере почти всяка жена.

Кимвам. Разбира се, че той ще се ожени за Елизабет, ако кралят даде позволението си. Тогава ще е женен за третата наследница на трона на Тюдорите. Тогава може да танцувам на сватбата му. Тогава ще трябва да го приемам като свой зет.

— Кой знае? — казвам небрежно. Кимвам на дамите си да отворят вратите и влизаме от спалнята ми в личния ми кабинет, оттам в приемната ми, и го виждам пред себе си. Обръща се, когато чува вратата да се отваря и аз съзнавам, че ме е чакал: ето го пред мен.

Когато го виждам, се случва нещо странно. Сякаш не виждам никой друг. Дори не чувам обичайния шум на стаята. Това е почти като сън, като пропадане във времето, сякаш всичките ми часовници застиват и всички са си отишли, и сме останали само той и аз. Той се обръща и ме вижда, а аз съм сляпа за всичко друго освен тъмните му очи и усмивката му, и погледа му, прикован върху мен, и сякаш той също не вижда никой друг, а аз си казвам — ах, благодаря на Бога, той ме обича, както аз го обичам, защото не може да има толкова топла, толкова пряма усмивка, ако мъжът не обича жената, на която се усмихва, която върви към него, сияеща, с протегната ръка.

— Добър вечер, сър Томас — казвам.

Той поема ръката ми, свежда глава над нея, целува пръстите ми. Чувствам лекото докосване на мустаците му и топлината на дъха му върху ръката ми, и съвсем лекото стисване, сякаш за да каже: „Любима…“, а после той се изправя и пуска пръстите ми.

— Ваше величество — казва той. — Толкова съм щастлив да видя, че изглеждате толкова добре.

Докато изрича тези обикновени думи, тъмните му очи обхождат лицето ми с търсещ поглед и аз зная — ще разбере, че съм облякла най-хубавата си рокля и съм сложила руж на устните си. Вижда сенките под очите ми; ще разбере, че скърбя за Ан Аскю. И освен това ще узнае, както един любовник винаги знае, че ми се е случило нещо много ужасно, много лошо.

Предлага ми ръката си и тръгваме заедно, покрай кланящите се придворни, и отиваме до прозореца, където той прави жест с една ръка, сякаш за да посочи залязващото слънце и изгряването на една ярка звезда на хоризонта.

— Болка ли ти причиниха? — пита простичко — Болна ли си?

— Не мога да ти кажа тук и сега — признавам. — Но не съм наранена или болна.

— Кралят ли?

— Да.

— Какво направи? — лицето му потъмнява.

Стискам между пръстите си ръкава му, вътрешната част на лакътя му.

— Не тук. Не сега — напомням му. Усмихвам му се. — Това полярната звезда ли е? По нея ли се ориентирате?

— В опасност ли си сега? — пита настойчиво той.

— Не в момента — казвам.

— Едуард казва, че си била на косъм от ареста.

Накланям глава назад и се засмивам.

— О, да! Видях заповедта.

Погледът му е изпълнен с възхищение.

— И се спаси с увещания?

Представям си как протягам устни към окървавения камшик за езда. Спомням си как изцапаното с кръв парче плат с цвят на слонова кост, натикано в устата ми, се блъсна в зъбите ми.

— Не. Беше по-лошо.

Той възкликва тихо:

— Господи…

— Тихо! — казвам бързо. — Не сме в безопасност. Всички гледат. Какво ще стане с бащата и сина Хауард?

— Каквото той поиска — той прави две нетърпеливи стъпки на място, сякаш иска да хукне навън, но си спомня, че няма къде да отиде. — Каквото той поиска, разбира се. Предполагам, че ще ги убие. Несъмнено са планирали държавна измяна.

— Бог да им е на помощ — казвам, макар че те бяха готови да ме изпратят на ешафода. — Бог да им е на помощ.

Разтварят двойните врати и най-напред се показва огромният превързан крак на краля, а след това — големият му стол и широката му усмивка.

— Бог да е на помощ на всички ни — казва Томас и отстъпва назад, както приляга на един придворен, за да може съпругът ми да бъде изтикан със стола си до своето притежание, своето имущество, своята усмихната съпруга.

* * *

Бащата и синът, Томас Хауард и неговият син Хенри, чакат в Тауър да чуят какви обвинения ще им бъдат предявени. Никой не ги посещава, никой не се застъпва за тях. Внезапно този стар човек и неговият наследник, които владееха цял Норфолк, и притежаваха по-голямата част от южна Англия, които яздеха начело на хиляди мъже, които живееха като охранени паяци в мрежа от приятелства, роднински връзки и задължения, се оказват без познати. Останали са изцяло без приятели и без съюзници. Доказателствата за държавна измяна срещу Хенри Хауард са съкрушителни. Бил е достатъчно глупав да се хвали, че има убедителни права над трона. Собствената му сестра Мери Хауард, все още оскърбена от нареждането му да се предложи като блудница на краля, го обвинява. Заявява под клетва, че той й наредил да се омъжи за Томас Сиймор, за да си осигури място в двора и да стане метреса на краля. Казала му, че по-скоро би си прерязала гърлото, отколкото да бъде опозорена по този начин. Сега прерязва неговото.

Дори любовницата на баща му, прословутата Бес Холанд, дава показания срещу него. Младият мъж, силно мразен от онези, които би трябвало да го обичат и закрилят, всекидневно е уличаван в престъпления от приятелите и любовниците си, а накрая — и чрез собствения си герб, за който Томас Ризли, син на служител, който узаконява гербове, внук на херолд, заявява, че чрез измама е основан на този на Хереуърд Бдителния — водач на Англия отпреди петстотин години.

— Това не е ли твърде нелепо? — питам краля, докато седим край огъня в стаята му след вечеря. — Със сигурност Хереуърд Бдителния не е имал герб, който да остави на семейство Хауард, дори те да са негови потомци, което никой не може да докаже. Това има ли изобщо някакво значение?

Около нас придворните шушукат и играят карти. Чувам потракването на зарове. Скоро кралят ще събере най-близките си приятели и ние с дамите ми ще се оттеглим.

Изражението на Хенри е злобно, очите му са присвити.

— Има значение — казва той кратко. — Има значение за мен.

— Но да претендира, че е потомък на Хереуърд Бдителния… това е като приказна история.

— Много опасна история — казва той. — Никой в тази страна няма кралски произход с изключение на мен — Замълчава. Сигурно си мисли за предишната кралска фамилия, Плантагенетите. Той ги изпрати на смърт един по един; най-тежкото им провинение беше името на бащите им. — Има само едно семейство, което може да проследи произхода си назад до Артур Английски, и то е нашето. Всяко оспорване ще бъде жестоко наказано.

— Но защо? — питам с възможно най-кротък тон. — Щом това е стар хералдически щит, който той е излагал на показ много пъти преди. Щом това е глупавата гордост на един млад човек. Щом хералдическата колегия го е видяла преди години, а вие не сте възразили преди?

Той вдига един дебел пръст и аз мигновено млъквам.

— Помните ли какво прави кучкарят? — пита ме тихо.

Кимвам.

— Кажете ми.

— Насъсква едно куче срещу друго.

— Да. А когато някое от кучетата стане голямо и силно, какво прави той с него?

Щраква с пръсти, когато не отговарям.

— Оставя другите да го повалят — казвам неохотно.

— Разбира се.

За момент не казвам нищо.

— Това означава, че никога няма да имате велики мъже около себе си — отбелязвам. — Никакви сериозни и мислещи съветници, никой, когото да можете да уважавате. Никой, който остане при вас, не може да се издигне, докато ви служи. Никой не може да бъде възнаграден за вярност. Не можете да имате изпитани и доверени приятели.

— Вярно е — съгласява се той с мен. — Защото не искам нито един такъв човек. Имал съм такива хора в обкръжението си преди, когато бях млад, приятели, които обичах и мъже, които бяха блестящи мислители, които можеха да решат един проблем в мига, щом го чуеха. Ако бяхте видели Томас Улзи в разцвета му! Ако само познавахте Томас Мор! Томас Кромуел работеше по цяла нощ, всяка нощ — нищо никога не го спираше. Никога не се проваляше в нищо, с което се заемеше. Можех да му изложа някакъв проблем на вечеря, и той ми донасяше заповед за арест в параклиса преди закуска.

Той млъква рязко, малките му очи под розовите подпухнали клепачи поглеждат към вратата, сякаш приятелят му Томас Мор може да влезе всеки момент, със стоплено от усмивка замислено изражение, с шапка под мишница: обичта му към краля и неговото семейство беше най-голямата движеща сила на живота му, но нищо на света не беше по-силно от обичта му към Бог.

— Сега искам просто Никой — казва кралят студено. — Защото Никой не дава нищо даром, Никой не обича никого. Светът е пълен с хора, които преследват само собствените си амбиции и работят за собствените си каузи. Дори Томас Мор… — млъква рязко и изхлипва тихо, изпаднал в самосъжаление. — Той избра предаността към църквата пред обичта си към мен. Избра вярата пред самия си живот. Виждате ли? Никой не е верен до смърт. Ако някой ви каже друго, значи ви прави на глупачка. Никога повече няма да бъда глупак. Зная, че всеки усмихнат приятел е враг, всеки съветник преследва собствения си интерес. Всеки иска моето място, всеки иска моето богатство, всеки иска наследството ми.

Не мога да възразя срещу това силно огорчение.

— Но обичате децата си — казвам тихо.

Той хвърля поглед през стаята към принцеса Мери, която тихо разговаря със сър Антъни Дени в един ъгъл. Потърсва с поглед принцеса Елизабет и я вижда да надзърта нагоре към усмихнатото лице на Томас Сиймор.

— Не особено — казва, и гласът му е равен и студен като стъкло. — Кой е обичал мен като дете? Никой.

* * *

Младежът Хенри Хауард, най-скъпият приятел на покойния незаконен син на Хенри, изпраща умолително писмо до краля от затвора си в Тауър, напомняйки му, че двамата с Хенри Фицрой са били като братя, че са прекарвали заедно всеки ден, че са яздили и са плували и са се забавлявали и са писали поезия заедно, че всеки от двамата е бил най-скъп приятел за другия. Заклели се да си бъдат верни и той никога, никога не би заговорничил срещу бащата на най-добрия си приятел, който е бил и като негов баща.

Хенри ми подхвърля писмото.

— Но аз прочетох протокола от разпита му — казва. — Пресях показанията срещу него. Разучих герба му и чух какво е казал за мен.

Ако го оставя да изрежда прегрешенията му, той ще се разгневява все по-силно и по-силно. Ще вдигне пръст и ще го насочи към мен, ще ми говори така, сякаш аз съм виновният млад мъж. Той извлича огромна наслада от драматизирането на яростта си. Настройва се като актьор да играе ролята заради тръпката, която това му носи. Харесва му да усеща как сърцето му препуска от гняв; харесва схватката, дори ако тя е в празна стая, с пребледняла жена, която се опитва да го успокои.

— Но вие не се влияете от всичко това — казвам, опитвайки се да се позова на начетеността и критичния ум на Хенри, преди той да даде воля на гнева си. — Пресявате показанията, преглеждате ги внимателно. Нали не вярвате на всичко, което ви казват?

— Именно вие би трябвало да се страхувате от това, което ми казват! — възкликва той в пристъп на внезапно раздразнение. — Защото ако това вероломно псе, за което се застъпвате така сладко, беше постигнало своето, в Тауър щяхте да сте вие, а не той; а сестра му щеше да получи вашето място. Той е много повече ваш враг, Катрин, отколкото мой. Заговорничеше да наследи моята власт, но беше готов да убие вас.

— Щом е ваш враг, тогава е и мой — прошепвам. — Разбира се, ваше величество.

— Той беше готов да ви изпрати на смърт по скалъпено обвинение в ерес или държавна измяна — продължава кралят, пренебрегвайки факта, че върху заповедта щеше да стои неговият подпис. — И щеше да постави сестра си на вашето място. Щяхме да се сдобием с още една кралица от семейство Хауард. Още една от техните блудници щеше да бъде натикана в леглото ми! Какво мислите за това? Как можете да понесете да мислите за това?

Поклащам глава. Разбира се, че няма нищо, което мога да кажа. Кой щеше да подпише заповедта? Кой щеше да ме изпрати на смърт? Кой щеше да се ожени за момичето на семейство Хауард?

— Щяхте да сте мъртва — казва Хенри. — А после, след смъртта ми, семейство Хауард щяха да се разпореждат със сина ми… — поема си леко дъх. — Синът на Джейн — казва със сълзлив тон. — В хватката на семейство Хауард.

— Но, милорд съпруже…

— Това щяха да спечелят. Това беше печалбата за всички тях. Именно това искат всички, както и да го увъртат. Всички искат поемане на регентството след смъртта ми и контрол над новия крал. Ето от това трябва да защитя Едуард. Ето от това ще го защитавате вие.

— Разбира се, съпруже, знаете…

— Бедният Хенри Хауард — казва той. — Гласът му потрепва и се появяват сълзите, които му е толкова лесно да извика в очите си. — Знаете ли, че обичах това момче като свое? Спомням си го като толкова красиво момче, което си играеше с Фицрой. Бяха като братя.

— Не може ли да бъде помилван? — питам тихо. — Пише много тъжно, не мога да повярвам, че не се разкайва…

Той кимва:

— Ще го обмисля — заявява важно. — Ако мога да го помилвам, ще го направя. Ще бъда справедлив. Но ще бъда и милостив. Обичах го, а моето момче, обичният ми Хенри Фицрой, също го обичаше. Ако мога да простя на Хауард заради другаря му в забавленията, тогава ще го направя.

* * *

Дворът трябва да се раздели. Кралят отива в Уайтхол да подпише смъртните присъди на двамата Хауард, бащата и сина, и да поиска пълното унищожение на техния предателски род, а принцесите и аз трябва да отидем в Гринич. Двамата Сиймор, Томас и брат му Едуард, ще останат с краля, ще му помогнат да разплете заговора и да назове виновните. Протоколите от разпитите на слуги, арендатори и врагове се четат и препрочитат, а после — сигурна съм — се пренаписват под бдителния, изпълнен с подозрение поглед на краля. Цялата отмъстителна злоба, която беше насочена към реформистите, към мен и дамите ми, сега е насочена като дулото на топ към семейство Хауард, и големите оръдия са готови да нададат оглушителен гръм. Сантименталността на краля, милостта му, чувството му за справедливост, сега са изтласкани встрани в истинска вакханалия от лъжливи показания. Кралят иска да убие някого, а дворът иска да му помогне.

Семейство Сиймор са във възход, сега новите предпочитания на краля са насочени към тяхната религия, техните близки са кралски родственици, военните им умения ще донесат спасението на страната, а кралят не иска друга компания, освен тяхната. Всички други съперничещи им родове с кралска кръв са повалени в прахта.

Придворните излизат на външните стъпала на двореца, така че лордовете да се сбогуват с дамите си, а онези, които се ухажват, да си разменят по един поглед, дума, докосване по ръката. Благородниците от двора идват да се сбогуват с мен, а после, най-сетне, Томас Сиймор си проправя път към мен. Стоим близо един до друг, ръката ми е върху шията на коня ми, задържан от един коняр.

— Поне ти си в безопасност — казва Томас в ухото ми. — Измина още една година, а ти все още си невредима.

— Ще се ожениш ли за Елизабет? — питам го настойчиво.

— Той не е споменал нищо. Казал ли ти е нещо?

— Попита ме какво мисля за това. Казах, каквото можах.

Той прави малка гримаса, после с един жест отмества коняря настрани и свива ръце в шепи, за да подхване ботуша ми. Дори само топлата му ръка, сключваща се върху стъпалото ми, ми напомня колко много го желая.

— Ах, Господи, Томас.

Той ме повдига нагоре и аз премятам крак през седлото, а придворната ми дама пристъпва напред и оправя полите ми. Мълчим, докато тя си свършва работата, а после аз свеждам поглед към тъмнокосата му къдрава глава, докато той гали коня ми по шията, но не може да сложи ръка върху мен. Дори не и върху носа на ботуша ми.

— С краля ли ще прекараш Коледа?

Той поклаща глава.

— Иска да наглеждам крепостта в Дувър.

— Кога ще те видя отново? — долавям унинието в гласа си.

Той поклаща глава: не знае.

— Поне ти си в безопасност — казва, сякаш това е всичко, което има значение. — Кой знае какво ще стане след още една година?

Не мога да се накарам да си представя, че ще се случи нещо хубаво.

— Весела Коледа, Томас — казвам тихо. — Бог да те благослови.

Той вдига поглед, примижавайки леко срещу яркото небе. Това е мъжът, когото обичам, а не може да се приближи. Отстъпва назад и слага ръка върху главата на коня ми, гали го леко по носа, опипва устата му, чувствителните му пръхтящи ноздри.

— Внимавай и се пази! — казва му. — Носиш кралица — снижава глас. — И моята единствена любов.