Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (33)

Дворецът Хамптън Корт
Лятото на 1546 г.

Хубавото време продължава, а самият крал е слънчев като утрините. Заявява, че отново е здрав, че е много по-добре, че никога не е бил по-добре, чувства се като младеж. Наблюдавам го и си мисля, че ще живее вечно. Той се връща към пълноценния живот на двора и присъства на всяко хранене, седнал на големия си трон, и поръчва блюдо след блюдо, докато кухнята се мъчи да се справи с товарите от продукти, които пристигат с тропот по улиците до грамадните, сводести кухненски врати, и изпраща едно след друго отрупани блюда. Кралят е на предишното си място, в центъра на двора, като голямото зъбчато колело на механизма, който движи всичко, и дворцовият механизъм отново се посвещава на обичайната си дейност — да поема храна и връща забавления.

Той дори става от стола си, за да направи няколко бавни стъпки в градината или за да влезе на вечеря. Пажовете вървят до него — той е отпуснал тежките си ръце на раменете на всеки от двамата, — но заявява, че може да ходи почти без помощ и отново ще го прави. Зарича се, че ще язди, а когато аз и дамите ми танцуваме пред него, или когато актьорите слизат от сцената и си избират партньори, той казва, че може би следващата седмица ще стане и ще танцува жига.

Кралят настоява гръмко за развлечения, и хористите, музикантите и актьорите трескаво измислят всевъзможни неща, за да може кралят да гледа нова пиеса или да чува нова песен всяка вечер. Той се залива от смях дори на най-малката шега. Уил Сомърс не е бил толкова популярен никога през живота си, и се е посветил на невероятно неумело жонглиране. На всяко ядене той върти около главата си пшеничени хлебчета и тича насам-натам из залата, така че кучетата скачат нагоре и ги грабват във въздуха, преди Уил да може да ги улови, а после той се оплаква, че никой не разбира изкуството му, подгонва кучетата, шмугва се с тях под масата и настъпва шумна радостна суматоха, докато хората залагат на кучетата или на Уил. Кралят залага и губи малко състояние от придворните си, които са достатъчно благоразумни да му го върнат при следващата игра. Кралят изпитва жажда за живот, радост от живота, каквато хората казват, че не са виждали от години. Приписват на мен заслугата, че отново съм го подмладила и направила щастлив. Питат как съм го удовлетворила.

Една вечер на вечеря виждам как някакъв непознат, облечен великолепно като испански идалго, се покланя на краля и се настанява на масата за благородниците.

— Кой е този човек? — питам Катрин Брандън, когато тя застава зад стола ми.

Тя се надвесва напред, за да може да говори тихо в ухото ми.

— Това, ваше величество, е Хурон Бертано. Очевидно е пратеник на папата.

Едва не изпищявам.

— На папата ли?

Тя кимва със стиснати устни.

— Папата е изпратил свой представител, тук? В нашия двор? След всичко, случило се преди?

— Да — казва тя кратко.

— Това е невъзможно — казвам припряно. Кралят от години е отлъчен от църквата. Нарече папата антихрист. Как е възможно сега да посреща неговия пратеник?

— Очевидно папата възнамерява да приеме английската църква отново в лоното на Рим. Само трябва да се споразумеят за подробностите.

— Връщаме се към римокатолицизма? — прошепвам слисано. — След всички страдания? Въпреки напредъка, който постигнахме, въпреки жертвите?

— Не сте ли гладна, любов моя? — избоботва Хенри от лявата ми страна.

Обръщам се бързо и се усмихвам.

— О, да — казвам.

— Еленското месо е превъзходно — той кимва на прислужника, който поднася храната. — Дайте на кралицата още еленско.

Мълча, докато сервират тъмното месо в златната ми чиния и сипват гъстия тъмен сос.

— Месото на кошутата винаги е по-сладко от това на самеца — намига ми Хенри.

— Радвам се да видя, че сте в такова добро настроение, милорд съпруже.

— Забавлявам се с една игра — казва Хенри. Погледът му проследява моя, насочен към пратеника на папата, който седи тихо на масата и се храни с наслада. — И единствен аз разбирам играта.

* * *

— Трябва да ви поднеса поздравления — казва ми Едуард Сиймор тихо, докато свитата ми се разхожда край реката, преди денят да е станал прекалено горещ. Негова светлост се е прибрал от Булон, най-сетне освободен от командването, и отново упражнява влиянието си в Тайния съвет. Лорд Ризли не се е съвзел, след като беше нахокан в градината на краля, Стивън Гардинър е много сдържан, папският пратеник си замина, получавайки само съвсем смътни обещания, и всички се надяваме, че силите на реформата отново тихомълком вземат надмощие. Би трябвало да се радвам.

— Така ли?

— Постигнахте нещо, което никоя предишна съпруга не е успявала.

Хвърлям поглед наоколо, но няма вероятност Едуард Сиймор да прояви недискретност, а никой не слуша.

— Нима?

— Предизвикахте недоволството на краля, а после спечелихте прошката му. Вие сте умна жена, ваше величество. Опитът ви е единствен по рода си.

Свеждам глава. Не мога да говоря за това. Опозорена съм. Неизказано опозорена съм. А Ан Аскю е мъртва.

— Вие се справяте с него — казва той. — Вие сте забележителен дипломат.

Мога да почувствам как поруменявам при спомена. Не е нужно Едуард да ми напомня за онази нощ. Никога няма да я забравя. Имам чувството, че никога няма да се съвзема от унижението на преживяното. За мен е непоносимо Едуард дори да предполага какво съм направила, за да накарам краля да скъса заповедта за арестуването ми.

— Негово величество е милостив — казвам тихо.

— Нещо повече — казва Едуард. — Той променя мнението си. Няма да има повече изгаряния на клада за ерес. Настроението в страната се обърна срещу тези присъди, и кралят се обърна заедно с тях. Казва, че Ан Аскю е трябвало да бъде помилвана и че тя ще бъде последната. Това се дължи на вашето влияние, ваше величество, и всеки, който иска да види църквата реформирана, ще ви бъде признателен. Има мнозина, които благодарят на Бог за вас. Има мнозина, които знаят, че вие сте учен, теолог и водач.

— Твърде късно е за някои — казвам тихо.

— Да, но други са все още в затвора — казва той. — Бихте могли да помолите за освобождаването им.

— Той не се допитва до мен за съвет — напомням му.

— Жена като вас би могла да втълпи някоя мисъл в главата на съпруга си и да го поздрави за това, че тази мисъл му е хрумнала — казва Едуард и се усмихва широко. — Знаете как се прави. Вие сте единствената жена, която е успяла.

Мисля си, че започнах царуването си като жена, стремяща се към познанието и се научих как да придобивам познания, а сега се превърнах в блудница и усвоих похватите на блудница.

— Не е срамно да се смирите заради такава кауза — казва Едуард, сякаш знае какво си мисля. — Папистите са в отстъпление, кралят се е обърнал против тях. Бихте могли да издействате освобождаването на достойни мъже и да убедите краля да промени закона, за да даде на хората свобода да се молят както пожелаят. Трябва да си служите с чара и красотата си — с уменията на Ева и духа на Нашата повелителка, Светата Дева. Това означава да бъдете жена, която притежава сила и власт.

— Странно, но аз се чувствам безсилна — казвам.

— Трябва да използвате това, с което разполагате — казва той: съветът на един почтен мъж към блудницата, както е било от незапомнени времена. — Трябва да използвате това, което ви е предоставено.

* * *

Много внимавам да не изрека дори една дума, която би прозвучала на краля като предизвикателство. Моля го да обясни какво мисли за значението на чистилището и проявявам интерес, когато ми казва, че в Библията няма доказателство за такова състояние и че теорията за чистилището е била създадена от църквата единствено за да финансира параклисите, в които се отслужват литургии за душите на мъртвите. Слушам с изражението на любопитен и жаден за знания ученик, докато той представя за обсъждане неща, които съм си мислила още откакто започнах да изучавам библейски текстове. Сега той хвърля поглед в книги, които съм чела, а после съм ги скрила заради собствената си безопасност и споделя с мен нещата, които го впечатляват, сякаш са огромна новост и би трябвало да ги науча от него. Малката лейди Джейн Грей е запозната с тези мнения, принцеса Елизабет ги е чела; лично аз им ги преподавах. Но сега седя до краля и възклицавам, когато описва неща, които са стряскащо очевидни, възхищавам се на това, че е открил нещо общоизвестно и отбелязвам колко е прозорлив.

— Ще освободя мъжете, задържани по обвинения в ерес — казва ми той. — Човек не бива да бъде хвърлян в затвора, задето е постъпил в съгласие със съвестта си, не и ако разсъждава почтително и задълбочено.

Безмълвно кимвам, сякаш зашеметена от проницателността на краля.

— Сигурно ще се зарадваш да узнаеш, че проповедник като Хю Латимър може да бъде свободен да говори отново? — подтиква ме Хенри. — Той проповядваше в покоите ви, нали? Можеш да подновиш следобедните проповеди.

Отговарям с педантична предпазливост:

— Бих се радвала да узная, че невинни хора са на свобода. Ваше величество е милостив и отсъжда внимателно и справедливо.

— Ще подновиш ли следобедните проповеди в покоите си?

Не зная какво иска да чуе, а съм твърдо решена да казвам само каквото иска да чуе.

— Ако това е желанието ви. Бих искала да слушам проповедниците, за да мога да разбирам мислите на ваше величество. Изучаването на писанията на отците на църквата ми помага да следя сложната ви мисъл.

— Знаеш ли какъв беше девизът на Джейн Сиймор? — пита внезапно той.

Изчервявам се.

— Да, ваше величество.

— Какъв беше?

— Мисля, че беше: „Обречена да служи и да се покорява.“

Внезапно той надава гръмък, стряскащ смях, като отваря уста и показва жълтите си зъби и обложения си език.

— Кажи го пак! Кажи го!

— „Обречена да служи и да се покорява.“

Той се засмива, но тонът му изобщо не е весел. Старая се да се усмихвам така, сякаш съм готова да се развеселя, но мисля твърде бавно, за да разбера шегата, сякаш аз, като глупава и невъзприемчива жена, не мога да имам чувство за хумор, но с радост се възхищавам на неговото остроумие.

* * *

Адмиралът на Франция, Клод д’Анбо, който уговори условията на мира с Едуард Сиймор, идва в Хамптън Корт за пищен прием. Кралските деца, най-вече принц Едуард, трябва да го посрещнат. Кралят казва, че е уморен и ме моли да се уверя, че Едуард ще направи всичко, каквото трябва, и да запази достойнството на трона на Тюдорите. Едуард е само на осем години и се разкъсва между радостно вълнение и страх от ролята, която трябва да изпълни. Идва в покоите ми, преди да пристигне французинът, и ме пита какво точно предстои да се случи и какво точно се очаква от него. Той е толкова добросъвестен, изпълнен с такова тревожно старание да бъде точен, като малък астроном, че повиквам началника на конницата си и главния управител на домакинството си и върху голям лист хартия начертаваме план на градините. После, със старите оловни войници на Едуард от детската стая, представяме пристигането на френската делегация, и използваме малки кукли, които представят нас, отиващи да ги посрещнем.

Очакват се двеста френски благородници и целият Таен съвет и останалите придворни ще дойдат да ги посрещнат. Ще ги настаним в шатри от златен брокат в градините и ще построим временни банкетни зали за пиршествата. Начертаваме върху плана си това селце, после вземаме друг лист хартия и изреждаме десетте дни и всеки прием, лов, поетична драма, спортно развлечение или пиршество.

Принцеса Елизабет също е там, също и лейди Джейн, и ние се смеем и викаме да ни донесат шапчици и диадеми, и започваме разиграваме пристигането на французите. Едуард играе себе си, но всички ние, останалите, сме французи и придворни с големи шапки, правим преувеличени дълбоки поклони и произнасяме дълги речи, докато проваляме поетичната драма със смеха си и се налага отново да приемем истинските си образи.

— Но ще бъде така, нали? — пита сериозно Едуард. — И аз ще стоя точно тук?

Той посочва към платформата, която сме отбелязали върху плана.

— Защо се тревожите? — пита го Елизабет. — Вие сте принцът, а почитаемата ни майка е регент — каквото вие двамата предпочетете да направите, това ще бъде и редно. Вие сте Уелски принц, не можете да сбъркате.

Едуард ми отправя най-сладката си усмивка.

— Ще следвам напътствията ви, почитаема майко.

— Вие сте принцът — казвам. — А Елизабет е права. Всичко, което направите, ще бъде правилно.

* * *

Посещението минава точно както сме го планирали. Принц Едуард потегля на кон с ескорт от благородници и кралски телохранители, всички облечени в златен брокат. Изглежда много дребен между извисяващите се над него едри кралски телохранители, но се справя добре с малкия си кон и поздравява посетителите с достойнство, на съвършен френски. Толкова се гордея с начетеността му, че когато се връща, го прегръщам и го завъртам в танц из личния си кабинет.

Съобщавам на краля за доброто му поведение и Хенри казва, че ще се срещне лично с адмирала, и ще го отведе на литургия в кралския параклис.

— Днес ти служи добре на мен и на семейството ми — казва ми Хенри, когато отивам вечерта в стаята му да му разкажа за визитата и церемониите, за това колко добре се е проявил принц Едуард като домакин в отсъствието на баща си, за това, колко трябва да се гордеем с момчето на Джейн Сиймор. — Ти си му като майка — казва кралят. — Далеч повече от родната му майка, която никога дори не го е познавала.

Забелязвам, че тази вечер говори за смъртта й така, като че ли с нея е изменила на дълга си.

— Днес се представи като регент на страната. Признателен съм ти.

— Не съм направила нищо повече от това, което би трябвало — казвам нежно.

— Радвам се, че си изобразена с него на семейния портрет — казва той. — Редно е да бъдеш почетена като негова доведена майка.

Поколебавам се. Явно е забравил, че жената, изобразена на портрета, е Джейн Сиймор, мъртвата съпруга. Аз позирах за него, но на платното не се появи моето лице. Няма мой портрет заедно с малкото момче, което обичам.

Въпреки това той продължава:

— Ти правиш чест на страната си и на своите убеждения. През тези последни няколко месеца напълно ме убеди, че с право заемаш място начело на страната и на хората с убеждения като твоите.

Хвърлям поглед из стаята. Тук няма кой да изрази несъгласие. Обичайно присъстващите придворни са достатъчно близо, за да ни чуят, но сега почти всички са добре настроени към мен или към каузата на реформата. Стивън Гардинър не е тук. Възникна спор за някакво малко поземлено владение, и кралят внезапно се обиди. Гардинър ще трябва да си върне благоволението му чрез ласкателства, но междувременно отсъствието му ми доставя удоволствие. Ризли не се е появявал при краля от деня в градината, когато дойде да ме арестува.

— Винаги следвам напътствията на ваше величество — казвам.

— А аз мисля, че си права за литургията — казва той небрежно. — Или имаше предвид причастието?

Усмихвам се, придавайки си увереност, докато чувствам как земята трепери и омеква под мен.

— Приемам нещата така, както ваше величество смята за най-добре — казвам. — Това е вашата църква, това е вашата литургия. Вие знаете по-добре от мен, по-добре от всеки, как би трябвало да бъде разбирана.

— Нека бъде причастие тогава, причастие за всички хора в лоното на църквата — казва той, а гласът му внезапно зазвучава сърдечно. — Нека кажем, че това не е буквално тялото и кръвта на Нашия Господ — защото как обикновените хора ще разберат подобно нещо? Ще помислят, че имаме предвид някаква магия или измама. За онези от нас, които мислим задълбочено, които размишляваме върху тези неща, за нас, които разбираме силата на езика, това може да е както хлябът и виното, така и тялото и кръвта; но колкото до обикновените хора, на тях можем да кажем, че това е словесен образ. Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива.^[1] Ясно е, че той им е дал хляб. Благословил хляба. Дал им вино и им казал, че то е завет. Ние, които разбираме толкова много повече, отколкото простите селяни, не бива да ги заблуждаваме и объркваме.

Не смея да вдигна поглед, за да не би това да е капан, заложен за мен, но усещам как треперя от вълнение. Ако кралят достига до това осъзнаване, ако кралят достига до тази яснота, тогава Ан не е умряла напразно, а аз не захвърлих познанието си и не понесох бичуване като робиня напразно, защото Бог донесе на краля просветление чрез нейната пепел и моя срам.

— Нима ваше величество казва, че би трябвало да приемаме думите като символични?

— Ти не мислиш ли така?

Няма да бъда изкушена да заявя мнението си.

— Ваше величество, ще ме сметнете за много глупава жена, но почти не зная какво да мисля. Бях възпитана да вярвам едно, а после научена да приемам друго. Сега, като омъжена жена, трябва да зная какво вярва съпругът ми, защото неговата роля е да ме насочва.

Той се усмихва. Постъпила съм правилно; точно това иска да чуе. Това повтаря една укротена съпруга като папагал пред своя съпруг.

— Кейт, ще ти кажа — мисля, че трябва да създадем една искрена религия, в която причастието е центърът на литургията, но ролята му е символична — заявява той. Надутата фраза и звучното й изричане ми подсказва, че той е подготвил тези думи. Може дори да ги е написал и да ги е научил наизуст. Някой може дори да го е подучил — Антъни Дени? Томас Кранмър?

— Благодаря ви — казвам със сладък глас. — Благодаря ви, че ме напътствате.

— Освен това смятам да предложа на френския посланик да работим заедно, Франция и Англия, за прогонването на суеверието и ереста на старата църква и да създадем нова църква във Франция и Англия, основаваща се на Библията, основаваща се на новото познание, и да разпространим учението й навсякъде из нашите земи, а после из целия свят.

Това е невероятно.

— Нима ще го направите?

— Кейт, искам начетен, мислещ народ, който върви по Божиите пътища, не шайка страхливи глупци, тормозени от вещици и свещеници. Цяла Европа, с изключение на подвластните на папата държави, е убедена, че това е начинът да разберем Бог. Искам да бъда част от това. Искам да ги съветвам, искам Англия да ги води. А ако някога денят настъпи, искам да оставя теб за регент, а сина си като крал и да властвате над хора, които изричат съзнателно молитвите си и участват в литургия, която разбират, както Нашият Господ е посочил — а не слушат някакво неразбираемо бръщолевене, измислено в Рим.

— Аз също мисля така, и аз си мисля същото!

Вече не мога да сдържа въодушевлението си.

Той ми се усмихва и казва:

— Ние ще донесем в Англия новото познание, новата религия. Ти ще доживееш да видиш това, дори ако аз не успея.