Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Taming of the Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2016 г.)

Издание:

Автор: Филипа Грегъри

Заглавие: Укротяването на кралицата

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ (не е указана)

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-178-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3609

История

  1. —Добавяне

Дворецът Гринич
Лятото на 1546 г.

Дворцовите ритуали следват хода си и аз — която някога ги предвождах толкова решително, — съм впримчена в тях, изпълнявайки обичайните си задължения, подобно на кон с капаци, който може да тича само покрай парапета на манежа, сляпа за света извън тесния ми, изпълнен с боязън кръгозор. Местим се в Гринич заради удоволствието от градините през лятото, но кралят почти не излиза от покоите си. Розите разцъфват в беседките, а той не усеща уханието им, натежало във вечерния въздух. Придворните флиртуват и играят, и се състезават в различни игри, но той не реве гръмки съвети, нито връчва награди. Има разходки с лодка и риболов, езда, надбягване и танци. Длъжна съм да се появявам на всяко забавление, да се усмихвам на всеки победител и да поддържам обичайния живот на двора, за да тече в определеното си русло. Но същевременно зная как хората шушукат, че кралят е болен и не ме иска до себе си. Че е старец, който се бори с болестта и болките, а всеки може да види как младата му съпруга гледа тенис или стрелба с лък, или се разхожда с лодка по реката.

Моят лекар идва да ме види, докато гледам птиците си. Две двойки канарчета са излюпили яйца и в едната клетка има подредени в редица възхитителни пиленца, които отварят едновременно човчици и разперват късите си, пухкави бледи крилца.

— Няма ми нищо — казвам раздразнено. — Не съм ви викала. Напълно здрава съм. Сигурно са ви видели да идвате тук: моля ви, погрижете се да кажете на всички, че съм съвсем добре и че не съм пращала да ви викат.

— Зная, че не сте, ваше величество — казва смирено доктор Робърт Хюик. — Аз имам нужда да се видя с вас. Виждам, че сте в разцвета на здравето и красотата си.

— Какво има? — питам, като затварям вратичката на клетката и се извръщам от птиците.

— Става дума за брат ми.

Мигновено заставам нащрек. Братът на доктор Хюик е известен реформист и човек на познанието. Посещавал е проповедите в покоите ми, изпращал ми е книги от Лондон по темите, които изучавам.

— Уилям?

— Арестуван е. Било по заповед от Тайния съвет, назоваваща него, единствено него, не и другите книжовници, с които учи. Никой от обкръжението му. Само той.

— Съжалявам да го чуя.

Синият ми папагал се промъква боязливо по пръчката си за кацане, сякаш за да се заслуша. Предлагам му семенце и той го поема в нокътя и клюна си, като го поставя така, че да може да го строши и да изяде ядката. Пуска люспата на земята и ме гледа с будните си интелигентни очи.

— Питали са го за вашите мнения, ваше величество. Питали са го какви автори цитирате, какви книги е виждал в покоите ви, кой друг посещава проповедите. Претърсиха покоите му за каквото и да е, писано от вас. Подозират го, че е занесъл текстовете ви на някой издател. Мисля, че може би събират доказателства срещу вас.

Потрепервам, сякаш ми е студено, въпреки топлото лятно слънце.

— Страхувам се, че сте прав, докторе.

— Можете ли да се застъпите за брат ми пред краля, ваше величество? Знаете, че той не е еретик. Разсъждава по религиозни въпроси, но никога не би подкопал авторитета на краля.

— Ще говоря, ако мога — казвам предпазливо. — Но и сам виждате, че в момента нямам влияние. Стивън Гардинър и неговите приятели херцогът на Норфолк, Уилям Паджет и лорд Ризли, които бяха мои приятели, работят срещу новото познание и се ползват с голямо влияние. Този път, докато кралят е измъчван от толкова силна болка, те са хората, допускани в покоите му. Те са негови съветници, а не аз.

— Ще говоря с доктор Уенди — казва той. — Понякога той се допитва до мен за здравето на краля. Би могъл да спомене името на брат ми пред краля и да го помоли за помилване, ако повдигнат обвинения срещу него.

— Навярно целта на всички тези разпити и разследвания е просто да ни изплашат — казвам. — Навярно добрият епископ просто иска да предупреди всички ни.

Папагалът се поклаща нагоре-надолу, сякаш танцува. Познавам, че се надява на още семена, и внимателно му подавам още едно. Той го поема елегантно, обръщайки го с черния си език и с клюна си, докато доктор Хюик продължава тихо:

— Иска ми се да беше така. Не сте ли чули за Йохан Бет?

Поклащам глава.

— Той е от нашата енория, брат на един от вашите кралски телохранители. Братята Уорли, Ричард и Джон, от домакинството ви, също са отведени за разпит. Дано Бог да е милостив към бедния Йохан — осъден е на смърт. Ако това е предупреждение, то е написано с най-черното мастило и адресирано до вас. Разпитват вашите хора, ваше величество. Вашият човек е този, който ще трябва да се качи на ешафода.

* * *

От затъмнените кралски покои пристига съобщение: кралят отново е зле. Усилващата се треска, предизвикана от ранения му крак, прогаря мозъка му и се промъква във всяка става на болното му тяло. Доктор Уенди постоянно влиза и излиза от покоите му, изпробвайки лекарство след лекарство; вратите са затворени за почти всички останали. Научаваме, че му слагат вендузи, изцеждайки кръвта от едрото подпухнало тяло, пробиват раната, за да изтеглят течността, счукват късчета злато в нея, а после ги промиват с кани лимонов сок. Кралят стене от болка, поставят на пост стражи, които да не допускат хората в голямата зала за аудиенции и галерията оттатък, за да не го чуе никой как стене. Не пита за мен, дори не отговаря на съобщенията ми, в които му желая оздравяване, и аз не смея да вляза без покана.

Нан не казва нищо, но знам, че си спомня за времето, когато кралят се заключи и отказа да вижда Катрин Хауард, докато преглеждаха малките й писъмца и домакинските й сметки, търсейки отбелязана парична сума или подарък, предназначени за Томас Кълпепър. И сега, както и тогава, кралят се крие в покоите си, наблюдава и слуша, но никога не се издава.

В някои дни се събуждам сутрин, сигурна, че днес ще дойдат да ме отведат, и че ще потегля в кралската си баржа, моята нова кралска баржа, която ми е доставяла такова лекомислено удоволствие, нагоре по реката към Тауър. Ще вляза през шлюза, носейки се по прииждащия прилив, и ще ме отведат не в кралските покои, а в онези, които гледат към моравата, където държат затворниците. Няколко дни по-късно ще гледам от зарешетения прозорец как строят дървен ешафод, и ще зная, че е за мен. Ще влезе изповедник и ще ми каже, че трябва да се подготвя за смъртта.

В тези дни не зная как да стана от леглото. Нан и камериерките ме обличат, сякаш съм студена кукла с вкаменено лице. Изпълнявам задълженията си като кралица, посещавам службите в параклиса, храня се пред двора, разхождам се край реката и подхвърлям топка на малкия Риг, гледайки как дворът се забавлява, но лицето ми е вцепенено, а очите ми са безизразни. Мисля си, че ако настъпи ден, в който да почукат на вратата ми, ще се посрамя. Никога няма да намеря смелостта да изкача стълбичката до ешафода. Никога няма да съм в състояние да говоря така, както говореше Ан Болейн. Краката ми ще омекнат и ще трябва да ме избутат нагоре по стъпалата, както направиха с Кити Хауард. Няма да се боря за живота си като Маргарет Поул. Няма да тръгна бодро, облечена в най-хубавата си дреха като епископ Фишър. Толкова неспособна съм да се справя с това изпитание, колкото съм неспособна и в брака си. Ще се проваля в смъртта си, както се провалих като кралица.

В други дни се събуждам във ведро настроение, уверена, че кралят прави това, което самият той нарече пред мен най-добрият начин за управление: проявявай благосклонност към едната страна, а после към другата, дръж мислите си в тайна от всички, владей положението в битката между кучетата, и остави псетата да се бият пред теб. Уверявам се, че просто ме измъчва нарочно, както измъчва всички. Ще оздравее и ще ме повика, ще възхвали красотата ми и ще ми напомни, че не съм учена жена, ще ми подари диаманти, изтръгнати от кръста, който някой духовник е носил на гърдите си, ще ми каже, че съм най-сладката съпруга, която някой мъж е имал, и ще ме облече в роклята на друга жена.

— Джордж Благ е бил арестуван — казва ми Нан тихо, докато вървим към параклиса една сутрин. Стисва ръката ми, когато се спъвам. — Дойдоха за него снощи.

Джордж Благ е охранен необразован авантюрист, любимец на краля заради кръглото си грозно лице и ужасния си навик да пръхти от смях на всяка непристойна шега. Хората измислят шеги само за да чуят как Благ сумти от смях, изчервявайки се като роза, а накрая не успява да сдържи мощния си пръхтящ рев. Кралят го нарича „своето любимо прасе“, а Уил Сомърс умее прекрасно да имитира начина, по който реагира Благ, щом чуе някоя шега: имитацията е почти толкова забавна, колкото и същинското действие. Но сега няма да повтори този номер.

— Какво е направил? — питам.

Джордж Благ не е глупак, макар смехът му да е като грухтене на свиня. В сериозно настроение е идвал в покоите ми и е слушал проповедите. Говори малко, а мисли много. Не мога да повярвам, че някога би казал нещо, което може да оскърби краля; за краля той е другар в забавленията, а не философ.

— Казват, че говорил непочтително за литургията, а после започнал да пръхти от смях — прошепва Нан.

— Да пръхти от смях ли? — Поглеждам я неразбиращо — Но това е обичайният му номер; това забавлява краля.

— Сега е неуважение — казва тя. — И сега той е обвинен в ерес.

— Заради пръхтенето?

Тя кимва.

* * *

Джон Дъдли лорд Лайл, новоиздигнал се благородник и поддръжник на религиозната реформа, се прибира от Франция с мирен договор в джоба. През цялото време, докато Стивън Гардинър преговаряше с императора, стремейки се към мир с Испания, предавайки реформистите на смърт в замяна на подновен сърдечен съюз с папата, Джон Дъдли тайно се е срещал с френския адмирал и е изготвял споразумение, по силата на което ние си запазваме Булон за идните десетилетия, а французите ни плащат щедра сума в знак на покорство. Това би трябвало да е моментът на триумф за Джон Дъдли, за семейство Сиймор, за всички нас, които споделяме реформистката вяра. Спечелихме надпреварата за мир; сключихме мир с французите, а не с испанците.

Той идва в покоите ми да приеме поздравленията ми. Принцеса Мери е до мен, посрещайки храбро обрата на събитията, който отнема на Англия възможността за съюз със семейството на майка й.

— Но, милорд, ако сключим мир с французите, тогава предполагам, че няма вероятност кралят да сключи новия си съюз с германските принцове и палатинския принц-електор?

Предполагам колко тревожно очаква отговора му бедната Мери зад заученото си безстрастно изражение.

— Наистина, негово величество няма да се нуждае от приятелството на германските принцове — отвръща Джон Дъдли. — Имаме надежден съюз с Франция, нямаме нужда от друг.

— Навярно няма да има годеж — прошепвам на Мери и виждам как руменината нахлува в лицето й. Правя лек жест, за да й позволя да застане встрани, и тя отива до прозоречната ниша да се овладее.

Веднага щом тя се обръща с гръб, усмивката изчезва от лицето на Джон Дъдли.

— Ваше величество, какво, в името Божие, става тук?

— Кралят арестува поддръжниците на реформата — казвам тихо. — Хората изчезват от двора и от лондонските църкви. В това няма логика. Един ден някой седи на вечерята, а на следващия вече е изчезнал.

— Научих, че Никълъс Шакстън е призован в Лондон да отговаря по обвинения в ерес. Не можех да повярвам. Та той беше епископ на Солсбъри! Не могат да арестуват бивш епископ.

Не знаех това. Той забелязва потресеното ми изражение. Такова арестуване на един от епископите на самия крал означава завръщане към мрачните дни, в които духовници бяха превръщани в мъченици, а Джон Фишър пое към ешафода. Кралят се беше заклел, че никога повече няма да допусне такава жестокост.

— Епископ Хю Латимър, който проповядваше пред мен по време на Великите пости, е бил призован да обясни пред Тайния съвет какви теми е избрал — казвам на Джон Дъдли.

— Нима Тайният съвет вече разбира и от теология? Смятат да спорят с Латимър? Пожелавам им късмет.

— Стивън Гардинър със сигурност ще влезе в дебат с него. Той защитава Шестте догми[1] — казвам. — И е лесно да вземе страна, защото съществува нов закон, според който никой не може да ги оспорва.

— Но Шестте догми са наполовина папистки! — възкликва той. — Сам кралят каза…

— Сега те изразяват категоричното мнение на краля — прекъсвам го.

— Мнението му за момента!

Навеждам глава и не казвам нищо.

— Простете ми, простете ми — овладява се Джон Дъдли. — Просто имам чувството, че в мига, в който семейство Сиймор, Кранмър и аз напускаме двора за пет минути, старите духовници успяват да се доберат до краля, и когато се връщаме, откриваме, че всичко, което сме постигнали, и всичко, в което вярваме, се е върнало там, откъдето започнахме. Нищо ли не можете да направите?

— Дори не мога да го видя — казвам. — Не мога да поискам милост за другите, защото изобщо не го виждам. Страхувам се от това, което говорят за мен.

Той кимва и казва:

— Ще направя каквото мога. Но навярно е добре да ограничите работата си по различни текстове.

— Книгите ми ги няма — казвам горчиво. — Виждате ли празните лавици? Ръкописите ми също.

Надявала съм се да каже, че не е имало нужда да унищожавам библиотеката си. Но той просто пита:

— А преустановихте ли проповедите и беседите си?

— Слушаме само капеланите на краля, а техните проповеди са невъобразимо скучни.

— На какви теми?

— Покорството на съпругата — казвам сухо, но дори това не успява да го накара да се усмихне.

* * *

Хю Латимър, призован да се яви като заподозрян пред Тайния съвет, където някога е говорил като човек с власт, признава, че е изнесъл поредица от проповеди пред мен. Това не може да бъде отречено, тъй като съпругите на половината членове на Тайния съвет и някои от самите членове на Тайния съвет са присъствали. Не е съгласен, че е казал нещо еретично, нито пък нещо, клонящо към реформираната религия. Казва, че е проповядвал върху Словото Божие, и се е придържал към настоящото учение на църквата. Освобождават го, но на следващия ден арестуват друг проповедник, с когото изучаваме текстове в следобедите, доктор Едуард Кроум, и го обвиняват, че е отрекъл съществуването на чистилището.

Той е принуден да признае това. Разбира се, че отрича съществуването на чистилището. Ако попитат мен или всъщност който и да е разумен човек, никой не би могъл да каже, че съществува каквото и да е доказателство за такова място. Раят, да — сам Нашият Господ говори за него, ад — да — Той е отредил там да се измъчват грешниците. Но Библията никъде не намеква, че съществува някакво нелепо място, където душите трябва да чакат и могат да бъдат откупени и избавени от страданието си чрез дарение за църквата или гръмкото отслужване на литургии срещу заплащане в специални параклиси. Това просто не се споменава никъде, не съществува познание, което да го подкрепи. Така че откъде е дошла тази история? Ясно е кой е нейният автор: това е измислица на църквата, начин да трупа огромни печалби от мъката на опечалени семейства и страховете на умиращи грешници. Самият крал забрани параклисите, в които се отслужват литургии за душите на покойниците — как може чистилището да съществува?

* * *

Но именно кралят упълномощава тези арести, кралят, който нарежда всички тях още от пролетните масови арести — чистка на книжовници, проповедници и хора, близки до мен. Тайният съвет ще провежда разследвания, ще посочва имена, ще изисква обяснения, но единствено кралят решава кой ще бъде арестуван. Или изписва името си, надрасквайки небрежно подписа си, докато подпира заповедта на чаршафите на леглото си, или нарежда на придворните, на които има доверие, Антъни Дени и Джон Гейтс, да използват сухия печат с подписа му и да го повторят с мастило по-късно. Но и в двата случая му носят заповедта за изричното му лично одобрение. Може да стене от болка, може да е полузаспал, упоен от болкоуспокояващи и силно вино, но знае. Това не е заговор от паписти в двора му, които действат против убежденията ми и приятелите ми без знанието на краля, възползвайки се от болестта и изтощението му. Това е кроеж, замислен от самия крал, против моите убеждения и моите приятели — навярно дори срещу мен. Тук кралят насъсква кучетата за битка, но този път подкрепя едната страна в ущърб на другата, залагайки на изхода от нея цяло състояние. Проявява благосклонност към враговете ми в мой ущърб, хвърля мен, собствената си съпруга, на арената за бой с кучета.

— Тя е тук, Ан Аскю е тук, точно тук! Сега! — Джоан Дени се втурва в покоите ми и коленичи пред мен, сякаш краката не могат да я удържат изправена.

— Дошла е да ме види? — Не мога да повярвам, че би поела такъв риск, след като знае, че нейните учители и покровители са в Тауър. — Не може да влезе. Кажете й, че съжалявам, но…

— Не! Не! Арестувана е! Призована е да се яви пред Тайния съвет. В момента я разпитват.

— Кой ви каза?

— Съпругът ми. Каза, че ще направи каквото може за нея.

Поемам си дъх. Искам да й кажа, че Антъни Дени трябва да се погрижи името ми да не се споменава, или поне да не бъде повторено пред краля. Но толкова се страхувам, и толкова се срамувам от страха си, че не мога да говоря. Толкова се страхувам от това, което би могла да каже Ан на Тайния съвет. Ако каже, че е проповядвала ерес пред нас, и че сме слушали? Ако им каже, че пиша сама книга, пълна със забранено познание? Но не мога да кажа на Джоан, която е слушала заедно с мен, която учи с мен, която се моли редом с мен, че първата ми страхлива мисъл е да спася собствената си кожа. Страхувам се и се срамувам от страха си.

— Бог да я пази — това е единственото, което изричам на глас.

— Амин.

* * *

Задържат я през нощта, някъде в този огромен, безразборно построен дворец. Докато камериерката ми ме облича за вечеря, я питам къде може да е Ан Аскю. Тя не знае. Има десетки помещения без прозорци — изби, тавански стаи и хранилища за скъпоценности, които могат да се заключват отвън. Ако не ги е грижа за удобството или безопасността й, биха могли просто да я захвърлят в помещението на стражите. Не смея да изпратя никой да я потърси. На вечеря епископ Гардинър каканиже безкрайна благодарствена молитва, аз свеждам глава и го слушам как изрича латинските думи, знаейки, че половината хора в залата не могат да го разберат; и не го е грижа, защото приключва ритуала си, своя съкровен ритуал, не го е грижа, че те са като деца, които молят за хляб, а получават камък. Трябва да го чакам да приключи напевното си бръщолевене, да вдигна глава и да кимна на прислужниците да влязат, за да сервират храната. Принудена съм да се усмихвам, да ям и да следя какво става в стаята, да се смея на Уил Сомърс, да изпращам блюда на Уилям Паджет и Томас Ризли, сякаш те не кроят заговор за падението ми, да кимам на херцога на Норфолк, който седи начело на масата за семейството си: лицето му е любезна маска на опитен придворен, синът му, подкрепящ реформата, все още липсва. Трябва да се държа така, сякаш нямам дори една-едничка грижа на този свят, докато някъде в големия дворец приятелката ми Ан се храни със студените остатъци от вечерята на двора, и се моли на колене Бог да я опази утре.

* * *

— Повикаха ме да участвам в разпита — брат ми идва бавно до стола ми, докато придворните танцуват. Дамите ми, със сковани в усмивки лица, се подреждат на групи и изпълняват стъпките.

— Ще откажеш ли?

— Как бих могъл? Това е проверка. Аз също съм под съмнение и ако се проваля, те ще се насочат към теб. Не, ще я разпитам и се надявам да успея да я убедя да помоли за прошка. Знам, че няма да се отрече от убежденията си, но би могла да се съгласи, че е зле образована.

— Тя познава Библията от кора до кора — казвам. — Знае Новия Завет наизуст. Никой не може да я нарече зле образована.

— Не може да спори със Стивън Гардинър.

— Мисля, ще откриеш, че е готова да го направи.

— Тогава какво да правя? — възкликва Уилям в пристъп на внезапно нетърпение. Изведнъж отмята глава назад и се разсмива, със смях на придворен, все едно че ми разказва забавна история. Засмивам се заедно с него и го потупвам по ръката, този мой толкова забавен брат.

Уил Сомърс пробягва покрай нас с дълги, галопиращи скокове и прави гримаса.

— Щом сте готови да се смеете ей така, на нищо, можете да се смеете на мен — казва той.

Плясвам с ръце.

— Смеехме се на стара шега, която не си заслужава да я повтарям — казвам.

— Само такива знам.

Изчакваме го да отмине.

— Опитай се да й дадеш възможност да се измъкне, без да си навлечеш обвинения — казвам. — Тя е млада жена, пълна с живот. Не се стреми към мъченичество. Иска да се спаси, ако може. Просто й дай начин. А аз ще се опитам да се срещна с краля.

— Какво прави той? — прошепва брат ми. — Какво цели с това? Нима се е обърнал срещу нас? Нима се е настроил срещу теб?

— Не зная — казвам. Поглеждам тревожното лице на брат си и осъзнавам с хладен ужас, че пет жени са седели тук, на същото това място, преди мен, и не са знаели дали кралят се е обърнал против тях, и ако е така, какво възнамерява да прави.

* * *

Когато вечерята приключва, изпращам Нан до покоите на краля да попита дали мога да се срещна с него. Тя се връща изненадана: ще ме пуснат да вляза. Бързо ми слага най-хубавата шапчица, изопваме полата на роклята ми, и втриваме розово масло в шията ми. Тя и Катрин ме придружават чак до спалнята на краля, стражите разтварят вратата и влизам вътре сама.

Там са сър Антъни Дени и епископ Гардинър. Доктор Уенди е в дъното на стаята с половин дузина камериери и слуги, застанали наоколо, които чакат да преместят краля от стола в леглото, както пожелае, да го настанят върху тоалетния му стол, или да му помогнат да седне в стола си на колела, за да може да влезе в залата си за аудиенции и да премине като огромна статуя от празнично шествие пред народа си.

— Милорд — казвам и правя реверанс.

Той ми се усмихва и ме повиква с жест да се приближа. Навеждам се и го целувам, без да обръщам внимание на вонята. Той обвива ръка около талията ми и ме притиска.

— Ах, Кат. Приятна ли беше вечерята за теб и придворните?

— Много ни липсвахте — казвам, настанявайки се на един стол до него. — Надявам се, че скоро ще се оправите достатъчно, за да се присъедините към нас. Струва ми се, че отдавна не сме се радвали на присъствието ви.

— Сигурен съм в това — казва той бодро. — Това беше просто пристъп на маларична треска, от която страдам от време на време. Доктор Уенди казва, че ще я преборя бързо като момче.

Кимвам въодушевено.

— Силата ви е забележителна.

— Е, лешоядите може и да кръжат, но още няма какво да клъвнат — посочва епископ Гардинър като една от хищните птици, и аз се усмихвам на ядосаното лице на епископа.

— Аз съм по-скоро като чучулига, която се извисява в небето да пее хвалебствия за вас — казва епископът с неумел хумор.

— Чучулига ли, ваше преосвещенство? — накланям глава настрани, сякаш за да огледам внимателно бялата му одежда и черния епитрахил. — По цвят напомняте повече на лястовица.

— Приемате Стивън за лястовица? — подхвърля Хенри, развеселен.

— Той пристига и внезапно настъпва лято — казвам. — Той е предвестник. Когато епископът е тук, настъпва най-доброто време, в което Тайният съвет може да проведе разследване. Време всички стари духовници да вият гнезда и да чуруликат под стрехите. Това е сезонът им.

— Не са ли тук за постоянно?

— Мисля, че студените ветрове на истината ще ги отвеят, милорд.

Кралят се разсмива. Стивън Гардинър е обзет от тиха ярост.

— Би ли желала той да се облече различно? — пита ме кралят.

Дръзка съм, окуражена от смеха му. Обръщам глава и прошепвам в ухото му:

— Не мислите ли, че на негова светлост ще му отива червеният цвят?

Червеното е цветът на кардиналските одежди. Ако Гардинър успее да върне страната в лоното на Рим, папата на мига би му връчил кардиналска шапка. Хенри се изсмива високо.

— Катрин, имаш по-остър ум от Уил! Какво ще кажеш, Стивън? Копнееш ли за червена шапка?

Устата на Стивън Гардинър е присвита.

— Това са сериозни въпроси — успява да каже той. — Не са шега. Не са подходящи за дами. Не са подходящи за ушите на съпруги.

— Той е прав — внезапно кралят е обзет от отегчение. — Трябва да позволим на нашия добър приятел да защити нашата църква от ерес и присмех, Кат. Това е моята църква, не тема за спор или шеги. Това са сериозни въпроси, не са подходящи за глупава подигравка. Няма нищо по-важно от тях.

— Разбира се — казвам предпазливо. — Разбира се, милорд. Всичко, което бих искала, е добрият епископ да разпита хората, които говорят против вашите реформи. Самите реформи не бива да се поставят под въпрос. Епископът едва ли иска да направим крачка назад, далеч от вашето разбиране, обратно към старите дни, преди да станете глава на църквата.

— Няма да направи това — казва кралят кратко.

— Параклисите за отслужване на литургии за душите на мъртвите…

— Не сега, Катрин. Изтощен съм.

— Ваше величество трябва да си почине — казвам бързо, като ставам от стола и го целувам по влажното от пот чело. — Ще заспите ли сега?

— Да — казва той. — Всички можете да си вървите — задържа хладните ми пръсти в горещата си хватка и казва: — Върни се по-късно.

Постаравам се да не хвърля тържествуващ поглед към Стивън Гардинър. Спечелих поне този рунд.

* * *

Този мой триумф, постигнат по такъв порочен начин, не е победа. Кралят е трескав и недоспал, импотентен и раздразнен от провала си. Макар че правя всичко, каквото иска от мен, разпускам косата си, свалям робата си, дори стоя, изгаряща от унижение, докато той прокарва ръце по цялото ми тяло, нищо не може да го възбуди. Отпраща ме, за да може да спи сам, а аз седя будна цяла нощ до огъня в стаята си и се питам къде в двореца е Ан Аскю, безсънна, както съм безсънна аз, уплашена, както съм уплашена аз, и дали дори изобщо има легло за нея тази нощ.

* * *

Следващият рунд се разиграва пред Тайния съвет и аз не мога да присъствам. Вратите към залата на Тайния съвет са затворени и двама кралски телохранители стоят на пост пред тях, с вдигнати пики.

— Тя е вътре — прошепва ми Катрин Брандън полугласно, докато подминаваме облицованата с дърво врата на път към градината. — Въведоха я тази сутрин.

— Сама?

— Била арестувана с бившия си съпруг, но казала, че той не означава нищо за нея и го освободили. Сама е.

— Знаят ли, че е проповядвала пред мен?

— Разбира се, и знаят, че миналия път сте повлияли на епископ Бонър да я освободи.

— Но не се боят от влиянието ми? Той се боеше тогава.

— Изглежда, че влиянието ви е намаляло — казва тя без заобикалки.

— Как така влиянието ми е намаляло? — питам настоятелно. — Кралят все още ме приема, все още ми говори нежно. Снощи ме повика в леглото си. Обеща ми подаръци. Всички знаци показват, че все още ме обича.

Тя кимва.

— Зная, че ви обича, но той може да прави всичко това и пак да не е съгласен с вярата ви. Сега е съгласен със Стивън Гардинър и херцога на Норфолк и всички други — Паджет и Бонър, Рич и Ризли.

— Но другите му лордове подкрепят реформата — възразявам.

— Само че не са в двора — възразява тя. — Едуард Сиймор е или в Шотландия, или в Булон. Той е толкова надежден командир, че вечно отсъства. Неговият успех е в наш ущърб. Томас Кранмър се е посветил на своите занимания в дома си. Не ви допускат при краля, когато е болен, а той е зле вече от седмици. Доктор Уенди не подкрепя реформата, както я подкрепяше доктор Бътс. За да задържите вниманието на краля, да поддържате интереса му към нещо, трябва да бъдете с него постоянно. Съпругът ми, Чарлс, казваше, че винаги стоял плътно до краля, защото винаги имало някой съперник, готов да заеме мястото му. Трябва да се постараете да бъдете до него, ваше величество. Трябва да настоявате да ви допуснат при него и да бъдете там по всяко време, за да представите нашата страна в спора.

— Разбирам. Опитвам се. Но как можем да защитим Ан Аскю пред Тайния съвет?

Тя ми подава ръка, докато слизаме по стълбите към градината.

— Бог ще я защити — казва. — Ако я намерят за виновна, ще помолим краля да я помилва. Можете да отведете при него всичките си дами, това ще му хареса, можем всички да паднем на колене. Но не можем да направим нищо за нея сега, докато е изправена пред Тайния съвет; само Бог ще я закриля там.

* * *

Тайният съвет се препира с младата жена от Линкълншър цял ден — при положение, че дискредитирането на Ан, слабо образована и още ненавършила трийсет години, не би трябвало да им отнеме повече от един миг. Стивън Гардинър, епископ на Уинчестър, и Едмънд Бонър, епископ на Лондон, спорят по теологични въпроси с младата жена, която никога не е влизала в университетска зала; но не могат да покажат къде тя греши.

— Защо биха й отделили толкова много време? — питам настойчиво. — Защо просто не й наредят да се върне при съпруга си, ако искат да й затворят устата?

Крача нагоре-надолу из стаята си. Не мога да седя на едно място, за да чета или да разучавам текстове, но не мога да отида и да настоявам да отворят онези недостъпни врати. Не мога да оставя Ан там вътре сама с враговете й, моите врагове, но също толкова невъзможно е да я спася. Не смея да отида при краля без покана. Надявам се да го видя преди вечеря, надявам се да е достатъчно добре, за да дойде на вечеря, но ми се струва непоносимо да чакам.

Отвън се чува шум и стражите отварят вратата пред брат ми и трима спътници. Обръщам се рязко.

— Братко?

— Ваше величество — той се покланя. — Сестро.

Колебае се, не може да говори. С крайчеца на окото си виждам как сестра ми Нан се изправя на крака, докато Катрин й протяга ръка. Очите на Ан Сиймор се разширяват, тя разтваря устни и се прекръства.

Тишината сякаш се проточва с часове. Осъзнавам, че всички ме гледат. Бавно обхождам с поглед ужасеното лице на брат си, стражите до него. Бавно осъзнавам как всички мислят, че е дошъл да ме арестува. Чувствам как ръцете ми треперят и сключвам пръсти. Ако Ан ме е уличила в престъпление, Тайният съвет сигурно е издал заповед за ареста ми. Би могло да се очаква от тях да изпратят собствения ми брат да ме отведе в Тауър, като начин да изпитат верността му и да утвърдят падението ми.

— Какво искаш, Уилям? Изглеждаш много странно! Скъпи братко, за какво си дошъл?

Сякаш думите ми са освободили някакъв механизъм, часовникът на масата ми отмерва три часа със сребрист звън. Уилям влиза в стаята и стражите затварят със замах вратите зад него.

— Съвещанието приключи ли? — гласът ми е сподавен.

— Да — казва той кратко.

Виждам, че лицето му е мрачно и се подпирам с ръка на облегалката на един стол.

— Изглеждаш много сериозен, Уилям.

— Не нося добри новини.

— Кажи ми бързо.

— Ан Аскю е изпратена в затвора Нюгейт. Не успяха да я убедят да се отрече от убежденията си. Ще трябва да бъде изправена на съд като еретичка.

Стаята притихва и всичко сякаш се размива и кръжи като вихър пред очите ми. Вкопчвам се в облегалката на стола, за да се задържа права, и примигвам ожесточено.

— Отказала е да се покае?

— Повикаха възпитателя на принц Едуард да я убеди. Но тя им цитираше стих след стих от Библията, и доказа, че грешат.

— Не можа ли да я спасиш? — избухвам. — Уилям, нищо ли не можа да кажеш, за да я спасиш?

— Тя ме обърка — казва той нещастно. — Погледна ме в лицето и каза, че било голям позор за мен да я съветвам в разрез със собствените си познания.

Ахвам.

— Уличила те е, че мислиш като нея? Смята да назове хората, които мислят като нея?

Той поклаща глава.

— Не! Не! Много внимаваше с думите си: изключително много внимаваше. Не назова никого. Не спомена мен, не каза и дума срещу теб или твоите дами. Обвини ме, че я съветвам противно на собственото си знание; но не каза какво би могло да е това знание.

Срамувам се от следващия си въпрос.

— Някой спомена ли ме изобщо?

— Обвиниха я, че е проповядвала в покоите ти, а тя каза, че същото правят множество проповедници с много различни убеждения. Опитаха се да я накарат да назове хората от твоето обкръжение, които са нейни приятели — той внимава да гледа в пода, за да не може никой да каже, че се е спогледал с някого. — Тя отказа. Беше упорита. Не пожела да спомене имена. Беше ясно, сестро, съвсем ясно, че единственото, което искаха от нея, беше доказателство за уреждани от теб събирания, еретични събирания. Щяха да я освободят начаса, ако те беше назовала като еретичка.

— Искаш да кажеш, че искат мен, а не нея — изричам тихо с изстинали устни.

Той кимва.

— Беше очевидно. Очевидно за всички. Тя знае.

За момент замълчавам, опитвайки се да натикам страха си надолу в разбунтувания си стомах. Опитвам се да бъда смела, както беше смела Ан Болейн. Тя настояваше, че брат й и приятелите й са невинни.

— Има ли някакъв начин да успеем да издействаме освобождаването й? — питам. — Трябва ли непременно да бъде изправена на съд? Да отида ли при краля да му кажа, че са я изпратили несправедливо в затвора?

Уилям ме поглежда, сякаш съм си изгубила ума.

— Кат… той вече знае. Не бъди глупава. Тук Гардинър не изпреварва желанията на краля; в този случай Гардинър само прави онова, което иска кралят. Лично кралят подписа заповедта за ареста й, одобри изпращането й на съд, нареди да бъде задържана в Нюгейт, докато я изправят на съд. Сигурно е подготвил указания за съдебните заседатели. Сигурно вече е решил.

— Един съдебен състав би трябвало да е независим!

— Но не е. Той ще им нареди каква присъда да издадат. Тя ще трябва да се изправи на съд. Ще бъде в безопасност единствено ако по време на процеса се отрече от убежденията си.

— Не мисля, че ще направи това.

— Нито пък аз.

— Какво ще стане тогава?

Той просто ме поглежда. И двамата знаем какво ще стане тогава.

— Какво ще стане с нас? — пита той отчаяно.

* * *

За моя изненада кралят идва в покоите ми с благородниците от свитата си и с няколко души от Тайния съвет, за да ни отведе на вечеря. Кралят отдавна не е бил достатъчно добре, за да ме отведе на вечеря. Влизат шумно, сякаш празнуват завръщането му в двора. Той не може да върви, дори не може да стои на разяждания си от язва крак, а пристига в стола си на колела, с изпънат пред тялото дебело превързан крак. Смее се, сякаш това е временно, незначително нараняване на турнир или лов, всички в двора следваме примера му, и също се смеем, сякаш очакваме да го видим как танцува утре или на следващия ден. Катрин Брандън казва, че ще си поръча подобен стол на колела и може да се включи в надбягване със столове с краля на арената за турнири, а той заявява, че това може да се направи и че утре ще имаме надбягване със столове. Уил Сомърс танцува пред него, докато го избутват в стаята, преструва се, че пада и е прегазен от неумолимо настъпващия огромен стол и едрия мъж, полуизлегнат в него.

— Молох! Бях прегазен от Молох! — надава скръбен вопъл Уил.

— Уил, ако те бях прегазил, нямаше да можеш да крещиш за това — предупреждава го кралят. — Пази се от колелата, шуте.

В отговор Уил се премята със салто, което го запраща точно навреме извън обсега на колелата. Дамите ми изпищяват предупредително и се смеят, сякаш това е изключително забавно. Всички сме нащрек, всички сме неспокойни и изпълнени с желание да задържим ведрото настроение на краля.

— Кълна се, че ще те покося с колесницата си — изкрещява Хенри.

— Не можете да ме хванете — отвръща Уил дръзко и Хенри моментално изревава към двамата пажове, потящи се на дръжките на стола, че трябва да преследват Уил из залата ми за аудиенции, докато той танцува и скача, балансира върху пейките, отскача като пружина нагоре към пейката в прозоречната ниша, стрелка се около дамите ми, сграбчва ги за талиите и ги върти, така че кралят да се хвърля към тях, а не към него, и ги изпраща встрани от пътя си, а те пищят и се кикотят. Това е игра на гоненица, в която всички тичат в една или друга посока, а Хенри е в центъра на всичко това, със зачервено лице, реве от смях и крещи: „По-бързо! По-бързо!“ Накрая Уил рухва на купчинка, сграбчва парче бял бродиран плат и го вдига над главата си, размахвайки го в знак, че се предава.

— Вие сте Хелиос — казва той на Хенри. — А аз съм само едно облаче.

— Ти си един голям, глупав шут — казва Хенри добросърдечно, — и хвърли в смут покоите на съпругата ми, изплаши дамите й и предизвика безмерно объркване с глупостта си.

— Ние сме двама млади глупаци — казва Уил и вдига усмихнато лице към господаря си. — Толкова глупави и лекомислени, колкото бяхме и на двайсет години. Но поне ваше величество е по-мъдър, отколкото беше тогава.

— Как така?

— Станали сте по-мъдър и по-царствен. По-красив и по-храбър сте.

Хенри се усмихва, в очакване на шегата.

— Наистина съм.

— Ваше величество, вие сте в повече като цяло — изкисква се Уил. — Много повече. Кралицата има по-голям съпруг от повечето жени.

Хенри надава дълбокия си, гърлен смях, после започва да кашля и остава без дъх.

— Ти си измамник; върви да вечеряш при хрътките в кухнята.

Уил се покланя елегантно и се отдръпва. Докато минава покрай мен, ми хвърля бърза усмивка, почти сякаш иска да ми каже, че е направил всичко по силите си; на мен ми остава да издържа вечерята. Не за първи път се питам колко съобразителен трябва да е шутът Уил Сомърс: оцелял с години в този опасен двор.

— Ще вървим ли на вечеря? — пита ме кралят.

Усмихвам се, правя реверанс и потегляме: странна, обзета от неловкост процесия, оглавявана от краля в стола му и задъханите пажове, а аз вървя до съпруга си с ръка върху неговата, отпусната върху страничната облегалка на стола му, докато той хрипти, от огромното му тяло се лее пот, която оставя петна под мишниците на жакета му от златиста коприна и наквасва яката му, и се питам колко време може да продължи това.

— Слушахте ли проповед днес следобед? — пита той вежливо, докато прислужникът му полива с вода на ръцете от златна кана, а друг попива пръстите му и ги подсушава с бяла ленена кърпа.

— Да — казвам и протягам ръце, за да ми полеят с прясна ароматизирана вода. — Капеланът на ваше величество дойде да ни говори за Божията милост. Беше много интересно и будещо размисъл.

— Никакви крайности — казва кралят с благосклонна усмивка. — Нищо, което би накарало младия Том Хауард да спори, надявам се. Освободиха го от Тауър, но не мога да допусна отново да разстрои баща си.

Усмихвам се, сякаш за мен това не е нищо значително, просто следобедно развлечение.

— Абсолютно никакви крайности, ваше величество. Само Словото Божие и разбирането на един духовник за него.

— Всичко е наред, ако това се обсъжда в покоите ти — казва той, внезапно обзет от сприхавост. — Но не може да продължат да го обсъждат по улиците и в кръчмите. Едно нещо е начетени хора да водят спорове, съвсем друго е, когато някоя фермерска слугиня и някакъв глупав чирак се опитват да четат и да проумеят идеите.

— Напълно съм съгласна — казвам. — Именно затова ваше величество беше толкова великодушен, когато им дадохте Библия на английски, и те толкова силно искат да могат да я получат обратно. Тогава ще могат кротко да четат и да се учат. Тогава имат възможност да разберат. Не е нужно да се събират, така че един да чете, а друг да обяснява.

Той обръща към мен едрото си лице. Вратът му е толкова дебел, а бузите му толкова тлъсти, че лицето му изглежда почти квадратно от бялата бродирана яка на врата на жакета му до рядката коса на челото му. Все едно, че в мен се взира с гневен поглед каменен блок.

— Не. Разбираш ме погрешно — казва студено. — Не съм им дал Библията за това. Не мисля, че е редно една проста жена от Линкълн да чете и да учи. Не мисля, че е редно да изучава текстове и да размишлява над тях. Нямам желание да подпомагам разбирането й. И съм съвсем сигурен, че тя не бива да проповядва.

Преглъщам малко вино. Виждам, че ръката ми върху чашата е спокойна. От другата страна на краля забелязвам дребното сведено лице на Стивън Гардинър, който чопли вечерята си и напряга слух да ни чуе.

— Вие дадохте Библията на хората — упорствам. — Решението дали желаете да я държат в църквите, за да я четат всички, или искате тя да бъде четена само благоговейно и тихо в по-добрите домове, трябва да бъде ваше. Това е вашият дар, вие ще решите къде да отиде. Но има проповедници, които са чели думите и са ги научили, и ги разбират по-добре, отколкото някои от най-изтъкнатите духовници. А защо е така? Защото не са ходили в колеж да изучават логика, за да измислят ритуали, и да се гордеят с познанието си; обърнали са се направо към Библията и към нищо друго. Това е прекрасно. Ваше величество, благочестивостта на обикновените необразовани хора е нещо прекрасно. А верността им към вас и обичта и към вас също е прекрасна.

Той е поуспокоен.

— Те са ми верни? Не оспорват и властта ми заедно с поученията на църквата?

— Те знаят кой е техният баща — казвам твърдо. — Те са израснали във вашата Англия, знаят, че вие създавате законите, които ги пазят, знаят, че вие предвождате армиите, които защитават страната им, че вие създавате и насочвате корабите, които пазят моретата за тях. Разбира се, че ви обичат като техен свят баща.

Той изсумтява доволно.

— Свят отец? Като папа?

— Като папа — казвам спокойно. — Папата не е нищо повече от епископ на Рим. Той ръководи църквата в Италия. Какво сте вие, ако не най-високопоставеният духовник в Англия? Вие сте върховен глава на Църквата, нали? Вие стоите над всички други духовници, нали? Вие ръководите църквата в Англия.

Хенри се обръща към епископ Гардинър.

— В думите на нейно величество има логика — казва той. — Не мислите ли?

Гардинър успява да се усмихне тънко.

— Ваше величество е благословен със съпруга, която обича начетените дискусии — казва той. — Кой би помислил, че една жена може да изтъква такива доводи? И то пред съпруг, който беше такъв лъв на познанието? Безспорно ви е опитомила!

* * *

Кралят нарежда да седя при него след вечеря и аз приемам това като признак на благосклонността му. Доктор Уенди му приготвя сънотворна отвара, докато придворните стоят около него: големият превързан крак на краля стърчи в кръга от загрижени придворни. Стивън Гардинър и старият Томас Хауард стоят от едната страна, дамите ми и аз сме отсреща, сякаш искаме насила да издърпаме стола му от едната страна на другата. За момент поглеждам лицата около съпруга ми, залепените заучени усмивки на придворните, престореното обаяние на всички, и осъзнавам, че всички са неспокойни като мен, всички са уморени като мен. Всички чакаме кралят да сложи край на тази вечер, да освободи всички ни за през нощта. Всъщност някои от нас чакат по-траен покой. Някои го чакат да умре.

Който спечели битката за непостоянното внимание на краля сега, ще спечели влияние при следващото царуване. Към когото той прояви благосклонност сега, ще наследи висок пост, когато Едуард се възкачи на престола. Съпругът ми описа пред мен тези хора като кучета, очакващи благоволението му, но за пръв път виждам това с очите си, и зная, че съм едно от кучетата. Бъдещето ми зависи от неговото благоволение, също както зависи и тяхното, а тази вечер не мога да бъда сигурна, че разполагам с него.

— Много ли е силна болката? — пита го тихо доктор Уенди.

— Непоносима е! — процежда кралят. — Доктор Бътс никога нямаше да я остави да се усили толкова.

— Това сигурно ще помогне — казва доктор Уенди и му подава една чаша.

Кралят нацупено я поема и я пресушава на един дъх. Обръща се към един паж:

— Захаросани плодове — нарежда рязко. Момчето се втурва към бюфета и изважда поднос с подсладени плодове, захаросани сливи, карамелизирани ябълки, марципан и сладкиши. Кралят взема една шепа и ги смачква с прогнилите си зъби.

— Бог знае, че в Англия беше по-весело, преди всяко село да се сдобие с проповедник — казва Томас Хауард, продължавайки една от бавните си мисли.

— Но всяко село имаше свещеник — възразявам. — А всеки свещеник вземаше църковен десятък, във всяка църква имаше параклис за отслужване на литургии за душите на мъртвите, а във всеки град — манастир. Тогава се проповядваше повече, отколкото сега; но това се правеше на език, който никой не можеше да разбере, на ужасна цена за бедните.

Томас Хауард, бавно размишляващ и злонравен, намръщено изразява несъгласието си.

— Не виждам какво е нужно да разбират — казва той упорито. Поглежда надолу към краля и вижда как едрото кръгло като месечина лице се обръща на една страна, после на друга.

— Не се съгласявам с глупци и жени, които се представят за начетени — казва херцогът. — Като онова глупаво момиче днес.

Не смея да назова Ан по име. Но мога да защитя убежденията й.

— След като Нашият Господ е говорил на прост език пред обикновени хора, с истории, които те са можели да разберат, защо ние да не го правим? — питам. — Защо те да не четат историите с простите думи на Божия Син?

— Защото те продължават непрестанно! — избухва внезапно Томас Хауард. — Защото едва ли може да се каже, че четат и мислят мълчаливо! Всеки път, когато мина на кон покрай кръста при „Сейнт Пол“[2], там има поне половин дузина хора, които крякат като врани! Колко такива ще изтърпим? Колко шум ще им бъде позволено да вдигнат?

Обръщам се със смях към краля.

— Зная, че ваше величество не мисли така — казвам с повече увереност, отколкото изпитвам. — Ваше величество обича начетеността и почтителното обсъждане на Библията.

Но изражението му е кисело.

— Сладкиши — нарежда отново на пажа. — Можете да ни оставите, дами. Стивън, ти остани при мен.

Това е обидно отпращане, но няма да позволя Стивън Гардинър или онзи глупак Норфолк да помислят, че съм оскърбена. Изправям се на крака, правя реверанс на краля и го целувам за лека нощ по влажната буза. Той не ме стиска за ханша, докато се навеждам над него, и аз изпитвам облекчение, че не се налага целият двор да го вижда как ме гали, сякаш съм хрътката му. Кимвам хладно на епископа и на херцога, които сякаш са залепнали на местата си.

— Лека нощ, милорд съпруже, и Бог да ви благослови — казвам нежно. — Ще се моля болката ви да отслабне до сутринта.

Той изсумтява нещо на сбогуване и аз извеждам дамите си от стаята. Нан хвърля поглед назад, докато излизаме, и вижда, че са направили на Стивън Гардинър място да седне и двамата с краля са доближили глави.

— Бих искала да узная какво казва онзи лъжлив свещеник — отбелязва Нан раздразнително.

* * *

Коленича в долния край на украсеното си с великолепна резба дървено легло и се моля за Ан Аскю, която сигурно лежи на хлътнал сламеник в затвора Нюгейт тази нощ. Моля се за всички други затворници на вярата, онези, които познавам, понеже са идвали в покоите ми да говорят с мен, и онези, които са били на служба при мен и сега биват заставяни да ме предадат, и онези, които никога няма да познавам в Англия, в Германия, и далече, далече другаде.

Зная, че Ан ще изстрада това за вярата си, но ми е непоносимо да си я представям как лежи в тъмното и слуша шумоленето на плъховете в ъглите и стоновете на другите затворници. Наказанието за ерес е смърт чрез изгаряне. Макар да съм сигурна, че нито Гардинър, нито кралят ще изпрати една млада жена, млада жена от добро семейство, на такава жестока смърт, мисълта, че тя ще бъде изправена на публичен процес, е достатъчна да ме накара да изтръпна от ужас и да заровя лице в ръцете си. Казала е само, е че хлябът на литургията е хляб, че виното на литургията е вино. Нима ще я задържат в затвора, защото просто е казала това, което всички знаят?

Нашият Господ е казал: „Това е моето тяло, това е моята кръв“, но той не е бил измамник като лъжливите свещеници, които оставят от раните на статуите да се стича червено мастило. Искал е да каже: „Мислете за мен, когато ядете хляб; мислете за мен, когато пиете вино. Приемайте ме в сърцето си.“ Литургията на Томас Кранмър изразява това ясно и самият крал подкрепя този прочит. Публикувахме това; то може да бъде четено на английски. Защо тогава трябва Ан да спи тази нощ в Нюгейт, в очакване на съдебен процес, а епископът на Лондон да настоява тя да се отрече от убежденията си, след като тя не е казала нищо повече от онова, което кралят на Англия е заявил?

* * *

Когато най-сетне си лягам, е късно и Нан вече е заспала от своята страна на леглото. Чаршафите са студени, но не викам камериерката да ги затопли. Срамувам се от лукса на гладките чаршафи и бялата бродерия върху белия плат под върховете на пръстите ми. Представям си Ан върху нейния сламеник, а Томас — на тясна койка в морето, в полюшващата се каюта, и си мисля, че не съм подложена на никакви страдания, а въпреки това съм нещастна, като разглезено дете.

Заспивам моментално и почти незабавно ми се присънва, че се изкачвам по кръгло стълбище в стар замък, не някой от нашите дворци — твърде студено и влажно е, за да е някой от домовете на краля. Подпирам се с ръка на външната стена, а под стреловидните прозорчета се стича ледена вода. Стълбището е тъмно, изпъстрено от ивици лунна светлина, стъпалата са протрити и неравни. Почти не виждам, докато си проправям път от един прозорец до друг. Чувам някой да шепне от подножието на стълбището, с глас, отекващ нагоре из кулата: „Трифин! Трифин!“, и леко ахвам от страх, защото сега зная коя съм и какво ми предстои да открия.

Стълбището стига до каменна площадка най-горе в кулата, срещу три малки дървени врати. Не искам да отварям вратите, не искам да влизам в стаите зад тях, но името ми, „Трифин“, носещо се нагоре по стълбището зад мен, произнесено със съскащ шепот, ме заставя да вървя нататък. Първата врата се отваря с брава с халка, която се раздвижва под хватката ми и повдига резето от вътрешната страна на вратата. Не ми е приятно да мисля кой може да чуе това, кой може да е там вътре и да обръща глава, виждайки как резето се повдига, но чувствам как вратата поддава под ръката ми, бутвам я и я отварям. Виждам малката стая на лунната светлина, която влиза през тесния прозорец. Виждам точно толкова, колкото да различа част от машина, заемаща цялата дължина на стаята.

Най-напред си помислям, че това е нещо като стан за тъкане на гоблени. Представлява дълго повдигнато легло с два големи цилиндъра в двата края, и лост в средата. После пристъпвам малко по-близо и виждам, че към него е привързана жена, с ръце над главата, ужасно изкривени и обезформени, със стъпала, завързани с ремъци в най-долния край, обърнати навън, сякаш краката й са счупени. Някой е завързал ръцете и стъпалата й и е дръпнал лоста, така че цилиндрите се завъртат и празнината между тях се разширява. Това е издърпало ръцете й от ямките, лактите й са изскочили от ставите, бедрата, коленете й и дори глезените й също са изтръгнати от ставите. Страданието превръща лицето й в бяла маска, но въпреки това разпознавам Ан Аскю. С препъване се отдръпвам от стаята за изтезания и рухвам върху следващата врата. Тази стая е празна и безмълвна. Рязко си поемам дъх в пристъп на моментно облекчение, че ми е спестен някакъв по-нататъшен ужас, но после помирисвам дим. От дъските на пода излиза дим, а самите дъски стават по-горещи. И сега, в странния живот на съня, самата аз съм вързана, с ръце зад гърба. Стоя на клада, вързана съм с вериги, така че не мога да помръдна, и краката ми вече не са върху дъските на пода, а пристъпват неспокойно върху натрупани клони. Става по-горещо и по-горещо, и в очите и устата ми влиза пушек, и започвам да кашлям. Задъхвам се и усещам гърлото си, обгорено от горещия дим. После виждам леко потрепване от първия пламък от дървата под краката ми, и отново започвам да кашлям, отдръпвайки се от него. „Не“, казвам, но от дима не мога да говоря, и когато вдишвам, горещината на дима опарва гърлото ми, и аз кашлям и кашлям…

— Събуди се! — възкликва Нан. — Събуди се! Ето — тя пъхва в ръката ми чаша ейл. — Ела на себе си!

Вкопчвам пръсти в студената чаша, ръцете ми покриват нейните.

— Нан! Нан!

— Тихо. Вече си будна. Вече си в безопасност.

— Сънувах Ан — още се давя, сякаш димът все така изгаря дробовете ми.

— Бог да я благослови и да я пази — казва Нан мигновено. — Какво сънува?

Ужасяващата яснота на съня вече ми убягва.

— Мисля, че я видях… Мисля, че видях дибата.

— В Нюгейт няма диба — казва Нан, непоклатимо практична. — Освен това тя не е обикновена изменница от неблагороден произход, за да бъде разпъвана на дибата. Не изтезават жени, а тя е дъщеря на високопоставен човек. Баща й е служил на краля, никой не може да я пипне с пръст. Просто си имала лош сън. Не означава нищо.

— Не биха я разпънали на дибата? — кашлям, за да си прочистя гърлото.

— Разбира се, че не — казва Нан. — Много от тях са познавали баща й, а съпругът й е заможен йомен. Ще я задържат за ден-два с надеждата да я сплашат, а после ще я изпратят у дома при онзи неин нещастен съпруг, както направиха преди.

— Няма да бъде изправена на съд?

— Разбира се, ще кажат, че тя трябва да се изправи пред съдебни заседатели и ще я заплашат, че ще бъде призната за виновна. Но ще я изпратят у дома при съпруга й и ще му кажат да я набие. Никой няма да изтезава жена, която има баща с благороден произход и богат съпруг. Никой няма да изпрати такава устата жена в публична съдебна зала.

* * *

Въпреки думите на Нан не успявам да заспя, и на другата сутрин карам камериерките си да нащипят бузите ми и да ми сложат руж, в опит да не изглеждам толкова изтощена. Не трябва да приличам на жена, която не може да спи от страх, защото знам, че придворните гледат. Всички знаят, че днес моята проповедница е в затвора Нюгейт; трябва да си давам вид на напълно безразлична. Отвеждам дамите си в параклиса, а после на закуска, сякаш сме в добро настроение, а самият крал, избутан вътре в стола си на колела, ме посреща пред вратата на голямата зала. Там, за мое удивление, през големите входни врати бодро влиза Джордж Благ, като възкръсналия от гроба Лазар, освободен от затвора, дебел и весел както винаги, човек, който бе обвинен в ерес, но той влиза забързано, за да се представи на краля, като приятел, който се завръща от приключение.

Лицето на Стивън Гардинър прилича буреносен облак. Зад него сър Ричард Рич гледа намръщено, докато този човек, хвърлен в затвора само защото е присъствал на проповедите в покоите ми, коленичи пред краля и вдига към него грейнало лице.

— Прасето! Моето прасе! — провиква се кралят, смее се и се навежда напред в стола си, за да издърпа Джордж на крака. — Ти ли си? Невредим ли си?

В радостта си Джордж изпръхтява, и Уил Сомърс моментално изпръхтява тържествуващо в отговор, сякаш стадо свине празнуват завръщането на Джордж. Кралят се смее гръмогласно; дори Уилям Паджет прикрива една усмивка.

— Ако ваше величество не беше толкова добър към своето прасе, досега трябваше вече да съм опечен! — ликува Джордж.

— Опушен като свинска сланина! — отвръща кралят. Обръща се в стола си и присвива очи към Стивън Гардинър. — Накъдето и да те отведе ловът на еретици, онези, които обичам, са свободни от подозрение — казва той. — Има граница, която очаквам да съблюдаваш, Гардинър. Не забравяй кои са приятелите ми. Никой мой приятел не може да бъде еретик. Да бъдеш обичан от мен, означава да си в лоното на църквата. Аз съм глава на църквата: никой, който ме обича, не може да бъде извън лоното на моята църква.

Тихо излизам напред и слагам ръка върху рамото на съпруга си. Заедно поглеждаме епископа, който арестува моите приятели, моя кралски телохранител, моите проповедници, моя книгопродавец и брата на моя лекар. Стивън Гардинър свежда очи пред погледа ни.

— Извинявам се — казва той. — Извинявам се за грешката.

* * *

Тържествувам при това публично унижение на Стивън Гардинър, а дамите ми ликуват заедно с мен. Джордж Благ е топло посрещнат обратно в двора с признанието на краля за обичта си към него, и изявлението на краля, че ще закриля онези, които го обичат. Приемам, че това трябва да ни успокои. Приливът, който течеше толкова силно в подкрепа на традицията и в ущърб на реформата, се е укротил, и сега се обръща, както става с истинските приливи и отливи, движени от невидима сила. Навярно това е лунното притегляне, както предполагат новите философи. В двора, където приливите сменят посоката си с обръщането на безизразното, кръгло като месечина лице на краля, знаем, че ние, привържениците на реформата, отново се надигаме като пролетен прилив, силен и висок.

— И така, как можем да издействаме освобождаването на Ан Аскю? — питам Нан и Катрин Брандън. — Кралят освободи Джордж Благ от обич към него. Явно отново се издигаме и печелим благосклонността му. Колко бързо можем да я освободим?

— Мислиш ли, че си достатъчно силна, за да действаш? — пита Нан със съмнение.

— Завръщането на Джордж показва, че кралят е стигнал със старите духовници толкова далеч, колкото иска. Сега отново се ползваме с благоволението му — казвам уверено. — Пък и във всеки случай трябва да рискуваме за Ан. Тя не може да остане в Нюгейт. Това е истински развъдник на болести и чума. Трябва да я измъкнем оттам.

— Мога да изпратя един от хората си да се увери, че е добре настанена и добре хранена — казва Катрин. — Можем да подкупим пазачите да й позволят да разполага с известни удобства. Можем да уредим да я настанят в чиста килия и да й доставяме както храна и топли дрехи, така и книги.

— Направете го — кимвам. — Но как можем да издействаме да я освободят?

— Какво ще кажеш за нашия братовчед Никълъс Трокмортън? — предлага Нан. — Той познава закона и е добър християнин, привърженик на реформираната вяра. Сигурно дузина пъти я е слушал как говори в покоите ти. Добре е да отиде и да види какво може да се направи, а можем да говорим и с Джоан, съпругата на Антъни Дени. Напоследък Антъни е постоянно при краля — сигурно знае дали Тайният съвет възнамерява да предприеме нещо срещу нея. Именно той ще занесе заповедта за процеса срещу нея за подпис на краля, или лично ще постави върху нея сухия печат. Той ще занесе на съдебните заседатели писмото на краля, ако той смята да продиктува присъдата. Сър Антъни знае всичко и ще каже на Джоан какво е планирано.

— Сигурна ли си, че той е на наша страна? — питам със съмнение. — Сигурна ли си, че е предан на реформата?

Нан прави малък жест с две ръце, сякаш претегля две кесии и сравнява тежестта им.

— Сърцето му е на страната на реформата, сигурна съм в това — казва тя. — Но подобно на всички ни той иска да си запази благоволението на краля. Няма да направи дори една стъпка, която би могла да настрои краля против него. Преди всичко друго, той е безсилен поданик в двора на…

— Един тиранин — прошепва Катрин дръзко.

— Крал — поправя я Нан.

— Но крал, който проявява благосклонност към нас — напомням им.

* * *

Обзета от нова увереност, отивам в покоите на краля преди вечеря и когато намирам него и благородниците му да обсъждат религиозни въпроси, изказвам мнението си. Много внимавам да не изглеждам дръзка или горда с начетеността си. Това не е трудно: колкото повече научавам, толкова по-сигурна съм, че имам много да уча; но поне мога да се включа в разговор с тези мъже, които са се заели с реформацията така, както други се занимават със стрелба с лък — за да угодят на краля и да си намерят занимание.

— Значи Том Сиймор няма съпруга — отбелязва кралят насред един от нашите разговори. — Кой би си го помислил?

Звукът на името му ми действа като истински удар.

— Ваше величество?

— Казах, че Том Сиймор няма съпруга — казва той, повишавайки тон, сякаш оглушавам. — Макар че дадох благословията си за женитбата, а семейство Хауард ми казаха, че тя ще се състои веднага.

Не ми хрумва какво да кажа. Зад краля виждам безстрастното лице на Томас Хауард, херцог на Норфолк, баща на Мери, която трябваше да стане съпруга на Томас.

— Някаква пречка ли имаше? — питам тихо, сякаш съм умерено изненадана.

— Предпочитанията на дамата, доколкото разбирам — кралят се обръща към херцога. — Отказа ли? Изненадан съм, че позволявате такива свободи на една дъщеря.

Херцогът се покланя с усмивка.

— Боя се, че тя не се възхищава особено на Томас Сиймор — отбелязва той. Стискам зъби, раздразнена от презрителния му тон. — Мисля, че не е сигурна в убежденията му.

Това е намек, че той е еретик.

— Ваше величество… — започвам.

Херцогът се осмелява да заговори, без да ме изслуша. Млъквам рязко, когато осъзнавам, че си позволява да ме прекъсва — мен, кралицата на Англия, — и че никой не му се е противопоставил.

— Всички от семейство Сиймор са известни с подкрепата си за реформирането на църквата — казва Норфолк, изсъсквайки „с“-то през липсващите си предни зъби като змия, каквато наистина е. — От лейди Ан в покоите на кралицата до негова светлост Едуард. Всички са много отдадени на познанието и четенето си. Мислят си, че могат да наставляват всички ни. Сигурен съм, че би трябвало да сме признателни, но дъщеря ми е по-привързана към традициите. Предпочита да отдава почит на Бог в църквата, която ваше величество създаде. Не се стреми към друга промяна освен тази, която нареждате — той замълчава. Тъмните му очи се стрелват за миг надолу, сякаш може да успее да изстиска някоя сълза в памет на зет си. — И обичаше Хенри Фицрой искрено — всички го обичахме. Не може да приеме друг мъж на неговото място.

Споменаването на незаконния му син събужда в краля прочувствени спомени.

— Ах, не говорете за него — казва той. — Непоносимо ми е да мисля за загубата си. Най-прекрасното момче!

— Не мога да си представя Томас Сиймор да заеме мястото на обичния ни Фицрой — заявява херцогът с унищожителен тон. — Това би било подигравка.

С нарастващ гняв чувам как старият човек обижда Томас и виждам, че никой не изрича дори една дума, за да го защити.

— Не, той не е мъжът, какъвто щеше да бъде нашето момче — съгласява се кралят. — Никой не би могъл да бъде.

* * *

Братовчед ми Никълъс Трокмортън се връща от Нюгейт с добри новини за Ан Аскю. Тя има много поддръжници в Лондон, и всеки час в малката й стая пристигат топли дрехи, книги и пари. Със сигурност ще бъде освободена. Високопоставеността на покойния й баща и богатството на съпруга й работят в нейна полза. Проповядвала е пред някои от най-изтъкнатите граждани на Лондон и старейшините на града, а самата тя не е сторила нищо по-лошо от това да каже същото, което стотици други хора мислят. Съществува всеобщо убеждение, че кралят е предприел действия само за да сплаши по-гласовитите привърженици на реформата и да ги накара да замълчат, и че всички те, подобно на Том Хауард и Джордж Благ, ще бъдат освободени тихомълком през следващите няколко дни.

— Можеш ли да говориш с краля? — пита ме Никълъс. — Да измолиш помилване за нея?

— В трудно настроение е — признавам. — А духовниците са винаги с него.

— Но определено се е обърнал на наша страна?

— Всичките му решения напоследък са в полза на реформата, но се държи еднакво сприхаво с всички.

— Не можеш ли да го посъветваш, както правеше преди?

— Ще опитам — обещавам. — Но вече не е толкова лесно да разговаряме в покоите му, както по-рано. Понякога, когато говоря, усещам, че няма търпение да ме изслушва, а друг път явно не слуша.

— Трябва да се погрижиш той да не забравя за реформата — казва той неспокойно. — Сега ти си единствената в двора. Доктор Бътс е мъртъв, Бог да го прости. Едуард Сиймор го няма, брат му Томас е по море, Кранмър — в двореца си. Ти си единствената останала в двора, която може да напомни на краля за онова, в което той пламенно вярваше само преди няколко месеца. Зная, че е непостоянен, но нашият възглед е неговият, и ти си единствената, която може да поддържа възгледите му непроменени. Това е бреме, но ти си единствената в двора, която е готова да защити реформата. Всички се уповаваме на теб.

Бележки

[1] Така наречените Шест догми утвърждават повторно принципите на римокатолицизма по отношение на ключови въпроси на вярата — за преосъществяването; основанията за изолирането на миряните от потира с причастието; безбрачието на свещениците; спазването на обетите за целомъдрие; разрешението да се отслужват частни литургии; изповедта пред свещеник. — Б.р.

[2] При кръста до катедралата „Сейнт Пол“ е имало амвон за проповеди на открито. Пуританите унищожават кръста и амвона по време на Гражданската война. — Б.р.