Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Taming of the Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2016 г.)

Издание:

Автор: Филипа Грегъри

Заглавие: Укротяването на кралицата

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ (не е указана)

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-178-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3609

История

  1. —Добавяне

Дворецът Хамптън Корт
Лятото на 1543 г.
К. П.

Казват ми, че за сватбения си ден трябва да се откажа от траура и да нося рокля от кралския гардероб. Отговорникът за гардероба носи един след друг сандъци от сандалово дърво от голямото хранилище в Лондон, и двете с Нан прекарваме един щастлив следобед, като вадим рокли, оглеждаме ги и носим избраните, а лейди Мери и още няколко дами дават съвети. Роклите са напудрени и съхранявани в ленени калъфи, а ръкавите са натъпкани с цветове от лавандула, за да държат надалече молците. Миришат на богатство, хладните меки кадифета и лъскавите копринени корсажи имат дъх на лукс, който не съм познавала никога преди в живота си. Избирам от роклите на кралиците, от сребърен и от златен брокат, и разглеждам всичките многобройни ръкави и шапчици, и долните фусти. Докато успея да се спра на богато бродирана рокля в тъмни цветове, вече е почти време за вечеря. Дамите опаковат и отнасят излишните рокли. Нан затваря вратата, изолирайки всички отвън, и оставаме сами.

— Трябва да говоря с теб за първата ти брачна нощ — казва тя.

Поглеждам сериозното й лице, и изведнъж изпитвам опасение, че тя по някакъв начин знае тайната ми. Знае, че обичам Томас, и ние сме загубени. Не мога да направя нищо, освен да бъда хладнокръвна:

— О, какво има, Нан? Изглеждаш много сериозна? Не съм девствена булка, не е нужно да ме предупреждаваш какво предстои. Не очаквам да видя нищо ново — засмивам се.

— Сериозно е. Трябва да ти задам един въпрос. Кат — мислиш ли, че си безплодна?

— Що за въпрос! Аз съм само на трийсет и една!

— Но така и не роди дете от лорд Латимър?

— Бог не ни благослови, а той отсъстваше от къщи, и в последните си години не беше… — правя пренебрежителен жест. — Както и да е. Защо питаш?

— Само това — казва тя мрачно. — Кралят не би понесъл загубата на още едно бебе. Така че не можеш да заченеш. Не си струва риска.

Разчувствана съм.

— Нима е толкова опечален?

Тя цъка нетърпеливо с език. Понякога дразня отгледаната си в Лондон сестра с невежеството си. Аз съм провинциална жена — и дори още по-лошо — жена от Северна Англия, далече от всички клюки, невинна и чиста като северните небеса, непросветена като фермер.

— Не, разбира се, че не. При него не става дума за скръб. Той никога не изпитва скръб — тя хвърля поглед към залостената врата и ме дръпва по-навътре в стаята, така че никой, дори ако е притиснал ухо към дървените плоскости, да не може да ни чуе.

— Не вярвам, че може да те дари с бебе, което да успее да се задържи в утробата. Не мисля, че може да направи здраво дете.

Пристъпвам по-близо, така че устата й е допряна до ухото ми.

— Това е държавна измяна, Нан. Дори аз го знам. Луда си да ми казваш такива неща, точно преди сватбения ми ден.

— Бих била луда, ако не го сторя. Катрин, кълна ти се, че той не може да направи нищо, освен пометнати и мъртвородени деца.

Облягам се назад, за да видя сериозното й лице.

— Това е лошо — казвам.

— Знам.

— Мислиш, че ще пометна?

— Или по-лошо.

— Какво, за бога, би могло да е по-лошо?

— Ако родиш дете, то може да е чудовище.

— Какво?

Тя е толкова близо, сякаш сме на изповед, очите й са приковани върху лицето ми.

— Това е истината. Беше ни наредено никога да не говорим за това. Дълбока тайна е. Никой, присъствал там, досега не е говорил за това.

— По-добре да проговориш сега — казвам мрачно.

— Кралица Ан Болейн — смъртната й присъда не беше заради клюките, клеветите и лъжите, които събраха срещу нея: всичките онези глупости за десетки любовници. Ан Болейн сама роди участта си. Смъртната й присъда беше малкото чудовище.

— Родила е малко чудовище?

— Пометна нещо деформирано, а акушерките бяха платени шпиони.

— Шпиони?

— Отидоха веднага при краля да съобщят какво са видели, какво се е родило в протегнатите им в очакване ръце. Не е било дете, родено преди да му дойде времето, не и нормално дете. А наполовина риба, наполовина звяр. Било чудовище с лице, разцепено на две и разтворен гръбнак, като създание от онези, които показват, запазени в стъкленица на селски панаир.

Изтръгвам ръцете си от нейните и запушвам уши.

— Боже мой, Нан… Не искам да знам. Не искам да чувам това.

Тя отдръпва ръцете ми и ме разтърсва.

— В мига, когато съобщиха на краля, той го прие като доказателство, че тя си е послужила с магьосничество, за да зачене, че си е легнала с брат си, за да роди адско изчадие.

Гледам я вцепенено.

— А Кромуел го снабди с нужните показания на свидетели, за да го докаже — казва тя. — Кромуел можеше да докаже, че Богородица е пияница; този човек имаше заклети свидетели за всичко. Но имаше заповеди от краля. Кралят не би допуснал никой да помисли, че той би могъл да направи на някоя жена уродливо дете — тя поглежда ужасеното ми лице и упорито продължава: — Така че помисли над това: ако пометнеш, или му родиш увредено бебе, той ще каже същото за теб и ще те изпрати на смърт.

— Не може да каже такова нещо — заявявам. — Не съм втора кралица Ан. Нямам намерение да си легна с брат си и дузина други. Чухме за нея дори чак в Ричмъндшър. Знаехме какво е направила. Никой не би могъл да каже такова нещо за мен.

— Той по-скоро би предпочел да повярва, че десетократно си му сложила рога, отколкото да допусне, че нещо не му е наред. Това, което си чула в Ричмъндшър — че кралят е станал рогоносец — беше обявено от самия крал. Узнала си го, защото той се постара всички да го узнаят. Постара се страната да узнае, че вината е нейна. Ти не разбираш, Катрин. Той трябва да бъде съвършен във всяко отношение. Не може да понесе някой да си помисли дори за миг, че вината е в него. Той не може да бъде виждан по друг начин, освен като съвършен. Съпругата му също трябва да е съвършена.

Гледам толкова вцепенено, колкото се чувствам.

— Това са врели-некипели.

— Вярно е — възкликва Нан. — Когато кралица Катерина пометна, той обвини Бог и заяви, че бракът е недействителен. Когато кралица Ан роди чудовището, той приписа това на магьосничество. Ако Джейн беше изгубила бебето си, той щеше да стовари вината върху нея, тя знаеше това, всички го знаехме. А ако ти пометнеш, вината ще е твоя, не негова. И ще бъдеш наказана.

— Но какво мога да направя? — питам ожесточено. — Не зная какво мога да направя? Как мога да го предотвратя?

В отговор тя изважда от джоба на роклята си една кесийка и ми я показва.

— Какво е това?

— Прясно набрано седефче — казва тя. — Пий чай от него всеки път, след като Хенри си е лягал с теб. Всеки път. Пречи на детето да се задържи, още преди да се е оформило.

Не поемам кесийката, която ми подава. Протягам пръст към нея и я побутвам.

— Това е грях — казвам неуверено. — Трябва да е грях. Това е от онези боклуци, които стариците продават зад пазара за наемане на работници. Вероятно дори не действа.

— Грях е да поемеш съзнателно към собствената си гибел — поправя ме тя. — А ще направиш точно това, ако не предотвратиш зачеване. Ако родиш чудовище, както кралица Ан, той ще те обяви за вещица и ще те убие заради това. Гордостта му няма да му позволи още едно мъртво бебе. Всички ще разберат, че вината е в него, ако още една съпруга, шестата му здрава съпруга, роди чудовище или изгуби бебе. Помисли си! Това ще е деветата му загуба.

— Осем мъртви бебета?

Представям си семейство от призраци, детска стая, пълна с трупове.

Тя кимва безмълвно и ми подава кесийката със седефче. Мълчаливо я поемам.

— Казват, че мирише ужасно. Ще поръчваме на прислужницата да ти носи кана с гореща вода сутрин и ще я запарваме лично, сами.

— Това е ужасно — казвам тихо. — Отказах се от собствените си желания — усещам остро като нож пулсиране на страст в корема, когато си помислям за желанията си, — а сега ти, родната ми сестра, ми даваш да пия отрова.

Тя обляга топлата си буза на моята.

— Трябва да живееш — казва със сдържана пламенност. — Понякога в двора една жена трябва да направи всичко възможно, за да оцелее. Всичко. Трябва да оцелееш.

* * *

В Лондон има чума и кралят постановява, че венчавката ни ще бъде скромна и в тесен кръг, без тълпи от простолюдието, които може да пренасят зарази. Няма да се състои с пищна церемониалност в абатството, от фонтаните няма да се лее вино, хората няма да пекат волове и да танцуват по улиците. Трябва да вземат отвари и да си стоят по домовете, и на никого не е позволено да идва от заразения с чума град до чистата река и зелените ливади около Хамптън Корт.

Тази моя сватба, трета поред за мен, ще се състои в параклиса на кралицата, малко, красиво обзаведено помещение до покоите на кралицата. Напомням си, че това ще бъде личният ми параклис, точно до работния ми кабинет, където ще мога да размишлявам и да се моля насаме, когато всичко това свърши. Щом изрека обетите си, същата тази стая — и всички други от страната, където се намират покоите на кралицата — ще бъдат мои, предназначени само за мен.

Помещението е претъпкано, и придворните отстъпват назад с тътрене на крака, когато влизам, облечена в новата си рокля и тръгвам бавно към краля. Той стои, човек-планина, колкото висок, толкова и широк, пред олтара, който пламти в ярка светлина: горещи бели восъчни свещи в разклоняващи се златни канделабри върху украсена със скъпоценни камъни олтарна покривка, златни и сребърни кани, бокали, дарохранителници, блюда, и, извисяващо се над всичко това, голямо златно разпятие, инкрустирано с диаманти. Всички съкровища, плячкосани от най-големите храмове на кралството, тихомълком са стигнали до ръцете на краля и сега сияят като езически жертвени дарове на олтара, притискат разтворените страници на английската Библия, задушават семплата обстановка на параклиса, а малката стая заприличва повече на съкровищница, отколкото на място за богослужение.

Ръката ми се губи в голямата, запотена длан на краля. Пред нас епископ Стивън Гардинър разтваря богослужебната книга и чете брачните обети с невъзмутимия тон на човек, който е посрещал и изпращал кралици, и тихомълком е подобрил собственото си положение. Епископът беше приятел на втория ми съпруг, лорд Латимър, и споделяше убеждението му, че манастирите трябва да служат на паството си, че църквата не трябва да променя нищо друго, освен този, който я оглавява, че богатството на параклисите и абатствата изобщо не е бивало да бъде ограбвано от алчни новоиздигнали се мъже, и че сега страната е по-бедна, след като е изхвърлила свещениците и монахините по пазарните площади и е разрушила светите параклиси.

Службата се води на обикновен английски, но тържествената проповед е на латински, сякаш кралят и неговият епископ искат да напомнят на всички, че Бог говори на латински, и бедните и необразованите, и почти всички жени, никога няма да Го разберат.

Зад краля, в усмихнатото множество, са най-приближените му приятели и придворни. Едуард Сиймор, по-възрастният брат на Томас (който никога няма да узнае, че понякога търся в тъмните му очи семейна прилика с мъжа, когото обичам), съпругът на Нан, Уилям Хърбърт, застанал заедно с Антъни Браун и Томас Хенийдж. Зад мен са дворцовите дами. Първи сред тях са дъщерите на краля, лейди Мери и лейди Елизабет, и племенницата му лейди Маргарет Дъглас. Зад тях трите са сестра ми, Нан, Катрин Брандън и Джейн Дъдли. Другите лица се сливат; горещо е и стаята е претъпкана. Кралят изревава гръмко обета си, сякаш е херолдът, който възвестява триумф. Аз изричам думите си ясно, със спокоен глас, и после всичко свършва, той се обръща към мен, а потното му лице сияе. Навежда се към мен, и, сред вълна от аплодисменти, целува булката.

Устата му е като малка мида, мокра и любопитна, слюнката му — обагрена в тъмен цвят от прогнилите му зъби. Мирише на разлагаща се храна. Пуска ме, и острите му, малки очи оглеждат изпитателно лицето ми, за да видят реакцията ми. Аз свеждам очи, сякаш съм завладяна от страст, и успявам да се усмихна и да хвърля към него свенлив поглед, като момиче. Не е по-лошо, отколкото си мислех, че ще бъде, а така или иначе ще трябва да свикна с това.

Епископ Гардинър целува ръцете ми, покланя се ниско на краля, поднася поздравления, и всички се устремяват напред, изпълнени с радост, че всичко е свършило. Катрин Брандън, чиято дяволита хубост й осигурява опасно голяма благосклонност от страна на краля, сипе особено сърдечни хвалебствия за сватбата и за щастието, на което със сигурност ще се радваме. Съпругът й, Чарлс Брандън, стои зад прелестната си млада съпруга и намига на краля — като едно старо куче на друго. Кралят отпраща всички настрана и ми предлага ръката си, за да можем да излезем начело от стаята и да се отправим на вечеря.

Ще има пиршество. Мирисът на печащо се месо се просмуква нагоре през дъските на пода от кухнята, разположена точно под тези стаи, от часове. Всички се подреждат зад нас в строг ред по старшинство, в зависимост от титлата и положението си. Виждам как съпругата на Едуард Сиймор, аристократката с остри черти и остър език, подбелва очи и отстъпва назад, когато трябва да ми даде път. Прикривам една триумфална усмивка. Ан Сиймор може да се научи да ми прави реверанс. Родена съм Пар, от уважавано семейство в Северна Англия, после бях младата съпруга на мъж от дома Невил — добро семейство, но далече от двора и славата, а сега Ан Сиймор трябва да ми прави път като на новата кралица на Англия, най-високопоставената жена в Англия.

Когато влизаме в голямата зала, придворните стават на крака и ръкопляскат, докато кралят се усмихва широко надясно и наляво. Отвежда ме до мястото ми. Сега столът ми е малко по-нисък от неговия, но по-висок от онзи на лейди Мери, която на свой ред седи по-високо от малката лейди Елизабет. Аз съм най-видната и най-богатата жена в Англия до смъртта си или изпадането си в немилост — в зависимост кое от двете ще дойде първо. Оглеждам се из стаята, пълна с ликуващи хора и усмихнати лица, докато виждам как сестра ми, Нан, невъзмутимо отива да седне начело на масата за дамите на кралицата. Кимва ми насърчително, сякаш за да каже, че е тук, че бди над мен, приятелите й ще докладват какво казва кралят в тесен кръг, съпругът й ще му каже добри думи за мен. Аз съм под закрилата на семейството си, изправено срещу всички други семейства. Очакват от мен да убедя краля да продължи реформирането на църквата, и да им спечеля богатство и положение, да намеря служби и поземлени владения за децата им. В замяна те пазят репутацията ми, възхваляват ме повече от всички останали, и ме защитават от враговете ми.

Не търся с поглед никой друг; не се оглеждам за Томас. Знам, че той вече е далеч. Никой никога няма да може да каже, че съм търсила с поглед тъмнокосата му глава, живия поглед на кафявите му очи, някоя потайна усмивка. Никой никога няма да може да каже, че съм го търсила умишлено, защото никога няма да го направя. В дългите си нощи на молитва се заставих да разбера, че той вече никога няма да бъде тук: съвършен силует, застанал на някой праг, или наведен над маса за хазарт, смеещ се; винаги ставащ пръв да танцува и оттеглящ се последен да си легне, отекващият му смях, бързият му, вежлив поглед към мен. Отказала съм се от намерението си да се омъжа за него, както се отказах и от страстта си по него. Приучих душата си на примирение. Може да не го видя никога повече, и няма никога да го търся.

Други жени преди мен са правили това, а и жените, които идват след мен, ще познаят това изтръгване на най-съкровеното желание на едно сърце. Това е първата задача на една жена, която обича един мъж, но се омъжва за друг, и зная, че не съм първата жена в света, която е била принудена да откъсне любовта от сърцето си, а после да се преструва, че не е ранена. Една съпруга, направлявана от Бог, често трябва да се откаже от любовта на живота си, и аз не съм направила нищо повече и нищо по-малко. Отказала съм се от него. Мисля си, че сърцето ми е разбито, но принесох отломките в дар Богу.

* * *

Това не е първият ми сватбен ден, нито дори вторият, но въпреки това се ужасявам от нощта, сякаш съм девица, промъкваща се нагоре по тъмните стълби на замък с поклащаща се свещ в ръка. Пиршеството продължава цяла вечност, тъй като кралят поръчва още блюда и слугите идват тичешком от кухнята с огромни златни подноси, отрупани с храна, вдигнати на нивото на раменете им. Внасят цял куп пауни с разперени опашки, изпечени и върнати в кожата и оперението си, така че великолепните пера блещукат в светлината на свещите на масата пред нас. Прислужникът, който поднася храната, отделя окървавената вътрешна кожа, синият врат в преливащи се цветове се отмята на една страна като този на обезглавена красавица, а мъртвите очи, заменени с черни стафиди, блестят, сякаш още търсят милост. Разкриват трупа, кралят нетърпеливо присвива пръст и слугите поставят върху златната му чиния голям тъмен къс месо от гърдите. Донасят поднос с чучулиги: мъничките телца са натрупани като купчина жертви от Поклонението пред Божията милост, безбройни, безименни, задушени в собствен сос. Носят плата с дълги резени от гърдите на уловени с примки чапли, задушено заешко, потопено в големи купи, зайци, изпечени в пайове под златиста коричка. Поднасят на краля ястие след ястие и той си взема голяма порция и с махване на ръка нарежда да разнесат останалото из залата за любимите му приятели.

Присмива ми се, че се храня толкова оскъдно. Усмихвам се, докато чувам как зъбите му хрущят по костите на малките птици. Носят му още вино, още и още вино, а после гръмко изсвирват фанфари и в залата е внесена огромна глиганска глава, с позлатени бивни; златни скилидки чесън се издуват в очните орбити, от челото стърчат като четина стръкчета розмарин. Кралят ръкопляска и слугите отрязват за него едната буза на глигана, лъщяща от мазнина, после звярът е тържествено разнесен из залата от слугите, които разпределят късове от муцуната му, от ушите му, от набития му врат.

Хвърлям поглед към лейди Мери, която е пребледняла от отвращение, и щипя бузите си, за да изглеждам порозовяла в сравнение с нея. Вземам си порция от всичко, което кралят ми предлага, и се заставям да ям. Трупат върху чинията ми хапка след хапка плътно месо в гъст сос, и аз дъвча и се усмихвам, и с усилие го прокарвам по гърлото си с глътка вино. Чувствам как ме обзема слабост и започвам да се потя. Мога да почувствам как роклята ми овлажнява по подмишниците и надолу по гръбнака. До мен кралят се е проснал почти възнак в стола си, победен от храната, и пъшка, докато прави знак за още една порция, и още една.

Най-накрая, сякаш това е изпитание, което не можем да избегнем, надуват фанфарите, за да оповестят, че сме стигнали до средата на пиршеството, месните ястия са раздигнати от масата, и внасят пудингите и захаросаните плодове. Един марципанов макет на Хамптън Корт с две захарни фигурки, застанали пред него, е посрещнат с ликуващи възгласи. Сладкарите са истински майстори: техният Хенри изглежда като двайсетгодишен младеж, застанал гордо с юздите на боен кон в ръце. Мен са изобразили във вдовишко бяло и са уловили въпросителното накланяне на главата ми, докато малката захарна Катрин гледа въпросително към блестящия млад принц Хенри. Всички възкликват при вида на изкусно изработените фигури. В кухнята работи един истински Холбайн, казват те. Принудена съм да задържа възхитената усмивка на лицето си и да преглътна внезапно напиращи сълзи. Това е истинска малка трагедия, кристализирала в захар. Ако Хенри още беше такъв млад принц, може би щяхме да имаме шанс за щастие. Но онази Катерина, която се омъжи за момчето, беше Катерина Арагонска, приятелката на майка ми, а не Катрин Пар — с двайсет и една години по-млада от него.

Фигурите имат коронки от истинско злато, и Хенри ми прави знак да взема и двете. Смее се, когато ги слагам на пръстите си като пръстени, а после взема малката захарна Катрин и я слага цяла в устата си, като счупва краката й, за да я смести вътре, докато я изяжда на една всмукваща хапка.

Радвам се, когато поръчва още вино и още музика, и се отпуска тежко назад в трона си. Хорът от неговия параклис запява прекрасен химн, а танцьорите влизат с биене на барабани и изпълняват сватбена поетична драма. Един от тях, облечен като италиански принц, ми се покланя ниско, за да ме покани да се присъединя към тях. Хвърлям поглед към краля — той ми махва с ръка да изляза напред. Знам, че танцувам добре, широките поли на пищната рокля се диплят, когато се завъртам и извеждам лейди Мери, и дори малката лейди Елизабет подскача зад мен. Виждам, че лейди Мери изпитва болка; ръката й е леко опряна на хълбока; пръстите й се впиват в ребрата. Държи главата си високо изправена и се усмихва със стиснати зъби. Не мога да я освободя от танците само защото й е зле. Всички трябва да танцуваме на сватбата ми, каквото и да изпитваме.

Танцувам с дамите си, танц след танц. Бих танцувала цяла нощ за него, ако това ще го възпре да кимне на камериерите от спалнята, че вечерта е приключила и дворът се оттегля за нощта. Но полунощ настъпва, докато седя на трона си и аплодирам музикантите, и кралят обръща едрото си тяло към мен, извръщайки се тежко настрани, за да може да се наведе и да ми каже с усмивка:

— Ще отидем ли в леглото, съпруго моя?

Спомням си какво си помислих, когато за пръв път чух предложението му. Помислих си: така ще бъде, отсега нататък, докато смъртта ни раздели: той ще чака съгласието ми или ще продължи без него. Всъщност няма значение какво казвам: никога няма да мога да му откажа нищо. Усмихвам се и се изправям на крака, и чакам да го вдигнат с усилие, а после той слиза с мъка по стъпалата на подиума и минава с поклащаща се походка през придворните. Вървя бавно до него, нагаждайки крачките си към неговата олюляваща се походка. Придворните ни обсипват с приветствени възгласи, докато вървим сред всички тях, а аз се старая да държа очите си приковани напред и да не срещам ничий поглед. Мога да понеса всичко, но не и съжалителен поглед, докато водя дамите си към новата си спалня, спалнята на кралицата, за да се съблека и да чакам моя повелител, краля.

* * *

Късно е, но не си позволявам да се надявам, че той е прекалено уморен, за да дойде в покоите ми. Дамите ми ме обличат в черен сатен, и аз не притискам ръкава към бузата си и не си спомням една друга нощ, когато облякох черна нощница и наметнах отгоре синя пелерина и отидох, облечена в цветовете на нощното небе, при мъж, който ме обичаше. Онази нощ беше съвсем неотдавна, но съм длъжна да я забравя. Вратите се отварят и негово величество влиза, подкрепян от двете страни от камериерите на спалнята си. Те му помагат да се настани във високото легло, сякаш притискат бик в менгеме. Той изругава високо, когато някой удря болния му крак.

— Глупак! — процежда.

— Тук има само един глупак — обажда се бодро Уил Сомърс, шутът на краля. — И ще съм ви благодарен да не забравяте, че смятам да си запазя службата!

Остроумен както винаги, той разчупва напрежението; кралят се разсмива и всички се присъединяват към него. Сомърс ми намига, докато минава покрай мен, милите му кафяви очи проблясват. Никой друг дори не ме поглежда. Докато се покланят и излизат, погледите им са забити в земята. Мисля си, че се боят за мен, оставена насаме с него най-сетне, докато главата му се проясни от винените изпарения, а храната се пресече в корема му и настроението му се влоши. Дамите ми забързват да излязат от стаята. Нан си тръгва последна и ми кимва леко, сякаш за да ми напомни, че върша Божа работа също както ако бях светица, която всеки миг ще бъде разпъната на дибата.

Вратата се затваря зад тях и аз мълчаливо стоя на колене в долния край на леглото.

— Сега можеш да се приближиш — казва той рязко. — Няма да те ухапя. Идвай в леглото.

— Казвах молитвите си — отговарям. — Да се помоля ли гласно за вас, ваше величество?

— Сега можеш да ме наричаш Хенри — казва той. — Когато сме насаме.

Приемам това като отхвърляне на молитвите, повдигам завивките и се вмъквам в леглото до него. Не зная какво смята да направи. След като дори не може да се претърколи на една страна без чужда помощ, със сигурност не може да ме възседне. Лежа до него съвършено неподвижна и чакам да ми каже какво иска.

— Ще трябва да седнеш в скута ми — казва той накрая, сякаш също се е чудил за това. — Не си глупаво момиче, ти си жена. Омъжвала си се и си споделяла легло повече от веднъж. Знаеш какво да правиш, нали?

По-лошо е, отколкото си представях. Повдигам крайчеца на нощницата си, за да не ми пречи, и запълзявам към него на длани и колене. Неканен, в ума ми се появява образът на Томас Сиймор, проснат и гол, с извит като дъга гръб, с тъмни мигли, докосващи кафявите му бузи. Мога да видя как мускулите на твърдия му корем леко се издуват от наслада при докосването ми, докато надава тласъци нагоре.

— Предполагам, че Латимър не е бил кой знае какъв любовник? — любопитства кралят.

— Не беше силен мъж като вас, ваше… Хенри — казвам. — И, разбира се, не беше добре със здравето.

— Е, как беше той?

— Със здравето ли?

— Как извършваше акта? Как си лягаше с теб?

— Много рядко.

Той изсумтява одобрително, когато чува това, и виждам, че е възбуден. Мисълта, че е по-потентен от бившия ми съпруг, го възбужда.

— Това сигурно го е ядосвало — казва доволно. — Да си вземе за съпруга жена като теб, а да не е в състояние да извърши акта — засмива се. — Хайде — казва. — Прелестна си. Нямам търпение.

Хваща дясната ми китка и ме притегля към себе си. Покорно коленича и се опитвам да възседна тялото му. Но месестите му хълбоци са толкова широки, че не мога да ги обхвана, и той ме дръпва надолу, за да мога да приклекна върху него, сякаш възсядам странично охранен кон. Трябва да запазя сковано изражение, за да не правя гримаси. Не трябва да потрепвам, не трябва да плача.

— Ето така — казва той, възбуден от собствената си потентност. Усещаш ли това? Не е зле за мъж, току-що прехвърлил петдесетте, нали? Нямаше да получиш това от стария Латимър.

Промърморвам отговор без думи. Той ме придърпва към себе си и се мъчи да нададе тласък в мен. Мек е, ерекцията му не е пълна, и сега съм както смутена, така и отвратена.

— Ето сега! — повтаря той по-високо. Лицето му става по-червено, от него се лее пот заради усилието да ме дърпа надолу с ръце и да извива огромните си бутове нагоре.

Покривам лицето си, за да не виждам как се бъхти под мен.

— Нима се срамуваш! — възкликва той, гласът му отеква силно в стаята.

— Не, не — казвам. Трябва да помня, че правя това за Бог и за семейството си. Ще бъда добра кралица. Това е част от дълга ми, дългът, вменен ми от Бог. Вдигам ръце към деколтето на нощницата си и развързвам панделките отпред. Когато вижда голите ми гърди, той полага двете си тлъсти ръце върху тях и ги улавя, щипейки зърната. Най-после прониква в мен и се опитва да нададе тласък, после надава сподавен вик и се отпуска неподвижно, напълно неподвижно.

Чакам, но не се случва нищо друго. Той не казва нищо. Керемиденочервеният цвят се отдръпва от лицето му и оставя бузите му сиви в светлината на свещите. Очите му са затворени. Устата му виси отворена и той надава продължително, силно хъркане.

Изглежда, че това е всичко. Леко се надигам от влажния му скут и внимателно се плъзвам от леглото. Навличам робата си и се загръщам плътно с нея, завързвам колана около кръста си и го затягам. Сядам на големия стол до огнището, който е специално разширен и подсилен за тежестта му, повдигам колене към гърдите си и обгръщам тялото си с ръце. Откривам, че треперя, и си наливам чаша от сватбения греян ейл с подправки, оставен откъм моята страна на масата. Той трябваше да даде на мен кураж, а на него — сила. Ейлът ме стопля малко и обвивам ръце около сребърната чаша.

След един мрачен миг на вцепенено взиране в огъня, се вмъквам до него в леглото. Дюшекът е дълбоко хлътнал под тежестта му, одеялата и скъпата покривка на леглото — натрупани върху огромното му тяло. Легнала до него, приличам на малко дете. Затварям очи. Не мисля за нищо. Категорично решена съм да не мисля за абсолютно нищо. Затварям очи и заспивам. Почти веднага, ми се присънва, че съм Трифин, омъжена против волята си за опасен човек, хваната като в капан в замъка му и изкачваща се нагоре и нагоре по спираловидното стълбище, подпираща се с една ръка на влажната стена, и със свещ с полюшващ се пламък в другата. От вратата най-горе на стълбите се носи ужасна воня. Отивам до тежката месингова халка на вратата и бавно я завъртам. Вратата се отваря със скърцане, но не мога да понеса да вляза в стаята, в тези миазми от смрад. Толкова ме е страх, че в съня си се боря и се мятам, докато спя, обръщайки се в леглото, и се събуждам. Макар да съм будна, борейки се със съня, и да изпитвам страха от съня си, миризмата още ме залива, сякаш от съня ми се излива в будния свят, и аз се давя и се мъча да си поема дъх, когато се събуждам. Мирисът на кошмара е в леглото ми, задушава ме, дошъл е от тъмната нощ в собствената ми спалня, истински е, и аз се давя от него. Кошмарът е тук, сега.

Извиквам за помощ, а после вече съм будна и осъзнавам, че не е сън: истина е. Гноящата рана на крака му отделя секрет, и през превръзките се процежда жълто-оранжева гной и зацапва роклята ми, сякаш той е изцапал с урина фините ленени чаршафи, карайки най-хубавата спалня в Англия да замирише на костница.

В стаята е тъмно, но знам, че е буден. Тътнещото бълбукащо хъркане е спряло. Чувам придруженото му с хрипове дишане, но то не ме заблуждава. Знам, че е буден, ослушва се и се оглежда за мен. Представям си очите му, широко отворени в тъмното, взрени сляпо към мен. Лежа напълно неподвижно и дишам равномерно и леко, но се боя, че той знае, както един див звяр винаги знае, че се страхувам от него. Чрез някаква животинска прозорливост знае, че съм будна, и че се страхувам от него.

— Будна ли си, Катрин? — пита много тихо.

Протягам се и издавам лека престорена прозявка.

— А… да, милорд. Будна съм.

— А добре ли спа?

Думите са вежливи, но в гласа му има остра нотка.

Сядам в леглото, прибирам косата си под нощната шапчица, и веднага се обръщам към него:

— Да, милорд, слава на Бога. Надявам се, че вие сте спали добре?

— Прилоша ми; усетих вкус на бълвоч в гърлото. Не бях облегнат достатъчно високо на възглавниците. Ужасно е да се почувстваш така насън. Можех да се задуша. Трябва да ме подпират, така че да седя в леглото, иначе се давя с жлъчен сок. Те знаят това. Трябва да се погрижиш да го правят, както когато съм в собственото си легло, така и когато съм в твоето. Във вечерята сигурно е имало нещо развалено, от което ми е призляло. Едва не ме отровиха. На сутринта ще повикам готвачите и ще ги накажа. Сигурно са използвали развалено месо. Трябва да повърна.

Веднага се измъквам от леглото, с изцапана нощница, лепнеща хлъзгаво по краката ми, и донасям от бюфета чаша и плоско шише с разреден ейл.

— Ще пийнете ли малко разреден ейл сега? Да повикам ли лекарите?

— Ще се срещна с лекаря по-късно. През нощта бях доста замаян.

— Ах, скъпи — казвам нежно, като майка, която говори на болно момче. — Може би можете да пийнете ейл и да заспите отново?

— Не, не мога да спя — оплаква се той раздразнено. — Никога не спя. Целият двор спи, цялата страна спи, но аз съм буден. Стоя буден като на пост цяла нощ, докато мързеливите пажове и ленивите жени спят. Бдя и пазя страната си, църквата си. Знаете ли колко мъже ще изгоря в Уиндзор другата седмица?

— Не — казвам, присвивайки се от ужас.

— Трима — казва той, доволен. — Ще ги изгорят в блатата и пепелта им ще отплава по водата. Заради това, че оспорват властта на моята свята църква. Прав им път.

Сещам се как Нан ме помоли да се застъпя за тях.

— Почитаеми съпруже…

Той е пресушил чашата си с ейл на три големи глътки, и прави жест за още. Наливам му отново.

— Още — казва той.

— Оставили са ни в бюфета и сладкиши, ако бихте желали — предлагам неуверено.

— Мисля, че един може и да успокои стомаха ми.

Подавам му чинията и гледам как, разсеяно, отново и отново граби сладкиш след сладкиш и ги пуска в малката си уста и те изчезват. Близва пръст и обира трохите по чинията и ми я подава обратно. Усмихва се. Храната и вниманието са го успокоили. Изглежда, сякаш захарта може да подслади нрава му.

— Така е по-добре — казва той. — Бях гладен след удоволствията ни.

Ейлът и сладкишите подобряват настроението му почти чудодейно. Помислям си, че сигурно изпитва непрекъснат чудовищен глад. Страда от толкова огромен глад, че яде дори след като започне да му се повдига, толкова огромен глад, че погрешно го взема за гадене. Успявам да се усмихна.

— Не можете ли да помилвате онези клети мъже? — питам много тихо.

— Не — казва той. — Колко е часът?

Оглеждам се. Не зная: в стаята няма часовник. Прекосявам стаята, отивам до прозореца и дръпвам назад завесите, отварям прозореца навътре открехвам външния капак и го накланям, за да видя небето.

— Не пускай вътре нощния въздух — казва той сърдито. — Бог знае какъв мор може да се носи по него. Затвори прозореца! Затвори го плътно!

Затръшвам прозореца, за да прогоня свежия хладен въздух, и надзъртам през дебелото стъкло. На изток не проблясва светлина, макар да примигвам, за да се освободя от светлината на свещите, и си пожелавам да се появи.

— Сигурно още е рано — казвам, копнеейки за изгрева на слънцето. — Не виждам никаква зора.

Той ме поглежда с очакване, като дете, което иска да го забавляват.

— Не мога да спя — казва. — А от този ейл ми стана тежко на корема. Беше прекалено студен. Ще ми докара колики. Трябваше да го загрееш. — Помръдва леко и се оригва. В същото време от леглото, където е пръднал, се разнася кисела миризма.

— Да поръчам ли да донесат от кухните нещо друго? Топла напитка?

Той поклаща глава.

— Не. Но разпали огъня и ми кажи, че се радваш да бъдеш кралица.

— О! Толкова безкрайно се радвам! — Усмихвам се, докато се навеждам и слагам подпалки, а после няколко големи пъна от панера до огнището. Въглените припламват в червено. Разбърквам ги с ръжен и повдигам пъновете, за да се опрат един в друг, да потрепнат и да се разгорят. — Радвам се да бъда кралица, и се радвам да бъда съпруга — казвам. — Ваша съпруга.

— Ти си домакиня — възкликва кралят, доволен, че съм успяла да разпаля огъня. — Можеш ли да ми приготвиш закуската?

— Никога съм готвила — казвам, с леко оскърбено достойнство. — Винаги съм имала готвачка, и кухненски прислужнички. Но умея да ръководя кухня и домашна пивоварна, и мандра. Приготвях си сама лекарства, от билки, а също благовония и сапуни.

— Умееш ли да управляваш домакинство?

— Управлявах замъка Снейп и всичките ни земи на Север, когато съпругът ми отсъстваше от дома — казвам му.

— Удържа го в обсада, нали? — пита той. — Срещу онези предатели. Сигурно е било тежко. Трябва да си била смела.

Кимвам скромно.

— Да, милорд. Изпълних дълга си.

— Укроти бунтовниците само с поглед, нали? Не заплашиха ли да изгорят до основи замъка ви и теб в него?

Много добре си спомням дните и нощите, когато отчаяно бедните мъже, облечени в дрипи, настъпваха срещу замъка и молеха за завръщането на добрите дни, старите дни, когато църквите щедро раздаваха милостиня, а кралят се вслушваше в напътствията на лордовете. Искаха църквата да бъде възстановена, а манастирите да се върнат към предишния си блясък. Настояваха съпругът ми лорд Латимър да се застъпи за тях пред краля, знаеха, че е съгласен с тях.

— Знаех, че няма да ви надвият — казвам, предавайки тях и тяхната кауза. — Знаех, че трябва да удържа и че вие ще изпратите милорд у дома да ни спаси.

Опитвам се да извлека най-добрите моменти от една лоша история, надявайки се, че той не помни истината. Кралят и неговият съвет основателно подозираха съпруга ми, че е взел страната на бунтовниците, и когато бунтът беше жестоко смазан, съпругът ми трябваше да подкрепи реформата: предаде вярата си и арендаторите си заради собствената си безопасност. Колко щеше да се радва сега да види, че всичко отново е променено. Духовниците имат надмощие и са заети да възстановяват абатствата. Съпругът ми щеше да е възхитен от новата власт на своя приятел Стивън Гардинър. Щеше напълно да подкрепи изгарянето на привърженици на реформата в тресавищата на Уиндзор. Щеше да се съгласи, че вятърът трябва да разнесе пепелта на еретиците в калта и че те не бива никога да възкръснат от мъртвите.

— А на колко години беше, когато за пръв път се отдели от майка си?

Кралят се обляга назад на възглавницата като дете, което иска приказка.

— Искате да узнаете нещо за моминските ми години?

Той кимва.

— Разкажи ми всичко.

— Е, вече бях доста голяма, когато напуснах дома си, на повече от шестнайсет години. Майка ми се опитваше да ме омъжи още откакто станах на единайсет. Но не се получи.

Той кимва:

— Защо не, за Бога? Със сигурност си била прекрасно малко момиче? С тази коса и тези очи си можела да избираш.

Засмивам се:

— Бях достатъчно хубава, но имах не повече зестра от някоя беднячка. Баща ми не остави почти нищо — умря, когато бях само на пет. Всички знаехме, че сестра ми, Нан, и аз ще трябва да сключим бракове, които да са изгодни за семейството.

— Колко сте?

— Трима, само трима. Аз съм най-голямата, после брат ми Уилям, и после Нан. Сигурно си спомняте майка ми? Тя беше придворна дама, а после намери на Нан служба при… — млъквам рязко. Нан служеше на Катерина Арагонска, и на всяка кралица оттогава насам. Кралят я е виждал да влиза на вечеря зад всяка една от шестте му съпруги. — Майка ми уреди на Нан служба в двора — поправям се. — А после ожени брат ми, Уилям, за Ан Баучър. Това беше върхът на амбицията й; но знаете колко зле се разви този брак. Тази грешка струваше скъпо на всички ни. И двете с Нан бяхме пренебрегнати, за да може Уилям да сключи добър брак. Имаше пари само за Уилям, а след като майка ми уреди брака му с Ан Баучър, не останаха пари за зестрата ми.

— Бедното малко момиче — казва той сънено. — Само да те бях видял тогава.

Той наистина ме видя тогава. Веднъж дойдох в двора с майка ми и Нан. Спомням си младия крал от онова време: златокос, със силни крака, с широка, но стройна гръд. Спомням си го на кон, той вечно беше на кон, като млад кентавър. Веднъж мина с коня си покрай мен и аз вдигнах поглед към него, високо на коня му, и той беше ослепителен. Погледна право към мен, малко момиче на шест години, което подскачаше нагоре-надолу и махаше на двайсет и седем годишния крал. Усмихна ми се и вдигна ръка. Стоях напълно неподвижна и се взирах с почуда нагоре към него. Беше прекрасен като ангел. Наричаха го „най-красивият крал на света“, и в Англия нямаше жена, която да не мечтае за него. Представях си го как идва на кон до малкия ни дом и моли за ръката ми. Мислех си, че ако дойде за мен, всичко ще бъде наред, до края на живота ми, завинаги. Ако кралят се влюбеше в мен, какво повече можех да искам? Какво повече би могла да иска някоя жена?

— И така се омъжих за първия си съпруг, Едуард Бръф, най-големия син на барон Бръф от Гейнсбъро.

— Той не беше ли луд? — идва сънлив глас от богато избродираните възглавници. Очите му са затворени. Ръцете му, сключени над възвишението на гърдите му, се повдигат и спускат с всеки хриплив дъх.

— Това беше дядо му — казвам много тихо. — Но въпреки това къщата беше страховита. Негово благородие имаше ужасен нрав и съпругът ми трепереше като дете, когато той се разгневеше.

— Не е бил подходящ за теб — казва кралят със сънено задоволство. — Били са истински глупаци да те омъжат за момче. Дори тогава сигурно си била момиче, нуждаещо се от мъж, на когото можеш да се възхищаваш, някой по-възрастен, някой, който да може да командва.

— Той не беше съпруг за мен — потвърждавам. Сега разбирам как иска да продължи тази приказка за лека нощ. В крайна сметка, на света има само половин дузина приказки, и тази ще бъде за девойката, която така и не намирала щастието, докато не срещнала своя принц. — Изобщо не беше подходящ за мен, и умря, Бог да го прости, когато бях само на двайсет.

Сякаш очернянето на бедния, отдавна мъртъв Едуард го е успокоило и приспало, отговорът на думите ми е продължително, тътнещо хъркане. Изчаквам за миг, когато внезапно спира да диша. За един плашещ миг в тихата стая не се чува абсолютно никакъв звук, после той си поема дъх и издишва шумно. Прави това отново и отново, докато се научавам да не трепвам. Облягам се в стола си до огнището и гледам как пламъците ближат пъновете и потрепват, карайки сенките около мен да подскачат напред, а после да се отдръпват, докато дрезгавото хъркане продължава отново и отново, като на нерез в кочина.

Питам се кое ли време е. Със сигурност трябва скоро да съмне. Питам се кога ли ще дойдат слугите. Със сигурност трябва да запалят огньовете призори? Иска ми се да знаех колко е часът. Бих дала цяло състояние за един часовник, който да ми каже още колко дълго трябва да чакам тази безкрайна нощ да приключи. Толкова е странно, че нощите с Томас минаваха като един миг, сякаш луната се устремяваше към залеза си, а слънцето бързаше да се изкачи в небето. Не и сега. Може би никога повече. Сега трябва да чакам зората цял живот, и минават цели часове, докато чакам развиделяването.

* * *

— Как беше? — прошепва Нан. Зад нея слугите вземат златния леген за миене и каната от стаята ми, докато камериерките пръскат бельото ми с розова вода и го държат пред огъня, за да се уверят, че е напълно изсъхнало.

Нан носи кесийката с изсушено седефче. С гръб към стаята взема ръжена за загряване на напитките от червената жарава на огъня, кипва чаша разреден ейл, и разбърква билката вътре. Никой не забелязва, докато пресушавам чашата на един дъх. Извръщам лице, така че никой да не може да види гримасата ми.

Отивам с нея до молитвения си стол и двете заставаме с лице към разпятието, и коленичим една до друга, толкова близо, че никой не може да чуе и дума, а ще си помисли, че шепнем молитвите си на латински.

— Потентен ли е?

Самият въпрос е углавно престъпление. Братът на Ан Болейн беше обезглавен, защото попита точно същото.

— Едва-едва — казвам й кратко.

Тя покрива ръката ми със своята:

— Да не ти е причинил болка?

Поклащам глава.

— Почти не може да помръдне. Не ме заплашва опасност от нещо такова.

— Беше ли…?

Тя млъква рязко. Самата тя обичана съпруга, не може да си представи отвращението ми.

— Не беше по-лошо, отколкото си представях — казвам, свела глава над броеницата си. — А сега донякъде ми е жал за него — вдигам поглед към разпятието. — Не съм единствената, която страда. Тези години са тежки за него. Помисли си какъв беше, и какъв е сега.

Тя затваря очи в безмълвна молитва.

— Съпругът ми твърди, че Божията десница те закриля — казва.

— Трябва да парфюмираш стаята ми — решавам. — Прати да донесат от аптекаря сушени билки и благовония. Розово масло, лавандула, силни ухания. Не мога да понасям миризмата. Наистина ми пречи да спя. Миризмата е това, което не мога да понасям. Трябва да се погрижиш за това. Това е единственото нещо, което наистина не мога да понеса.

Тя кимва:

— От крака му ли е?

— Кракът и газовете, които изпуска — казвам. — Леглото ми мирише на смърт и изпражнения.

Тя ме поглежда, сякаш съм я изненадала:

— На смърт?

— На разлагането на тялото. На разлагащо се тяло. На чума. Сънувам смърт — казвам кратко.

— Разбира се, кралицата умря тук.

Надавам вик от ужас, а когато дамите ми се обръщат да погледнат, се опитвам да се престоря, че кашлям. Някой веднага ми донася да отпия от чаша разреден ейл. След като те се отдръпват, се обръщам рязко към Нан:

— Коя кралица? — питам настоятелно, сещайки се, противно на всякакъв разум, за онова дете Катрин Хауард. — Защо не ми каза?

— Кралица Джейн, разбира се — казва тя.

Знаех, че е умряла, след като е родила принца, но не бях мислила, че е било в тези покои, в моите покои.

— Нима тук?

— Разбира се! — възкликва тя просто. — В тази спалня — когато вижда ужасеното ми лице, добавя: — В това легло.

Отдръпвам се ужасено назад, стиснала броеницата си.

— В моето легло? Това легло? Където спахме нощес?

— Но, Катрин, няма нужда да се безпокоиш. Беше преди повече от пет години.

Разтрепервам се и откривам, че не мога да спра.

— Нан, не мога да направя това. Не мога да спя в леглото на мъртвата му съпруга.

— Мъртви съпруги — поправя ме тя. — Катрин Хауард спеше тук. Това легло беше и нейно.

Този път не надавам вик.

— Не мога да го понеса.

Тя улавя треперещите ми ръце.

— Овладей се. Това е Божията воля — казва. — Божието призвание. Длъжна си да направиш това, можеш да се справиш. Аз ще ти помагам, а Бог ще те подкрепи.

— Не мога да спя в леглото на мъртвата кралица и да възсядам съпруга й.

— Длъжна си. Бог ще ти помогне. Моля Му се. Всеки ден се моля — Боже, помагай на сестра ми и я напътствай.

Кимвам конвулсивно.

— Амин, амин. Бог да ме пази, амин.

Време е да се обличам. Обръщам се, за да оставя жените да смъкнат халата от раменете ми и да ме измият с благоуханните масла и да ме подсушат, а после стъпвам в красиво избродираната си ленена долна риза. Стоя като кукла, докато завързват панделките на шията и раменете ми. Придворните дами донасят рокли, ръкави и шапчици, за да си избера, и ги вдигат пред мен в почтително мълчание. Избирам рокля в тъмнозелено, черни ръкави и черна шапчица.

— Много скромно — отбелязва критично сестра ми. — Вече свали черното. Ти си булка, а не вдовица. Би трябвало да носиш рокли в по-ярки цветове. Ще поръчаме няколко, за да си избереш.

Обожавам хубавите дрехи, тя знае това.

— И обувки — казва тя изкушаващо. — Ще повикаме обущарите да дойдат при теб. Вече можеш да имаш колкото обувки поискаш — вижда лицето ми и се смее. — Предстои ти много работа. Ще трябва да организираш свитата си. Половин Англия се обръща към мен с искане да изпрати дъщерите си да ти служат. Имам списък с имена. Можем да го прегледаме след литургията.

Една от дамите ми пристъпва напред.

— Простете, искам да помоля за една услуга. Ако позволите.

— Ще разгледаме всички молби заедно, когато излезем от параклиса — заявява сестра ми.

Стъпвам в роклята и стоя неподвижно, докато завързват полата, корсажа, а после наместват ръкавите и нанизват връзките през дупките.

— Ще повикам брат ни, Уилям — казвам тихо на Нан. — Ще ми е нужен тук. И чичо ни Пар.

— Очевидно имаме роднини, които не сме познавали никога преди. От цяла Англия. Всички искат да се изкарат роднини на новата кралица на Англия.

— Не съм длъжна да давам служби на всичките, нали? — питам.

— Ще ти е нужно да имаш около себе си хора, които зависят от теб — казва тя. — Разбира се, че ще облагодетелстваш собственото си семейство. И предполагам, че ще изпратиш да доведат малката Латимър, заварената ти дъщеря?

— Маргарет ми е много скъпа — казвам, внезапно обнадеждена. — Мога ли да я взема при мен? И заварената ми дъщеря Елизабет? И Луси Съмърсет, годеницата на заварения ми син? И моята братовчедка Бръф, Елизабет Тирит?

— Разбира се, и си мислех да назначиш чичо Пар на някаква длъжност в домакинството си, а съпругата му, леля Мери, също ще дойде, и братовчедка ни Лейн.

— О, да! — възкликвам. — Бих искала Мод да е с мен.

Нан се усмихва.

— Можеш да вземеш когото искаш. Каквото поискаш. Добре е да помолиш за всичко, което искаш, сега, в ранните дни, когато той ще е готов да ти даде всичко. Имаш нужда около себе си от хора, които са ти верни от все сърце и душа, за да те пазят.

— От какво? — питам я предизвикателно, докато слагат на главата ми шапчицата, тежка като корона.

— От всички други семейства — прошепва тя, докато приглажда кестенявата ми коса в златната мрежичка. — От всички семейства, които са се радвали преди на покровителството на сродницата си, и не искат да бъдат пренебрегнати сега от една нова кралица: семейства като Хауард и Сиймор. И ще имаш нужда от закрила срещу новите съветници на краля, мъже като Уилям Паджет и Ричард Рич и Томас Ризли, хора, които са се издигнали от нищото и не искат една нова кралица да съветва краля вместо тях.

Нан кимва към Катрин Брандън, която влиза в стаята, носейки ковчежето ми с накити, за да си избера. Снижава глас:

— И от жени като нея, съпруги на неговите приятели, и от всяка хубава придворна дама, която може да се окаже следващата фаворитка.

— Не и сега! — възкликвам. — Та ние се оженихме едва вчера!

Тя кимва.

— Той е лаком — казва простичко, сякаш става въпрос за броя на блюдата на вечеря. — Винаги иска още. Винаги има нужда от още. Възхищението никога не му е достатъчно.

— Но той се ожени за мен! — възкликвам. — Настоя да се ожени за мен.

Тя свива рамене. Женил се е за всичките ми предшественички; това не го е спирало да пожелае следващата.

* * *

В параклиса на втория етаж, в ложата на кралицата, свела поглед, докато свещеникът говори за Божиите дела, извършва тайнството на литургията и обръща гръб на паството, сякаш хората дори не са достойни да го видят, аз се моля за Божията помощ в този брак. Мисля си за другите кралици, шито са коленичили тук, на това ниско столче, избродирано с кралския герб и двуцветна роза, и също са се молили тук. Някои от тях сигурно са се молили с нарастваща мъка за живородени синове за Тюдорите, други сигурно са оплаквали загубата на предишния си живот, трети сигурно са се измъчвали от носталгия по дома от детството си и близките си, които са ги обичали заради самите тях, а не заради ползата, която могат да допринесат. Поне една е изпитвала сърдечна болка като моята, била е принудена всеки ден, когато се събужда, да прогонва мисълта за мъжа, когото обича. Почти мога да ги почувствам около мен, когато отпускам лице в ръцете си. Почти мога да помириша страха им по дървото на поставката за книги. Струва ми се, че ако близна излъсканата повърхност, ще вкуся солта на сълзите им.

— Не си ли весела? — кралят ме посреща в галерията пред параклиса. Той, заедно с приятелите си зад него — братът на кралица Джейн, чичото на кралица Ан, братовчедът на кралица Катрин — аз, с дамите ми зад мен. — Не си ли весела в утрото след сватбата си?

Моментално се усмихвам широко.

— Много съм весела — заявявам решително. — А вие, ваше величество?

— Можеш да ме наричаш „милорд съпруже“ — казва той, поема ръката ми и я смачква между извивката на дебело подплатената си жилетка и украсения с бродерия ръкав. — Ела с мен в личния ми кабинет — казва небрежно. — Трябва да поговоря с теб насаме.

Пуска ме, за да се облегне на един паж и бавно да закуцука напред. Следвам го през голямата чакалня, където стотици мъже и жени са се събрали да ни видят как минаваме, през залата за аудиенции, където още десетки чакат с прошения и искания, и влизаме в личните му покои, където се допускат само придворните. На всяка врата още хора се отдръпват, след като им е отказан достъп до стаята, към която тя води, докато оставаме само кралят и Антъни Дени, двама писари, двамата му пажове, шутът му, Уил Сомърс, две от дамите ми, и аз. Това означава за него да е насаме със съпругата си.

Спускат го в големия му стол, който изскърцва леко под тежестта му, поставят под крака му столче, за да се подпре, после го увиват с плат. Той ми дава знак, че мога да седна близо до него, и отпраща всички с махване на ръка. Дени отива в дъното на стаята и се преструва, че разговаря със съпругата си, моята придворна дама Джоан. Сигурна съм, че и двамата са наострили уши, за да чуят всяка дума.

— Значи тази сутрин си весела? — иска да се увери Хенри. — Но аз те наблюдавах в параклиса и ми се стори мрачна. Виждам те през решетката на ложата си, знаеш ли. Мога да те следя и наблюдавам през цялото време. Бъди напълно сигурна, че винаги бдя над теб.

— Молех се, милорд.

— Това е хубаво — одобрява той. — Харесва ми, че си истински благочестива; но искам да бъдеш и щастлива. Кралицата на Англия би трябвало да бъде най-щастливата жена в християнския свят, както и най-благословената. Трябва да покажеш на света, че си весела в утрото след сватбата си.

— Весела съм — уверявам го. — Наистина съм.

— Видимо щастлива — подтиква ме той.

Показвам му най-ослепителната си усмивка.

Той кимва одобрително.

— А сега имаш работа за вършене. И трябва да правиш всичко, което кажа. Сега съм твой съпруг, а ти обеща да ми се покоряваш — снизходителният му тон ми подсказва, че това е шега.

Вдигам поглед към него.

— Ще се постарая да бъда много добра съпруга.

Той се изкисква.

— Ето заповедите ми: трябва да поръчаш на кроячите и шивачките да донесат красиви дрехи и платове, и трябва да си поръчаш безброй рокли — казва. — Искам да те виждам облечена като кралица, а не като бедната вдовица Латимър.

Издавам леко, престорено ахване и притискам ръце една към друга.

— Казаха ми, че обичаш птици? — пита той. — Пъстри птици, пойни птички.

— Наистина обичам — казвам аз. — Но никога не можех да си позволя да си купя.

— Е, сега вече можеш — казва той. — Ще кажа на капитаните на корабите, които плават надалече, че при завръщането си трябва да носят птички за теб — усмихва се. — Това може да бъде нов данък върху пренасянето на товари с кораби — птички за кралицата. А сега имам нещо за теб — той се обръща, щраква с пръсти и Антъни Дени пристъпва напред и слага на масата тежка кесия и една кутийка. Хенри ми подава първо кутийката. — Отвори я.

Това е великолепен рубин, изсечен във формата на малка плочка, върху семпла златна халка. Прекалено голям е за пръстите ми, но кралят го плъзва върху палеца ми и се възхищава на червеното сияние.

— Харесва ли ти?

— Влюбена съм в него.

— А има и още, разбира се. Поръчах да ги изпратят в покоите ти.

— Още ли?

Наивността ми му се нрави.

— Още накити, скъпа. Ти си кралицата. Имаш цяла съкровищница със скъпоценности. Можеш да си избираш да носиш различни през всеки ден от годината.

Не се налага да се преструвам на възхитена.

— Наистина обожавам красивите неща.

— Те подхождат на красотата ти — казва той мило. — Пожелах да те окича с кралските скъпоценности още откакто те видях за пръв път.

— Благодаря ви, съпруже. Толкова много ви благодаря.

Той се изкисква.

— За мен ще бъде огромна наслада да ти подарявам разни неща. Изчервяваш се като малка роза. Тази кесия със злато също е за теб. Харчи я за каквото ти харесва, а после ела да ми поискаш нова. Скоро ще имаш собствени земи и ренти, и доходи. Твоят стюард ще ти покаже списък на всичко, което ще притежаваш. Ще бъдеш жена със собствено състояние. Ще получиш всички земи на кралица-консорт и замъка Бейнардс в Лондон. Ще разполагаш с цяло състояние на твое име. Това е само началото, само малък прилив на средства.

— Ще ми се и аз да преживея такъв прилив — отбелязва Уил Сомърс. — По някаква причина все случвам на отлив.

Мъжете се разсмиват, докато аз, незабелязана, претеглям кесията в ръката си. Тежка е. Ако са златни монети (а предполагам, че са), това е истинско малко състояние.

Кралят поглежда пажа си и казва:

— Дайте ми списъка.

Младият човек се покланя и му подава навит на руло лист хартия.

— Това са мъже и жени, които искат да служат в домакинството ти — казва кралят. — Отбелязал съм онези, които бих желал да приемеш. Но за повечето постове можеш да избереш когото ти е угодно. Искам да бъдеш щастлива в покоите си и сама да избираш с кого да се забавляваш.

Право на кралицата е да избира сама дамите си. Те са с нея денонощно. Съвсем логично е те да са нейни приятелки, роднини и фаворитки. Не би трябвало кралят да съставя списъка.

— Предполагам, че ще одобря изборите ти — казва той. — Сигурен съм, че няма да има никой, когото не одобрявам. Имаш такъв прекрасен вкус, със сигурност ще избереш дами, които ще бъдат истинско украшение за твоя и за моя двор.

Свеждам глава.

— Но трябва да са красиви — поставя условие той. — Погрижете се за това. Не искам разни грозници.

Не коментирам по никакъв начин плана му да избирам за свои компаньонки жените, които ще са приятни на него, и изведнъж той стисва ръката ми:

— Ах, Кейт, ще се разбираме добре заедно. Днес следобед ще отидем на лов, и ти ще седиш при мен.

— С огромно удоволствие — казвам. Копнея да се кача на коня си и да яздя с ловците. Нуждая се от усещането за свобода, което поражда язденето зад хрътките, да ги следвам натам, накъдето ги води дирята, да се движа бързо, отдалечавайки се от големия дворец, но знам, че няма да бъде така. Ще трябва да седя в кралския заслон до краля и да гледам как подкарват елена към нас, за да може Хенри да стреля със зареден лък от мястото си. Пред него ловците ще подкарат и избутат елена напред. Зад него един паж ще вземе заострената стрела и ще я зареди в арбалета. Кралят само ще се прицели и ще стреля. Той превръща един лов, с риска и опасностите, които крият полето и гористите местности, в клане на животно във ферма, в касапница. Кралският лов, който някога беше истинско вълнуващо зрелище, се е превърнал в кланица, където животните са подкарвани и избивани. Но това е всичко, на което е способен сега. Мъжът, когото си спомням като кентавър, като ловец, който сменяше три коня един след друг само в един ден, изтощавайки ги, се е принизил до убиец, отпуснат в стол, победен от старост и лошо здраве, докато по-млад мъж зарежда лъка му.

— Толкова ще бъда щастлива да седя до вас — лъжа аз.

— И ще се научиш да стреляш — обещава ми той. — Ще ти подаря твой собствен малък арбалет. Трябва да споделяш развлечението. Трябва да изпиташ удоволствието от повалянето на плячката.

Опитва се да бъде мил с мен.

— Благодаря ви — казвам отново.

Той ми показва с кимване, че трябва да тръгвам. Изправям се на крака и се поколебавам, когато ми прави знак да се приближа към него и вдига едрото си кръгло като месечина лице. Той е като малко дете, което доверчиво предлага целувка. Слагам едната си ръка на масивното му рамо и се навеждам. Дъхът му е ужасно противен — все едно да оставя някоя хрътка да пъхти в лицето ми, но аз не трепвам. Целувам го по устата, срещам погледа му и се усмихвам.

— Най-скъпа моя — казва той тихо. — Ти си ми най-скъпата. Ще бъдеш моята последна и най-скъпа съпруга.

Толкова съм трогната, че се навеждам отново и допирам буза до неговата.

— Върви да си купиш разни красиви неща — нарежда ми той. — Искам да изглеждаш като възлюбена съпруга и най-прекрасната кралица, която Англия е познавала.

Излизам от стаята малко замаяна. Ако изглеждам като обичана съпруга, това ще е за пръв път. За втория си съпруг, лорд Латимър, бях партньорка и помощница, човек, който да пази земите му и да възпита децата му. Той ме научи на нещата, които му беше нужно да знам, и се радваше да ме има до себе си. Но никога не ме глезеше, нито ми правеше подаръци, нито се интересуваше как ще изглеждам пред другите. Замина и ме остави в ужасна опасност, очаквайки от мен да служа като комендант на замъка Снейп, уверен, че ще ръководя хората му в негово отсъствие. Бях негова заместница, не негова любима. Сега съм омъжена за човек, който ме нарича своя любима и се чуди как да ме глези.

Нан чака с Джоан на вратата, която се отваря пред нас.

— Ела — казвам й. — Мисля, че в покоите ми има няколко неща, които ще искаш да видиш.

* * *

Собствената ми приемна вече е пълна с хора, дошли да ме поздравят за сватбата и надяващи се да измолят от мен някоя служба или услуга, аудиенция или васален имот. Вървя сред тях и раздавам усмивки ту на една, ту на друга страна, без да спирам. Днес ще започна работата си като кралица. Но тъкмо сега искам да видя подаръците от съпруга си.

— О, Боже мой — възкликва Нан, когато стражите разтварят двойните врати към личните ми покои, а дамите ми се изправят на крака и посочват, твърде безпомощно, към половин дузината кутии, които хората на краля са наслагали из цялата стая, с големи ключове в ключалките.

Грехота е да изпитвам такъв внезапен прилив на алчност. Засмивам се на себе си.

— Дръпнете се назад! — възкликвам шеговито. — Дръпнете се назад, защото ще се гмурна в съкровища!

Нан завърта ключа на първото ковчеже и заедно повдигаме тежкия капак. Сандъкът е пътнически и вътре са златните блюда и бокали за личната трапеза на кралицата. Кимвам на две от почетните дами да излязат напред. Те разопаковат едно великолепно блюдо след друго и накланят отраженията, така че златните светлини танцуват из стаята като обезумели ангели.

— Още! — казвам, докато всички държат по едно златно блюдо и взаимно си светят в очите с тях, и въртят проблясващи златни дискове във всеки ъгъл на стаята, докато стаята не се изпъстря с трептящи отражения. Разсмивам се от удоволствие и ние светим със златните блюда една към друга, изправяме се, танцуваме, и цялата стая танцува с нас, изпълнена с ослепителна светлина.

— Какво е следващото? — питам задъхано и Нан отваря следващото ковчеже. То е пълно с огърлици и колани. Тя измъква перлени нанизи и колани, украсени с бродерия и инкрустирани със сапфири, рубини, смарагди, диаманти и камъни, които дори не мога да назова, искряща тъмна прелест, инкрустирани в дебели плочки от сребро или злато. Разстила златни верижки по страничните облегалки на креслата, огърлици от сребро и диаманти — в скутовете на придворните дами, за да изглеждат ослепително на фона на скъпия плат. Има опали, чиято мека, млечна светлина проблясва в зелено и прасковено, има кехлибар на големи тъмнооранжеви късове, и има кесии с цели, необработени камъни, които приличат на речен чакъл, криещи блясъка на скъпоценната светлина в каменистите си дълбини.

Нан отваря друго ковчеже, пълно с грижливо подредени рула от най-мека кожа. Показват се пръстени, отрупани със скъпоценни камъни, и единични камъни върху дълги верижки. Без да каже нищо, тя полага пред мен прочутата огърлица от преплетено злато на Катерина Арагонска. Развързваме нова кесия и виждаме вътре рубините на Ан Болейн. От голяма кутия излизат кралските скъпоценности на Испания, зестрата на Ана от Клев е разстлана на пода в краката ми. Съкровищата, с които кралят обсипа Катрин Хауард, са в отделно ковчеже, недокоснато, откакто тя беше лишена от всичко и отиде да посекат с брадвата оголената й шия.

— Вижте тези обици! — възкликва някой, но вместо това аз се извръщам и отивам до прозореца да погледна надолу към представителните градини и сребристата река, която се мярка през дърветата. Внезапно ме е обзело отвращение.

— Това са вещите на мъртви жени — изричам треперливо, когато Нан идва при мен. — Това са любимите скъпоценности на мъртви кралици. Тези огърлици са висели на шията на съпругата преди мен, някои от тях са били носени от всяка една преди мен. Перлите са се стопляли от мъртвата им кожа, среброто е потъмняло от старата им пот.

Нан е бледа като мен. Тя е загърнала смарагдите на Катрин Хауард в кожените им калъфи и ги е прибрала в същото онова ковчеже за скъпоценности в деня на ареста й. Тя е закопчала сапфирите на Джейн Сиймор около врата й в сватбения й ден. Тя е подавала обиците на Катерина Арагонска, а ето ги тук сега, на масата, в личните ми покои, за да ги използвам.

— Ти си кралицата, получаваш съкровищата на кралицата — казва тя, но гласът й потрепва. — Разбира се. Така трябва да бъде.

На вратата се потропва рязко и стражът я разтваря. Уилям Хърбърт, съпругът на Нан, влиза в стаята и се усмихва, когато вижда всички ни, заобиколени от накити, като деца, обзети от удивление в кухнята пред сладкишите, чудещи се какво да си изберат.

— Негово величество изпрати това — казва той. — Били го забравили. Заръча да я положа върху обичната ви глава.

Когато се изправям на крака и се приближавам към зет си, виждам, че не може да ме погледне в очите. Гледа към прозореца зад мен, към небето, по което пробягват облаци; не поглежда към съкровищата в краката ми, докато заобикалям внимателно шапчиците на Катерина Арагонска и лъскавите черни самурени кожи на Катрин Хауард. В ръката му има малка, тежка кутия.

— Какво е това? — питам го. Веднага си помислям — не го искам.

В отговор, той се покланя и отваря металната закопчалка. Повдига капака и той се отпуска назад на бронзовите си панти. Вътре има малка, грозна корона. Дамите зад мен ахват. Виждам как Нан прави леко движение, сякаш иска да предотврати онова, което трябва да последва.

Уилям оставя кутията и изважда сложно изработената корона, инкрустирана с перли и сапфири. На върха й, сякаш е църква с купол, има прост златен кръст.

— Кралят иска да я пробвате.

Покорно навеждам глава, така че Нан да свали шапчицата ми, а съпругът й подава короната. Размерът е точен, короната се настанява върху челото ми като започващо главоболие.

— Нова ли е? — питам със слаб глас. Копнея да е току-що изработена за мен.

Той поклаща глава.

— Чия е била?

Нан прави лек жест с ръка, сякаш да го предупреди да си мълчи.

— Това беше короната на Ан Болейн — казва ми той. Чувствам я как тежи и притиска главата ми, сякаш мога да рухна под тежестта й.

— Със сигурност той не иска да я нося днес — казвам смутено.

— Той ще ви каже кога — казва Уилям. — На важни празнични дни или когато се срещате с чуждестранни посланици.

Кимвам с вдървен врат, а Нан сваля короната от главата ми и я връща в кутията. Затваря капака, сякаш не иска да я вижда. Короната на Ан Болейн? Нима е възможно да не е прокълната?

— Но ми е наредено да взема обратно перлите — казва Уилям, смутен. — Донесли са ги по грешка.

— Кои перли? — пита Нан съпруга си.

Той я поглежда, като все още внимателно избягва да гледа към мен.

— Перлите на Сиймор — казва тихо. — Трябва да се държат в хранилището за скъпоценности.

Нан се навежда, вдига безкрайните нанизи от перли, млечни и сияещи в ръцете й, и ги натрупва обратно в дългата им кутия: нанизите се простират по цялата й дължина като отпусната змия. Подава ги на Уилям и ми се усмихва:

— И бездруго вече имаме цяло състояние в перли — казва, опитвайки се да замаже неловкия момент.

Придружавам Уилям до прага.

— Защо ги взема обратно? — питам го полугласно.

— За спомен от нея — казва ми Уилям. — Тя го дари със син. Той иска да ги запази за бъдещата съпруга на принца. Не иска никоя друга жена да ги носи.

— Разбира се, разбира се — казвам бързо. — Кажете му колко съм доволна от всичко останало. Знам, че нейните перли са били специални.

— Той се моли — казва зет ми. — Сега слуша литургия за нея.

Старателно запазвам съчувствено изражение. Вярването, че Бог ще съкрати дните, през които една душа чака да влезе в рая, ако Му бъдат отслужени сто литургии, хиляда молитви, кадене на тамян, беше отхвърлено от този крал, а параклисите за отслужване на литургии за душите на покойниците — затворени. Дори параклисът, който той освети, за да се моли за душата на Джейн, беше затворен; не знаех, че все още се придържа към вярване, което е забранил на нас, останалите — надеждата чрез молитви да избавиш някого от чистилището.

— Стивън Гардинър отслужва специална меса за кралица Джейн — казва ми Уилям. — На латински.

Нима не е малко странно в първия ден от медения си месец кралят да се моли за мъртвата кралица?

— Бог да я прости — казвам неловко, със съзнанието, че Уилям ще докладва това на своя господар, краля. — Отнесете перлите й и ги съхранете. Лично ще се помоля за душата й.

* * *

Става точно както обеща кралят — разчува се, че новата кралица харесва красиви птици. Една от стаите до приемната ми е опразнена от мебели и напълнена с прътове за кацане и клетки. До прозорците има малки волиери за пойните птици от Канарските острови. Когато слънцето нахлува вътре през дебелото стъкло, те чуруликат, кипрят се и пърхат с крилца. Разпределям ги по цвят: златистите и жълтите заедно, зелените — в съседство с тях, докато сините пърхат с крилцата си към небе, което отразява като огледало цвета им. Надявам се, че скоро ще си измътят малки. Всяка сутрин, когато излизам от параклиса, посещавам стаята с птиците си и храня всички от ръката си, наслаждавайки се на усещането от драскащите им леки крачета, когато кацат и кълват семена.

За моя радост един ден тъмнокож индуски моряк със сребърна халка на ухото и с татуирано лице, приличащ повече на изрисуван дявол, отколкото на човек, идва в приемната ми с огромна птица, синя като индиго и едра като лешояд, седнала на стиснатия му юмрук. Продава ми я на нелепо висока цена, и аз вече съм много горда притежателка на папагал с черни будни очи. Кръщавам го Дон Пепе, тъй като не говори нищо освен изключително неприличен испански. Ще трябва да слагам покривало върху клетката му, когато испанският посланик, Йосташ Шапюи, идва да поднесе почитанията си, но Нан ме уверява, че той трудно се шокира; след години, прекарани в двора, е чувал далеч по-лоши неща.

Кралят ми подарява ново ездитно животно, прекрасна дореста кобила, и кученце — възхитителен шпаньол с лъскава светлокафява козина. Водя го навсякъде със себе си и той седи в краката ми дори когато отивам в параклиса сутрин. Никога преди не съм имала куче, което да не е предназначено за работа, само ловните хрътки в конюшните в Снейп, или препускащите насам-натам овчарски кучета.

— Ти си най-големият безделник на света — казвам му. — Как можеш да се понасяш, когато единственото ти задължение е да служиш за украса?

— Много е сладък — съгласява се Нан.

— Пуркуа беше мило създание — отбелязва Катрин Брандън.

— О, какво беше Пуркуа? — питам.

— Кучето на Ан Болейн — Нан се намръщва на Катрин. — Изобщо не беше като нашия малък Риг тук.

— Има ли нещо ново? — питам раздразнено. — Има ли нещо, което аз правя, и което някоя от тях да не е правила вече?

Катрин изглежда смутена.

— Часовниците ти — казва ми Нан с лека усмивка. — Ти си първата кралица, която обича часовници. Всички златари и майстори на часовници в Лондон са на седмото небе.

* * *

Предстои дворът да тръгне на път, както всяко лято. Не мога да си представя как трябва да опаковаме всичко и да се местим всяка седмица, понякога само след няколко дни престой, от една къща в друга, където от всичките ни слуги ще се очаква да разтоварват мебели, гоблени и сребърни съдове и прибори, и да създават кралски двор в нова къща. Как се очаква да знам какви дрехи да си приготвя? Откъде да знам какви накити да взема? Дори не знам как да вземат достатъчно чаршафи за леглата.

— Няма нищо, за което трябва да се безпокоиш — казва Нан. — Наистина нищо. Всички слуги са местили домакинството на кралицата десетки пъти, стотици пъти. Единственото, което трябва да правиш, е да яздиш редом с краля и да изглеждаш щастлива.

— Но всичкото това спално бельо? И всички дрехи! — възкликвам.

— Всеки си знае ролята — повтаря тя. — Не е нужно да правиш нищо друго, освен да отиваш там, където ти казват.

— Птиците ми?

— Соколарите ще се погрижат за тях. Ще пътуват в отделна каруца зад соколите и ястребите.

— Накитите ми? — питам.

— Аз се грижа за тях — казва тя. — Правила съм това с години, Кат, честно. От теб се иска само да яздиш до краля, ако държи да си с него, и да изглеждаш красива.

— А ако не ме иска?

— Тогава яздиш с компаньонките си и началника на конницата си.

— Дори още нямам началник на конницата, не съм запълнила всички постове в домакинството си.

— Ще ги назначаваме, докато пътуваме. Не може да се каже, че няма кандидати! С нас ще пътуват всички писари и по-голямата част от придворните. Тайният съвет се събира където се случи да е кралят; не изоставяме двора, вземаме всичко със себе си.

— Къде отиваме?

— Първо в Оутландс — казва тя със задоволство. — Мисля, че това е един от най-хубавите дворци, на реката, новопостроен, по-прекрасен от всички други. Там много ще ти хареса, а и в спалните не витаят призраци.