Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (26)

Дворецът Хамптън Корт
Коледа, 1545 г.

Отбелязваме Коледа по стария обичай, с танци, музика и балове с маски, игри и състезания, и огромни количества храна и вино. През всеки един от дванайсетте дни на празненствата кухнята се старае да покаже нещо ново, някое разкошно блюдо; а кралят яде ли, яде, сякаш за да задоволи някакъв растящ неутолим глад, сякаш вътре в него се е навил на кълбо чудовищен тлъст червей.

Нарежда да поканим за Коледа бившата кралица Ана от Клев, и тя идва в двора, закръглена и добродушна, лакома като самия крал, и толкова мила и весела, колкото може да е всяка жена, която е успяла да опази живота си от опасност и измъкнала се с кралска титла, с цяло състояние и със свободата си.

Тя е богата. Идва със свита от конници, носейки скъпи коледни подаръци, грижливо избрани, за да доставят удоволствие на всички ни. По-млада е от мен с три години, светлокоса, тъмноока, и със спокойна, ведра усмивка. Закръглената й хубост привлича възхитените погледи на хората, които са забравили защо кралят я е отхвърлил. Тя беше протестантската принцеса и падна заедно с водача на протестантите, Кромуел, когато кралят се обърна против реформата. Тя идва в двора, сякаш за да ми напомни, че и преди е имало кралица, която е слушала литургии на собствения си език, служила е на Бог без папа или епископ, приемала е хляба и виното, а не тяло и кръв — и е останала на престола само шест месеца.

Усмихва ми се топло, но се държи на разстояние, сякаш няма полза от приятелството с една съпруга. Знае всичко, каквото има да се знае за кралиците на Тюдорите, и е стигнала до заключението, че няма смисъл да става моя приятелка. Казват ми, че се е държала сърдечно с кралица Катрин Хауард: не е изпитала злоба, когато ролите им се разменили и придворната дама вече вървяла пред своята кралица; но с мен се държи така, сякаш едва ли си струва да ме опознава. Хладният й поглед ми подсказва, че се съмнява да изкарам три години: може би няма да съм тук на следващата Коледа.

Нан я прегръща без колебание, хвърляйки се в обятията й, сякаш са две жени, оцелели от тайна война, която единствено те си спомнят. Ан прегръща силно сестра ми, а после я отдалечава на една ръка разстояние, за да огледа лицето й.

— Добре сте? — пита тя. Акцентът й още е немски, като грачене на врана, дори след всички тези години в Англия.

— Добре съм — казва Нан замаяно, сякаш трогната от целувката на този призрак. — А сестра ми е кралица на Англия!

Едва ли съм единствената, която смята думите й за твърде неуместни предвид факта, че тази закръглена, усмихната жена е била по-предишната кралица, прогонена от кралското ложе и от трона по-бързо от която и да е друга. Но Ан се обръща, все така притиснала сестра ми в прегръдките си, и ми се усмихва.

— Бог да благослови ваше величество — казва тя мило. — И дано царуването ви бъде дълго.

„За разлика от вашето, надявам се“; но аз накланям глава и отвръщам на усмивката й.

— А кралят в добро здраве ли е? — пита тя, знаейки, че трябва да излъжа, защото е незаконно да се намеква, че той е болен.

— В много добро здраве е — казвам решително.

— И е склонен да подкрепи реформирането на религията? — пита тя с надежда.

Разбира се, тя е възпитана в лутеранската вяра, макар че кой знае в какво вярва сега? Със сигурност никога не е писала нищо, което да удостовери убежденията й.

— Кралят изучава задълбочено Библията — казвам, подбирайки внимателно думите си.

— Отбелязваме напредък — уверява я Нан. — Наистина.

* * *

Тази вечер, на вечеря, седя от едната страна на краля; от дясната ми страна е Ана от Клев, почетена пред двора като сестра на краля — както предпочита да я нарича той. Старая се да се усмихвам, сякаш нямам дори една-едничка грижа в целия свят, докато го чувам до мен как яде, сумти, оригва се, задъхва се, и отново яде. Станала съм нелепо чувствителна към звуците, които издава, докато се храни; никаква музика не може да удави този шум, никакъв разговор не може да ме разсее. Чувам сумтенето, което издава, когато накланя някоя купа, за да изпие соковете на месото, пукането на костите на малки птици в силните му челюсти, и силния звук, с който осмуква захаросаните плодове. Когато пие виното си, издава друг звук — големи глътки, а после сякаш диша задъхано в чашата за вино, поема си дъх, сякаш плува и изпива езерото. Обръщам глава и заговарям Ана от Клев; усмихвам се на принцеса Елизабет в долния край на масата. Катрин Брандън свежда кокетно глава, когато кралят й изпраща специално блюдо, а Нан ми хвърля поглед, сякаш за да се увери, че съм забелязала това. Оглеждам двора, хвърлям поглед към всички хора, които си сервират храна върху отрупаните чинии, щракат с пръсти, за да накарат слугите да им носят още и още вино, и си мисля, че този двор се е превърнал в чудовище, което се самоизяжда, дракон, който от лакомия изяжда собствената си опашка.

Страхувам се от цената, която трябва да се плати за поддържането на това домакинство, хилядите прислужници, които да тичат след стотиците лордове, техните дами, техните коне, техните кучета. Въпросът не е там, че съм прекалено предпазлива — възпитана съм да поддържам аристократично домакинство; не обичам нищо долно и посредствено, но това е разточителност и лукс, подхранвана от разрушаването на църквите. Само богатството на хилядагодишната църква може да плати за това разточителство. Сякаш дворът е огромна играчка с часовников механизъм, с пружина и голямо зъбчато колело, която поема свято имущество и изхвърля отпадъци на всеки час, на всяка минута, точно както кралят ще пирува сега, но по-късно ще повръща, или ще се напъва болезнено на тоалетния стол, вкопчен в протегнатата ръка на Антъни Дени и зовящ доктор Уенди да му направи клизма, за да прочисти червата му.

Виждам, че до Едуард Сиймор, от дясната му страна, има празно място, почетно място, и изведнъж заставам нащрек, питайки се дали очаква Томас. Звукът, с който кралят сърба бульон от стриди от златна купа, а после топи пшеничено хлебче и го осмуква, стихва. Не чувам дори тракането на златната лъжица, когато блъска с нея по златното блюдо, за да даде знак на слугата да му сипе още. Наблюдавам вратата в края на коридора и, почти сякаш съм го призовала, сякаш желанието ми е създало образ, Томас, в тъмносиньо наметало, влиза тихо в стаята, смъква наметалото от раменете си и го подава на пажа си, после пристъпва напред до масата на брат си.

Той е тук. Моментално отмествам поглед. Не мога да повярвам. Той е тук.

Топлото приветствие на Едуард е непресторено. Той скача на крака и прегръща Томас, стискайки го силно. Двамата бързо си разменят няколко думи, а после се прегръщат отново. После Томас се отдръпва от масата на семейство Сиймор и се приближава до подиума, където седим. Покланя се на краля, после на мен и на принца, седнал до баща си, и на принцесите, после, накрая, на Ана от Клев, която придружи до Англия, та да стане кралица. Тъмните му очи обхождат с безразличие всички ни, а когато кралят му прави знак да излезе напред, той се приближава да говори с него през високата маса и стои малко под ъгъл, така че рамото му е обърнато към мен, виждам лицето му само в профил, и той не ме поглежда.

Не забравям, че не бива да протягам врат, за да слушам разговора им. Споменава се нещо за корабите и за зимните квартири, кралят казва на Томас да седне на мястото си и да се храни и веднага изпраща на масата на семейство Сиймор блюдо със задушено еленско месо, питки с пълнеж и пай и резени печено глиганско месо. Томас се покланя, сяда до брат си и все така не поглежда към мен. Зная това, само защото когато очите му са приковани в мен, усещам топлина по лицето си, сякаш имам лека треска. За да почувствам това, дори не е нужно да видя, че ме гледа. Сякаш тялото ми знае, без аз да съм наясно, сякаш той може да ме докосне без физически допир.

Но тази вечер оставам хладна и гледам право напред като него, погледите ни се разминават и спират върху незначителни предмети, в противоположни краища на залата, сякаш никога не са се срещали, сякаш ръцете ни не са се вкопчвали една в друга, телата ни не са се преплитали, нито за миг.

* * *

След вечеря има поетична драма, организирана в нов стил, при която танцьорите си избират партньори от двора. Казала съм, че няма да танцувам, доволна съм, че мога да стоя до краля, положила тънката си ръка върху огромното му рамо, и да избегна опасността да се наложи да сплета ръце с Томас. Не мисля, че бих могла да понеса да съм близо до него. Сигурна съм, че не бих могла да танцувам. Не мисля, че бих могла да стоя права.

Кралят гледа танцьорите и аплодира един или друг. Обвива ръка около талията ми, докато аз гледам втренчено към прозореца, където над дърветата в градините залязва бледо зимно слънце. Плъзва ръка надолу, за да ме потупа по задника. Постаравам се да не трепна. Не поглеждам Томас. Гледам невиждащо навън през прозореца, а когато кралят ме пуска и мога да се отдръпна встрани, виждам, че Томас си е отишъл.