Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (24)

Дворецът Уайтхол, Лондон
Есента на 1545 г.

Идваме в Уайтхол, когато времето застудява, сланата в градината прави връхчетата на клоните на тисовете по алеите сребристобели, а игличките им са зелени и тъмни. Коритата на фонтаните са покрити с тънък лед, и аз поръчвам да донесат всички кожи от помещенията на гардеробната в дома ми, замъка Бейнардс. Отново обвиват около врата ми самурените кожи на Кити Хауард, но тази година откривам, че те имат моето ухание, а призракът на момичето-кралица е изчезнал в студения полумрак.

Николас де Вент е завършил великия си портрет на петима ни и творбата очаква официалното си откриване, поставена на отреденото си място, точно както поръчахме, обвита в златен брокат. Никой не я е виждал, откакто е изнесена от ателието му; чакаме кралят да обяви, че иска да я види.

— Ще дойде ли ваше величество да открие тържествено портрета? — пита ме Ан Сиймор. — Негово величество помоли милорд съпруга ми да ви придружи.

— Сега ли? — питам. Чета книга, написана простичко като детски буквар, която обяснява тайнството на литургията, реалното съществуване на чистилището. Книгата е одобрена от Тайния съвет и е написана точно в техния надуто уверен тон. Затварям и я и се питам как става така, че мъжете, дори сериозни и вглъбени мъже, могат да оставят впечатлението, че никога не се замислят над нищо, а просто мислят, че знаят.

— Да, сега — казва тя. — Художникът е тук; всички се събират.

— Кралят ще дойде ли?

— Негово величество си почива — казва тя. — Кракът му е зле. Казва, че ще го види по-късно.

Изправям се на крака.

— Ще дойда — казвам. Виждам как Елизабет вдига любопитно лице. Тя е такова суетно дете, копнее да види как ли я е изобразил художникът. Позираше му в най-хубавата си рокля, с надеждата, че на окончателното изображение ще бъде поставена на централно място, до ръката на баща си, като призната принцеса от династията на Тюдорите. С принцеса Мери се споглеждаме иронично над главата на Елизабет. Може и да не сме развълнувани като момичета при мисълта за този портрет, но и двете се радваме, че сме признати в очите на всички. Тази картина ще виси в двореца Уайтхол с години, може би с векове. Хората ще я прерисуват и ще държат прерисуваните копия на почетно място в собствените си домове. Тя ще показва кралските деца с баща им, и мен, седнала до него. Тя ще отбележи постижението ми — велико постижение — да доведа кралските деца при баща им. Може и да не го даря с дете, както го дари Джейн Сиймор, няма да бъда негова съпруга в продължение на двайсет и три години като Катерина Арагонска, но направих нещо, което никоя съпруга не е успяла да направи преди — поставих децата в сърцето на кралското семейство. Двете момичета и скъпоценният наследник са на един и същ портрет с баща си. Това е изображение на кралско семейство, а аз съм там като тяхна призната майка. Аз съм кралица, аз съм регент, аз съм тяхна майка, а портретът ще показва децата ми около мен, съпруга ми до мен и когато погледнат този портрет, онези, които се съмняват във влиянието ми и си мислят, че могат да заговорничат срещу мен, ще видят жената в сърцето на кралското семейство.

— Ще дойдем веднага — казвам.

Нямам търпение да видя как изглеждам. След като пробвах много цветове, избрах да облека червената си долна рокля, върху нея — пищна рокля от златен брокат, поръбена с хермелин. Лично художникът я подбра от кралския гардероб. Каза, че иска всички цветове на картината да бъдат червени и златисти, да показват богатството ни, да демонстрират сплотеността ни, да показват великолепието ни в кралски цветове. Не казах, че червеното е любимият ми цвят, но, разбира се, знам, че подчертава бялата ми кожа. Той ме помоли да сменя любимата си шапчица във френски стил, с полукръгла основа, която нося, поставена назад върху косата си, с по-старомодната триъгълна шапчица. Нан донесе избраната от него шапчица от кралската съкровищница и я постави на главата ми.

— На Джейн Сиймор — каза тя кратко. — Позлатена.

— Никога няма да сложа това! — възкликвам, но художникът я бутна малко назад, така че косата ми да се показва леко и че да обрамчва лицето ми.

— Привилегия е да се рисува красива жена — каза той тихо, и ми показа как иска да седна, кацнала на ръба на един стол, със златистата си рокля, разливаща се като езерце около краката ми.

Сега се усмихвам на принцеса Мери.

— Завладяна съм от суетност — казвам. — Нямам търпение да го видя.

— Аз също — казва тя. Хваща Елизабет за ръка, а аз тръгвам начело, с Едуард Сиймор до мен и придворните ми дами зад мен. Стигаме до голямата зала, а придворните, дори някои благородници от Тайния съвет вече са там, любопитни да видят тази велика картина, която струваше толкова скъпо, а създаването й отне толкова дълго време. Никой не я е виждал цялостна и завършена. Всички позирахме отделно, художникът се ръководеше главно от по-ранни портрети на краля, така че това ще бъде изненада за всички ни. Виждам Николас де Вент, художника, с неспокойно изражение, както и се очаква.

— Негово величество няма ли да дойде? — пита той, докато ми се покланя.

Каня се да отговоря, че няма, когато големите врати на залата за аудиенции на краля се отварят и се задава столът му на колела: кралят наполовина седи, наполовина лежи в него, подутият му крак е изпънат пред тялото, лицето му е зачервено, подпухнало и сковано в болезнена гримаса.

Художникът леко възкликва от изненада. Не е виждал краля, откакто най-напред обсъждахме портрета, а после Де Вент прерисува лицето на краля от великите портрети на Ханс Холбайн, които кралят предпочита пред всички други. Предполагам, че на картината зад покривалото ще е изобразен красив, около четирийсетгодишен мъж, заобиколен от съпругата си и децата си. Ще има два добре оформени крака в тесни, стигащи до коленете впити панталони в цвят на слонова кост с обичайния син жартиер, завързан под коляното, за да подчертава якия прасец. Няма да е проснат и разплут като разбит кораб на сух док, потящ се от усилието да повдигне огромната си глава.

Отивам при него, правя реверанс, и целувам горещата му буза.

— Какво удоволствие е да видя ваше величество — казвам. — Изглеждате толкова добре.

— Искам да видя как ни е издокарал — казва той кратко. Кимва на Де Вент. — Разкрийте го.

Картината е огромна, висока почти пет фута и дълга почти десет, покривалото остава закачено на горния десен ъгъл, за да можем да я видим разкривана инч по инч отляво, докато един паж изтичва да донесе столче, за да може да стигне до ъгъла, където златният брокат е захванат, скривайки пълната картина.

Първо се показва изящно украсена колона, блестяща от сребърни и златни гравюри, и таван, ярък като рисувано стъкло, с червено-белите рози на Тюдорите. После врата. Разнася се леко изненадано ахване, защото там е жената-шут на принцеса Мери, която върви покрай арката на влизане в градината на двореца Уайтхол, сякаш за да каже, че целият живот е мимолетен, че това е двор на глупци. В градината зад нея върху постаменти стоят изваяни хералдически животни, сякаш за да кажат, че всяка слава е безумие. Хвърлям поглед към краля да видя дали е изненадан да види жената-шут Джейн в единия ъгъл на кралския си портрет, но забелязвам бавното му кимване, и разбирам, че е одобрил това, дори мястото, където е изобразена тя. Сигурно мисли, че прави някакво проникновено заключение относно славата и света. Други две еднакви златни колони обрамчват фигурата на жена на преден план. Това е принцеса Мери в тъмночервената си долна рокля, със зеленикавокафявата рокля отгоре, с квадратно деколте, с бели копринени прорези на ръкавите и бели дантелени маншети на китките. Носи френска шапчица, отметната назад от бледото й лице, и огърлица с разпятие на шията. Поглеждам внимателно портрета, а после се обръщам и й отправям топла, одобрителна усмивка. Подобаващо е. Тя изглежда царствена и изпълнена с достойнство, сключила ръце пред себе си, обърнала лице с лека усмивка към този, който я гледа. Ако някой прекопира този портрет, за да го покаже на кандидат за ръката й, на чуждестранен принц, желаещ да се ожени за нея, това ще е правдоподобно изображение. Тя изглежда едновременно като кралица и като момиче. Художникът е уловил достойнството и обаянието й. Виждам я как поруменява и също ми кимва леко. Изображението е хубаво; и двете сме доволни.

Покривалото се смъква леко, и дворът ахва, когато вижда принц Едуард, широкоплещест като баща си, да стои, силен и дързък, в обемист жакет и червени чорапи, с червена шапка, нахлупена на малката му глава, с нелепо издути ръкави. Няколко души ръкопляскат. Това сякаш е нарисуваният от Холбайн портрет на краля, смален до височина от три фута. Нарисуваният принц уверено обляга лакът на коляното на баща си, както Едуард никога не би дръзнал да направи в истинския живот, а ръката на Хенри е върху рамото му, прегръщайки го, както никога не е правил. Момчето е представено пред погледа така, сякаш Хенри току-що го е родил измежду широко разкрачените си крака: това е неговият син и наследник, настойчиво заявява позата. Това е момчето, създадено от самия крал, по негов образ и подобие, неговото малко червено яйце.

Зад двамата, като фон, простиращ се и над главите им, е балдахинът от златен брокат с кралския герб върху него, а над него — златен печат като свещен ореол, какъвто художниците на старата идолопоклонническа църква изобразяваха над главите на рисуваните светци. В средата на картината, все още полускрит от драперията, която пажовете отчаяно дърпат, е самият крал. Художникът го е превърнал в средище на картината, точно в центъра в пламтящите цветове на златно слънце. Огромните му бухнали ръкави, дебели като две валчести възглавници, са целите от златен брокат, с прорези от бяла коприна, полите на късата му мантия са червени и златисти, разкрачените му яки крака сияят ослепително в чорапи с цвят на слонова кост, здравите прасци лъщят, закръглените колене са като две малки луни. Мантията му е поръбена със самур, отметната от огромните, покрити с подплънки рамене, лицето му е едро, бледо, и без бръчки, а уплътненият калъф, закриващ отвора на панталона му — „Боже мой“, промърморвам само при вида му. Огромното парче плат с цвят на слонова кост стърчи дръзко изправено в самия център на тялото му, в сърцето на картината. Огромно, издаващо бледо сияние, сред цялото червено и златисто, то почти крещи към зрителя: Ето го пенисът на краля! Възхитете му се!

Прехапвам устните си отвътре, за да не позволя от гърлото ми да се откъсне дори най-тих кикот. Не смея да погледна към Катрин Брандън. Художникът сигурно си е загубил ума, за да бъде толкова безочлив; дори чудовищната суетност на краля едва ли може да възприема това по друг начин, освен като нелепо. Но после пажът най-сетне освобождава завесата, която е скривала останалата част от портрета, платът пада на пода, и най-после виждам собственото си изображение.

Седя до лявата ръка на краля, облечена в роклята, която двамата с художника избрахме заедно, червената фуста и ръкавите допълват червения цвят на мантията на принц Едуард, златистият ми корсаж и горната пола са в тон с бухналите ръкави на краля, а подплатата и ръкавите от бял хермелин подчертават, че съм кралска особа. Английската шапчица, която Николас де Вент избра от кралския гардероб, е съвършено изобразена, коланът на талията ми — нарисуван с изящни подробности, кожата ми е перлена и бяла като внушителните крака на краля. Но лицето ми…

Но лицето ми…

Лицето ми…

Сред придворните се понасят прошепнати коментари, като шумоленето на вятъра из дърветата на есенна гора. Чувам хората да отронват: „О, не очаквах…“, и: „Но това не е…“, и: „Нима това е…“, а после всички млъкват, без да довършат изреченията си, сякаш никой не иска да отбележи онова, което е болезнено, ужасно очевидно, и става все по-очевидно и по-очевидно, докато се възцарява мълчание, някой прочиства гърло, а друг се извръща, и бавно, макар че не искат да се взират, вече никой не може да устои, и всички се обръщат да ме погледнат.

Те гледат мен. А аз гледам Нея.

Това не е моят портрет. Това не е моето лице. Наистина позирах за портрета, и носех тези дрехи, дрехите от кралския гардероб, дрехите, които отличават една кралица на Англия. Художникът е сложил ръцете ми в същата поза, наклонил е лицето ми към светлината, но чертите под златистата й шапчица не са моите. Кралят е поръчал портрет на третата си съпруга, майката на Едуард, и е накарал мен да позирам за нея, като кукла, за да може художникът да изобрази ръста и тялото на една съпруга, която и да е съпруга. Но лицето не е моето. Не е било нужно художникът да се опитва да улови това, което нарече моя „сияйна“ красота. Вместо това на портрета се вижда острото очертание на шапчицата на Джейн Сиймор, а под нея е безинтересното, скучно лице на Джейн Сиймор, мъртвата кралица, която седи до лявата ръка на краля, възхищавайки се на него и на сина си от гроба, а аз сякаш никога не съм съществувала.

* * *

Не зная как се изправям, как се усмихвам и отбелязвам колко е прекрасна картината, колко добре изглежда Елизабет, отляво на жената, заменила майка й, мащехата, която тя дори не помни: придворната дама на майка й, жената, която танцуваше в деня, когато майка й беше обезглавена. Засмивам се на изображението на Уил Сомърс на десния вход, с маймунката на рамото му, с градините на Уайтхол зад него. Чувам звънливия си смях и как хората нетърпеливо се присъединяват към мен, сякаш за да скрият унижението ми. Нан идва от едната ми страна, сякаш за да ме задържи изправена, а Катрин Брандън застава от другата, и те се възхищават на картината и бъбрят шумно. Ан Сиймор, моята придворна дама, стои по-надалеч и отбелязва колко е красива скъпата й, обречена на трагична участ зълва.

Продължавам да се взирам в портрета. Възприемам го като олтарна украса, икона като онези, които реформистите с право изхвърлиха от старата, покварена църква. Той е като триптих с три отделни части: двете принцеси от двете страни, и Светото Семейство, Отецът, Синът и възнеслата се майка в централната част. Двата шута са глупци от външния свят, докато вътрешният свят на кралското семейство блести като злато. Джейн Сиймор, надмогнала смъртта, блести като Богородица.

Елизабет идва, взема ръката ми и прошепва:

— Коя е тази? Кой е на вашето място?

А аз казвам: „Тихо, това е кралица Джейн, майката на Едуард“ и изведнъж умното й малко личице се затваря, сякаш съм й съобщила някаква тайна за позорни дела, нещо мръсно и грешно. И изведнъж — именно така разбирам, че е неспасяемо покварена — тя обръща усмихнато лице към баща си и му казва какъв прекрасен портрет е поръчал.

Принцеса Мери ми хвърля кратък поглед и не казва нищо, а после дворът притихва, докато чакаме кралят да проговори. Чакаме и чакаме, Николас де Вент върти в ръце шапката си, потейки се от нервно очакване да чуе какво има да каже този велик покровител на изкуството, покровителят на Холбайн, за това произведение, тази нарисувана лъжа, този шедьовър на самовъзвеличаването, това ограбване на гроб.

— Харесва ми — заявява Хенри твърдо, и се разнася лек полъх, подобен на ветрец, когато дворът изпуска затаения си дъх. — Много правдиво. Много добре изпълнено — хвърля ми един поглед и виждам, че изглежда съвсем леко смутен. — Ще се радвате да видите децата, нарисувани всички заедно, и почитта, която отдадох на майката на Едуард.

Поглежда бледото нарисувано лице на мъртвата си съпруга.

— Тя можеше да седи до мен, точно така, ако беше пощадена — казва. — Можеше да види Едуард възмъжал. Кой знае? Може би щеше да ме дари с още синове.

Не мога да кажа нищо, докато съпругът ми оплаква публично една предишна съпруга, взирайки се в побелялото й глупаво лице, сякаш за да открие сега някаква мъдрост, убягвала на всички, докато е била жива. Откривам, че съм стиснала зъби, за да удържа залепена на лицето ми усмивка, сякаш това не е оскърбление към мен, сякаш не съм публично отхвърлена, сякаш кралят не оповестява пред света, че всички ние, които сме дошли след Джейн — Ана от Клев, Катрин Хауард, аз — сме призрачни кралици, по-безплътни и по-незначителни от нея, мъртвата съпруга.

Разбира се, Ан Сиймор, зълвата на мъртвата кралица, е тази, която пристъпва напред и се обръща към краля като негова сродница и спътница в тъгата му, възползвайки се от сълзите му, както прави винаги:

— Наистина е като жива.

Само дето е мъртва.

— Точно каквато беше — казва той.

Съмнявам се в това, защото носи най-хубавите ми обувки със златни токове.

— Сигурно гледа надолу от небето и се усмихва на вас и на момчето си — казва тя.

— Сигурно — съгласява се пламенно той.

Отбелязвам сухо, че благочестивата Джейн явно се е измъкнала от чистилището, макар че точно сега в Лондонския Тауър има проповедник, затворен по обвинение в ерес, защото е намекнал, че чистилището не съществува.

— Тя ми беше жестоко отнета — казва той, малките му очи примигват, за да прогонят лесно появилите се сълзи. — А бяхме женени малко повече от година.

Не е съвсем прав. Мога да му кажа с точност. Бяха женени година и четири месеца, по-кратка женитба дори от тази с Кити Хауард, която продължи само година и шест месеца, преди той да я обезглави, но далеч по-дълго, отколкото бракът му с Ана от Клев, сега толкова почитана, която бе отхвърлена след едва половин година.

— Тя ви обичаше толкова много — казва печално Ан Сиймор. — Но слава Богу, че остави такъв прекрасен син като свой жив паметник.

Споменаването на принц Едуард ободрява Хенри.

— Наистина — казва той. — Поне имам един син и той е красив, нали?

— Истинско копие на баща си — усмихва се Ан. — Вижте как стои на портрета. Истинско ваше копие е!

* * *

Повеждам дамите си обратно към покоите ми. Усмихвам се и всички те се усмихват. Всички се опитваме да покажем, че сме несмутени, че не сме видели нищо, което да смущава положението ни, чувството ни за достойнство и високопоставеност. Аз съм кралицата, а това са моите дами. Не се е случило нищо нередно.

Когато стигаме в покоите ми, ги изчаквам да се заемат с шиенето, а една от тях отваря книга, одобрена от епископа на Лондон. Тогава казвам, че стомахът ми е малко разстроен, несъмнено от нещо, което съм яла. Искам да отида в стаята си сама. Нан идва с мен, защото дори самите демони на ада не могат да накарат Нан да ме остави на мира точно сега, и затваря вратата зад нас и ме поглежда.

— Кучка — казвам кратко.

— Аз ли?

— Тя.

— Ан Сиймор?

— Не, Джейн Сиймор. Мъртвата.

Това е толкова нелогично изказване, че дори Нан не се опитва да ме поправи.

— Разстроена си.

— Унижена съм публично, пред очите на всички съм подменена с един призрак. Съперницата ми не е някое хубаво момиче като Катрин Брандън или Мери Хауард, а една покойница, която дори приживе не беше особено жизнена. И въпреки това сега тя е съпругата, която той отказва да забрави.

— Тя е мъртва, бедната жена. Вече не може да го разгневи. Той може да я вижда в най-добрата й същност.

— Смъртта й е най-доброто от нея! Никога не е била толкова очарователна, колкото е сега!

Нан прави малък жест с ръка, сякаш за да ми каже да спра.

— Тя направи най-доброто, което можа, и, Боже мой, Кат, нямаше да си толкова сурова към нея, ако я бе видяла да умира, изгаряща в такава силна треска, докато в плача си зовеше Бог и съпруга си. Може и да е била глупачка, но умря като самотна жена, обзета от ужас.

— Какво значение има това за мен, която сега трябва да минавам покрай образа й всеки път, когато отивам на вечеря? Аз, на която е забранено да носи перлите й? Но която трябва да отглежда сина й? Да си ляга със съпруга й?

— Ядосана си — казва Нан.

— Наистина — процеждам. — Виждам, че учението ти не е отишло напразно. Ядосана съм. Отлично. Сега какво?

— Ще трябва да го преодолееш — казва тя, толкова спокойно, колкото някога майка ни, когато беснеех заради някоя неправда в детската стая. — Защото ще трябва да отидеш на вечеря с високо вдигната глава, усмихната, показвайки на всички, че си доволна от портрета, доволна от брака си и щастлива със заварените си деца и техните три мъртви майки, и щастлива с краля.

— Защо трябва да правя това? — изричам задъхано. — Защо трябва да се преструвам, че не съм публично оскърбена?

Лицето на Нан е много бледо, а тонът й е равен.

— Защото, ако възприемаш една мъртва съпруга като своя съперница, ще бъдеш мъртва съпруга — предрича тя. — Хората вече говорят, че той ще се ожени отново. Хората вече говорят, че той не харесва религиозните ти убеждения, че твърде много подкрепяш реформата. Трябва да ги успокоиш. Трябва да му угодиш. Трябва да влезеш на вечеря тази вечер като жена, чието положение не може да бъде поставяно под въпрос.

— Кой ме подлага на съмнение? — изкрещявам й. — Кой смее да оспорва положението ми?

— Боя се, че много хора оспорват положението ти — казва тя тихо. — Клюките вече започнаха. Почти всички се съмняват доколко си годна да бъдеш кралица.