Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (21)

Замъкът Саутси, пристанището на Портсмут
Лятото на 1545 г.

Денят е прелестен, като картина, изобразяваща летен ден: слънцето грее ярко по сините води на пролива, разделящ остров Уайт от сушата, свежият, прохладен вятър издига бели гребени по вълните. Качили сме се на върха на една от отбранителните кули, от които се разкрива изглед към пристанището, а сега, когато са качили с усилие краля по каменните стълби и може да вижда всичко, той е възхитен от света, с ръце на хълбоците, сякаш е адмирал на борда на собствения си кораб, а дворът около него жужи от възбуда и нетърпение.

Не мога да повярвам, че всички са радостни, сякаш ни предстои да гледаме турнир в летен ден, сякаш това са легендарните Позлатени поля — състезание между Франция и Англия коя страна да бъде най-бляскавата, най-елегантната, най-културната и най-спортуващата. Нима не е ясно на всички, че днешният ден не е нищо подобно? Това не е игра на война, това са часовете преди истинска битка. Не може да има никакъв повод за празнуване; затова пък може да има всякакви поводи за страх.

Когато поглеждам зад гърба си, към откритите поля на общинските земи на Саутси, виждам, че придворните се опитват да си придадат смелост: не съм единствената, която е неспокойна. Кралските телохранители вече са подготвени за най-лошото, конете им са оседлани и държани на къса юзда от пажовете, готови за възсядане и потегляне в галоп. Стражите вече са облечени в броните си, остава да си сложат само шлемовете. Зад тях големият керван на обоза, който винаги следва кралския двор навсякъде — молители, просяци, правници, крадци и шутове — бавно се изтегля; онези, които следват армията, винаги знаят коя страна ще победи, а жителите на Портсмут бягат от собствения си град: някои вървят, приведени под тежестта на покъщнина, други яздят, а трети товарят каруци. Ако французите разгромят нашия флот, ще оплячкосат Портсмут, а вероятно и ще го опожарят. Хората от свитата на краля изглежда са единствените, които се надяват на триумф и с нетърпение очакват битка.

Многобройните камбани на градските църкви бият, докато корабите ни се приготвят да отплават от пристанището: силният им звън плаши чайките, те кръжат и крякат над морето. Има около осемдесет кораба, най-голямата флотилия, която Англия е събирала: в далечния край някои товарят екипаж и оръжия, други са готови да потеглят. Виждам ги как вдигат платната си вдясно от нас, по-навътре в пристанището, гребните лодки и корабите с платна и весла се суетят около корабите, улавят въжетата и се готвят да ги извлекат на буксир от пристанището до морето.

— Най-големият флот, събиран някога — заявява кралят пред застаналия до него Антъни Браун. — При това готов да се бие с французите по новия начин. Ще бъде най-великата битка, която сме виждали.

— Благодаря на Бог, че сме тук да я видим! — отвръща сър Антъни. — Какъв изключителен шанс! Поръчах картина, която да изобразява победата ни.

Художникът, приближаващ се забързано с папката си, за да увековечи отплаването от пристанището, се покланя ниско на краля и започва да скицира гледката пред нас, кулата, където сме застанали, пристанището от дясната ни страна, корабите, появяващи се бавно, морето пред нас, пърхащите флагове, оръдията, изкарвани, за да бъдат в готовност.

— Радвам се, че съпругът ми не е на борда на някой от тези кораби — отбелязва Катрин Брандън тихо.

Поглеждам бледото й лице и виждам отражение на собственото си безпокойство. Това не е поетична драма, не е някое от скъпите зрелища, които дворът обожава; това ще бъде истинска морска битка, водена между нашите и френските кораби близо до сушата. Ще виждам с какво се сблъсква Томас. Ще трябва да гледам, докато обстрелват кораба му.

— Знаете ли кой кораб от кого се командва? — питам я.

Тя поклаща глава.

— Няколко нови адмирали бяха назначени снощи, по време на вечерята — казва. — Кралят почете приятелите си с командни постове, за да могат да вземат участие в битката. Съпругът ми не беше много доволен, че командването се възлага на нови хора вечерта преди предстоящата битка. Но той е върховен главнокомандващ по суша и по море, и, слава Богу, остава на суша.

— Нима се страхувате от морето?

— Страхувам се от всякаква дълбока вода — признава тя. — Не мога да плувам. Но пък и никой човек в броня не може да плува. Малцина моряци умеят, а никой от войниците не би успял да се задържи над водата в тежките си дрехи.

Спирам я с лек жест.

— Може би на никой няма да му се наложи да плува.

От кея се разнася нестройно ликуване, когато наново въоръженият кораб на краля „Мери Роуз“ разпъва красивите си квадратни платна и хвърля въжетата към малките лодки, за да го извлекат към морето.

— О, ето го. Кой е командирът?

— Том Сиймор, Бог да го благослови — казва Катрин.

Кимвам и вдигам ръка към челото си, сякаш за да заслоня очи от светлината на слънцето. Помислям си, че не мога да понеса да го гледам как отплава в битка и да чуруликам като някоя от пойните си птички, неразбираща и глупава като тях.

— Доста е ветровито — отбелязвам. — Това добре ли е?

— В наша полза е — успокоява ме чичо Пар. Стои с дамите ми, заслонил очите си с ръце, взирайки се към морето. — Те имат бойни кораби с платна и весла, които могат да се вмъкнат сред нашите кораби при пълно безветрие. Могат да гребат, накъдето поискат. Но в ден като днешния, когато можем да се движим с платна, можем да се втурнем от пристанището и да ги обстрелваме. Можем да се спуснем върху тях като вятъра, докато вятърът е зад нас.

Всички отстъпват назад, когато кралят идва да застане до мен, с високо вдигната глава, поемайки морския въздух на големи глътки.

— Безспорно е красива гледка — отбелязвам, докато корабите му един по един биват изтегляни от пристанището, вдигат платна и политат на свобода, като гълъби, като чайки, надалече към морето. Придворните ликуват, докато всички кораби, „Питър“, и „Хенри, крал по Божия воля“, и корабите, които отмъкнахме от шотландците, „Саламандър“ и „Еднорог“, минават покрай наблюдателницата ни. После внезапно, сякаш през слънцето е преминал облак, замлъкваме.

— Какво има? — питам Хенри.

За пръв път той не гледа към морето със светнало лице; не позира с ръце на хълбоците за художника, който го скицира. Поглежда зад себе си, сякаш за да види дали охраната му е готова да прикрие отстъплението му, а после поглежда обратно натам, където синята маса на остров Уайт се мержелее на хоризонта. В Солент, протока пред острова, внезапно и без шум се е появил френският флот и идва все по-близо в безкрайни редици. Ако битката беше по суша, това щеше да е кавалерийска атака на огромни бойни коне, яздени в строй, редица след редица в огромен наплив на груба сила. Но тук не се чува нито звук, и това вдъхва още по-голям ужас. Корабите порят водата с лекота, с разперени платна, всички устремени в един курс, та ми се струва, че са стотици, хиляди на брой. Не мога да видя морето — нито между тях, нито отвъд тях. Сякаш пред мен има гора от движещи се платна, стена от платна.

А пред тях, в авангарда се движи друга флотилия. Това са кораби с платна и весла, всеки се движи със силни тласъци през водата, всеки спазва темпото на другия, редица след редица отскачат напред с всяко потапяне на веслата в морето. Дори оттук, дори от дръзката ни малка кула на общинската земя на Саутси, виждам тъмната паст на единствения топ, който е поставен на носа на всяка ниска баржа, насочен хищно към нашите кораби, нашите малобройни кораби, нашите малки кораби, докато те излизат от сигурността на пристанището, за да защитят крайбрежието ни, и знам, че на флагманския си кораб, „Мери Роуз“, Томас Сиймор, застанал до кормчията, ще погледне и ще види, че е многократно превъзхождан по численост.

— Бог да ни е на помощ — прошепвам.

Кралят свежда поглед към мен, вижда побелялото ми лице и смъква шапката от оредяващата си коса. Размахва я във въздуха.

— За Бог! За Хари! И за свети Георги! — изревава той и придворните му, а след това и хората, стълпили се около нас, подемат вика, та да може да бъде чут дори през морето. Английските моряци може би дори го чуват, когато вдигат очи и виждат смъртта да плава към тях с хиляди широко разперени платна.

Кралят е възбуден от предизвикателството.

— Те са повече от нас, но мисля, че имат по-лошо въоръжение — изкрещява. Хваща Чарлс Брандън за рамото. — Не мислиш ли така, Чарлс? Аз смятам така! Не мислиш ли и ти така?

— По-лошо въоръжени са — казва Чарлс убедено. — Но са два пъти по-многобройни от нас.

— Погрижил си се да укрепиш Портсмут — иска да се увери кралят.

— Поставил съм топове по всяка точка, включително тук — казва Чарлс мрачно. — Ако се приближат още, можете лично да стреляте с топа.

— Няма да се доближат — заявява кралят. — Няма да ги допусна в английски води. Забранявам им дори да се доближават до английска земя. Аз съм кралят! Ще дръзнат ли да ме предизвикат на моя земя? В собствения ми замък? Не се страхувам от нищо. Винаги съм напълно безстрашен.

Виждам, че Чарлс Брандън не ме поглежда, сякаш е по-добре да се преструва, че не е чул тщеславните, надути хвалби на краля. Оглеждам се за доктор Бътс и откривам бледото му лице в самия край на тълпата придворни. Кимвам му и той се приближава.

— Негово величество е превъзбуден — забелязвам.

Той гледа как Хенри крещи на един паж да му помогне да докуцука мъчително от единия край на кулата до другия, как се надвесва през стените и плясва един топчия по гърба. Държи се като човек, който отвежда битката до сърцето на слаб враг, като човек, сигурен в победата. Крещи заплахи, сякаш могат да го чуят, сякаш може да промени нещо. Държи се така, сякаш яростта му и гневът му срещу французите могат да отклонят безмълвното приближаване на техните безбройни кораби и да спрат равномерното биене — което сега чуваме — на барабаните от техните кораби с платна и весла, задаващо неумолимия ритъм на греблата.

— Вече няма как да бъде удържан — казва доктор Бътс.

Зная, че ни предстои да видим нещо ужасно. Френската флотилия настъпва все по-близо и по-близо, а малките английски кораби излизат с клатушкане от пристанището и не могат да се подредят в никаква формация: пристанищните баржи безрезултатно ги теглят напред, опитвайки се да хванат вятъра. Няколко кораба опъват платна и се отдалечават бързо от брега, а някои се опитват да се обърнат, за да насочат топовете си към ниските френски кораби с платна и весла. Французите настъпват безмилостно: корабите с платна и весла отпред, големите кораби — зад тях.

— Сега ще го видите! Сега ще видите нещо — предрича кралят. Слиза с клатушкане до най-външната точка на крепостната стена, обръща глава и изкрещява назад към мен, но думите му са удавени в рева на големите оръдия, когато първите английски кораби влизат в обхвата на френските топове.

Английските топове отвръщат. Виждаме как черните квадрати се отварят по бордовете на корабите, когато амбразурите за оръдията се разтварят и изкарват топовете навън, после облаче дим, когато всеки от топовете стреля и се готви за презареждане.

— „Мери Роуз!“ — изкрещява Хенри, като момче, което подкрепя любимия си участник в турнир. — „Хенри, крал по Божия милост!“

Виждам как „Мери Роуз“ се готви да нападне, люковете за топовете й са широко разтворени. Изглежда така, сякаш са стотици, натрупани в редици от горната й палуба до ватерлинията. На горната палуба виждам мъже: капитанът на кораба и боцманът на мостика, и една фигура зад тях — предполагам, че е Томас; предполагам, че онази дребна неподвижна фигура с дръзката червена пелерина е мъжът, когото обожавам.

— Бог да го пази. О, Бог да го пази — успявам само да прошепна.

Виждам двете бойни кули на носа и кърмата, построени високо, претъпкани с войници. Слънцето блести по шлемовете им и аз виждам да вдигат пиките си, докато чакат шанса си да нападнат и да превземат вражеските кораби на абордаж. Томас ще ги поведе, когато започне нападението. Ще трябва да скача от един кораб на друг и с рев да ги призовава да го последват. Под бойните кули, над средата на откритата палуба, от едната до другата страна са опънати мрежи. Това са бордовите мрежи, за да не може никой да скочи на борда в ответна атака и да превземе скъпоценния ни кораб. Виждам подредените войници под мрежите. Когато се доближат достатъчно до френски кораб, те ще бъдат пуснати да излязат и да връхлетят като рояк.

— Огън! — изкрещява Хенри, сякаш могат да го чуят от кулата. — Огън! Огън! Заповядвам ви!

Към прекрасния, полюшващ се английски кораб се насочва баржа, с весла като крака на насекомо, пълзящо из водата. От носа й внезапно блъвва облак черен дим. Долавяме вонята на барут, стелеща се над водата.

Топовете на „Мери Роуз“ са докарани до всяка отворена амбразура, така че корабът гъмжи от оръжия, всичките — движещи се като едно. Тя се обръща и изстрелва залп с топовете от лявата си страна, и отвсякъде едновременно се понася рев. Красиво изпълнено е, и силно като шахматен ход. Незабавно виждаме как един от ветроходните кораби с весла се люшва във водата и започва да потъва. Великият план на краля, стратегията на Томас показват мощта си пред зашеметения враг. Сражават се кораб с кораб, а войниците все още нямат какво да правят, освен да крещят в бойниците си, и да вдигат мечовете си заплашително. Големият кораб се обръща с другия си борд към вятъра, обръща се във водата, за да може да стреля с топовете на десния си борд, докато топовете на левия презареждат.

Внезапен порив на вятъра кара всички знамена да изплющят със звук като от разкъсваща се коприна.

— Стреляйте! Обърнете и стреляйте! — крещи Хенри, но вятърът е твърде силен, за да го чуе някой. Придържам шапчицата си, а Ан Сиймор изгубва нейната, която полита плавно от стените на кулата и се изгубва в морето.

Някой се присмива на лошия й късмет и именно тогава осъзнаваме, че нещо се обърква. „Мери Роуз“ тъкмо е свил част от платната си и се обръща срещу вятъра, насочвайки топовете на десния си борд, за да обстрелва французите, когато я улавя поривът на вятъра. Тя се накланя в морето, опасно ниско, платната й се навеждат към вълните, прекрасните й квадратни платна вече не са гордо изправени над извитите й палуби, а вече висят под ъгъл, странно и грозно.

— Какво правите? — изревава кралят, сякаш някой може да му отговори. — Какво правите, по дяволите?

Корабът е като кон, който е направил скок с твърде силно свити крака. Сякаш виждаме кон, чиито крака поддават под него, макар да тича все по-силно и по-бързо — всичко се случва много бавно, но с ужасна неумолимост.

— Изправете я! — надава Хенри вой като куче, и сега всички са до него на стената на замъка, надвесени навън, сякаш ще ни чуят как крещим нареждания. Някой крещи: „Не! Не! Не!“, докато прекрасният, горд кораб, с все още пърхащи на вятъра знамена, се накланя все повече на една страна, а после го виждаме как поляга бавно на една страна като простреляна птица, наполовина вътре в бързо носещите се вълни, наполовина извън тях.

Не ги чуваме как пищят. Моряците са хванати като в капан под палубата, докато водата нахлува през отворените амбразури за топовете и не могат да се изкачат по тесните стълби в средната част на кораба. Давят се в кораба като в ковчег, докато той ги тегли леко и бавно надолу. Чуваме мъжете на горната палуба. Те са се вкопчили в мрежите на борда, които сега ги впримчват, и се опитват да ги прережат. Някои от бойците скачат от оръдейните кули на кораба и мушкат въжетата с пиките си или секат дебелата мрежа с мечовете си. Но не могат да освободят моряците, не могат да отворят мрежите. Нашите войници и моряци умират като хванати в мрежа скумрии, мъчейки се да дишат, притиснати от преплетените въжета.

Свободните мъже горе падат от кулите като куп войничета-играчки, като малките оловни човечета, с които си играе Едуард, а кожените им ризници ги завличат надолу за броени мигове. Онези, които имат шлемове, усещат как те се пълнят със студена морска вода, преди да успеят да развържат ремъците. Плътните ботуши завличат притежателите си надолу, тежката броня от метални плочки, прикрепени с ремъци към коленете и гърдите, бързо потапя мъжете на дъното. Чувам нечий глас да проплаква:

— Не, не, не!

Струва ми се, че е минал цял час на агония, но навярно са само минути. Обзема ме чувство за безвремие. Корабът отпуска борд върху водата като сънлива птица, следвайки движението на морето, докато шепа мъже, не повече, се хвърлят от такелажа и изчезват в просмуканите с пушек вълни. Ревът на топовете продължава, самата битка продължава. Никой освен нас не вижда, замръзнал от ужас, как килът се извърта още малко нагоре към небето, докато платната се пълнят с вода, не с вятър, и се диплят и издуват в странната си, удавена красота, а после повличат кораба надолу към зелените дълбини.

Чувам как някой ридае:

— Не, не, не.