Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (18)

Дворецът Уайтхол, Лондон
Пролетта на 1545 г.

Кралят ме вика, Нан и Катрин Брандън ме следват по протежение на тайната галерия до покоите му. Всички прозорци са отворени, за да пускат вътре светлината на пролетното слънце, а птиците пеят в дърветата в градините отдолу. Чуваме как чайките крякат над Темза и виждаме яркото потрепване на слънчева светлина по белите им криле.

Хенри е в добро настроение, дебело увитият му в превръзки крак е подпрян на ниско столче, пред него има купчина листове, всеки от тях — гъсто покрит с печатен текст.

— Вижте това! — казва ми весело той. — Вие, която се смятате за толкова учена. Вижте това!

Правя реверанс и пристъпвам напред да го целуна. Той взема лицето ми в двете си големи ръце и ме придърпва по-близо, за да мога да го целуна по устата. Мирише на някакво спиртно питие и сладкиши.

— Никога не наричам себе си „учена жена“ — казвам веднага. — Зная, че в сравнение с вас съм невежа, милорд. Но се радвам на възможността да уча. Какво е това?

— Това са нашите страници, донесени от печатаря! — възкликва той. — Литургията, най-сетне. Кранмър казва, че ще сложим препис във всяка църква в Англия и ще сложим край на онова мънкане на латински, което нито паството, нито свещеникът разбират. Това не е Словото Божие; не е това, което искам за своята църква.

— Прав сте.

— Зная! И погледнете, можете да видите молитвите, които преведохте, а работата на Кранмър също е тук, вътре, аз я изгладих и на някои места я изложих с по-добър език, и сам преведох някои части. И ето я, моята книга.

Вземам листовете и прочитам първите няколко листа. Прекрасно е, точно както се надявах, че ще бъде. Просто и ясно е, с ритъм и такт като поезия, но в него няма нищо пресилено или натруфено. Поглеждам един ред, чието превеждане ми отне половин ден, като заменях една дума с друга, задрасквах я и започвах отново. Сега, напечатано, изглежда така, сякаш никога не би могло да бъде друго, сякаш молитвата винаги е била на английски. Изпитвам онази дълбока радост на писателка, която за пръв път вижда творбата си отпечатана. Поглъщащата, съкровена работа доби публичност, тя излезе навън в света. Ще бъде оценявана и аз съм изпълнена с увереност, че това е добра работа.

— Моята литургия, в моята църква — за краля притежанието е това, което му дава радост. — Моята църква в моето кралство. Трябва да бъда едновременно крал и папа в Англия. Трябва да браня народа от врагове от външни врагове и да ги водя към Бог.

Впечатлени, Нан и Катрин шушукат тихо и благоговейно. Познават всяка фраза и пасаж, след като са си предавали текста от ръка на ръка, подобрявали са и са изглаждали изказа, чели са на глас на Томас Кранмър направените от него промени, сверявали са думите ми заедно с мен.

— Можете да вземете това — заявява кралят великодушно. — Можете да прочетете тези страници и да ги проверите за глупави грешки, допуснати от чираците на печатаря. И можете да ми кажете какво мислите за този мой най-велик труд.

Един от пажовете му пристъпва напред и събира купчината листове.

— Имайте предвид — казва кралят и размахва пръст към мен, — искам искреното ви мнение, не нещо, измислено, за да ми угоди. Винаги искам от вас единствено истината, Катрин.

Правя реверанс, когато стражите задържат вратите отворени пред нас.

— Ще чета внимателно и ще ви кажа искреното си мнение — обещавам. — Това ще е стотният път, в който ще чета тези думи, а се надявам да ги прочета хиляда пъти. Всъщност цяла Англия ще ги чете хиляди пъти, те ще бъдат четени всеки ден в църква.

— Трябва винаги да говорите откровено с мен — казва той сърдечно. — Вие сте моя помощница и моя партньорка. Вие сте моята кралица. Ще вървим заедно напред, Катрин, ще изведем хората от мрака и ще ги въведем в светлината.

* * *

Нан, Катрин и аз не казваме нито дума, докато не се връщаме обратно на сигурно място в покоите ми, и вратата зад нас не се затваря.

— Колко прекрасно! — възкликва Катрин. — Че кралят ще сложи собственото си име под този труд. Стивън Гардинър не може да каже нищо против него, ако е одобрен от самия крал. Как само го водите, ваше величество! Колко много се приближаваме към истинското благочестие!

Нан разстила страниците на масата и аз вземам перото, за да отбележа всички евентуални грешки, когато едно леко потропване на малката врата, която извежда директно от стълбите към конюшните, ни кара да вдигнем погледи. Тази врата, по предварително споразумение, използват проповедниците, които желаят да влязат дискретно; може би е книгопродавец с книга, която някой от шпионите на Гардинър би заклеймил като еретична. Всички други посетители, важни и незначителни, официални гости и молители, се качват по широките парадни стълби и за присъствието им се съобщава в приемната ми, когато огромните двойни врати се разтварят.

— Вижте кой е — казвам тихо, и Нан отива до вратата и я отваря. Стражът, който стои долу, в най-долния край на стълбището, гледа как един млад мъж влиза и се покланя на мен и на Джоан Дени.

— О, това е Кристофър, който е на служба при съпруга ми — казва Джоан, изненадана. — Какво правиш тук, Кристофър? Трябваше да влезеш през главната врата. Стресна ни.

— Сър Антъни поръча да дойда при вас, без да ме забележат — отвръща той и се обръща към мен. — Сър Антъни каза да съобщя незабавно на ваше величество, че мистрес Ан Аскю е арестувана и подложена на разпит.

— Не!

Той кимва.

— Била е арестувана и разпитвана от инквизитор, а после лично от кмета на Лондон. Сега е под надзора на епископ Бонър.

— Обвинена ли е?

— Не още. Той я разпитва.

— В същия ден, когато кралят ти дава молитвите на английски? — прошепва ми слисано Нан. — В същия ден, когато обещава, че Англия ще бъде освободена от суеверието? Наредил е да я арестуват и да я подложат на разпит?

— Бог да ни помага и да ни пази; това е неговият бой с кучета — казвам с глас, разтреперан от ужас. — Насъсква едно псе, а после друго. Оставя двете да се бият докрай.

— Какво имаш предвид? — пита Нан, изплашена от тона ми. — Какво искаш да кажеш?

— Какво ще правим? — пита настойчиво Катрин Брандън. — Какво можем да направим, за да помогнем на Ан?

Обръщам се към Кристофър.

— Върни се — казвам. — Вземи тази кесия — Нан отива до едно чекмедже на масата ми и измъква малка кесия със злато, която държа, за да раздавам милостиня. — Виж дали около епископ Бонър има мъже, които биха приели подкуп. Разбери какво иска епископът от мистрес Аскю, дали му е нужно да чуе клетва за вярност, разкаяние, или извинение. Разбери какво иска. И се постарай епископът да узнае, че съм чула Ан да проповядва, че тя е родственица на Джордж Сейнт Пол, който работи за семейство Брандън, че никога не съм чула от нея дори една дума, която да не е благочестива, свята и в съответствие със закона, че в същия този ден кралят получава от печатарите своята литургия на английски. И че очаквам да бъде освободена.

Той се покланя, а Нан ахва тихо и уплашено.

— Благоразумно ли е да признаваш познанството си с нея? Да позволяваш да те свързват с нея?

— Всеки може да разбере, че е проповядвала тук — казвам. — Всички знаят, че сестра й е на служба в двора. Това, което епископът трябва да знае, е че ние, нейните приятели, ще я подкрепим. Трябва да е наясно, че когато я разпитва, той разпитва една от моите проповедници, една приятелка на дома Съфолк. Трябва да бъде уведомен, че тя има важни съюзници и че ние знаем къде е.

Кристофър кимва в знак, че разбира, бързо се обръща и излиза през вратата.

— И прати съобщение веднага щом бъде освободена — провиквам се след него. — А ако предприемат нещо срещу нея, веднага се върни.

* * *

Налага се да чакаме. Чакаме цял ден и се опитваме да се молим за Ан Аскю. Вечерям с краля, дамите ми танцуват за него и се усмихваме, докато бузите ни заболяват. Хвърлям кос поглед към него, докато слуша музиката и отмерва такта с ръка, и си мисля: знаете ли, че една жена, която мисли както мисля аз, която е проповядвала пред мен, която ме е обичала, когато е била малко момиче, и на чиито дарби се възхищавам, е подложена на разпит по обвинение в ерес, което може да я изпрати на кладата? Дали знаете това и чакате да видите какво ще направя? Проверка ли е това, за да видите дали ще се застъпя за нея? Или не знаете нищо? Дали това не е нищо повече от точните като часовник движения на старата църква, задействани като автоматично задвижвани фигурки, амбицията на епископа на Лондон, фанатизмът на Стивън Гардинър, безкрайните заговори на старите духовници, които скърцат със зъби срещу промяната и й се съпротивляват? Трябва ли да ви съобщя за това и да помоля за помощта ви? Дали седя до човек, който е готов да спаси Ан, или до крал, който я разиграва като пионка в някоя от игрите си?

Хенри се обръща и ми се усмихва.

— Ще дойда в покоите ти тази нощ, любима — казва той.

А аз си помислям: това го доказва. Сигурно не знае нищо. Дори един крал, толкова двуличен като този владетел на Англия, не би могъл да се усмихва и да си ляга със съпругата си, докато приятелката й е подложена на разпит по негова заповед.

* * *

Не говоря за Ан със съпруга си, макар че докато се мъчи да достигне до удоволствието си, той изпъшква:

— Доставяш ми наслада, Катрин, наистина ми доставяш наслада. Можеш да получиш всичко…

Когато утихва и вече заспива, той повтаря:

— Доставяш ми наслада, Катрин. Можеш да получиш всяко благоволение, което пожелаеш.

— Не искам нищо — казвам. Бих се почувствала като продажна жена, ако сега поискам някаква услуга. Ан Аскю се гордее с това, че е свободна жена, противопоставила се е на своя съпруг и на баща си. Не е редно да откупвам свободата й със сексуалната наслада на един мъж, достатъчно стар, за да е баща и на двете ни.

Той разбира това. Усмихва се лукаво, докато се отпусна назад върху натрупаните възглавници, с полузатворени очи, сънлив.

— Помоли ме по-късно тогава — казва, — ако желаеш да разграничиш заплащането от акта.

— Актът е дар от любов — казвам надуто, а после чувствам, че съм си заслужила насмешливия му смях.

— Придаваш му чар, като го назоваваш така — казва той. — Това е едно от нещата, които харесвам у теб, Катрин: ти не гледаш на всичко като на сделка, не възприемаш всеки друг като съперник или враг.

— Не, не възприемам хората така — казвам. — Светът трябва да е тъжен и мрачен, ако го виждате така. Как би понесъл човек живота в такъв свят?

— Като властва над него — отговаря той с лекота. — Като се превърне в най-големия търговец, който има да търгува с най-много неща; като се превърне в господар на всички, независимо дали те го съзнават или не.

* * *

Две неща спасяват Ан Аскю: собственият й остър ум и моята закрила. Тя не признава нищо, освен че вярва в Светото писание, а когато се опитват да й заложат клопка с подробности от литургията, тя казва, че не разбира, че е проста жена, че единственото, което прави, е да си чете Библията, Библията, дадена от самия крал, и да се опитва да следва предписанията й. Всичко друго е твърде заплетено и сложно за една вярваща, богобоязлива жена като нея. Кметът се опитва да й заложи капан с въпроси по теология, а тя запазва самообладание и казва, че не може да говори за такива неща. Изпълва Едмънд Бонър, епископа на Лондон, с почти неописуем гняв, но той не може да направи нищо срещу нея, когато чува от хората в обкръжението си, че Ан Аскю проповядва пред кралицата и дамите й, и че кралицата и нейните приятелки и компаньонки — най-изтъкнатите дами в страната — не са чули еретични думи. На кралицата — ползваща се с толкова голяма благосклонност от страна на краля, че той е останал цяла нощ в покоите й — не може да бъде отказано. Тя все още не се е застъпила пред краля за придворната си проповедница, но явно може да го направи. С уплашена припряност освобождават Ан Аскю и я изпращат у дома при съпруга й. Тъй като са мъже и грубияни, това е единственият начин, който могат да измислят, за да контролират една жена. Разсмивам се, когато ми го съобщават. Мисля, че това ще бъде наказание повече за него, отколкото за нея.