Филипа Грегъри
Укротяването на кралицата (17)

Дворецът Уайтхол, Лондон
Пролетта на 1545 г.

Студените дъждовни дни на тази ранна пролет като че ли продължават цяла вечност, сякаш никога няма да има топло лято. Сутрин светлината става по-ярка, нарциси цъфтят в хладно жълто по бреговете на реката, но градините са мокри, а градът извън солидните стени на двореца е наводнен: зле отводняваните улици са залети от студена, мръсна вода. Когато яздим, това не ни доставя удоволствие, защото конете пристъпват с труд в калта, а мразовитият дъжд връхлита на буйни пориви в лицата ни. Прибираме се рано, прегърбени на седлата, премръзнали и изпоцапани.

Принудени от дъждовните дни да се задържим вътре, ние с дамите ми продължаваме с ученето и изследванията си, четем текстове от Библията и ги превеждаме, както за да упражняваме латинския си, така и като повод за задълбочени обсъждания на значенията на думите. Забелязвам, че съм започнала все по-ясно и по-ясно да усещам звучната красота на Библията, музиката на езика, ритъма на пунктуацията. Поставям си задачата да се опитам да пиша на по-добър английски, така че красотата на превода ми да съответства на важността на думите. Преди да напиша някое изречение, се вслушвам как то звучи в ума ми, и едва след това го изписвам на листа. Започвам да мисля, че думите могат да имат съвършено звучене, също както може да е съвършена една музикална фраза, че в прозата има ритъм, точно какъвто има и в поезията. Осъзнавам, че съм се заела с чиракуване в писането и четенето, и че сама съм едновременно учител и ученик. И осъзнавам, че обичам тази работа.

Погълнати сме от заниманията си една сутрин, когато на тясната врата, водеща надолу по каменно стълбище към двора на конюшните, се почуква леко. Придворната ми дама подава глава в стаята.

— Проповедникът е тук — съобщава тя тихо.

Чакала е на една от многобройните порти, за да го доведе направо в покоите ми. Не че им е наредено да идват тайно — самият крал знае, че приемам проповедници от собствения му параклис, от катедралата „Сейнт Пол“, и от другите църкви. Но не виждам защо дворът като цяло — онези, които не посещават нашите проповеди и четения, други, които критикуват проявявания от мен интерес — би трябвало да е наясно какво изучаваме и с кого се срещаме. Ако искат да научат нещо, могат да идват да седят при нас. Ако искат да знаят нещо просто заради клюките, могат да минат и без него. Нямам нужда лорд-канцлерът да вири високомерно към мен дългия си нос, или слугите му да подхвърлят шепнешком имената на сериозните благочестиви мъже, които идват да говорят с мен и дамите ми, сякаш се срещаме с ухажори. Не ми е нужно хората на Стивън Гардинър да си водят списък с имената на всички, които идват да говорят с мен, а после да изпращат служителите му да ги проследяват до домовете им и да разпитват съседите им.

— Има нещо странно, ваше величество — казва придворната дама предпазливо.

Вдигам поглед.

— Какво е странното?

— Личността, която твърди, че е вашият проповедник, е жена, ваше величество. Не бях сигурна дали това ще ви смути?

Чувствам как в мен се надига кикот, и не смея да погледна Нан.

— Защо би ме смутило, госпожице Мери?

Момичето свива рамене.

— Не знаех, че една почтена жена може да проповядва, ваше величество. Мислех, че една добра жена трябва да мълчи. Така ми казваше винаги баща ми.

— Баща ви е мислил без съмнение, че казва истината — отбелязвам внимателно, давайки си сметка за блесналите очи и прикритата усмивка на Нан. — Но ние знаем, че Божието Слово идва както при мъжете, така и при жените и затова мъжете и жените могат поравно да говорят за него.

Тя не разбира. По безизразните й очи виждам, че иска единствено да знае дали е редно да пусне това странно същество — жена-проповедник — в покоите ми; или да нареди на конярите да я изхвърлят обратно на калдъръмените улици, които обкръжават двореца.

— Можете ли да говорите, госпожице Мери? — питам я.

Тя прави нисък реверанс.

— Разбира се, ваше величество.

— Можете ли да четете?

— Мога да чета малко, ако не е сложен текст.

— Тогава, ако Библията е написана на прост и ясен език, бихте могли да четете Словото Божие. А после можете да разкажете на други за него.

Тя свежда глава. От смутеното й мънкане разбираме, че Библията не е за такива като нея, тя знае само онова, което й казва свещеникът, а той говори само на Коледа и Великден достатъчно високо, че да го чуят отзад.

— Тя е за вас — настоявам. — Библията е написана на английски, за да я четете вие. А Нашият Спасител е слязъл от небето за вас и за всички, както казва ясно в Библията, която ни е дал.

Тя вдига бавно глава.

— Ще мога да чета Библията? — пита ме направо.

— Ще можете — обещавам й. — Така е редно.

— И една жена може да я разбира?

— Може.

— И значи тази жена може да проповядва?

— Защо не?

Това я кара отново да замълчи. Вековете, изпълнени със свещеници-мъже и учители-мъже, учени монаси и груби бащи, са внушили на нея и мен, внушили са на всяка жена в Англия, че една жена не може да проповядва. Но пред себе си имам Библията на английски, дадена от моя съпруг на народа на Англия, в която се казва, че Иисус е дошъл за всички — не само за мъжете свещеници и мъжете учители, учените монаси и строгите бащи.

— Да, може — казвам, за да приключа урока. — И можете да я поканите да влезе. Как се казва?

— Мистрес Ан Аскю.

* * *

Тя влиза и ми прави толкова нисък реверанс, сякаш съм императрица, после стрелва Катрин Брандън с лека усмивка и отново прави реверанс на дамите. Веднага проумявам защо Мери се е поколебала да я покани в покоите ми. Тя е изключително красива млада жена, облечена като провинциалистка, младата съпруга на заможен фермер или градски търговец. Не е от висшата аристокрация, а по-скоро една от издигащите се в момента хора, които вероятно имат старо име и са го използвали, за да се сдобият с ново състояние. Бялата й шапчица върху лъскавата кафява коса е поръбена със скъпа бяла дантела. Обрамчва изящно сърцевидно лице с будни кафяви очи и непринудена усмивка. Носи проста, кафява вълнена рокля с фуста от червена коприна. Ръкавите й също са в скромен кафяв цвят, а около шията си носи поръбена с дантела яка от хубав лен. Изглежда като млада жена, която бихме могли да срещнем по време на някое лятно пътуване на двора, избрана за Майска кралица заради чистата си, невинна красота, блестяща сред другите момичета от селото. Бихме могли да я видим в някоя жива картина, избрана да изиграе ролята на принцесата, похитена от нарисуван дракон в някое процъфтяващо градче. Толкова е очарователна, че всяка майка би се постарала да я омъжи млада, всеки баща би се погрижил тя да сключи много добър брак.

Тя със сигурност не изглежда така, както си представям една жена, вдъхновена от Бог. Очаквах някоя по-възрастна жена, със загрубяло, невзрачно лице, прорязано от добродушни бръчки. Жена, по-подобна на някоя от игуменките от детството ми, със сигурност някоя жена с по-суров и строг вид от тази малка красавица.

— Срещали ли сме се преди?

Струва ми се странно позната, и съм сигурна, че разпознавам ослепителната й усмивка.

— Не дръзвах да се надявам, че ваше величество ще си спомни за мен — казва тя вежливо. Долавям плавния акцент на Линкълншър. — Баща ми, сър Уилям, служеше на вашия свекър лорд Бръф в Гейнсбъро, и често ме канеха в имението, когато организирахте празненства и танци. Винаги идвах в имението за Дванайсетте коледни дни, а също и на Великден, и на майския празник. Но бях малка. Не очаквах да ме познаете сега.

— Сторихте ми се позната.

— Бяхте най-начетената млада дама, която бях виждала някога — признава тя. — Веднъж разговаряхме и вие ми казахте, че четете на латински с брат си. Тогава разбрах, че една жена може да учи, че една жена може да усвоява познания. Това ме подтикна да се заема с изучаване и запаметяване на Библията. Вие бяхте моето вдъхновение.

— Радвам се, че съм говорила с вас, щом това е резултатът. Репутацията ви на пътуваща проповедница ви изпреварва. Мислите ли, че можете да ни научите на нещо?

Тя свежда глава.

— Мога да ви казвам само онова, което съм чела и което знам — отвръща.

— Чела сте повече от мен и тези начетени дами?

Тя ми отправя мила, почтителна усмивка.

— Съмнявам се, ваше величество, защото трябваше да уча от моята Библия, когато бях благословена да се сдобия с нея, а много пъти я изтръгваха от ръцете ми. Трябваше да се боря за разбирането си. А предполагам, че на всяка от вас е била давана Библия и сте наставлявани от най-добрите учени.

— Нейно величество сама пише книга — намесва се гордо Нан. — Кралят я помоли да преведе молитви от латински, за да даде тази книга на хората. Тя работи със самия крал. Учи с изтъкнатия духовник и учен Томас Кранмър. Заедно работят по требник на английски.

— Значи е вярно? — пита ме настойчиво тя. — Ще слушаме молитвите в църквите на английски? Ще ни бъде позволено да знаем какво е казвал свещеникът през всички тези години?

— Да.

— Хвала на Бога — казва тя простичко. — Благословена сте, че вършите такава работа.

— Кралят е този, който дава литургията на своя народ — казвам. — А Томас Кранмър я превежда. Аз само помагах.

— Толкова ще се радвам да чета молитвите — казва тя разпалено. — А Бог ще се радва да ги чуе, понеже Той трябва да чува молитвите на всички хора, на какъвто и език да говорят, дори когато мълчат.

Не успявам да сдържа интереса си.

— Мислите ли, че Бог, който ни е дал Словото, разбира без слова? Отвъд словата?

— Трябва да е така — казва тя. — Той разбира мислите ми, дори когато са в ума ми, преди да съм ги облякла в думи. Разбира молитвите ми, дори когато отправям само безсловесен зов към Него, като птица, която чака повикването на птичарката — и допълва: — И ни едно врабче не пада без волята Му. Той сигурно знае какво изпитва едно врабче. Сигурно знае какво искам да кажа, когато говоря безспирно. Сигурно разбира притчите и простите истории, след като собственият Му Син е говорел с притчи и прости истории, на какъвто там език са имали във Витлеем.

Усмихвам се, но съм впечатлена. Не съм мислила за езика на Бог като за езика преди думите, езика, говорен в сърцето, и ми харесва мисълта, че Бог разбира молитвите ни, сякаш сме птици, които кълват в краката Му.

— И чрез самостоятелно учене ли стигнахте до това разбиране? — питам. — У дома ли бяхте обучавана?

Ан Аскю заема позата си на проповедник, с една ръка, подпряна леко на масата ми, с вдигната глава. Осъзнавам, че това е проповедта й, че тя говори от сърце, говори за своите лични преживявания и за присъствието на Словото Божие в живота си.

— Бях обучавана заедно с братята си, докато те не отидоха в университета — започва тя. — Нашето семейство бе образовано, макар и не и чак начетено. Като млад баща ми служеше на вашия съпруг, краля. Когато бях на шестнайсет години, той ме омъжи за един съсед, Томас Кайм, и с него имахме две деца, преди той да ме нарече еретичка и да ме изхвърли от дома, защото четях Библията, която крал Хенри в своята мъдрост даде на целия народ на Англия.

— Сега тя е само за мъже и жени от благородно потекло — предупреждава я Нан и хвърля бърз поглед към затворената врата. — Не за жени като вас.

— Тя беше поставена в нашата църква, в дъното на църквата, където и най-бедният мъж и най-обикновената жена можеха да влязат и да четат, ако умеят да четат — поправя я изненадващата млада жена. — Казаха ни, че е предназначена хората да я четат, че кралят я е дал на своя народ. Може и да са я махнали отново, но ние помним, че кралят я даде на хората на Англия — на всички хора на Англия, за да я четем. Лордовете я прибраха обратно, принцовете на църквата, които се смятат за толкова велики, ни я отнеха; но кралят ни я даде, Бог да го благослови.

— Къде отидохте? — питам. — Когато вашият съпруг ви изхвърли от дома ви?

— Отидох в Линкълн — казва тя с усмивка. — Седнах в дъното на голямата катедрала, взех в ръце Библия и започнах да я чета пред цялото паство и пред невежите поклонници, които влизат през вратите, като целуват пода и пълзят на колене. Бедните хора, те дрънчаха с поклонническите знаци, с които бяха накичили дрехите си, но смятаха, че е ерес една жена да чете Словото Божие в църква. Само си представете! Да мислят, че е ерес един вярващ да чете Библия в църква!

— Четях я на глас на всеки, който влизаше и излизаше в онази голяма сграда, на всеки, който купуваше и продаваше опрощения, на всеки, който търгуваше с поклоннически знаци и с реликви, на всички глупци и търгаши. Четях Библията, за да ги науча, че единственият път към Бог е не през късчета нащърбен камък и парченца кости, шишенца със светена вода и молитви, написани върху късчета хартия и забодени върху дрехата. Не е през осветени пръстени и целуване на крака на някоя статуя. Показах им, че единственият път към Бог е чрез Неговото Свещено Слово, в собствените Му свещени думи.

— Вие сте смела жена — отбелязвам.

Тя ми се усмихва и ме поправя:

— Не, аз съм обикновена жена. Когато разбера една истина, тя стига до сърцето ми. Разбрала съм това: че трябва да четем и познаваме Словото Божие. Това, и нищо друго, ще ни отведе на небето. Всичко останало: заплахата с чистилището, обещанието за прошка срещу заплащане, статуите, които кървят, и картините, от които тече мляко, всички тези неща са измислица на една църква, която се е отдалечила от Словото Божие. За мен и за онези, които държат на истината, Църквата означава да се придържаме към Словото Божие и да отвърнем лице от разигравания маскарад. Църквата вече не поставя пиеси с религиозен сюжет веднъж годишно; разиграва ги всеки ден през цялата година. Всичко е само маскарад, зрелище и преструвки. Но Библията е истината и няма нищо освен Библията.

Кимвам. Тя говори простичко, но е напълно права.

— Затова накрая дойдох в Лондон, и говорих пред изтъкнатите мъже на този град. Моят брат ми помогна, а сестра ми е мистрес Джейн Сейнт Пол, чийто съпруг е на служба при херцогинята — тя прави реверанс на Катрин Брандън, която кимва в отговор. — Открих сигурно убежище при почтени мои родственици, които мислят като мен, слушах проповедници и говорих с мнозина учени мъже, далеч по-начетени от мен. А един добър човек, проповедник, когото мисля, че познавате, ваше величество, Джон Ласълс, ме заведе да се срещна с други достойни мъже и да говоря с тях.

Едва доловимо поемане на дъх от Нан ми подсказва, че знае името. Хвърлям поглед към нея.

— Той даде показания срещу Катрин Хауард — казва тя.

— Срещала съм някои хора от свитата ви — продължава Ан, оглежда се наоколо и се усмихва. — Лейди Дени и лейди Хъртфорд. И други слушат проповедници и вярват в реформирането на църквата — тя си поема дъх и казва: — А после се обърнах към църквата с молба за развод.

Шокирана, Нан изписква леко.

— Как така? Как сте могли?

— Отидох в църквата и казах, че тъй като съпругът ми вярва в старата религия, а аз подкрепям новата вяра, явно никога не сме дали обети, които да означават едно и също за двамата. Не сме се хванали за ръце в една и съща църква, истинският Бог не може да има нищо общо с клетвите, които ме накараха да положа, на език, който не разбирам, и затова бракът ни следва да бъде разтрогнат.

— Мистрес Ан, една жена не може да получи разтрогване на брака си по своя воля — възразява Катрин.

Ние с Нан се споглеждаме. Съпругата на родния ни брат избяга от него, и кралят му даде развод като подарък. Кралят е глава на църквата; негово право е да се разпорежда с брака и развода, те не са работа на една жена.

— Защо една жена да не си тръгне от един брак? Щом може да го сключи, със сигурност може и да го разтрогне — отвръща Ан Аскю. — Което е обещано, може да бъде нарушено. Самият крал…

— Ние не говорим за краля — казва Нан бързо.

— Законът не признава една жена, освен когато е сама на света — казва Ан Аскю авторитетно. — Само жена без баща или съпруг има законни права в този свят. Това само по себе си е несправедливо. Но помислете за следното: аз съм сама жена, feme sole. Баща ми е мъртъв, а съпруга си отхвърлям. Законът трябва да се занимае с мен като с равноправен възрастен, каквато съм пред Бога. Ще отида на небето, защото съм прочела и приела Словото Божие. Изисквам правосъдие, защото съм прочела и приела думата на закона.

Нан си разменя бърз, тревожен поглед с мен.

— Не знам кое е правилно и кое — погрешно в това — казва тя. — Но зная, че не е подобаващ разговор за покоите на една кралица — тя хвърля поглед към принцеса Елизабет, която слуша внимателно. — Не е за ушите на млади хора.

Поклащам глава. Омъжена съм за човек, който сам анулира браковете си. Разведен е, когато каже, че е така. Ан Аскю намеква, че една жена може да претендира за същата власт, каквато има и кралят.

— По-добре е да говорите за вярата си — нареждам й. — Преведох Псалм 145: И Ти да властваш над всички неща. Говорете ни за това.

Тя свежда за миг глава, сякаш за да събере мислите си, а после заговаря простичко и красноречиво, и аз чувам как в гласа й отеква пълна убеденост, а в лицето й виждам сиянието на невинността.

Тя остава цяла сутрин и я изпращам да си върви у дома с кесия монети и покана да ни посети отново. Запленена съм от нея, вдъхновена съм от тази жена, която казва, че може да избира къде да живее, да избере или да отхвърли един съпруг, тази жена, която знае, че Бог опрощава греховете й, защото ги изповядва пред Него, а не пред свещеник — говори пряко с Него. Мисля си, че това е първата жена, която съм срещала някога, която ме поразява с това, че сама изгражда живота си, върви по собствен път, жена, която е отговорна за себе си. Това е жена, която не е укротена и дресирана да бъде такава, каквато искат другите; не е била принудена да се смири подобаващо за положението си.

* * *

Портретистът идва да довърши скиците на двете принцеси. Струва ми се, че принцеса Мери стои по-изправена и изглежда по-висока от обикновено, сякаш знае, че това може да е портретът й като английска принцеса, сякаш това е последният й портрет, преди да я изпратят далече оттук. Навярно мисли, че този портрет ще бъде прерисуван и изпратен на кандидатите за ръката й.

Отивам до нея да оправя шлейфа й, да покажа красивия брокат, и прошепвам в ухото й:

— Не позирате като икона, нали знаете. Можете да се усмихвате — и съм възнаградена от бързия й, неволен кикот.

— Наистина знам — казва тя. — Просто си мисля, че хората ще виждат този портрет след години, може би след стотици години.

Принцеса Елизабет, разцъфтяла под вниманието на художника, е розова като вътрешността на малка мидена черупка. Прекарала е толкова дълго време, скрита от очите на хората, че се наслаждава на мъжкия поглед.

Седя и гледам двете момичета, докато застават на разстояние, но обърнати в профил една към друга. Художникът е нарисувал скици на лицата им, и внимателно е отбелязал цветовете на роклите им. Всичко това ще бъде прехвърлено върху голямата творба, както тъкачката втъкава цветя върху гоблен на тъкачния стан, взети от рисунките, които е нахвърляла в градината.

После художникът се обръща към мен.

— Ваше величество?

— Не съм облечена в роклята си — възразявам.

— За днес искам да уловя само чертите на лицето ви — казва той. — Изражението и осанката ви. Ще бъдете ли така добра да седнете така, както ще седите на портрета? Навярно можете да си представите, че кралят е от дясната ви страна. Бихте ли наклонили глава към него? Но ми е необходимо да гледате право в мен.

Сядам, както ми посочва, но не мога да се наведа към мястото, където ще бъде кралят. Художникът, Де Вент, е много прецизен. Внимателно обръща главата ми ту под един, ту под друг ъгъл, докато Мери заема със смях мястото, където ще бъде изобразен баща й, а аз сядам до нея и накланям съвсем леко глава, сякаш слушам.

— Чудесно, да — казва Де Вент. — Но е прекалено еднообразно. Новата мода… Ваше величество, ще ми позволите ли?

Приближава се и обръща стола ми леко към мястото, където ще седи кралят.

— И бихте ли насочили очите си насам? — посочва към прозореца. — Така.

Отстъпва назад и се взира в мен. Поглеждам накъдето сочи, и в зрителното ми поле, отвън пред прозореца, един кос кацва върху клона на дърво и разтваря жълтия си клюн в песен. Изведнъж въображението ми ме пренася в онази пролет, когато тичах през двореца към покоите на Томас и чух един кос, опиянен от радост и объркан от факлите, да пее през нощта като славей.

— Mon Dieu!^[1] — чувам възклицанието на Де Вент, опомням се и се връщам в настоящето.

— Какво има?

— Ваше величество, ако бих могъл да уловя тази светлина в очите ви и тази красота в лицето ви, бих бил най-великият художник на света. Вие сте озарена.

Поклащам глава.

— Бях се замечтала. Не беше нищо особено.

— Иска ми се да можех да уловя това сияние. Вие ми показахте какво трябва да направя. Сега ще направя няколко скици.

Вдигам глава, хвърлям поглед навън през прозореца и виждам как крилете на коса настръхват под един лек порив на дъжда, а после той отлита.